Пророчеството на гарвана

Четирийсет и първа глава

След като си тръгна от Манифактура Монмът, Блу се прибра у дома и се оттегли в далечния край на бука в задния двор, за да се опита да си напише домашните. Но скоро установи, че посвещава много по-малко време на решаването на уравнения, отколкото на решаването на загадката „Ноа — Ганзи — Адам — Ронан“. Накрая се отказа и се облегна на големия ствол, и точно тогава се появи Адам. Той пристъпи под сумрачната зелена сянка на дървото откъм страната на къщата и промърмори:

— Персефона каза, че мога да те намеря тук.

И продължи да виси там, в края на сянката.

На Блу й се искаше да каже: „Много съжалявам за баща ти“, но вместо това просто протегна ръка към него. От гърдите на Адам се изтръгна неуверена въздишка от вида, който се виждаше и от шест крачки. А после, безмълвно, той седна до нея и отпусна глава в скута й, заровил лице в нея.

Блу се стресна не на шега, но не реагира веднага — само погледна през рамо, за да се увери, че дървото ги скрива достатъчно от къщата. Чувстваше се така, сякаш към нея се бе приближило диво животно и беше едновременно поласкана от доверието, което то й оказваше, и притеснена да не го подплаши. След няколко секунди погали внимателно няколко фини, пепеляви кичура от косата му, загледана тъжно в тила му. Това накара гърдите й да затрептят от копнеж да го докоснат и да поемат аромата му на прах и моторно масло.

— Косата ти е с цвета на пръстта — изрече накрая.

— Защото знае откъде идва.

— Това е смешно, защото в такъв случай и моята би трябвало да е със същия цвят.

В отговор той само помръдна рамене. Накрая изрече:

— Понякога се страхувам, че той всъщност никога няма да ме разбере.

Тя прокара пръст по ръба на ухото му. Усещането беше опасно и възбуждащо, но не толкова опасно и възбуждащо, колкото би било, ако го докоснеше, когато той я гледа.

— Ще кажа това само веднъж и повече никога няма да го повторя — промълви тя. — Но според мен ти си невероятно храбър!

Настана продължително мълчание. Някъде из квартала избръмча кола. Вятърът раздвижи листата на бука и ги обърна с лицето надолу, което подсказваше, че предстои дъжд.

Без да вдига глава, Адам промълви:

— Блу, бих искал да те целуна, независимо дали си малка или не.

Пръстите на Блу застинаха в косата му.

— Не искам да те наранявам — прошепна накрая.

Той се освободи от прегръдката й и лицето му се оказа само на няколко сантиметра от нейното. Изражението му беше тъжно и отчаяно, съвсем различно от първия път, когато бе поискал да я целуне.

— Аз вече целият съм в рани.

Блу предположи, че той надали има предвид целувката, от което лицето й пламна. Целувка изобщо не трябваше да има, но дори и да можеше да има, не трябваше да стане по този начин. Тя отговори:

— По света има далеч по-лоши неща.

Нещо в тези думи го накара да преглътне и да извърне глава. Отпусна унило ръце в скута си. „Ако бях, което и да е друго момиче на тази земя — каза си тя, — това щеше да бъде първата ми целувка.“ Запита се какво ли е да целуне това трескаво, злочесто момче.

Адам вдигна глава и се загледа в слънчевите петна, които играеха между листата в короната на големия бук. Не я погледна, когато изрече:

— Не си спомням как, според майка ти, би трябвало да разреша проблема си. Онова, което каза тя, когато ни гледа. За избора, който не съм можел да направя.

Блу въздъхна. Значи ето за какво било всичко това. Всъщност знаеше го, още когато той пристигна, макар че самият Адам надали си бе давал сметка за какво точно е дошъл.

— Тя каза, че ще разрешиш проблема си, като избереш трети вариант — отговори сега момичето. — А следващия път си носи тетрадка.

— Не си спомням да е споменавала нещо за тетрадка.

— Защото това го казвам аз, глупчо! Когато пак отидеш да ти гледат, си записвай! Така след това ще можеш да сравниш записките си с реално случилото се и да прецениш дали ясновидката е добра или не.

Сега вече той я погледна, но тя не бе напълно сигурна дали той общо я вижда.

— Непременно ще го направя — отговори.

— Но този път ще ти спестя колебанията дали майка ми е добра или не — добави Блу и вдигна глава, когато той се изправи на крака. Пръстите и кожата й копнееха за момчето, с което преди няколко дена се бяха държали за ръце, но онова момче определено не беше момчето, което стоеше сега пред нея. — Защото мога да ти гарантирам, че майка ми е много добра ясновидка!

Той пъхна ръце в джобовете си, разтри буза о рамото си и промърмори:

— Значи смяташ, че трябва да я послушам, така ли?

— Не, трябва да послушаш мен!

Набързо скалъпената усмивка на Адам беше толкова крехка, че всеки момент щеше да се счупи.

— И какво казваш ти? — смотолеви.

Изпълнена с внезапен страх за него, Блу отговори:

— Продължавай да бъдеш храбър!

Навсякъде имаше кръв.

„Доволен ли си сега, Адам?“ — изръмжа Ронан и приклекна до Ганзи, който се гърчеше в конвулсии на земята. Блу се бе облещила срещу Адам, но ужасът, изписан по лицето й, беше най-лошото от всичко. И за всичко това бе виновен само той. Ронан беше обезумял от загубата на приятеля си. „Това ли искаше през цялото време?“

Първоначално, когато отвори очи и излезе от кървавия си сън, все още усещайки адреналина от него в краката си, Адам не бе в състояние да си даде сметка къде се намира. Имаше чувството, че левитира. В пространството около него имаше нещо сбъркано — беше като че ли твърде светло, твърде високо над главата му, а стените отказваха да върнат обратно звука от дишането му.

А после си спомни къде се намира — в стаята на Ноа, със затворените й стени и ужасно високи тавани. Поредната вълна на нещастието заля душата му и този път изобщо не му беше трудно да идентифицира източника й — наричаше се носталгия. За няколко неопределени на брой минути Адам продължи да лежи, но напълно буден, спорейки със самия себе си. Отлично знаеше, че от логична гледна точка няма основания за носталгия — неговото си бе чист стокхолмски синдром, който го караше да се идентифицира с похитителите си и да счита за милост моментите, когато баща му не го биеше. Обективно погледнато, той си знаеше, че е бил подложен на сериозен физически тормоз. Бе наясно, че пораженията от този тормоз са много по-дълбоки от всяка една рана, с която се бе появявал в училище. Би могъл до безкрайност да анализира реакциите си, да подлага на съмнения емоциите си, да се чуди дали и той, когато порасне, няма да започне да бие детето си.

Но сега, докато лежеше сред мрака на нощта, единственото, за което бе в състояние да мисли, бе: Майка ми никога няма да ми проговори. Аз вече нямам дом.

В съзнанието му се материализираха призракът на Глендоуър и лей линията. Сега те му изглеждаха още по-близо отпреди, но вероятността за успешен изход от ситуацията ставаше все по-нищожна. Уелк бе вече някъде там, а той търсеше тези неща много по-отдавна и от Ганзи. И нямаше никакво съмнение, че ако някой не се намесеше, той щеше да открие онова, което търси, много по-рано от тях.

Налага се да събудим лей линията!

В главата му започнаха да се блъскат хаотично всякакви мисли — за последния побой, който му бе нанесъл баща му, как Прасето спира до него и Ганзи му подвиква, за предшественика на Ронан на касата през онзи ден, когато той бе взел решение да се бори и да влезе в „Алионби“, как юмрукът на Ронан се забива в лицето на баща му. Беше изпълнен с толкова много желания — прекалено голям брой, за да ги подреди по приоритети, но всяко едно от тях заредено със силата на отчаянието. Да не му се налага да работи толкова много, да бъде приет в добър колеж, да изглежда добре с вратовръзка, да не продължава да изпитва глад, след като е изял тънкия сандвич, който си бе донесъл на работа, да кара лъскавото ауди, което веднъж с Ганзи бяха оглеждали след училище, да се прибере у дома, да беше успял сам да се опълчи на баща си, да притежава апартамент с гранитни плотове и телевизор, по-голям дори от бюрото на Ганзи, да принадлежи някъде, да се прибере у дома, у дома, у дома!

Ако успееха да пробудят лей линията, ако успееха да открият Глендоуър, той би могъл да има всички тези неща. Или поне повечето от тях.

Но при тази мисъл в съзнанието му отново изплува окървавеното тяло на Ганзи от съня му, а после и болезненото изражение на Ганзи от изминалия ден, когато се бяха скарали. Адам за нищо на света не би изложил на подобен риск най-добрия си приятел.

От друга страна, той за нищо на света нямаше да позволи на Уелк да го изпревари и да му измъкне онова, за което бе положил толкова труд. Да почакат ли? Е, Ганзи можеше да си позволи да чака. Но Адам — не!

И тогава Адам най-сетне видя пред себе си третата алтернатива, третия избор, за който му бе говорила ясновидката. И решението бе взето.

Пристъпвайки безшумно из новата си стая, Адам започна да пълни чантата си с разни неща. Нямаше как да предположи какво точно ще му потрябва. Измъкна пистолета изпод леглото си и го загледа продължително в него — черен, зловещ силует върху старите дъски на пода. Когато преди няколко часа Ганзи го бе видял да го вади от багажа си, бе извикал ужасено:

— Какво е това?

— Много добре знаеш какво е — бе отговорил Адам. Това беше прословутият пистолет на баща му и макар Адам да не беше сигурен дали баща му би се осмелил някога да го използва срещу майка му, той не можеше да поеме риска да му го остави.

Притеснението на Ганзи, свързано с пистолета, бе осезаемо. Може би се дължеше отчасти на пистолета, който Уелк бе опрял в челото му.

— Не искам наоколо да се подхвърлят подобни неща! — бе отсякъл приятелят му.

— Аз пък не мога да го продам — бе отговорил Адам. — Имах подобна идея, но разбрах, че официално не мога да го продам. Регистриран е на негово име.

— Все трябва да има някакъв начин да се отървеш от него, нали? Например да го заровиш някъде?

— И някое хлапе да го намери, така ли?

— Не го искам тук!

— Ще намеря начин да се отърва от него — бе обещал Адам. — Но не можех да го оставя при него. Вече не!

Тази нощ той всъщност не изгаряше от желание да взема със себе си и пистолет.

Но и нямаше никаква представа какво ще му се наложи да принесе в жертва.

Провери дали предпазителят си е на мястото и сложи оръжието в чантата си. Но когато се изправи на крака и се обърна към вратата, едва успя да сдържи вика си. Точно пред него стоеше Ноа. Кухините на очите му бяха на едно ниво с очите на Адам, разбитата му буза — на едно ниво с унищоженото ухо на Адам, бездиханните му устни — на сантиметри от стаения дъх на Адам.

Без Блу наблизо, за да го направи по-силен, без Ганзи наблизо, за да го направи човек, без Ронан наблизо, за да го превърне в един от групата, Ноа беше призрачно страховит.

— Не го хвърляй! — прошепна призракът.

— Ще се постарая — отговори Адам и вдигна голямата си чанта. Пистолетът вътре в нея изведнъж натежа. Проверих предпазителя, нали? Да, проверих го. Сигурен съм, че го проверих!

Когато се изправи, Ноа беше изчезнал. Адам мина през черния, леден въздух, който допреди секунда беше приятелят му, и отвори вратата. Ганзи спеше, свит на леглото си, със затворени очи и слушалки в ушите. Даже вече и без лявото си ухо, Адам долови тихия звук на музиката, която си бе пуснал Ганзи, за да му прави компания и евентуално да подмами съня.

„Не го предавам — каза си Адам. — Все още сме заедно във всичко това. Само че, когато се върна, ще му бъда истински равен.“

Измъкна се безшумно от апартамента. Ганзи не помръдна. Единственият звук, който се носеше в черната нощ навън, бе шепотът на вятъра в гъстите дървета на Хенриета.