Пробуждане

8.30 сутринта

Антъни отлетя за Флорида с едно малко самолетче, което през целия път над Алабама и Джорджия се подмяташе на всички страни при всеки порив на вятъра. Заедно с него летяха един генерал и двама полковници, които биха го застреляли на място, ако знаеха целта на пътуването му.

Кацнаха на пистата във военновъздушната база Патрик, разположена на няколко километра южно от Кейп Канаверал. Терминалът се състоеше от няколко стаи в задния край на един от хангарите. Представи си оперативните групи на ФБР в техните спретнати костюми и лъснати обувки, очакващи пристигането на самолета, за да го арестуват, но единственият човек, който го чакаше, бе Елспет.

Изглеждаше изтощена до крайност. Антъни за първи път улови у нея белезите на приближаващата старост. По бледата й кожа ясно се забелязваха зачатъци на бръчки, а стройното й и изпънато тяло като че ли вече бе дребно и прегърбено. Тя го поведе навън, където белият й корвет бе паркиран под горещото слънце.

Още щом седнаха в колата, Антъни попита:

— Как е Тео?

— Доста стреснат, но ще се оправи.

— Местната полиция разполага ли с описанието му?

— Да, полковник Хайд им го даде.

— Къде се крие?

— В моята стая в мотела. Ще стои там, докато се стъмни. — Тя излезе на магистралата и пое на север. — А ти? ЦРУ ще даде ли описанието ти на полицията?

— Не мисля.

— Значи може да се движиш относително спокойно. Това е добре, защото ще се наложи да купиш кола.

— Управлението държи само да си разрешава проблемите. В момента там си мислят, че прегрешението ми се състои в това да провеждам собствена операция и единствената им грижа е да ме извадят от обращение, преди да съм ги поставил в неудобно положение. Обаче обърнат ли внимание на Люк, ще разберат, че при тях от години работи двоен агент. А това още повече ще ги накара да потулят нещата. Не съм много сигурен, но съм почти убеден, че няма да бъда обявен за общонационално издирване.

— Върху мен пък няма и сянка от подозрение. Така че и тримата сме още в играта. Имаме добър шанс да се измъкнем.

— Люк не те ли подозира?

— Няма основание.

— А къде е той сега?

— Според Мариголд, хванал е влака. — В гласа й се прокрадна горчива нотка. — С Били.

— Кога ще пристигне тук?

— Не знам. Нощният влак ще го откара до Джаксънвил, обаче оттам ще се наложи да хване по-бавен влак, за да стигне до брега. Според мен ще пристигне някъде следобед.

Известно време двамата мълчаха. Антъни се опита да се успокои. След двайсет и четири часа всичко щеше да е свършило. Щяха да са нанесли съкрушителен удар в името на каузата, на която бяха посветили живота си, и щяха да са влезли в историята. Или пък опитът им щеше да пропадне и надпреварата за овладяване на космическото пространство щеше отново да се води от двама състезатели.

Елспет го погледна.

— Какво ще правиш след това?

— Ще избягам от страната. — Той потупа малкото куфарче в скута си. — Тук си нося всичко. Паспорти, пари, някои дребни неща за маскировка.

— И после?

— Москва. — През целия полет дотук бе обмислял този въпрос. — Сигурно ще започна във вашингтонския отдел на КГБ.

Антъни бе майор от КГБ. Елспет бе агент от по-рано — всъщност именно тя бе завербувала Антъни в Харвард — и имаше чин полковник.

— Навярно ще ми дадат някаква консултантска работа — продължи той. — В края на краищата знам за ЦРУ повече от когото и да било в соцлагера.

— А как ще ти хареса животът в СССР?

— Искаш да кажеш — в работническия рай ли? — Той се усмихна кисело. — Чела си Джордж Оруел. Някои животни са по-равни от другите. Според мен много ще зависи от това какво ще стане довечера. Ако успеем, ще бъдем герои. Ако не…

— Нещо май си нервен.

— Разбира се, че съм. Отначало ще ми е скучно. Няма да имам приятели… Не говоря руски… Но сигурно ще се оженя и ще отгледам цял отбор другари. — Безгрижните му отговори успяха да прикрият дълбоката му тревога.

— Много отдавна, още преди много години, реших да посветя живота си на нещо много по-важно.

— Аз също, но все пак се страхувам от мисълта, че някой ден ще трябва да се преместя да живея в Москва.

— На теб това няма да ти се случи.

— Да. Ще искат да остана тук на всяка цена.

Явно е говорила със своя шеф, който и да е той, каза си Антъни. Изобщо не го изненадваше желанието им да оставят Елспет тук. През изминалите четири години руските учени непрекъснато бяха в течение на американската космическа програма. Получаваха всеки важен доклад, резултатите от всички проби, чертежите на Военната агенция за балистични ракети — и всичко това благодарение на Елспет. Екипът от Редстоун Арсенал все едно работеше за руснаците. Елспет бе причината руснаците да бият американците в овладяването на Космоса. Без съмнение тя беше най-важният шпионин от времето на Студената война.

Антъни много добре знаеше, че работата й бе изисквала лични жертви и тя ги бе дала. Беше се омъжила за Люк, за да може по-лесно да шпионира космическата програма, но в действителност любовта й към него бе истинска и сърцето й се късаше за това, че го предава по този начин. Тъй или иначе, победата на руснаците в надпреварата за овладяване на Космоса бе нейна лична победа, която щеше да бъде затвърдена довечера.

Неговата победа отстъпваше по значимост само на тази на Елспет. Като съветски агент той бе проникнал в най-високите сфери на ЦРУ. Тунелът, който бе прокопал в Берлин и откъдето бе подслушван комуникационният трафик на КГБ, бе всъщност източник на дезинформация. КГБ бяха използвали този канал, за да накарат ЦРУ да похарчи милиони долари за наблюдение на хора, които не бяха никакви шпиони, да внедряват свои агенти в организации, нямащи нищо общо с комунизма, и да дискредитират политици от третия свят, които всъщност са се мъчели да провеждат проамериканска политика. Ако го налегнеше скука в московския му апартамент, щеше да си мисли какво бе успял да постигне и то щеше да стопля сърцето му.

Сред палмовите клонки напред по пътя той забеляза силуета на шперплатова ракета и веднага след това видя табелката: мотел „Старлайт“. Елспет намали и отби към него. Рецепцията се намираше в ниска постройка с ъглести колони, придаващи й футуристичен вид. Елспет паркира далеч от пътя.

Стаите бяха в двуетажна сграда отвъд плувен басейн, където вече се виждаха няколко ранни птици, проснали тела под яркото тропическо слънце. А още по-нататък се забелязваше плажът.

Въпреки уверенията, които бе дал на Елспет, Антъни искаше да среща колкото е възможно по-малко хора, затова нахлупи по-ниско шапката и закрачи бързо към стаята на Елспет.

Управата на мотела полагаше всички усилия да върви в крак с космическата програма. Лампите бяха с формата на ракети, а по стените имаше рисунки на планети и звезди. Тео бе застанал до прозореца, гледащ към океана. Елспет запозна двамата мъже и поръча на румсървиса да донесат кафе и бисквити.

Тео се обърна към Антъни:

— Обясни ли ти Люк как е разбрал за мен?

Антъни кимна.

— Отишъл да снима нещо на копирмашината в хангар R. А до нея има дневник на охраната. На него трябва да впишеш времето и датата, броя на копията и да се подпишеш. Люк забелязал, че са били направени дванайсет копия с подпис ВФБ.

Елспет се намеси:

— Винаги използвах името на Вернер фон Браун, за да подписвам дневника, защото знаех, че никой няма да се осмели да задава въпроси на шефа за това колко копия е правил.

Антъни продължи:

— Обаче Люк е знаел нещо, което нито Елспет, нито никой от останалите са знаели. Че същия този ден Вернер фон Браун бил във Вашингтон. И в главата му звъннало тревожно звънче. Отишъл в пощенското отделение и намерил копията, пъхнати в плик, адресиран до теб. Обаче нямал представа кой е адресирал плика до теб. Решил, че не може да се довери на никого тук и затова отлетял за Вашингтон. За щастие Елспет ми се обади и аз успях да го пресрещна, преди да е казал на някого.

След кратка пауза Елспет рече:

— Но сега сме точно там, където бяхме в понеделник. Люк отново е научил онова, което го накарахме да забрави.

— А сега какво ще правят военните според теб? — попита я Антъни.

— Могат да изстрелят ракета с деактивирана система за саморазрушение. Обаче ако се разчуе, ще им скъсат задниците и ще им вгорчат успеха. Затова си мисля, че сигурно ще променят кода така, че да могат да взривят ракетата с друг сигнал.

— Как ще го направят?

— Не знам.

На вратата се почука. Антъни се напрегна, но Елспет каза:

— Нали поръчах кафе.

Тео отиде в банята, а Антъни се обърна с гръб към вратата. Отвори гардероба и се престори, че оглежда дрехите вътре. На закачалката висеше костюм на Люк от светлосив плат, както и няколко летни ризи. Вместо да пусне сервитьора вътре, Елспет го посрещна на вратата, подписа сметката, даде му бакшиш, взе подноса от него и затвори вратата.

Тео излезе от банята, а Антъни отново седна и каза:

— Какво може да се направи? Ако променят кода, няма да можем да взривим ракетата.

Елспет сложи подноса на масата и каза:

— Трябва да разбера какво смятат да правят и тогава да видя какво може да се предприеме. — Тя взе чантата си, наметна си сакото и продължи: — Купете кола и щом се стъмни, идете с нея на плажа. Спрете колкото е възможно по-близо до оградите на Кейп Канаверал. Аз ще ви намеря там. А сега пийте кафето си.

С тези думи тя излезе.

След малко Тео каза:

— Трябва да й се признае — здрави нерви има.

Антъни кимна.

— Точно от такива има нужда.

4 часа следобед

Часовникът за предстартовото броене сочеше X минус 390 минути.

Засега броенето вървеше заедно с реалното време, но Елспет знаеше, че това може да се промени всеки момент. Ако се случеше нещо непредвидено, което да предизвика забавяне, предстартовото броене спираше. И след като проблемът бъдеше отстранен, пускаха го отново оттам, откъдето го бяха спрели, дори и да са минали десет-петнайсет минути. С наближаване на мига на изстрелването разликата се увеличаваше и предстартовото броене изоставаше далеч зад реалното време.

Днес то бе започнало половин час преди пладне — в X минус 660 минути. През цялото време Елспет бе сновала напред-назад из цялата база, обновявайки графика си и предупреждавайки за всяка промяна в процедурата. До този момент не бе успяла да разбере как учените смятат да се предпазят от саботаж и отчаянието бе започнало бавно да я завладява.

Всички вече знаеха, че Тео Пакман е шпионин. Дежурната администраторка в мотел „Вангард“ бе разказала на хората как полковник Хайд нахълтал в мотела с четири ченгета и двама агенти от ФБР и попитал за стаята на Тео. Работещите в базата бързо свързаха разказа с отмененото в последните секунди изстрелване. Никой зад оградата на Кейп Канаверал не повярва на официалното обяснение, че изстрелването било отменено заради промяна на въздушните течения във високите слоеве на атмосферата. И тази сутрин всички говореха за саботаж. Но изглежда, никой не знаеше какво се прави срещу това, а ако знаеше — не го казваше. Обедните жеги постепенно преминаха в хладен следобед и напрежението у Елспет нарасна. До този момент не бе задавала директни въпроси, за да не предизвика подозрения, но още малко и щеше да се наложи да изостави всякаква предпазливост. Ако не разбереше навреме какъв е планът, после можеше да стане много късно, за да го осуети.

Люк още го нямаше. Копнееше да го види, но в същото време се страхуваше. Липсваше й, когато вечер си лягаше без него. Но щом бе до нея, непрекъснато си мислеше за това как работи, за да съсипе мечтата на живота му. Знаеше много добре, че именно нейният двойствен живот бе отровил брака им. И въпреки това копнееше да види лицето му, да чуе сериозния му, сърдечен говор, да го погали по ръката и да го накара да се усмихне.

Учените от бункера бяха в почивка — ръфаха сандвичи и пийваха кафе на работните си места, вперили погледи в уредите пред тях. Когато вътре влезеше хубава жена, обикновено се чуваха весели приятелски подмятания, но днес атмосферата бе доста напрегната. Всички очакваха да се случи нещо непоправимо — някоя лампа да светне в яркочервено, алармирайки за претоварване, за счупена част или неправилно функционираща система. Но щом се появеше нещо подобно, напрежението моментално изчезваше — вглъбявайки се в проблема, учените се оживяваха, търсеха обяснения, обсъждаха решения и вземаха светкавични мерки за отстраняването му. Бяха от онзи тип хора, които се чувстваха щастливи, ако умът и ръцете им са заети с нещо.

Елспет седна до Уили Фредериксън, своя шеф, чиито слушалки висяха на врата му, докато челюстите му енергично дъвчеха сандвича.

— Сигурно знаеш, че всички приказват за опита за саботаж — каза тя непринудено.

По лицето на Уили се изписа неодобрително изражение, което Елспет прие като признак, че на него му е абсолютно ясно за какво става въпрос. Обаче още преди да й отговори, един от техниците отзад извика: „Уили!“ — и почука с пръст по слушалките на главата си.

Уили остави сандвича, надяна слушалките и каза в микрофона:

— Фредериксън.

После се заслуша.

— Добре — каза след няколко секунди. — По най-бързия начин. — После вдигна глава и добави, вече към хората в залата: — Прекратете броенето.

Елспет се напрегна. Това ли бе удобния момент, който чакаше? Измъкна бележника изпод мишницата си и застина очаквателно с молив над него.

Уили свали слушалките си.

— Ще има десетминутно забавяне — каза той с тон, издаващ не повече от нормалното раздразнение при поява на някоя пречка.

После отново отхапа от сандвича си.

Опитвайки се да измъкне малко повече информация, Елспет попита:

— А да посоча ли причината?

— Трябва да сменим един кондензатор, който, изглежда, е започнал да пука.

Възможно е, помисли Елспет. Кондензаторите бяха много важни компоненти за проследяващата система и „пукането“ — малки електрически изпразвания — беше признак, че уредът всеки момент ще се развали. Обаче все още не бе убедена. Отбеляза си наум да провери, ако може.

Записа промяната в бележника си, после стана и си тръгна, весело махайки с ръка за довиждане. Навън сенките бяха започнали да се удължават. Белият стълб на „Иксплорър I“ стърчеше като пътепоказател, насочил острия си нос право в небесата. Представи си го как излита, като се размърдва болезнено бавно върху изригващия от соплото му бял ад и превръща нощта в ден. После си представи и ослепителната светлина, много по-ярка дори и от тази на слънцето, предизвикана от внезапната експлозия, парчетата нажежен и пламтящ метал, разхвърчал се във всички посоки, огнената топка в нощното небе и оглушителния тътен, въплъщаващ тържествуващия възглас на всички потиснати и угнетени по целия свят.

С енергична крачка тя прекоси пясъка до бетонната площадка за изстрелване, заобиколи крановата установка и влезе в металната кабина отзад, в която се помещаваха офисите и машините. Началникът, Хари Лейн, говореше по телефона и си водеше бележки с дебел молив. Когато затвори, Елспет се обади:

— Десетминутно забавяне ли?

— Можеше и да е повече.

Не погледна към нея, но това не означаваше нищо — той винаги си бе такъв, тъй като не обичаше жени да се мотаят по площадката за изстрелване.

Насочила молива към бележника си, тя попита:

— Причина?

— Подмяна на нефункциониращ уред.

— Няма ли да ми кажеш на кой точно?

— Не.

Адски неприятно! Не можа да прецени защо не й казва — дали поради съображения за сигурност, или просто защото си бе такъв. Без да задава повече въпроси, Елспет се обърна да си върви и точно в този момент влезе един техник в омазани работни дрехи и каза:

— Ето ти го старото, Хари.

В мръсната си ръка държеше някакво реле.

Елспет моментално го позна — беше приемателят на кодирания сигнал за саморазрушение. Игличките, стърчащи от него, бяха свързани по сложен начин, така че само верният радиосигнал да може да възпламени капсул-детонатора.

Тя бързо излезе, преди Хари да е успял да види тържествуващото изражение на лицето й, и с бясно биещо от вълнение сърце изтича до джипа. Седна вътре и постоя малко така, да обмисли ситуацията.

За да избегнат нов саботаж, те сменяха релето. Новото реле вероятно е настроено по друг начин, за да разчита нов код. На наземния предавател те вероятно са монтирали подобен по настройка уред. Новите релета сигурно са докарани със самолет от Хънтсвил, каза си тя със задоволство. Вече знаеше какви мерки са взели военните. Въпросът сега беше как да им попречи.

Релетата се произвеждаха винаги в комплект от четири броя, като едната двойка се оставяше за резервна, в случай че първата нещо се повреди. Именно резервната двойка бе проучвала Елспет миналата неделя и бе нарисувала схемата на свързване, така че да даде възможност на Тео да възпроизведе радиокода и да предизвика експлозия. Сега, каза си тя с нарастващо безпокойство, трябва да повторя цялата работа отново — да намеря резервната двойка, да разглобя предавателното реле и да нарисувам на хартия начина му на свързване.

Тя запали и подкара обратно към хангарите. Обаче, вместо да се върне в хангар R, където бе офисът й, влезе в хангар D и отиде в телеметрична зала, където миналия път бе намерила резервната двойка.

Ханк Мюлер, заедно с още двама учени, се бе облегнал на масата и съсредоточено разглеждаше някакъв сложен уред. Когато я видя, лицето му светна.

— Осем хиляди — изтърси той.

Колегите му изстенаха и се оттеглиха с престорено отчаяние на лицата.

Елспет с усилие потисна нетърпението си. Преди да предприеме каквото и да било, трябваше да участва в играта на числа между тях.

— Двайсет на куб — отвърна му.

— Слаба работа.

Тя се замисли.

— Е, добре. Това е сумата от кубовете на четири последователни числа, а именно 11³ + 12³ + 13³ + 14³ = 8000.

— Много добре. — Той й подаде десетте цента и я погледна очаквателно.

Елспет трескаво затърси из паметта си някое необичайно число и накрая каза:

— Колко е 16 830 на куб?

Той се намръщи, изгледа я обидено и възмутено изрече:

— Ама за това ми е необходим компютър!

— Не го ли знаеше? Това е сумата от кубовете на всички последователни числа от 1134 до 2133.

— Не го знаех!

— Когато бях ученичка, номерът на къщата ни беше 16 830. Оттам го знам.

— За първи път десетакът ми остава у теб — изпъшка той с комично отчаяние.

Нямаше как да започне да тършува из лабораторията — трябваше да го пита. За щастие останалите бяха далеч от тях и не можеха да чуят. Без да мисли повече, тя изтърси:

— У теб ли е резервната двойка релета, дето я докараха от Хънтсвил?

— Не — отвърна той с още по-голямо отчаяние. — Казаха, че тук сигурността не била на ниво и ги отнесоха в някакъв сейф.

Елспет с облекчение отбеляза, че не я пита защо иска да знае.

— В кой сейф?

— Не ми казаха.

— Няма значение — каза тя, престори се, че отбелязва нещо в бележника си и си тръгна.

Непохватно прекосявайки пясъка на високите си токчета, Елспет забързано се отправи към хангар R. Чувстваше се изпълнена с надежда, но си даваше ясна сметка, че има още много да върши. Вече се стъмваше.

Знаеше, че в комплекса има само един сейф и той се намира в кабинета на полковник Хайд.

Седнала отново на бюрото си, тя вкара в пишещата си машина един плик и го надписа: „Д-р У. Фредериксън — лично!“. После сгъна два празни листа хартия, пъхна ги в плика и го запечата. След това се отправи към кабинета на полковник Хайд и почука на вратата.

Полковникът бе сам. Седеше зад бюрото и пушеше лулата си. При влизането й вдигна глава и се усмихна — както повечето мъже, и на него му бе приятно да види в кабинета си хубава жена.

— Елспет! — възкликна той, провлачвайки леко името й. — Какво мога да направя за теб?

— Би ли сложил това в сейфа? За Уили е — отвърна тя и му подаде плика.

— За тебе винаги. Какво е то?

— Не ми каза.

— Естествено.

Той се завъртя на стола си и отвори шкафа зад себе си. Надничайки през рамото му, Елспет видя стоманена врата с монтиран на нея циферблат. Сдържайки дъх, тя се приближи още с една крачка. Циферблатът бе разграфен на деления от 0 до 99, но само десетиците и половинките им бяха отбелязани с цифри, а останалите числа — с чертички. Елспет имаше добро зрение, но все пак бе много трудно да разбере къде точно ръката на полковника спира въртенето. Тя проточи шия, а гърдите й още малко, и щяха да закачат облегалката на стола му. Първото число бе лесно — 10. След това обаче той набра някакво число съвсем близо до 30 — или 29, или 28. И накрая спря циферблата някъде между 10 и 15. Получената комбинация бе нещо подобно на 10-29-13. Сигурно е рожденият му ден, каза си Елспет, или 28-и, или 29-и октомври 1911, 1912, 1913 или 1914 година. Възможностите бяха общо осем. Ако успееше да се промъкне тук сама, можеше само за няколко минути да ги изпробва всичките.

Хайд отвори вратата. Резервните релета бяха вътре. Дръпвайки се отново назад, Елспет неволно промълви с облекчение:

— Еврика!

— Какво? — попита полковник Хайд, без да се обръща.

— Нищо.

Той изхъмка нещо, хвърли плика вътре, затвори вратата и завъртя циферблата.

Елспет вече вървеше към вратата.

— Благодаря ви, полковник.

— Винаги на твоите услуги.

Сега трябваше да го изчака да излезе от кабинета си. Но вратата на кабинета му не се виждаше от нейното бюро. Да, обаче беше в дъното на коридора и за да излезе навън, нямаше как да не мине край офиса й. Тя влезе вътре и остави вратата отворена.

Телефонът иззвъня. Беше Антъни.

— Тръгваме след минута — каза й той. — Разбра ли онова, което ни трябва?

— Още не, но скоро ще го разбера. — Щеше й се да е толкова сигурна, колкото прозвуча гласът й. — Каква кола купихте?

— Светлозелен мъркюри монтерей, модел петдесет и четвърта, от стария модел, дето е без перки.

— Ще я позная. Как е Тео?

— Пита ме какво трябва да прави след тази нощ.

— Мислех, че ще се върне в Европа и ще продължи да работи за Le Monde.

— Опасява се, че ще го открият и там.

— И сигурно ще го направят… Тогава нека тръгне с теб.

— Не иска.

— Обещай му всичко — каза тя нетърпеливо. — И гледай да е готов за тази вечер.

— Добре.

В този момент полковник Хайд мина покрай вратата й.

— Трябва да вървя — каза веднага тя, затвори и излезе.

Но полковник Хайд още не си бе отишъл — стоеше на прага на съседната врата и разговаряше с машинописките вътре. И вратата на неговия кабинет все още бе в полезрението му — Елспет не би могла да влезе, без да я забележи. Тя се престори, че нещо е привлякло вниманието й навън, помота се малко, отчаяно надявайки се, че той ще се махне оттам. Обаче, когато наистина го направи, то бе, за да се върне обратно в кабинета си.

И остана там цели два часа.

Елспет замалко не полудя. Знаеше комбинацията и трябваше само да влезе и да отвори сейфа, а той, като че ли напук, не мърдаше никъде. По едно време изпрати секретарката си да му донесе кафе от кафетерията. Не отиде даже до тоалетната. Елспет започна да обмисля начини как да го отстрани от пътя си. В OSS я бяха учили как може да удуши човек с найлонов чорап, но никога не се бе опитвала да го прилага на практика. А полковник Хайд и без това бе едър мъж и щеше да окаже съкрушителна съпротива.

Тя не мръдна от бюрото си. Графикът бе захвърлен отгоре, напълно забравен. Уили Фредериксън щеше да побеснее, но това нямаше никакво значение. Елспет през пет минути поглеждаше часовника. В осем и двайсет и пет полковник Хайд най-сетне мина покрай вратата й. Тя скочи от бюрото си, приближи се към вратата и предпазливо надникна навън. Видя го да се насочва към стълбите. До изстрелването оставаха само два часа и той вероятно отиваше в бункера.

По коридора към нея обаче се приближаваше още някой. Прозвуча несигурен глас, от който сърцето й спря:

— Елспет?

Беше Люк.

8.30 вечерта

През цялото време Люк се бе страхувал най-много именно от този момент.

Беше оставил Били в мотел „Старлайт“. Искаше й се да се регистрира, да се поосвежи малко, да хване такси и да стигне навреме до комплекса, за да гледа изстрелването. А Люк бе отишъл направо в бункера, където му казаха, че изстрелването е насрочено за 10.45 същата вечер. Уили Фредериксън му разказа за мерките, взети от екипа срещу саботаж. Обаче Люк пак не се чувстваше сигурен. Искаше му се Тео Пакман да е арестуван, а и не знаеше къде е Антъни. Но тъй или иначе, никой от тях не можеше да направи нищо, щом не знаеше кода. А новите релета са на безопасно място в сейфа, бе му казал Уили.

Безпокойството му щеше да намалее, след като се видеше с Елспет. Не бе споделил с никого, че я подозира — отчасти защото не можеше да понесе тази мисъл и отчасти защото нямаше доказателства. Но след като я погледнеше в очите и я помолеше да му каже истината, щеше да разбере.

С натежало от болка сърце той се качи по стълбите в хангар R. С Елспет трябваше да си поговорят за измамата й, а той трябваше да й признае за изневярата си. Питаше се кое от двете бе по-лошо.

Малко преди да стигне горния коридор, той се размина с някакъв мъж с пагони на полковник, който се обърна към него, без да се спира:

— Хей, Люк, радвам се, че се върна. Ще се видим в бункера.

Люк кимна и пристъпил по коридора, видя висока червенокоса жена с тревожно изражение да се появява на вратата на един от офисите. Застанало в рамката на вратата, стройното й тяло издаваше вътрешно напрежение, докато погледът й се плъзна покрай него към вече празното стълбище. Бе по-красива, отколкото на сватбената снимка. От бледото й лице струеше мека светлина като от гладката повърхност на езеро в ранна утрин. Сърцето му се преобърна от внезапно залялата го гореща вълна на нежното чувство, което явно изпитваше все още към нея.

Той я извика по име и тя фокусира погледа си върху него.

— Люк!

Жената бързо се завтече към него. Зарадваната усмивка издаваше неподправено задоволство от срещата, но в очите й той видя страх. Тя обви врата му с ръце и го целуна по устата. Не трябваше да изразява изненада — в края на краищата тя му бе жена, а той бе отсъствал цяла седмица. Прегръдката в такъв случай бе най-естественото нещо на света. Елспет нямаше представа, че той я подозира, затова продължаваше да се държи като нормална съпруга.

Той прекъсна целувката и се освободи от прегръдката й. Тя сви вежди учудено и впери изучаващ поглед в него, мъчейки се да разгадае лицето му.

— Какво има? — попита го. После изведнъж подуши с нос и гняв разкриви лицето й. — Кучи син такъв, целият миришеш на секс! — Отблъсна го. — Чукал си Били Джоузефсън, копеле такова! — Минаващият в този момент край тях учен стреснато ги изгледа, смаян от такъв език, но тя не му обърна внимание. — Чукал си я във влака, нали?

Той не знаеше какво да каже. Нейната измама бе далеч по-лоша от неговата, но въпреки това изпитваше срам от постъпката си. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи като оправдание, а той мразеше да се оправдава. Оправданията правеха мъжа жалък. Затова не каза нищо.

Последвалата промяна у нея бе също така бърза.

— Нямам време да се занимавам с това сега — каза тя и огледа коридора в двете посоки с нетърпелив поглед.

Подозрението у Люк отново се надигна.

— Какво е това, което е по-важно от този разговор?

— Работата ми!

— Не се безпокой за това.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Трябва да вървя. Ще говорим за това по-късно.

— Нищо подобно — каза той твърдо.

Тонът му й направи впечатление.

— Какво значи това „нищо подобно“?

— Когато минах през къщи, отворих едно писмо, адресирано до теб. — Той го измъкна от джоба на сакото си и й го подаде. — От една лекарка от Атланта е.

Кръвта се отдръпна от лицето й. С трескави движения извади листа от плика и зачете.

— О, божичко! — разнесе се съкрушеният й шепот.

— Ти си завързала каналите си шест седмици преди сватбата ни — каза той, като дори и в този момент му бе трудно да го повярва.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не исках да го правя — промълви тя с пресеклив глас. — Но трябваше.

Той си спомни какво бе споменала лекарката за състоянието на Елспет — безсъние, загуба на тегло, внезапно желание да плаче, депресия — и изведнъж му дожаля за нея. Гласът му се сниши до шепот:

— Ужасно съжалявам, че си била нещастна.

— Не бъди добър с мен, моля те… Не мога да го понеса.

— Дай да влезем в офиса ти.

Той я хвана за лакътя, въведе я вътре и затвори вратата. Елспет машинално се приближи до бюрото си и със също такива машинални движения отвори чантичката си, ровейки за кърпичка. Люк придърпа голямото кресло иззад бюрото на шефа й и го приближи до нея.

Тя издуха носа си и бършейки го, промърмори:

— Малко остана да не направя тази операция… Сърцето ми се късаше.

Той я гледаше внимателно, опитвайки се да разсъждава хладно и рационално.

— Мисля, че са те накарали — промълви той накрая и отново млъкна за миг.

Очите на Елспет се разшириха.

— Имам предвид КГБ — продължи Люк и тя вторачи в него широко отворените си очи. — Заповядали са ти да се омъжиш за мен, за да държиш космическата програма под око, и са те накарали да си направиш стерилитет, за да нямаш деца и по този начин да станеш уязвима. — Видя неизмеримата тъга в очите й и разбра, че е прав. — Не ме лъжи! — побърза да добави той. — Няма да ти повярвам.

— Добре — каза тя.

Беше си признала. Той се облегна назад в креслото. Всичко свърши. Чувстваше се останал без дъх, раздърпан и натъртен, сякаш бе паднал от дърво.

— Непрекъснато променях решенията си — изхлипа тя и сълзите се затъркаляха свободно по бузите й. — На сутринта бях решена да го направя, но после, някъде към обед, ти се обаждаше и ми заговорваше за къща с голям двор, в който децата да играят, и аз отново се решавах да им се опъна. После, сама в леглото през нощта, ми идваше наум каква огромна нужда имат те от информацията, която мога да им набавя като твоя жена, и отново решавах да сторя онова, което те желаеха.

— Не можеше ли да направиш и двете?

Тя поклати глава.

— И без това едва издържах… Да те обичам и в същото време да те шпионирам. Ако бяхме си родили деца, никога нямаше да мога да го направя.

— И какво в края на краищата те накара да вземеш окончателно решение?

Тя подсмръкна и избърса лицето си.

— Няма да ми повярваш. Гватемала. — Изсмя се кратко и невесело. — Ония нещастници искаха само училища за децата си и профсъюзи, които да ги защитават, както и шанс да припечелват хляба си. Обаче това щеше да увеличи цената на бананите с няколко цента, а Юнайтед Фрут не го искаше. И какво направиха Щатите? Събориха правителството им и сложиха на негово място фашистка марионетка. По онова време работех за ЦРУ, затова знам цялата истина. Полудях! Вбесих се от това, че ония алчни копелета във Вашингтон безнаказано прецакаха цяла една страна, без да им мигне окото, наприказваха куп лъжи и накараха пресата да каже на американците, че това било въстание, организирано от местните антикомунисти. Може да ти се стори странно, че се паля толкова много от такова нещо, но всъщност не мога да изразя колко много ме ядоса то.

— Ядоса те толкова, че да повредиш тялото си?

— Да, и да те предам, и да съсипя брака си. — Тя вдигна глава и в гласа й се промъкна горда нотка. — Но на какво може да се надява светът, след като една нация, състояща се от бедни селяни, не може да се измъкне от калта, без да бъде стъпкана обратно от ботуша на Чичо Сам? Единственото нещо, за което съжалявам, е, че не можах да имам деца от теб. Това наистина бе гадно. Но за всичко останало се чувствам горда.

Той кимна.

— Мисля, че те разбирам.

— И това е нещо — въздъхна тя. — И сега какво ще правиш? Ще се обадиш на ФБР?

— А трябва ли?

— Ако го направиш, ще свърша на електрическия стол като семейство Розенберг11.

Той затвори очи, сякаш някой го бе пробол.

— Исусе Христе!

— Има алтернатива.

— Каква?

— Пусни ме. Ще се кача на първия самолет, излитащ от Щатите. Ще отида в Париж, Франкфурт, Мадрид или където и да е в Европа. Оттам ще хвана самолет за Москва.

— Това ли искаш да направиш? Да изживееш дните си там?

— Да. — Тя се усмихна кисело. — За твое сведение, аз съм полковник. Никога не бих могла да стана полковник в Щатите.

— Обаче ще трябва да тръгнеш сега, веднага — каза той.

— Добре.

— Ще те изпратя до портала и ти ще ми дадеш пропуска си, за да не можеш да се върнеш.

— Добре.

Той я гледаше, стараейки се да запечата образа й в паметта си.

— Тук вече можем да си кажем довиждане.

Тя си взе чантичката.

— Може ли първо да отида до тоалетната?

— Разбира се — отвърна той.

9.30 вечерта

Елспет излезе от кабинета си, сви вляво, мина покрай дамската тоалетна и се вмъкна в офиса на полковник Хайд.

Вътре нямаше никой.

Тя затвори вратата и облегна гръб на нея, отмаляла от облекчение. Офисът плуваше в замъглените й от сълзи очи. Триумфът на живота й бе съвсем близо, обаче току-що бе приключила с брака си с най-добрия мъж, когото бе срещала, и трябваше да напусне страната, където се бе родила, за да прекара остатъка от живота си в страна, която не бе виждала никога.

Затвори очи и си наложи да диша бавно и дълбоко: едно — издишване, две — издишване, три — издишване. След няколко секунди се почувства по-добре.

Елспет се извърна и врътна ключа на вратата. После се приближи до шкафа зад бюрото на полковник Хайд и клекна пред сейфа. Ръцете й трепереха. С усилие на волята ги спря. В главата й изплува отдавна забравената от училище сентенция от латинския: „Festina lente“, тоест „Бързай бавно“.

Ръцете й бързо повториха действията на полковника отпреди два часа. Най-напред превъртя циферблата четири пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, и спря на десет. След това го завъртя три пъти в обратната посока, спирайки на 29. После два пъти отново обратно на часовниковата стрелка и заковавайки го на 14. Накрая опита дръжката. Но тя не помръдна.

Навън се чуха стъпки и някакъв женски глас каза нещо. Звуците от коридора гърмяха в ушите й с неестествена сила, като в среднощен кошмар. Скоро стъпките заглъхнаха нататък по коридора и гласове повече не се чуха.

Знаеше, че първото число е 10. Набра го отново. Второто число беше или 29, или 28. Този път тя набра 28 и след това отново 14.

Дръжката все така не помръдваше.

Беше изпробвала само две от общо осем възможности. Пръстите й бяха хлъзгави от пот и тя ги избърса в полите на роклята си. След това изпробва 10, 29, 13, а след нея — 10, 28, 13.

Половината комбинации вече бяха зад гърба й.

Някъде отдалече се чу вой на сирена — две къси и едно дълго изсвирване три пъти поред. Това означаваше, че всички трябва да се изтеглят от площадката за изстрелване. До него оставаше още един час. Погледът й неволно отскочи към вратата, после отново се върна към касата.

Комбинацията 10, 29, 12 също не даде резултат.

Но 10, 28, 12 даде.

Изпаднала в радостна еуфория, Елспет натисна дръжката и отвори тежката врата.

Двете релета бяха още на мястото си. По устните й пробяга тържествуваща усмивка.

Вече нямаше време да ги разглобява и да прекопирва начина на свързване. Трябваше да ги занесе до плажа. Тео би могъл или да прекопира свързването, или направо да монтира релето към своя предавател.

Обаче имаше още една опасност. Възможно ли беше някой да забележи отсъствието на релетата до един час? Полковник Хайд бе отишъл в бункера и вероятността да се върне преди изстрелването бе много малка. Въпреки това риск имаше и тя трябваше да го поеме. Друг начин просто нямаше.

Отвън се чуха стъпки и някой се опита да отвори вратата.

Елспет спря да диша.

Отвъд вратата долетя мъжки глас:

— Хей, Бил, вътре ли си?

Гласът май принадлежеше на Хари Лейн. Какво, по дяволите, търси тук? Дръжката заигра нагоре-надолу.

Елспет не помръдна и не издаде звук.

Хари отново се обади:

— Бил май обикновено не заключва офиса си, нали?

Отговори му някакъв друг глас:

— Не знам, но ми се струва, че щом шефът на охраната е решил да заключи вратата си, значи така трябва.

Тя дочу отдалечаващи се стъпки и заглъхващия глас на Хари:

— Така трябва — друг път. Страх го е някой да не му свие уискито.

Елспет сграбчи релетата и ги напъха в чантичката си. После затвори сейфа, врътна циферблата и притвори вратата на шкафа.

Приближи се до вратата на офиса, ослуша се за миг, отключи и отвори.

Право пред нея бе застанал Хари Лейн и я гледаше.

— О! — стресна се тя.

Той присви вежди.

— Ти какво правиш вътре?

— О, нищо — измънка тя със слаб гласец и се опита да го заобиколи.

Хари обаче я стисна за лакътя.

— Като е нищо, защо си заключила вратата?

Здравата хватка, от която ръката я заболя, ядоса Елспет и тя изостави виновния си глас.

— Пусни ръката ми, безмозъчен мечок такъв, или ще ти издера очите.

Той се дръпна стреснато назад и я пусна, но каза:

— Искам да знам какво правеше вътре.

Осенена от внезапно хрумване, тя изсъска на една педя от носа му:

— Трябваше да си оправя жартиерите, а тоалетната бе заета, така че се наложи да вляза в офиса на Бил в негово отсъствие. Сигурна съм, че не би имал нищо против. Ясно ли ти е сега?

— О! — Лицето на Хари придоби глупаво изражение. — И аз мисля, че не би имал нищо против.

Елспет омекна.

— Знам, че трябва да бъдем бдителни, но нямаше защо да насиняваш ръката ми за това.

— Да… Извинявай.

Тя го заобиколи и се отдалечи, дишайки тежко. Влезе в офиса си и завари Люк с мрачно лице на мястото, където го бе оставила.

— Готова съм — обърна се към него тя.

Той се изправи.

— След като излезеш оттук, отиваш право в мотела — каза й той. Гласът му бе рязък и делови, но по изражението на лицето му личеше, че го преживява много тежко.

— Да — каза просто тя.

— Утре сутринта отиваш до Маями и хващаш първия самолет, излитащ за Европа.

— Да.

Той кимна, доволен, че не чува възражения. Двамата слязоха по стълбите, потопиха се в топлата нощ и се приближиха към колата й. Елспет отвори дясната врата и точно в този момент Люк се обади:

— Дай си пропуска.

Тя отвори чантичката си и едва не изпадна в паника. Релетата бяха най-отгоре и просто бодяха очите. Обаче Люк не ги забеляза. Погледът му бе дискретно насочен встрани — възпитанието не му позволяваше да наднича в дамска чантичка. Елспет изрови пропуска си за Кейп Канаверал, даде му го и побърза да щракне закопчалката на чантичката.

Той го сложи в джоба си и каза:

— Ще карам след теб до портала.

Елспет разбра, че чува гласа му за последен път. Не можеше да говори. Вмъкна се в колата и затръшна вратата. Преглътна сълзите си с огромно усилие и подкара. Светлините на джипа на Люк блеснаха отзад в огледалото й. На минаване покрай площадката за изстрелване тя видя крановата установка бавно да се отдръпва назад по релсите, готова да пусне ракетата от прегръдките си. Огромната бяла ракета щръкна самотно, окъпана от ярката светлина на прожекторите. Изглеждаше толкова крехка и нестабилна без железата около нея, сякаш бе изправен като по чудо стълб, който всеки минувач можеше да блъсне с рамо и да го събори.

Елспет погледна часовника си. Беше десет без една минута. Оставаха й още четирийсет и шест минути.

Тя излезе от базата, без да спира на портала, фаровете на Люк изостанаха назад и накрая изчезнаха зад последния завой.

— Довиждане, любов моя — каза Елспет на глас и се разплака неудържимо.

Карайки по крайбрежния път, тя плачеше, без да се сдържа — сълзите течаха като река по бузите й, а тялото й се разтърсваше от хлиповете и стоновете, надигащи се дълбоко от гърдите й. Светлините от другите коли минаваха покрай нея като замъглени сияния. Малко остана да пропусне черния път. Видя го в последния момент, натисна спирачките силно и колата й поднесе задница в насрещното движение. Идващото отсреща такси също натресе здраво спирачки и отчаяно въртейки волана, шофьорът му се размина на косъм от задницата на корвета й. Пищейки възмутено с клаксона, то изчезна нататък в нощта.

Колата й се раздруса в неравностите на черния път и с бясно биещо от стреса сърце, Елспет спря. Малко остана да провали всичко.

Бавно избърса лицето си с ръкав и подкара, този път съвсем бавно, към плажа.

След като изпрати Елспет, Люк остана на портала в джипа, очаквайки Били да пристигне. Не му достигаше дъх, чувстваше се замаян, сякаш се бе блъснал челно в бетонна стена и сега лежеше на земята и се опитваше да разбере какво е станало. Елспет бе признала всичко. От двайсет и четири часа бе убеден, че тя работи за Съветска Русия, но въпреки това изпадна в шок, като разбра, че е прав. Естествено шпиони имаше, всеки знаеше това — Етел и Юлиус Розенберг бяха отишли на електрическия стол за шпионаж — но да го прочетеш във вестниците бе едно, а да го преживееш наистина — съвсем друго. Та той е бил женен за чужд агент цеди четири години! Трудно му бе да смели истината.

Били пристигна с такси в десет и петнайсет. Люк се подписа в книгата срещу нейното име, после двамата се качиха в джипа и тръгнаха към бункера.

— Елспет си тръгна — каза той.

— Да, мисля, че я видях — отвърна Били. — В един бял корвет, нали?

— Да, точно тя е била.

— Таксито едва не се блъсна в нея. Спря напряко на пътя точно пред нас. Видях лицето й в светлината на фаровете. Разминахме се на косъм.

Люк се намръщи учудено.

— Защо пък е спряла пред вас?

— Ами защото отби от пътя.

— Да, но тя ми каза, че отива право в мотела.

Били поклати глава.

— Не. Подкара към плажа.

— Към плажа ли?

— Пое по един от черните пътища между дюните.

— По дяволите! — извика Люк и обърна джипа.

Елспет караше бавно по плажа, внимателно оглеждайки групичките хора, събрали се да наблюдават изстрелването. Видеше ли жени и деца, бързо преместваше поглед по-нататък. Но имаше и само мъжки групи, събрали се около колите си по къси ръкави, с бинокли в ръцете и наслагани по капаците на колите чаши кафе или кутии бира. Елспет ги оглеждаше внимателно, мъчейки се да открие четиригодишния мъркюри монтерей. Антъни й бе казал, че е зелен, но беше доста тъмно, за да може да различава цветове.

Започна да търси от мястото най-близо до базата, но Антъни и Тео не бяха там и тя реши, че двамата са потърсили по-уединено кътче. Опасявайки се да не ги изтърве в тъмното, тя караше бавно на юг.

Най-сетне погледът й се спря на висок мъж със старомодни тиранти, облегнал се на кола в някакъв светъл цвят, насочил бинокъла към светлините на Кейп Канаверал. Тя спря, изскочи от колата и подвикна:

— Антъни!

Мъжът свали бинокъла от очите си и се обърна към нея. Не беше Антъни.

— Извинете — каза тя, качи се в колата и отново подкара.

Вдигна ръка и погледна часовника. Беше десет и половина. Нямаше почти никакво време. Релетата бяха в нея, всичко бе готово, оставаше само да намери двамата мъже на плажа.

Групичките постепенно се разредиха и празнините между тях вече бяха някъде около стотина метра. Елспет усили малко скоростта. Приближи до една кола, която й се стори, че съвпада с описанието, дадено й от Антъни, но в нея като че ли нямаше никой. Тя отмина нататък, но точно в този момент колата отзад свирна. Елспет спря и извърна глава. От колата бе излязъл човек и махаше с ръка. Беше Антъни.

— Слава богу! — въздъхна тя с облекчение, даде назад и изскочи от колата. — Резервните релета са у мен.

Тео излезе от колата и отвори багажника.

— Давай ги тук! — напрегнато проговори той. — По-бързо, за бога!

10.48 вечерта

Джипът цепеше през пясъка, криввайки насам-натам, за да избегне събраните по плажа групи. Без да обръща внимание на възмутените възгласи на хората, засипани от пясъка на гумите му, Люк напрегнато оглеждаше колите. Застанала права до него, хванала се здраво за предното стъкло, Били правеше същото.

— Гледай за бял корвет! — викна той високо, за да го чуе през целия този шум.

Тя кимна.

— Би трябвало да я открием лесно.

— Аха — закима на свой ред Люк. — Тогава къде е, по дяволите?

От ракетата пада и последният маркуч, свързващ я с установката за изстрелване. Секунда след това работното гориво пламва и двигателят на първата степен се събужда с оглушителен рев. От долния край на ракетата бликва огромен огнен език и тягата започва да набира мощ.

Антъни напрегнато се обади:

— За бога, Тео, побързай!

— Млъквай! — скастри го Елспет.

Двамата се бяха надвесили над багажника на зеления мъркюри и напрегнато следяха пръстите на Тео, танцуващи по радиопредавателя. В момента той свързваше игличките на релето, дадено му от Елспет, по същия начин, както това бе направено на другото реле.

Изведнъж до тях долетя приглушен тътен като от гръмотевица и всички едновременно вдигнаха глави.

Колебливо и влудяващо бавно „Иксплорър I“ започва да се надига от площадката.

В бункера някой не се сдържа и гласът му прогърмява в напрегнатата тишина: „Давай, бебчо, давай!“.

Били изведнъж видя един бял корвет, паркиран до друга, малко по-тъмна кола.

— Ето там! — викна тя.

— Виждам ги! — изрева Люк.

Около задницата на другата кола се бяха събрали трима души, надвесили глави над отворения багажник. Били позна Елспет и Антъни. Другият човек сигурно бе Тео Пакман. Обаче погледите им не бяха насочени към багажника. И трите глави бяха обърнати по посока на Кейп Канаверал.

Били моментално схвана ситуацията. Предавателят бе в багажника. Заварваха ги тъкмо като го настройват, за да предаде радиосигнала за детонация. Но защо гледаха нагоре? Тя също извърна глава към Кейп Канаверал. Нямаше нищо за гледане, обаче ясно долови дълбокия, тътнещ звук като рев на горелка в доменна пещ.

Ракетата излиташе.

— Нямаме време! — кресна тя.

— Дръж се здраво! — извика й Люк.

Джипът описа широка крива и тя се стисна здраво с две ръце за стъклото.

Ракетата рязко започва да набира скорост. Сякаш за секунда увисва колебливо над площадката, подпираща се само на изригващия отдолу нажежен до бяло стълб. В следващата секунда се стрелва нагоре като куршум, излитащ от цевта, повлякла зад себе си огнен шлейф.

Заглушавайки тътена от ракетата, зад Елспет се разнесе шум от автомобилен двигател, работещ на високи обороти, и тя се обърна. Секунда след това фаровете на виещата кола осветиха малката групичка около багажника на зеления мъркюри. Елспет се обърна, видя джипа, стремглаво летящ към тях с пълна скорост, и разбра, че ще се удари в тях.

— Побързай! — изпищя тя.

В същия миг Тео свърза и последната жичка.

На предавателя имаше две тумблерчета. Под едното пишеше „Готовност“, а под другото — „Унищожи“. Джипът бе вече почти върху тях. Тео щракна тумблера „Готовност“.

На плажа хиляди лица са вдигнати нагоре като едно и гледат как ракетата се стрелва грациозно в нощното небе. Избухват радостни възгласи.

Люк бе насочил джипа право в задницата на зеления мъркюри.

При широката крива автомобилът бе загубил малко скорост, но все още вървеше с около трийсет километра в час. Били скочи навън, удари се в земята и се претърколи.

Елспет се хвърли встрани в последната секунда. В следващия миг се разнесе силен трясък и звън на строшено стъкло.

Задницата на колата се смачка, тя отхвръкна напред около два метра, а багажникът с трясък се затвори. Люк помисли, че поне един от двамата мъже е смазан при удара между двете коли, но все пак не бе сигурен. Тялото му рязко отхвръкна напред. Долният край на волана жестоко го удари над корема и той усети рязката болка на спукани ребра. Миг след това челото му се тресна в горния край на волана и Люк усети горещата кръв, потекла в очите му.

Успя да се изправи и се огледа за Били. Изглежда, бе извадила по-голям късмет от неговия. Седеше на земята и си търкаше лакътя, но кръв като че ли нямаше никъде.

Той вдигна поглед над капака на джипа. Тео лежеше на земята, разперил крака, и не мърдаше. Антъни бе застанал встрани на четири крака и разтърсваше глава замаяно, но иначе май му нямаше нищо. Елспет тъкмо ставаше на крака, напълно невредима. Изправи се, изтича към багажника на колата и се опита да го отвори.

Люк изхвръкна от джипа и се спусна към нея. В момента, в който капакът на багажника се вдигаше нагоре, той я блъсна встрани. Елспет падна на пясъка.

— Стой! — кресна Антъни.

Люк извърна глава към него. Антъни се бе надвесил над Били, опрял цев на пистолет в тила й.

Люк вдигна поглед нагоре. Огнената опашка на „Иксплорър I“ се бе превърнала в ярка, блестяща звезда. Доколкото можеше да прецени, ракетата още можеше да бъде взривена. Първата степен щеше да свърши горивото на височина деветдесет и шест километра над Земята. От този момент нататък ракетата вече щеше да стане невидима, тъй като по-слабият пламък от двигателите на втората степен нямаше да е достатъчно ярък, за да се види от Земята, и това щеше да означава, че системата за саморазрушение вече я няма. Първата степен, в която е монтиран детонаторът, щеше да се отдели и да падне някъде в Атлантическия океан. От там нататък системата вече не можеше да навреди с нищо на спътника.

Отделянето на първата степен щеше да стане точно две минути и двайсет и пет секунди след запалването. Люк пресметна набързо, че двигателите са били запалени преди около две минути. Значи до отделянето оставаха още около двайсет и пет секунди.

Ужасно много време, за да се щракне тумблерчето нагоре.

Елспет отново се изправи на крака.

Люк не отделяше поглед от Били. Тя бе застанала на едно коляно като спринтьор, готов да се стрелне напред по пистата, а дългият заглушител на пистолета бе заровен в къдравата й тъмна коса. Ръката на Антъни бе твърда като скала.

Люк се запита дали бе готов да пожертва живота на Били заради ракетата.

Отговорът бе „не“.

Но какво ще стане, запита се той, ако се размърдам? Щеше ли Антъни да застреля Били? Може би.

Елспет отново се надвеси над багажника.

Тогава се размърда Били.

Тя дръпна рязко глава встрани и се търкулна по гръб, блъсвайки краката на Антъни с рамене.

В същия миг Люк се хвърли към Елспет и я изблъска от колата.

Били и Антъни се търкаляха в пясъка и пистолетът му се изкашля глухо.

Със замряло от ужас сърце Люк впери поглед в тях. Антъни бе стрелял, но дали бе уцелил? Били бързо се изтъркаля встрани от него и Люк отново си пое дъх. Тогава Антъни вдигна пистолета и го насочи към него.

Люк отново гледаше смъртта право в очите и изведнъж бе обхванат от странно спокойствие. Бе направил всичко по силите си.

Настана дълъг момент на колебание. После изведнъж Антъни се изкашля и от устата му потече кръв. Докато е падал, каза си Люк, е дръпнал рефлективно спусъка и се е прострелял. Дали нарочно, или без да иска — нямаше значение. Отпуснатата му ръка изтърва пистолета, тялото му се изпъна на земята, а невиждащите му очи се вторачиха в нощното небе.

Елспет скочи на крака за трети път и отново се хвърли към предавателя.

Люк вдигна глава нагоре към небето. Огнената опашка се бе превърнала в малка червена чертичка. В същия миг слабото блещукане изчезна.

Елспет щракна копчето и също вдигна глава нагоре, но беше закъсняла. Първата степен бе свършила горивото и се бе отделила. Капсул-детонаторът сигурно бе избухнал, но в резервоарите нямаше и капка гориво, но дори и да имаше, спътникът вече бе далеч от първата степен.

Люк въздъхна. Всичко бе свършило. Беше успял да спаси ракетата.

Били сложи ръка на гърдите на Антъни и след това провери пулса му.

— Нищо — каза тя. — Мъртъв е.

Двамата едновременно погледнаха към Елспет.

— Ти пак ме излъга — обърна се към нея Люк.

С налудничав блясък в очите Елспет впери поглед в него.

— Ние бяхме прави! — кресна тя. — Нашето дело беше право!

Зад гърба й туристите и зрителите бяха започнали да си събират нещата и да се разотиват. Никой от тях обаче не бе достатъчно близо, за да забележи суматохата. Пък и всички погледи бяха насочени към небето.

Елспет все още не отделяше поглед от Били и Люк, сякаш искаше да им каже още нещо, но след дълго колебание извърна глава встрани. После се качи в корвета, тресна вратата и запали двигателя.

Обаче, вместо да извие към пътя, тя насочи колата право към морето. Люк и Били смаяно гледаха как колата нагазва във водата и се насочва навътре.

Вълните заляха предницата на корвета и той спря. Елспет излезе. В призрачната светлина на полузалетите фарове Били и Люк я видяха как заплува навътре в морето.

Люк се хвърли да я догони, но Били го хвана за лакътя и го спря.

— Но тя ще се удави! — прошепна той с мъка в гласа.

— Вече не можеш да я стигнеш — отвърна Били. — И ти ще се удавиш!

Независимо от това Люк искаше пак да опита. В този момент обаче Елспет излезе от светлината на фаровете, плувайки с уверени махове на ръцете, и той разбра, че никога няма да успее да я намери в тъмното. Главата му клюмна отчаяно на гърдите.

Били се приближи и го прегърна през кръста. След няколко секунди ръката му се вдигна, прегърна я през раменете и я притисна към себе си.

Изведнъж напрежението от последните три дни се стовари върху него като отсечено дърво. Той залитна, за малко не падна, но Били успя да го задържи.

След минута се почувства малко по-добре. Застанали на плажа, плътно притиснати един в друг, двамата вдигнаха глави нагоре.

Небето бе пълно със звезди.