Ганзи се събуди по средата на нощта, за да установи, че пълната луна грее право в лицето му, а телефонът му звъни.
Опипа с пръсти завивката до себе си и не след дълго го откри между гънките. Тъй като беше почти сляп без очилата или лещите си, му се наложи да приближи екрана на сантиметър от очите си, за да види кой го търси — Малъри, Р. Това обясняваше обаждането по никое време. Доктор Роджър Малъри живееше в графство Съсекс, Великобритания, която беше на пет часа разлика от Хенриета. Полунощ във Вирджиния означаваше пет сутринта за Малъри, който обичаше да става рано. Малъри беше един от водещите експерти по британските лей линии. Беше на осемдесет, а може би на сто или на двеста години, и бе написал три книги по темата, до една превърнали се в класика в тази (твърде ограничена) научна област. Бяха се запознали през лятото, когато Ганзи поделяше времето си между Уелс и Лондон. Малъри бе първият, който прие на сериозно петнайсетгодишния тогава Ганзи — жест, за който момчето щеше да му бъде вечно благодарно.
— Ганзи! — изрече топло Малъри, напълно наясно, че не трябва да го нарича с първото му име. И без по-нататъшни увъртания той се впусна в едностранчив разговор за времето, за последните четири сбирки на историческото общество и за това колко отчайващ бил онзи съсед с колито. Ганзи схвана около три четвърти от монолога. След близо годината, която бе прекарал в Обединеното кралство, той бе станал доста добър с британските акценти, но точно този на Малъри бе трудноразбираем вследствие на странната комбинация от заваляне на гласни, сдъвкване на съгласни, преклонна възраст, лошо потекло и още по-лоша телефонна връзка.
Ганзи стана от леглото, приклекна до макета на Хенриета и слуша учтиво цели дванайсет минути, преди да прекъсне внимателно стареца:
— Много се радвам да те чуя!
— Открих много интересен текстови източник — изрече накрая Малъри. Чу се някакъв звук, сякаш той или дъвчеше, или завиваше нещо в целофан. Ганзи бе виждал апартамента му, затова прецени, че бе много вероятно да прави и двете едновременно. — Който твърди, че леите са просто спящи. Заспали. Звучи ли ти познато?
— Като Глендоуър! И какво означава това?
— Би могло да обясни защо е толкова трудно да бъдат открити с върбови пръчки. Ако все още съществуват, но не са активни, енергията им би трябвало да бъде много слаба и неравномерна. В Съри следвах една лея с някакъв тип — двайсет километра, отвратително време, дъждовни капки като репи — и после изведнъж тя изчезна!
Протягайки ръка за тубичка лепило и няколко керемиди от картон, Ганзи реши да използва силната светлина на луната, за да поработи върху един покрив, докато Малъри продължаваше да се оплаква от дъжда. Накрая попита:
— А твоят източник казва ли нещо за събуждането на леите? Щом Глендоуър може да бъде събуден, тогава и лей линиите биха могли да бъдат събудени, нали така?
— Точно това е идеята.
— Но единственото, което е необходимо за събуждането на Глендоуър, е да бъде открит. А що се отнася до леите, хората открай време вървят върху тях!
— О, не, господин Ганзи, точно тук грешиш, момчето ми! Духовните пътища са подземни! А даже и невинаги да са били такива, вече са покрити от множество метри пръст и боклуци, насъбрали се през вековете! — отбеляза ученият. — Не забравяй, че никой не ги е докосвал от столетия! Ние двамата с теб не вървим по линиите, просто следваме екота им!
Това накара Ганзи да си спомни как, докато двамата с Адам вървяха с радиестезичната багета и уреда за измерване на електромагнитните вълни, следата ту се появяваше, ту изчезваше, при това без никаква причина. Осъзна, че в теорията на Малъри има голяма доза истина и всъщност това бе всичко, от което имаше нужда. Вече нямаше търпение да започне да преглежда книгите си за повече информация в подкрепа на тази идея, а учебният ден да върви по дяволите. За момент се изпълни с рядко за него негодувание, че още е тийнейджър, че е вързан за „Алионби“, което го накара да си даде сметка как се чувства Ронан през повечето време.
— Окей — каза в телефона. — Значи започваме да ги търсим под земята. Къде, в пещери?
— О, не, пещерите са истински кошмар! — възкликна Малъри. — Имаш ли представа колко хора загиват в пещери всяка година?
Ганзи отговори, че не е много сигурен дали има представа.
— Хиляди! — изтъкна ученият. — Пещерите са като гробища на слонове. Най-добре е да си останем над земята, защото спелеологията е по-опасна и от мотоциклетизма! Та в този мой източник се говори за някакъв ритуал за пробуждане на духовните пътища и издигането им на повърхността, за това как да уведомиш лей линията за своето присъствие. Би могъл да направиш символично поставяне на ръце върху енергията там, в Мариана.
— Хенриета.
— Тексас?
Ганзи си знаеше, че винаги когато говори с британци за Америка, те винаги я отъждествяват с Тексас.
— Не, Вирджиния — изрече с усмивка.
— Точно така — съгласи се с усмивка и Малъри. — Представи си колко лесно би било да тръгнеш по онзи духовен път към Глендоуър, ако той крещи, вместо само да шепти! Та значи, откриваш го, извършваш ритуала и проследяваш пътя към твоя крал!
От устата на Малъри звучеше като повик на съдбата.
Проследяваш пътя към твоя крал.
Ганзи затвори очи, за да успокои ударите на сърцето си. И видя смътен, сивкав образ на легнал крал, с ръце, скръстени на гърди, меч от дясната му страна, бокал — от лявата. Лежащата фигура беше умопомрачително важна за Ганзи по начин, който той нито разбираше, нито бе в състояние да опише. Тя беше нещо повече, нещо по-голямо, нещо, което имаше смисъл. Нещо без етикет за цената. Нещо заслужено.
— За съжаление текстът не е много ясен относно начина, по който можеш да проведеш ритуала — призна неохотно Малъри. След това продължи с лекция за капризите на историческите документи, на която Ганзи не обърна почти никакво внимание, докато накрая не чу: — Ще го пробвам върху пътя Локиър и ще те уведомя за резултата.
— Великолепно! — възкликна Ганзи. — Нямам думи да ти благодаря!
— Предай моите най-добри пожелания на майка си!
— Ще.
— Имаш късмет, че на твоята възраст все още имаш майка. Когато бях на твоите години, моята майка беше убита от британската система за здравеопазване. Беше си съвсем наред, докато след една невинна кашлица не я приеха в…
Ганзи слушаше с половин ухо често повтаряната от стария му приятел история за това как правителството не успяло да излекува рака на гърлото на майка му. Но към момента, когато разговорът им приключи, Малъри звучеше почти весело.
Ала Ганзи вече не можеше да заспи. Беше заразен от преследването. Налагаше се да поговори с някого, преди обсебеността от това търсене да го разяде отвътре навън. Адам би бил най-подходящ, но имаше големи шансове Ронан, който се люшкаше между безсъние и мъртвешки сън, да е буден в момента.
Бе на средата на пътя към стаята на Ронан, когато осъзна, че тя е празна. Застанал на прага й, той прошепна името на приятеля си, а когато не получи отговор, го извика.
Ронан бе забранил да му влизат в стаята, но въпреки това Ганзи го направи. Приближи се до леглото му и го опипа. Установи, че е разхвърляно и студено. Завивката бе отхвърлена настрани със скорост, характерна само за Ронан. Ганзи започна да удря с юмрук по затворената врата на Ноа, докато с другата си ръка вече набираше телефона на Ронан. Звънна два пъти, след което гласовата поща на приятеля му обяви кратко и ясно: „Ронан Линч“.
Ганзи изключи по средата на записа. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Спря, замисли се, но накрая набра друг номер. Този път му отговори гласът на Адам, дрезгав, сънлив и предпазлив.
— Ганзи?
— Ронан е изчезнал!
Адам замълча. Проблемът не беше в това, че Ронан просто е изчезнал, а че е изчезнал след бой с Деклан. Но да напуснеш дома на семейство Париш посред нощ не беше никак лесна работа. Последиците от залавянето можеха да имат физически следи, а вече беше твърде топло за дълги ръкави. Ганзи се почувства гадно, че го моли за подобно нещо.
Навън, високо и пронизително, изкряка нощна птица. Макетът на Хенриета излъчваше призрачна аура под лунните лъчи, нахлуващи в огромното помещение, отлетите в калъпи коли по картонените улици сякаш току-що бяха спрели. Ганзи винаги бе смятал, че след залез-слънце светът изглежда така, сякаш всичко е възможно. В полунощ Хенриета приличаше на магическо място, но в полунощ магията придобиваше облика и на огромна опасност.
— Ще проверя паркинга — прошепна накрая Адам. — И… ммм… може би моста.
И затвори телефона толкова тихо, че на Ганзи му трябваше секунда, докато осъзнае, че телефонната връзка е прекъсната. Притисна пръсти към очите си и точно така го завари Ноа.
— Ще ходиш да го търсиш, нали? — попита той. Изглеждаше блед и нематериален в жълтеникавата светлина на помещението зад него, сенките под очите му бяха по-тъмни от всякога. Изглеждаше не толкова като Ноа, колкото като идеята за Ноа. — Провери в църквата.
Ноа не каза, че ще дойде с него, а и Ганзи не го помоли. Преди шест месеца — единственият път, когато беше почти фатално, Ноа бе открил Ронан в умосъзерцателна локва от собствената му кръв, и оттогава насам бе освободен от търсене на приятеля им. След това не бе отишъл с Ганзи в болницата, а Адам бе изловен да се опитва да се измъкне, така че накрая бе останал само Ганзи да подкрепя морално Ронан, докато шиеха раните му. Това беше преди много време, но може би беше едва вчера.
Понякога Ганзи имаше чувството, че животът му се състои от десетки часове, които той никога нямаше да забрави.
Грабна якето си и излезе сред зеленикавата светлина на хладния паркинг. Капакът на беемвето на Ронан беше студен, което означаваше, че не бе карано много скоро. Където и да бе отишъл приятелят му, бе отишъл пеша. Църквата, чийто остър връх бе потънал сред мъглявината на жълтеникавата светлина на града, бе относително близо. Както и пицария „При Нино“. Както и старият мост с буйния поток, който течеше под него.
Ганзи потегли. Умът му разсъждаваше логично, но предателското му сърце прескачаше. Той не беше наивен, не хранеше никакви илюзии, че някога ще успее да върне стария Ронан Линч, когото познаваше отпреди смъртта на баща му. Ала не искаше да загуби поне онзи Ронан Линч, когото познаваше сега.
Въпреки силната светлина на луната входът към църквата „Света Агнес“ тънеше в пълен мрак. Потрепервайки, Ганзи сграбчи голямата желязна халка, която отваряше църковната врата, без да бъде сигурен дали ще я завари отключена или не. Беше влизал в тази църква само веднъж, на Великден, и то защото по-малкият брат на Ронан Матю ги бе помолил да дойдат с него. Не би определил църквата като място, където някой като Ронан би потърсил убежище посред нощ, но пък и Ронан не беше особено набожен. И въпреки това братята Линч ходеха в „Света Агнес“ всяка неделя за литургията. В продължение на цял час те успяваха да седят един до друг на пейката, въпреки че не можеха да се погледнат в очите на масата в ресторанта.
Пристъпвайки под черната арка на входа, Ганзи си каза: „Ноа го бива да открива разни неща“. Надяваше се, че и този път Ноа ще се окаже прав за Ронан.
Църквата обгърна Ганзи във въздушна прегръдка от тамян — аромат, който бе достатъчно рядък в живота му, за да отключи автоматично спомени за семейни сватби, погребения и кръщенета, всяко от тях през лятото. Странно как един сезон би могъл да се окаже заложник на една шепа приклещен между стените въздух!
— Ронан?
Думата бе всмукана моментално от обширното празно пространство и не след дълго отекна от високия таван над главата му, който не се виждаше, така че накрая му отговори само собственият му глас.
Меката светлина по пътеката рисуваше издължени арки от сенки. Мракът и несигурността смазваха ребрата на Ганзи, а останалите му без дъх дробове му напомняха за един друг летен ден преди много години, за следобеда, когато за първи път осъзна, че на света съществува и магия.
А ето го и Ронан, опънат по гръб на една от пейките. Едната му ръка висеше надолу от пейката, другата бе метната над главата му, тялото му — по-тъмно парче чернота в един вече черен свят. Не помръдваше.
„Не и тази нощ! Моля те, не и тази нощ!“ — помисли си Ганзи.
Промъквайки се по редицата пейки зад тази на Ронан, той постави ръка върху рамото на приятеля си, като че ли просто го будеше, надявайки се, че с тази своя мисъл ще превърне буденето в реалност. Рамото под ръката му беше топло, Ронан вонеше на алкохол.
— Събуди се, пич! — изрече той. Но думите не прозвучаха шеговито, както му се искаше.
Рамото на Ронан помръдна, главата му се завъртя. За един кратък миг, продължил цяла вечност, Ганзи реши, че е дошъл прекалено късно и че Ронан в крайна сметка вече е мъртъв, и че сега трупът му се буди само защото Ганзи му е заповядал да го направи. Но после ярките сини очи на Ронан се отвориха и мигът отмина.
Ганзи издиша продължително и промърмори:
— Копеле такова!
— Не можах да заспя — изрече спокойно Ронан. А после, забелязвайки уплашеното изражение на приятеля си, добави: — Обещах ти, че никога повече няма да се случи.
— Обаче си лъжец — изрече Ганзи, предвиждайки и тези думи като шега, и отново проваляйки се.
— Мисля, че ме бъркаш с брат ми — отбеляза Ронан.
Църквата около тях бе тиха и някак си пълна. И сега, когато очите на Ронан се отвориха, изглеждаше някак си по-светла, като че ли и самата сграда бе спала доскоро заедно с него.
— Когато ти казах, че не искам да се напиваш като мотика в Монмът, нямах предвид, че можеш да се напиваш някъде другаде!
Леко заваляйки думите си, Ронан отговори:
— Присмял се хърбел на щърбел!
— Аз просто пия! — изрече с невероятно достойнство Ганзи. — Но не се напивам!
Погледът на Ронан се насочи към нещо, което бе притиснал до гърдите си.
— Какво е това? — попита Ганзи.
Пръстите на Ронан обгърнаха някакъв тъмен предмет. Когато Ганзи протегна ръка, за да разтвори пръстите му, усети нещо топло и живо, усети ускорен пулс. Дръпна бързо ръката на Ронан.
— Господи! — извика, опитвайки се да осмисли онова, което чувстваше. — Това птица ли е?
Ронан се изправи бавно в седнало положение, все така притискайки скъпоценния товар към гърдите си. Ганзи бе залят от поредната вълна алкохолни изпарения.
— Гарван — настъпи дълга пауза, докато Ронан съзерцаваше ръката си. — Може би врана, но се съмнявам. Аз… да, дълбоко се съмнявам! Corvus corax.
Дори и пиян, Ронан бе в състояние да си спомни латинското наименование на обикновения гарван.
И не беше просто гарван, както бързо установи Ганзи. Беше птиче голишарче, човчицата му все още разтворена в бебешка усмивка, крилцата все още на денонощия далече от полет. Не беше много сигурен дали иска да докосне нещо, което изглеждаше толкова крехко.
Гарванът беше птицата на Оуен Глендоуър. Затова бе наричан Кралят на гарваните, потомък на дълга поредица крале, свързани с тази птица. Легендата разказваше, че Глендоуър, или Глиндур е можел да говори с гарваните и те с него. Това бе една от множеството причини, поради които Ганзи бе дошъл точно тук, в Хенриета, град, прочут с гарваните си. Кожата му настръхна.
— Откъде се появи това птиче?
Пръстите на Ронан бяха образували състрадателна, предпазна решетка около гърдите на голишарчето. В неговите ръце то някак си не изглеждаше реално.
— Намерих го — отговори той.
— Намират се монети или ключове за коли, или четирилистни детелини — изтъкна Ганзи.
— Гарвани също — тръсна глава Ронан. — Просто ми завиждаш, ’щото… — на този етап му се наложи да млъкне, за да прегрупира разбърканите си от бирата мисли. — … ’щото ти не си намерил!
Птицата се изходи между пръстите на Ронан, точно върху пейката до него. Придържайки гарванчето с едната си ръка, Ронан взе една църковна брошура и почисти след него. После подаде изцапаната брошура на Ганзи. Молбите за седмични молитви бяха подгизнали в бяло.
Ганзи пое хартията само защото не вярваше на Ронан, че ще си направи труда да потърси кошче, за да я хвърли. С известно отвращение отбеляза:
— Ами ако наложа забрана за домашни любимци в апартамента?
— За бога, човече! — възкликна Ронан със зловеща усмивка. — Не можеш да изхвърлиш Ноа просто ей така!
На Ганзи му трябваше доста време, докато осъзнае, че приятелят му се бе пошегувал, а когато го разбра, вече беше твърде късно да се смее. Във всеки случай си знаеше, че няма как да не позволи на птицата да стане член на тяхното братство в Манифактура Монмът, защото виждаше колко собственически я пазеше Ронан. Гарванчето вече го гледаше с отворена уста и вярна усмивка, напълно зависимо от него.
— Добре де! — махна с ръка Ганзи. — Прибираме се! Хайде!
Докато Ронан се изправяше неуверено на крака, гарванчето се сви в ръката му, превръщайки се само в човка и пернато телце, без никакъв врат. Ронан подхвърли:
— Свиквай с турбуленцията, копеленце такова!
— Не можеш да го кръстиш така!
— Тя се казва Резачка — отговори Ронан, без да вдига глава. А после: — Ха, Ноа! Ти привидение ли си там?
Ноа стоеше мълчаливо и неподвижно, потънал в мрака до входа на църквата. В първия момент единственото, което се виждаше от него, бе бледото му лице. Тъмните му дрехи се сливаха със сенките, очите му бяха бездни към непознат свят. А после той излезе на светло и стана отново неугледен и до болка познат.
— Мислех, че няма да дойдеш — рече Ганзи.
Погледът на Ноа се плъзна покрай тях към олтара, а после нагоре към мрачния, невидим таван. И с типичната за него храброст изрече:
— В апартамента беше зловещо.
— Откачалник — промърмори Ронан. Ноа не му обърна никакво внимание.
Ганзи отвори вратата и тримата се озоваха на тротоара. Нито следа от Адам. В душата му започна да се прокрадва чувство за вина, че въобще му се бе обадил, след като тревогата се оказа фалшива. Въпреки че… не беше много сигурен дали тревогата наистина е фалшива. Нещо със сигурност се бе случило, макар засега да не бе съвсем наясно точно какво.
— Къде каза, че си намерил тази птица?
— В главата си — изрече Ронан и се изсмя остро като чакал.
— Опасно място — отбеляза Ноа с невъзмутима физиономия.
Препъвайки се, все още замаян от алкохола, Ронан отговори:
— Не и за резачки.
Гарванчето в ръката му издаде звук, приличащ по-скоро на почукване, отколкото на глас.
В обятията на хладната пролетна нощ Ганзи отметна глава и изпълни гърдите си с чистия въздух. Сега, когато знаеше, че с Ронан всичко е наред, успя да забележи, че през нощта Хенриета всъщност е много красиво място, като юрган на кръпки с бродирани по него черни клони.
Гарван. От всички възможни птици на света Ронан да намери точно гарван!
Ганзи не вярваше в съвпадения.