Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“

1

Ние, японците, непрекъснато мислим за оцеляването. Земята трепери ежедневно под краката ни в буквалния смисъл на думата. Живеем на вулканични острови под постоянна заплаха не само от разрушителни земетресения, но и тайфуни, цунами, снежни бури и пролетни наводнения. Островите не крият в дълбините си никакви природни богатства, с изключение на вода. По-малко от една четвърт от територията е обитаема или годна за обработване. Ето защо ценим всичко, което притежаваме.

Приучени сме да почитаме природата, да миниатюризираме и да гледа ме на технологиите като на средство за оцеляване. Ние, японците, не се смятаме за дълбоко религиозни хора, въпреки че в действителност сме точно такива. Вярваме, че Бог присъствува във всичко. Ние сме будисти, конфуцианци, шинтоисти и християни, но освен това сме много прагматични. Често се шегуваме, че повечето японци се раждат шинтоисти, водят конфуциански живот, женят се по християнски и ги погребват по будистки. Нашите обреди, обичаи и празници се коренят във вековните религиозни традиции, но ние не се чувствуваме обвързани от табута. Свободни сме да изпробваме всичко и да търсим най-добрите и практични начини на живот и дейност.

В нашата завещана от древни времена ценностна система съществува едно понятие, което е трудно преводимо — „мотайнай“. То има огромно значение и съдържа в себе си ключа към разгадаването на Япония, японците и японската промишленост. Смисълът на това понятие е, че всичко на този свят е дар от Създателя, ние трябва да сме благодарни и да не го пропиляваме. Буквално „мотайнай“ се превежда „непочтителен“ или „небогобоязлив“, но дълбокият му подтекст е „богохулство против небесата“. Ние, японците, вярваме, че всичко ни е дадено като свят дар, който трябва грижливо да използуваме през земния си път. Пилеенето е вид грях. Използуваме израза „мотайнай“, когато искаме да обозначим безразсъдната употреба дори на най-прости неща от рода на водата или хартията. Никак не е чудно, че сме създали такава концепция, която надхвърля рамките на обикновената грижливост или аскетичност с религиозния смисъл. Зная, че подобна концепция съществува в определена форма на Запад и другаде в Изтока, но в Япония тя има особено значение. Борбата за оцеляване под постоянната заплаха от тежки времена и природни бедствия, както и усилията да се произвежда с минимум суровини, са се превърнали в начин на живот за японеца. Именно поради тези причини пилеенето се счита за позор и фактически за грях.

В миналото, по време на изолацията на Япония, всички бедствия са се посрещали с наличните ресурси. Имало е недостиг на хранителни продукти и земетресения, дървените къщи в градовете са били многократно унищожавани от пожари. Твърде често хората започвали да градят отново живота си, за почвайки от нулата. По този начин се възпитава умението да се справяме с кризисни положения. Някои гости на Япония непосредствено след войната се чудеха как успяваме да възродим градовете си, които през 1945 година представляваха огромни пожарища и руини в резултат на бомбардировките. Много автори писаха в тази връзка, че се справяме с разрушенията, както с чести те природни бедствия. Те цитираха аналогията с голямото земетресение в Токио на 1 септември 1923 година, което разруши всички високи сгради и опожари стотици хиляди домове. Щетите от земетресението напомнят твърде много пораженията от запалителните бомби през Втората световна война.

Спомням си как през 1946 година всяка вечер след работа излизах от временните ни помещения в универсалния магазин „Широкия“ и тръгвах пеш. Пътят ми беше около една миля. Покрай мене не се виждаше нито една оцеляла сграда. Само тук-таме стърчаха комини или стоманените сейфове на някогашните многобройни магазини и фабрики. В радиус от една миля всичко беше в развалини. Хиляди „летящи суперкрепости“ (бомбардировачи Б-29) бяха разрушили големите градове поради голямата концентрация на промишлеността — грешка на японското планиране. Почти половината самолетни двигатели се произвеждаха в един град. Всички самолети се сглобяваха в два града. 90% от електронните тръби се произвеждаха в три града.

И в двата случая — и природното, и причиненото от човешка ръка бедствие — градът се възстановяваше с изненадващи дори за японците темпове. Свикнали с оскъдицата и капризите на природата, някои семейства успяха след войната да се настанят в бомбоубежищата на изгорелите си домове. Други струпаха колиби от ламарина, картон и дървесни отпадъци. Хората приема ха нещастието като нещо, което трябва да се изтърпи за известно време, без примиряване завинаги. Незабавно и с цялата си изобретателност те се заеха с възстановителни работи — правеха готварски печки от парчета изкривен метал с причудлива форма, кърпеха каквото можеха с изровеното от овъглените остатъци. При възстановяването на града се търсеха нови пътища и нови технологии. Хората се учеха как по-добре да се подготвят за оцеляване в следващото бедствие, независимо от момента и характера му.

Хотел „Империал“, проектиран от великия американски архитект Франк Лойд Райт, издържа на трусовете през 1923 година (всъщност той беше официално открит само няколко часа преди земетресението). Използуваните при проектирането и строителството му методи бяха подробно изучени и усъвършенствувани впоследствие. В резултат се получи най-съвременна строителна технология. Тя непрекъснато се развива в сеизмичните лаборатории на университета в Цукуба и на други места в Япония. Там се симулират земетресения при експериментите с основите на сградите и строителните методи. С по мощта на компютри могат да се стимулират непознати по сила земетресения. Затова японската строителна технология е вероятно най-добрата в света. Така и трябва да бъде, защото става дума за оцеляването ни.

Ние сме също така големи спестовници. Тук нямам предвид само спестяването на пари, въпреки че и в тази област сме много добри. Когато за пръв път отидох в САЩ, бях изумен от начина, по който американците изхвърлят вестниците си. Просто не можех да повярвам на очите си — те небрежно поглеждат заглавията, докато закусват и после хвърлят вестника настрани или в кофата за боклук. Някои ги събират на голям куп и после го отнасят на сметището. Обикновено запазват страницата с програмата на телевизията и изхвърлят всичко останало. Бях изненадан и от самия размер на вестниците им. Никога не бях виждал нищо подобно на неделното издание на „Ню Йорк Таймз“, което понякога тежи по няколко фунта. След като поживях в САЩ по-дълго време, хвърлянето на вестниците започна да ми се струва естествено.

В Ню Йорк срещнах един японец, който от доста време живееше в Америка. Той ми довери, че го измъчва един неразрешим проблем и ме помоли да му помогна. Аз, разбира се, веднага откликнах на молбата му. „Какъв е Вашият проблем?“, попитах го аз. Той обаче не обясни нищо, а само ми каза: „Трябва да дойдете в стаята ми“. Последвах го и веднага открих в какво се състои работата. Стаичката му беше претъпкана с вестници, натрупани покрай стените, под леглото, в шкафовете. Той не можеше да си представи, че ще ги изхвърли, но не знаеше какво да прави с тях. За негово голямо облекчение уредих превоза на събралото се огромно количество. Опитах се да му обясня, че в Америка понятието „мотайнай“ не е така дълбоко вкоренено, както в Япония.

Поради стопроцентовата грамотност на японското население, страна та изобилствува от списания, книги и вестници. Използуваме хартията по най-разнообразни начини — за култови предмети, произведения на изкуството, книги, абажури, облепване на прозорци, опаковане, украса и какво ли не още. Япония е вторият по големина производител на хартия в света след САЩ. Годишно произвеждаме над 190 млн. тона. Същевременно Япония има най-висок коефициент на преработка на хартиени вторични суровини. През 1984 година 50% от хартията беше събрана за вторична преработка. (В САЩ процентът е 27; във Франция — 34%; във ФРГ — 38%; в Холандия — 46% и във Великобритания — 28%). Прилагаме старомоден, но изпитан и ефективен способ: човекът, който събира отпадъчната хартия, периодически минава по кварталите с високоговорител, натоварва на камиона или колата си старите вестници и списания и в замяна дава тоалетна хартия. Може би това ще изглежда непривично по улиците на Ню Йорк, но все пак би било много полезно. Подлагаме на повторна преработка големи количества алуминий, стомана, цинк, стъкло, мед, олово. Японците старателно събират вторичните суровини поотделно, за да улеснят повторната им преработка.

За да оцелеят, японците са се научили да пазят всичко. Според нас е много по-разумно и икономично да се затопля тялото с електрическа въз главница или одеяло, вместо да се хаби ценна енергия за отопляването на цяла стая (или къща), само и само 1–2 души да се чувствуват удобно. Дори горещата японска вана служи с едно затопляне на цялото семейство (изплакването става извън ваната). Така се загряваме преди да седнем на вечеря в студените японски къщи с вечно течение отвсякъде и после бързо се мушваме под топлите завивки. В Америка огромните къщи се затоплят през зимата и охлаждат през лятото за удобството на няколко души. За по-старото поколение японци това би изглеждало разхищение, но младото поколение свиква с този начин на живот. Сега се случва през зимата да събличаме саката, защо то в канцелариите е прекалено горещо и да ги обличаме през лятото поради студения лъх от климатичните инсталации. След второто ембарго върху петрола, министър-председателят на Япония Масайоши Охира се опита да внуши на японските бизнесмени и чиновници да носят лятно яке тип „сафари“ вместо риза, вратовръзка и сако, за да не се налага климатичните инсталации да понижават температурата толкова много. Известно време се опитваше да дава личен пример и даже позира за снимки в пресата, облечен в „енергоспестяващ костюм“, както самият той го нарече, но японците прекалено много държат на официалностите, не можеха да си представят, че ще облекат небрежно всеки дневно облекло и не последваха примера. Въпреки това температурите в служебните помещения бяха съобразени с икономията на енергия и хората просто започнаха да се потят повече. В „Сони“ внимаваме никога да не прегряваме или преохлаждаме сградите. В главното ни управление е сложен надпис, който обяснява това на посетителите.

Преди първото ембарго върху нефта много японци мислеха, че икономическият ни растеж се основава на неограничени петролни ресурси, които трябва само да се разкрият и разработят, за да осигурят безкрайно разширяване на производствените мощности. При настъпването на нефтената криза още веднъж си припомнихме значението на понятието „мотайнай“. Научихме се също така да използуваме съдържащите се в него принципи с оглед на ефективността. Затова сега икономиката ни значително е нараснала в сравнение с 1973 година, но тя използува по-малко суров петрол, въглища и природен газ от тогавашните количества.

Способността на японците да работят колективно помогна на страната по време на нефтената криза. Тогава, както и сега, Япония изцяло зависеше от вноса на петрол. Ето защо той беше толкова ценен за нас. Непрекъснато работехме върху начините за икономията му. Всички японски промишлени предприятия бяха задължени да го икономисват, да разработят нови начини за пестене на енергия и да намалят енергоемкостта на производството. Това на пълно съвпадна с нашия начин на мислене. Ибука беше фанатик на икономията на енергия. Това беше една от основните причини, която го подтикна към разработката на транзистора.

Направихме преглед на нашата производствена дейност и внесохме промени в проекта на изделията с цел намаляване на тяхната енергоемкост. Няколко месеца след въвеждането на ембаргото вече бяхме видоизменили кинескопа „Тринитрон“ — заменихме непрякото загряване на катодния елемент с пряко и по този начин намалихме потреблението на енергия с 12 процента. Преразгледахме също всички предприятия, канцеларии и продукти на „Сони“ във връзка с повсеместната икономия на енергия. Направих енергиен анализ, когато съпругата ми и аз строяхме новата си къща в токийския район „Аобадай“ през 1969 година. Исках в приземния етаж да имам отопляван плувен басейн, но се натъкнах на два проблема: първо, влагата щеше да се вдига към горните етажи и второ, загубата на енергия от басейна щеше да бъде много голяма. По моите изчисления 90% от загубата щеше да се дължи на изпаряването. Реших двата проблема като приложих покритие от пенопласти на цялата повърхност на басейна, която спираше отделянето на влага и топлина. Идеята патентовах в САЩ и Япония.

През 1973 година всички производители на електродомакински уреди се заеха с въпроса за намаляване на потреблението на енергия. Всъщност за почна истинска надпревара кой ще произвежда най-икономични изделия. Ниска та консумация на енергия се превърна в основен рекламен мотив при продажбите и в нова сфера на конкуренция. Тогава с разочарование наблюдавах без различието на другите държави към необходимостта от преработка на производствените проекти с оглед на икономията на енергия, но предполагах, че тези страни като например САЩ и Великобритания разчитаха на собствени нефтени залежи и там кризата не се отразява толкова зле на всеки гражданин, както в Япония. Ние разбирахме, че сме загубени ако се прекрати вноса на петрол. Най-песимистично настроените предупреждаваха за вероятността да се върнем към аграрното стопанство, ако се случи най-лошото. Реалистите виждаха, че все пак ще продължаваме да получаваме нефт, макар и на съответна та цена и че се налага да направим съответните промени. Не можехме повече да си позволяваме екстравагантности, защото в противен случай мечтите ни за икономически растеж щяха да останат празни илюзии. Фактически първото ембарго върху петрола намали реалния ръст на съвкупния национален продукт от 8,8% през 1973 г. (най-високият темп сред индустриалните държави) на 1% през 1974 година (най-голямото спадане на годишните темпове сред тази група страни).

Кризата ни научи на ефективност. Чрез прилагането на най-съвременни технологии проектирахме нов тип осветление с по-малко потребление на енергия и по-ефективни генератори. Скоро хората, които посещаваха квартала „Гинза“ и виждаха ослепителните светлини там и на други места в страната, не можеха да повярват, че те в действителност изразходват по-малко електроенергия от преди. Производствените предприятия се научиха да използуват повторно отработените газове и топлина и да. намаляват енергоемкостта на производството. Новите технологии повишиха съществено ефективността на из ползуването на горивото в автомобилите. Не след дълго ние бяхме в състоя ние да извличаме максимална ефективност от варел суров петрол, което не беше по силите на почти нито една друга страна.

Един интересен аспект на положението с петрола е свързан с размерите на страната. Тъй като Япония е малка по територия, ние използуваме по-малко нефт за транспортни цели и повече за промишлени нужди, докато в САЩ е точно обратното. Там над половината от всеки варел суров петрол се използува за транспорт. Известно време завиждахме на англичаните заради нефтените находища в Северно море, но когато през 80-те години цените на нефта спаднаха, световният пазар се пренасити и скъпият нефт от Северно море се превърна в бреме за британската икономика. Ние продължаваме да внасяме 99,7% от нефта, 100% от алуминия, желязната руда и никела, над 95% от медта и повече от 92% от природния газ. Не можем да се освободим от тревогите си какво би станало в случай на прекратяване на вносните доставки. Затова се стараем да поддържаме запаси от нефт поне за 100 дни в резервоари и супертанкери на котва. Това, разбира се, е израз на благоразумие, но същевременно доказва влиянието на неотдавнашното ни аграрно минало и чувството за уязвимост.

Когато още от дете ти внушават, че всеки метален предмет в ръцете ти е направен от желязна руда, добита в далечни страни, докарана в Япония с големи разходи и преработена в пещи, които използуват също внесени отдалече газ и въглища, започваш да цениш всичко, което притежаваш. В Америка може би е практично да се произвеждат големи количества всякакви изделия — автомобилни полуоски например, които след това минават изпитания и негодните се бракуват. В Япония това е просто невъзможно от икономическа гледна точка. Общата философия във всички японски промишлени предприятия набляга върху обстоятелството, че всеки е инспектор на собствената си работа и стоките трябва да се правят според изискванията на всеки етап от производството. Това не се струва съвсем естествено. Такава философия е предпазлива и консервативна, но ни служи добре. В Америка се допуска определен процент брак, докато ние винаги сме се старали да не произведем нито едно негодно изделие. Можете да си представите загрижеността ни през 50-те го дини, когато разполагахме с толкова ограничени ресурси, а броят на използуваемите първи транзистори наше производство беше едва 5 процента. Всички се чувствуваха задължени денонощно да търсят начини за повишаване на годността на изделията до 90%. Успяхме да се справим с тази задача в течение само на няколко месеца. Още в началото разбрах, че разходите за ремонт и поддръжка на продадените в чужбина уреди са много големи и в крайна сметка е по-евтино да се гарантира качеството на всеки етап от производствения процес.

Научих също така, че американците са далеч по-безгрижни в отношението си към суровините в сравнение с японците. Америка разполага с такова изобилие на нефт, въглища, мед, злато, уран, дървесина и т.н., че дори и днес американците не се отнасят сериозно към икономиите. Спомням си тук типично американския израз „има още много“, който няма еквивалент в японски език.

Освен това нашият народ изглежда по природа е по-склонен да обръща внимание на точността. Може би това е свързано с изискването за изрядност при усвояването на сложните японски йероглифи. Каквато и да е причината обаче, когато казваме на японските работници, че при изработката на даден детайл те имат толеранс от плюс-минус пет единици, те автоматически започват да се стараят да сведат отклонението до нула. Когато изградихме наш завод в САЩ, разбрахме, че работниците изпълняват безупречно инструкциите. Ако им се каже да направят нещо с допустимо отклонение плюс-минус пет единици, те ще се съобразят с тези граници, но няма да се постараят, както японските работници, да не направят никакво отклонение. Обсъдихме положението и намерихме подходящ отговор. В спесификациите за САЩ съзнателно съкращавахме толеранса на плюс-минус две единици. Американските работници съвестно се придържаха към указанието. Ако ни трябва нулево отклонение, те ще го постигнат без затруднения, но то трябва изрично да се включи в инструкцията.

Нямам никакво намерение да подценявам чуждестранните работници. Понякога се налага използуването на различни подходи, когато хората не са свикнали с нашите. Убеден съм, че американските менажери, които са имали работа с японски работници в Япония, също могат да споделят интересни преживявания. При започването на монтаж на телевизори „Тринитрон“ в Сан Диего наехме неопитни работници и затова основателно се тревожехме за качество то. Трябваше да им внушим какво и защо се очаква от тях. Разговаряхме по този въпрос с ръководителите на завода — Майк Моримото, Юничи Кодера и Рон Дишно. Отговорът им беше съвсем прост: трябва да се покаже на всеки работник какво ще стане с телевизора, ако той не си свърши работата както трябва. За целта се монтираха специални телевизори например с лошо свързани проводници. Работниците, отговарящи за тази част от монтажа, виждаха недостатъка и го проследяваха обратно до първоизточника — лошо запояване или съединяване. Много скоро качеството на сглобените в САЩ телевизори не от стъпваше на направените в Япония.

След разкриването на завода в Бридженд в Уелс известно време превозвахме произведените там части до Япония за проверка и обратно ги връщахме за монтаж, докато не се убедихме, че всички части отговарят на стандартите.

Ние, японците, винаги сме полагали усилия да разработваме собствени технологии, да възприемаме някои страни на чуждите технологии и да ги свързваме при производството на предмети или системи. В японския език още се използуват китайски йероглифи успоредно с чисто японското сричково писмо. Сравнително простата китайска граматика е преплетена със сложните японски правила. Използуваме втора сричкова азбука за фонетично произношение на чуждите думи. Всяка чуждица може да се възприеме в японския език съобразно нашите езикови правила, без да се налага изписването на китайски йероглифи за уподобяване на произношението. Писменият японски език е лесен за скоростно четене — достатъчно е само да се хвърли бърз поглед на китайските йероглифи в текста. Това също е технология.

През 1543 година китайски търговски (или може би пиратски) кораб спрял за попълване на провизиите на японското островче Танегашима, разположено на юг от Кюшу. По случайност на борда се намирали няколко португалци. Те имали фитилни пушки и отишли на лов, докато се зареждал корабът. Господарят на самотния остров Токитака видял новото оръжие и настоял да се запознае по-подробно с него. Португалците се съгласили да го научат да стреля. Когато дошло време да си тръгват, Токитака поискал пушките на португалците, за които им платил много скъпо. Той заповядал на главния майстор-оръжейник да изработи копия. Така в Япония било въведено огнестрелното оръжие. Казват, че само за няколко години японският вариант на португалското оръжие, който в съвременния японски език се нарича „танегашима“, над минал оригинала, но не мога да се закълна в истинността на подобно твърде ние.

В Япония отдавна съществува слабост към огнестрелното оръжие, коя то стигна до трагичния си завършек през 1945 година. Днешна Япония е най-малко въоръжената държава сред индустриалните страни в света. Островчето на господаря Токитака, разположено недалеч от най-южния главен остров в Тихи океан, се оказа географски най-подходящо за ракетните установки на Националната агенция за космически изследвания, откъдето се изстрелват комуникационни и метеорологични спътници. По ирония на историческата съдба Танегашима два пъти стана пионер на авангардните за времето си технологии в Япония. Днешната технология, използувана на този остров, ни дава нови средства за оцеляване като например възможност да се свързваме с останалия свят чрез спътници на геостационарна орбита и метеорологически спътници. От тях получаваме ценна информация за времето и за процесите на Слънцето, която споделяме с другите държави от западната част на Тихи океан.

През 16 век японски войски под командуването на Тойотоми Хидеоши нахлули в Корея. Сред доведените в Япония корейци имало грънчари и други занаятчии, усъвършенствували непознатите за тогавашна Япония методи на керамично производство и металообработване. Японските занаятчии се учели от тях. Още оттогава японската жажда за нови технологии е неутолима. Вече споменах епохата на възстановяването „Мейджи“, когато търсехме всевъзможни технологии от Запада и се научихме да произвеждаме безброй нови неща — от корсети до локомотиви.

Идеята ми за технологиите и ползата от тях не е свързана само с най-новите открития на съответния етап от развитието. Можеш да разполагаш с великолепна технология и да не знаеш как да я използуваш правилно. И обратно, технологията може да е съвсем обикновена и да спаси живота ти.

В един януарски ден на 1974 година двама рибари вървели през тръстиките в уединено място близо до река Талофофо на остров Гуам и преглежда ли мрежите за скариди. Изведнъж усетили някакво необичайно раздвижване. Спрели и зачакали. След малко от тръстиките изскочил нисък, як мъж с бра да, облечен в особена, сякаш ютена униформа. Стреснат от появата на рибарите, той изпуснал мрежите и скръстил ръце в молитвена поза, а после рязко се нахвърлил срещу единия от рибарите. Двамата успели да укротят странния човек и вързали ръцете му. В местния полицейски участък той се изпънал в стойка „мирно“ и докладвал, че е ефрейтор Йоичи Йокои от тиловите войски на японската императорска армия. Укрил се през 1944 година, когато американските войски повторно завзели Гуам и се изплъзвал в продължение на цели 28 години. Историята за оцеляването му звучи невероятно.

Преди да бъде призован в армията през 1941 година, Йокои бил шивач. Отначало служил в тилово поделение в Китай и бил прехвърлен на остров Гуам — малко преди падането му през март 1944 година. След превземането на острова от американските войски японските военни власти го сметнали за загинал и посмъртно го произвели в чин сержант. На будисткия олтар на семейството му била поставена паметна плоча. Въпреки това родителите му починали с убеждението, че той е жив. Когато го завели в болница, здраво словното му състояние било отлично, като се изключи анемията. Единствено то, което поискал за ядене, било „нещо солено“. 28 години не бил вкусвал сол. Къпел се и пиел вода от изворче близо до дупката, която си изкопал за жилище. Тя била с дълбочина осем стъпки. Вместо лопата използувал гилза от артилерийски снаряд. Покрил дупката с бамбук. Направил отводняващи канали и даже тоалетна.

След завземането на Гуам от американците получил заповед да изгори военната си униформа. Той и още двама военнослужащи се изтеглили в необитаемата част на острова. По неговите думи другите двама се отделили и ум рели години преди откриването на Йокои. За да се облече, той обелил кората на дървото паго, разнищил я и изтъкал платно на саморъчно направен стан. Разрязал плата с ножиците, които запазил у себе си и си ушил панталони, риза и куртки. Игли си направил от парчета месингови гилзи. Намерил за хвърлена кутия от американски боеприпаси и няколко празни гилзи, които използувал да държи вещите си. По реката и бреговете й открил парче плат, малко жица и празна консервена кутия от бира „Шлиц“. Жицата използувал, за да си направи тока за колана, а пластмасата от консервата — за копчета. От кокосовите орехи изваждал сока и слагал разни неща в кокосовите черупки.

Научил се да пали огън чрез триене на трески. Поддържал огъня с дълго въже, изплетено от кокосово влакно. При запалване от едната страна въжето тлеело с дни и като се раздухало, можело да се стъкне огън за готвене. Хранел се с диви плъхове, които ловял с измайсторени от самия него капани. От време на време хващал по някоя сърна. Месото опушвал на огнище то в специално, подобно на кошница приспособление, което намалявало дима, излизащ през вентилационната шахта. Ловял сладководни скариди и риби и до ри отглеждал зеленчуци.

Йокои се завърна у дома като герой. Изплатиха му полагаемото възнаграждение, той написа книга и сега изнася публични лекции за живота сред природата.

За щастие малцина могат да попаднат в такава беда като сержант Йокои. Разказвам историята му, за да подчертая още веднъж това, което казах в началото — технологията може да е свързана с оцеляването в най-буквален житейски смисъл. Технологиите не са само онези чудеса, които правят съвременния бит приятен и удобен.

2

Вероятно поради нуждата от оцеляване японската наука се съсредоточава върху приложните изследвания, отколкото върху фундаменталните теории. Ние възприемаме много фундаментални идеи и търсим практическото им приложение, дори когато създателите им не са имали предвид практическа насоченост на изследванията си. Това, разбира се, е неизбежно. В тази връзка подходящ пример от историята на „Сони“ е начинът, по който преобразувахме транзистора за приложение в радиоприемниците. В момента разработваме нови материали за машини, които още не съществуват на чертожните дъски на конструкторите, но неизбежно ще се появят в бъдещето.

Най-голямата трудност се появява при внедряването на новите технологии в бита. Когато хората се убедят в предимствата на новото, те започват да го търсят. Коя домакиня ще поиска да се върне към дъската за пране? Ето още един пример. Преди широкото разпространение на компютрите и вградените микропроцесори малцина си представяха, че автомобилите могат да из разходват толкова малко гориво, да бъдат толкова удобни и безопасни благодарение на усъвършенствуваната инженерна мисъл върху основата на компютри те. За гарантиране безопасност на движението много модели коли сега имат сензори, които автоматично включват светлините при здрач и чистачките при първите капки дъжд. Става възможно да се произвеждат по-малки и икономични двигатели поради повишената ефективност чрез вградени микрокомпютри. Все повече части на двигателя са керамични, защото те повишават топлоустойчивостта и трайността му. Новите пластмаси заменят стоманата. Скоро оптическото влакно ще измести медните и алуминиеви проводници в електросистемата на автомобилите. Имаме коли, чиито устройства могат да ни предупредят с думи, че дадена система или част е в опасно състояние, вратата е отворена, бензинът е на свършване и т.н. Разполагаме с автоматични датчици за ориентиране по карти, проектирани от катодна тръба с екран на таблото пред шофьора. Разработили сме компактни дискове с еднопосочна памет, която съдържа хиляди карти. Те могат да показват местоположението на автомобила върху прожектирана на екран карта и да го проследяват в движение. Така става практически невъзможно да се загуби пътя. Смятам, че по този начин значително ще намалее броят на пътните произшествия. Всички тези възможности се дължат на малкия по размери, но многофункционален микропроцесор, вграден в автомобила.

При прегледа на всички допълнителни автомобилни подобрения не може да не се отбележи, че едва ли трябва да се очаква някаква промяна по същество. Четирите колела, двигателят и купето ще си останат стандартно изискване за личните транспортни средства. Производителите на автомобили са близо до върха. Всички подобрения правят колите по-безопасни, по-комфортни и по-надеждни. Скоро различията между тях ще започнат да стават все по-малки, защото усъвършенствуванията са насочени към една цел — повишена надеждност. От гледна точка на търговията ми се струва, че хората все повече свикват с подобренията и основната разлика за потребителя ще остане само във външния вид. Технологичните усъвършенствувания започват да се приемат за нещо нормално и стават част от ежедневието ни.

Когато започнах да карам кола, самото шофиране представляваше едва ли не специализирана технология. За да издържа изпита, трябваше да знам всичко за устройството и действието на двигателя. Днес това не е необходимо. Ако колата се повреди, викаме специалисти да я поправят. От време на време съжалявам за изгубената възможност да се ровя в двигателя, но се успокоявам, че вече не се налага да паркирам вечерта на наклон, за да съм сигурен в запалването на сутринта. Така си освобождавам време, което мога да посветя на други занимания. Хората на моята възраст и дори по-младите помнят колко често гумите спадаха. Днес това е рядкост.

Помня как хората непрекъснато трябваше да сменят вакуумните лампи на радиоприемниците и първите телевизори. В американските аптеки и галантерии имаше апарати за изпробване. Хората носеха вакуумните лампи от повредените телевизори, в които се съмняваха, проверяваха ги и купуваха нови при необходимост. Всичко това безвъзвратно изчезна с появата на транзисторите, диодите, полупроводниците, интегралните схеми и усъвършенствуваните линии за монтаж на апаратите. Автоматичното припояване, по-строгия контрол на качеството и новите, по-трайни и надеждни материали значително намалиха нуждите от ремонт.

Качеството, надеждността и съвършенството на новите продукти стават нещо толкова обичайно, че ние, производителите непрекъснато сме изпра вени пред предизвикателството да създаваме нови изделия, които да заинтригуват и да привлекат потребителите. Очевидно никой не може да оцелее в бизнеса без непрекъснато усъвършенствуване, което на свой ред изисква нови технологии.

Никога в миналото възпроизвеждането на звукови записи в домашни условия не се е отличавало с такава точност както днес благодарение на лазерните технологии в новите компактни дискове. Технологията на компактните дискове представлява разчитане на информация от миниатюрен лазер. Информацията се съдържа в алуминиев диск с пластмасово покритие. Така отпада необходимостта от грамофонна игла, която следва гъстите бразди върху старомодните плочи. Тази технология бележи началото на нова епоха В звукозаписа, защото той възпроизвежда съвършено точно изпълнението на музиканти те. Чува се само музика без досадни шумове като съскане на лентата или стържене на плочата с издраскана повърхност. Изцяло се отразява динамичния обхват на музикалното изпълнение. Диригентът Херберт фон Караян толкова се възторгна от новото постижение, че още преди компактните дискове да стигнат до магазините, ние двамата с него организирахме официални срещи с чуждестранни журналисти в Залцбург и след това в Токио, на които разяснихме същността и значението на изобретението.

Някои от колегите ми твърдят, че лазерът е едно от върховите постижения на нашия век, равен по значение на транзистора, на интегралната схема и най-новите високи степени на интеграция в електрониката. Аз съм напълно съгласен с тях. Несъмнено лазерната технология изменя и ще продължава да изменя живота ни още десетилетия наред. Обществеността се запозна първо с приложението й в промишлеността и медицината. Използуването на лазери в хирургията беше качествен скок напред в сравнение с миналото, кога то само скалпелът беше на помощ на хладнокръвната преценка на главния хирург. Наистина далновидни бяха онези хора, които пренесоха лазера от лабораториите и болниците в холовете на къщите ни. Сега използуваме дигитално, оптическо и звуково оборудване за оптимален звук и качество на изображението, но това е само началото на „домашната революция“, в която лазерът ще представлява ключов елемент на редица приспособления — от алармени инсталации до информационни и командни системи.

Възможността за лазерно разчитане на информация върху дигитален диск се използува за разширяване на електронната памет. Един-единствен ма лък 4,7-инчов диск може да се програмира така, че да съдържа около 275000 страници текст. Днес целият обем на енциклопедията „Гролиър“ се побира на един малък диск и чрез обикновено натискане на бутона желаната страница може да се появи на екрана. Всякакъв вид информация може да се вложи и да се съхранява в такъв диск. Така се откриват нови възможности пред научните работници, библиотеките, издателствата. Неограничени са също възможностите във фирмите — за инвентаризации, за съхраняване на огромни количества дан ни, които могат да бъдат намерени почти мигновено. Това устройство, свързано с компютър или вградено в компютър може по телефона да се свързва с банка данни навсякъде по света и ще представлява извънредно голяма сила. Ние сега едва се докосваме до необятните възможности на лазерните технологии, компютрите и далекосъобщенията.

Синът ми Масао отговаря за домашните и персонални компютри в „Сони“. Понякога той проявява нетърпение, защото смята, че ръководството не обръща достатъчно внимание на неговия отдел. „Всеки ден трябва да излизам с нови идеи за приложението на компютъра в домашни условия“, повтаря ни той, „но това е трудна работа“. Хората си представят отделен уред с дисково устройство и клавиатура, подобен на пишеща машина. Може би не е лесно да се убедят хората, че те имат нужда от компютър, различен от представите им — истинска машина за събиране и обработка на информация. Именно такава цел си поставяме и ние. Всеки има телевизор и телефон. Ако към тях се добави компютър, веднага се създават предпоставки за изграждането на информационна система. Трябва да се добави само програмен продукт. Без съмнение целият свят е тръгнал в тази посока.

Признавам, че от време на време се чувствувам стъписан, защото ние от висшето ръководство се мислим за технологически прогресивни, но младите хора често ни критикуват отдолу за мудността ни при прилагането на новите технологии. Може би и ние сме били същите. „Преди няколко десетилетия“, казва Масао, „по-старшите във фирмата са предавали знанията си на по-младите. По-старите ръководители са познавали аналоговата технология от всички страни и с пълно право са изглеждали като идоли в очите на младите. Днес обаче редица млади специалисти знаят повече за дигиталните технологии от своите началници и затова младите започват да учат по-старото поколение. Това явление е съвсем ново“.

Силата на „Сони“ се състои отчасти в това, че нашата структура не е закостеняла и отхвърля т.нар. синдром „НИТ“ („Не е изобретено тук“). Този израз се отнася до нежеланието на някои арогантни менажери да приемат дадена идея само защото не могат да си припишат заслуги за авторството. В традиционните японски фирми с негъвкави структури това създава проблеми. Въпреки че някои от най-блестящите идеи се раждат в посивелите глави на висшето ръководство, ние черпим жизненост от втория и третия ешелон. Насърчаваме и стимулираме такива прояви. Поощренията вероятно ще се засилят в следващите години. Много от технологичните пробиви, които сме осъществи ли — като се започне от транзистора, през електронната тръба „Тринитрон“ и се стигне до телевизионните системи с висока плътност — са били дело на упорити млади хора, заложили всичко на своята интуиция.

Погледите ни са обърнати към новите съобщителни системи през 90-те години и в по-далечна перспектива. В САЩ вече са широко разпространени спътниковите параболични антени за домашни условия, защото въпреки сравнително малките си размери, те могат да предават огромно количество информация от различни източници. В бъдеще ще се изискват по-гъвкави видеокасетни уредби или лазерни дискови устройства за съхраняване на информацията. Това ще окаже влияние не само върху предаването на информация и хората, които се занимават с него, но и на рекламните им агенти.

Някои от американските кабелни телевизионни компании започнаха така да шифроват сигналите си, че хората с параболични антени без специални дешифриращи приставки не могат да приемат изображението. Основната елек тронна технология обаче е напълно открита и съдържа малко тайни. Затова за сръчните техници не е трудно да изобретят начини за дешифриране без съответното официално разрешително.

В началото на компютърната епоха бяхме свидетели на успешното проникване на находчиви младежи до най-строго охраняваните електронно-изчислителни машини. По мое мнение сигурността на информацията ще се превърне в още по-голям проблем с приближаването на 21 век, особено когато дори малките компютри ще бъдат в състояние да работят с главоломна скорост и да правят милиони операции в секунда.

Стандартната черна пластмасова дългосвиреща плоча вече отстъпва пред компактните дискове. Преходът е аналогичен на замяната на старите плочи на 78 оборота с дългосвирещите. Малките домашни телекамери с формат на лентата 8 милиметра скоро ще се превърнат в стандарт за любителите, точно както голямоформатните видеокамери „Бета“ и „VHS“ накараха хората да захвърлят 8-милиметровите фотоапарати. Вече е възможно мощните видеокамери да се поберат в единия ъгъл на дипломатическо куфарче. В тях са вградени всички необходими прибори, касетата е по-малка от стандартния размер на касетофоните и може да се снима с високо качество на изображението и точно фокусиране даже в слабоосветени места. Тази еволюция напомня развитието на обемистите фотоапарати на неподвижни триноги до така разпространените в днешно време компактни 35-милиметрови апарати, които на свой ред ще бъдат изместени от камери, подобни на нашата безфилмова „Мавика“, където е вграден прибор за зарядно пренасяне. Той дигитализира изображението върху малък въртящ се диск и така отпада необходимостта на химично проявяване. „Мавика“ и останалите безфилмови апарати се предлагат не само на любители, но и на професионалисти, какъвто беше случаят с репортерските отвъдокеански снимки от Олимпиадата за в. „Асахи Шимбун“.

Във видеосистемите сме разработили телевизори с висока разделител на способност с 1125 редове на развивката (срещу 525 реда в САЩ и 626 в Европа). По този начин телевизионният образ придобива контраста и качеството на добра фотографска снимка. Мисля, че чрез новия тип телевизия ще осигурим по-висококачествен телевизионен образ в домашни условия, за да се намали напрягането на зрението и ще революционизираме филмовата индустрия. Яркостта на класическата телевизия е недостатъчна за киното, но нашите най-нови каметелекамери и видеоленти някой ден ще заместят големите стари 35-милиметрови камери. Такъв е пътят на развитието — от 16-милиметровите филмови камери, използувани от някогашните телевизионни екипи, към малките видеокамери, от студийните 16-милиметрови проектори, към видеозаписа на формат „U“.

Режисьорът Пол Шрейдър засне част от филма си „Мишима“ на видео лента и остана много доволен от резултата на експеримента. Видеозаписът дава възможност за моментално прожектиране на заснетата сцена за разлика от класическия филм, който трябва да се обработи химически. Някои режисьори използуват видеокамери, когато искат да снимат дадена сцена, веднага да я прегледат и да решат дали е необходим дубъл, а това води до големи икономии. Франсис Форд Копола изчисли, че с видеокамерата може да спести до 30% от разходите за една филмова продукция, да не говорим за пестенето на време. Все още видеозаписите не могат да се прожектират на широк екран — трябва да се прехвърлят на филмова лента за прожекция в кинотеатрите. Въпреки това възможностите, които видеофилмите предлагат, въодушевяват японските и чуждестранни технически специалисти. Днешните широко разпространени методи като например специалните ефекти, дублирането, изтриването, разделянето на кадъра могат много по-лесно да се осъществят по електронен път върху видеолента. Чрез електронните дигитални способи филмовите супермени могат да летят във въздуха без да се използуват специални повдигащи устройства. Вярвам, че технологиите на „Сони“ ще намерят широко разпространение във филмовата индустрия до края на века.

Зрителите на свръхзабавени повторения на видеозапис в програмите на телевизионната компания „Ей-Би-Си“ от Олимпиадата през 1984 година фактически гледаха резултатите от внедряването на видеосистемата „Сони Супер Моушън“ върху основата на телевизионна технология с висока разделителна способност. Тя позволява забавено повторение със скорост, равна на една трета от скоростта на обикновеното и по-малко замъгляване на образа.

За постижения в областта на видеотехнологиите „Сони“ получи наградата „Еми“ през 1984 година. Имах щастието да представям фирмата на церемонията по връчването на наградата. Тя ни беше присъдена за новата видео уредба с големи възможности за съхраняване на образи в електронната памет, предназначена специално за компютърна графика. За нас това беше четвъртата поред награда „Еми“. (Първата получихме за „Тринитрон“ през 1973 г.; втората — за формата „U“ през 1976 г.; третата — за едноинчовата видеосистема с наклонена развивка на редовете през 1979 г.). През 1985 година списанието „Билборд“ ни присъди наградата си „За определяне на бъдещите тенденции“ за малката система компактни дискове Д-5, която представляваше революция в техниката. На научното изложение „Експо 85“ в Цукуба, Япония, демонстрирахме нашия „Джъмбо ТРОН“ с гигантски телевизионен екран с размери 82 на 131 фута. В САЩ започнахме монтирането на подобни системи с по-малки екрани. Продължаваме да произвеждаме радиоапарати, включително най-малките в света приемници за ултракъси вълни с дебелина само 4 милиметра и тегло 33 грама — малко повече от една унция. Продаваме технологията на новия метод „MCZ“ за производство на висококачествени силициеви кристали за суперголемите интегрални схеми на различни фирми в САЩ („Монсанто Електроник Матириълз Къмпани“), Япония и Италия. Съвместно с „Ар-Си-Ей Астроелектроникс“ организирахме продажбата на най-съвременни комуникационни спътници в Япония. Излизаме на пазара в Северна Америка с прибори, които съчета ват компютърни, телевизионни и съобщителни технологии.

Обръщам поглед към следващия век и ми прави впечатление, че ние вече работим върху някои от технологиите, които най-вероятно ще гарантират оцеляването на човечеството. Моята фирма няма собствена авиационна технология, въпреки растящият брой на японските фирми, навлизащи в тази област. Някои части на реактивните самолети „Боинг“ се произвеждат в Япония. Бързо се развиват проектирането и внедряването на нови видове двигатели съвместно с британски и други европейски фирми. Новата японска серия „Н“ от три степенни ракетоносители ще даде възможност за изстрелване на спътници с тегло 2 тона в околоземна орбита през 90-те години. Ние обаче се специализираме в областите, които ще имат приоритетно развитие — оптоелектрониката, дигиталните технологии, видеосистемите и лазерните технологии. Само въображението може да ни даде представа докъде може да се стигне в „Сони“ в тези области. Не мисля, че има друга фирма, която да е толкова специализирана в тези насоки. Въпреки това често напомням на колегите си, че останалите също проявяват интерес към тях и ще бъде водеща онази фирма, която най-добре използува технологиите си. Погрешно е да се смята, че всичко ще бъде наред само защото разполагаме с най-добрите технологии. За да се въз ползуваме от това предимство, трябва да видим как то ще даде най-добри резултати в практиката. Влагаме милиарди в научно-изследователската и развойна дейност на техническите ни лаборатории. Останалите фирми внимателно следят работата ни и се възползуват от постиженията ни. Ние влагаме инвестиции и проправяме нови пътеки, по които тръгват и останалите. Не можем да променим създалото се положение. Нямам намерение да се оплаквам. Ние се гордеем със способностите си в тези ключови области. Сега ръководството поема отговорността да намери най-подходящото приложение на разработките през следващите 15 години. Не смятаме да изпадаме в летаргичен сън и да пропуснем да оберем плодовете от засадената градина.

3

Една събота имахме съвещание със завеждащ отделите в Токио. Някой ме попита какво стана с лозунга ни „Разликата идва от научно-изследователската работа“, който в последно време изчезна от рекламите ни. Разговорихме се и аз казах, че ако продължаваме да внушаваме този лозунг, хората ще останат с впечатлението, че научната работа е достатъчна за процъфтяването на фирмата, а това не е вярно. Дадох пример с Франция. Французите вярват в девиза, че всичко се дължи на научно-изследователската работа и са постигнали редица уникални успехи. Конструкцията на реактивния пътнически самолет „Каравел“ с двигатели в задната част беше новост, заимствувана и успешно използувана от много самолетостроители. Но французите не извлякоха от нея никаква изгода за себе си. Те не успяха да усъвършенствуват и развият първоначалния проект и поради това изгубиха контрол върху него. „Ситроен“ произвежда уникален модел автомобили с хидравлично окачване, многофункционална конструкция и неповторим дизайн. Въпреки това фирмата се сблъска с големи проблеми и не можа да реализира значителни продажби. Франция произвежда усъвършенствувани системи въоръжение като например „Екзасет“, с която беше потопен британски военен кораб по време на Фолклендската война, атомно оръжие, кораби, свръхзвукови изтребители и мощния ракетоносител „Ариана“ за извеждане на спътници в орбита. (Ние, японците, не произвеждаме оръжие, с изключение на някои незначителни количества за отбранителни цели. Конституцията забранява износа на каквато и да била продукция с „военен потенциал“, така че ние сме вън от тази конкуренция). Французите разполагат с високоскоростен влак, който е по-бърз от нашите влакове-стрели, но именно японците внедриха високоскоростните железопътни технологии в практиката.

Англичаните изобретиха съвременния реактивен самолетен двигател (към края на войната Германия създаде реактивен двигател, но беше победена преди да успее да го приложи в широк мащаб. Единственият изтребител „Месершмит 262“ беше произведен в съвсем ограничени бройки). Англичаните построиха първия реактивен лайнер „Комет“. Но „Комет“ имаше нещастна съдба и Англия отстъпи първенството в самолетните двигатели и корпуси на САЩ.

Искам да кажа, че не е разумно да направиш нещо различно от другите и да заживееш на лаврите си. Трябва да развиеш бизнес от изобретението си, а това изисква обновяване на продукцията и първенство на пазара. Нашият директор по научно-изследователската работа подчертава значението на диалога между научните работници от една страна и бизнесмените и търговците от друга. Винаги сме поощрявали този диалог. Според мене една от причините за големите успехи на японската промишленост се състои в обстоятелството, че японските фирми се чувствуваха изостанали и затова започнаха да се учат от най-напредналите, плащайки „учебна такса“ за вносните технологии. Наученото е полезно само когато към него добавиш нещо свое и го приложиш на практика.

Предизвикателството за всички фирми, не само японските, е свързано с управлението на новите технологии, изобретения и продукти. Нуждаем се от много нови идеи. Трябва да съчетаем всички наши технологии за създаване на комплексни системи в бъдеще. Това изисква промени. В началния етап от развитието на „Сони“ едно поделение произвеждаше транзистори, друго — касетофони, трето — радиоапарати. Така не може да продължава. Ще се наложи да концентрираме целия си инженерен потенциал и да го използуваме като система. Вече сме направили известни стъпки в тази насока. Повечето фирми, сред които и „Сони“, досега одобряваха този подход дотолкова доколкото задоволяваше сътрудниците и запазваше мястото на всяко звено в общия баланс на фирмата. В бъдеще ще се изисква по-голяма гъвкавост. Инженерният персонал от едно поделение трябва да е в състояние да работи навсякъде. Способността за оптимално използуване на инженерните кадри ще се превърне в критерий за успеха на една фирма. Отсега нататък някои от конкурентите ни ще имат сериозни проблеми. Те ще осъзнаят, че отделните звена във фирмата трябва да се интегрират в единна система, но няма да знаят как да постигнат това. Управлението на технологиите е ключът към успеха на която и да е фирма в света през следващите години.

Ние доста сме напреднали в това отношение. „Сони“ провежда ежемесечни отчетни заседания по научно-изследователската дейност, на които присъствуват всички ръководители и началник отдели. На всяко заседание се изнасят 5–6 доклада, посветени на състоянието на научната работа в различни приоритетни области. Програмните колективи са длъжни да отчитат извършената работа, бюджета, разходите, спазването на планирания от тях график, реалния напредък и крайния срок за завършване на работата по темата според собствената им оценка. Ако те са към края на разработката, могат да представят машината или устройството, върху което работят. В случай че докладват по тема, която представлява строга тайна на фирмата (например нов тип дигитално записващо и възпроизвеждащо устройство), събранието изслушва отчета, освобождава работната група по темата и после ръководството обсъжда дали разработката е практически приложима. Представяли са ни доклади за Смайващи разработки, по които сме вземали решение за прекратяване на работата поради техническата неизпълнимост на проекта в дадения момент. Изразходваме значителни средства преди да се откажем окончателно от такива проекти и въпреки всичко така е по-добре, отколкото да се продължи работата по тях и да се пропилеят допълнителни средства. Обръщаме толкова голямо внимание на този аспект, защото разходите за научно-изследователска работа намаляват печалбите ни и ако тя е неприложима на практика, няма никакво оправдание за продължаването й. Успехът зависи в голяма степен от умението да се прецени докъде може да се продължи и къде трябва да се сложи точка.

При наличието на голям брой поделения на фирмата забелязах, че някои тях дублират дейността си или че в някои отдели се върши нещо почти тайно от останалите, които биха могли да се възползуват от него. Ето защо започнахме да провеждаме технологичен симпозиум всеки месец. Той дава възможност на ръководителите на отдели и научните работници да обсъждат текущата си работа. Най-важната промяна според мене беше реорганизацията на структурата на висшето ръководство чрез добавяне на нов отдел за планиране и координиране на научната и развойна дейност, действуващ успоредно с традиционните планови и счетоводни отдели.

Забелязах, че според старата система счетоводството и плановиците научават със закъснение какво става по другите отдели. Докато разберат какви разходи са направени за първоначални проучвания и разработки, вече могат да са изразходвани значителни средства. Ние не сме научноизследователски институт и затова когато решим да се занимаваме с научни теми, ръководството трябва да е наясно от самото начало каква е целта им.

Това не е бариера пред фундаменталните изследвания. Ние разрешаваме редица такива проучвания. Така например за записващата глава на новата система „Видео 8“ се нуждаехме от нов материал, разработен от нашите металурзи в изследователския център на „Сони“. „Видео 8“ все още не фигурираше в плановете ни, когато дадохме разрешение за разработката на нов материал, защото знаехме по принцип какво е значението на записите с висока разделителна способност. Същевременно разбирахме необходимостта от нов вид записващи глави, макар и да бяхме още далече от 8-милиметровите системи. Новите записващи глави изискваха нови материали. Така научните разработки се оказаха много навременни.

Други проекти бяха отложени или изоставени. За един от тях вече споменах — плазмения дисплей с повишена контрастност. Както вече изясних, ние вложихме известен рисков капитал в предприятието на автора му, който предпочете да продължи работата си върху него извън „Сони“. Някой ден ние и останалите фирми може би ще се възползуваме от него, но на тогавашния етап беше неоправдано да влагаме допълнителни средства в проекта.

4

Веднъж в годината провеждаме технологически панаир на фирмата, който наричаме „форум за технологически обмен“. Всички наши поделения и научни колективи организират свои щандове точно като на истинско търговско изложение. Допускат се само сътрудници на „Сони“. Поканите се контролират много строго. Миналата година 6000 сътрудници на „Сони“ от поделенията в Япония и чужбина посетиха изложбата. Там те могат да се запознаят със състоянието на научната работа и технологиите и да намерят полезни за собствената им дейност разработки. Демонстрираме както производствено оборудване, така и материали и проекти на етапа на научното изследване. Инженерите и техниците са на разположение на посетителите, за да отговорят на поставените въпроси. Понякога гостите оставят визитните си картички, събират рекламни брошури и си определят срещи за обмен на информация, както се прави по всички технически панаири.

Не може да се изчисли реализираната от този форум икономия, но сме сигурни, че той ни помага по-ефективно да разпределяме фондовете си, тъй като чрез него наблюдаваме и строго контролираме научно-изследователската и развойна дейност за минимум дублиране, с изключение на случаите, когато смятаме за необходимо да разработим повече от един подход към решаването на определен проблем. Много е полезно задачите за бъдещето да са формулирани ясно и просто — например как да се създаде нова видеоуредба. Предизвикателството при внедряването на нови системи обаче се състои в неизвестността коя система ще се окаже в крайна сметка най-добра, защото се започва работа върху нещо непознато до момента. Фирмите-производителки на компютри непрекъснато се сблъскват с този проблем. Когато разработваш компютър, не можеш да си го представяш като отделен прибор извън системите, използувани в ежедневието на хората. Както вече казах, в недалечно бъдеще компютрите ще могат да се включат към по-големи информационни мрежи и така ще се създадат системи с широко приложение в бита — за гарантиране сигурността на домовете, прогнози за времето, водене на домакинството, организация на покупките и т.н. Фирмите не трябва да произвеждат и предлагат отделни части от тези системи. В бъдеще няма да можем да водим деловата си дейност както в миналото, когато бяхме в състояние да произвеждаме неща полезни сами по себе си — например видеоуредби или касетофони. Ние ги правехме, водени от убеждението, че хората ще осъзнаят ползата от тях и ще започнат да ги търсят. Така всяко изделие беше цел само по себе си. В утрешния свят такова мислене ще бъде ограничено и недостатъчно.

Бих искал скоро да настъпи денят, когато цялата патентна информация в света ще бъде събрана в една информационна банка. Днес всяка фирма полага огромни усилия, за да бъде в течение на информацията за патентите на другите фирми. Данните могат да се вложат в оптически диск с възможност за непрекъснато осъвременяване. Фирмите ще имат голяма полза от съществуването на световна информационна система, защото новите патенти ще могат да достигнат до всеки потенциален купувач на лицензи.

Трудно е да се предскаже със задоволителна точност докъде ще стигнем към края на века. Ясно е, че дотогава ще намерят широко разпространение в бита зараждащите се сега информационни системи, обединили телевизията, компютрите и съобщенията. Живеем във време на културна и социална революция. Ще става все по-трудно новите разработки да правят впечатление на хората. Дори днес младото поколение, чиято памет не се простира толкова далеч в миналото, приема съвсем естествено, без дори да се замисли, възможността да вдигнем телефонната слушалка и да се свържем пряко с всяко кътче по света. За моето поколение тази възможност наистина представляваше истинско чудо.

Директорът на изследователските лаборатории на „Сони“ Макото Кикучи изтъква, че откриването на устройствата върху основата на физиката на твърдото тяло предизвика революционен технологичен поврат в съвременната електроника. Еволюцията, последвала поврата и довела до създаването на приборите с много висока степен на интеграция (МВСИ) е част от същата технологична революция. Назряват условията за втори пробив в електрониката и ние се готвим за него. Какво ще настъпи след етапа на МВСИ и как то ще доведе до разработката на ново поколение апарати, които ще допринесат за оцеляването ни? Много високата степен на интеграция завладява въображението ни, но ние сме физици и знаем, че тази технология има предел на възможностите си. Въпреки това продължаваме да я използуваме в интегралните схеми и другите прибори, продаваме оборудване и лицензи за нея на другите фирми. Спрях се в изложението си на нашия нов подход към производството на висококачествени единични силициеви кристали. Очакваме още по-добри резултати от тази технология в условията на безтегловност при евентуален бъдещ космически полет. Способите за ецване на схемата върху платката претърпяха значително развитие. Започнахме с литографски методи и преминахме през фотолитография и късовълнова фотолитография, за да стигнем до електронно-лъчевата фотолитография. Миниатюризацията достига своя връх в тези платки. Какво ще последва? Колко още може да поеме парчето чист силиций?

Кикучи вярва, че новото поколение интегрални схеми ще представлява нещо повече от разширяване на възможностите, съществуващи на сегашния етап. Според него ще се извърши гигантски качествен скок чрез разслояване на платките. Първият слой може да бъде светлочувствителен, вторият може да действува по начина, по който човешкото око предава информация на мозъка, следващият слой ще съдържа логическа памет и последният слой (или слоеве) ще има възможност за разпознаване на конфигурации. С други думи, новата схема ще представлява опростен механичен мозък. „Много високата степен на интеграция“, казва Кикучи, „е прекалено проста за работата, която предстои в бъдеще“.

Той се въодушевява особено много от идеята за биочипове и молекулярна електроника. В тази посока вече е направена половин стъпка в процеса на научните изследвания за целите на американските военноморски сили. Кикучи се интересува от възможностите, които предлага новооткрития фотохромен ефект. Ако се подбере достатъчно голяма прозрачна и безцветна органична молекула и се облъчи с невидима за човешкото око ултравиолетова светлина, фотоните на ултравиолетовите лъчи ще избият един от електроните на молекулата, тя ще се извие и ще посинее. Когато молекулата се облъчи със светлина от видимия спектър, тя възвръща първоначалното си състояние и губи синьото оцветяване. Тук е налице основната памет с две стъпала („да“ и „не“), която е изходен градивен елемент в електронните технологии.

Според Кикучи сегашните технологии ще издържат само още 10 години. Ето защо той ускорява работата в редица направления, за да бъде подготвен за следващия етап, но се тревожи, че твърде малко учени проявяват интерес към фундаменталните изследвания. Въпреки това ние двамата сме оптимисти. Една от причините за оптимизма ни е непрекъснатото увеличаване на броя на цитираните японски източници в списанието за приложна физика „Джърнъл ъв Ъплайд Физикс“. През 1960 година те представляваха 2-3%, докато сега са нараснали на 30 процента. Неговият песимизъм, който не споделям напълно, е свързан с извода, че Япония дава голям принос към усъвършенствуването на приложните технологии като например сухото ецване, фокусирането на лазерите и т.н., но нашите учени все още изостават в разработката на принципно нови области на науката. Ние се гордеем с Нобеловия лауреат по физика от лабораториите на „Сони“, но Япония има само три Нобелови награди за физика. Както вече посочих, нашите най-големи успехи се проявяват в творческото внедряване на идеите в практиката.

Преди няколко години проведохме поредната международна научна конференция на фирмата в лабораторията в Ацуги, близо до Йокохама. Представителите на британския филиал дойдоха с теоретична идея за дигитален видеозапис. Само след шест месеца един от инженерите в лабораторията на „Сони“ в Ацуги представи на следващата конференция действуващ модел по английския проект.

Един от британските сътрудници сподели: „Ние можехме да чакаме десет години преди да се направи нещо подобна. Това не може да се случи във Великобритания“. Кикучи напомни, че дори в лабораториите „Бел“ всяка нова идея първо се изпробва на компютър. При нас нормалната реакция на научните работници при разпространяването на нова, перспективна идея е незабавно да я изпитат на практика.

Не всички технологии, които ще помогнат на човечеството да оцелее, са в ръцете на учените и инженерите. Все пак ние разполагаме с големи възможности за разработка на такива технологии, които доказахме по време на нефтената криза. В продължение на много години изглеждаше, че апетитите за петрол непрекъснато ще се увеличават. Представях си нещо като верига от танкери, наредени плътно един до друг в двете посоки от Япония до Персийския залив. Прелитах с хеликоптера над корабостроителницата в Нагоя по времето, когато изграждаха сухия док за строителство на супертанкер с вместимост 1 милион тона. Друг сух док за едномилионен танкер се строеше в пристанището на Нагазаки. Появиха се прогнози, че ако се запази тази тенденция, петролните кладенци ще бъдат напълно пресушени в близко бъдеще. Още преди да се построи такъв гигантски супертанкер, дойде ембаргото и всичко се промени. Но, както вече казах, всяко зло за добро, защото по такъв начин се научихме да пестим, преживяхме кризата, напреднахме и разработихме способи за по-нататъшно развитие върху основата на по-малки количества нефт.

Около 26% от електроенергията в Япония се произвежда от атомни електростанции. Процентът е значително по-малък отколкото във Франция, но превишава съответния процент в САЩ. Тук трябва да се има предвид нашата „ядрена алергия“, лесно обяснимия страх или, бих казал, страхопочитание пред невероятната мощ на атома, който разруши два японски града и отне стотици хиляди живота за един миг. Ние се придържаме към три национални безядрени принципа, а именно: Япония няма да произвежда, поддържа и внедрява ядрени оръжия. Японският атомен демонстрационен кораб се оказа търговски провал и излезе от употреба. Посещението на американски атомни военноморски съдове беше посрещнато с протестни демонстрации по улиците. Днес протестите продължават, но те не са толкова драматични и силни. Даже след аварията в Чернобил е очевидна ползата от използуването на ядрената енергия за мирни цели. При строежа на нови атомни електростанции се изразяват протести, но в края на краищата, поне засега, строежите се довършват, защото хората разбират значението на атомната електроенергия и приноса й към оцеляването ни.

През 1985 година се появих на рок концерта, организиран в Япония за събиране на помощ за гладуващите в Африка. Аз присъединих гласа си към призива за оказване на помощ. Гладуват не само африканците. Има гладуващи в много други части на света, въпреки че със съществуващите технологии може да се изхрани цялото население на земята. На научното изложение „Експо 85“ един от главните експонати беше доматен стрък с над 20000 домата по него. Растението се развива от едно семе и изисква огромно количество вода с добавени хранителни вещества, които са включени в затворен кръговрат. Тази система се нарича „Хидропоника“.

Не вярвам, че светът ще се нахрани само с домати, но този експонат, както и редица други постижения, показват какви чудеса могат да се постигнат чрез всеотдайност и човешка загриженост. Ако се справим със задачата да изхраним човечеството, ще бъдем в състояние да решим проблемите с народонаселението и жизненото пространство, които биха могли да доведат до нов продоволствен проблем. Аз съм оптимист и смятам, че новите технологии ще решат съществуващите сега проблеми.

Някои хора са на мнение, че е настъпила епохата на постиндустриалното общество. Според тях не могат да се очакват по-нататъшни технологични усъвършенствувания и ние трябва да се научим да живеем по-скромно, с по-малък лукс. Не съм съгласен с тях. Моята прогноза е, че ние ще можем да се наслаждаваме на живота и с по-малко енергия, по-малки количества от старите материали, по-малко ресурси, по-широко използуване на вторични суровини. Така задоволеността и производителността ни ще могат значително да надхвърлят сегашното равнище. Някои народи, особено американците, ще трябва да научат нещо от значението и духа на „мотайнай“ и ще трябва повече да икономисват. Стъпка по стъпка, от година на година ще привикваме по-умело и ефективно да реализираме икономии на ресурсите, с които разполагаме. Относителният дял на вторичните суровини трябва да се увеличи. Ръстът на населението е голямо предизвикателство, но то трябва да бъде посрещнато, така че за всички да има храна, облекло и образование. С повишаването на жизненото равнище обаче се проявява тенденция към разграничаване. Хората избират различен начин на живот, проявяват различни вкусове и предпочитания, развиват собствени технологии за оцеляване.

В САЩ и Европа фирмите-производителки на стомана, електроника или автомобили периодически заявяват, че не могат успешно да се конкурират с чуждестранните технологии. Реакцията им в такива случаи винаги е да прибягнат до уволнения. Вече изясних нежеланието на японските фирми да прилагат подобни мерки и използуваните от тях начини за възстановяване. Когато електронната аналогова технология започна да отстъпва пред дигиталната, ние не уволнихме специалистите по аналоговата техника, нито пък публикувахме обяви във вестника, че търсим инженери-специалисти по дигитална техника. Нашите аналогови специалисти с желание се насочиха към новата област. Те трябваше да го направят, за да оцелеят. Усвояването на нови технологии е начин на живот за японците. Останалите народи също ще трябва да се научат да правят това. Придържането към миналото нито е възможно, нито желателно.