Пророчеството на гарвана

Двайсет и шеста глава

— Кабесуотър — повтори Ганзи.

В тази дума имаше нещо невероятно магическо. Кабесуотър. Нещо древно и загадъчно. Това бе дума, която не принадлежеше на Новия свят. Принадлежеше само на магическата гора. Ганзи прочете още веднъж латинския надпис на скалата — след като Ронан бе свършил тежката работа по пренареждането, преводът изглеждаше очевиден — а после, следвайки примера на останалите, огледа дърветата, които ги обграждаха.

„Какво успя да сториш сега? — запита се той. — Къде ги доведе?“

— Предлагам да намерим вода — обади се накрая Блу. — За да накараме енергията да направи онова, за което Ронан каза, че прави по-добре. А после… Мисля, че трябва да кажем нещо на латински.

— Звучи логично — кимна Ганзи, казвайки си, че само на подобно чудато място такова безсмислено предложение би могло да звучи разумно. — Накъде да поемем — да се върнем, откъдето дойдохме, или да продължим напред?

— Напред — изрече Ноа.

И тъй като Ноа рядко изразяваше мнение, неговата дума автоматично натежа. Продължавайки отново напред, те се върнаха назад, а после напред по собствените си следи в търсене на вода. И докато вървяха, листата около тях започнаха да падат, червени, после кафяви и накрая сиви, докато накрая дърветата не оголяха. В сенките се появи скреж.

— Зима — отбеляза Адам.

Всичко това бе невъзможно, разбира се, но, от друга страна, такова бе всичко и преди това. Точно както когато Ганзи бе минавал с Малъри през Езерния регион в Англия — след известно време красотата започваше да става твърде много, за да остане видима.

Беше невъзможно да бъде зима. Ала не по-невъзможно от всичко останало, случило се до този момент.

Петимата бяха спрели до няколко оголели върби на лек склон, под които се виеше мудно плитко поточе. Веднъж Малъри бе казал на Ганзи, че там, където има върби, има и вода. Бе му обяснил, че върбите се размножават, като пускат семената си в движеща се вода, която ги отнася надолу по течението и им позволява да се вкоренят на друг, по-далечен бряг.

— Ето я и водата — промърмори Блу.

Ганзи се обърна към останалите. Дъхът им излизаше на валма от устата им и всички изглеждаха облечени недостатъчно за този сезон. Дори цветът на кожата им не изглеждаше на място — бяха прекалено загорели от слънцето за този безцветен зимен въздух. Като туристи от друг сезон. Даде си сметка, че трепери, но не знаеше дали е от неочаквания зимен студ или от нетърпение.

— Окей — обърна се той към Блу. — Какво искаш да кажем на латински?

Блу се обърна към Ронан.

— Можеш ли просто да им кажеш „здравейте“? Мисля, че е добре като за начало. Учтиво.

По лицето на Ронан се разля обида — учтивостта не беше в негов стил. Обаче изрече на глас:

— Salve — а на Блу поясни: — Всъщност това означава: „Бъдете добре!“.

— Прекрасно! — възкликна тя. — Попитай ги дали искат да говорят с нас!

Сега Ронан вече се засегна не на шега, защото тези думи щяха да го накарат да изглежда абсурден, а абсурдността бе още по-малко в негов стил. Но въпреки това вдигна глава към върховете на дърветата и извика:

— Loquere tu nobis?

Всички застинаха в очакване. Около тях като че ли се надигна някакво съскане, сякаш през листата на дърветата премина лек зимен бриз. С тази разлика, че по клоните на дърветата нямаше никакви листа, които да шушнат.

— Нищо — промърмори Ронан. — Вие да не би да очаквахте нещо друго?

— Тихо! — махна с ръка Ганзи. Защото сега съскането със сигурност бе станало нещо много повече от шепот на листа. Сега то се бе превърнало в нещо, което съвсем осезаемо звучеше като гласове. Чувате ли това?

Всички, с изключение на Ноа, поклатиха глави.

— Аз го чувам — отговори Ноа за огромно облекчение на Ганзи.

Ганзи извика:

— Помоли ги пак да повторят казаното!

Ронан ги помоли.

Съскащото шумолене на листа се чу отново и вече беше очевидно, че това е глас, че никога не са били листа. И Ганзи съвсем ясно чу накъсано изявление на латински. И внезапно, докато повтаряше фонетично думите на Ронан, му се прииска да бе залягал повече на латинския в училище.

— Казват, че ти говорят отдавна, обаче ти не ги слушаш — преведе Ронан. После потри тила на обръснатата си глава и промърмори: — Ганзи, ти да не би да си правиш майтап с мен? Наистина ли чуваш нещо?

— Да не би да си мислиш, че латинският на Ганзи е толкова добър? — тросна му се ядосано Адам. — Ронан, не забравяй, че надписът на скалата, който ни каза, че говорят латински, бе от твоята ръка! Така че млъкни!

Дърветата пак изсъскаха и Ганзи повтори думите им на Ронан. Ноа поправи един от глаголите, който Ганзи не бе чул добре.

Ронан стрелна с очи Блу и преведе:

— Казват, че са щастливи да видят дъщерята на ясновидката.

— Кой, мен ли?! — извика Блу.

Дърветата изсъскаха отговора си и Ганзи повтори думите.

— Не знам какво означава това — отговори Ронан, — но казват, че са щастливи да видят още веднъж… нямам представа каква е тази дума. Грейуорън? Ако е на латински, аз не я знам.

Ронан, прошепнаха дърветата. Ронан Линч.

— Това си ти! — извика учудено Ганзи и кожата му настръхна. — Ронан Линч. Казаха твоето име. Ти си този, когото се радват да видят отново!

Изражението на Ронан беше неразгадаемо, чувствата му бяха дълбоко скрити.

— Още веднъж? — Блу притисна ръце към зачервените си от студ бузи. Очите й бяха ококорени, лицето й изразяваше цялото благоговение и вълнение, което чувстваше Ганзи. — Удивително! Дърветата? Удивително!

Адам попита:

— Защо само ти и Ноа можете да ги чувате?

На тромав латински — дори и в клас той рядко се опитваше да говори този език, а какво остава да се опитва да превежда собствените си думи чрез такива, които е виждал само написани — Ганзи изрече:

— Hic gaudemus. Gratias tibi… loquere… loquipro nobis — погледна към Ронан. — Как да ги попитам защо ти не можеш да ги чуеш?

— За бога, Ганзи! Ако беше обръщал повече внимание на… — започна Ронан, но после затвори очи, замисли се и накрая изрече: Cur non te audimus?

Ганзи нямаше нужда от Ронан, за да си преведе прошепнатия отговор на дърветата — латинският им вече беше достатъчно лесен.

— Пътят не е пробуден! — извика той.

— Кое? Лей линията ли? — поиска да знае Блу. А после с известна тъга допълни: — Но това не обяснява защо само ти и Ноа ги чувате.

Дърветата промърмориха:

— Si expergefacere via, erimus in debitum.

— Ако пробудите линията, те ще ви бъдат много задължени — преведе Ронан.

За момент никой не каза нищо. После всички се спогледаха. Това беше твърде много за осмисляне. И не само защото дърветата им говореха. А и защото дърветата се оказаха разумни същества, способни да следят движенията им. Но дали само дърветата в тази странна гора бяха такива, или всяко дърво, покрай което минаваха, наблюдаваше движенията им? Възможно ли е винаги да са се опитвали да им говорят? Нямаше начин да разберат. Нямаше начин да разберат също така и дали дърветата са добри или лоши, дали мразят или обичат хората, дали притежават принципи и състрадание. За тях те бяха като извънземни според Ганзи. Извънземни, към които в продължение на много дълго време човеците са се отнасяли непростимо. Ако бях дърво, не бих имал никакви причини да обичам хората.

Вече се случваше. През всичките тези години той бе търсил точно това. И то се случваше!

Ганзи изрече:

— Попитай ги дали знаят къде е Глиндур?

Адам го изгледа стреснато. А Ронан автоматично преведе.

Не мина много време и съскащите гласове отговориха, и този път Ганзи също нямаше нужда от превод.

— Не! — извика Ганзи. Нещо в него се бе стягало и стягало, и стягало, докато се осмели да зададе този въпрос. Мислеше си, че научаването на отговора ще го успокои, но това не стана. Всички останали го наблюдаваха внимателно и той не знаеше точно защо. Може би имаше нещо необичайно в изражението му. Поне така го усещаше. Извърна очи от тях и промърмори: — Много е студено тук. Valde frigida. Как се излиза оттук? По кой път? Моля? Amabo te, ubi exitum?

Дърветата зашепнаха и засъскаха и Ганзи си даде сметка, че до този момент е грешал — може би през цялото време е бил само един глас, а не много. И сега, като се замислеше, си даваше сметки, че не е много сигурен дали го е чул високо, по нормалния начин, или през цялото време не е звучал само в главата му. Това беше обезпокоителна мисъл, която го разсея и той не чу всичко. Наложи се Ноа да му помогне да си припомни всяко нещо, което бе казано от дърветата, а на Ронан му се наложи да помисли дълго, докато успее да преведе думите.

— Извинявайте, обаче е доста трудно — промърмори по едно време той. Беше се концентрирал твърде силно, за да си напомня да изглежда хладен и намусен. — Казват, че… че трябва да се върнем назад през сезоните. Срещу… пътя. Линията. Казват, че ако се върнем по потока и завием наляво при големия… чинар? Platanus? Да, мисля, че е чинар. А после ще открием нещо, което според тях искаме да открием. След това ще можем да излезем от гората и да намерим пътя си към… към нашия ден. Не съм много сигурен. Пропуснах някои части, но мисля… Съжалявам!

— Всичко е наред! — усмихна му се Ганзи. — Справяш се повече от добре! — а после с по-тих глас се обърна към Адам: — Мислиш ли, че трябва да го направим? Може ли да им се има доверие?

Сбърченото чело на Адам подсказваше, че тази мисъл бе хрумнала и на него, но той отговори:

— Имаме ли друг избор?

— Мисля, че трябва да им се доверим — намеси се Блу. — Познаха мен и Ронан. Някак си. А скалата не ни предупреди да не им вярваме, нали така?

Доводите й бяха основателни. Почеркът на Ронан, постарал се максимално да им докаже произхода си, им бе дал ключа към общуването с дърветата, а не предупреждение да не го правят.

— Хубаво, връщаме се! — отсече Ганзи. — Внимавайте да не се подхлъзнете! — А после извика: — Gratias. Reveniemus.

— Какво им каза? — попита Блу.

Вместо него отговори Адам:

— Благодаря. И че ще се върнем.

Не беше никак трудно да следват указанията, които им бе превел Ронан. Тук потокът беше доста широк, а водата между замръзналите му брегове — студена и бавна. Следвайки го, те продължиха надолу и постепенно въздухът около тях започна да се затопля. Тук-там по клоните на дърветата се появиха червени листа и към момента, когато Блу им посочи огромен чинар, чийто белеещ се ствол в бяло и сиво бе твърде голям, за да може да бъде обгърнат с две ръце, вече се намираха с горещите обятия на лятото. Листата бяха сочни и зелени, движещи се постоянно едно срещу друго, постоянно шумолящи. Дори и сега да имаше някакъв глас, Ганзи не беше много сигурен, че ще успее да го чуе.

— Преди пропуснахме лятото — изтъкна Адам. — Имам предвид на идване, когато минахме по другия път. Преминахме директно на есен.

— Магически комари! — промърмори Ронан, плясвайки ядно ръката си. — Велико място, а?

Следвайки напътствията на гласа, при този огромен чинар те завиха наляво. Ганзи се чудеше какво ли е онова, което дърветата си мислеха, че те искат да намерят. Според него имаше само едно нещо на този свят, което той търсеше.

А после дърветата се разтвориха и им показаха приятна горска полянка, и веднага стана очевидно какво бе имал предвид гласът.

Насред полянката, съвсем не на място сред тази гора, стоеше изоставена кола. Червен мустанг. По-нов модел. Първоначално им се стори, че е покрит с кал, но при по-внимателен оглед стана ясно, че е покрит с пластове цветен прашец и опадали листа. Листата се бяха събрали най-вече в отвора между капака и предното стъкло, както и под спойлера, около чистачките и около гумите долу. Под колата растеше млада фиданка и вече се увиваше около предния калник. Картината напомняше на старо корабокрушение, на древни лодки, превърнати в коралови рифове от капризите на времето.

Зад колата се простираше обрасъл с висока трева черен път, който очевидно извеждаше от гората. Сигурно това беше пътят, за който им бяха казали дърветата.

— Труфила! — възкликна презрително Ронан, сритвайки една от гумите.

Мустангът имаше масивни, скъпи гуми и сега, когато Ганзи се загледа по-внимателно в него, видя, че колата е претърпяла стабилно тунинговане след излизането си от завода — широки лайстни, нов спойлер, матирани прозорци, уширен ауспух. „Новите пари — би казал баща му — парят в джобовете.“

— Вижте! — извика Адам и плъзна пръст по праха върху задното стъкло. До стикера на поп пънк групата „Блинк-182“ се виждаше винетка на „Алионби“.

— Логично — промърмори Блу.

Ронан дръпна шофьорската врата и тя се отвори веднага. Той се изсмя остро и отбеляза:

— Даже има един мумифициран хамбургер!

Всички се стълпиха около него, за да разгледат интериора, но, освен сухия, наполовина изяден хамбургер, лежащ на пътническата седалка все така върху хартията, с която е бил увит, нямаше много за гледане.

Тази кола също беше загадка, точно както гласът на Блу на записа. Ганзи имаше чувството, че посланието е насочено конкретно към него.

— Отворете багажника! — извика той.

В багажника имаше сако, а под него чудат предмет, състоящ се от пръчки и пружини. Смръщил чело, Ганзи измъкна съоръжението, като го държеше за най-голямата пръчка. Парчетата заеха местата си, като няколко от тях увиснаха и се завъртяха под главната. Не му трябваше много, за да се досети какво е.

— Това е багета — махало за откриване на вода и енергийни точки — промърмори.

И се обърна към Адам в очакване на потвърждение.

— Съвпадение — изрече Адам. С което имаше предвид тъкмо обратното.

Ганзи се изпълни с онова особено усещане, което го бе сполетяно за първи път на паркинга до пицарията, когато Адам го бе предупредил, че според него и някой друг търси лей линията. Едва тогава осъзна, че Блу и Ноа бяха изчезнали от погледите им.

— Къде са Блу и Ноа?

При споменаването на името й Блу се появи. Прескочи един паднал дънер и се приближи към тях.

— Ноа повръща — съобщи.

— И защо? — възкликна Ганзи. — Да не е болен?

— Ще го попитам — отговори тя. — Веднага щом приключи с драйфането.

Ганзи примигна.

— Както вероятно скоро ще установиш, Ганзи би предпочел израза „еметичен проблем“ — обади се жизнерадостно Ронан.

— А аз мисля, че в случая най-точният израз е „дере се“! — поправи го назидателно момичето.

— Дере ли се? — възкликна Ронан, но без особено притеснение — най-сетне бе станало нещо, което бе от неговата компетенция. — Къде е той? Ноа! — заобиколи мустанга и се насочи към мястото, откъдето се бе появила Блу.

Блу забеляза пръчката в ръцете на Ганзи.

— Това в колата ли беше? Върбова пръчка за намиране на вода?

Той си каза, че не би трябвало да се изненадва на познанията й, макар лично тя да не беше ясновидка, майка й беше, а теоретично погледнато, това бе едно от оръжията на техния занаят.

— Да, в багажника — отговори.

— Но това означава, че и някой друг е търсил лей линията!

От другата страна на мустанга Адам прокара пръсти през пелената от прашец върху колата. Изглеждаше силно обезпокоен.

— И е решил, че линията е по-важна от колата му — изрече мрачно.

Ганзи вдигна очи към върховете на дърветата над главата си, а после отново насочи поглед към скъпата кола. В далечината долови тихите гласове на Ронан и Ноа.

— Мисля, че сега е най-добре да тръгваме — промърмори. — Нуждаем се от повече информация, за да продължим!