Пророчеството на гарвана

Седма глава

— Я пак ми припомни защо екстрасенсът е добра идея? — обърна се Ганзи към Адам.

Пиците бяха унищожени (без помощта на Ноа), което бе накарало Ганзи да се почувства по-добре, а Ронан — още по-зле. Към края на яденето Ронан бе успял да си изчегърта всички корички на вече зарастващите си рани и щеше да направи същото и с тези на Адам, ако той му беше позволил. Накрая Ганзи го изпрати навън да изпусне парата, а Ноа — да го наглежда.

Сега Ганзи и Адам стояха на опашката, докато някаква жена спореше с касиера относно гъбения сос.

— Защото те работят с енергията — отговори Адам високо, но само толкова, колкото да надвика гърмящата музика. После погледна ръката си, където лично си бе изчегъртал коричката на едната от раните. Кожата отдолу изглеждаше леко раздразнена. Вдигна глава и погледна през рамо, вероятно оглеждайки се за злата сервитьорка, която не беше проститутка. Ганзи се почувства донякъде виновен, че бе прецакал всичките му шансове с нея. Но едновременно с това смяташе, че може би е спасил Адам от пречупване на гръбнака и изяждане.

Ганзи си даде сметка, че е много възможно за пореден път да не е разбрал какво означават парите за другите хора. Не бе възнамерявал да обижда момичето, но сега, като се замисли, си даде сметка, че може и да е възнамерявал. Тази мисъл щеше да го разяжда цяла нощ. Закле се — както бе правил стотици пъти преди — да обмисля по-добре думите си, преди да говори.

Адам продължи:

— Леите са енергия. Енергия и енергия.

— Напълно си пасват — кимна Ганзи. — Стига тази гадателка да е истинска.

— Просяците нямат право да бъдат придирчиви — отбеляза Адам.

Ганзи се загледа в изписаната на ръка квитанция за пица, която държеше в ръката си. Ако се вярваше на закръгления почерк, тяхната сервитьорка се казваше Чиалина. Беше включила и телефонния си номер, но беше трудно да се каже кого от групата им се е надявала да привлече. Някои от членовете на тяхната група бяха по-опасни за връзка от други. Е, тя поне не го бе сметнала за високомерен.

Отчасти защото не го бе чувала да говори.

Цяла нощ. Тази мисъл щеше да го човърка цяла нощ. На глас изрече:

— Ще ми се да имахме някаква представа колко широки са тези линии. Въпреки всичките ни проучвания и до ден-днешен не можем да бъдем сигурни дали търсим нишка или магистрала. Може и да сме само на няколко крачки от тях и пак да не разберем.

Вратът на Адам вече щеше да се счупи от озъртане. Все още никаква следа от сервитьорката. Той изглеждаше уморен — напоследък бе прекарал нощи подред в будуване, за да работи и учи. На Ганзи не му беше никак приятно да го вижда такъв, но нищо от нещата, които се въртяха в главата му, не звучаха като подходящи за изричане. Адам за нищо на света не би му простил съжалението.

— Знаем, че могат да бъдат открити с пръчка, така че не може да са чак толкова широки — отбеляза Адам и разтри слепоочията си с длани.

Именно това бе довело Ганзи в градчето Хенриета — месеците на проучвания и на проверки с радиестезични багети. След това, вече с Адам, се бе опитал да очертае по-точно линията с помощта на пръчката. Бяха обиколили целия град с тази пръчка и с уреда за измерване на електромагнитните вълни, разменяйки си от време на време инструментите. Няколко пъти машинката бе издала странни звуци, а на Ганзи му се бе сторило, че паралелно с нея върбовата пръчка помръдва в ръката му, но към този момент нищо чудно това да е било просто плод на пожелателното му мислене.

„Бих могъл да му кажа, че оценките му ще отидат по дяволите, ако продължава с това темпо“ — помисли си Ганзи, загледан в тъмните кръгове под очите на Адам. Ако направеше това за него, Адам не би го възприел като благодеяние. Замисли се как да го формулира, за да звучи егоистично. Примерно: Изобщо няма да ми бъдеш полезен, ако превъртиш или нещо подобно. Адам веднага би схванал идеята.

Вместо това Ганзи каза:

— Нуждаем се от стабилна точка А, преди да започнем да мислим за точка Б.

Но всъщност те вече разполагаха с точка А. Имаха дори и точка Б. Проблемът беше в това, че точките бяха твърде обширни. Ганзи бе откъснал една карта от книга за Вирджиния с лей линията, начертана през целия щат. Подобно на търсачите на леи във Великобритания, американските ентусиасти също първо фиксираха ключовите древни светилища и силни енергийни точки, след което ги свързваха с линия, при което леите ставаха съвсем очевидни. Би могло да се каже, че някой вече бе свършил цялата работа вместо тях.

Ала създателите на тези карти никога не ги бяха предвиждали като пътни карти — насоките бяха само приблизителни. Например в една от картите се изброяваха просто град Ню Йорк, столицата Вашингтон и планината Пайлът в Нова Каролина като евентуални отправни точки. Диаметърът на всяка от тези точки бе в километри, а дори най-тънката линия, начертана с молив върху картата, бе с широчина единайсет метра. Следователно, дори и да пренебрегнеха вероятностите, пак им оставаха хиляди акра земя, в които да търсят лей линията. Хиляди акра, където би могъл да бъде Глендоуър, ако изобщо се намираше по протежението на някоя от леите.

— Питам се — заразсъждава на глас Адам, — дали не бихме могли да наелектризираме било багетите, било линията. Например да ги свържем с акумулатор или нещо подобно.

„Ако вземеш заем, би могъл да спреш да работиш, поне докато изкараш колежа“ — помисли си Ганзи. Не, и това не ставаше — щеше моментално да отключи велика разправия. Сега Ганзи поклати глава, но по-скоро в отговор на собствените си мисли, отколкото на коментара на Адам.

— Звучи ми като началото или на изтезание, или на музикален видеоклип — изрече.

Мрачната физиономия на Адам, търсещ дяволската сервитьорка, изведнъж бе заменена от светналата физиономия, подсказваща, че му е хрумнала брилянтна идея. Изтощението му изведнъж изчезна.

— Точно така! Усилване! Нещо, което да засили сигналите и да ги направи по-лесни за следване!

Всъщност идеята наистина не беше никак лоша. Миналата година в щата Монтана Ганзи бе разговарял с едно момче, станало жертва на светкавица. Седяло си то в своето АТВ на прага на обора, когато светкавицата го уцелила, в резултат на което момчето се изпълнило с необясним страх от затворени пространства и невероятна способност да следва една от западните лей линии с помощта единствено на изкривена радиоантена. Два дена подред двамата бяха крачили през полета, издълбани от глетчери и маркирани от кръгли бали сено, които бяха по-високи и от главите им, и бяха открили неизвестни до този момент водни извори, малки пещери, обгорели от светкавици дънери и камъни със странни знаци. Ганзи се бе опитал да убеди водача си да дойде с него на Източния бряг, за да извърши същото чудо и с тамошната лей линия, ала новопридобитият патологичен страх на момчето от затворени пространства автоматично беше изключил пътуване както с кола, така и със самолет. А пеша беше твърде далече.

И въпреки всичко преживяването не беше излишно. То бе поредното доказателство за все още неизбистрената напълно теория на Адам, за която току-що бе споменал — че между лей линиите и електричеството може и да има връзка.

Енергия и енергия.

Придвижвайки се напред с опашката, Ганзи осъзна, че в района на лакътя му се спотайва Ноа. Изглеждаше напрегнат и неспокоен. Но тъй като и двете състояния бяха типични за Ноа, Ганзи не се притесни особено. Подаде сгънатите квитанции на касиера. Ноа продължи да се спотайва до него.

— Ноа, какво има? — обърна се към него накрая Ганзи.

Приятелят му като че ли се канеше да пъхне ръце в джобовете си, но после се отказа. За ръцете на Ноа като че ли имаше по-малко места, отколкото за ръцете на другите хора. Накрая той просто ги отпусна край тялото си, погледна към Ганзи и прошепна:

— Деклан е тук.

Бързият оглед на ресторанта не предложи нищо особено. Ганзи попита строго:

— Къде?

— На паркинга — простена Ноа. — Той и Ронан…

Без да си прави труда да чака края на изречението, Ганзи се втурна навън в тъмната нощ. Заобиколи бързо сградата и се озова на паркинга точно навреме, за да види как Ронан замахва с юмрук.

Полетът на юмрука беше безкраен.

Както изглеждаше, двубоят тъкмо започваше. Ронан стоеше здраво на краката си под болезнено зеленикавата светлина на жужащата улична лампа, непоколебим и твърд като гранит. В траекторията на удара му нямаше нито едно колебание бе приел последствията от онова, което щеше да стори юмрукът му много преди да го насочи.

От своя баща Ганзи бе получил силна логическа мисъл, любов към проучванията на загадки и попечителски фонд с размери, на които някои световни лотарии биха могли да завидят.

От своя баща братята Линч бяха получили его с размерите на галактика, десетилетие обучение на някакъв неясен ирландски музикален инструмент и способността да се боксират така, сякаш от това зависеше животът им. Нийл Линч не се бе задържал много около синовете си, но и за краткото време с тях се бе представил като великолепен учител.

— Ронан! — изкрещя Ганзи. Твърде късно.

Деклан се строполи на земята, но преди Ганзи да успее да измисли някакъв план за действие, големият брат бе отново на крака и стоварваше юмрука си върху по-малкия. От устата на Ронан се изля такава помия от гнусни ругатни, че Ганзи се зачуди как самите думи не покосиха Деклан. Ръцете им се превърнаха във вятърни мелници. Колене срещнаха гърди. Лакти се врязаха в лица. Накрая Ронан сграбчи брат си за яката на скъпия костюм, завъртя го като перце и го захвърли върху излъскания като огледало покрив на собственото му волво.

— Не и шибаната кола! — изрева Деклан с разкървавени устни.

Историята на семейство Линч бе следната: някога един мъж на име Нийл Линч имал трима синове, един от които обичал баща си повече от останалите. Нийл Линч бил красив, харизматичен, богат и загадъчен, но един ден бил извлечен със сила от тъмносивото си беемве и бил пребит до смърт с крика от колата си. Било сряда. В четвъртък синът му Ронан открил тялото му на алеята пред къщата. В петък майката на момчетата млъкнала и никога повече не проговорила.

В събота братята Линч установили, че смъртта на баща им ги е оставила богати и бездомни. Завещанието, оставено от него, им забранявало да докосват каквото и да било в къщата — мебелите, даже дрехите си. Както и безмълвната си майка. Завещанието изисквало от тях да се преместят незабавно в „Алионби“. Деклан — най-големият, трябвало да контролира попечителските фондове и живота на двамата си по-малки братя, докато не навършат осемнайсет.

В неделя Ронан откраднал колата на покойния си баща.

В понеделник братята Линч престанали да бъдат приятели.

Скачайки върху Ронан от покрива на волвото, Деклан удари брат си така, че чак Ганзи го заболя. Ашли, от която се виждаше единствено яркорусата коса, замига уплашено от вътрешността на волвото.

Ганзи направи няколко крачки през паркинга и изкрещя:

— Ронан!

Ронан дори не обърна глава. На лицето му се бе изписала мрачна усмивка, подходяща по-скоро за скелет, отколкото за човек. Двамата братя се завъртяха в кръг един срещу друг. Това беше истински, сериозен бой, а не шоу, и сякаш някой бе пуснал лентата напред на бързи обороти. Очевидно някой щеше да изпадне в безсъзнание, преди Ганзи да успее дори да извика, и не беше сигурно дали ще може да закара този някой навреме в спешното.

Ганзи скочи и улови ръката на Ронан във въздуха. За съжаление другата ръка на Ронан вече се бе пъхнала като кука в устата на Деклан, който на свой ред вече бе запратил юмрука си към лицето му. Така ударът на Деклан бе поет от Ганзи. Нещо влажно падна върху ръката му. Той бе почти сигурен, че е слюнка, но, от друга страна, можеше да е и кръв. Изкрещя дума, която бе научил от сестра си Хелън.

Ронан сграбчи Деклан за възела на вратовръзката в бургундско червено, а Деклан стисна главата на брат си за тила. Никой не забелязваше Ганзи, все едно изобщо не бе до тях. С едно елегантно движение на китката Ронан трясна главата на Деклан в шофьорската врата на волвото. Главата издаде болезнен, влажен звук. Ръката на Деклан се плъзна надолу.

Ганзи се възползва от възможността да дръпне Ронан на около пет крачки от брат му. Забил здраво крака в асфалта, Ронан започна да се гърчи в ръцете му. Беше невероятно силен.

— Престани! — изхриптя Ганзи, останал без дъх. — Съсипваш си лицето!

Ронан продължи да се гърчи топка мускули и адреналин. Деклан, чийто костюм вече бе по-опърпан, отколкото можеше да си позволи да изглежда всеки уважаващ себе си костюм, тръгна тежко към тях. На слепоочието му зееше огромна рана, но той пак беше готов да се бие. Нямаше как да се разбере какво беше отключило гнева им този път — би могла да бъде новата медицинска сестра на майка им вкъщи, някоя лоша оценка в училище, странна трансакция по кредитна карта. Или просто Ашли.

В другия край на паркинга, откъм входа на пицарията, се появи управителят. Очевидно съвсем скоро щяха да се появят и ченгетата. Но къде е Адам?!

— Деклан — изрече строго и предупредително Ганзи, — ако се приближиш, кълна се, че…

Деклан тръсна глава и се изплю на асфалта. Кървеше само устната му, зъбите му си бяха на място то си.

— Хубаво. Кучето си е твое, Ганзи. Сложи му нашийника! И се постарай да не го изритат от „Алионби“! Аз си измивам ръцете от него!

— Де да беше така! — изръмжа Ронан. Цялото му тяло се бе стегнало под ръката на Ганзи. Носеше омразата си като жестока втора кожа.

Деклан изръмжа:

— Ронан, ти си едно отвратително лайненце! Ако татко те видеше…

При тези думи Ронан пак направи опит да се отскубне от ръцете на приятеля си.

— Деклан, ти защо изобщо дойде тук? — подвикна Ганзи.

— На Ашли й се ходеше до тоалетна — тросна му се Деклан. — Не мислиш ли, че имам право да спирам, където си поискам, а?

Последният път, когато Ганзи бе влизал в тоалетните на „Нино“, те воняха на повръщано и бира. На една от стените с червен тънкописец бе надраскана думата ВЕЛЗЕВУЛ, а под нея — телефонния номер на Ронан. Беше му трудно да си представи, че Деклан целенасочено ще натрапи подобна обстановка на приятелката си.

— Мисля, че засега е най-добре да си вървиш — отсече. — Този спор няма да се разреши тази вечер.

Деклан се изсмя. Само веднъж. Силен, безгрижен смях, пълен със закръглени гласни. Очевидно не намираше нищо смешно в брат си.

— Попитай го дали ще може да завърши и с петица тази година! — подвикна. — Ти влизаш ли изобщо в час, Ронан?

Зад Деклан Ашли надникна от прозорчето на шофьора. Бе свалила стъклото, за да слуша. Когато си мислеше, че никой не я гледа, изобщо не приличаше на идиот. Изглеждаше справедливо поне веднъж изиграният да бъде Деклан.

— Не казвам, че не си прав, Деклан — рече Ганзи. Удареното му ухо бе започнало да пулсира. В ръката, с която удържаше Ронан, усещаше пулса му, който сякаш всеки момент щеше да пробие кожата му. В съзнанието му изплува обещанието, което си даде да обмисля по-добре думите си, затова първо формулира изявлението си наум, преди да го изрече на глас: — Но ти не си Нийл Линч и никога няма да бъдеш! И ти гарантирам, че ако престанеш да се опитваш да се правиш на него, ще се издигнеш по-бързо!

С тези думи Ганзи пусна Ронан.

Ала Ронан не помръдна. Както и Деклан. Сякаш, изричайки името на баща им, Ганзи ги бе омагьосал. По лицата и на двамата се изписа огромна болка. Различни рани, нанесени от едно и също оръжие.

— Просто се опитвам да помогна — изрече накрая Деклан, но в тона му се усещаше поражение. Имаше време, преди няколко месеца, когато Ганзи щеше да му повярва.

Застанал до Ганзи, Ронан отпусна ръце и разтвори длани. Когато удареха Адам, в очите му се появяваше нещо далечно, отсъстващо, сякаш тялото му принадлежеше на някого другиго. Когато удареха Ронан, настъпваше обратното — присъствието му ставаше толкова настойчиво, сякаш бе проспал целия си живот до този момент.

Ронан каза на брат си:

— Никога няма да ти простя!

Прозорецът на волвото се затвори със съскане, като че ли Ашли току-що бе осъзнала, че този разговор вече не е за нейните уши.

Деклан засмука разкървавената си устна и сведе поглед към земята. После вдигна глава, оправи вратовръзката си и отсече:

— От твоите уста това вече не значи нищо.

И отвори вратата на колата си. Докато сядаше, изръмжа на Ашли:

— Не желая да говоря за това!

И трясна вратата. Гумите на волвото изсвистяха, впивайки се в настилката, а малко след това Ганзи и Ронан останаха сами под призрачната зеленикава светлина на паркинга. На пресечка от тях излая куче. Три пъти. Ронан докосна веждите си с кутре, за да провери дали има кръв, но не откри — имаше само болезнена подутина.

— Оправи тази работа! — отсече Ганзи. Не бе напълно сигурен дали онова, което Ронан бе направил или не бе успял да направи, се поддаваше на оправяне, но знаеше, че трябва да се оправи. Единствената причина, поради която на Ронан му беше позволено да живее в Манифактура Монмът, бяха приемливите му оценки в училище. — Каквато и да е тя! Не му позволявай да бъде прав!

Ронан изрече тихо, само за Ганзи:

— Искам да напусна.

— Само още една година!

— Не искам да стоя тук още цяла година! — срита някакво камъче под камарото. Гласът му се извиси, но само като настойчивост, а не по сила. — Още една година, а после ще ме душат с вратовръзка като Деклан, така ли? Но аз не съм проклет политик, Ганзи! Не съм и банкер.

Ганзи също не беше нито едното, нито другото, но това не означаваше, че иска да напусне академията. Болката в гласа на Ронан означаваше, че няма сили да го понесе, затова му каза:

— Просто завърши, а после прави каквото искаш.

Попечителските фондове, оставени от бащите им, означаваха, че никой от тях не трябваше да работи, за да живее, никога — ако не им се работеше, разбира се. Те бяха външни, чужди елементи в машината, наречена общество, но този факт седеше на раменете на Ронан по доста по-различен начин, отколкото на Ганзи.

Ронан изглеждаше бесен, но настроението му бе такова, че би изглеждал бесен при всички положения.

— Просто не знам какво искам! Не знам и какъв съм, по дяволите!

И влезе в камарото.

— Ти ми обеща! — изрече Ганзи през отворената врата на колата.

Без да вдига очи, Ронан отвърна:

— Много добре знам какво направих, Ганзи.

— Не го забравяй!

След това Ронан трясна вратата и звукът отекна на паркинга по онзи странен начин, по който се движат звуците, когато падне мрак. Ганзи се насочи към Адам, който наблюдаваше от безопасно разстояние. В сравнение с Ронан Адам изглеждаше чистичък, спокоен, напълно овладян. Незнайно откъде се бе сдобил с топка с картинка на Спондж Боб и я тупаше замислено.

— Убедих ги да не викат ченгетата — изрече. Адам много го биваше да върши нещата без много шум.

Ганзи издиша продължително. Тази вечер нямаше сили да разговаря с полицията, за да защитава Ронан.

Кажи ми, че постъпвам правилно с Ронан! Кажи ми, че точно по този начин ще върна стария Ронан! Кажи ми, че не съсипвам живота му, като го държа далече от Деклан!

Но Адам вече многократно бе казвал на Ганзи, че според него Ронан трябва да се научи сам да си оправя кашите. Като че ли единствено Ганзи се опасяваше, че, оставен сам, Ронан ще заживее в канавката.

Затова сега просто попита:

— Къде е Ноа?

— Идва. Мисля, че се върна да остави бакшиш — отговори Адам, пусна топката на земята и пак я хвана. Притежаваше някакъв неуловим, почти механичен начин да щраква пръсти около топката, когато тя отскочеше към него — в един момент дланта му бе отворена и празна, в следващия — пръстите бяха здраво сключени около топката.

Туп. Щрак.

— И така. Ашли — изрече Ганзи.

— Да! — възкликна Адам, като че ли през цялото време го бе чакал да повдигне точно този въпрос.

— Бива си ги очичките й, нали? — това беше израз на баща му, нещо като семеен код за човек, който е прекалено любопитен.

— Мислиш ли, че е тук само заради Деклан? — попита Адам.

— Защо иначе ще бъде тук?

— Глендоуър! — отсече моментално Адам.

Ганзи се разсмя, но Адам не.

— Хайде, стига! Кажи нещо друго!

Вместо да отговори, Адам изви ръка и пусна топката. Бе обмислил внимателно траекторията си — топката отскочи веднъж по мазния асфалт, удари една от гумите на камарото, издигна се високо във въздуха и изчезна в мрака. Адам излезе напред точно навреме, за да я поеме обратно в ръцете си. Ганзи изсумтя одобрително.

Адам каза:

— Мисля, че повече не трябва да говориш за това със случайни хора.

— То не е тайна.

— А може би трябва да стане.

Безпокойството на Адам беше заразително, но рационално погледнато, нямаше никакви доказателства в подкрепа на подозренията му. От четири години насам Ганзи търсеше Глендоуър, разказвайки за това наляво и надясно на всеки, който проявяваше някакъв интерес, и досега не бе зърнал и едничко доказателство, че някой друг издирва същото. Но не можеше да не признае, че дори самата вероятност за подобно нещо го изпълваше с особено неприятно чувство.

— Всичко е на показ, Адам — каза. — Почти всичко, което съм направил досега, е обществено достояние. Вече е твърде късно да го превръщаме в тайна. Още преди години вече беше станало късно.

— Стига, Ганзи! — извика Адам с неприсъща за него разгорещеност. — Не го ли усещаш? Не се ли чувстваш…

— Как?

Ганзи мразеше да се кара с Адам, а точно това сега му приличаше на караница.

Адам се опита да облече мислите си в думи, но като че ли не успя. Затова само изрече:

— Наблюдаван!

В другия край на паркинга Ноа излезе от пицарията и се затътри към тях. В камарото силуетът на Ронан се бе отпуснал на седалката и спеше. В близост до себе си Ганзи усети аромата на рози и на трева, окосена за първи път за тази година, а малко по-далече долови миризмата на влажна земя, оживяваща изпод падналите през предишната есен листа, и на вода, спускаща се по каменистите склонове на планините по места, където човешки крак никога не бе стъпвал. Може би Адам бе прав. В нощта витаеше нещо, нещо невидимо сякаш постепенно отваряше очи.

Когато този път Адам пусна топката, ръката на Ганзи бе тази, която се протегна да я хване. После изрече:

— Не смяташ ли, че не би имало никакъв смисъл някой да ни шпионира, ако не сме на прав път?