Пророчеството на гарвана

Двайсет и седма глава

В утрото на неделния ден Блу се приготвяше да излезе, вече официално раздвоена. Неделите бяха за нея дни за разхождане на кучета. Всъщност неделите и четвъртъците бяха дни за разхождане на кучета, но Блу бе пропуснала последните две седмици, за да бъде с момчетата, и затова сега имаше чувството, че е изминала цяла вечност, откакто не се бе виждала с питомците си. Проблемът бе, че финансите й бяха на изчерпване, а което беше още по-важното, вината, че пренебрегна заповедта на майка си, най-сетне бе започнала да й натежава. В последно време не можеше да събере сили да погледне майка си в очите по време на вечеря, но същевременно не можеше да си представи да се откаже от момчетата. Крайно време беше да намери начин да помири двете неща.

Но първо трябваше да разходи кучетата.

Тъкмо се бе запътила към вратата, когато телефонът в кухнята иззвъня. С чаша мътен ябълков сок в едната ръка и връзките на високите си сандали в другата, тя грабна слушалката и изрече:

— Ало?

— Бих искал да говоря с Блу, ако обичате, стига да е у дома, разбира се.

Това беше непогрешимият, учтив глас на Ганзи, онзи, който той използваше, за да превръща сламата в злато. Очевидно е бил напълно наясно какво рискува с обаждането си тук и очевидно е бил подготвен да говори с някоя друга жена, освен Блу. И въпреки засилващото й се подозрение, че тайната й няма да изтрае още дълго, Блу не беше сигурна как да приеме факта, че той можеше с лека ръка да развали прикритието й.

— Блу се приготвя да разхожда кучетата на другите хора — отговори тя, остави чашата със сока на масата и започна да нанизва сандалите си, притиснала слушалката между ухото и рамото си — И стана много добре, че попаднахте на нея, а не на някого другиго.

— Бях подготвен за тази възможност — изрече Ганзи. Беше странно да го чуе по телефона, гласът му изобщо не звучеше така, както изглеждаше лицето му. — Но въпреки това се радвам, че попаднах директно на теб. Е, как си? Вярвам добре?

„Той не го прави нарочно! Не се прави нарочно на големец!“ напомни си мислено Блу. И си го повтори няколко пъти. А после отговори:

— Вярваш правилно.

— Брилянтно! Виж какво сега, днес Адам е на работа, а Ронан е на църква с братята си, обаче на мен ми се иска да изляза и да… поразгледам — и побърза да добави: — Не в гората, разбира се! Просто си мислех за онази църква на картата ти. Искаш ли да…

И се запъна. Ганзи да се запъне? На Блу й трябваше цяла секунда мълчание от негова страна, докато осъзнае, че той всъщност я пита дали иска да отиде с него. И после още една секунда, докато си даде сметка, че никога не бе излизала само с него, без другите момчета.

— Трябва да разхождам кучета.

— О! — възкликна разочаровано Ганзи. — Е, добре.

— Но ще ми отнеме само един час.

— О! — повтори той, но вече няколко идеи по-ведро. — В такъв случай да те взема ли?

Блу погледна крадешком през рамо по посока на дневната.

— Ами не — изрече. — Аз… ъммм… ще се срещнем на паркинга.

— Брилянтно! — повтори той. — Суперско! Мисля, че ще бъде много интересно! Е, ще се видим след час!

Суперско ли? Ганзи без Адам — Блу не беше много сигурна как ще се получи тази комбинация. Въпреки плахия интерес на Адам към нея момчетата определено действаха като екип, като една обща, многоглава цялост. Да се срещне с когото и да било от тях без присъствието на останалите, й се струваше малко… опасно.

Но, от друга страна, не съществуваше вариант да не излезе с Ганзи. Защото тя искаше да проучи лей линията не по-малко от него.

Едва затворила телефона, чу да викат името й.

— Блууу, о, Блууу, дете мое, ела тууук!

Това беше гласът на Маура, а напевният му ритъм звучеше по-скоро иронично. С чувство за неизбежност Блу проследи гласа до дневната, където завари Маура, Кала и Персефона да пият нещо, което заподозря, че е коктейл „Отвертка“. Когато влезе в стаята, всички жени вдигнаха едновременно глави към нея и я изгледаха с лениви усмивки. Като стадо лъвици.

Блу повдигна вежди, загледана в чашите с коктейли. Светлината на утрото, нахлуваща през прозореца, придаваше на напитките ярък, наситен жълт цвят.

— Едва десет часът е — промърмори.

Кала протегна ръка, пръстите й стегнаха като в менгеме китката й и я придърпаха върху тъмнозеленото канапе в нишата до прозореца. Чашата й беше почти празна.

— Днес е неделя — изрече. — Какво друго да правим?

— Аз обаче имам да разхождам кучета! — отвърна Блу.

От стола на сини и бели ивици в другия край на стаята Маура отпи от „отвертката“ си и сбърчи възмутено нос.

— Божичко, Персефона, правиш ги с твърде много водка!

— Ръката ми винаги се отплесва — прошепна тъжно Персефона откъм плетената пейка пред прозореца.

Когато Блу започна да се надига, Маура, с трудно прикрита стомана в гласа изрече:

— Постой за малко с нас, Блу! Разкажи ни за вчера. И за онзи ден. И за по-предишния. И въобще… да поговорим за последните две седмици, а?

Едва тогава Блу разбра, че майка й е бясна. Беше я виждала побесняла само няколко пъти през целия си живот, но сега, когато тази ярост бе насочена срещу нея, усети, че започва да се препотява.

— Ами, аз бях… — не довърши. Лъжата изглеждаше безполезна.

— Виж какво, аз не съм ти надзирател! — прекъсна я Маура. — И не смятам нито да те заключвам в тази стая, нито да те пращам в манастир! Затова просто престани с това промъкване крадешком и с тези тайни, става ли? Веднага!

— Ама аз не съм…

— Напротив, си! Аз съм ти майка, откакто си се родила, и ти гарантирам, че си! Та да разбирам ли, че ти и Ганзи излизате? — изражението на Маура беше дразнещо знаещо.

— Мамо!

— Орла ми каза за мощната му кола — продължи майка й. Гласът й продължаваше да бъде все така гневен и все така изкуствено ведър. А фактът, че Блу си даваше прекрасно сметка, че си го бе заслужила, правеше удара още по-силен. — Не възнамеряваш да го целунеш, нали?

— Мамо, това никога няма да стане! — увери я съвсем искрено Блу. — Нали вече го познаваш?

— Не бях много сигурна дали да караш старо, шумно камаро не е мъжкият еквивалент на това да режеш тениските си и да лепиш картонени дървета по стените в стаята си.

— Повярвай ми, двамата с Ганзи не сме нищо такова! — обясни Блу. — Освен това дърветата не са от картон. От рециклиран брезент са.

— Боже! Околната среда въздъхва облекчено! — Маура напрани нов опит да отпие от коктейла си, но сбърчи нос и изгледа кръвнишки Персефона. Персефона я изгледа съкрушено. След известно мълчание и с вече доста поомекнал тон Маура добави: — И изобщо не съм спокойна, че влизаш в кола без въздушни възглавници.

— Нашата кола също няма въздушни възглавници — изтъкна момичето.

Маура свали един дълъг косъм на Персефона от ръба на чашата си и промърмори:

— Да де, ама ти винаги ходиш с колелото.

Блу се изправи. Нещо й подсказваше, че отзад чорапите й са с полепнали зелени влакънца от канапето.

— Мога ли вече да тръгвам? Загазила ли съм?

— Да, загазила си! Казах ти да стоиш далече от него, а ти не ме послуша! — промърмори Маура. — Просто още не съм решила какво да правя по този въпрос. Чувствата ми са наранени. Консултирах се с няколко човека, които до един ми казват, че имам пълното право да се чувствам наранена. Все още ли забраняват на тийнейджърите да излизат? Или това остана в осемдесетте?

— Ще се ядосам много, ако ми забраниш да излизам — отбеляза Блу, все още разтърсена от болката, която бе причинила на майка си. — Вероятно ще се разбунтувам и ще избягам през прозореца с въже от завързани един за друг чаршафи.

Майка й потри лицето си. Гневът й се бе изчерпал напълно.

— Ти май си затънала дълбоко в тази работа, а? Е, не ти отне много време.

— Ако ти не ми забраняваш да го виждам, няма да ми се налага да не ти се подчинявам — отбеляза замислено Блу.

— Ето какво получаваш, Маура, когато използваш ДНК-то си за правене на деца! — намеси се Кала.

— Блу — изрече с въздишка майка й, — знам, че не си идиот. Просто… понякога и умните хора правят глупави неща.

— Не бъди като тях! — припя с ръмжене Кала.

— Персефона? — обърна се към нея Маура.

С тихото си гласче Персефона отговори:

— Нямам какво да добавя — но след кратък размисъл все пак добави: — Ако смяташ да удряш някого с юмрук, не стискай палеца си между пръстите! Би било срамота да го счупиш!

— Окей — кимна Блу. — Е, излизам.

— Можеш поне да се извиниш — подвикна й Маура. — Да се престориш, че имам някаква власт над теб!

Блу не беше много сигурна как да отговори на това. Маура имаше власт над дъщеря си по хиляди други начини, но те не бяха от вида, който придружаваше ултиматумите или вечерния час. Затова само каза:

— Извинявай! Трябваше да ти кажа, че ще направя онова, което ти ми забрани да правя.

— Хмм, това не ми донесе чак такова удовлетворение, на каквото се надявах — промърмори майка й.

Кала отново сграбчи китката на Блу и за момент момичето се уплаши, че тя ще долови степента на странност, придружаваща търсенето на Ганзи. Но Кала просто преглътна последната глътка от коктейла си и измърка:

— С този твой активен социален живот напоследък да не забравиш нашата филмова вечер в петък!

— Нашата… филмова… вечер? — повтори Блу.

Кала сбърчи вежди.

— Ти ми обеща!

За един безкраен миг Блу се опита да си припомни кога за последно бе говорила с Кала за филмова вечер, когато изведнъж осъзна какво всъщност означава това — разговорът им преди известно време. За това да преровят стаята на Нийви.

— О, забравих, че беше този петък! — възкликна с невинен тон Блу.

Маура завъртя леко чашата си, която изглеждаше все така пълна. Тя обикновено предпочиташе да гледа другите как пият, вместо да го прави лично.

— Кой филм ще гледате? — попита накрая.

— „Дори и джуджетата започват като малки“ — отговори незабавно Кала. — На оригиналния немски „Auch Zwerge haben klein angefangen“.

Маура трепна, макар Блу да не бе много сигурна дали бе заради филма или заради немския акцент на Кала.

— Още по-добре — изрече накрая. — И без това в петък вечер двете с Нийви ще излизаме.

Кала повдигна вежди, а Персефона започна да върти един конец от дантелените си чорапи.

— Какво правите вие двете? — попита Блу. Търсите баща ми? Гадаете по локви?

Маура престана да върти чашата си и отговори:

— Не се мотаем с Ганзи.

Е, поне можеше да бъде сигурна, че майка й за нищо на света не би я излъгала.

Просто не желаеше да й каже нищо.