Пророчеството на гарвана

Двайсет и първа глава

Да не се подчиниш на Маура, се оказа изумително лесно.

Маура Сарджънт нямаше почти никакъв опит в дисциплинирането на деца, а Блу нямаше почти никакъв опит в спазването на дисциплина, затова не съществуваше нищо, което да спре Блу да не излезе с Адам, когато той дойде да я вземе от дома й. Дори не се почувства виновна — поне засега — защото нямаше опит и във вината. Всъщност най-забележителното в цялата ситуация бе, че противно на всички очаквания, тя бе изпълнена с надежда. Нарушаваше заповедите на майка си, като се срещаше с момче, при това момче гарван. А уж се ужасяваше от това.

Но беше адски трудно да си представи Адам като момче гарван, когато той я посрещна пред дома й, пъхнал елегантно ръце в джобовете си, окъпан в уханието на окосена трева. Синините по лицето му бяха остарели, поради което бяха още по-страховити.

— Изглеждаш прекрасно — изрече той, когато двамата поеха надолу по алеята.

Тя не беше много сигурна дали й говори сериозно, или просто й прави комплимент. Беше обула тежки кубинки, които бе открила в „Гудуил“ (беше ги украсила с конци за бродерия с много здрава игла) и носеше рокля, която бе сътворила преди няколко месеца — от няколко различни парчета зелен плат. Някои от тях бяха обикновен плат на ивици. Други бяха плетени на една кука. А трети бяха прозрачни. На нейния фон Адам изглеждаше прекалено консервативен, сякаш тя го отвличаше. С известно неудобство Блу беше принудена да признае поне пред себе си, че двамата изобщо не изглеждаха като двойка.

— Благодаря — отговори. А после бързо, преди да я напусне смелостта, попита: — Защо поиска номера ми?

Адам продължи да върви, но не отмести поглед. Изглеждаше срамежлив, докато не събра кураж да изрече:

— И защо да не го направя?

— Не ме разбирай погрешно — отговори Блу. Бузите й бяха започнали да поруменяват, но вече бе почнала разговора и нямаше връщане назад. — Просто знам, че според теб бих се обидила, но това не е така.

— Добре.

— Защото аз не съм красива. Или не в смисъла, който влагат в женската красота момчетата от „Алионби“.

— Аз ходя в „Алионби“ — рече Адам.

Но той не изглеждаше като да ходи в „Алионби“ така, както ходеха другите момчета от „Алионби“.

— И мисля, че си красива — допълни.

Когато изрече това, тя долови местния му акцент за първи път през този ден. От близкото дърво изписка птица кардинал. Топсайдерите на Адам се тътреха по тротоара. Блу се замисли върху онова, което й беше казал, а после се замисли още повече.

— Да бе — изрече накрая. Почувства се така, както когато бе прочела за първи път картичката, придружаваща цветята от него. Странно разтърсена. Сякаш неговите думи бяха изтъкали някаква нишка между тях и тя усети, че по някакъв начин трябва да разведри напрежението. — Но иначе благодаря. И аз мисля, че ти си красив.

Той се разсмя изненадано.

— Имам още един въпрос — продължи Блу. — Помниш ли последното нещо, което майка ми каза на Ганзи?

Тъжната му физиономия й даде да разбере, че помни, при това много добре.

— Така! — отсече Блу, пое си дълбоко дъх и продължи: — Тя каза, че няма да ви помогне. Но аз не съм казвала подобно нещо!

След като Адам й се беше обадил, тя бе надраскала набързо сама не особено конкретна карта до безименната църква, където беше седяла с Нийви в нощта преди Деня на свети Марко. Просто няколко успоредни линии, показващи главния път, няколко тънки линийки, обозначаващи пресечките, и накрая един квадрат, кръстен единствено „Църквата“.

Сега тя подаде на Адам тази своя карта — съвсем незабележима, надраскана върху смачкан лист от тетрадка. А после бръкна в чантата си и му връчи дневника на Ганзи.

Адам се закова на място. Намираща се на няколко крачки пред него, Блу зачака, докато той оглеждаше смръщено предметите в ръцете си. Хвана дневника много внимателно, като че ли бе много важен за него или може би защото беше важен за някого, който бе важен за него. Блу отчаяно искаше той да я уважава и да й има доверие, но от физиономията му в момента разбра, че не разполага с особено много време, за да постигне тези неща.

— Ганзи го беше забравил в „Нино“ — изрече бързо. — Имам предвид дневника. Знам, че трябваше да му го върна още на сеанса, но майка ми… е, видя я каква е. Но обикновено не е… не е такава. А и тогава не знаех какво да си мисля за вас. Но ето как стоят нещата. Бих искала да ме включите в тази работа, в онова, което търсите. Искам да кажа, че ако там наистина има нещо свръхестествено, бих искала да го видя. Това е.

— Защо? — бе единственото, което попита Адам.

С него очевидно нямаше никаква друга възможност освен самата истина, при това изречена колкото бе възможно по-просто и ясно. Нещо й подсказваше, че той не би приел нищо друго.

— Аз съм единственият член на моето семейство, който не е надарен с никаква ясновидска дарба — изрече. — Чу майка ми — аз просто улеснявам нещата за онези, които вече имат дарба. И затова, ако наистина съществува магия, бих искала да я видя. Поне веднъж!

— Ти си същата като Ганзи — каза Адам, но очевидно не го мислеше в лошия смисъл на думата. — Единственото, към което се стреми той, е да разбере, че всичко това е съвсем истинско.

А след това започна да обръща листа с картата във всички посоки. Блу почувства внезапно облекчение — не си бе давала сметка колко неподвижно бе стоял до този момент, докато не се бе раздвижил. И с това негово движение напрежението сякаш автоматично се изпари във въздуха.

— Това е карта към пътя на мър… към лей линията — поясни тя, сочейки драсканиците си. — Църквата се намира точно върху лей линията.

— Сигурна ли си?

Блу го дари с един изпепеляващ поглед и отсече:

— Виж какво, или ще ми повярваш, или не! Ти беше този, който ме покани днес. Помниш ли — „на изследователска експедиция“?

По лицето на Адам се разля широка усмивка — изражение, което беше толкова различно от обичайното му, че всичките му черти бяха принудени да се наместят, за да го изразят.

— Ти май нищо не правиш тихо, а?

По начина, по който го каза, тя разбра, че той е впечатлен от нея по начина, по който мъжете обикновено се впечатляваха от Орла. И това определено се хареса на Блу, особено след като не й се наложи да прави нищо друго, освен да бъде самата себе си, за да си го заслужи.

— Нищо, което си струва да бъде направено — отговори.

— Е — отбеляза той, — смятам, че съвсем скоро ще разбереш, че аз пък върша почти всичко в живота си тихо. Ако това не ти пречи, мисля, че всичко между нас ще бъде наред.

Оказа се, че тя бе минавала пеш или на велосипед покрай апартамента на Ганзи през всеки божи ден от годината — на път за училище или за работа в пицарията. Докато приближаваха огромното туловище на някогашната фабрика, тя зърна пъклено оранжевия проблясък на камарото насред обраслия с трева паркинг, а само на стотина метра от него — блестящ тъмносин хеликоптер.

В интерес на истината, не беше повярвала за хеликоптера. Или поне не по начин, който да я подготви да види на живо истински, огромен хеликоптер, застанал съвсем невинно насред паркинга така, както някой би паркирал микробуса си.

Блу се закова на място и извика:

— Божичко!

— Да, знам — съгласи се Адам.

И ето че отново Блу видя Ганзи, и отново й струваше голямо усилие на волята, за да помири образа му като дух и образа му като жив човек, особено застанал до хеликоптера.

— Най-накрая! — извика той и хукна към тях. Все още носеше онези идиотски топсайдери, които тя бе забелязала на сеанса, но този път в комбинация с къси тъмнозелени панталони и жълта затворена риза с къси ръкави и якичка, които го правеха да изглежда така, сякаш бе подготвен за всякакви непредвидени обстоятелства, стига тези обстоятелства да включваха падането му върху яхта. В ръка държеше голяма бутилка органичен ябълков сок.

Насочи безпестицидния си сок към Блу и извика:

— Идваш ли с нас?

Точно както и на сеанса, и сега Блу се почувства евтина, нищожна и глупава само от присъствието му до себе си. Стараейки се да овладее колкото й бе възможно повече акцента си от Хенриета, тя отговори:

— Имаш предвид да дойда с вас на хеликоптера, който е на твое разположение по всяко време на денонощието ли?

Ганзи метна тъмнозлатиста кожена раница през тъмнозлатистите си рамене и се усмихна. Усмивката му беше щедра и приемаща, сякаш съвсем наскоро майка й не бе отказала да му помогне или тя току-що не бе преминала границата с грубостта си.

— Казваш го така, сякаш е нещо лошо — изрече той.

Зад него хеликоптерът изрева и перката започна да се върти. Адам му подаде дневника и Ганзи го изгледа стреснато. За части от секундата самообладанието му се разклати, но това беше напълно достатъчно за Блу, за да разбере, че то е част от маската на Президент Мобилен телефон.

— Къде беше? — изрева Ганзи.

И трябваше да крещи силно. Сега, когато се завъртяха истински, перките на хеликоптера не толкова ревяха, колкото пищяха. Въздухът удари Блу право в ушите, но по-скоро като усещане, отколкото като звук.

Адам посочи към Блу.

— Благодаря! — изкрещя в отговор Ганзи.

Но тя бързо видя, че отговорът е автоматичен — мигът на изненадата бе преминал и той се бе върнал отново към учтивостта на могъществото си. Освен това продължаваше да гледа Адам, очаквайки насоки за това как да реагира спрямо нея. Адам кимна, само веднъж, и маската на Ганзи се свлече още мъничко. Блу се зачуди дали, макар и сред приятелите си, той бе в състояние да забрави напълно поведението си на Президент Мобилен телефон. Може би единствено онзи Ганзи, когото бе видяла в църковния двор, бе истинският, дълбоко стаената му същност.

Отрезвяваща мисъл.

Въздухът около тях се разлюля. Блу имаше чувството, че роклята й ще отлети.

— Това нещо безопасно ли е? — изкрещя.

— Безопасно като живота! — отговори Ганзи. — Адам, изоставаме от графика! Блу, ако ще идваш с нас, пристегни свободомислещото си облекло и се мятай на борда!

Когато се приведе, насочвайки се към хеликоптера, неговата риза също започна да се повдига на гърба.

Блу внезапно се изпълни с притеснение. Не че бе много уплашена. Просто тази сутрин, когато ставаше от сън, бе пропуснала да се подготви психически да се отлепи от земята в компанията на момчета гарвани. Въпреки размерите и рева си хеликоптерът не й изглеждаше особено стабилен, за да му повери живота си, а момчетата бяха за нея напълно непознати. Сега вече истински си даде сметка, че не се подчинява на заповедите на майка си.

— Никога не съм летяла — призна тя пред Адам, но крещейки, за да надвика рева на хеликоптера.

— Никога? — отвърна й с крясък и той.

Тя поклати глава. Той постави устни до ухото й, за да може да го чуе. Ухаеше на лято и на евтин шампоан. Блу усети някакво непонятно гъделичкане, което плъзна от пъпа й чак до стъпалата на краката.

— Аз съм летял веднъж — отговори той. Дъхът му пареше кожата й. Блу бе като парализирана. Единственото, за което можеше да мисли, бе: „Значи ето колко близо е целувката“. Усещането беше точно толкова опасно, колкото си бе представяла и тя. Той допълни: — Не ми хареса.

Мина секунда, през която нито един от тях не помръдна. Тя искаше да му каже, че не трябва да я целува — просто в случай че той е голямата й любов — но как би могла? Как да каже подобно нещо на едно момче, преди да знае дали то изобщо иска да я целуне?

Позволи му да хване ръката й. Дланта му беше потна. Значи наистина мразеше за лети.

От вратата на хеликоптера Ганзи се обърна през рамо и ги погледна, а усмивката му стана неразгадаема, когато ги видя да се държат за ръце.

— Мразя тази част! — изкрещя Адам на Ганзи. Бузите му бяха зачервени.

— Знам! — изкрещя в отговор Ганзи.

В хеликоптера имаше място за трима пътници на пейка в задната част и за още един на мека седалка до пилота. Вътрешността би могла да бъде сбъркана с интериора на особено голяма кола, ако коланите на седалките нямаха пет изхода за закопчаване, които изглеждаха така, сякаш са част от самолет изтребител. Блу предпочете да не мисли защо пътниците трябваше да бъдат закопчавани толкова плътно, може би се очакваше хората да бъдат подхвърляни към стените.

Ронан — момчето гарван, което беше много повече гарван от всички останали, вече се бе настанил на седалка до прозореца. Когато вдигна очи, не се усмихна. Удряйки ръката на Ронан, Адам зае средната седалка, а за Блу остана другата седалка край прозореца докато се опитваше да се справи със сложната система от колани, Ганзи се приведе напред, за да си разменят поздрави с юмрук с Адам.

Няколко минути по-късно, когато Ганзи се настани на предната седалка до пилота, Блу забеляза, че той е ухилен до уши — ухилен, бъбрив и нетърпелив, невероятно възбуден, че отива там, където отиваха. Нямаше нищо общо с доскорошното си излъскано поведение. Излъчваше някаква особена, запазена само за себе си радост, от която Блу успя да стане част единствено поради факта че и тя беше и хеликоптера. И затова и тя се изпълни с възбуда.

Адам се приведе към нея, като че ли се канеше да каже нещо, но в крайна сметка само поклати глава и се усмихна — сякаш Ганзи беше шега, която бе твърде сложна за обяснение.

Седнал отпред, Ганзи се обърна към пилота, който определено изненада Блу — оказа се млада жена с удивително прав нос, с вдигната в стегнат кок кестенява коса и слушалки, пристегнали всички решили да се изхлузят кичури. За нея близостта между Адам и Блу очевидно бе по-интересна, отколкото бе за Ганзи.

Пилотът изкрещя на Ганзи:

— Няма ли да ни запознаеш, Дик?

Ганзи се смръщи, но каза:

— Блу, бих искал да ти представя сестра ми Хелън!