Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“

1

Отношенията между съвременна Япония и останалия свят са често бурени. Не е чудно, че САЩ и Европейската общност са изпаднали в затворения кръг на проблемите, отнасящи се до търговията с Япония. По мое мнение трябва да оценим факта, че нашите проблеми все още не са прекалено политизирани и да сме благодарни за това обстоятелство, защото в противен случай би било невъзможно да седнем на масата за преговори и да ги обсъдим разумно. Въпреки това положението прилича на хроническо заболяване, което сме длъжни да лекуваме. Очевидно две държави като САЩ и Япония, чиито търговски обмен възлиза на повече от 80 млрд. долара и чиито стоки и услуги, взети заедно, представляват над 30% от световното производство, неизбежно се сблъскват с известни проблеми поради самия обем и разнообразието на търговските си връзки. Винаги е по-лесно да обвиняваш другите, вместо да потърсиш собствените си грешки. За съжаление нерядко са се намирали потвърждения на тази истина и от двете страни на Тихи океан.

Мисленето ни е различно, често се различават и подходите ни към проблемите, които причиняват безкрайни затруднения в отношенията между двете държави. В нашите системи има значителни отлики. И двете страни са установили собствени традиции, било то правилни или погрешни. Най-накрая, съществуват проблеми, които нямат нищо общо с различията в расовата принадлежност, културата, историята или традициите, защото се отнасят до лесно разбираеми, чисто човешки нагласи.

Преди Роналд Рейгън да поеме президентския пост, един от съветниците му пристигна в Япония. Целта на посещението беше да събере идеи за формулирането на Рейгъновата азиатска политика, особено в областта на отбраната. Той се срещна и разговаря с редица видни японски дейци. В беседата си с един токийски икономист американецът свързал търговските проблеми с отбраната и казал, че според него Япония би трябвало да построи няколко военни кораба, които да продаде или даде под наем на американските военноморски сили. Икономистът му обяснил, че това ще е невъзможно поради член 9 от японската конституция, който осъжда войната и забранява поддържането и износа на какъвто и да е военен потенциал. Рейгъновият приятел и съветник отговорил: „Добре тогава, променете конституцията“. Лесно е да се каже, но е много трудно да се направи такава поправка в демократична държава от типа на Япония или САЩ. (Всъщност американските автори на нашата конституция предполагаха, че Япония ще си изработи собствена конституция след приключването на окупацията, но сегашният основен закон се е вкоренил толкова дълбоко, че всеки намек за промени се приема с подозрение поради опасенията за връщане към лошите стари времена на милитаризма чрез конституционни промени. Според мене това е проява на политическо късогледство от страна на японските ръководители, които би трябвало да имат смелостта да променят това, което се нуждае от изменение. В края на краищата документът даже не беше написан на японски език).

Американците и европейците вярват в универсалността на идеите си за сегашното и бъдещо развитие на международната търговия и валутните системи. От тяхна гледна точка тези идеи са приложими навсякъде в света на бизнеса. Логиката им се основава на схващането, че те са автори на играта и затова нейните правила не могат да се променят. Досегашната система им е служила добре по тяхна преценка и те не желаят промени в нея. Нещо повече, редица американски и европейски бизнесмени продължават да гледат на японците като на новодошли в бизнеса новаци, които още има да плащат, за да се учат. Те не искат да признаят, че ние вече завършихме училище и сега преподаваме в същия факултет.

Неотдавна японската Агенция за икономическо планиране направи подробно проучване на важните икономически тенденции и прогнозира развитието им до 2000-та година. Според доклада САЩ ще. продължат да заемат водещо място и ще произвеждат 19,65% от съвкупния обществен продукт в света. Съветският съюз ще произвежда 12,5%, а Япония ще бъде на трето място с 11,9%. Четвъртата по големина икономика — западногерманската — ще дава 5,9% от световното производство, Китай — 5,3%, Франция — 4,3% и Великобритания — 2,9 процента. Тази икономическа карта на света съществено се различава от положението през 1960 година, когато относителният дял на САЩ беше 33,4%, на Съветския съюз — 15% и на Япония — само 1,8 процента. Днес обаче американското производство е спаднало на 22,4%, докато японското е достигнало 10,1 процента. Тези цифри ясно показват, че могъществото на японската промишленост и икономика като цяло не може да се пренебрегва в системата на международната търговия. Ето защо е полезно за другите държави да разберат към какво се стреми Япония и какво иска да каже.

В съвременния динамичен и взаимнозависим свят трябва да търсим пътища за по-добро взаимно опознаване — трябва да се срещаме, да разговаряме да разменяме мнения и да се опитваме да се разберем. Можем да спорим и да не се съгласяваме, но да се отнасяме един към друг като равноправни партньори. Трябва да се стремим взаимно да изучим проблемите си и да се опитаме да потърсим начини за решаването им. Зная колко е трудно за някои кръгове на Запад да повярват в постигането на такива икономически висоти от една източна страна (в крайна сметка единствено Япония досега има такива постижения), но нашите успехи не са оптическа измама и икономиката ни няма да рухне. Япония е заела мястото си в световната общност завинаги и допринася по достоен начин за благоденствието на човечеството. Поради тази причина отделям много време за участие в работата на двустранни и многостранни работни групи, търсещи пътища за по-добро разбирателство.

Япония е свикнала да живее при голяма гъстота на населението. Затова сме се научили да правим път на конкурентите си и да им даваме известна свобода. Налага се да прибягваме до компромиси. Усетът към компромиса е ключов елемент на нашата правна система и човешките ни взаимоотношения. Знаем, че в много случаи трябва да жертвуваме част от желанията си. В САЩ, доколкото ми е известно, компромисите са почти непознати. Американците или поне онези американци, които съм срещал през изминалите 40 години, твърде често са склонни да приемат за правилни единствено своите мнения и постъпки. Историята доказва, че те наистина умеят добре да правят много неща. Ние до голяма степен се учим от Америка, но лично аз смятам, че американците трябва да се научат да правят компромиси и да се вслушват в останалите.

В Япония най-добрият ръководител не е този, който непрекъснато обикаля, за да дава инструкции на подчинените си. Действително добрият ръководител трябва да определя на сътрудниците си само общите насоки, да насърчава самочувствието им и да им помага да си вършат добре работата. Този подход води до повече оригиналност и нови идеи.

Ако живееш с убеждението, че ти винаги постъпваш най-правилно, големите идеи на времето ще те подминат. Американците смятат, че тяхната система трябва да се наложи навсякъде по света, но те не бива да са слепи и глухи за подходите на другите държави. Много американски фирми след сериозно проучване на чуждия опит са успявали да повишат производителността на труда и да стабилизират работната сила чрез съчетаване на наученото от други страни със собствените им идеи.

Когато „Дженерал Мотърз“ създаде първото по рода си смесено предприятие с автомобилната компания „Тойота“, споразумението предвиждаше изграждане на завод за монтаж на малки автомобили в Калифорния. Отначало ръководството на завода беше оставено изцяло в ръцете на японския партньор за да може „Дженерал Мотърз“ да се запознае с методите на японското управление и с приложението им в САЩ. Това по мое мнение беше много мъдър ход.

Мисля, че желанието да прехвърлиш вината на другия, а не да я потърсиш в себе си, е естествена човешка реакция. Американските оплаквания от затворения японски пазар за далекосъобщителна техника бяха достигнали връхната си точка, когато се случи да присъствувам на едно съвещание на Хавайските острови заедно с тогавашния специален търговски представител на САЩ Бил Брок. Заговорихме на тази тема и той направо ми заяви: „Съществува огромен дебаланс в далекосъобщителната техника. Япония продава 11 пъти повече оборудване от този тип на американския пазар в сравнение с американския износ за Япония!“. Той изглеждаше поразен от огромната цифра, както всъщност би могло да се очаква. „Защо японците не купуват нашето оборудване?“, настояваше за отговор той.

През 1985 година японският пазар на далекосъобщителна техника не беше толкова отворен за чуждестранни стоки, колкото американския — дотук твърдението му беше вярно. Струваше ми се обаче, че японският пазар скоро ще се открие по-широко, тъй като японската телефонна корпорация, която дотогава беше държавен монопол, беше на път да се превърне в частна. Оказах се прав. С изключение на някои второстепенни проблеми, останали от миналото, в момента Япония и САЩ имат най-отворените пазари за далекосъобщително оборудване в света. В подкрепа на казаното мога да приведа един съвсем прост пример. Япония е единствената държава в света, като се изключат САЩ, където можеш да си купиш американски телефон, да го включиш в контакта и да го използуваш направо. За съжаление повечето от американските телефони сега се произвеждат в Сингапур.

Но аз исках да кажа нещо много сериозно на г-н Брок. „Знаете ли, г-н Брок“, започнах аз, „оборудването, за което говорите, не е предназначено за широките потребителски кръгове. То се търси от специалисти в областта на съвременните технологии, които познават работата си отлично. Такива хора не купуват, водени от прищевки, хрумвания или повърхностни съображения за цената“. Той беше принуден да се съгласи. „Ето защо ако производителите на американска далекосъобщителна техника предлагат толкова качествени стоки, че да впечатлят купувачи, можете ли да ми обясните причините за предпочитанията на американските оператори на далекосъобщителна техника към японските, а не американски изделия? Би трябвало да зададете същия въпрос на американските фирми, вместо да ни обвинявате в прекомерни продажби“. Напомних му, че не може да се продаде онова, което хората не желаят да купят.

Когато помагах на „Дженерал Мотърз“ да направи първите си инвестиции в Япония, мислех, че ще използува японския си партньор за продажба на колите си в Япония и няма да разчита на един-единствен търговски агент за цялата страна, както прави и до днес. Но „Дженерал Мотърз“ постъпи по друг начин: помоли японския партньор да изнася за Америка двигатели и по-късно — готови малолитражни автомобили. Впоследствие „Дженерал Мотърз“ настояваше за изключения от споразумението за доброволни ограничения, което японските производители приеха, за да облекчат състоянието на американската промишленост. „Дженерал Мотърз“ искаше увеличение на внасяните от Япония коли. Към тях се присъедини Лий Лакока от „Крайслер“, който известно време беше най-отявленият привърженик на ограничаването на японския внос за САЩ. (После се оказа, че една от японските малолитражни коли, модел 1986 година, внасяна от „Дженерал Мотърз“, зае първо място по икономичност сред автомобилите на американския пазар).

Не вярвам, че това е пътят, по който американската промишленост ще повиши конкурентоспособността си и ще реши проблема с търговския дебаланс. В беседа пред Масачузетския технологически институт изтъкнах, че нашият завод в Калифорния осигурява 85% от всички наши телевизори на американския пазар. Останалото количество са малки приемници, които доставяме от Япония. Всъщност ние изнасяме кинескопи от Америка за заводите ни в Япония. Десетки японски фирми работят в САЩ. Те произвеждат коли, камиони, авточасти, музикални инструменти, прибори за машиностроенето, електронни устройства, телевизори, ципове, соев сос и др. Всички те са направили известен компромис, за да произвеждат в Америка. Зная със сигурност това, защото чрез организиране на производство в САЩ ние жертвуваме част от печалбите, които бихме могли да реализираме от вноса на японски стоки. Вярно е, че при това положение се възползуваме от възможностите за бързи доставки и други предимства, но не трябва да се забравя, че японските фирми, които имат производствена дейност в САЩ, допринасят за развитието на американската икономика по най-различни начини — намалява се вноса от Япония, създават се работни места, осъществява се трансфер на технологии, развива се мрежата от услуги.

Същевременно американските фирми-производителки на полупроводници сега произвеждат значителни количества в Япония, които изнасят в САЩ както за фирмите-майки — например „Тексас Инструмънтс“ или „Моторола“ — така и за други компании. Но тези доставки увеличават японския износ и задълбочават липсата на баланс в търговията. Около една трета от японския износ за САЩ представлява промишлени стоки, които се купуват от американските фирми, а не от потребителите. В действителност последните статистически данни от 1985 година показват, че около една трета от общия обем на износа от Япония за САЩ, равняваща се на 19 милиарда долара в стойностно изражение, представлява доставки от японски филиали за фирмите-майки в САЩ — както крайни продукти с американска търговска марка върху тях, така и отделни части. Освен това много фирми в страните от Европейската икономическа общност произвеждат собствено оригинално оборудване в Япония, но тяхната продукция естествено се отчита като японски износ в чужбина. Така например западногермански английски, френски, белгийски и холандски фирми продават на вътрешния пазар копирни машини, произведени в Япония, но с тяхното собствено име. В САЩ и Италия съществуват фирми, които продават инструментална екипировка по същия начин. САЩ, Франция, Великобритания и ФРГ имат фирми, които продават на пазара произведена в Япония строителна техника. Три американски фирми в областта на роботиката произвеждат роботите си у нас.

Заслужава да се отбележи в тази връзка, че въпреки преобладаващото мнение, буквално хиляди американски и европейски компании извършват делова дейност в Япония. Само Американската търговска палата има приблизително 600 фирми-членки. 114 от 200-те най-големи фирми в списъка „Форчън 500“ (списък на най-големите фирми — б.пр.) притежават значителна собственост в японските си филиали. Данните на японското Министерство на външната търговия и промишлеността сочат, че текущите печалби на чуждестранните филиали в Япония, пресметнати като процент от общия обем на продажбите, са постоянно по-високи от съответната цифра за японските корпорации, които се занимават със същия бизнес.

Струва ми се, че проблемите на чуждестранните фирми по отношение на конкуренцията с Япония се дължат колкото на техни слабости и пропуски, толкова и на успехите на японската промишленост. Американците и европейците не бива да обвиняват Япония за това, че тя произвежда висококачествени и привлекателни стоки. Вярно е, че в миналото беше невъзможно или в най-добрия случай много трудно да се създаде в Япония чуждестранен филиал или дори смесено предприятие, каквито и да са историческите оправдания, ако изобщо има такива. Но времената се менят и много от критиците на Япония безнадеждно са изостанали от съвременността. Става дума, че нито една американска фирма не прояви интерес към нашата технология за компактните дискове, а бъдещето принадлежи на нея. Всички големи японски и европейски производители вече съгласуваха необходимите в тази област стандарти.

Ние пристъпваме към ново поколение изделия, докато американските фирми упорито се придържат към старите 12-инчови черни аналогови плочи, които в скоро време ще бъдат толкова демодирани, колкото са днес някогашните стандартни плочи за 78 оборота. Ако другите не схващат съществуващите възможности и отказват да се включат в бизнеса, ние се възползуваме от създалото се положение. Но не ми харесва, когато следват оплаквания, че другите са били прозорливи и са завладели пазара. Американските фирми не трябва да обръщат гръб на тази технология и да се отказват от нея, защото тя ще има разностранни приложения не само във възпроизвеждането на звукозаписи.

Парадоксът се състои в това, че именно в САЩ бяха направени първите стъпки, осигурили възможност за пробива в звукозаписа и звуковъзпроизвеждането, но днешните американски фирми изглежда отделят повече внимание на сферата на услугите за сметка на внедряването на нови технологии в производството на привлекателни за огромната потребителска маса стоки. Според мене непрекъснато трябва да се връщаме към темата за опасността от износа на американска продукция. Вместо да се съсредоточат върху дългосрочното повишаване на конкурентноспособността на американските стоки, редица менажери в САЩ все още предпочитат изгодните търговски сделки за продажба на ниски цени, които гарантират бързи печалби. В. резултат на това все повече американски фирми търсят японски и други производители като източник на стоки, реализирани от името на американската фирма и с нейната търговска марка. Може да се каже, че до известна степен този подход е благоприятен за отделната фирма и даже за световната търговия, но опасността се състои в лишаването на производителя от права и отговорности.

Много американци се правят, че не забелязват настъпването на нова епоха, докато французите предприеха много строги, даже наказателни мерки, вземайки предвид променените реалности. Признавам възхищението си от тяхната изобретателност и остроумие, с които забавиха вноса на японски видеосистеми през 1983 година. Французите определиха само един пункт за доставка на японски видеоуредби — малкия градец Поатие във вътрешността на страната, където някога френските войски спрели нахлуването на сарацините. На пропускателния пункт бяха назначени само девет митничари, които имаха строги инструкции да преглеждат най-старателно всяка уредба преди да подпишат съответното разрешително за внос. Така броят на японските видеосистеми във Франция намаля до обем, който може да се сравни с капка в морето. Разбира се, правителството имаше пълно право да определи митницата по свое усмотрение. Изборът на мястото на битката при Тур, сложила край на чуждата интервенция през 732 година, беше много остроумен и типично френски.

По това време френските и други европейски производители внасяха японски изделия и ги продаваха със своята търговска марка. С едно-две изключения, те не бързаха да развиват собствено производство на същите продукти. Поради дългогодишния си богат опит не бях изненадан, че първата им реакция против нас беше да вдигнат митническите тарифи. Когато видяха, че притокът на стоки продължава, те фактически прекратиха вноса чрез плана „Поатие“. Те открито заявиха, че ако стоките от страните-членки на Европейската икономическа общност минават през Поатие, те ще се смесят с японските и ще плащат същите такси. Първоначалното им намерение беше именно такова: французите обявиха, че всички вносни стоки ще минават през митницата в Поатие. Но под натиска на ФРГ Франция отстъпи и постанови, че Поатие е митнически пункт за стоките, които идват от страни извън ЕИО. Така само Япония остана на прицел и ние, разбира се, добре го съзнавахме.

В действителност трикът с Поатие ме забавляваше. Френската дързост е голяма сила. Мисля, че Япония трябва да проявява малко повече смелост от този тип в дипломатическите си и икономически връзки. Но тогава френският министър на търговията заяви доста неблагоразумно: „Можем да преживеем без японските продукти“. Е да, разбира се. Япония също може да преживее без френския коняк и шампанско и без онези 1,2 милиарда долара, на колкото възлизаше вноса на Франция в Япония през същата година (срещу 1,9 млрд. долара японски внос във Франция). Въпреки всичко официалните представители на правителството не бива да говорят така неразумно. Тогавашният министър на икономиката на ФРГ Ото Ламсдорф се пошегува в един от разговорите ни: „Защо японците не си отмъстят като поставят митницата за френския коняк на планината Фуджи?“.

Япония все още се сблъсква с объркани и сложни търговски бариери, но тя е единствената индустриална държава, която активно и неотклонно, стъпка по стъпка разширява достъпа до пазарите си, за разлика от някои други, които засилват протекционистките мерки. Много американци смятат, че в САЩ не съществуват търговски бариери, а те са толкова многобройни в действителност. Над половината от доставките ни за САЩ попадат под едно или друго ограничение. Същевременно не мога да не изтъкна, че като цяло САЩ имат най-отворения пазар в света. Запазването на това положение ще изиграе важна положителна роля за по-нататъшното развитие на международната търговия. Споделих това с Роналд Рейгън през 1985 година в САЩ по време на успешната ми обиколка из няколко страни, чиято цел беше да ги убедя да премахнат възприетото в световната практика еднакво данъчно облагане на чуждестранните филиали. Разбира се, Рейгън не се нуждаеше от съветите ми — той самият очевидно беше активен поддръжник на свободната търговия. Пред него поех задължението да направя каквото мога в тази насока, както всъщност съм се старал през последните над четири десетилетия.

Опитите за премахване или намаляване на конкуренцията чрез политическа намеса отрича цялата концепция за свободната търговия и системата на свободната инициатива. В Япония се изказвам в подкрепа на здравата конкуренция чрез премахване на намесата на правителството върху основата на все още съществуващите остарели разпоредби. Само чрез конкуренция може да се поддържа динамиката на свободната инициатива. Ето защо ръководството на фирмите не трябва да се поддава на изкушението да прибягва към решаване на проблемите си с конкуренцията по най-лесния начин — чрез молба за помощ от страна на правителството. Налага се да признаем честната конкуренция и да бъдем искрени помежду си, за да оценим правилно обстановката от всички страни. Не искам да кажа, че ако разбирате японската гледна точка, винаги или поне в повечето случаи ще сте съгласни с нея. Все пак конструктивният подход изисква изясняване на проблема. Не може просто така да решите, че правотата е на ваша страна и да откажете да изслушате мнението на другия. Не бива да забравяме, че в края на краищата не водим война — ние се занимаваме с бизнес, а бизнесът не върви, ако гледаме на партньорите си като на заклети врагове. Всички трябва да се стараем да проявяваме благоразумие.

Дори някои добронамерени хора понякога не се опитват да проумеят какво става в днешния свят. Американски и европейски парламентаристи са ми казвали, че разбират проблемите и дори по някои въпроси са съгласни с японците, но са изправени пред политическите реалности и затова им се налага да проявяват повече твърдост пред избирателите си, част от които вероятно са загубили работните си места „поради японския внос“. Един американски сенатор можа с лекота да заяви, че няма нищо лошо в това японските автомобили да чакат на пристанище Йокохама, но той забравя, че само през 1983 година в японските филиали в САЩ работеха 111550 американци, в Европа японските филиали бяха създали 21700 работни места и в Азия — 27000. Тези цифри не включват броя на работещите в сферата на търговията и услугите които работят за собствените си фирми, но се занимават с продажбата и поддръжката на японски изделия. Какво пък, може би тези хора не са в избирателния окръг на сенатора.

Преди няколко години на конференцията на японски и американски бизнесмени, проведена в Хаконе в подножието на планината Фуджи, бившият министър на финансите на САЩ Майк Блументал, който по-късно стана председател на корпорацията „Бъроуз“ и аз решихме веднъж да не вечеряме с останалите участници. Взех съпругата си, по пътя убедихме да тръгнат с нас бившия министър на селското стопанство на САЩ Орвил Фрийман и съпругата му и отидохме в ресторант. Там вечеряхме в приятна обстановка и поприказвахме. На заседанието на следващия ден Блументал изрече една от най-нелепите забележки по повод на обменния курс на йената спрямо долара, която някога съм чувал. Той повтори стария неверен аргумент, че японците прибягват до задкулисни маневри с цел да манипулират разменния курс на йената и умишлено да занижават стойността й. Аз се изказах много остро и възразих на Блументал.

Проведеното след това проучване на американското Министерство на финансите не намери никакво потвърждение на обвиненията за японски манипулации с йената. Изводите трябваше да се признаят публично от тогавашния министър на финансите Доналд Ригън. На срещата в Хаконе моите сънародници с голяма изненада посрещнаха дисхармоничната нота на несъгласие в общия приятен и вежлив тон. Обикновено на такива срещи японците се държат много учтиво, седят си по местата, не казват нищо или почти нищо и Така не се сприятеляват с никого. Според мене това е един от големите проблеми на нацията. В почивката някой от по-младите японци се приближиха до мене и казаха, че ценят защитата на японските позиции, но сред по-възрастните имаше хора, които поклатиха глави с укор: „Бяхте нелюбезен към нашите гости, които са дошли толкова отдалече, за да бъдат сред нас“.

Още една объркваща сцена очакваше японците през същата вечер. Дадохме прием на един кораб в езерото Аши. На борда се качи японски телевизионен екип, който поиска интервю във връзка със срещата. Помолиха към мене да се присъедини някой от американците. Докато те подготвяха апаратурата, жена ми отиде до Майк Блументал и го покани за интервюто. Той се съгласи и двамата обсъдихме разногласията си пред телевизията. Някои от японците се учудиха, че след спора можем да продължаваме да сме приятели. За японеца разногласието често означава край на дружбата. Непрекъснато се опитвам да обяснявам, че доста често хората от Запада спорят с нас именно защото са наши приятели. Опасността приближава, когато те млъкнат и не желаят да обсъждат нищо. Ако Западът и Япония някога започнат взаимно да се разбират, японците ще трябва да възприемат откровеността на американците в обсъждането на проблемите и излагането на собствената гледна точка. В миналото нито бизнесмените, нито политиците умееха да правят това и ми се струва, че се учим с твърде бавни темпове.

2

През 1962 година Федералната комисия по съобщенията ни създаваше известни главоболия, защото изискваше всички наши телевизори да имат превключвател за ултрависоки честоти заедно със стандартния високочестотен превключвател, въпреки че по онова време съвсем малко телевизионни станции излъчваха сигнал на ултрависоки честоти. Произвеждахме няколко модела съвсем малки телевизори, включително прочутия „Тъми“ — минителевизорче, захранвано от батерии с размер на екрана едва 4 инча. Поставянето на допълнителен механичен въртящ се превключвател за ултрависоки честоти успоредно със стандартния представляваше голяма предизвикателство за конструкторите. Смятах, че допълнителните разходи ще бъдат неоправдани поради ограниченото разпространение на ултрависоките честоти. (По-късно усъвършенствувахме технологията и всички канали бяха поставени на електронен превключвател, който реши проблема).

Нютън Миноу беше председател на Федералната комисия по съобщенията, когато беше приета разпоредбата за ултрависоките честоти. Той проявяваше интерес към Япония и се присъедини към Шимодската конференция. При запознаването ни изрекох нещо от рода на: „Г-н Миноу, Вие не ми харесвате. Причинили сте ми доста неприятности още преди да се запозная с Вас“. Това, разбира се, беше не само шега. Той ме помоли да обясня какво имам предвид и аз му разказах историята. До ден-днешен той ми напомня онези думи. С него станахме добри приятели и когато отидох във Вашингтон за представянето на новата ни видеосистема формат поканих Миноу на тържеството. Той ме попита може ли да доведе един приятел. Аз естествено отговорих утвърдително. Приятелят се оказа Хенри Кисинджър, който тогава беше политически съветник в Белия дом. Миноу ми каза, че Кисинджър ще представлява много важна фигура в бъдеще. С Кисинджър поговорихме петнадесетина минути и бегло се опознахме. Срещнахме се след няколко години на един прием в Токио. Той беше станал държавен секретар и бях поласкан, че ме помни. Не очаквах да ме познае, но той ме погледна и веднага каза: „Здравейте, г-н Морита“.

Тогава търговските проблеми между САЩ и Япония бяха централна тема на разговорите. Фактически в САЩ се говореха много неприятни неща за Япония поради липсата на баланс в двустранната търговия. Някои хора обвиняваха Япония, че залива Америка с поток от стоки и така увеличава безработицата в САЩ. Производителите се оплакваха от конкуренцията и недостъпността на японския пазар. Много от обвиненията бяха несправедливи, други за съжаление бяха оправдани. Аз се тревожех най-много от въздействието на търговските спорове върху цялостните двустранни отношения. Вече бях създал търговската фирма „Сони Трейдинг Корпорейшън“ и активно внасяхме чуждестранни стоки в Япония. Менажерите на чуждестранните ни филиали бяха инструктирани да търсят стоки, които биха се търсили на японския пазар. При всяка възможност изтъквах пред правителството и промишлените асоциации значението на вноса и отварянето на японските пазари за стоки от чужбина.

На приема, където се срещнахме с Хенри Кисинджър, се отделихме в единия край на залата и дълго разговаряхме. Казах му нещо, в което съм искрено убеден: „Знаете ли, г-н Кисинджър, ние, японците, се чувствуваме много близки със Съединените щати. Това чувство съществува от дълго време. Затова войната за нас беше ужасна трагедия, която не трябваше да се повтаря никога вече. Тревожа се, че днес САЩ понякога погрешно приемат приятелите си за врагове. В продължение на над сто години Япония е била по принцип стабилен приятел на САЩ, като се изключи трагедията на Втората световна война. Подписахме силен отбранителен договор. Ние твърдо стоим сред свободния свят. Наличието на политически стабилна и икономически силна държава само по себе си е фактор за сигурността в Тихоокеанския и азиатския район на света. Винаги сме искали да принадлежим към свободния свят и да не допуснем комунизма в Азия.

Още в училище ме учеха, че комунизмът и Съветският съюз са главните врагове на Япония. Съединените щати абсолютно никога не са били считани за потенциален враг. Надявам се, г-н Кисинджър, че японците и американците ще се постараят да не допуснат същите грешки, които в миналото ни противопоставиха като врагове.“ Припомних историческите факти: американското законодателство издигна бариера пред емиграцията на японци в САЩ, японските стоки се сблъскваха с високите митнически тарифи в Америка, „нефтеният път на живота“ на Япония беше прекъснат, за да се принудят японците да се изтеглят от Китай. Ако двете страни не бяха допуснали толкова грешки, може би комунизмът нямаше да има такова влияние в днешна Азия.

След няколко седмици получих писмо, в което Кисинджър подчертаваше колко впечатлен е бил от разговора. Оттогава сме се срещали много пъти по време на честите му пътувания до Япония. Имах възможност да го представя неофициално на редица японци, които са видни фигури в правителствените и делови кръгове. Кисинджър проявява голям интерес към бъдещето на Япония. Миналата година устроих коктейл у дома, на който поканих някои представители на младото поколение японски бизнесмени, за да може той да се запознае с начина на мислене на бъдещите ръководители.

В качеството си на загрижен гражданин на Япония и приятел на САЩ винаги съм се старал и по частен път да изразя мнението си, че двустранните ни отношения са твърде ценни, за да си позволяваме да ги рушим от едната или другата страна. Познавам редица представители на американската администрация, сред които са бившият държавен секретар Сайръс Ванс, бившият министър на отбраната Харолд Браун и др. Познавах Джордж Шулц още от времето на съвместната ни работа в Международния съвет на „Морган“ преди той да поеме поста държавен секретар в Рейгъновата администрация. Пред тях споделям същото, което изтъквам пред познатите си конгресмени, сенатори и американски бизнесмени — залогът на двете държави е много голям и целта трябва да бъде хармония помежду ни.

Не трябва да пренебрегваме друг съществен проблем в отношенията ни: политиците и от двете страни на океана се кандидатират в изборите и не могат да пренебрегват избирателите си. В това се състои силата на демокрацията. Понякога тя се превръща в слабост, но ние трябва да я приемаме и да се съобразяваме.

Гласоподавателите от дадено промишлено предприятие могат да се оплачат от щетите, нанесени им от вноса и да се обърнат с молба за защита. А веднъж поетото обещание за закрила много трудно се изоставя. Със сигурност мога да твърдя това, защото приблизително 44% от стоките, които изнасяме за САЩ попадат под една или друга форма на ограничение — „доброволни“ съкращения на вноса, квоти или тарифи. Установих, че повечето американци не са запознати с този факт.

Както вече казах, Япония е изправена пред търговски проблеми, произтичащи от собствения й протекционизъм. Затова тя либерализира всички сектори на икономиката си, с изключение на някои подотрасли на селското стопанство, но почти всички държави в света, включително САЩ, имат търговски бариери в тази област. Япония се нуждаеше от доста продължителен период от време, за да осъзнае, че либерализацията на пазарите й е не само необходима, но и изгодна. Нашият консерватизъм, предпазливостта ни и досадното чувство за уязвимост ни възпираха от смели действия, въпреки че те се налагаха, особено в областта на либерализацията на инвестициите.

Но темповете постепенно се ускоряват. Американските и европейски кантори за ценни книжа са заели мястото си на токийската борса. Чуждестранните банки засилват участието си в доходното банково попечителство и в японската финансова дейност. Японската йена печели признание като международна валута. Накратко, независимо от страховете на някои консервативни министерства и банки, процесите се развиват в положителна насока. Разбира се, ние, японците, едва ли ще възприемем широкото отваряне, напомнящо премахване на държавната граница, които в САЩ в началото на 80-те години, когато банките, спестовните каси и кредитните сдружения неудържимо се разрастваха, много от тях се провалиха и държавата трябваше да гарантира за тях с обществените фондове. Тревожим се също така от прекаленото увеличаване на кредитите и огромния дефицит в САЩ.

Един японски мъдрец е казал някога, че маймуната може да падне от дървото, да се натърти или да се нарани, но тя ще стане, ще се поизтупа от праха и ще си остане същата маймуна. Когато обаче един изтъкнат и могъщ политик изгуби изборната борба, става ясно, че той е смъртен като всички останали.

Всяка демократическа политическа система автоматически се ориентира предимно към вътрешната политика, защото политиците или трябва да бъдат лоялни към избирателите, или ще изгубят поста си. Падането от политическото дърво е ужасно, ако можем да си послужим със сравнението на японския мъдрец. Ето защо американските и японски политици се грижат главно за собствените си сънародници (да не кажа „собствените си кожи“). Нашата стопанска система съзряваше след войната с неочаквано високи темпове. В тази връзка ми се струва нормално желанието на японците да задържат колкото е възможно по-дълго тенденцията на растеж и въпреки това Япония сега се отърсва от протекционистките методи.

Към средата на 80-те години Япония продължаваше да се отваря към другите страни с нарастващи темпове. Но точно тогава из Европа и САЩ отново се заговори за протекционизъм. Още веднъж се подеха обвиненията срещу старата политика на Япония. През 60-те години американската икономика нарасна над 2,5 пъти, но за същия период японският съвкупен национален продукт се увеличи над 4 пъти. Темповете спаднаха през 70-те и 80-те години. Сега Япония разполага със здрава икономика, развиваща се с по-ниски, но задоволителни темпове, независимо от някои остри проблеми. Производителността ни все още е много висока и нараства с изпреварващи темпове в сравнение с други държави. Ние бавно се преориентираме към превес на услугите, но обемът на износа се е запазил и представлява 13-15% от съвкупния национален продукт.

Както подчертах по-горе, не ни беше лесно да стигнем до сегашното състояние. Нашата парламентарна система създава впечатлението, че министър-председателят на Япония притежава голяма власт, защото той е същевременно ръководител на Либерално-демократическата партия (ЛДП), която управлява и създава политическа стабилност в страната от 1955 година насам. Министър-председателят прави изявления пред международни форуми, както всеки добър ръководител и може да поддържа добри лични контакти с други световни ръководни дейци. Министър-председателят на Япония Ясухиро Накасоне е в дружески отношения с президента Роналд Рейгън и редица други. Въпреки всичко изпълнението на поетите обещания е много по-трудна задача, отколкото изглежда.

След като Накасоне обеща на президента Рейгън да ускори отварянето на японските пазари за чуждестранните стоки, той изненада много скептично настроени японци и американци със забележителните успехи, които постигна в раздвижването на бюрокрацията и правителството за разработка на програми за отваряне на пазара. Тези програми включваха редица мерки — намаляване на митническите тарифи, премахване на извънтарифните ограничения и отваряне на държавните предприятия за чуждестранните доставчици на стоки. Постижението наистина е забележително, като се има предвид, че обикновено бюрокрацията, а не политическото ръководство забавя действията на Япония. Повечето проектозакони, представени за одобрение в японския парламент, идват от бюрокрацията, не от политическите ръководители на ЛДП. Често политиците са прекалено заети с борбата за власт помежду си и затова не обръщат внимание на някои от по-сложните проблеми, с които се справя компетентната бюрокрация.

Имаме късмет, че бюрокрацията ни се състои от добри професионалисти — цвета на нашите университети. Проблемът с тях се състои по мое мнение в следното: тези професионалисти са превъзходни технократи, но като правило те не знаят нищо за работата извън собствените си учреждения и тъй като системата се възпроизвежда отвътре, няма никакъв шанс в по-горните ешелони на администрацията да проникне свежа кръв и да донесе със себе си оригинални идеи.

Данъчните специалисти отлично се справят с данъчната система с правилата и разпоредбите за данъчното облагане, но те са абсолютно непознати с бизнеса или с начина, по който обикновените хора изкарват препитанието си. Поради липсата на строг контрол отгоре, с изключение на някои други бюрократи от съперничещите им учреждения, те налагат нереалистична данъчна система, която облага прекомерно някои слоеве от населението и облагодетелствува други. Но осъществяването на данъчна реформа в Япония е много трудно или даже по-трудно, отколкото в другите демократични държави, защото паричните въпроси са жизнено важни за всички японски граждани.

Когато през 1964 година се завърнах в Япония, за да поема управлението на бащиното наследство, научих много неща от тази област. Данъчните експерти дойдоха и направиха оценка на всичко, включително антикварните предмети и произведенията на изкуството. По време на работата им разбрах, че добре поддържаната японска градина с някое особено красиво дърво или скала с изящна форма и художествено разположение се оценява като произведение на изкуството. Представете си — данък върху наследството, което се състои в красив камък на двора! Нищо чудно в японското твърдение, че наследството отива в ръцете на данъчните агенти за три поколения.

Осъзнавайки слабостта си, подобна на безсилието на президентите на фирми, които не контролират различните поделения, повечето японски министър-председатели се сблъскват с редица трудности в опитите си да осъществят дълбоки промени. Чужденците не могат да разберат колко е сложно да направиш и най-простото нещо поради японската бюрокрация. Министрите най-често получават политически назначения от министър-председателя, за да се задоволят претенциите на една или друга вътрешно-партийна фракция. Те идват и си отиват, а бюрократите остават на работа, за да поддържат системата, статуквото. Ето защо твърде често заповедите отгоре се обсъждат, анализират и оспорват, докато министърът не почине или не бъде сменен от друг.

Отварянето на японските пазари започна по време, когато ние, бизнесмените, настоятелно поставяхме този въпрос пред правителството и бюрокрацията. Ние влизахме в ежедневен досег с реалностите в света и с мнението на чуждестранните бизнесмени и потребители. Повечето бюрократи са далеч от тази действителност. Япония отдавна правеше малки, но важни стъпки към отваряне на пазарите си. Този процес обаче се проточи толкова дълго, че много американци подцениха фактически завоювания напредък.

Ясухиро Накасоне — най-активният министър-председател в следвоенния период — заяви през 1985 година, че японската бюрокрация е прекалено затворена в себе си и прекалено добре е усвоила елитарните традиции на англичаните и французите. Тогава Накасоне каза, че след като е заел високия пост, той наредил на редица заместник-министри — бюрократите с най-възлови позиции — да пътуват в чужбина. Някои от тях за пръв път излизали извън пределите на Япония. Той ги извикал в кабинета си и направо им заявил какво очаква от тях. Това е доста смела постъпка за един министър-председател, от когото се очаква по-скоро да представя правителството, отколкото да го ръководи в действителност. Той дал указания на редица министерства да поощряват издигането на хора с по-широк поглед върху света на влиятелни постове. „Нанесох удар на много заместник-министри“, призна той с усмивка в една от речите си, в която по-нататък изтъкна колко интелигентен народ са японските бюрократи.

През 1986 година Накасоне направи гигантска крачка напред като пое лично обещание пред президента Рейгън да направи всичко възможно за изпълнение на амбициозната програма, разработена от щателно подбрана работна група за дълбоки промени в японската икономика и начин на живот. Начело на работната група беше един от бившите ръководители на „Банк ъв Джапан“ Харуо Маекава. Тя препоръчваше преминаване от предимно експортната ориентация към приоритет на търсенето на вътрешния пазар, което между другото щеше да превърне Япония, която вече беше станала държава-кредитор, в по-голям вносител на чуждестранни стоки. Изпълнението на препоръките изисква продължителен период, ако изобщо бъдат официално възприети, но японските бизнесмени, свързани с международните делови кръгове, все повече осъзнават необходимостта от развитие в тази насока.

Бюрокрацията трудно ще се откаже от завоеванията си. Системата се съпротивлява на всякакви промени. Мога да дам пример за нежеланието й по повод денационализацията на телефонната система през 1985 година. Тогава бях председател на японската Асоциация по електроника. Тъй като беше държавна корпорация старата телефонна компания „Ен-Ти-Ти“ беше подчинена на Министерството на пощите и съобщенията, което фактически представляваше нещо като фирма-майка. Но след като „Ен-Ти-Ти“ стана частна компания, министерството започна да изпълнява само регулиращи функции по отношение на телефонната компания. Новата телефонна система предполага поява на нови технологии и местни телефонни и други съобщителни мрежи. Задачата на Министерството на пощите и съобщенията при това положение се свежда до утвърждаването на технологичните стандарти и новото оборудване, както действува американската Федерална комисия по съобщенията. Затова Министерството на пощите и съобщенията трябва да е в течение на новите технологии в тази област.

Но технологиите са под контрола на Министерството на външната търговия и промишлеността. Очевидно съществуват предпоставки за огромен потенциален проблем във връзка с преплитането на отговорностите и тясноведомствения бюрократичен подход. За чужденците тази система е непонятна, но тя затруднява и самите японци. Случва се по време на някои мудно напредващи търговски преговори с американците, дадено министерство да се въздържа от сключване на споразумение до последната минута, да не би друго министерство да се намеси и да се опита да промени нещо в договореностите. През дългите периоди на привидно бездействие, чуждестранните участници в преговорите обвиняват японците в протакане. Изясняването на възприетата тактика би успокоило всички, но в такъв случай съществува опасност едно министерство да отстъпи на съперниците си.

Не вярвам, че с тези думи ще изненадам специалистите по въпросите на бюрокрацията. Идеята ми е, че в една демократична система, било то Япония или Съединените щати, политиката в основата си е една и съща.

Когато в миналото обсъждахме американо-японските търговски отношения, ние често наблягахме на различния мироглед в Япония и останалия свят. Днес все повече бизнесмени се запознават със световната култура и мирогледните различия намаляват. Но търговските проблеми продължават да съществуват, защото са политизирани. Затрудненията произтичат не толкова от светогледа, колкото от различията в държавното устройство и функции. Аз наричам това явление „интербюрократичен проблем“.

В Япония бюрокрацията е институционализирана. Тя е могъщ орган, който се отличава с такава последователност, че изпълнява всяка утвърдена линия, независимо от смяната на ръководните дейци в министерствата. В САЩ хиляди държавни служители сменят местоработата си при смяна на администрацията. Това не може да се случи в Япония. Ето как бизнесмените по света започват да се разбират помежду си, а правителствата все още изостават от съвременността, не могат да постигнат съгласие и да решат дори най-банални проблеми, които бизнесмените биха могли незабавно да преодолеят, ако пряко се заемат с тях. Ако използуваме модерния език на компютърното поколение, можем да кажем, че ни липсва интерфейс — средство, което да свърже бизнесмените и правителствата, за да работят върху едни и същи проблеми с една и съща степен на разбиране.

Японците понякога си мислят, че се справят по-добре от американците с отношенията между правителството и частния бизнес. Опитваме се да закриляме западащите предприятия до пълното им премахване, след което работниците се преквалифицират и насочват другаде. Тогава отпада необходимостта от защита на вече несъществуващо предприятие или на работниците в него. Често това представлява продължителен процес. В Япония все още има редица неразрешени проблеми в тази връзка, като например устройването на около 25000 „излишни“ работници и служители в националната железопътна система. Няколко хиляди в момента се преквалифицират за работа в други отрасли, тъй като съществува план за усъвършенствуване на гигантската система на железниците. Десетки правителствени органи и комисии продължават да съществуват, въпреки че ведомствата и дейностите, които би трябвало да регулират, оценяват и контролират вече са изчезнали. Но ние не защитаваме предприятията, чиято дейност може да се извършва по-добре, по-икономично или по-ефективно от други, с изключение на селското стопанство, което получава помощ от държавата почти навсякъде по света.

Разговарях с покойния министър-председател Масайоши Охира преди отпътуването му за срещата на високо равнище на най-напредналите индустриални държави и го помолих да се изкаже в защита на японската политика. „Да, зная какво имате предвид, но моят английски не е достатъчно добър и…“, отговори ми той. Помислих си, че е прекалено скромен в оценката на знанията си по английски. „Не говоря достатъчно свободно, за да изразя мислите си и затова ще постъпя по японски“ означава практически да не се каже нищо или да се правят намеци чрез учтиви, косвени забележки.

Казах му на шега: „Е, щом като искате да постъпите наистина по японски, защо не се появите на срещата в традиционното японско облекло?“ Така хората биха оценили самобитността ни и биха обърнали повече внимание. Те биха се заслушали по-внимателно в желанието си да разберат оратора-чужденец. Тази идея не противоречи на мнението ми, че японците трябва да се интернационализират. Напротив, тя го засилва. Ние твърде често избягваме да се показваме или да говорим. Но нашите ръководители ще изпуснат много, ако се появяват на международни срещи в европейски дрехи и се преструват, че разбират за какво става дума.

Министър-председателят Накасоне и министърът на външните работи Шинтаро Абе знаят английски много добре, но като правило малцина от висшите политически дейци говорят свободно този международен език. Редица видни японски бизнесмени се сблъскват със същия проблем, въпреки че по-младото поколение започва да се чувствува по-удобно в интернационална среда.

Опитах се да убедя г-н Охира и останалите, че ако не се присъединим към международната общност върху основата на нейните правила и условия, най-доброто, което може да се направи е да обявим, че сме различни, за да ни забележат и изслушат сериозно, Япония има сериозно намерение да отвори пазарите си към света, но изпитваме затруднения с привличането на достатъчен брой чуждестранни фирми поради страха им, че ще се изискват прекалено големи капиталовложения или че печалбите ще се забавят твърде много. По мое мнение чуждестранните фирми се нуждаят от допълнителни стимули.

През 1972 година, когато създадох търговската фирма „Сони Трейдинг Корпорейшън“, публикувах обяви в престижни американски и европейски издания, че търсим подходящи изделия за продажба на японския пазар. Незабавно получихме над 3000 запитвания. Рекламата ни на втора страница на списание „Таим“ беше следната: „«Сони» иска да продава американски продукти в Япония… Япония е чужда страна за американските бизнесмени. Но за «Сони» тя е родна страна и ние познаваме както пазара, така и потенциала й“. Сега притежаваме верига от над 40 магазина, наречени „Сони Плаза“, където продаваме чуждестранни стоки за потребление и продължаваме да търсим начини за разнообразяване на асортимента. Освен това когато през 1985 година министър-председателят подкани всички японци да купуват повече вносни стоки, ние се присъединихме към десетки други фирми, които публично поеха задължение да направят това. Един допълнителен жест беше решението ни да внасяме направени в Сан Диего кинескопи за цветни телевизори „Тринитрон“ за монтаж в японски заводи и реализация на вътрешния пазар.

По отношение на международните икономически връзки японското правителство се придържа към правилото, че нашите пазари са отворени и ограниченията върху вноса са само редки изключения. Разбира се, надяваме се изключенията да са колкото е възможно по-малко. Но в действителност дори министър-председателят и другите висши политически ръководители, които бяха автори на това чудесно правило, не могат винаги да го спазват, защото в края на краищата те са политици в една демократична система.

Ето един пример: колкото и успешни да бяха мерките на министър-председателя Накасоне за отваряне на японските пазари, не беше премахнато ограничението (бихме могли да кажем по изключение) върху вноса на растението „коняку“, което се добавя към японското ястие „сукиняки“ или други варени ястия. Оказа се, че калата се отглежда главно в префектурата Гума в централна Япония, където са избирателните окръзи на двама от най-влиятелните съвременни японски политически дейци — самия министър-председател Накасоне и бившия министър-председател Такео Фукуда, който има голямо влияние върху политиката на управляващата партия.

Опасно е американците и европейците да изпадат в прекалено емоционално състояние без да се замислят разумно върху проблемите. Днес Япония е най-добрият партньор на Америка. Япония просто не може да живее без Америка, защото тя е нашият най-голям пазар, нашият най-голям доставчик на суровини, хлебно и фуражно зърно, технологии, идеи и модни новости. Същевременно Япония е най-добрият чуждестранен клиент за американските селскостопански продукти и най-добър партньор от технологична, промишлена и пазарна гледна точка. Сътрудничим в областта на стотици технологии, включително за целите на отбраната. Нашият двустранен търговски обмен представлява най-големият презокеански поток в историята — през 1984 година той възлезе на 84 млрд. долара. Много американци не разбират степента на нашата взаимозависимост, поради която увеличаването на безработицата в американската промишленост не може да бъде изгодно за Япония или която и да е друга държава.

Но в перспектива Япония също ще съкрати много работни места. Този процес вече започна в алуминиевата промишленост и корабостроенето. Същевременно обаче ще възникват нови и разнообразни работни места във връзка с разширяването на сферата на услугите. Трябва да се намерят начини за сближаване на американската и японска политическа линия, защото то ще ни помогне да предвиждаме проблемите и предварително да разработваме средства за преодоляването им. Когато силният долар доведе до голям търговски дефицит и принуди американските индустриалци да заявят, че губят конкурентно-способността си и се налага да затварят някои промишлени предприятия, междувременно се наблюдаваше приток на долари от Япония за финансиране на дефицита (около 40 млрд. само за 1984 година) и ние се озовахме в затворен кръг. Емоционалните изблици не помагаха. Правителствата на най-развитите индустриални държави разбраха това и през 1985 година се опитваха да възвърнат до известна степен контрола върху разменните курсове, особено на йената спрямо долара. Според мене именно това е най-големият проблем в съвременната международна търговия. Но първите мерки създадоха сериозни затруднения, защото се провеждаха извънредно бързо.

В началото на 60-те години световната търговия беше на кръстопът. Тогава Америка поведе свободния свят към т.нар. „кръг на Кенеди“ в търговските преговори. Тази смела акция предотврати разделянето на света на търговски блокове. Държавите седнаха на кръглата маса и решиха да намалят съществено тарифните бариери в търговията. Това ускори развитието на всички участвуващи в процеса държави. Но никой от нас не си даваше сметка тогава, че световната търговия ще продължава да изпитва затруднения от извънтарифните ограничения, съкращаването на търговския обмен, „доброволните“ споразумения за намаляване на вноса, допълнителните такси, квотите за внос и даже вътрешните разпоредби за данъчното облагане. Тези пречки също трябваше да бъдат премахнати. По онова време ги използувахме за защита на някои процъфтяващи предприятия и политически опасни територии.

Тогава мислех, че тъй като две трети от населението на света живее при много ниско икономическо равнище, развитите страни имат отговорността и възможността да им помогнат да навлязат в сферата на по-високото икономическо развитие, което би било от полза за всички. В края на краищата всички народи от развиващите се страни имат право да се радват на постиженията на съвременната цивилизация — продоволствие, облекло, образование и развлечения, но ние, развитите страни не сме направили достатъчно, за да им помогнем. Това от наша страна е проява на късогледство, защото те са нашата бъдеща опора, нашите бъдещи съюзници, партньори в производството и клиенти. Спомням си историята за двамата търговци на обувки, които посетили една слаборазвита страна. Първият изпратил до фирмата следната телеграма: „Няма никакви изгледи за продажби. Тук никой не носи обувки“. Текстът на другата телеграма гласял: „Незабавно изпратете стока. Населението е босо. Нуждата от обувки е крещяща“. Ние твърде много приличаме на първия търговец. Още не сме направили необходимото, за да окажем помощ на „третия свят“. Помощта, оказвана от Япония, расте, но тя е все още недостатъчна според официалните признания на правителството. Погледнато в по-широки мащаби, нито свободният свят, нито комунистическият блок са направили необходимото.

През 1969 година бях поканен да свидетелствувам пред Подкомитета по външноикономическата политика на САЩ към Обединения икономически комитет на американския Конгрес. Списание „Бизнес Уик“ публикува на корицата си моята снимка с най-новия модел цветен телевизор „Сони“ в ръце. Предположих, че това представлява един вид нападка в резултат на търговските проблеми. Говорих за необходимостта от премахване на извънтарифните ограничения в световен мащаб, съпътствувано от помощи за слаборазвитите страни с цел приобщаването им към световния стопански живот не само чрез инвестиции за изграждане на пътища, язовири, стоманолеярни и национални авиолинии, но и чрез развитие на човешките ресурси и поощряване на тези народи да последват примера на японците по собствено желание.

След като прочетох предварително подготвения текст, смятах, че всичко е приключило, но няколко конгресмени поискаха да ми зададат въпроси. Японският печат писа, че съм бил „въртян на шиш“ от разгневените конгресмени. Смятам този израз за пресилен. Единият от въпросите беше за намина, по който беше създадена фирмата „Сони“. Аз отговорих. Последва забележка в типично адвокатски тон:

— Бих искал да узная дали е било възможно за нас, американците, да основем фирма в Япония по времето, когато Вие сте създавали там „Сони“.

— Не, не беше възможно — отвърнах аз.

— Но сега „Сони“ има собствена фирма в Америка. Защо тогава не позволявате на Америка да проникне в Япония?

Отговорът ми беше доста многословен, но смятам, че беше по същество:

— Непосредствено след войната Америка изглеждаше гигант в очите на безпарична Япония. Японците имаха страхов комплекс, че свободният достъп на Америка до Япония веднага ще им отнеме пазара. Каквато и да е причината, докато този страх съществува, японците ще се съпротивляват на либерализацията.

— Идеалът ни е свободната търговия — продължих аз — и Япония се е насочила към него. Но както американското правителство трябва да преценява обстановката преди да прави политически изявления, така и японското правителство, което поддържа в голяма степен планова икономика, понякога се оказва в затруднено положение. Аз лично смятам, че мерките, предприети от правителството за либерализация са твърде бавни, но съм сигурен, че в крайна сметка ще се постигне свобода.

Тогава не знаех, че за тази цел ще е необходимо толкова дълго време.

Често казвам, че процъфтяващата японска икономика ще бъде най-силното оръжие против комунизма в ръцете на свободния свят в Тихоокеанския или който и да е друг район на света. За съжаление бавните действия на Япония изглеждат неоправдани за САЩ, които са придобили особено чувство на „гузна съвест“ по отношение на Япония. Америка е страна на хуманизма и емоциите. Американците обичат да покровителствуват унижените и оскърбените. Според някои японски учени силата на американския печат, възмутен от отношението на Испания към малката по територия Куба, е възбудила националния дух и е довела до Испанско-американската война. Американското съчувствие към Чан Кайши като жертва на войната с Япония (подсилено от очарователната му съпруга с американско образование, която говореше английски език) се превърна в общонационално настроение, което в крайна сметка улесни войната между САЩ и Япония.

Тук ми хрумва стария лозунг на фирмата „Авис“ за даване на коли под наем — „Ние сме №2, затова се стараем повече“. Той е красноречив пример за американския хуманизъм. Но Америка не е №2. Второто място се заема от Япония и тя е много щастлива от положението си. С течение на времето Япония се изменяше. От жертва на Русия тя се превърна в натрапник в Китай и агресор спрямо САЩ. Последва катастрофалното поражение и след него — второ място в света. Американското отношение към Япония също трябваше да се изменя. Дори второто място се струва прекалено на някои от Капитолия, които често съм посещавал. Има политици, които изживяват драматични емоционални състояния, произнасят сензационни речи или правят изявления за печата, необходими за предизборните им кампании. Американската политика твърде много разчита на ефектни ходове. Фактите се замъгляват от реторика. Именно това ме тревожи във връзка с бъдещите насоки на нашите отношения.

През 1919 година американският Конгрес се поддаде на емоции и прие закон за забрана на алкохола. Днес оценяваме „сухия режим“ като глупава постъпка. Положително много милиони американци още тогава са разбирали, че той е неправилен. Сред тях вероятно е имало конгресмени и сенатори, но те се примириха. Законът беше нарушаван от милионите американци, които даже не бяха сънували, че ще направят още нещо незаконно, освен употребата на алкохол. „Сухият режим“ беше отменен през 1933 година.

Лично за мене поуката от тази история е, че общественото мнение може да въздействува върху американската политика. Ако Америка бъде залята от наистина отрицателно отношение към Япония, могат да се случат неприятности, за които ще съжаляват всички. Трудно е да спреш, когато си стигнал твърде далеч. Всъщност вярата на американците в собствената им правота често представлява усложняващ фактор. САЩ няма да прокарат антияпонски закон, подобен на „сухия режим“. Те няма да повторят грешките от 30-те години, но както Япония, така и САЩ трябва да осъзнават опасностите, които се крият в емоционалността и дребнавостта в отношенията ни, защото те биха могли да доведат до икономически и политически проблеми.

В продължение на дълги години наблюдавам американците и ми прави впечатление, че те винаги бързат. В Америка са много разпространени изрази от рода на: „Няма време!“, „Направи го сега!“, „Този, който се колебае, е загубен“ и т.н. Америка затъна във Виетнам поради емоционална треска. Американските политици заявиха, че САЩ са длъжни да постъпят по този начин във Виетнам в името на световния мир. Те изгубиха реализма на всестранната преценка. Ако американците обичат, те са всеотдайни. Ако мразят, често стигат до крайности. Много чуждестранни приятели на САЩ споделят тези впечатления от Америка.

Да вземем за пример Китай. Дълго време САЩ не искаха да признаят съществуването на Китай, въпреки почти милиардното му население. Америка се опита да изолира Китай, защото не харесваше политиката му. Признавайки правителството в Тайван, САЩ направи опит да накаже Пекин, преструвайки се, че не забелязва съществуването на континентален Китай. По онова време всеки, който си купеше китайска дрънкулка от Хонг Конг при пътуването си дотам през отпуската, можеше да си навлече неприятности, ако му хрумнеше да я донесе в САЩ. В дипломатическата област като че ли една трета от населението на земята не съществуваше. Тогава Япония също не признаваше комунистически Китай и не поддържаше дипломатически отношения с него. Но японците често посещаваха Китай. Те пътуваха, занимаваха се с бизнес, поддържаха контакти и носеха новини оттам. Изведнъж Америка промени отношението си. Президентът Никсън посети Китай. Без да предупреди никого, включително най-близките китайски съседи като например Япония, която подкрепя американската политика, Никсън внезапно реши да признае съществуването на един милиард души.

Ние, японците, сме наследници на аграрна традиция, култура и философия, повлияни от природата и смяната на сезоните. Може би поради това не сме прибързани. Имаме хилядолетна история и традиции. Затова не ни е приятно да бъдем третирани като новодошли от една толкова млада, макар и велика държава като Съединените американски щати. Една японска поговорка казва: „Всичко се променя за 70 дни“. Тя ни учи да не избързваме, да не отвръщаме остро, да не реагираме бурно. Не може да няма някакъв среден подход между двете крайности — прибързаност и мудност.