Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“

1

Обядвах с колегите си от военноморските сили, когато пристигна невероятната новина за атомната бомбардировка над Хирошима. Информацията беше оскъдна, не ни казаха дори какъв вид е била бомбата, но като технически специалист, току-що завършил физика, аз разбрах за каква бомба става дума и какво означава тя за Япония и за мене. Бъдещето никога не бе изглеждало толкова несигурно Япония дотогава не беше губила война) и само един младеж можеше да бъде оптимист. Все пак дори тогава аз вярвах в себе си и в бъдещето си.

От месеци наред знаех, че Япония губи войната и е безполезно продължаването й, но знаех също така, че военните ще искат да се бият до последния войник. Бях 24-годишен и имах диплома от Имперския университет в Осанка. Работех в един интердисциплинарен колектив от учени и инженери, който се занимаваше с усъвършенствуването на оръжията с термично прицелване и мерните прибори за нощно виждане. Военните власти се надяваха, че японската технология ще обърне развоя на войната в тяхна полза, но колкото и старателно да работехме, знаехме, че вече е твърде късно и проектите ни са обречени на неуспех. Липсваха ни средства и време. Сега, след Хирошима, ми стана ясно, че сме безвъзвратно закъснели.

За разлика от тогавашните цивилни граждани, които бяха строго следени и контролирани от полицията и армията, аз имах достъп до военноморска информация и можех да слушам късовълновите радиостанции, въпреки че това беше забранено дори и за военноморските офицери извън часовете на дежурствата. Знаех още от преди 6 август 1945 година, че американците са по-силни и войната е изгубена. Въпреки това не бях подготвен за новината относно атомната бомба. Тя изненада всички.

В онзи горещ летен ден ние не знаехме нищо за ужасите, свързани с току-що хвърлената бомба. Информационният бюлетин, който получихме във флотската трапезария, известяваше само, че бомбата е „нов вид оръжие, което блести ослепително“, но това описание подсказваше единствено, че става Дума за атомно устройство. Всъщност, японските военни власти дълго държаха в тайна това, което се бе случило в Хирошима и някои офицери отказваха да повярват, че американците наистина притежават такава бомба. Нашите теоретически разработки все още не бяха стигнали до такъв етап, на който можеше да се определи разрушителната сила на подобно оръжие и да се изчислят огромните човешки загуби при използуването му. Не знаехме колко ужасно може да бъде атомното оръжие, но аз бях виждал потресаващите резултати от обикновените бомбардировки, защото бях в Токио точно след нощта на 9 срещу 10 март, когато запалителните бомби, хвърлени от прииждащите на вълни бомбардировачи Б-29, предизвикаха огнена стихия, отнела живота на 100000 души само за няколко часа. Бях виждал и ужасите от бомбардировките в родния ми град Нагоя. Във всички големи японски промишлени центрове, с изключение на Киото, имаше квартали, превърнати в пепелища през 1945 година. Те представляваха угнетяващи купчини овъглени развалини, които някога са били домовете на милиони японци. Беше почти невъзможно да си представи човек, че атомната бомба може да бъде нещо по-лошо.

Въпреки че бомбата беше хвърлена в 8 часа и 15 минути сутринта на 6 август, ние научихме за нея чак по обяд на 7 август. На вестта за бомбардировката над Хирошима аз реагирах като учен. Както бях седнал да обядвам, изведнъж загубих всякакъв интерес към сервирания пред мене ориз, макар и той да беше голям лукс за военновременна Япония. Изгледах седналите около масата колеги и казах пред всички: „Може би ще се наложи да изоставим всички досегашни изследвания. Ако американците са построили атомната бомба, това означава, че ние сме много изостанали от тях във всички области и трябва да наваксваме“. Началникът ми много се ядоса.

Знаех някои неща за потенциалните възможности на атомната енергия, но смятах, че са необходими поне 20 години за разработката на атомната бомба. Вестта, че американците са успели да я направят, беше смайваща. Очевидно беше, че ако американците са толкова напреднали, то нашите технологии са примитивни в сравнение с техните. Казах, че ние не сме в състояние да разработим нито едно оръжие на такова ниво и че според мене не можем да създадем никакво нападателно или отбранително средство в достатъчно кратки срокове, за да им се противопоставим. За мене новината от Хирошима беше наистина невероятна. Тя отразяваше огромната пропаст, която съществуваше между нас и тях в областта на технологиите.

Известни бяха разликите между американските и японски технологии, но ние считахме нашите за много добри. Независимо от това ние се опитвахме да получим колкото е възможно повече нови идеи от всякакви източници. Така например, веднъж видяхме някои оцелели части от оборудването на свален бомбардировач Б-29 и забелязахме, че американците използуват някои съвременни технологии и различна електрическа схема, но като цяло не бяха кой знае колко по-добри от нашите.

Ето защо, когато за пръв път чух за атомната бомбардировка над Хирошима, останах потресен, че американската промишлена мощ е много по-голяма, отколкото предполагахме. Тя беше направо изумителна. Можеше да се очаква, че ще съм подготвен за такава новина. Всъщност още като ученик в гимназията гледах един филм за строителството на комплекса на компанията Форд „Ривър Руж“ в Диърборн, щата Мичиган и бях много въодушевен от идеята за такъв гигантски проект. Филмът показваше големите кораби, превозващи желязна руда от далечните мини до стоманолеярните на Форд край реката Руж, където тя се превръщаше в стомана с различен размер и форма. След отливането стоманата преминаваше в друга част от комплекса и там от нея се правеха автомобилни части, сглобявани на друга площадка на същия обект. По онова време Япония не разполагаше с такова интегрирано производство. По ирония на съдбата имах възможност да посетя комплекса „Ривър Руж“ години по-късно, когато Япония се възстановяваше от войната и развиваше собствена нова промишлена база като строеше високоефективни заводи в близост до прага на приливите и осъществяваше интеграция, подобна на онази, която бяхме видели в предвоенните заводи на Форд. Бях изненадан, объркан и разочарован, когато видях съвсем същите сцени, които бяха показани на филма отпреди почти 20 години. Като че ли същото оборудване още беше в действие. Замислих се още тогава за бъдещето на американската промишленост и водещото й място, което все още предизвикваше завист в целия свят.

Но през август 1945 година бях замаян от мисълта какви драматични промени тепърва предстоят за Япония и лично за мене. От дълго време мислех за бъдещето си. Един офицер ме убеди да се запиша във флота, още докато учех в колежа по силата на едно разпореждане, което ми даваше възможност да продължа учението си и да избягна смъртта си в някоя безполезна морска битка на хиляди мили от дома. След Хирошима и втората атомна бомбардировка над Нагазаки осъзнах по-ясно от когато и да е било, че Япония ще има нужда от всички таланти, които съумее да запази за бъдещето. Защо да не си призная, че дори тогава, още като младеж, чувствувах, че ми е отредена някаква роля за бъдещето, но не знаех колко голяма ще се окаже тя.

Не предполагах също така, че години след това ще отделя много часове, седмици и месеци и ще пропътувам буквално милиони мили, за да подпомогна сближаването между Япония, САЩ и останалите западни държави.

Бях първородният син и петнадесетият поред наследник в едно от най-старите и прочути японски семейства — производители на саке. Японското саке не е само национално питие, то е културен символ за японския народ. Сакето е дори част от много религиозни ритуали — при традиционните брачни церемонии младоженците си поделят чаша саке. Семейство Морита от село Косугая, близо до промишления център Нагоя, от 300 години произвеждаше саке с търговската марка „Ненохимацу“. Името беше взето от заглавието на едно стихотворение в известната японска поетична антология от 8 век „Ман йошу“. Наименованието произлиза от традиционния дворцов обичай да се излиза сред природата в първия ден от годината на Плъха, според японския зодиак, и да се избира младо борче, което се засажда в градината. Борът е символ на щастие и дълголетие и засаждането му в началото на новата година представлява пожелание за здраве и благоденствие през цялата година.

Компанията „Морита“ произвеждаше също соев сос и соева паста — традиционна съставка на супите и подправка за други ястия в японската кухня. Тъй като семейство Морита се занимаваше с дейност от голямо значение за местното население, то винаги участвуваше и в гражданското управление.

Баща ми беше много способен бизнесмен, но наследник на чудесно традиционно предприятие със сериозни финансови затруднения. Дядо и прадядо са били естети, посветили се на японските и китайски изящни изкуства и занаяти. Двамата отделяли много време и пари за обществена работа и за покровителство на художници, занаятчии и търговци на произведения на изкуството. Фината керамика и приборите за чайната церемония, красивите мебели, картини и други предмети, съпътствуващи социалните ритуали на висшето общество в Япония, винаги са били високо ценени и скъпо оценявани. Години наред Япония присъжда званието „Живо национално съкровище“ на най-добрите художници и занаятчии в областта на традиционната японска култура — живописци, грънчари, тъкачи, ковачи на мечове, десенатори, краснописци и други. Произведенията на тези превъзходни майстори винаги са били много търсени от ценителите на красивото. За съжаление няколко поредни поколения в семейство Морита са имали толкова изтънчени вкусове и са били толкова вещи в колекционирането, че са изоставяли деловата работа, за да задоволяват художествените си интереси и са оставяли бизнеса сам да се грижи за себе си или, по-точно, предавали са го в чужди ръце.

Разчитали са на платени управители на компанията „Морита“, но за хора като тях бизнесът не представлява нещо повече от поминък и ако той не върви, това е жалко, но не съдбоносно за тях самите. В крайна сметка управителите губят единствено работното си място. Те не носят отговорност за следващите поколения, за приемствеността и процъфтяването на предприятието и за финансовото благосъстояние на семейство Морита. Ето защо, когато предприятието попада в ръцете на баща ми в качеството му на първороден син първата му задача е да възстанови рентабилността на компанията и да възвърне богатството на семейство Морита. Никой външен човек не е в състояние да направи това вместо него.

Работата не е толкова проста. Баща ми, Кюзаемон Морита, е студент по управление на производството и търговията в токийския университет „Кейо“, когато се налага да напусне учението, за да поеме бизнеса в свои ръце. Компанията е пред фалит и баща ми разбира, че макар и принуден да изостави университетските занятия, той се явява на изпит пред една житейска криза, която не е задача от учебника или казус от студентските семинари, защото става дума за бъдещето на семейство Морита. Той се връща у дома и се заема да изправи фирмата на крака чрез лично ръководство.

По ирония на съдбата и за щастие на цялото ни семейство той успява да се сдобие с пари за погасяване на дълговете на компанията и за възстановяване на производството като продава много от прекрасните произведения на изкуството, купени от баща му и дядо му. С течение на годините стойността им е нараснала и по този начин семейните капиталовложения в изкуството, които не са много разумни от гледна точка на бизнеса, се оказват изгодни и дори съдбоносни за спасяването именно на семейния бизнес. Сред продадените съкровища има три особено ценни произведения: китайски ръкопис, бронзово китайско огледало и древен нефритов орнамент, датиращ от времето на японската култура яйои (някъде между 350 г.пр.н.е. и 250 г.от н.е.). Баща ми е сериозен и консервативен човек и знае колко много означават тези особени произведения на изкуството за баща му. Затова той се заклева, че ще ги откупи, когато семейните дела тръгнат добре. И наистина, след няколко години те са „възвърнати“ и отново украсяват семейната колекция.

По времето когато съм се родил — първият син на Кюзаемон и Шуко Морита — бизнесът вече се бе съвзел и никога в детството си не съм изпитвал ограничения. Напротив, винаги съм бил привилегирован. Семейството ни беше богато и живееше в огромна (според японските стандарти) къща, разпростряла се на широко пространство на ул. „Ширакабечо“, една от най-представителните улици в Нагоя. Хората я наричаха „богаташката улица“. Ние имахме тенис-корт в двора. Семейство Тойода отсреща също имаше тенис-корт, както и съседите ни от двете страни. Тогава имахме нужда от голяма къща, защото бяхме много хора под един и същ голям керемиден покрив: аз, братята ми Каузаки (две години по-малък от мене) и Масааки (шест години по-малък) и сестра ми Кикуко (три години по-малка от мене). Освен това с нас живееха, естествено, баща ми и майка ми, а също една леля, чийто съпруг беше починал твърде млад, преди да имат деца, по-малкият брат на баща ми, който беше живял четири години във Франция като студент по живопис, родителите на баща ми, шестима слуги и трима-четирима младежи от родното ни село, на които семейството помагаше да се изучат, а те в замяна помагаха в домакинството.

Струваше ми се, че в къщи непрекъснато нещо се случва и това никак не беше чудно, като се вземе предвид каква тълпа живееше у нас. Въпреки всичко държахме на самостоятелността си и родителите ми заедно с нас, децата обикновено се хранеха отделно от останалите. Но при специални случаи, като например рожден ден, отваряхме всички плъзгащи се врати между стаите и устройвахме голямо празненство за 20–30 души — цялото домакинство и приятелите ни. На рождените дни се събирахме всички и разигравахме лотария. На всеки се падаше печалба и имаше много смях, шеги и лакомства. Разбира се, ръководството на това голямо домакинство и разрешаването на всички спорове и разногласия, които възникваха между децата, младите слуги и учениците, беше постоянна задача на майка ми — умна и много търпелива жена.

Майка ми била едва 17-годишна, когато се омъжила за баща ми и двамата известно време даже се тревожели дали ще могат да имат деца. За японците винаги е било много важно да имат син и наследник и затова появата ми след седемгодишен брак представлявала голямо облекчение и за двамата. Мама беше тиха, артистична и нежна натура. Тя приемаше задълженията си на стопанка много сериозно и непрекъснато следеше дали работата върви и дали отношенията между всички тези хора у дома се развиват гладко или поне в рамките на приличието. Тя умееше да се налага, което е твърде необичайно за японката, още повече по онова време. Държеше на мнението си, особено по отношение на образованието ми, въпреки че изобщо не приличаше на сегашните амбициозни майки, които принуждават децата си да зубрят безкрайно, за да са уверени, че ще постъпят в „подходящи“ училища и университети. Чувствувах, че тя разбира всичко и с нея можеше да се разговаря лесно, много по-лесно, отколкото с баща ми, погълнат от бизнеса, който трябваше да пази, възстановява и ръководи. Ето защо за съвет и помощ се обръщах по-често към майка си, отколкото към баща си.

Майка ми промени много традиции в семейството. Въпреки че произхождаше от самурайско семейство и разбираше от значението на традициите (винаги носеше кимоно), тя същевременно беше възприемчива към новото. Естествено, ние, децата, доста се карахме и се биехме, но когато поотраснах, още под 13-годишна възраст, аз се увлякох от учението според интересите си и все повече разчитах на съветите й. Тя изцяло се разпореждаше с домакинството и ми отдели собствена стая с бюро. Получих второ бюро, когато започнах да се занимавам с опити, за които се нуждаех от работна маса. Тя ми купи също така отделно легло, така че не ми се налагаше да използувам ватираните завивки върху рогозките „татами“, на каквито спяха повечето хора в къщи. Модернизирах се още в детството си. Майка ми и баща ми искаха това, защото те ме възпитаваха като наследник на семейното предприятие и пореден глава на семейство Морита, по-точно петнадесетият Морита, който трябваше да приеме името Кюзаемон.

Ние се придържахме към обичая когато синът стане глава на семейството, да остави името, с което е кръстен и да приеме традиционното име Кюзаемон. В продължение на петнадесет поколения първородните синове са били кръщавани при раждането си Цунесуке или Хикотаро. Баща ми е бил Хикотаро Морита преди да поеме ролята на глава на семейството и да стане 14-ия Кюзаемон. Баща му, кръстен при раждането си Цунесуке Морита, се нарекъл Кюзаемон Морита, когато оглавил семейството, но след като се оттеглил и предал задълженията и отговорностите на баща ми, приел друго малко име и станал Нобухиде Морита.

Когато съм се родил, баща ми сметнал, че името, на което му бил дошъл редът в семейството — Цунесуке — е твърде старомодно за XX век и затова се посъветвал за името ми с един известен японски специалист по китайски фолклор и литература — прочут учен и приятел на баща ми. Той препоръчал името Акио, в което е включен йероглифът „аки“, т.е. „просветен“. Същият йероглиф фигурирал в името на дядо ми. Китайските йероглифи обикновено имат няколко, понякога десетки начина на произношение, така че малкото ми име може да се тълкува като „просветен“ или „необикновен“. Съчетано с името Морита, което означава „богато оризище“, то звучало оптимистично и обнадеждаващо. Родителите ми много харесали името и включили същата сричка в кръщелните имена и на двамата ми братя Масааки и Казуаки. В Япония управлението на всеки император се нарича епоха с определено име. Официалното летоброене в календара започва отначало за всяка епоха. Когато Хирохито става император след смъртта на баща си през 1926 година, императорското семейство се консултира със същия прочут специалист-синолог, за да подбере подобаващо име за управлението му. Той нарича епохата „Шова“, което означава „просветен мир“. Използуван е същият йероглиф „аки“, както в моето име, но тук той се произнася „шо“ (1986 година официално се нарича Шова 61, т.е. 61-вата година от императорската епоха Шова).

Семейството ми смята, че вече е време да приема името Кюзаемон. Възможно е чрез съда по семейни дела да смениш името си, ако можеш да докажеш историческия прецедент, но аз съм на мнение, че за мене това би било неразумно, тъй като толкова много хора по цял свят ме познават като Акио. Понякога обаче се подписвам с инициалите А.К.М., които биха могли да означават Акио Кюзаемон Морита. На автомобила марка „Линкълн Континентал 1“, който държа в САЩ, имам личен регистрационен номер АКМ-15. Някой ден най-големият ми син Хидео ще стане глава на семейството, но той сам ще реши дали ще бъде Кюзаемон или не, въпреки че аз и съпругата ми бихме искали той да смени името си. Но да не избързвам напред в разказа си.

Още от ранно детство се запознах със семейните традиции и прадедите си. Семейството ми е било благословено с културни хора и любители на изкуството като дядо ми и неговия баща. Членовете му дейно са участвували в обществения живот и управлението на нашето село още от времето на шогуната Токугава през 17 век. Те принадлежали към елита и получили привилегията от онова време да имат презиме и да носят меч. Когато моите родители ме водеха в Косугая за ден-два, хората се суетяха около мене и подхранваха самочувствието ми.

Прапрадядото на баща ми, единадесетият Кюзаемон, имал вкус към новите неща и новите идеи и по време на епохата Мейджи, през миналия век, поканил в Япония един французин да му помогне да осъществи идеята си да отглежда грозде и да прави вино. Бил избрал име за марката му и се въодушевявал, че освен сакето ще произвежда вино по западен образец. Япония тогава се отваряла за света след 250-годишна доброволна самоизолация. Новостите били на мода. Император Мейджи насърчавал японците да се учат от Запада, най-вече от западния начин на живот и технологиите. В Токио организирали тържествени балове с танци и хората се надпреварвали да носят европейски дрехи и прически и да опитват западни ястия дори в двореца.

Имало и други причини за желанието да се произвежда вино. Правителството на император Мейджи предвиждало, че ще настъпи недостиг на ориз, а оризът е основна суровина за сакето. Засаждането на лозя и замяната на сакето с вино, доколкото е възможно, биха помогнали по-лесно да се преживеят предсказваните от някои хора лоши оризови реколти. Историците твърдят също така, че правителството търсело работа за много самурайски воини, които останали безработни при новата власт. Притежавали сме много обработваема земя и така, през 1880 година, с поощрението на правителството на Мейджи, лозата била пренесена от Франция и засадена у нас. Моят далечен прадядо инсталирал машина за преработка на грозде и построил подходящи винарски изби, за които докарал работна ръка от съседните райони. След четири години били произведени първите малки количества вино и породили надежди, че новото производство ще процъфтява. Но не било съдено това да се случи.

По онова време френските лозя били опустошавани първо от мана и после от унищожителната филоксера — малки, подобни на листни въшки насекоми по лозята. Очевидно пренесената от Франция лоза била заразена и въпреки цялото старание, проектът се провалил. В лозята на Кюзаемон открили филоксерата през 1885 година и се наложило да ги изкоренят. Кюзаемон трябвало да продаде земята, за да изплати дълговете си. Превърнали площите в черничеви насаждения за бубарството. Другите традиционни изделия на Морита, като например соевият сос и сакето, били показани на Парижкото международно изложение през 1889 година и едно от тях спечелило златен медал, което представлявало много впечатляващо постижение за японска фирма от онези години. Във всеки случай, моят предшественик горял от желание да пробва нещо ново и имал смелостта и силата да не се отчайва при провал на даден проект. Предишният глава на семейството започнал производство на бира, като за целта наел китайски специалист по бирата, усвоил занаята в Англия. Той основал също така предприятие за хляб и хлебни изделия, което сега се нарича „Паско“ и има филиали в чужбина. Упоритостта, последователността и оптимизмът са качества, които предишните поколения са предали в гените ми. Мисля, че баща ми виждаше в мене тази наследственост.

Прапрадядото на баща ми починал през 1894 година. През 1918 година В Косугая му издигнали бронзов бюст в знак на признателност за приноса му към селото. Той давал пари за строеж на пътища и благоустройство и правел още толкова много добрини, че император Мейджи го наградил при посещението си в околностите ла селцето ни. За съжаление по време на войната паметникът бил претопен, защото бронзът бил необходим за военната промишленост, но направили отливка, по която по-късно изработили порцеланов бюст. Той все още стои в горичката пред един от храмовете на Косугая.

Макар и семейната история да е била свързана главно с Косугая, родителите ми се преселили от тихото селце в град Нагоя, центърът на нашата префектура, където съм се родил на 26 януари 1921 година. Преместването в шумния промишлен център Нагоя, столица на префектура Аичи, е било част от кампанията на баща ми да модернизира старата фирма „Морита“ и да влее нов дух в нея. Освен това градът е по-подходящо място за съвременния бизнес от очарователното село в провинцията. И така, аз израснах в Нагоя вместо в селцето на прадедите си, макар и все още да смятаме, че корените ни са в Косугая.

Неотдавна разкрихме много стари архиви на селото в семейните ни хранилища. Те се оказаха толкова интересни, че създадох фондация за опазването и проучването на тази библиотека от исторически документи. Материалите са много подробни и разказват за живота в японското село преди 300 години от съвсем практическа гледна точка. Имаме каталог на тези архиви и сме изпратили подвързани копия до всички големи библиотеки и университети в Япония. Построихме стъклени навеси над старите складове и към тях пристроихме нова триетажна сграда. Там сега идват учени да изследват документите, които съхраняваме на първоначалното им място в складовете. Често си мисля, че ако някога се оттегля, мога години наред да се занимавам с исторически проучвания и с обработката на историческите архиви от Косугая.

Баща ми беше доста щедър към мене, но аз в края на краищата носех бремето на първородството и той твърдо бе решил още отрано да ме въведе в бизнеса. Баща ми беше рожба на времето си. Тъй като е бил принуден да напусне учението, за да спаси благосъстоянието на семейството като първороден син, той си остана много практичен и, по мое мнение, консервативен, даже твърде консервативен, както ми се струваше тогава, когато ставаше дума за вземане на решения за нови проекти или идеи извън рамките на обичайното. Изглеждаше, че той много се бави при вземането на решения и винаги се тревожи за нещо. Понякога си мислех, че той се тревожи за това, че няма никакви основания за тревога. Често спорех с него във връзка с някои от моите задължения и смятам, че на него му допадаха тези дребни разногласия, защото те бяха начин да се изявя, да разсъждавам и излагам аргументите си логично. Дори от гнева ми той правеше възпитателно средство. Вече като възрастен продължавах често да изразявам несъгласие с консерватизма му, но това беше в интерес на семейството. Колкото беше сериозен и предпазлив в работата, толкова сърдечен и щедър беше като баща. Прекарваше цялото си свободно време с децата и съм запазил много мили спомени как баща ми ни учеше да плуваме, да ловим риба и да ходим на излети. Но работата си беше работа и в нея нямаше място за развлечения.

За пръв път ме заведе в канцеларията на компанията и в спиртоварната за саке, когато бях на 10 или 11 години. Показа ми как се ръководи деловата дейност и трябваше да седя до баща си по време на дългите и отегчителни заседания на управителния съвет. В същото време ме учеше как се разговаря с хората, които работят за тебе и още докато бях в началното училище, вече знаех за какво става дума в деловите разговори. Тъй като баща ми беше шефът, той викаше менажерите у дома, за да докладват или обсъждат някои въпроси и винаги настояваше да ги изслушвам. Постепенно това започна да ми харесва.

Винаги ми казваха: „Ти си шефът от самото начало. Ти си най-големият син в семейството. Помни това“. Не ми позволяваха да забравя и за миг, че съм наследникът на баща си в управлението на компанията и че някой ден ще стана глава на семейството. Много важно беше и това, че като младеж често ме предупреждаваха: „Не си мисли, че като си най-отгоре, може да командуваш навсякъде. Изясни за себе си какво си решил да правиш и какво ще изискваш от останалите, а след това поеми пълната отговорност за всичко“. Учеха ме, че е безполезно да хокаш подчинените си и да търсиш изкупителна жертва, за да прехвърлиш вината върху нея. У дома ми казваха, че според японския начин на мислене постъпваш правилно, ако за постигането на дадена цел използуваш мотивацията и на другите така, че това да е изгодно и за двете страни. Всеки иска да успее. Когато се учех как да работя с подчинените си, открих, че ръководителят трябва да възпитава у себе си търпеливост и разбиране. Не можеш да постъпваш егоистично или подло с хората. Тези схващания са проникнали дълбоко в мен и ми помагат да утвърждавам своята философия на управлението, която така добре ми служеше и продължава да ми служи и до ден днешен.

Семейството ми се ръководеше също от принципите на будистката си религия. Всички ревностно вярваха и изпълнявахме обичайните религиозни ритуали у дома. На нас, децата, връчваха по една книга със сутри1 и от нас се изискваше да четем сложните йероглифи заедно с възрастните. Не мога да кажа, че съм религиозен човек, но тези обичаи и традиции винаги са били от значение за моето семейство и ние все още се придържаме към тях. По-късно, когато вече идвахме на гости на родителите си, първото нещо, което правехме, беше да отидем пред семейния олтар и да се поклоним.

Когато бях ученик в прогимназията, ваканциите ми бяха запълнени от бизнес, бизнес и пак бизнес. Баща ми ме водеше в канцеларията си, където имаше заседания и аз трябваше да присъствувам на тях или да слушам отчетите пред него. После идваше инвентаризацията. Ние я наричахме проверка на наличността и я извършвахме по древния, традиционен и съвсем точен метод: отивахме в предприятието, председателят на компанията надничаше иззад раменете ни и брояхме всичко. Имаше и дегустация на саке от бъчвите в средата на зимата, за да се провери сложния процес на ферментация и отлежаване. Често ми се налагаше да присъствувам. Учеха ме как да контролирам процеса на производство, после да отпивам малка глътка саке за проверка на аромата и да го изплювам след това. У мене никога не се разви вкус към алкохолните напитки въпреки тази процедура или може би именно поради нея.

Баща ми по природа беше много консервативен човек, но той искаше семейството му да получава нещата, които му трябват или му харесват. Винаги проявяваше интерес към новите вносни технологии и чуждестранни продукти. Още докато семейството живеело в Косугая, той открил таксиметрова и автобусна служба с един вносен автобус марка „Форд“. За пръв път шофьор на компанията назначил човек, който теглел „джин-рикша“ — количка на две колела, твърде разпространена в Япония по онова време. Помня неделните излети от детството си в открит „Форд“ модел Т или А, който се тресеше по изровените, тесни и прашни пътища с много малка скорост. Майка ми седеше на задната седалка и достолепно държеше чадърчето си, за да се предпазва от слънцето. По-късно баща ми ходеше на работа с „Бюик“ с шофьор. У дома имахме перална машина марка „Дженерал Илектрик“ и хладилник „Уестингхауз“.

Макар и в семейството ми да се чувствуваше западно влияние до известна степен, мисля, че първото истинско чуждестранно влияние върху мене оказа чичо Кейзо, който се завърна от Париж след четиригодишен престой и донесе първите действително западни повеи в къщата. Той имаше много изтънчени обноски, далеч по-добри от нашите. Даже преди завръщането му не ме караха да нося кимоно, а и баща ми ходеше на работа в европейски дрехи и се преобличаше в традиционното облекло у дома. Дядо ми се интересуваше от Запада, обичаше американските филми и си спомням, че като съвсем малък ме водеше да гледам „Кинг Конг“. Но за чичо Кейзо външният свят имаше лично измерение и това много ни интригуваше. Той донесе със себе си картините си от Париж, снимки от Франция и от пътуванията му до Лондон и Ню Йорк. Показваше ни филмите, които беше снимал с 9,5-милиметрова кинокамера „Пате“. В Париж имал „Рено“, което карал собственоръчно и пазеше някои фотографии като доказателство. Бях само осемгодишен, та всичко това толкова ме впечатли, че научих всички чужди думи, които бях в състояние да запомня — „Плас де ла Конкорд“, Монмартр, Кони Айлънд. Захласвах се от разказите му за Кони Айлънд и години след това, по време на първото си пътуване до Ню Йорк през 1953 година, в първата свободна неделя отидох до Кони Айлънд поради разказите му. Прекарах времето си там чудесно, возих се на ролкова шейна и дори опитах да скоча с парашут.

Баща ми следваше примера на своя баща. Обичаше да казва, че цялото богатство на света не може да купи на човек образование, освен ако той сам не се заеме здраво с учението. Богатството все пак осигурява един вид образование — това са знанията, които се придобиват по време на пътуване. Точно това се беше случило с чичо ми, който се върна у дома, направи си ателие в нашата къща и дълго живя с нас, докато не се ожени. Дядо ми го беше издържал по време на четиригодишното му следване в чужбина. Години по-късно моят баща ми даваше пари да пътувам през ваканциите в гимназията и заедно с един съученик посетих много места в Япония. Имахме роднина в Корея, която беше окупирана от Япония от 1904 г. и анексирана през 1910 година. Бях на гости при него, а после стигнах чак до Манчжурия. Возих се дори на първия влак с климатична инсталация и обтекаема форма, наречен „Азия“, през 1939 или 1940 година. Следващото ми пътуване трябваше да бъде до САЩ, но войната го отложи с повече от 10 години.

У дома бяхме необикновено модерно семейство. Майка ми обичаше европейската класическа музика и купуваше много плочи за стария ни фонограф „Виктрола“. Дядо ми често я водеше на концерти и съм уверен, че интересът ми към електрониката и звуковъзпроизвеждането идва от нея. Слушахме отново и отново издрасканите плочи на великите европейски композитори от голямата фуния на фонографа. Тогавашната техника за механичен звукозапис не даваше възможност да се възпроизведе звученето на цял оркестър. Затова най-хубавите ни плочи бяха вокални и инструментални солови партии. Доколкото си спомням, майка ми много обичаше Енрико Карузо и цигуларя Цимбалист. Когато в Нагоя идваха прочути артисти, винаги ходехме на концертите им. Спомням си, че слушахме великия руски бас Фьодор Шаляпин и немския пианист Вилхелм Кемпф, който тогава беше съвсем млад. Местният магазин за плочи от онова време внасяше плочи с класическа музика от компанията „Виктор Ред Сийл“ и всеки месец при пристигането на нова пратка собственикът на магазина пращаше на майка ми за прослушване по един екземпляр от всяка новопристигнала плоча. Още си спомням как като малко дете въртях стария механичен фонограф. Когато учех в първите класове на гимназията, в Япония внесоха първите американски електрически фонографи и беше невъзможно да не се сдобием с такъв.

Баща ми беше на мнение, че ако обичаш музиката, трябва да слушаш качествени записи. По-късно той сподели с нас, че се е страхувал да не би тенекиеният звук на „Виктрола“ да повреди слуха ни и да се отрази на отношението ни към музиката. Той не разбираше и не ценеше музиката от художествена или изпълнителска гледна точка, но искаше семейството му да има възможност да слуша най-добрите записи, които не изкривяват оригиналното изпълнение. Баща ми чувствуваше, че единственият начин да се научиш да цениш добрата музика и добрия звук е да слушаш възможно най-добрия звукозапис. Ето защо, когато пристигнаха първите нови фонографи, той изхарчи куп пари, за да купи един от първите в Япония и със сигурност първия такъв фонограф в околностите. Спомням си, че новият фонограф, също марка „Виктор“, струваше невероятната сума от 600 йени. Тогава само за 1500 йени можеше да се купи японски автомобил.

Никога няма да забравя фантастичния звук на новата електрическа звуковъзпроизвеждаща машина в сравнение със стария механичен уред. Звукът беше съвършено различен и аз останах смаян. Първата плоча, която получихме след покупката на новия фонограф, беше „Болеро“ на Равел. „Болеро“-то ми харесваше, защото усещах патоса на музиката му, а когато чух новото му, по-реалистично звучене, бях изумен. Слушах до безкрайност плочите със записи на Моцарт, Бах, Бетховен, Брамс и изпадах във възторг и почуда как електрическият уред може да почисти като с прахосмукачка старите скърцащи и съскащи звуци, така че познатите плочи да прозвучат по нов, възхитителен начин.

Бях изцяло погълнат от новото си откритие и от всички въпроси, които то пораждаше. Имах роднина, който беше инженер и когато разбрах, че сам си е направил електрически фонограф, веднага отидох у тях, изпълнен с желание да го видя. Той ми го демонстрира. Фонографът се състоеше от свързани с проводници части, разпилени по сламените рогозки върху пода на къщата му. Струваше ми се чудесно, че такива уреди могат да се направят и от любители, а не само в големите заводи. Всъщност сглобяването на радиоапарати ставаше все по-популярно хоби. Някои вестници и списания имаха специални рубрики, в чиито колони поместваха схеми, описания на радиочасти и указания как да се сглобят. Ето това беше нещо, което трябваше да направя. Започнах да си купувам книги по електроника и се абонирах за японски и чуждестранни списания, които публикуваха най-нови данни за звукозаписа и радиотехниката. Скоро започнах да отделям толкова много време на електрониката, че това се отрази на училищните ми задължения. Почти цялото си време след училище посвещавах на новото си хоби. Правех електрически устройства по схемите, поместени в японското списание „Радио и експерименти“. Мечтата ми беше да сглобя електрически фонограф и да запиша собствения си глас. Колкото повече научавах за тази нова технология, толкова повече разширявах опитите си. Трябваше сам да се уча, защото предметите, които наистина ме интересуваха, не се преподаваха в тогавашното училище. Успях да направя прост електрически фонограф и собствен радиоприемник. Направих дори груб запис на гласа си и го пуснах на моя електрически фонограф.

Бях дотолкова погълнат от заниманията си по електроника, че за малко не ме изхвърлиха от училище. Често викаха майка ми в училище на разговор за лошия ми успех. Директорът се тревожеше и ядосваше от незаинтересоваността ми от традиционните училищни предмети. Спомням си, че бяхме подредени по чиновете в класната стая според успеха си. В нашия клас имаше 250 ученици, разделени на пет групи от по 50 души. Най-добрият ученик от всяка група беше групов отговорник и всеки сядаше съобразно бележките, които получаваше. Отличниците седяха най-отзад, а пред тях се нареждаха останалите по низходящ ред. Всяка година настъпваха размествания в класа, но аз винаги седях отпред, под контрола на учителя, сред слабите ученици.

Не искам да бъда несправедлив към себе си и затова трябва да отбележа, че бях добър по математика, физика и химия, но бележките ми по география, история и японски език бяха винаги под средните. Викаха ме при директора на разговор за неравномерното ми представяне. Когато положението особено се влошаваше, моите родители ме мъмреха и ми заповядваха да захвърля електронните си играчки. Аз се подчинявах, докато пооправех успеха си и после отново се връщах към любимото си занимание.

2

За пръв път прочетох за магнитния запис в списание „Радио и експерименти“, когато бях ученик в прогимназията. Дотогава твърде малко японци имаха електрически фонографи за лошокачествените плочи от шеллак или алуминий със стоманени игли, които възпроизвеждаха звука лошо и бързо износваха плочите. Обаче японската радиоразпръсквателна компания „НХК“ внесе грамофони със стоманен ремък. Това беше съвършено нов модел. В него се използуваше метална лента или ремък като записващо средство и поради това възпроизвеждаше звука много по-точно от електрическите апарати като новия ни „Виктор“.

Почти по същото време стана известно, че д-р Кензо Нагаи от университета „Тохоку“ е изобретил жично записващо устройство. Бях очарован от идеята да запиша гласа си и реших да си направя такъв уред. Нямах практически никакви познания, но притежавах безразсъдния ентусиазъм на младостта. Затова отидох да си купя проводник от типа на този, който се използува за струни на пианото и се залових за работа. Първото предизвикателство или поне най-голямото предизвикателство беше да разработя и направя записваща глава. Работих над нея почти цяла година, опитвах какво ли не, но все не успявах. По-късно разбрах защо съм се провалил: междината на главата, т.е. мястото, където звукът се предава на проводника във формата на електронен сигнал, е била прекалено голяма и сигналът просто се е разсейвал. Нямах представа за значението на отклоняващото напрежение, което д-р Нагаи беше усъвършенствувал и не знаех как да го използувам за електричество. Книгите и списанията, до които имах достъп тогава, не обясняваха тези неща и знанията ми бяха твърде примитивни. И така, аз продължавах да се боря, въоръжен със познания, които не надхвърляха рамките на най-простите принципи и елементарните практически методи. Неуспехите ме разочароваха и дразнеха, но не ме отчайваха.

В последния клас на прогимназията казах на родителите и учителите си, че ще се явя на изпитите за природо-математическите паралелки в гимназия № 8. Японското училище имаше много напреднала за времето си програма и в гимназията се изучаваше това, което в САЩ преподаваха в първите два курса по колежите. Решението ми изненада всички, защото независимо от добрите ми бележки по точните науки и математика, общият ми успех беше твърде слаб. Напомниха ми, че ако искам да се занимавам с природо-математически науки, трябва да положа много тежки изпити по предмети, които бях пренебрегвал. Знаех това, но бях непреклонен. Така станах „ронин“. В древността „ронин“ наричали самураите, които нямат господар или са загубили владенията си. Дори и в днешно време продължават да наричат „ронин“ също ученик, който е занемарил учението и трябва да отделя допълнително време за самоподготовка за изпитите. В продължение на цяла година седях и учех по-старателно от когато и да е било. По английски език, напредналия курс по математика и по японска и китайска класическа литература имах частни учители. Цяла година не правех нищо друго, само учех. И се справих.

Бих се радвал, ако можех да кажа, че в резултат на упорития си труд съм се наредил сред първите в класа, но такова твърдение не би било вярно. И все пак се отличих по своему: станах най-слабият ученик от моето училище, който някога е бил приет в природо-математическата паралелка на гимназия №8. Преди мене нито един ученик, който е завършил 180-ти по успех в класа си, не е бил приет там, но аз успях поради едногодишното ми упорито учение и решителността ми. Винаги съм бил решителен.

Естествено, оказа се, че гимназията не е чак толкова прекрасна. Открих, че даже а природо-математическия профил има много скучни и безинтересни предмети като например минералогия, ботаника и други неща, които не ме интересуваха. Бях изправен още веднъж пред опасността да се проваля, но в третата година, когато можехме да се специализираме, аз си избрах физиката, по която винаги съм бил пълен отличник. Бях влюбен във физиката и обожавах всичките си учители по този предмет.

Но въпреки оптимизма и ентусиазма ми, 1940 година и изобщо бъдещето се очертаваха във възможно най-мрачните краски. Светът беше неспокоен. В Европа Франция беше капитулирала пред германската армия, изтребителите на „Луфтвафе“ бомбардираха Англия, а Уинстън Чърчил убеждаваше народа си, че занапред не го очаква нищо друго освен „кръв, труд, сълзи и пот“. Япония вървеше към катастрофа, въпреки че новините звучаха благоприятно и цензурата действуваше с пълна сила. Като ученици ние не се замисляхме много върху световните проблеми и дори върху вътрешната политика, но военните, които контролираха държавата, прокараха Закона за мобилизацията през 1938 година, така че когато започнах да уча в колежа, Япония вече господствуваше на картата на Азия. Всички стари политически партии в страната бяха разпуснати. Притисната икономически от САЩ и съюзниците му и изправена пред заплахата да бъде откъсната от източниците си на суровини и петрол, Япония взе решение при необходимост да влезе във война със Съединените щати, за да оцелее и да запази контрола си над държавите, които беше принудила да се включат в т.нар. „сфера на съвместно благоденствие в голяма източна Азия“. Твореше се история, но аз през цялото време се интересувах само от физика.

Един от любимите ми учители в гимназията, Гакуюн Хатори беше много любезен към мене и изигра голяма роля в живота ми. Бях добър по физика и учителят Хатори, който с голямо задоволство наблюдаваше развитието ми, Знаеше, че влечението ми към неговата наука се е запазило и след завършване на средното училище. Когато дойде време да се замисля за следването, аз се посъветвах с него. Знаех, че във Физическия факултет на Имперския университет в Осака работят такива известни учени като Хидецугу Яги, изобретателят на антената Яги, която има толкова голямо значение за разработването на съвременния радар. В същия факултет работеше и професор К.Окабе, създателят на магнетрона — уред, който за пръв път направи възможно произвеждането на енергия на микровълнови честоти.

Един ден учителят Хатори ми каза: „Морита, един мой съученик от Токийския университет сега преподава и в Осака. Името му е Цунесабуро Асада. Той е много изтъкнат учен в областта на приложната физика. Ако проявяваш интерес, мисля, че професор Асада е човекът, с когото трябва да се срещнеш. Защо не се запознаеш с него през лятната ваканция? Мога да ти уредя среща с него“. Подскочих от радост при този шанс и през следващата лятна ваканция отидох право в Осака и потърсих професор Асада.

Той ми хареса от първия миг, когато влязох в разхвърляния му кабинет. Професорът беше нисък, закръглен човек, с пламъчета в очите. Говореше с твърдия, носов акцент, характерен за Осака. Очевидно имаше слабост към шегите и въпреки че беше водеща фигура, не обичаше да играе ролята на строг или надут професор. Той беше рядкост за Япония, където на учителите и преподавателите се гледа с почит, даже преклонение и те като правило приемат сериозно високия си пиедестал. Професор Асада като че ли не се интересуваше от примамките на положението си. Още от самото начало си допаднахме. Именно срещата с този прекрасен човек ме накара да предпочета Осака за следването си пред по-известните университети в Токио или Киото. Както в Токио, така и в Киото университетите имаха добри физически факултети, пълни с професори, които бяха светила в японската наука, но бяха по-големи доктринери или по-възрастни. Поне така ми се струваше тогава.

Професор Асада ме разведе из лабораторията си и дълго си говорихме. Той проведе един вид устен изпит — искаше да разбере какво зная, какви опити съм правил, какво съм конструирал, какво ме интересува. След това ми разказа за работата в лабораторията си и това окончателно ме убеди. Професор Асада ме занимаваше много сериозно с приложна наука и един от въпросите, по които работеше, беше телефонията със светлинни лъчи на базата на живачни лампи с високо налягане. Той можеше да демонстрира как светлинните лъчи с много висок интензитет се модулират със звукови честоти. Исках да се уча при този блестящ, уверен и изненадващо предразполагащ и остроумен учен.

По отношение на модерната физика Имперският университет в Осака се беше превърнал в Мека за сериозните студенти и експериментатори. Той разполагаше с най-новия факултет по природо-математически науки и затова материалната му база беше най-съвременна. Освен това университетът като цяло беше нов и повечето професори и преподаватели бяха по-млади хора, които не се чувствуваха обвързани с остарелите идеи.

Баща ми беше разочарован, че не съм предпочел икономиката пред физиката за университетската си кариера. Според него, ако така или иначе трябва да се занимавам с природо-математически науки, то по-добре да бях записал селскостопанска химия, която би била по-полезна за производството на саке. Вместо това аз бях избрал най-фундаменталната наука — физиката. Исках да разбера причините за функционирането на нещата. Той не се опита да ме разубеждава, но съм сигурен, че въпреки всичко той очакваше да се заема със семейния бизнес, когато му дойде времето. Вярваше, че физиката в крайна сметка ще си остане за мене само хоби и понякога се страхувах, че той ще се окаже прав.

Но, разбира се, когато постъпвах в университета, войната беше започнала и лабораторията на професор Асада беше получила нареждане да работи като изследователска база на военноморските сили. Продължавах с експериментите, но пропусках колкото е възможно повече лекции, за да ми остане максимално време за лабораторията. Смятах, че повечето професори са скучни като преподаватели и тъй като всички те бяха писали учебници и книги, винаги можех да прочета какво имат да кажат. Поради отсъствията си от лекции прекарвах в лабораторията повече време от останалите студенти. Професор Асада все повече ми помагаше и не след дълго можех да му помагам от своя страна при изпълнението на някои второстепенни поръчки от флота, главно в областта на електрониката, която беше по-близка до чистата физика от старите електрически или електромеханични схеми.

В университета професор Асада се считаше за специалист по приложна физика и журналистите често се обръщаха към него с въпроси за науката. Впоследствие той започна да води кратка седмична рубрика за най-новите постижения на науката и технологията или поне за онези постижения, които не представляваха военна тайна. Читателите му пишеха писма, в които го можеха за мнение относно техните собствени научни идеи. Рубриката стана доста оживена и популярна.

Често помагах на професор Асада в изследователската му работа, а понякога, когато той беше твърде зает, аз списвах рубриката. Спомням си, че веднъж по повод на теорията за атомната енергия бях изразил мисълта си по следния начин: „Ако е налице съответното отношение към атомната енергия, може да се създаде изключително мощно оръжие“. Тогава идеята за атомната енергия или атомното оръжие изглеждаше доста отвлечена. В Япония имаше два циклотрона и към осъществяването на ядрена реакция се напредваше много бавно. Доколкото съм осведомен, с тогавашната японска технология можеха да се отделят само няколко милиграма уран-235 дневно, което означава, че според изчисленията бяха необходими 20 години, за да се натрупа достатъчно количество уран за създаване на атомна бомба. Разбира се, не знаех докъде са стигнали учените в САЩ и Германия. Освен това никой в Япония не знаеше за проекта „Манхатън“2.

Част от работата на професор Асада се състоеше в изследвания за японския императорски флот и аз му помагах. Така се свързах с няколко офицера от военноморските сили. Те работеха в Центъра за авиационни технологии в йокосука, близо до Йокохама. Бях пред завършване и още не бях получил призовка за армията, когато един офицер ми съобщи, че завършилите физика могат да подадат молба за краткосрочна служба и да станат технически офицери като положат само един изпит. Идеята да стана военноморски офицер не ме въодушеви особено, но си помислих, че все пак е по-разумно да съм доброволец и да избера местоназначението си, отколкото да бъда призован в армията или флота и да нямам никакво право на избор. Един друг офицер, капитан, дойде веднъж в лабораторията да ми каже, че съществува и друга възможност. Тогава военноморските сили имаха програма за насочване на наборниците към университетите. Студентите-второкурсници можеха да подадат заявление за постъпване на служба и ако молбата им бъде удовлетворена, те ставаха служители във флота до края на живота си. Последната уговорка ми прозвуча доста обезпокояващо — не исках да ставам военноморски офицер от кариерата — но проявих интерес към алтернативата. Разбрах, че офицерите на срочна служба със специалност физика се назначават на действуващите кораби, за да управляват току-що внедрените радарни устройства, но това означаваше служба в зоната на военните действия и може би край на учението, ако не и на живота ми. И така, имах следните възможности: да изчакам призовка с неизвестно назначение, да подам молба за срочна служба и да плавам или да подпиша постоянен договор с флота и да продължа учението.

Капитанът ми препоръча да се явя на изпит за стипендиант с постоянно място във флота, за да мога да продължа работата си в същата

лаборатория и да се дипломирам. Каза ми, че не би искал такива ревностни научни работници да плават на бойните кораби. Той си представяше, че ако ме включат в програмата, ще премина елементарен курс на военно обучение и ще се върна след това в изследователския център. „Това е най-безопасният път за тебе“, каза ми той. „Ти ще можеш да продължиш научната си работа, а ние ще можем да продължим да те използуваме“.

Не се налагаше дълго да размислям. Реших, че за момента най-доброто беше да предпочета постоянната работа във флота, а какво щеше да стане после никой не знаеше. И така, аз се явих на изпита и го издържах. Военноморските сили ми дадоха месечна заплата 30 йени и златна котва, която трябваше да нося като отличителен знак. Така станах военнослужащ, изпратен в университета и работата ми се състоеше в това да продължа следването си по физика. Това обаче не продължи дълго. Когато бях в трети курс, войната се засили и ние, студентите по физика, попаднахме под прекия контрол на военните, както всички японци. В началото на 1945 година получих направление за отдела по авиационни технологии в Йокосука.

Очакванията ми не се оправдаха. Настаниха ме в спалното помещение за работници и първата сутрин вместо да отида в лабораторията, както предполагах, бях пратен под строй с останалите мобилизирани работници във фабриката. Някой ми подаде метална пила и ме прати в машинното отделение. Заредиха се дни на робски труд във фабриката, където пилех стоманени части. След няколко дни започнах да си мисля, че ако не се измъкна скоро оттам, със сигурност ще полудея. Из цяла Япония прекратяваха учебните занятия и пренасочваха работниците от по-маловажните производства към военната промишленост. Вече не правеха изключение и студентите в областта на точните науки.

Йошико Камеи, жената, която впоследствие стана моя съпруга, също била изпратена от учебната зала на колежа в една фабрика, където изработвала дървени части за крилете на малък учебен самолет, наречен „Ред Драгънфлай“. Там се научила да работи с дърводелски сечива и до ден днешен умее да си служи с тях. Когато бомбардирали фабриката за самолетни части, тя била препратена в цех, където шиели болнични халати за ранените, а оттам — в печатница за военновременни книжни пари на окупационните власти в различни части на Азия. С напредването на войната повечето училища започнаха да провеждат занятия само веднъж седмично, а някои училища изобщо не работеха. Малко младежи бяха останали да работят в страната, защото Япония беше разпростряла военната си мощ нашироко. Йошико и аз се срещнахме чак през 1951 година и се оженихме същата година.

След няколко седмици изнурителен труд във фабриката някой изглежда беше разбрал, че погрешно съм попаднал там, защото изведнъж и без обяснения бях прехвърлен в оптическата лаборатория. Почувствувах, че се връщам към работата, която познавам най-добре. Там работеха офицери и работници от фотографските училища, но аз бях единственият студент по физика и затова ми оставяха всички трудни технически проблеми. Първата ми задача беше да се опитам да разработя способ за предпазване на самолетните снимки от повредите, причинявани от изпразванията на статично електричество във високите слоеве на сухата атмосфера. За тази цел ми трябваше достъп до добра библиотека и си разработих план. Преструвайки се, че идвам право от флота, се обадих на един много известен професор от Научно-изследователския институт по физика и химия в Токио, професор Джиро Цуджи, за да получа разрешение да ползувам библиотеката на института. Той любезно ми предложи пълно съдействие.

След това подадох молба в службата си да ми се позволи ежедневно да ходя в Токио по работа. Трябва да съм бил много убедителен, защото почти незабавно получих разрешение. Беше много уморително обаче да пътувам с бавните претъпкани военни влакове от Йокохама до Токио. Затова се преместих при един мой близък приятел и съученик от основното училище, който учеше право в Токийския университет преди да бъде призован в армията. В делничните дни ходех в института, а в събота се връщах в работническото общежитие и прекарвах почивните дни с колегите си. Учех се на хитрости пред военните.

Аз обаче не бягах от работа. Опитвах се да си представя как да се избягнат искрите статична електричество. Знаех, че въздушните снимки се правят с аерофотограметрични камери с големи ролки. Статичното електричество често пораждаше искри в тях и повреждаше снимките. Докато четях и експериментирах, ми хрумнаха някои идеи. Ходех в тъмната стая, където разполагах с достатъчно филми и се опитвах изкуствено да предизвикам искри в лабораторията. Използувах различни напрежения при различните части на фотоапарата и филмите и сменях полюсите. За кратко време успях да имитирам явлението в лабораторни условия почти напълно. В първия си доклад посочвах, че макар и да съм успял да възпроизведа явлението до известна степен, все още не съм в състояние да кажа със сигурност какво го предизвиква и как да го предотвратя, а не мога да продължа експеримента, защото оптическата лаборатория не разполага с необходимата база. Разбира се, най-подходящото място с най-доброто оборудване беше лабораторията на професор Асада и помолих да бъда изпратен временно в нея.

Мислех си, че ще улесня началниците си при вземането на решение като им кажа, че няма да се наложат разходи за пътни и квартирни, защото лабораторията се намира в университета, където съм учил. Нуждаех се само от разрешението им да правя изследвания в лабораторията. Единствените разходи, които се налагаха от тяхна страна, бяха за закупуване на големи количества филми, тъй като по онова време филми не се намираха и нямах откъде другаде да си набавя. Надявах се, че ако ми разрешат, ще мога да завърша разработката с по-съвършеното оборудване в лабораторията на Асада. Освен това разчитах, че ще мога да използувам отчета за работата си като научна разработка.

Аргументите ми бяха приети и ми отпуснаха филми, които натъпках в раницата си, когато тръгнах към университета. Така че след няколко месеца, докато останалите здравата се трудеха, аз живеех в предишния си апартамент, който семейството ми беше наело като студент, получавах ценни съвети От професор Асада и само пращах седмични отчети за работата си. Така имах възможност да се занимавам с предишната си работа с темпове, които ми допадаха и, разбира се, продължавах да се уча от професор Асада.

Четиридесет години по-късно, през 1985 г., присъствувах на среща на бившите сътрудници в оптическата лаборатория. Произнесох реч, в която признах мотивите си за напускането. Казах, че съм постъпил много егоистично се извиних за всички неприятности, причинени от егоизма ми на останалите сътрудници. Всички изръкопляскаха. Тогава се изправи бившият ми пряк началник и заяви, че и той трябва да признае нещо. Той сподели, че в деня, когато съм тръгнал за Осака, екипиран с филмите и личната си свобода, той докладвал на висшестоящия началник, адмирал. „Адмиралът побесня! Той строго ме смъмри и заяви, че постъпката ми е безпрецедентна“. Нравоученията продължили два часа, след което началникът ми бил отпратен със заповед незабавно да замине за Осака и да върне Морита. На следващата сутрин той се явил пред адмирала да доложи, че тръгва, за да ме докара обратно, но адмиралът нетърпеливо махнал с ръка и му казал да не се занимава повече с този въпрос. Така съм могъл да остана в Осака. Цели 40 години обаче не съм знаел за неприятностите, които съм предизвикал и почувствувах, че дължа двойно извинение. Добре се посмяхме като си припомнихме случая.

След завършването на университета автоматично станах професионален военноморски офицер. Това означаваше, че трябва да премина курс по истинска военна подготовка и затова ме откараха в морско-десантната база в Хамамацу, недалеч от Нагоя, където завърших обичайния четиримесечен курс по политическа и техническа подготовка на офицерския състав. Беше ми трудно, но се чувствувах удовлетворен от възможността да доказвам себе си физически.

По онова време само студентите с физико-математическа специалност като мене можеха временно да останат извън военната служба. Брат ми Казуаки, студент по икономика в университета „Уаседа“, не успя да се отложи и получи призовка за флота. Подготвяха го за полети на изтребители с двоен двигател. Веднага след като завърших и отидох в базата в Хамамацу, той се намираше във военновъздушната база Тойохаши, в непосредствена близост до мене. Всеки ден прелиташе с учебните самолети над нашите казарми. Брат ми имаше късмет, че го зачислиха към изтребителите с двоен двигател за нощни полети, защото обучението за тях беше доста продължително и войната свърши, докато той още беше на подготовка. Някои от съучениците му бяха изпратени на подготовка за обикновени изтребители. Курсът за тях беше много по-кратък, някои от тях станаха камикадзе, тръгнаха на полети със самоубийствена мисия и не се завърнаха.

По-малкият ми брат Масааки беше още ученик. Военните насърчаваха младежите да постъпват в армията като доброволци. Записваха се цели класове. Тогавашна Япония кипеше от военен ентусиазъм и младите хора, които не искаха да стават доброволци, бяха застрашени от изолация. Ето как Масааки, едва 14–15 годишен, заяви, че целият му клас е решил да се запише във флота. Родителите ми бяха поразени. Аз също не исках той да отиде там, но той настоя. Спомням си сълзите на майка ми, когато той тръгна. Аз го изпратих до влака и също се разплаках. Включиха го в курсове за подготовка на летци от военноморските сили, но за щастие войната междувременно приключи. Ние, тримата братя, попаднахме на самолетите на военноморските сили по едно или друго време. Заради опитите си често участвувах в нощни полети като пътник, за да изпробвам оборудването, което използувахме при разработката на оръжието с термично прицелване. Колегите ми ме учеха да карам самолет — неофициално, разбира се. По едно време и тримата братя летяхме и майка ни си мислеше, че няма никаква надежда да оцелеем. За щастие, и тримата преживяхме войната благополучно.

Войната със САЩ беше трагедия. За повечето японци тя представляваше и шок, въпреки цялата пропаганда за заговора на западните страни против Япония. Естествено, като дете не разбирах всички политически събития през 20-те и началото на 30-те години, но когато станах на 13 години, през 1934 г. година, в училище започнахме да учим военно дело два часа седмично. През всички тези години ни учеха да считаме Съветския съюз за потенциален и да очакваме война с него. Втълпяваха ни, че комунизмът е опасен и че причината за японското присъствие в Манчжурия е необходимостта от сигурна граница и буферна зона срещу комунистите за отбраната на Япония.

Разпалените ултранационалисти, фашистите и някои младши офицери от армията предизвикаха поредица сериозни инциденти в Япония и чужбина. Хората от типа на баща ми се разтревожиха за бъдещето. През 1932 г. група ултранационалисти заедно с 42 младши офицери организираха нападения над т.нар. „привилегировани класи“ и убиха министъра на финансите Юносуке Иноуе и един виден бизнесмен, барон Такума Дан, ръководител на гигантското обединение на фирми „Мицуи“. На 15 май същата година те извършиха убийство на министър-председателя Цуйоши Инукаи и нападнаха дома на лорд-протектора, както и канцелариите на няколко гигантски акционерни дружества. Имаше нападения над банките „Нипон“ и „Мицубиши“.

Хората от нашата класа се разтревожиха от събитията. Въпреки че целта на терористите беше да наложат фашистки режим, много консервативно настроени хора ги приемаха за елементи от някакъв комунистически заговор. После, на 26 февруари 1936 г., се случи прословутият инцидент, когато банда въоръжени заговорници окупира официалната резиденция на министър-председателя и Министерството на войната. Те убиха лорд-протектора Макото Саито, бивш министър-председател, генерала, който отговаряше за военното обучение и един бивш министър на финансите. Великият камерхер беше ранен. Терористите си навлякоха гнева на императора. За потушаването на бунта беше използувана военна сила и по-късно бяха екзекутирани 15 офицери и няколко ; цивилни лица — техни помагачи.

Бунтът се провали, но ставаше все по-ясно, че висшите политици и бизнесмени са изплашени от терора. Икономическото положение на страната беше тежко и младите офицери-фашисти, макар и тръгнали в погрешна посока, успяха да спечелят симпатиите на мнозина. Традиционна е в Япония симпатията към онези, крито се борят с непреодолимото или странното, дори когато идеализмът или жарът им са неуместни. Много от героите в японския фолклор са хора, загинали в домогване към недостижимото. От средата на 30-те години военните засилиха контрола над политиката и фашистите започнаха да налагат своята линия. В подобна атмосфера беше трудно да изразяваш мнението си открито . Дори в парламента малко от избраните депутати имаха смелостта да говорят против милитаристите, а онези, които все пак се осмеляваха да направят това, бяха лишавани от възможността да говорят отново. Така милитаристите надделяха.

Винаги, когато баща ми се събираше с приятелите си, те обсъждаха предстоящите опасности. Те бяха бизнесмени и по-либерални в мисленето от фашистите, но не можеха да направят нищо друго, освен да си мълчат на публични места.

Учащите се знаеха само това, което им се казваше в училище, а информацията по онова време беше едностранчива. Прославяше се мисията на японските войски, нахлули в Китай. Разпространяваха се слухове, че се нападат китайски градове, че в Нанкин става нещо и предполагам, че баща ми знаеше повече отколкото казваше, но младежите не обръщаха особено внимание на тези неща. Знаех, че отношенията между САЩ и Япония се влошават, но изобщо не очаквах да избухне война.

Бях си направил часовниково устройство, свързано с радиото, което ме будеше всяка сутрин в 6 часа. Спомням си съвсем отчетливо сутринта на В декември 1941 година — в Съединените щати беше все още 7 декември — когато часовниковият механизъм включи радиото и чух съобщението, че японските войски са атакували Пърл Харбър. Бях потресен. Всички в къщи останаха изумени от новината и тогава си помислих, че става нещо опасно. Бях израснал с вярата в превъзходството на Запада в областта на технологиите. Така например по онова време метални вакуумни тръби можеха да се купят само в Америка — в Япония нямаше нищо подобно. Бях си купил такива тръби за опитите си. Като имах предвид знанията си за американските технологии от филмите и от някои изделия като коли и фонографи, както и от разказите на чичо си, сметнах, че е била допусната голяма грешка.

През седмиците непосредствено след Пърл Харбър японският печат публикуваше непрекъснат поток от добри вести за японските военни успехи: още през декември нашите войски потопиха два от основните британски кораби — „Принс ъв Уейлз“ и „Рипълс“ — които минаваха за непобедими и превзеха Филипините и Хонг Конг. Започнах да си мисля, че вероятно ние сме по-силни, отколкото съм предполагал. След като войната вече беше започнала, обществеността като цяло, включително моите родители, повярва, че единствената ни алтернатива е да дадем своя принос за воюващата ни страна. Вестниците бяха изпълнени с новини за упражнявания върху нас натиск от страна на САЩ, за дискриминационните по отношение на японците закони за влизането и пребиваването в Америка, за настояванията да напуснем Китай и Манчжурия, които считахме за буфер между нас и комунизма. През цялото време слушахме неистовите твърдения, че червените заплашват Япония и че само фашистите могат да ни предпазят от тях.

Всичко, което правеше повлияното от военните правителство, се представяше като заповед на императора. Ученици и възрастни бяха принуждавани да вършат невероятни неща. Един училищен директор, който допуснал Грешка, когато рецитирал Императорския указ за образованието, се самоуби, за да изкупи вината си. Специалните и политическите полицейски части претърсваха страната и арестуваха при най-малкото подозрение в недостатъчна лоялност, подчинение или почит. Кондукторите в тролейбусите по линията покрай императорския дворец в Токио съобщаваха кога точно всички пътници трябва да се поклонят. Учениците се кланяха пред преносим шинтоистки олтар, на който бяха изписани словата на императора. По такъв начин военните държаха народа във властта си и хората като мене и родителите ми нямаха друг избор освен да се съобразяват. Човек можеше да е вътрешно несъгласен и това се случваше често, но беше трудно и опасно да се говори открито. Тези, които оказваха съпротива, бяха „превъзпитавани“ в специални лагери и ако продължаваха да държат на своето, бяха принуждавани да вършат най-черната работа. Всички хора с леви убеждения и комунистите бяха преследвани и хвърляни в затвора.

Когато завърши четиримесечният курс по военно обучение, бях производен в чин лейтенант и изпратен обратно в оптическата база в Йокосука. Скоро след това получих заповед да се включа в контрола над едно специално Звено, евакуирано в провинцията, за да работи върху разработката на оръжие с термично прицелване и мерници за нощно виждане. Трябваше да се настаним в голяма стара къща в Зуши, малък град южно от Камакура, на залива Сагами. Началник на групата беше капитан. Имаше още няколко офицера с по-високи чинове, двама-трима лейтенанта като мене и няколко младши лейтенанта. Един от лейтенантите трябваше да бъде старши дежурен офицер, нещо като директор по общите административни въпроси. Тази роля се падна на мене. Постът ми отговаряше при плаване на палубен офицер. Трябваше да се занимавам с всякакви битови подробности, включително с прехраната на групата, но въпреки всички тези задължения, харесах околностите на къщата, където бяхме настанени. Тя беше построена в европейски стил, стените й бяха измазани отвън и имаше градина. Филмовите компании често я бяха използували при необходимост от европейски декор за някой филм. Къщата беше построена в подножието на висока скала точно над плажа. Аз живеех в съседния хотел „Нагиса“, който беше иззет от флота за офицерска резиденция. Сутрин ходех на работа от хотела до къщата покрай плажа. Това изглеждаше нелепо, защото понякога беше тихо като в истински курорт, но всъщност ние се намирахме точно под маршрута на обратния курс на бомбардировачите Б-29, които методично, почти ежедневно, хвърляха запалителни бомби и взривни материали над Токио, Кавазаки и Йокохама.

Независимо от младата си възраст, вече имах доста знания по управление, придобити у дома и затова можех да се грижа за цялата група. Храната не достигаше и трябваше да проявяваме цялата си изобретателност, за да се снабдим с достатъчно провизии. Един много хитър младши лейтенант се сприятели със собственика на малък рибарски магазин в Зуши, който често идваше на плажа. Като морски офицери ни се полагаше малка дажба саке и тъй като то беше дефицитно, ние охотно го разменяхме за прясна риба. Но и тя не можеше да засити толкова много млади хора. Затова ми хрумна друга идея. Пратих по военната поща писмо до семейството ми, в което ги молех да ми изпратят по една бъчва соев сос и соева паста с надпис „За целите на флота“. По онова време фирмата „Морита“ произвеждаше суха соева паста за армията — японците могат да се лишат почти от всичко, но не и от соевата супа. Фирмата снабдяваше армията също така със спиртни напитки. Така че пратката нямаше да изглежда необичайна. Разбира се, това от моя страна беше нарушение и аз го съзнавах. Въпреки всичко, ние трябваше да бъдем изобретателни, за да преживеем и мисля, че можех добре да се аргументирам, ако ме бяха разкрили. Когато соевата паста и сосът пристигнаха, ние ги складирахме в мазата и разменяхме скъпоценните припаси на малки порции срещу прясна риба. По този начин малката ни група се хранеше сравнително добре и се справяше с трудното положение.

Аз работех в специална научна група, съставена от специалисти по термичните устройства от армията, флота и цивилния сектор. Провеждахме мозъчни атаки, в които си поставяхме за задача да мислим дръзко и оригинално. Един от цивилните в групата беше блестящ инженер по електроника, който притежаваше собствена фирма. На този човек беше съдено да изиграе голяма роля в живота ми. Масару Ибука е 13 години по-възрастен от мене, но той стана мой много близък приятел, колега, партньор и съосновател на фирмата, която създадохме впоследствие — корпорацията „Сони“.

За мене беше много вълнуващо да участвувам в такава научно-развойна група. Бях млад и дързък, но започвах да свиквам с компанията на по-възрастни. Работехме над проект, изпреварил времето си. Прекарвахме заедно дни наред и така се опознавахме все по-добре, но не напредвахме особено с термичното устройство. (Американската ракета „Сайдуайндър“, подобна на устройството, което се мъчехме да създадем, се появи години след войната). да бях току-що завършил млад специалист, но в съвместната работа седях срещу известни професори и офицери, които се навеждаха над масата и питаха: „Какво е мнението на флота по този въпрос?“ От мене се изискваше да отговарям колкото е възможно по-сериозно: „Господа, флотът смята…“ В такива моменти бях благодарен на баща си за подготовката, която ми беше дал.

Приносът на г-н Ибука към работата на групата беше значителен. Той беше разработил мощен усилвател за фирмата си — „Японска компания за измервателни уреди“. Усилвателят беше вграден в устройство, което можеше да засича подводници на 30 метра под водната повърхност чрез измерване на смущенията в магнитното поле на земята. То беше взето от един самолет. Основният компонент беше усилвателят на Ибука, който имаше достатъчна мощност да засича и усилва много малки честоти от порядъка на 1–2 цикъла в секунда до около 600 цикъла, които вече бяха доловими. Чел съм, че с този уред по време на окончателните изпитания са били засечени 26 вражески подводници близо до Тайван, но вече беше прекалено късно. Когато детекторът беше готов за внедряване, вече нямаше достатъчно самолети, на които да бъде монтиран. Япония губеше контрол над въздушното пространство, а американските военновъздушни сили се приближаваха все повече до главните японски острови. Те атакуваха южната островна верига и ежедневните бомбардировки унищожаваха самолетните ни заводи.

С течение на времето все повече зачестяваха въздушните нападения над Токио и цялата промишлено-военна зона около Кавазаки и Йокохама, точно на север от нашето убежище, което се намираше на полуостров Миура. Винаги, когато започваха атаките, край нас зазвъняваше сигнал „тревога“. Никога не ни бомбардираха, но винаги се оповестяваше тревога. Струваше ми се, че едва ли ще ни улучи бомба поради скалата, под която беше сгушена къщата, пък и кой ли изобщо би искал да ни бомбардира? Не бяхме действуващо поделение и бях сигурен, че американците даже не подозираха за съществуването ни. Такъв ред на мисли не беше военен, но пък беше логичен. Чувствувах, че върху нас може да падне бомба само по погрешка. Ето защо извиках всички, за да чуят какво съм намислил.

Постарах се да се изразя възможно най-просто и казах: „Според правилника на военноморските сили при всеки сигнал за тревога ние трябва да станем, да облечем униформите и да заемем местата си до противопожарните помпи. Но тъй като ми се струва, че е почти невъзможно да бъдем бомбардирани на това място, възнамерявам да не ви будя даже при сигнал за тревога“. Идеята изглежда допадна на всички. Аз ги предупредих: „От друга страна, ако тук наистина падне бомба, ние не можем да направим нищо, защото това така или иначе ще бъде краят“. Колегите ми приеха аргументите с облекчение. За да им покажа, че твърдо съм решил да изпълня намерението си, аз се изнесох от хотела и доста театрално се пренесох в една от стаите на втория етаж на къщата. За това изобщо не се изискваше смелост. Съзнавах, че за американците ще бъде безсмислено да бомбардират такова място. В края на краищата, ние вече не се занимавахме с действително важна научна работа и беше по-добре да си отспиваме нощем, вместо да ставаме при всеки сигнал и да се влачим недоспали на следващия ден.

3

През юли и август 1945 година, над района около Токио и Йокохама имаше въздушни нападения почти всеки ден и всяка нощ. Гледахме сребристите бомбардировачи Б-29, връщащи се освободени от бомбения си товар и чувахме как разположената наблизо противовъздушна батарея открива огън. Понякога виждахме от прозорците си някой улучен Б-29 да пада в морето. Прожектори кръстосваха небето и земята беше осеяна с празни гилзи. Често по време на бомбардировките усещахме, че земята под нас се тресе, но в повечето случаи проспивахме въздушните нападения. Може би не трябва да правя такива признания, но вече са минали толкова много години, че те са загубили давност според мене.

Тогава силно ме тревожеше мисълта, че военните няма да се откажат от войната, независимо от развоя на бойните действия и, че полуостров Миура, където се намирахме, ще се превърне в кървав военен театър, в последно бойно поле за фанатизираните японски военни, наричани „батаан“. Знаехме за съществуването на план за нападение под кодовото название „Олимпийски“, който предвиждаше десант на най-южния от основните острови — Кюшу (Кюсю), но същевременно осъзнавахме, че нашият район има прекалено голяма концентрация на военни обекти, за да бъде подминат и, че ако стане най-лошото, ще има големи битки по пътя към Токио. След атомната бомбардировка разбрах, че сме на ръба на кризата. В дните след атомната бомбардировка много военнослужещи решиха да направят „официални“ посещения при семействата си. Аз самият като дежурен офицер не можех да напусна поста си, въпреки че положението ставаше все по-лошо и объркано. Един ден получих заповед да свърша някаква работа в Нагоя. Тъй като бях съвсем близо до дома, помолих за еднодневен отпуск да посетя родителите си и получих разрешение.

Спомням си, че преди да тръгна, заявих на колегите си, че е твърде възможно войната да свърши, докато съм в отпуск. Казах, че в такъв случай никои не знае какво ще се случи с нашата група — командуването на военноморските сили можеше дори да заповяда масово самоубийство. Тогава, казах аз, няма да се върна при тях, за да изпълним заедно последната заповед. Това излизаше от кръга на шегата и предполагам, че един офицер от японския императорски флот никога не трябва да казва подобно нещо пред началниците си, но аз не можех да не го направя. Един от лейтенантите се вбеси и изкрещя: „Лейтенант Морита, какво говорите? Ако не се върнете, ще бъдете обвинен в дезертьорство пред лицето на врага“. Това според него беше най-голямата заплаха. Обърнах се към него и спокойно отговорих: „Когато свърши тази война, лейтенанте, престъплението дезертьорство пред лицето на врага вече няма да съществува“.

Свърших работата си в Нагоя и забързах към семейния ни дом в Косугая, където тогава живееха близките ми. Град Нагоя и по-голямата част от префектура Аичи бяха пострадали от нападенията на американските военновъздушни сили поради големия брой промишлени предприятия, включително заводи за самолетостроене (прочутия изтребител „Зеро“ се произвеждаше в Нагоя) и за противовъздушна артилерия. Към юли бомбардировките бяха унищожили или силно повредили половината промишлени предприятия в Нагоя. По-късно статистическите данни посочваха, че 32% от населението е останало „без жилище“ при бомбардировките. За гражданското население наистина съществуваше опасност и затова много хора, чието присъствие в града не беше наложително, като например родителите ми, се преместиха. Бомбардировките принудиха милиони хора да се превърнат в бежанци. Всъщност Нагоя пострада по-малко от Йокохама, където 69% от населението остана без покрив или Кобе, където бездомните стигнаха 58%, или пък Токио с 46%. Това създаваше трудности за жителите на по-малките селища, където бежанците търсеха убежище.

Бъдещата ми съпруга останала в Токио с баща си и един от братята си. Останалите отишли да живеят при роднини в провинцията. В Токио оцелели от бомбардировките в тясното скривалище в задния двор, но една нощ чудесната им стара къща била унищожена от запалителните бомби. Седмици наред те живели в скривалището до купчината развалини, които някога представлявали техния дом. Претъпканата им с книги къща горяла така, че Йошико няколко дни можела да готви върху горящите останки.

Вечерта на 14 август намерих семейството си у дома. Срещата беше много вълнуваща, но баща ми изглеждаше разтревожен. Той се безпокоеше за изхода на войната. Както повечето японци по онова време, той от доста време чувствуваше, че войната е изгубена, но нямаше представа как ще свърши тя и какво ще стане после. Той ми довери, че възнамерява да се евакуира някъде още по-далече. Казах му, че няма смисъл да прави това, защото доколкото виждах и знаех, те не живееха в по-опасна обстановка от останалите и никой не беше сигурен в бъдещето. Никой не знаеше какво може да се очаква от американците. Казах на баща си, че не вярвам войната да продължи прекалено дълго. Говорихме си до късно през нощта и после изтощен съм заспал.

Рано сутринта майка ми ме разтърси, за да се събудя. Струваше ми се, че въобще не съм спал. Мама беше възбудена и с голямо вълнение ми каза, че император Хирохито ще направи изявление по радиото по обяд. Беше 15 август. Самият факт, че императорът ще говори пред нацията, беше изумителен. Японският народ никога не беше чувал гласа на императора. Всъщност, обикновените хора даже нямаха право да го погледнат и когато той пътуваше с кола или влак, хората по пътя трябваше да извърнат лица. Всички разбрахме, че сме свидетели на исторически момент.

Тъй като, в края на краищата, бях офицер от флота, аз сложих парадната си униформа заедно с меча и стоях мирно, докато слушахме предаването по радиото. Имаше смущения в сигнала и допълнителни шумове, но все пак до нас достигаше високия, тънък глас на Негово Величество.

Въпреки че японците никога досега не бяха чували гласа Му, всички знаеха, че това е той. Императорът говори на изискания старомоден дворцов език и макар и да не разбирахме точно всички думи, знаехме какво е съдържанието им, знаехме какво ни казва и се чувствувахме уплашени и същевременно облекчени.

Войната беше свършила.