Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“

1

Изведнъж светът се промени. Императорът, който никога преди това не беше се обръщал пряко към народа, каза, че близкото бъдеще ще е мрачно. По думите му ние можехме „да проправим пътя на един велик мир за всички бъдни поколения“, но за това ще трябва „да понесем непоносимото и да изстрадаме неизстрадаемото“. Той призова Япония да гледа към бъдещето. „Обединете цялата си сила за изграждането на бъдещето“, каза императорът и напомни, че нацията трябва „да не изостава от световния прогрес“.

Знаех, че бях длъжен да се върна в базата си и да направя онова, което се изисква от мене. Всички разбирахме, че войната е свършила, но никой не си представяше какво ще последва. Очаквах масово объркване. Мислех си за положението в Зуши и за работещите там, обзети от несигурност и объркване. Цивилните бяха млади хора, повечето от тях бяха момичета. Аз отговарях за тях като дежурен офицер и усещах, че ще е най-благоразумно да ги изпратя у дома колкото е възможно по-бързо. Не ни беше известно дали ще последва труден период на окупация и какво ще бъде отношението към японските военнослужещи. Дали няма всички ние да бъдем арестувани и хвърлени в Затвора?

„Каквото и да се случи, трябва да се върна“, споделих с майка си и я помолих да ми приготви храна за из път. Тя ми сготви оризови топки и ги загъна, за да ги сложа в чантата си. Мислех си, че може би ще ми се наложи да пътувам до базата три дни, ако автобусите и влаковете са спрели. Предполагах, че местният транспорт като цяло е блокиран и ще трябва да пътувам на автостоп, а из пътя не се намираше храна. Заех един велосипед, защото местната гара беше на около четири мили от дома. Като офицер нямах никакъв проблем с купуването на билет за нощния влак. След това седнах и зачаках, подготвен за дълго бдение, но за мое учудване, влакът пристигна точно по разписание. Съвсем по японски, помислих си аз и се качих, обзет от опасения, че трудно ще намеря свободно място. Във влака обаче имаше малко пътници, беше чисто, прибрано и удобно, така че лесно стигнах до Зуши и базата си. Отгоре на всичко имах ядене за три дни.

Мисията ми се оказваше по-лесна, отколкото или поне различна от очакванията ми. Макар и на пръв поглед да не се виждаше, цяла Япония беше обхваната от объркване и страх. Както и очаквах, на някои места военните се опитваха да осуетят капитулацията. Един от опитите беше извършен съвсем близо до нас, в Ацуги, където капитанът от военноморските сили Ясуна Козоно и един командир на самолетен отряд събрали подчинените си и им заявили, че капитулацията е равнозначна на измяна. Няколко военновъздушни отряда заплашиха, че ще атакуват като камикадзе американските кораби, когато те навлязат в Токийския залив, за да приемат капитулацията. Военното бюро незабавно взе предпазни мерки като заповяда да се разоръжат всички военновъздушни поделения и да се изпразнят резервоарите за гориво. Страховете ми, че ще има и други инциденти, се оправдаха. Все пак нито един от тях не се превърна в бой до последна капка кръв, както смятах, че ще постъпят военноморските сили. Много по-късно научихме, че са правени опити да се предотврати излъчването на императорското послание по радиото. Няколко млади офицери възнамерявали да окупират императорския дворец и да призоват армията да ги подкрепи в бунта против капитулацията. Малка група метежници нападна официалната резиденция на министър-председателя Кантаро Сузуки успял да се изплъзне през аварийния изход на частната си резиденция. Метежниците потърсили лорд-протектора маркиз Кидо, но той се намирал на безопасно място в императорския дворец. Група пилоти прелетяха над Токио и разпръснаха позиви, в които призоваваха гражданите да се съпротивляват и обявяваха изявлението на императора за невалидно. Няколко офицери от армията се самоубиха в знак на протест против капитулацията, защото фактически армията все още не беше победена, въпреки тежките загуби — във войната бяха загинали най-малко 2 750 000 японски войници от сухопътните, военноморски и военновъздушни сили. Но в крайна сметка дори и военните фанатици трябваше да склонят глава пред неизбежното, „да понесат непоносимото“.

Върнах се в базата на 16 август. Някои от колегите бяха изненадани от появата ми, особено офицерът, когото бях подразнил, че няма да се върна, ако се получи заповед за масово самоубийство. Явно не ме е познавал добре, помислих си аз. Всички офицери изглеждаха като замаяни.

Скоро много японски войници тръгнаха да се връщат у дома от базите по цялата страна. По влаковете и автобусите се появиха тълпи. Не всички разбираха капитулацията. Японската армия не беше претърпяла поражение на бойното поле, но беше разпръсната из цяла Азия. Имаше обаче доказателства, че войната не може да бъде спечелена: поредицата ужасяващи загуби при Лейте, Иуо Джима, Сайпан и Окинава; американското превъзходство във въздушното пространство над японските острови и използуването на атомно оръжие. Освен това когато Съветският съюз влезе във войната срещу Япония след бомбардировката на Хирошима, се появиха големи страхове, че старият ни хипотетичен враг ще се възползува от отслабването ни и ще се опита да ни окупира. Съветският съюз завзе южната част на остров Сахалин и четири острова точно на север от Хокайдо (най-близкият от тях се вижда от японска територия) и продължава да ги държи и днес. През 1972 година Съединените щати върнаха на Япония завзетата през 1945 година Окинава.

През 1945 година руснаците нахлуха в Манчжурия — нашият дългогодишен буфер против тях. Там нашите сили бяха сравнително малобройни и отслабнали и не бяха в състояние да се защищават от масираното нападение на руското оръжие. При опитите на японските цивилни граждани и военнослужещи да избягат от руснаците се създаде хаос. В крайна сметка около 500 000 японски военнослужещи бяха пленени и изпратени в трудовите лагери в Сибир и други места в Съветския съюз. Някои от тях останаха военнопленници и по същество роби в продължение на цели 12 години. Много японски семейства в Манчжурия се оказаха разделени в бъркотията. Китайците вземаха сираците, а в някои случаи японските бащи и майки, които не можеха да избягат, убеждаваха китайските семейства да вземат децата им и така да ги спасят. Дори и днес, четири десетилетия след края на войната, всяка година китайски граждани, които смятат, че са деца, изгубили родителите си в хаоса на поражението, идват в Япония и получават съдействие при издирването на отдавна изгубените роднини. Учудващо е, че някои от тях успяват и сега да намерят остарелите си родители или други близки, като разказват малкото, което помнят от живота си преди раздялата или като показват белези или отличителни знаци. Разбира се, с течение на времето все още живите родители стават все по-малко и по-малко. Още има хора, които твърдят, че решението на императора за капитулацията се дължи колкото на ужасните събития в Хирошима и Нагазаки, толкова и на страха от Съветския съюз — страх, че руснаците могат да окупират японските острови или да разделят страната, както постъпиха с Германия.

За повечето японци краят на войната беше голямо облекчение и същевременно национална трагедия. Японските вестници пишеха за началото на окупацията в статии, които спираха дъха и смайваха. Така например, информационната агенция „Домеи“ описваше група американски пилоти от морската пехота като „много весели и приятни хора. Нито с думи, нито с поведение показваха, че се гордеят с победата си… Благосклонното отношение на тези пилоти трябва да се вземе предвид от всички японци в контактите им с американските окупационни сили отсега нататък“. Някои японци даже вдигаха наздравици за идването на американците, но повечето хора бяха изпълнени със страх и подозрения.

Междувременно ние не получавахме никакви заповеди. Чакахме два дни наред, не правехме нищо и само пиехме саке. Първата заповед, която пристигна, беше да се изгорят важните документи и понякога ми се струва, че проявихме прекалено голямо старание в изпълнението й. Изгорих всички свои материали, включително отчетите си и данните от експериментите. Имах няколко лични тетрадки и записки, които също изгорих, макар и след това да си мислех, че сега те биха били много интересни и е било много глупаво от моя страна да ги изгоря. После ни наредиха да запазим някои данни, но беше прекалено късно — всичко потъна в огъня. Из цяла Япония хората унищожаваха архивите си, защото никой не знаеше как ще се отнесат към нас победителите-американци — дали ще търсят улики за вината ни или ще постъпят другояче. Вестниците унищожаваха фотоархивите си. Някои фирми изгориха документацията си. Всичко това се оказа напразно. Имаше хора, които изгориха важни материали и семейни документи в градините си. Това е само един пример колко объркано беше всичко в страната, а не само в командуването на военноморските сили. Получихме също заповед да унищожим всички важни съоръжения, но ние не разполагахме с никакви специални машини, нямахме дори оръжие. Най-накрая дойде заповед, която ме упълномощи да пусна работещия в базата персонал. Дългоочаквана беше тази заповед, но се оказа, че издаването й е по-лесно от изпълнението й. За обикновените работници нямаше транспорт. Семействата на някои хора от персонала ни бяха разделени и живееха в евакуация далеч от домовете си. Ето защо се наложи да разработя план как да изпратя хората бързо. А можеше ли да стане това без транспорт и храна? Младши лейтенантът, който беше открил търговеца на риба, с когото разменяхме стоката му срещу саке и соева паста, дойде при мене с нова идея.

Разбирахме, че канцеларската мебелировка и лабораторното оборудване бяха много ценни, вероятно по-ценни от пари в наличност при военновременния дефицит. Имахме заповед да ги унищожим. Служещите в някои армейски части обаче носеха имуществото у дома и го разпродаваха на черната борса. Следвайки примера на спекулантите, ние отидохме в най-голямата транспортна фирма в областта и предложихме многобройните акумулатори, които използувахме при експериментите си, като в замяна поискахме да се превози багажа на нашите хора по домовете им. Фирмата остро се нуждаеше от акумулатори за камионите си и с радост прие сделката. В добавка им дадохме част от канцеларското оборудване, катинари и бюра. Началникът на гара Зуши също се зарадва на употребяваните мебели, срещу които осигуряваше билети за експреса и превоз на багажа на цивилните ни сътрудници.

Освободих първо учениците и жените. Носеха се слухове, че е възможно служещите във военноморските сили да бъдат обявени за военнопрестъпници, а цивилните сътрудници да бъдат арестувани. Стори ми се, че това е малко вероятно и нелогично, тъй като ние изобщо не се бихме против американците, но такива страхове бяха много типични за всеобщото объркване. Затова смятах, че за всеки случай е най-добре да отпратя хората у дома колкото е възможно по-бързо. Поради острия недостиг на инженери по време на войната, в нашето поделение беше изпратена група ученици от трети гимназиален клас с природо-математически профил. Те бяха двадесетина и ми се искаше те да са сред първите изпратени у дома, но две от момчетата нямаше къде да отидат, защото родителите им живееха в Корея или Манчжурия (не помня точно къде). Ето защо ги пратих при родителите си с писмо до майка Ям, в което пишех: „Не мога да ти кажа още колко време ще останем тук. възможно е дори американците да ни убият. Затова, моля те, погрижи се за тези две момчета“. По-късно мама ме упрекна: „Как можа да ни пратиш още две гърла, когато въобще нямаше ориз?“

Седяхме и бездействувахме дни наред, докато дойдат нови заповеди. изпратихме момчетата и момичетата у дома и нямаше какво да правим. С оптическия телескоп наблюдавахме американските кораби, които пристигаха в залива Сагами, преди да отплават към Токийския залив за подписването на капитулацията на кораба „Мисури“. Гледката беше забележителна — струваше ни се, че целият американски флот се събира в залива пред нас. Искаше ми се да се махна оттам и щом като получих заповедта, с първия влак забързах към Къщи. Срещата беше вълнуваща, защото и двамата ми братя се завърнаха у дома приблизително по същото време. Всички бяхме живи и здрави за радост на родителите ни. Бяхме успели да изпълним дълга си и да се завърнем без физически рани. Освен това се бяхме опазили от фанатизма, който завладяваше толкова много японски младежи по онова време и включваше между другото преклонение пред императора и идеята за славна смърт. Ние, японците, често говорим за психологическия климат, който се появява понякога и увлича хората в еднакви постъпки. Като че ли всички започват да дишат един и същ въздух. По време на войната военните власти се възползуваха от тази японска черта и насърчаваха младежкото движение на доброволците, като например случая с класа на по-малкия ми брат. Много въодушевени японски младежи бяха завладени от този психологически климат и се записаха доброволци, обаче редица млади камикадзе, които отначало се ядосваха, че не са успели да изпълнят последния си полет, после се радваха, че не са получили такава възможност и са оцелели. Когато императорът говори пред нацията и след войната направи обиколка на страната като национален символ, образът му беше по-скоро на уважаван баща, отколкото на бог. Така успокояващото чувство за нормалното постепенно се възвръщаше. Сега, когато войната беше свършила, за много хора тя изглеждаше като гигантско природно бедствие.

Новият мирен период ни се струваше необичаен. Вече нямаше бомбардировачи, но редица градове изглеждаха така, сякаш вече няма какво да се бомбардира в тях. В центъра на градове като Осака, Нагоя, Йокохама и Токио стърчаха само най-здравите бетонени и каменни сгради. Леките жилищни постройки, магазините и фабриките от дърво и хартия бяха изгорели до основи под града от бомби, хвърляни в огромни количества от бомбардировачите Б-29. Рововете, изкопани в някои квартали, за да ограничат пожарите, бяха безполезни, защото ветровете и горящите въглени ги преодоляваха без никакво затруднение. След като почнаха бомбардировките над Токио, в града остана по-малко от половината предвоенно население, наброяващо 7 милиона. Почти четири милиона отидоха на село или в по-малките градове. За Токио бедствието беше по-тежко от голямото земетресение през 1923 година. Разрушенията и пожарищата в двата случая си приличаха, така че някои токийци два пъти през живота си видяха родния си град унищожен.

Към края на войната в града работеха само 10% от трамваите. Едва 60 автобуса и няколко автомобила и камиона бяха годни за работа. Повечето от тях работеха с въглища и дърва, когато течното гориво свършваше. Разпространяваха се болести. Заболеваемостта от туберкулоза достигаше около 22%. В болниците се чувствуваше недостиг на всичко, включително бинтове, памук и средства за дезинфекция. Рафтовете на магазините бяха празни или излагаха ненужни залежали стоки като например лъкове за цигулки или ракети за тенис без мрежи. Някои кина все още работеха и хората се тълпяха да гледат филми, защото нямаше какво да правят, нямаше къде да идат и искаха за 1–2 часа да отвлекат мислите си от нещастията.

Семейство Морита имаше късмет, защото никой от нас не загина във войната. Запазихме сградите на фирмата и фабриката в Нагоя. Даже домът ни оцеля без сериозни повреди от бомбардировките. След първите няколко дни на срещи и успокоение започнахме да обсъждаме бъдещето, най-вече моето, тъй като бях първородният син. Баща ми все още беше здрав, енергичен и ръководеше бизнеса, така че за момента фирмата „Морита“ наистина не се нуждаеше от мене. По време на войната фабриката изпълняваше военни поръчки, произвеждаше соева паста на прах и алкохол за армията. Бизнесът не беше замрял. Докато бях в къщи, направих няколко предложения за усъвършенствувания, но нямаше непосредствена нужда от мене във фабриката, чието ръководство в лицето на баща ми и менажерите беше достатъчно. Освен това бях едва 24-годишен и всички бяха на мнение, че има достатъчно време да се включа в работата на фирмата.

През първите няколко седмици след връщането си у дома получих писмо от професор Хатори, учителя по физика, който ми даваше толкова добри съвети в гимназията. Пишеше ми, че се е преместил в катедрата по физика на Токийския технологичен институт и участвувал в създаването на специална школа за демобилизирани студенти, прекъснали учението си поради войната. Проблемът се състоеше в липсата на преподаватели и той ме канеше, или по-скоро настояваше, да отида на работа във факултета. Идеята много ми хареса, защото така щях да се занимавам с физика и щях да отида в Токио, където се надявах да открия други възможности за интересна работа след като флота и изобщо японските въоръжени сили бяха премахнати. Получих съгласието на родителите си да започна преподавателска работа и за щастие, докато бях още в къщи, успях да се свържа с Ибука, блестящия инженер, с когото бяхме колеги в научния колектив. Той разкриваше нова лаборатория в Токио.

С Ибука поддържахме редки контакти през последните месеци на войната. Към края на войната за него ставаше все по-трудно да идва във вилата ни, защото беше преместил фабриката си в префектура Нагано, на няколко часа път с влак северозападно от Токио поради местоположението на лабораторията и фабриката в Токио, където имаше много други малки фабрики и поради това беше примамлива цел за бомбардировачите. Той много пъти идва за срещи в моята лаборатория в Зуши, а и аз пътувах до ябълковата градина в Нагано, където беше преместил фабриката си. Един ден в Нагано заговорих на Ибука за това какво ще правим след войната, след като разбрах, че и двамата сме чули по късовълновите радиостанции, че войната е изгубена.

Ибука разполагаше и с друг вътрешен източник на информация. Тъстът му, Тамон Маеда, беше дясната ръка на принц Фумимаро Коное. Коное няколко пъти беше министър-председател на Япония и се беше борил против милитаристическата клика, която в крайна сметка надделя в правителството и хвърли Япония във войната. Маеда по-късно стана първият следвоенен министър на просветата, но след шест месеца попадна в списъка на една от поредните чистки и се наложи да подаде оставка, тъй като имаше връзки с военновременното правителство. Към края на войната Маеда загуби дома си в Токио при бомбардировките и се премести в планинския курорт Каруизава, недалеч от Нагано. Ибука често го посещаваше. По време на тези срещи той научаваше доста неща за дипломатическите и военни събития.

Фирмата на Ибука се наричаше „Нихон Сокутеики“, т.е. „Японска компания за измервателни уреди“. Във фабриката му в префектура Нагано работеха 1500 души, които изработваха малки механични елементи за контрол на честотите на радарните устройства. Устройствата трябваше да вибрират с честота точно 1000 цикъла в секунда. Ибука предложил блестящата идея да се наемат студенти по музика, които имат отличен слух, за да проверяват точността на елементите посредством най-прост камертон с честота на вибрациите 1000 цикъла в секунда. Споменавам това като пример за неговата оригиналност и изобретателност, които толкова ме впечатлиха и ме насочиха към съвместна работа с този човек.

Ибука не се чувствуваше професионално удовлетворен от провинциалната фабрика, която произвеждаше компоненти в големи количества. Той казал на председателя на фирмата Таиджи Уемура, че иска да се върне в Токио. Уемура се съгласил, макар и неохотно, и му предложил съдействие в бизнеса. Ибука имаше още един приятел на име Широкия — собственик на останките от някогашен универсален магазин в Нихонбаши, точно в сринатия от бомбите център на Токио. Сградата на магазина беше бомбардирана като военна цел, защото в подземието работеше завод за вакуумни тръби.

В тази празна и гола стара сграда, сред развалините и опожарените домове и магазини в някога процъфтяващ квартал на Токио, Ибука основа „Токио Цушин Кенкюшо“ или „Токийски лаборатории за изследвания в областта на далекосъобщенията“ с персонал от седем души от предишната му токийска фабрика, които го бяха последвали в Нагано. Те се сместиха в стаичката на телефонистите на третия етаж и по-късно започнаха да използуват няколко помещения на седмия етаж. Ибука веднъж сподели, че останалите работници от токийската фабрика не искали да се върнат, защото жилищата и храната в Токио бяха оскъдни. Освен това те знаели, че новата фирма разполага със съвсем ограничени средства и бъдещето й е, меко казано, несигурно.

Всички ресурси, с които разполагаше Ибука, бяха в джоба и в главата му. (Той получаваше ограничени средства от продажбата на произвежданите в старата му фирма волтметри). Новата групичка обсъждаше бъдещето си в потискащата обстановка на опожарения магазин и седмици наред се опитваше да реши с каква дейност да се занимава, за да реализира печалба. Единственото доходно предприятие по онова време беше черната борса и само там можеха да се намерят някои части. Големите, утвърдени фирми за електроника постепенно се съвземаха и едва ли щяха да продават части за конкурентите си. Идеята на Ибука беше да се създаде нещо ново, но за това фирмата се нуждаеше от финансова база. Много странни идеи се раждаха в началния етап на обсъжданията. Така например, един от участниците заяви, че почти целият център на Токио е опожарен и сринат до основи, така че фирмата може да наеме някой свободен парцел и да разкрие игрище за миниголф. Аргументът му беше, че хората се нуждаят от развлечение. Кината бяха препълнени. Всеки търсеше начин да избяга от действителността. Друг каза, че търговията с хранителни продукти е най-доходния бизнес и може би трябва да се започне с производството и реализацията на сладкиши.

Всъщност, всички мислеха за прехраната и затова групата най-накрая се спря на идеята да разработи прост уред за готвене на ориз, който така и не усъвършенствуваха, въпреки че направиха много пробни модели. Уредът представляваше прост дървен съд със спираловидни електроди на дъното. Поради проводимостта си, мокрият ориз затваря електрическата верига и се загрява. Идеята бе, че когато оризът се сготви и започне да изсъхва, той губи проводимостта си, електрическата верига автоматично се прекъсва и собственикът на уреда може спокойно да седне да се храни. Резултатите обаче не бяха обнадеждаващи. Ибука и сътрудниците му се опитаха да се хранят по този начин, но оризът понякога прегаряше, друг път оставаше недоварен. Затова се отказаха. Смятаха да направят уред за печене на хляб на същия принцип на действие на основата на проводимостта — мокрото тесто да затваря веригата между металните краища на дървен съд — но изобщо не стигнаха до етапа на производство. Накрая съпругите им се включиха в предприятието, което започна да произвежда електрически възглавници. Задачата им беше да зашиват проводниците към плата. Електрическите възглавници бяха доста търсени по уличните сергии и донесоха така нужната печалба на сътрудниците на фирмата и семействата им.

И все пак Ибука не се премести в Токио, за да се занимава с развлечения, да търгува с хранителни продукти или да продава електрически възглавници домашно производство. Той имаше по-интригуваща идея: поради забраната да се слушат късовълновите радиостанции през войната, интересът към предаванията на къси вълни нарасна извънредно много. Те вече не бяха забранени и търсенето можеше да се задоволи. Ибука измисли начин да постигне тази цел. По време на войната радиото беше много ценна вещ, защото оповестяваше въздушните тревоги и съобщаваше важна информация. Ето защо, хората много грижливо пазеха радиоапаратите си, с които обаче можеха да слушат само предавания на средни и ултракъси вълни. Ибука конструира късо вълнова приставка, състояща се само от малка дървена кутия и проста радиосхема с една-единствена вакуумна тръба. Тя можеше да се монтира към всеки стандартен радиоприемник по съвсем прост начин и даваше възможност да се приемат късовълновите предавания. Сътрудниците на фирмата трябваше да обиколят черната борса за тръбите, някои от които бяха доста скъпи, но изделието стана много популярно и вдъхна увереност в служителите на „Токио Цушин Кенкюшо“.

Маеда имаше приятел в най-големия японски вестник „Асахи Шимбун“ на име Рюзо Каджи. Той списваше постоянна рубрика, наречена „Синият молив“. По онова време вестник „Асахи“ излизаше само на един лист поради недостига на хартия, но статията от 6 октомври 1945 година съдържаше щедри насърчения за новата фирма. Там пише следното: „Приветствуваме новината за това как радиоприемниците, които някои може би вече имат у дома, могат лесно да се видоизменят за приемане на късовълнови сигнали. Г-н Масару Ибука, бивш преподавател във факултета по природо-математически науки и инженерство в университета «Уаседа» и зет на министъра на просветата Тамон Маеда, неотдавна постави фирмената табела на Токийската лаборатория за изследвания в областта на далекосъобщенията на третия етаж на Широкия в Нихонбаши. Ръководен от некомерсиални мотиви, той си е поставил за задача да разшири употребата на късовълновите приемници чрез приставка към обикновените радиоапарати. При наличието на достатъчно висококачествен свръххетеродинен приемник, чрез малка модификация можете да получите отличен късовълнов приемник. При по-усъвършенствуваните приемници високочестотните късовълнови сигнали могат да се приемат посредством допълнителна приставка“.

По нататък статията предвижда, че в края на краищата окупационните власти ще разрешат частните радиопредавания и че усъвършенствуването на съществуващите радиоапарати ще стане наложително поради очакваното „заплитане на жиците“, когато започнат да действуват прекалено голям брой радиостанции. В нея се казва, че „чрез приставката се разширяват границите, достъпни за слуха“. По отношение на Ибука авторът на статията споменава, че той „ръководеше оръжейна компания, но сега иска да използува така познатата му технология за по-добри цели. Той започна отначало като учен. Каза, че ще приема всякакъв вид въпроси, включително във връзка с ремонта на обикновени радиоапарати“.

Както се оказа, Каджи беше допуснал някои неточности — Ибука никога не се е занимавал с оръжейно производство и нямаше особено желание да поправя стари приемници. А пък що се отнася до това, че предприятието не реализираше печалба, то ставаше по принуда: Ибука наистина имаше нужда от пари, за да плаща на сътрудниците си. За щастие прочетох изданието на вестника в Нагоя на 6 октомври и много се зарадвах на новината, която вестникът приветствуваше. Незабавно писах писмо на стария си приятел Ибука, че бих искал да го посетя в Токио. Той ми отговори веднага, покани ме да се видим и да ми покаже новата фирма, но ме предупреждаваше, че работата все още не върви, той плаща заплатите на хората във фирмата от собствения си джоб и търси средства за финансиране на предприятието.

Отпътувах за Токио, за да поема новата си преподавателска работа. След като се настаних у един приятел в западния край на Токио, който не беше така силно пострадал от бомбардировките както центъра, веднага потърсих моя приятел Ибука в Нихонбаши. Новата фирма на Ибука в полуразрушената сграда на универсалния магазин изглеждаше жалка. Но по лицето на Ибука се четеше ентусиазъм. Той и сътрудниците му се чувствуваха щастливи, че работят във времена, когато малцина знаеха какво ще стане с тях.

Беше ми ясно, че Ибука изпитва затруднения с изплащането на заплатите във фирмата, затова му предложих да работя в нея по съвместителство и да продължа преподавателската си работа. Така Ибука нямаше да ми плаща Много, защото щях да запазя преподавателската си заплата. Така и двамата Щяхме да успяваме да свържем двата края. С Ибука дълго си говорихме как ще основем собствена фирма. Тази идея се появи още когато се запознахме. Накрая през март 1946 година решихме да я осъществим веднага след като уточним подробностите. Ето как станах университетски преподавател на държавна служба с допълнителна работа в новата фирма на Ибука и с планове да създадем собствена компания. Двамата осъзнавахме, че преди да започнем организирането на новата фирма, трябва да се справим с деликатния въпрос, свързан със задълженията ми към семейството. Аз, Ибука и Маеда, който беше подал оставка като министър на просветата, се качихме на нощния влак до Косугая през април 1946 година. Те двамата възнамеряваха да помолят баща ми да съдействува при създаването на новата фирма като ми разреши да се присъединя към тях. Те искаха да засвидетелствуват дължимото уважение към баща ми, защото знаеха какво означава да отклониш първородния син от семейния бизнес. Японците се отнасят много сериозно към излизането на сина, особено на най-големия, от дома и семейната среда и преминаването му за постоянно към нова обстановка в света на бизнеса. В някои случаи отделянето на сина става почти толкова сложно, колкото осиновяването. До ден днешен се е запазила традицията това да се обсъжда официално с родителите, особено в малките предприятия. Даже и в големите фирми в началото на деловата кариера на младия човек се изтъкват произхода, препоръките и неизречените клетви за искреност и от двете страни. Поетите задължения са истински, защото се отнасят до целия живот, а не до някаква временна работа за няколко години, за разлика от други страни, където работното място се сменя много по-често. Така че аз наистина преминавах в друго семейство и съответно поемах други задължения.

Пътуването не беше приятно. В стария вагон прозорците бяха изпочупени и трябваше да седим на течение, сред дим и сажди, но у дома в Косугая ни посрещнаха много сърдечно. Неотдавна Ибука сподели, че още си спомня колко добре са се отнесли там с него и Маеда, „въпреки че имаше само хляб. Семейство Морита имаше фурна и хлябът беше чудесен. Поднесоха го с масло, мармалад и чай“. Дори тази храна беше лукс след войната. Липсваха стоки от първа необходимост. Японците хранеха малките си деца с оскъдната дажба ориз, която им даваха зрънце по зрънце. Много хора не можеха да се снабдят даже с ориз. През войната поради недоимъка хората свикнаха да смесват нищожните порции ориз с ечемик и дори картофи. Войната смаза и деморализира нацията. Към края й милиони хора водеха ежедневна борба да преживеят.

След размяната на любезности Ибука и Маеда разказаха на баща ми за моето ново начинание, за плановете си и за това, че съм абсолютно необходим за успеха на новото предприятие. Те свършиха и напрегнато зачакаха отговор. Баща ми очевидно беше подготвен. Почти без колебание той каза, че е очаквал да го наследя като глава на семейството и да поема семейния бизнес. После се обърна към Ибука и Маеда и продължи: „Но ако моят син иска да прави нещо друго, за да се развива или за да реализира способностите си, той трябва да следва желанието си“. Той ме погледна и се усмихна: „Направи това, което искаш най-много“. Бях възхитен. Ибука остана изумен. По-късно той ми призна: „Мислех, че ще бъде по-трудно да го склоним“. По-малкият ми брат Казуаки, тогава студент в университета „Уаседа“ в Токио, изяви желание да поеме производството на саке на семейство Морита, когато баща ми се оттегли. Всички се засмяха. Чувствувахме се облекчени и щастливи.

В Токио събрахме средствата си за създаването на новата фирма „Токио Цушин Когио“ или „Токийска инженерна компания по телекомуникация“. В наличност се оказаха около 500 долара. Сумата не беше голяма, беше дори недостатъчна. Скоро парите свършиха и по онова време често молехме баща ми за заеми. Той вярваше в нас и в новото ни предприятие и не настояваше да Връщаме бързо заетите суми. Ето защо реших да му дадем акции от компанията. Инвестицията се оказа разумна, защото вярата му беше добре възнаградени. Делът му растеше и той стана един от главните акционери на компанията.

Радвах се, че имам отделен доход от преподавателската си работа в Токийския технологически институт, но преподаването не ми беше по сърце. Исках изцяло да се посветя на работата в новата фирма. Затова не се натъжих, когато един ден прочетох във вестника, че окупационните власти ще предприемат чистка сред учителите и преподавателите, които са били професионални военнослужещи в армията и флота. Разбрах какво означава тази вест да мене, тъй като бях професионален военен инженер и според назначението СИ трябваше да служа до края на живота си във вече несъществуващите императорски военноморски сили на Япония. Военната чистка по решение на Съюзническата главна квартира, която ръководеше окупацията, се диктуваше от разбирането, че професионалните военни — главните виновници за войната и ръководната сила в правителството, не трябва да имат достъп до учителската професия и евентуално да влияят неблагоприятно върху податливата следвоенна японска младеж. За мене чистката беше добре дошла, защото ми послужи като извинение в молбата да бъда освободен от университета. Сега вече можех изцяло да се заема с новата фирма.

Отидох при професор Хатори и му казах, че ценя преподавателската работа, но не мога да продължа да се занимавам с нея поради вестта за чистката. Той отиде да провери в канцеларията, но там му казаха, че от Министерство на просветата няма никакви официални инструкции, така че не могат да кажат какво трябва да се предприеме. От института ме помолиха да продължа, докато не се получи официално предупреждение и затова се наложи да преподавам още няколко месеца. Искаше ми се да напусна, но се чувствувах задължен да помогна на стария си учител Хатори. Не можех просто да напусна ей така. Докато чакахме официалното съобщение, ми хрумна смела идея. Показах статията от вестника на декана Короку Уада и изразих загриженост, че ако продължа да преподавам и това се разкрие, университетът може да бъде наказан за това, че не се е „прочистил“. „Според това съобщение трябва да бъда освободен от работа“, казах аз, „а според канцеларията въпреки всичко трябва да продължа. Страхувам се, че ако наистина остана тук на работа, можете да си навлечете неприятности, за които не желая да нося отговорност“. Деканът помисли и отговори: „Добре, от днес можете да се считате освободен от работа“. Така свърши преподавателската ми кариера. Сърдечно се сбогувах с професор Хатори и щастлив се запътих към новата фирма.

Минаха няколко месеца без да получа официално съобщение, че съм освободен от работата си в университета поради чистката и всеки месец ми се обаждаха от института да отида да си получа заплатата, тъй като по някакви причини не бях задраскан от ведомостта. Въпреки че вече не преподавах, заплатата ми се увеличаваше на всеки 2–3 месеца поради корекциите съобразно инфлацията. Това продължи чак до октомври 1946 година, когато Министерството на просветата стигна до моето уволнение и изпрати официално съобщение. Радвах се на тези пари, докато не ги спряха, защото нашата нова фирма по онова време не поставяше никакви рекорди по финансов успех.

През август 1946 г. започваше ремонтът на универсалния магазин на Широкия и ни уведомиха, че за нас няма да има място след реконструкцията. Преместихме се временно в друго помещение в Кичиджоджи, един от най-старите квартали на Токио, но то не ни удовлетворяваше. Накрая се установихме в една много евтина, разнебитена дървена барака на Готеняма — хълм, известен някога с красотата на цъфналите вишни — в Шинагава, в южните покрайнини на града. Готеняма бил укрепен като част от отбранителната линия на Токийския залив през 1853 година, но когато през един студен януарски ден на 1947 година се преместихме в очуканата сграда, на хълма нямаше и помен от укрепления — признаците на поражението ни заобикаляха отвред. Виждахме бомбени ями от всички страни. Покривът течеше и понякога се налагаше буквално да отваряме чадъри над бюрата си. Макар и отдалечени от центъра, там се чувствувахме по-самостоятелни и разполагахме с по-голяма площ, отколкото в универсалния магазин.

За да стигне човек до помещенията на „Токио Цушин Когио“, трябваше да се провира под въжетата за пране, където съседите простираха бебешки пелени да съхнат на вятъра. Когато дойдоха да ме видят няколко мои роднини, те останаха стреснати от мизерната обстановка. Помислили, че съм станал анархист и споделили тези опасения с майка ми. Те не можеха да си представят как бих могъл да избера такова място за работа, освен ако не съм станал радикал, защото според тях в противен случай бих живял в Нагоя, както подобаваше на „положението“ ми на син на собственик на фирма с дългогодишни традиции.

2

Докато още не бяхме решили какво точно да произвеждаме, на Ибука внушаваха да правим радиоапарати, защото в Япония все още имаше голямо търсене на приемници, а не само на късовълнови приставки, Ибука категорично отказваше. Аргументът му беше, че големите компании съвсем скоро ще се Възстановят от войната и ще използуват своите части първо за производството на собствени изделия, а след това за продажба на конкурентите си. Освен това те щяха да запазят за себе си най-новите технологии, водени от желанието да задържат водещото си място в конкуренцията колкото е възможно по-дълго време. С Ибука често разговаряхме за това, че според нашата концепция фирмата ни трябва да бъде новатор, умна фирма, която да влага цялата си изобретателност в нови изделия въз основа на съвременни технологии. По наше мнение пътят към тази цел не минаваше през производството на радиоапарати.

Проведохме собствено, макар и научно несъвършено, проучване на оцелелите японски домакинства. Вече бяхме продали доста късовълнови приставки за грижливо запазените през войната радиоприемници за средни вълни. Оказа се, че освен тях японците са запазили и доста голям брой фонографи. По време на войната беше невъзможно да се намерят нови двигатели и магнитни елементи. Затова, очевидно, такива части много се търсеха, за да се ремонтират и усъвършенствуват старите военновременни и предвоенни фонографи. Вече пристигаха плочи с новата, популярна американска музика — суинг и джаз — и хората жадно я слушаха. Американците донесоха със себе си своята музика, а по време на окупацията Япония започна да получава информация за САЩ и американския начин на живот. Окупационните власти контролираха радиостанциите. Английският език отново можеше да се изучава в училищата и да се използува в радиопредаванията, след забраната му по време на войната. След толкова много години контрол над мислите и убежденията и военна диктатура идеите за демокрация, лична свобода и равенство намираха благодатна почва.

По време на окупацията имаше недостиг на всякакви стоки. Всички купуваха от черната борса. Новата ни компания „Токио Цушин Когио“, която официално регистрирахме на 7 май 1946 година, успя да закупи малък износен камион марка „Датсун“ за около 100 долара. Оказа се, че само Ибука и аз, двамата най-старши ръководители на компанията, имаме шофьорски книжки, така че ни се наложи да превозваме доставките, да ходим на пазар и да докарваме покупките и материалите във фабриката. Вършехме „управленска“ работа, помагахме при товаренето на камиона, въртяхме манивелата, за да запали двигателят и превозвахме продукцията или изпълнявахме разни поръчки.

Токийските улици бяха изпълнени с безпорядък, шум, пушек и миризми. Бензинът беше дефицитен и се продаваше скъпо, ако изобщо можеше да се намери. Много коли, камиони и автобуси бяха приспособени да работят с отработени масла, въглища или друго твърдо гориво, включително отпадъци и въглищен прах. Те все още се движеха след войната. Понякога по улиците можеха да се видят даже магарешки каруци. Винаги успявахме да намерим бензин за камиона чрез законни или други средства. Толкова много американски войници продаваха бензин, който източваха от джиповете и камионите или направо предлагаха на варели, че военните власти се опитаха да ги спрат като поставяха червен оцветител в бензина. По пътищата се устройваха хайки. Полицията спираше движението, военният полицай слагаше дълга стъклена тръбичка в резервоара, запушваше отвора й с пръст, изваждаше я и проверяваше цвета. Ако той се оказваше червен, следваха безкрайни обяснения. Скоро обаче започнаха да хващат все по-малко хора, защото някакъв находчив японец беше открил, че розовият цвят може да се премахне с въглен и въртеше процъфтяващ бизнес за обезцветяване и „узаконяване“ на купения на черно бензин.

Знаехме, че големите електротехнически компании не проявяват интерес към подмяната на части. Те произвеждаха и продаваха нови фонографи. Колкото и бизнесът с части да беше далеч от идеала ни за съвременна технология, Ибука знаеше какво прави. Новите мотори и магнитни елементи които произвеждахме, бяха не по-лоши от всички останали на тогавашния пазар и освен това поддържаха финансите на фирмата. Парите не достигаха. Строгите мерки против инфлацията ни създаваха проблеми, защото те замразяваха голяма част от паричните средства в обръщение. Властите поставиха горна граница на сумите, които отделни лица или фирми могат да теглят от банката. Това беше първопричината за нашите електрически одеяла — искахме да продаваме нещо направо на потребителите и да реализираме печалба.

Ибука обаче беше решил твърдо да произвежда съвършено нов продукт, а не просто да усъвършенствува предвоенни изделия. Той искаше нещо съвсем ново и непознато в Япония — жичен записващ уред. Бяхме виждали такива апарати, произведени в Германия. В университета „Тохоку“ в северна Япония се разработваше специален стоманен проводник за такива уреди. Научните работници вече бяха разработили отлична нова технология за магнитна стомана в лабораториите си.

Ибука научи, че „Сумитомо Метълз Корпорейшън“ е в състояние да произвежда такъв стоманен проводник, от какъвто имахме нужда. Това беше специален проводник с диаметър точно една десета от милиметъра, чието производство беше извънредно трудно. Ибука отпътува за Осака, за да разговаря със „Сумитомо“ по въпроса, но компанията не прояви интерес към поръчката му. Той представляваше малка неизвестна фирма и искаше високо технологичен продукт, който изискваше големи разходи и щеше да има само един клиент. Другите фирми-производителки на този вид проводник реагираха по същия начин. Но както понякога се случва, отказът беше за добро. Ние не можахме да осъществим жичния записващ уред, което ни разочарова. Хубавото в случая беше, че все пак в бъдеще щяхме да произвеждаме много по-хубаво записващо устройство — магнетофон — въпреки че тогава не подозирахме това.

Окупационните власти контролираха японската радиоразпръсквателна компания „НХК“, японският еквивалент на „Би-Би-Си“, и се нуждаеха от нова техника като например апарати за смесване на записи и друго студийно и радиотехническо оборудване, добре познато на Ибука. Ибука направи оферта за договор за изграждане на голям смесителен пулт за „НХК“. Американският бригаден генерал, който отговаряше за „НХК“, дойде в бараката ни на Готеняма да види тази неизвестна фабрика и да уточни спецификациите. Приятелят на Ибука Шигео Шима ръководеше инженерната реконструкция на „НХК“ след войната. Той препоръча Ибука за договора. Шима дойде с бригадния генерал при инспекцията. Когато генералът видя помещенията ни, той се изуми от примитивността и поклати отрицателно глава. Не можеше да си представи защо онзи човек от „НХК“ му препоръчва малката, неизвестна фирма с толкова примитивни условия за работа. Приятелят на Ибука можеше единствено да помоли генерала да се довери на оценката му. Накрая убеди американския офицер да приеме препоръката, но толкова се изненада от ужасната ни сграда, че ни посъветва да сложим навсякъде кофи вода и пясък в случай на пожар.

Когато оборудването беше доставено в управлението на „НХК“, което по онова време се намираше само на половин миля от щаба на генерал Макартър в Токио, всички се възхитиха от качеството. Особено много се впечатли офицерът-скептик, който все още не можеше да проумее как една малка, нова фирма в приспособена временна сграда произвежда изделия на такова високо техническо равнище. Отвсякъде ни поздравяваха и се усмихваха. Генералът остана много доволен. Мисля, че успяхме да получим нови поръчки от Радиотехническата служба на американските въоръжени сили и Далекоизточните военновъздушни сили благодарение на пробива в доверието, направен при първата доставка поради високото качество. Докато предавал оборудването в „НХК“ и приемал поздравления, Ибука забелязал един американски магнетофон „Уилкокс-Гей“ в канцеларията. Това бил първият магнетофон, който виждал през живота си. Разгледал го набързо и решението вече се оформило. Жичното записващо устройство изобщо не можеше да се сравнява с магнетофона. Независимо от блестящата концепция, жичният уред има очевидни недостатъци. Така например, за да се постигне прилично звуковъзпроизвеждане, проводникът трябва да преминава през записващата и възпроизвеждащата глава с много висока скорост, което предполага голямо количество проводник на широки ролки. Ролките побират само определено количество проводник: в противен случай или проводникът трябва да е прекалено тънък, или ролките трябва да са огромни. Още по-голям недостатък е невъзможността записът да се редактира лесно. Затова всичко, което се записва, трябва да е идеално. Ако трябва да се промени част от записа, тя трябва да се презапише в съвършен синхрон с вече направения запис, а това е много трудно изпълнимо.

Както личи от пръв поглед, с магнетофона се работи по-лесно. За разлика от проводника, лентата може лесно да се реже и залепва, така че записите се правят отделно и се залепват там, където е необходимо. На сравнително малки ролки се побира доста голямо количество лента. Най-голямото предимство е по-голямата вярност на звуковъзпроизвеждането в сравнение с жичното устройство. Бяхме чели нещичко за магнетофонния лентов звукозапис, разработен в Германия. Всъщност по време на войната германците използуваха записи на лента за пропагандните си програми, които продължаваха часове наред. Американската компания „Ампекс“ беше сред първите, които започнаха да произвеждат метални части за тези апарати след войната, а главният производител на магнетофони стана „Минесота Майнинг енд Манифакчъринг Къмпани“, известна сега под името „Три Ем Къмпани“. Технологията се развиваше и усъвършенствуваше. Именно такава машина, а не жичен уред, искаше Ибука за нашата фирма.

По онова време Ибука говореше с колегите си за толкова много различни продукти като евентуални възможности, че на тях, особено на счетоводителя, вече им бе омръзнало. Ибука знаеше, че се поражда проблем с доверието в него. Той беше решил да произведе нов японски магнетофон и трябваше да убеди колегите си и нашия стиснат финансист, че идеята си струва. Ибука разговаря с американския офицер в „НХК“ и помоли да му даде за малко магнетофона, за да го покаже на сътрудниците си. Офицерът отначало не искаше, но най-накрая склони лично да донесе магнетофона при нас и да ни го демонстрира. Всички се скупчихме около него и когато демонстрацията свърши, бяхме убедени, че си заслужава фирмата ни да работи по такъв проект. Искам да кажа всички, с изключение на счетоводителя Юничи Хасегава, когото баща ми беше изпратил от семейното предприятие да ни помага във воденето на финансовите дела на фирмата.

Хасегава и административният директор Шузабуро Тачикава гледаха студено и критично на всичко, което правехме. Според тях новата идея щеше да струва прекалено скъпо и никак не беше многообещаваща. Те не искаха да влагаме средства в разработката на новия проект. Ибука и аз бяхме толкова въодушевени от концепцията на магнетофона и толкова сигурни в осъществяването й, че решихме да притиснем Хасегава и да го вразумим. Поканихме го на вечеря в един черноборсаджийски ресторант, където подготвихме прекрасно угощение с бира, която беше голяма рядкост в онези времена. Ядохме и пихме до късно през нощта. Разказвахме му за всички достойнства на магнетофона, как той ще предизвика революция в промишлеността, как ако успеем навреме да се заемем с производството му, ще победим всички бавноподвижни конкуренти от големите компании, но същевременно трябва да сме разумни и здраво да се държим на краката си. Трябва да сме били страшно убедителни, защото той одобри проекта ни още там, на пълен стомах и ние почувствувахме, че вече имаме зелена улица.

Или поне така си мислехме. Скоро разбрахме, че основното затруднение произтича от това, че не знаем абсолютно нищо за най-съществената част от системата, т.е. за лентата за запис. Лентата беше сърцевината на новия проект и представляваше пълна загадка за нас. От работата с жичните устройства бяхме натрупали доста опит в механичната и електронната част на магнетофона, но лентата беше нещо съвсем различно. Никой в Япония нямаше опит в магнитните ленти за запис и възпроизвеждане. Нямаше никакъв внос и ни стана ясно, че трябва да разработим собствена лента. Още от самото начало стратегията ни беше да произвеждаме не само магнетофони, а и ленти, защото знаехме, че клиентите ни ще продължават да търсят на пазара ленти след покупката на магнетофона. Ако продавахме само магнетофони без ленти, щяхме да направим добра услуга на евентуалните си конкуренти.

Първият и най-труден проблем беше да се намери или произведе изходният материал. Не разполагахме с пластмаса. Имахме само целофан, за който знаехме, че не върши работа, но беше единственото, което се намираше. Ибука, аз и един блестящ млад инженер, Нобутоши Кихара, работехме заедно. Разрязвахме целофана на дълги ивици с ширина четвърт инч и ги покривахме с най-различни експериментални материали. Скоро ни стана ясно, че тази работа е безперспективна, защото дори най-здравият и висококачествен целофан минаваше само 1–2 пъти през записващия механизъм и след това се разтягаше безнадеждно, което изкривяваше възпроизвеждания звук. Наехме химици, за да разработят начини за заздравяване на целофана, но и това се оказа неизпълнимо. Опитахме с по-дебел целофан. Нищо не се получи. Накрая помолих един мой братовчед, Горо Кодера, който работеше в хартиената фирма „Хоншу“ да провери дали могат да произведат много здрава, много тънка и много гладка крафтхартия, която би могла да се използува като основа за лентата. Той отговори, че ще се опита и не след дълго ние получихме доброкачествена хартия. Разрязването с ножчета за бръснене продължи.

Осигуряването на добър магнитен материал за покритие на лентите беше почти невъзможно в онези времена на дефицит. Сега ми се струва невероятно как Ибука, Кихара и аз правехме ръчно първите ленти. Изрязвахме достатъчно дълга ивица за една ролка и я разпростирахме по пода на лабораторията. Първите ни опити да направим магнитни ленти бяха неуспешни, защото използувахме неподходящи материали — магнитите, които стривахме на прах, се оказаха прекалено силни. Трябваше ни слабо магнитен материал за лентите. Кихара стигна в опитите до оксаловия ферит, който при изгаряне се превръща в железен окис. Ура, открихме го! Но как да си го набавим? Грабнах Кихара и отидохме в квартала на търговците с фармацевтични средства на едро. Там намерихме единствения магазин, който продаваше този материал. Купихме две шишета и ги отнесохме в лабораторията. Нямахме електрическа пещ за загряване на веществото, затова взехме назаем един тиган и започнахме да нагряваме като бъркахме с дървена лъжица, докато не се получи смес от нещо кафяво и черно. Кафявото беше железен окис, а черното — двужелезен четириокис. Кихара знаеше как да проверява цвета на сместа и да отделя праха от тигана, когато стигнеше до желания цвят. Смесвахме го с чист японски лак, за да получим необходимата консистенция и пръскахме хартиената ивица. Пръскането обаче се оказа неподходящ способ. Опитвахме какво ли не, докато най-накрая започнахме да полагаме покритието на ръка с фини четки, направени от мека козина от корем на енот. За наше учудване резултатите от тази техника бяха най-добри.

Разбира се, първите ни ленти бяха ужасни. Ибука казваше, че те са толкова лошокачествени, че на тях не може да се запише думата „моши-моши“, японския израз по телефона, съответствуващ на „ало“. И все пак ние се гордеехме с тях. Тогава за нас работеха 45 души и над една трета бяха завършили университет. Разполагахме с достатъчно сиво вещество, но не можехме да произвеждаме висококачествени изделия без пластмаса за лентите. Когато се снабдихме с пластмаса, разработихме собствена технология за обработката завършили. Технологията беше готова и излязохме с лентата на пазара много рано. (Ибука толкова настояваше да разработим производството и продажбата на ленти, че положихме доста допълнителни усилия в тази насока. Той, и всички останали, получихме пълно удовлетворение след няколко години, през ноември 1965 година, когато фирмата „Ай-Би-Ем“ избра нашите магнитни записващи ленти за съхраняване на данни за компютрите си. Бяхме много въодушевени от поръчката на „Ай-Би-Ем“ за магнитни ленти и се радвахме на нашата техника И специалисти в завода на „Ай-Би-Ем“ в Боулдър, щата Колорадо).

В началото лентата беше ключът към бъдещето на нашия бизнес. Що се отнася до механичната част, бяхме усъвършенствували звукозаписния и звуковъзпроизвеждащ механизъм до нивото на произведение на изкуството. Машинната, която произведохме през 1950 година, беше обемиста и тежка, но според нас работеше превъзходно. Бях напълно убеден, че след всички положени усилия най-накрая бяхме открили пътя към големия успех. Когато машината беше готова за продажба, ние вярвахме, че щом като потребителите видят и чуят изделието ни, ще ни засилят с поръчки.

Действителността обаче ни отрезви най-безцеремонно. Магнетофонът беше такава новост за Япония, че почти никой не беше чувал за него, а повечето от хората, които все пак знаеха за какво става дума, не разбираха защо трябва да си го купуват. Магнетофонът не беше вещ, от която хората изпитваха потребност и ние не можехме да го продаваме.

3

Като се връщам назад към миналото, разбирам ясно какви други проблеми имахме тогава. Първият ни магнетофон беше обемиста машина с тегло 35 килограма. Бяхме му определили цена от 170 000 йени. Това бяха много пари за Япония по време на окупацията, когато официалният курс на новата йена беше 360 йени за един щатски долар. Малко хора в Япония можеха да си позволят да изхарчат толкова пари за нещо, което не знаеха дали ще им потрябва. (Тогавашната месечна заплата на млад специалист с висше образование в промишлеността беше под 10 000 йени). Направихме 50 магнетофона за пазара, какъвто едва ли съществуваше за нашата продукция. Нито Ибука, нито аз имахме някаква подготовка в областта на потребителското търсене. Нямахме опит също в производството и продажбата на стоки за потребление. Ибука се беше занимавал само с държавни поръчки или доставки за радиотехническите служби, с изключение на късовълновите приставки и резервните части за фонографи. Аз самият никога не бях произвеждал нещо за продажба на друг. Въпреки подготовката си в областта на управлението, която придобих като момче от баща си и използувах във флота, нямах никакъв опит в търговията. Никога не ни беше хрумвало на мене или на Ибука, че това ще ни потрябва. Ибука твърдо вярваше, че е достатъчно да произвеждаме висококачествени изделия и поръчките ще дойдат от само себе си. Аз бях на същото мнение, така че и двамата имаше още много да се учим.

Бяхме инженери и мечтаехме да преуспеем. Смятахме, че ако произведем уникален продукт, със сигурност ще натрупаме състояние. Бях изпълнен с решителност да успеем с магнетофона. След като го направихме, аз го демонстрирах всеки ден, навсякъде, където намирах слушатели. Разнасях го по предприятия и университети. Качвах го на камиона и ежедневно го показвах на приятели, записвах говора и пеенето им. Сякаш се бях заел с развлечението им, защото изваждах магнетофона, записвах гласовете на хората и после им пусках записа за тяхна радост и изненада. Всички го харесваха и никой не искаше да си го купи. Отговорът винаги се свеждаше до следното; „Това е забавно, но е прекалено скъпо за една играчка“.

Тогава разбрах, че за бизнеса не е достатъчно да имаш уникална технология и да произвеждаш уникални изделия. Трябва също така да продаваш продукцията си, а за тази цел трябва да покажеш на потенциалния купувач реалната стойност на предлаганите продукти. За моя изненада осъзнах, че трябва да се превърна в пласьор на продукцията на нашата малка фирма. Имахме късмет, че работехме с такъв гений като Ибука, който се съсредоточи изцяло върху обновяването на конструкцията и производството, докато аз се научих да реализирам продукцията.

Щастливият случай ми помогна да се ориентирам. Все още се чудех къде бъркаме при неуспешните си опити да продаваме нашите магнетофони, когато по случайност минах покрай един антикварен магазин недалеч от жилището ми в Токио. Не проявявах подчертан интерес към антиквариата и не бях истински ценител. Стоях пред витрината, разглеждах старите произведения на изкуството и се удивявах на високите цени на етикетите, когато забелязах как един клиент си купи стара ваза. Без никакво колебание той извади портфейла си и отброи куп банкноти на антикваря. Цената беше по-висока от цената на нашия магнетофон! Защо става така, недоумявах аз. Защо хората са готови да платят толкова много за един стар предмет без практическа стойност, докато една нова и толкова важна вещ като магнетофона не привлича клиентела. Струваше ми се очевидно, че стойността на магнетофона е далеч по-голяма от тази на антикварните предмети поради способността му да подобри бита на множеството хора, които влизат в допир с него. Малцина можеха да оценят изяществото на вазата, а и такава скъпа вещ едва ли би служила на много хора, защото те биха се страхували, че ще я счупят. От друга страна, нашият магнетофон можеше да се използува от стотици, даже хиляди Той можеше да ги забавлява, разсмива, обучава и помага да се усъвършенствуват. За мене нямаше съмнение — магнетофонът беше по-изгодна сделка, Осъзнавах обаче, че вазата има собствена стойност за колекционера на антикварни предмети и той се ръководи от собствени съображения при влагането на толкова много пари в подобен предмет. Някои от прадедите ми бяха правили същото, щеше да дойде и моят ред. Но в онзи миг разбрах, че трябва да открием хората и учрежденията, които биха оценили стойността на нашия продукт.

Ние забелязахме, или по-точно Тамон Маеда забеляза, че в периода непосредствено след войната се чувствуваше остър недостиг на стенографи, защото много хора трябваше да напуснат училище и да отидат да работят във военната промишленост. Докато се преодолее недостига, японските съдилища трябваше да се справят с наличния контингент преуморени съдебни стенографи. С помощта на Маеда успяхме да демонстрираме уреда си във Върховния съд на Япония и почти незабавно продадохме цели 20 магнетофона! За работещите за съда не представляваше никакъв проблем да преценят практическата полза от нашите изделия. Те веднага разбраха значението на магнетофона — за тях той не представляваше играчка.

Според мене беше логично от съдилищата да преминем към учебните заведения в Япония. На едно от поредните съвещания за реализацията на продукцията Ибука подчерта, че японското образование традиционно набляга на четенето, писането и умението да се използува сметало.

Когато американците дойдоха към края на войната, те изтъкваха значението на словесното общуване и на аудио-визуалната подготовка. Японското министерство на просветата се вслуша в мнението им, но училищата в Япония разполагаха с оскъдна материална база, състояща се главно от 16-милиметро-ви филми с дикторски текст на английски език. Те не допринасяха кой знае каква полза, защото английският беше забранен и изучаването му беше премахнато по време на войната. Последицата от забраната беше, че малцина преподаватели, да не говорим за учащите се, владееха езика до такава степен, че да използуват звукозаписа във филмите. Идеята да се използуват магнетофони за презапис на езика за учебни цели бързо се възприе и скоро се разпространи в училищата из цялата страна. Всяка префектура или област в Япония разполагаше с филмово студио, но всички материали бяха на английски език. Трябваше да се намери начин за преподаване на японски. Логично беше най-подходящото средство да се окаже магнетофонът.

Тези промени в образователното дело се извършваха на ниво префектура, но ние разбирахме, че не след дълго всяко училище ще се нуждае от магнетофон и ще иска да си набави такава техника. Ибука научи, че училищата разполагат със средства за такива цели и затова се опитахме да разработим по-малък апарат за учебни цели на по-достъпна цена за отделните училища. Първият ни успех беше магнетофон със средни размери, по-голям от дипломатическо куфарче и по-малък от куфар. Нарекохме го вариант „X“. Той беше прост, надежден, еднопистов, със скорост седем и половина инча в секунда. Сватбеният подарък за Йошико и мене от сътрудниците на фирмата през 1951 г. беше първият модел магнетофони от този тип.

Започнахме да произвеждаме портативни апарати с по-привлекателен външен вид. Постепенно ставахме по-самоуверени. Фирмата започна да се разширява. Преместихме се в по-солидна съседна сграда на Готеняма. Новите идеи в крайна сметка се възприемаха, в някои случаи даже прекалено възторжено, но Япония изграждаше ново общество, а не възстановяваше старото.

В процеса на съзряването ние попаднахме в друг тип война, която ни научи на много неща за международния бизнес, в който щяхме да се впуснем. За получаването на висококачествен запис на сигнала върху лентата на нашите магнетофони, ние използувахме патентованата от д-р Кензо Нагаи високочестотна система за променлив ток с преднапрежение. Тази система размагнетизираше лентата преди тя да стигне до записващата глава, прилагаше променлив ток към записвания сигнал и произвеждаше записи с много по-малък шум и изкривявания от предишните системи върху основата на постоянен ток. Бяхме така уверени в бъдещето на звукозаписната технология, че искахме да купим патента, който принадлежеше на „Анрицу Илектрик“ — тогава, както и сега, филиал на „Нипон Илектрик Къмпани“, съкратено „НЕК“. Не разполагахме със средства, за да откупим патента изцяло, но купихме половината през 1949 година, а другата половина остана собственост на „НЕК“. Д-р Нагаи беше регистрирал патента в Япония и по-късно разбрахме, че той е подал молба за патентоване на изобретението и в САЩ в навечерието на войната (през декември 1941 година). Беше изпратил данни за него в Конгресната библиотека и други учреждения през същата година. Патентът му не беше регистриран в САЩ, защото според мене времето беше възможно най-неподходящо, но все пак резултатите от изследванията му бяха достъпни за заинтересованите лица и учреждения в Съединените щати.

След закупуването на патента разпратихме писма до производителите на магнетофони от цял свят, за да ги уведомим, че притежаваме патента на системата за променлив ток с преднапрежение и предлагаме лицензни. Съобщавахме им също така, че ако искат да продават в Япония магнетофони с тази система, трябва да получат лиценз от нас. Получихме отговори от няколко фирми, които ни пишеха, че нямат никакво намерение да продават магнетофони в Япония и затова не виждат смисъл в закупуването на лиценз от нас. Знаехме, че системата се използува в чужбина от производители без необходимия лиценз, но нямахме представа как трябва да постъпим спрямо тях. Веднъж един офицер от патентната служба към главната квартира на съюзническите сили се обади на Ибука и каза, че иска да се видят. По онова време да ти се обадят оттам означаваше, че трябва да си подготвен за възможността да те хвърлят в затвора заради някакво нарушение, за което даже и не подозираш или заради някаква случка в миналото. Ибука толкова се разтревожи, че се обади на жена си и й разказа за повикването, за да я подготви. Той взе със себе си Маеда за преводач. Ибука се оказал достатъчно предвидлив и носел всички документи, отнасящи се до нашата покупка на патента. Офицерът започнал да преглежда документите. Напрежението растяло. Той прегледал всичко, отпуснал се, усмихнал се и потвърдил, че всичко е наред. Всички се усмихнали с облекчение и случаят свършил благополучно. Накрая офицерът ги почерпил с кафе.

Скоро след това разбрахме, че токийската търговска компания „Балкъм“ внася магнетофони от САЩ. Пратихме им писмо с предупреждение за нашия лиценз върху системата, използувана в тези апарати. Те пренебрегнаха писмото ни и затова решихме да ги съдим за нанесена вреда на търговска фирма. 3а нас решението беше важно, защото в японските съдилища ищецът по гражданските дела трябва да плати голяма такса, която не се връща след края на (Делото, в зависимост от сумата, за която той възбужда дело. Това е начин да се пресекат необмислените граждански искове. Решението да се отнесем до съда означаваше големи разходи за нас, но ние се чувствувахме достатъчно смели и прави, за да подадем иск. Освен това патентът ни вече беше получил одобрението на окупационните власти, макар и в устна форма.

Съдът разгледа иска и го удовлетвори. Ние се отправихме тържествено към магазията на митницата със съответните длъжностни лица и смело запечатахме вратата със съдебния печат, за да не позволим на „Балкъм“ да изнесе магнетофоните си оттам до пълното изясняване на случая. Местните вестници харесаха тази история и широко я отразиха. Печатът я разтълкува като рядък пример за японска самостоятелност — малка японска фирма предизвиква големите американски производители. Хората от „Балкъм“, разбира се, побесняха от гняв и докладваха за претенциите ни на производителя в САЩ, който отговори, че е закупил лиценза за системата от „Армър Рисърч“, собственик на патент върху системата за променлив ток с преднапрежение.

Всички се ядосаха. Фирмата „Армър Рисърч“ изпрати своя юрист Доналд Симпсън в Япония. За пръв път се срещнах с американски юрист и бях дълбоко впечатлен колко непреклонен конкурент беше той. Ние обаче успяхме да докажем, че английският превод на работите на д-р Нагаи е бил предоставен на широката публика в Съединените щати преди „Армър“ да патентова системата. Ако методиката на д-р Нагаи можеше да се приеме за общодостъпна, то тогава системата за променлив ток с преднапрежение се оказваше обществено достояние в САЩ и едва ли се налагаше да се патентова там. Заплаших, че ще отида в САЩ и ще анулирам патента на „Армър“. В действителност нямах представа как може да стане това, но то трябва да се е сторило възможно на опонентите ни, защото в съда те признаха патента на д-р Нагаи. Спорът се проточи цели три години, но победата ни през март 1954 година означаваше, че всички магнетофони със система за променлив ток с преднапрежение, които се продаваха в Япония, даже големите апарати на „Ампекс“ за радиостанции, щяха да ни носят доход под формата на лицензионен платеж. При споразумението се съгласих да не нападаме „Армър“. Получихме правото да използуваме патента на „Армър“ в САЩ и така можехме да изнасяме апарати в САЩ без да плащаме лицензионна такса. Нещо повече, можехме да продадем на свой ред лиценза на други японски производители и ако те изнасяха продукцията си за Съединените щати, ние получавахме половината лицензионен платеж. Възползувахме се от тези права в продължение на много години. Това бяха първите ми преговори с американци и те завършиха толкова успешно, че ми вдъхнаха смелост за бъдещата работа. Да, щях да забравя, по-късно наех Доналд Симпсън да работи за нас.

4

Още от началото си мислехме за излизането на „Токио Цушин Когио“ на международния пазар, а това означаваше, че аз и Ибука ще трябва да пътуваме. През 1952 година търговията с магнетофони вървеше много добре. Ибука реши, че трябва да отиде в САЩ, за да види как се използуват магнетофоните и да научи нещо повече за производството на самите ленти. Практически той не говореше английски, но можеше да обикаля разни места и да гледа как вървят работите. Върна се разочарован, защото видял в някои езикови кабинети да се използуват магнетофони, но се убедил, че в нашите училища те имат по-широко приложение, отколкото в американските. Другото разочарование на Ибука произтичаше от обстоятелството, че нито един производител не допускал посетители в заводите си. Все пак пътуването му беше много полезно за фирмата ни. През 1948 година и двамата прочетохме за работата на Уилиам Шокли и сътрудниците му в лабораториите „Бел“ и с любопитство очаквахме да видим по-нататъшните им открития. Същата година започнаха да се появяват малки статии в американския печат и други източници за разработения в лабораториите „Бел“ уред, наречен „транзистор“. По време на пътуването Ибука научил, че в скоро време е възможно да се получи лиценз за това чудесно устройство. Той започнал да прави планове.

Този уред, основан на физиката на твърдото тяло, представляваше новото за нас. Проучването му и решението за по-нататъшните ни действия не бяха по силите само на един-двама електронни инженери. В една безсънна нощ в шумната стая на стария хотел „Тафт“ близо до площад „Таймз“ в Ню Йорк на Ибука му хрумнало, че във фирмата работят 120 души, около една трета от които са дипломирани инженери в областта на електрониката, металургията, химията и машиностроенето, а разработката на транзистори ще изисква знанията и уменията на всички. Още не му било ясно какво ще правим с транзистора, ако имаме технологията за него, но мисълта за технологичния пробив го въодушевила. На следващия ден Ибука се опитал да се срещне с директора по въпросите на патентите и лицензните на „Уестърн Илектрик“, тъй като тази фирма била собственик на патентите на лабораториите „Бел“, но му съобщили, че директорът е прекалено зает и не може да го приеме. Тогава Ибука помолил един свой приятел — Шидо Ямада, който живеел в Ню Йорк и преди това работел в една японска търговска фирма — да проучи въпроса. След това Ибука се завърнал у дома.

Трябва да поясня, че произвежданият по онова време транзистор не можеше да се произведе по лиценз и да се използува направо след покупката му от магазина. Това великолепно устройство наистина представляваше поврат в електронните технологии, но можеше да работи само в звуковите честоти. всъщност, когато една година след това подписвах патентното споразумение, хората от „Уестърн Илектрик“ ми казаха, че ако искаме да използуваме транзистора в потребителски стоки, трябва да ни е ясно, че единствената стока за потребление, която можем да произведем с него, е слухов апарат. Тогава нямаше транзистори за радиоприемници. Разбира се, ние не се интересувахме от пазара на слухови апарати, който е твърде ограничен. Искахме да направим нещо, което да е от полза за всички. Възнамерявахме да възложим на нашите научни сътрудници и технически експерти разработката на високочестотни транзистори за радиоприемници.

Започнахме да обсъждаме въпроса какви радиоприемници могат да се произвеждат с транзистори. Тогавашните световни тенденции в радиотехниката се ориентираха към нова концепция. Новото словосъчетание „хай фиделити“, съкратено „хай-фи“ („с точно възпроизвеждане на звука“) скоро щеше да излезе на мода. Хората искаха да чуят чист звук, вярно или поне приятно за слуха звуковъзпроизвеждане. Някои от първите почитатели на „хай-фи“ вече си купуваха плочи със записи на локомотивна свирка, излитащ самолет, галопиращи коне, полицейски сирени, изстрели на старо оръжие и всякакви други звукови ефекти, за да се похвалят с новите системи. Високоговорителите ставаха по-големи. Звукът се подобряваше. В езика започнаха да навлизат изрази като „басов високоговорител“, „високоговорител за високите честоти“, „изкривяване“ и „обратна връзка“. Смяташе се, че най-чист звук дават усилвателите с голям брой вакуумни тръби. Представяхме си как транзисторът ще измести обемистите, горещи и ненадеждни лампови апарати. Той ни даваше възможност не само да миниатюризираме електронните изделия, но и да намалим потреблението на електроенергия. Ако можехме да създадем транзистор за достатъчно високи честоти, щяхме да произвеждаме съвсем малки радиоприемници, захранвани от батерии. Надявахме се да получим реалистичен звук с минимум потребление на енергия.

Миниатюризацията и компактността винаги са привличали японците. Нашите кутийки могат да се поставят една в друга; ветрилата ни са сгъваеми; произведенията на изкуството са върху спретнати свитъци; параваните ни, които понякога са художествено украсени с изглед от цял град, могат да се сгънат и приберат акуратно или пък да се разпънат, за да забавляват, украсяват, поучават или просто да разделят стаята на две. Поставихме си за задача да направим малък радиоприемник, който да се побира в джоба на ризата. Не просто портативен, а джобен радиоприемник. Още преди войната компанията „Ар-Си-Ей“ произвеждаше портативни апарати със средни размери, където се използуваха „фъстъчета“ — малки вакуумни тръби. Половината пространство в тях обаче се заемаше от скъпа батерия, която работеше не повече от четири часа. Транзисторите можеха да разрешат проблема със захранването и размера.

Всички искахме да започнем работа по транзисторите и когато научихме, че е възможно да се закупи лиценз за технологията, отидох в Ню Йорк през 1953 година за последно уточняване на сделката. Освен това имах желание да видя как изглежда света и къде ще намери мястото си в този свят нашата фирма. Ето защо възнамерявах да посетя Европа след приключването на деловата работа в Ню Йорк. Бях много развълнуван, когато се качвах на самолета „Стратокрузър“ на токийското летище „Ханеда“ с малък куфар в ръка и чанта, преметната през рамо.

Сега вече мога да си призная, че в началото се смутих обезсърчен от мащабите на Съединените щати. Всичко беше толкова голямо, разстоянията — толкова големи, откритите пространства — толкова необятни, а районите — толкова различни. Помислих си, че ще е невъзможно тук да продаваме продукцията си. Бях зашеметен. Икономиката процъфтяваше и ми се стори, че в страната може да се намери всичко.

Когато изпратих на Ибука по пощата лицензионното споразумение, усетих прилив на самоувереност. Но в Япония по онова време контролът върху търговския обмен беше много строг и трябваше да получим разрешение от Министерството на външната търговия и промишлеността (МВТП) за изнасяне извън страната на лицензионната такса в размер на 25000 долара. Транзисторът беше нещо съвършено ново, а валутата в Япония беше толкова ограничена по времето на ускореното следвоенно възстановяване, че бюрократите в МВТП не разбираха ползата от такъв малък елемент като транзистора и не искаха да дадат разрешение. Освен това според МВТП една малка фирма като Тоцуко както ни наричаха) няма да е в състояние да се справи с гигантската задача да овладее принципно нови технологии. Всъщност, отначало те твърдо се възпротивиха. Ибука красноречиво доказваше възможните приложения на неизвестния уред, но за да убеди бюрократите му потрябваха цели шест месеца. МВТП не беше чак такъв благодетел на японската електронна промишленост, за какъвто го смятат някои хора.

Докато МВТП разглеждаше молбата ни, аз пътувах. Отидох до Европа със самолет и посетих много фирми и заводи. Започнах да се чувствувам по-уверен в бъдещето на нашата фирма и на Япония. Посетих „Фолксваген“, „Мерцедес“, „Сименс“ и още много по-малки фирми. Някои от тях вече не съществуват. Естествено, в областта на електрониката най-много ме интересуваше световноизвестната холандска компания „Филипс“. Именна посещението ми в заводите на „Филипс“ ми вдъхна смелост и нови прозрения.

Бях малко подтиснат при отпътуването си от Германия. Там условията се подобряваха много бързо, независимо от разрушенията през войната. На фона на Германия Япония напредваше твърде бавно след войната. Веднъж си поръчах сладолед в един ресторант на „Кьонигщрасе“ в Дюселдорф. Келнерът го сервира украсен с малко хартиено чадърче. „Това е от Вашата страна“, каза той и се усмихна. Предполагам, че искаше да ми направи комплимент. Дотук се простираха знанията му за Япония и нейните възможности и може би той беше типичен пример. Колко дълъг път ни предстоеше.

Взех влака от Дюселдорф до Айндховен и когато пресякох границата между Германия и Холандия, веднага почувствувах разликата. Макар и толкова скоро след войната, Германия бързо се превръщаше във високо механизирана страна — „Фолксваген“ вече произвеждаше 700 коли дневно. Като че ли всички се занимаваха с възстановяването и производството на нови продукти, които вървяха с много високи темпове. А в Холандия хората все още караха велосипеди. Страната беше чисто аграрна и при това малка. Навсякъде се виждаха старомодните вятърни мелници, взети сякаш от пейзаж на старите холандски майстори. Всичко изглеждаше своеобразно. Когато най-накрая пристигнах в Айндховен, с учудване установих колко голяма компания е „Филипс“, въпреки че знаех за успехите на нейната продукция в Югоизточна Азия и другаде по света. Не знам какво точно съм очаквал да видя, но за мене беше изненада откритието, че голямата фирма „Филипс“, завладяла въображението ми, се намира в малко градче на малка област в малка аграрна страна.

Вгледах се в статуята на д-р Филипс пред железопътната гара и си спомних за нашето село в Косугая и подобния бронзов бюст на моя далечен прадядо, издигнат някога там. Разхождах се из града и мислех за д-р Филипс. След посещението си в завода бях още по-дълбоко впечатлен от този човек, роден в малко затънтено място в аграрна страна и успял да създаде такава огромна, съвременна фирма с такъв престиж в света. Може би, мислех си аз, в Япония ще успеем да направим същото. Това беше мечта, но си спомням, че от Холандия пратих на Ибука писмо, в което писах: „Ако «Филипс» може да постигне това, вероятно и ние ще успеем“. Тогава говорех английски съвсем слабо и посещавах заводите като турист. Не бях от пътниците за „ВИП“, не се срещах с ръководителите на фирмите. Представлявах една още неизвестна компания, но през следващите четири десетилетия „Сони“ и „Филипс“, две фирми в малки и привидно изолирани места, започнаха да сътрудничат в стандартизацията и съвместната развойна дейност, която доведе до много технологически усъвършенствувания, като се започне от обикновената касета до най-новия водораздел в звуковъзпроизвеждането — компактния диск (дигитален звуков диск), за който обединихме усилията си в разработката на импулсно-кодовата модулация с напредналата лазерна технология на „Филипс“. В областта на развойната дейност имаме и други съвместни разработки.

Скоро след връщането ми от Европа, започнахме усилена работа за създаване на нов тип транзистор в лабораториите ни въз основа на технологията на „Уестърн Илектрик“, за която бяхме купили лиценз. Трябваше да увеличим мощността на транзистора, иначе не можехме да го използуваме в радиоприемниците. Работата беше много сложна. Работната група преживя дълъг период на мъчителни проби и грешки при изпитването на нови или поне различни материали за повишаване на честотите до нужното ниво. Всъщност, тя трябваше да построи отново и фактически да преоткрие транзистора.

Първите транзистори на лабораториите „Бел“ имаха германиева пластинка с покритие от индий от двете страни. Германият беше отрицателният полюс, а индият — положителният. Ние обаче съобразихме, че за да постигнем по-висока честота, трябва да обърнем полярността, защото при отрицателния полюс електроните се движат с по-висока скорост, отколкото при положителния. С други думи, вместо положително-отрицателно-положителната конфигурация можехме да опитаме отрицателно-положително-отрицателна. Изглеждаше, че не разполагаме с подходящи материали за целта. Точката на топене на индия например беше твърде ниска за случая. Затова изоставихме старите материали и започнахме експерименти с галий и антимон, но резултатите не бяха добри. В един момент всички се объркахме. Мислехме да заменим антимона с фосфор, но някой припомни по време на безконечните ни мозъчни атаки, че в лабораториите „Бел“ този опит вече е правен безуспешно.

Ръководителят на научно-изследователските ни лаборатории Макото Кикучи, виден специалист в областта на полупроводниците, си спомня, че по онова време научното и техническо равнище а Съединените щати беше толкова високо, че „гласът на лабораториите «Бел» беше като глас божи“. Въпреки това, един от членовете на групата продължи да експериментира с т.нар. методика на фосфорното легиране, която предполага постепенно добавяне на фосфор във все по-големи количества. В края на краищата му се стори, че резултатите са налице. Той докладва експерименталните данни на едно от съвещанията с доста предпазлив тон. Никой друг не можеше да се похвали с някакъв напредък. Ръководителят на работната група по транзистора, покойният ми зет Кадзуо Ивама, който впоследствие стана председател на фирмата, беше учен и познаваше особеностите на научното мислене. Той каза на докладчика: „Добре, ако Ви се струва, че получавате интересни резултати, защо просто не продължите с опитите и да видите какво ще излезе?“. Оказа се, че фосфорната методика е подходяща и като я усъвършенствувахме, ние успяхме да постигнем целта си да създадем високочестотно устройство.

След една година изненадахме сътрудниците на лабораториите „Бел“, които бяха открили транзистора, с новината, че правим транзистори чрез фосфорно легиране, защото те самите бяха опитали този метод и очевидно прибързано го бяха изоставили. По време на работата ни над транзистора и особено в етапа на експериментите с фосфора един от сътрудниците ни, физикът Лео Езаки и колегите му откриха и описаха ефекта на диодното тунелно преминаване, т.е. как елементарните частици могат да преминават на вълни през привидно непреодолими бариери. За тази разработка Езаки получи Нобелова награда през 1973 година.

Транзисторът беше налице. Следващата задача беше да създадем и произведем миниатюрни части за нашия радиоприемник. Трябваше сами отново да конструираме всичко или почти всичко. Ибука успя по някакъв начин да открие малка фирма в Токио, която произвеждаше малки кондензатори за настройка. Убедихме ги да произвеждат предимно за нас. Проектът напредваше бавно. Междувременно продължавахме работата по магнетофоните и други проекти. Трябваше да усъвършенствуваме транзистора, да се научим как да го внедрим в масово производство и да го вградим в нови изделия.

5

По време на първото си пътешествие в чужбина през 1953 година се уверих, че пълното наименование на нашата фирма — „Токио Цушин Коиго Кабушики Каиша“ — не беше особено подходящо за етикетите на изделията ни. То се произнасяше трудно. Даже в Япония понякога го казвахме съкратено „Тоцуко“, но в САЩ разбрах, че американците не могат да произнесат нито пълното име, нито съкращението. Преводът на името на фирмата на английски език „Токио Телекомюникейшънз Енджиниъринг Къмпани“ („Токийска инженерна компания за телекомуникации“) звучеше тромаво. Известно време изпробвахме името „Токио Телетек“, докато не научихме, че една американска фирма също се казва „Телетек“.

Струваше ми се, че името на нашата фирма няма шанс да се наложи, ако не е оригинално. Освен това смятах, че в избора на ново име трябва да изпълним двойно задължение, т.е. да подберем име, подходящо и за фирмата, и за търговската марка на изделията й. Така щяхме да избегнем двойните разходи по рекламата.

За известен период опитахме да използуваме символ — обърната пирамида в тънък кръг с прекъсната и извита линия на страничните стени във формата на стилизирана буква „Т“. Но за първите транзистори и транзисторни радиоприемници искахме търговска марка с особено, хитро и запомнящо се име. Решихме транзисторният ни радиоприемник да бъде първият продукт за потребление с новата ни търговска марка.

Доста си мислих по този въпрос, докато бях в САЩ и забелязах, че много фирми използуват трибуквени съкращения като например „Ай-Би-Си“, „Ен-Би-Си“, „Ар-Си-Ей“ и „Ай-Ти-Ти“. Някои фирми просто използуваха пълното си наименование. Това за мене беше нещо ново. Като дете се бях научил да разпознавам имената на вносните автомобили по символите им — триъгълната звезда на „Мерцедес“, синия овал с надписа „Форд“ в него, короната на „Кадилак“, стрелата на „Пиърс Ароу“, крилатата богиня на победата на „Ролс Ройс“. По-късно много автомобилни компании започнаха да използуват имената си заедно със символите — „Шевролет“, „Форд“, „Бюик“ и други. Можех да разпозная имената им, даже без да съм ги прочел. Обмислях всички възможности.

Ибука и аз дълго обсъждахме името. И двамата не искахме символ. Самото име трябваше да стане символ. Затова то трябваше да бъде кратко, най-много четирибуквено или петбуквено. Всички японски фирми имат символ и значка, но за външния наблюдател е невъзможно да ги разпознае, с изключение на най-известните като например трите диаманта на „Мицубиши“. Както автомобилните компании, които разчитаха все по-малко на символа и все повече на името, ние смятахме, че името ще бъде носител на нашето послание. Всеки ден си записвахме варианти и ги обсъждахме във всеки свободен момент. Искахме новото име да стане известно по цял свят и да се произнася еднакво на всички езици. Предлагахме десетки варианти. Ибука и аз прегледахме много речници, търсейки оригинално име. Попаднахме на латинската дума „сонус“, която значи „звук“. Самата дума беше звучна. Нашият бизнес беше изпълнен със звуци и затова започнахме да разработваме име с корен от „сонус“. По онова време в Япония се разпространяваха английски жаргонни думи и прякори, които придобиваха все по-голяма популярност. Започнаха да наричат умните, даровити момчета с английския израз „сани“ или „сани-бойз“ („умните синчета“). Близка по звучене беше и английската дума „съни“ („слънчев“). И двата израза бяха звучни и оптимистични и напомняха за латинския корен „сонус“. А ние самите също се считахме за умни момчета „сани“. Но за съжаление тази дума щеше да ни създава неприятности в Япония, защото изписана с двойно „н“ според английския правопис щеше да се произнася от японците „сон-ний“, което на японски означава „губя пари“. Това в никакъв случай нямаше да ни помогне да лансираме новия продукт, Обмислихме въпроса и един ден отговорът най-неочаквано проблесна пред мене: защо да не изпуснем едното „н“ и да не се наречем „Сони“, както се произнася на английски думата с едно „н“? Най-после!

Новото име имаше предимството да не означава нищо освен „Сони“ на какъвто и да е език. Запомняше се лесно и носеше подтекста, който искахме да вложим в него. Освен това напомних на Ибука, че когато е изписано на латиница, хората в много страни ще си мислят, че то е на техния език. По цял свят правителствата харчат средства, за да учат хората да четат на английски и да използуват латиница. Япония не правеше изключение. Колкото повече хора учеха английски и латиница, толкова повече ще разпознават фирмата и името на продукцията й, без това да ни струва нищо.

За известен период от време продължихме да използуваме старото име на фирмата успоредно с името „Сони“ върху изделията ни. Отначало използувахме едър наклонен шрифт за първата буква, оградена в квадрат, но скоро разбрах, че да добие популярност, името трябва да бъде колкото е възможно по-четливо и просто. Затова преминахме към традиционния опростен шрифт и еднакви главни букви, които използуваме и до днес. Самото име е символ и знак.

Успяхме да произведем първия си транзисторен радиоприемник през 1955 г. и първия „джобен“ транзисторен приемник през 1957 година. Той наистина беше най-малкият в света, но всъщност беше малко по-голям от размера на стандартния джоб на мъжките ризи. Това ни създаде проблеми за известно време, въпреки че изобщо не бяхме уточнявали какъв джоб имаме предвид, когато казваме „джобен“ приемник. Привличаше ни идеята рекламният агент да показва колко лесно влиза приемникът в джоба на ризата му. Намерихме съвсем просто решение на въпроса — за рекламните ни агенти поръчахме ризи с леко уголемени джобове, където новият радиоприемник лесно можеше да се пъхне.

Внедряването на постижението, с което толкова се гордеехме, беше леко помрачено от разочарованието, че нашият транзисторен радиоприемник не се появи пръв на пазара. Една американска фирма, наречена „Риджънси“, подкрепяна от компанията „Тексас Инструмънтс“, която я снабдяваше с транзистори, пусна на пазара приемници от този тип с марка „Риджънси“ няколко месеца преди нас, но скоро се отказа от производството, без да положи особени усилия за реализацията им. Тъй като бяха първи в тази област, те можеха да се възползуват от положението си и да създадат огромен пазар за продукцията си, както направихме ние. Явно, погрешно бяха преценили, че този бизнес няма бъдеще и се отказаха от него.

Нашият чудесен малък радиоприемник носеше новата ни търговска марка „Сони“. Чертаехме велики планове за бъдещето на транзисторната електроника и се надявахме, че успехът на малкото „джобно“ радио ще е предвестник на нови завоевания.

През юни 1957 година поставихме първия си плакат с името „Сони“ точно срещу входа на токийското летище „Ханеда“. В края на годината разполагахме с още едно място за реклами и обяви в центъра на токийския квартал Гинза. През януари 1958 година официално променихме името си на „Сони Корпорейшън“ и през декември същата година бяхме включени в списъка на токийската борса.

Регистрирахме името „Сони“ в 170 държави и територии в най-различни категории, а не само в областта на електрониката, защото не искахме други да използуват сходството в своя полза. Скоро обаче разбрахме, че не сме успели да се опазим и то точно от предприемачите в Япония. Един ден научихме, че някой продава шоколади „Сони“.

Много се гордеехме с новото име на корпорацията и наистина ми стана неприятно, че някой иска да се възползува от него. Фирмата, която злоупотребяваше си името ни, използуваше съвършено различно име за продуктите си и смени названието им след като нашата фирма стана популярна. Тя регистрира името „Сони“ за серия шоколади и закуски и даже се нарече „Сони Фудс“ („Хранителни продукти Сони“). Изписваха името със същия шрифт като нашия.

По онова време за рекламни цели използувахме карикатурна фигурка на момче, наречена „Сони бой“ (момчето Сони). Истинското му име беше Атчан. Авторът беше карикатуристът Фуюхико Окабе от вестник „Асахи шимбун“. Фалшификаторите от фирмата за шоколади започнаха да използуват подобна фигурка. Като видях изделията им на рафтовете на големите универсални магазини, просто се поболях от гняв. Отнесохме въпроса до съда и призовахме за свидетели прочути журналисти, критици и хора от шоубизнеса, за да докажем причинената ни вреда. Един от свидетелите заяви, че като видял шоколадите „Сони“, помислил че „Сони корпорейшън“ изпитва финансови затруднения и е принудена на прибегне до хранителните продукти, вместо да продължи производството на най-съвременна електроника. Друга свидетелка останала с впечатлението, че шоколадът е синтетичен, защото „Сони“ е фирма, която се занимава с техника. Страхувахме се, че ако тези шоколади продължават да пълнят магазините, хората напълно ще изгубят вяра в нас.

Винаги съм бил на мнение, че търговската марка е животът на едно предприятие и тя трябва смело да се защитава. Търговската марка и името на фирмата не са просто хитри уловки. Те носят отговорността и гаранцията за качеството на продукта. Ако някой се опита да се възползува безплатно от репутацията и способностите на друг, който вече е спечелил доверието на обществеността, това е равносилно на кражба. Не се почувствувахме поласкани от този опит за кражба на името ни.

В Япония делата се разглеждат продължително. Делото се проточи почти четири години, но в крайна сметка го спечелихме. За пръв път в историята на Япония съдът приложи закона за нечестната конкуренция, а не патентното право, за да произнесе присъда в наша полза. Търговците на шоколад бяха регистрирали името според разпоредбите на патентното право, но това беше станало едва след като бяхме придобили популярност. В желанието си да докажат, че нашето име може да се използува от всекиго, техните адвокати преровиха всички големи библиотеки в страната. Те искаха да удостоверят, че името е всеобщо достояние, но останаха шокирани. Думата „сони“ не фигурираше в нито един речник. Ние знаехме, че те ще стигнат до това откритие, защото много преди тях се ровехме из речниците по същия начин. Името е уникално и то ни принадлежи.

По повод 35-та ни годишнина помислихме дали да не преразгледаме търговската си марка. Стиловете и модата се променят във всичко — облекло, промишлен дизайн и какво ли не още. Затова решихме, че може би трябва да променим стила на изписване на името. Проведохме международен конкурс, за който получихме хиляди предложения и стотици молби от клиентите си да не изменяме нищо. Разгледахме всички предложения и решихме всичко да си остане както преди. СОНИ продължаваше да ни харесва и стигнахме до извода, че няма смисъл да се поправя нещо, което изобщо не е било повредено.