Пророчеството на гарвана

Трийсет и първа глава

За първи път, откакто се помнеше, Адам не беше никак щастлив, че от академията им бяха дали свободен ден. Този петък беше отдавна планиран като ден за административна работа на учителите. И така, макар и с огромна неохота, Ганзи бе отишъл на гости при родителите си, за да отпразнуват, макар и със закъснение, рождения ден на майка му, Ронан се бе затворил в стаята си и пиеше от зори, гневен на целия свят, а Адам беше оставен на бюрото на Ганзи в Манифактура Монмът, за да учи. В държавното училище учебният ден протичаше нормално, така че Адам можеше само да се надява, че след края на часовете Блу няма да забрави да се отбие при тях.

Без присъствието на никой друг в основното помещение апартаментът го потискаше. Част от Адам искаше да подмами Ронан да излезе от стаята си, за да му прави компания, но по-голямата друга част си даваше сметка, че по своя крайно нелицеприятен и неизказан начин Ронан скърби за Ноа. Затова Адам продължи да си стои послушно на бюрото на Ганзи, потейки се над домашното по латински, напълно съзнаващ, че светлината, нахлуваща през огромните прозорци, не осветява дъските на пода по начина, по който обикновено го правеше. Сенките се местеха и вкопчваха на странни места Адам усещаше уханието на саксията с мента на бюрото на Ганзи, но по едно време усети и Ноа — долови онази негова неповторима комбинация от характерния му дезодорант, сапун и пот.

— Ноа — обърна се Адам към празното помещение, — тук ли си? Или си навън и преследваш Ганзи?

Никакъв отговор.

Той сведе очи към тетрадката си. Латинските глаголи изглеждаха като някакъв безсмислен, изкуствен език.

— Можем ли да го поправим, Ноа? Имам предвид онова, което те превърна в невидим, за да станеш отново такъв, какъвто беше преди?

И веднага след тези думи подскочи стреснато от някакъв удар точно до бюрото. Беше му необходима секунда, докато си даде сметка, че саксията с мента на Ганзи беше бутната на пода. Едно триъгълно парче се бе отчупило от глинената саксия и сега правеше компания на купчина изсипана пръст.

— Това няма да ни помогне с нищо — изрече спокойно Адам, но вътрешно беше потресен.

Не беше съвсем наясно с какво биха могли да помогнат на Ноа. След като бяха открили костите му, Ганзи се бе обадил в полицията, за да научи нещо повече, но информацията се оказа крайно оскъдна знаеха само, че Ноа е бил обявен за изчезнал преди седем години. Както винаги, така и сега, Адам бе призовал към сдържаност, и този път Ганзи като никога го беше послушал, като бе скрил от полицията факта, че са открили мустанга. Колата щеше да отведе властите в гората Кабесуотър, а това щеше да я превърне в твърде публична и да я лиши от магията й.

Когато малко след това на вратата се почука, Адам не отговори веднага, защото си мислеше, че е Ноа. Но после чукането се повтори, а след него се чу и гласът на Деклан:

— Ганзи!

С огромна неохота Адам се изправи на крака и преди да отвори вратата, върна саксията на мястото й върху бюрото. Деклан застана на прага, но не беше облечен нито в униформата си на „Алионби“, нито в костюма си за стажа — в дънки изглеждаше като съвсем друг човек, въпреки че дънките бяха безупречни, тъмни и много скъпи. Изглеждаше много по-млад, отколкото Адам бе свикнал да го възприема.

— О, Деклан! Здрасти!

— Къде е Ганзи? — изръмжа Деклан.

— Не е тук.

— О, я стига!

Адам не обичаше да го обвиняват в лъжа. Знаеше, че обикновено има и по-добри начини да получиш онова, което искаш. И сега изрече:

— Ганзи се прибра вкъщи за рождения ден на майка си.

— А брат ми къде е?

— Не е тук.

— Сега вече лъжеш!

— Да, така е — сви рамене Адам.

Деклан се опита да мине покрай него, но Адам вдигна ръка, хвана се за касата на вратата и блокира пътя му.

— Сега не е най-подходящият момент да влизаш при него. А и Ганзи каза, че не е за препоръчване вие двамата да разговаряте в негово отсъствие. Мисля, че е прав.

Деклан не отстъпи. Притисна гърди о ръката на Адам. А Адам беше убеден в едно — че за нищо на света няма да позволи на Деклан да говори с Ронан точно сега. Не и след като Ронан пиеше от ранни зори, не и след като Деклан вече беше достатъчно бесен. Без Ганзи наоколо да ги държи на разстояние битката между двамата братя беше неизбежна. И това бе единственото, което имаше значение в този момент.

— Надявам се, че не мислиш да ме удряш — изрече спокойно Адам, въпреки че вътрешно беше уплашен не на шега. — Останах с впечатлението, че това е в стила на Ронан, а не в твоя.

Получи се по-добре, отколкото Адам бе допускал — Деклан моментално отстъпи крачка назад. Бръкна в задния джоб на дънките си и извади оттам сгънат плик. В адреса на подателя Адам разпозна герба на „Алионби“.

— Изритват го от училище — промърмори Деклан и набута плика в ръцете на Адам. — А Ганзи ми обеща, че брат ми ще си поправи оценките! Е, очевидно не е станало. Вярвах на Ганзи, но ето че той ме предаде. Когато се прибере, уведоми го, че благодарение на него Ронан ще бъде изритан.

Това вече дойде в повече на Адам.

— О, така няма да се разберем! — извика. Надяваше се, че Ронан подслушва зад вратата си. — За всичко си е виновен само Ронан! Крайно време е вие двамата с Ганзи най-сетне да проумеете, че само Ронан е човекът, който може да подсигури оставането си в „Алионби“! Някой ден той просто ще трябва да избере какво иска. А до тогава вие двамата просто си губите времето!

Но независимо колко вярно бе всичко това и независимо колко убедително бе изложил Адам тезата си, нямаше начин Деклан да му обърне внимание, когато Адам Париш си бе позволил да се върне към местния си бедняшки акцент.

Адам прегъна плика. Ганзи щеше да се поболее, когато научи. За един кратък миг на Адам му мина през ума да не казва за писмото, докато не бъде вече прекалено късно, но после веднага разбра, че това не е в негов стил.

— Ще се постарая той да го получи — изрече.

— И Ронан се изнася оттук! — отсече Деклан. Напомни и това на Ганзи. Без „Алионби“ няма и Монмът!

„В такъв случай ти го убиваш“ — помисли си Адам, защото не можеше да си представи Ронан да живее под един покрив с брат си. Не можеше да си представи Ронан да живее под който и да било покрив без Ганзи и точка. Но единственото, което сега изрече, бе:

— Ще му предам.

Деклан заслиза по стълбите и след няколко секунди Адам чу как колата му напуска паркинга пред Монмът.

Адам отвори плика и бавно прочете писмото, което бе поставено вътре. Въздъхна дълбоко, върна се на бюрото и вдигна телефона, който стоеше до вече счупената саксия с мента. Набра номера по памет.

— Ганзи?

Намиращ се на няколко часа път от Хенриета, Ганзи бе започнал да губи интерес към рождения ден на майка си. Обаждането на Адам бе заличило и последните следи от празничност в настроението му, а на Хелън и майка му не им отне много време, за да се впуснат в разгорещен учтиво разочарован разговор, за който и двете се преструваха, че изобщо не е породен от не-стъклената стъклена чиния на Хелън. По време на една особено остра не-размяна на реплики Ганзи пъхна ръце в джобовете си и се запъти към гаража на баща си.

Когато се връщаше в своя дом — простиращо се на много декара имение в английски стил в покрайнините на столицата Вашингтон Ганзи обикновено се изпълваше с приятна носталгия, ала днес като че ли нямаше търпение за него. Единственото, за което бе в състояние да мисли, бе за скелета на Ноа, за ниските оценки на Ронан и за това, че дърветата говорят латински.

И за Глендоуър.

Оуен Глендоуър, лежащ в блестящите си доспехи, почти невидим в сумрака на своята гробница. Във видението, което Ганзи бе получил в онова дърво, древният крал бе изглеждал толкова реален, че Ганзи бе докоснал прашната повърхност на доспехите, бе прокарал пръсти по копието, което бе поставено до тялото, бе издухал праха от бокала, обгърнат от бронираната дясна ръка на Глендоуър. После се бе насочил към шлема и бе задържал ръце над него. Това бе мигът, който цял живот бе чакал — мигът на откритието, на събуждането.

И точно тогава видението му бе свършило.

Ганзи открай време бе усещал, че в него живеят двама души единият Ганзи, който владееше положението, който бе способен да се справи с всяка ситуация и да разговаря с всекиго, и другият, доста по-ранимият Ганзи, напрегнат и несигурен, смущаващо откровен, тласкан от наивни копнежи. И в този момент на преден план бе излязъл тъкмо този, вторият Ганзи, и това въобще не му се нравеше.

Набра кода за алармената система (рожденият ден на Хелън) и вратата на гаража се вдигна. Гаражът, който бе голям колкото къщата, беше от камък и дърво, с огромен свод под покрива — конюшни, приютили няколко хиляди коня, скрити под капаците на колите.

Подобно на Дик Ганзи III, Дик Ганзи II също обожаваше старите коли, но за разлика от Дик Ганзи II всички коли на стария Ганзи бяха възвърнали елегантното си съвършенство благодарение на екипи от експерти по реставрация на коли, запознати със странни френски и италиански термини. Повечето от колите в този гараж бяха внесени от Европа и голяма част от тях имаха десен волан или идваха с ръководства за управление на чужди езици. И което беше още по-важното, всички коли на баща му бяха прочути по един или друг начин — някои от тях бяха започнали живота си като собственост на знаменитости, други бяха участвали в снимките на известен филм, трети бяха претърпели катастрофа с популярна личност.

Ганзи се спря на едно пежо с цвета на ванилов сладолед, което някога е било собственост или на Линдберг, или на Хитлер, или на Мерилин Монро. Отпусна се на седалката зад волана, постави крака върху педалите, извади портфейла си и започна да рови из визитките, докато накрая не откри телефона на наставника по учебната дейност и „Алионби“ господин Пинтър. И докато телефонът звънеше, той извика на преден план другата своя личност, която всякога владееше положението и за която беше сигурен, че винаги се спотайва някъде в него.

— Господин Пинтър, здравейте! Хиляди извинения за безпокойството в извънработно време! — започна с отработена аристократична небрежност Ганзи. Прокара купчината визитки и кредитни карти, която държеше, по мекия волан на пежото. Интериорът на тази кола му напомняше за кухненския робот на майка му. Скоростният лост изглеждаше така, сякаш, докато превключва от първа на втора, би могъл да приготви чудесно целувчено тесто. — Обажда се Ричард Ганзи.

— О, господин Ганзи! — изрече Пинтър. Отне му доста дълго време да подреди сричките, през което време Ганзи си го представи как се напряга, за да свърже името с физиономията. Пинтър беше подреден, силно мотивиран човек, когото Ганзи определяше като „силно традиционен“, а Ронан наричаше „предупредителен пръст“.

— Обаждам се във връзка с Ронан Линч.

— Аха!

Очевидно Пинтър нямаше никакви проблеми със свързването на това име с конкретната физиономия.

— Господин Ганзи, нямам право да обсъждам подробностите около предстоящото освобождаване от академията на господни Линч и…

— С цялото ми уважение, господин Пинтър — прекъсна го Ганзи, съзнаващ напълно, че всъщност не му демонстрира никакво уважение, — но не съм много сигурен дали сте наясно с конкретната ситуация!

Почеса се по тила с ръба на една от кредитните карти и започна да обяснява крехкото емоционално състояние на Ронан, агонизиращите изпитания, на които го подлага неговото ходене насън, утвърждаващите живота радости на Манифактура Монмът и огромната крачка напред, която е направил Ронан, откакто се е преместил да живее при него. Накрая заключи тезата си с твърда увереност в бъдещите успехи на Ронан Линч, след като последният намери начин да закърпи кървящата рана в сърцето си, предизвикана от загубата на Нийл Линч.

— Не съм напълно убеден, че бъдещите успехи на господин Линч са от вида, за който подготвя „Алионби“ — изтъкна Пинтър.

— Господин Пинтър! — извиси глас в протест Ганзи, макар че и той бе склонен да се съгласи с наставника по този въпрос. Завъртя дръжката за отваряне на прозореца и продължи: — Както добре знаете, „Алионби“ се отличава с невероятно разностранен и многопластов ученически състав! Всъщност това е една от причините, поради която родителите ми избраха този колеж за мен!

Всъщност всичко бе въпрос само на едно четиричасово проучване в Гугъл и един убедителен телефонен разговор с баща му, но на Пинтър не му трябваше да знае чак такива подробности.

— Господин Ганзи, оценявам загрижеността ви за съдбата на вашия прия…

— Не, по-скоро брат! — прекъсна го Ганзи. — Това е самата истина, господин Пинтър! Възприемам господин Линч като брат! А що се отнася до родителите ми, той е като техен син! Във всяко едно отношение — емоционално, практическо, фискално!

Пинтър не каза нищо.

— Последния път, когато идва на посещение в „Алионби“, баща ми остана с впечатлението, че отделът по военноморска история на библиотеката на академията изглежда малко бедничък за такова елитно учебно заведение — изрече Ганзи. Пъхна кредитната карта в дупките на парното, за да провери докъде може да стигне, преди да се сблъска с някакво съпротивление, но внезапно му се наложи да сграбчи бързо картата, преди да е потънала в невидимите недра на колата. — А след това отбеляза, че едно дребно дарение от… мммм… трийсет хиляди долара спокойно би могло да запълни този пропуск.

Гласът на господин Пинтър вече звучеше доста по-плътно, когато изрече:

— Господин Ганзи, мисля, че не схващате напълно защо оставането на господин Линч в „Алионби“ е немислимо. Истината е, че той тотално пренебрегва правилата на училището и очевидно не питае нищо друго, освен презрение към академичния състав! Направихме му достатъчно отстъпки предвид изключително трудните семейни обстоятелства, но той като че ли постоянно забравя, че да бъдеш ученик в академия „Алионби“ е привилегия, а не досадно задължение. Експулсирането му влиза в сила от понеделник!

Ганзи се приведе напред и отпусна глава върху мекия кожен волан. Ронан, Ронан, защо…

А на глас изрече:

— Наясно съм, че той се провали с гръм и трясък. Наясно съм, че трябваше да бъде изгонен още много отдавна. Но ви моля да ми отпуснете още малко време, до края на учебната година! Гарантирам ви, че ще го накарам да си вземе годишните изпити!

— Но той не е присъствал в нито един час, господин Ганзи!

— Обещавам ви, че ще си вземе годишните изпити!

В продължение на няколко секунди настъпи тишина. Някъде из стаята на Пинтър се чуваше работещ телевизор.

Накрая наставникът каза:

— Но трябва да изкара най-малко петици на всички изпити! И дотогава да си наляга парцалите и да влиза в часовете, иначе автоматично изхвърча от „Алионби“! Защото няма да получи повече възможности за реабилитация!

От гърдите на Ганзи се изтръгна въздишка на облекчение и той отвърна:

— Много ви благодаря, сър!

— И се постарайте да не забравите за интереса на баща си към отдела по военноморска история на нашата библиотека! Ще следя нещата изкъсо!

А Ронан си мислеше, че няма какво да научи от Пинтър! Ганзи се усмихна мрачно на таблото пред себе си, въпреки че настроението му изобщо не беше весело.

— Корабите и яхтите винаги са били важна част от живота в нашето семейство, сър — изрече. — И отново ви благодаря, че вдигнахте служебния си телефон в извънработно време!

— Приятен уикенд, господин Ганзи! — отговори Пинтър.

Ганзи натисна бутона за край на разговора и захвърли телефона върху таблото. Затвори очи и тихо изрече една ругатня. Беше успял да помогне на Ронан да избута учебната година дотук, значи не би трябвало да има проблем да го заведе и на изпитите, нали така?

Пежото се разклати лекичко, докато някой се отпускаше на седалката до него. Първата мисъл, която мина през главата на Ганзи, беше: „Ноа?“.

Но после баща му изрече:

— Оставяш се да бъдеш съблазнен от тази френска красавица, а? Сигурно на нейния фон твоята неугледна кола ти изглежда доста грубичка.

Ганзи отвори очи. Седнал до него, баща му прокара ръка по таблото на колата, проверявайки за наличието на прах. А после изгледа с присвити очи Ганзи, като че ли само един поглед му бе достатъчен, за да определи здравето и психическото състояние на сина си.

— Хубава е — промърмори Ганзи. — Но не е за мен.

— Изненадан съм, че твоята развалина е успяла да те докара дотук — отбеляза баща му. — Защо на връщане не вземеш събърбъна? — предложи, имайки предвид далеч по-голямата модификация на шевролет, с каквато също разполагаха.

— Камарото си е наред.

— Мирише на бензин.

Ганзи веднага си представи как, с ръце на гърба си, баща му обикаля около камарото, паркирано точно пред гаража, надушва изтичането на гориво и забелязва драскотините по боята.

— Добре си е, татко. Образцова кола!

— Съмнявам се — отбеляза баща му, но добродушно. Впрочем Ричард Ганзи II рядко би могъл да бъде определен като нещо по-различно от дружелюбен и приветлив човек. „Прекрасен човек е този твой баща! — казваха хората на Ганзи. — Винаги усмихнат. Нищо не е в състояние да го извади от релси! И голям чешит.“ Последното беше заради страстта на баща му да колекционира странни стари неща, да оглежда дупките по стените и да си води дневник за нещата, случили се на 14 април през всяка отделна година от началото на историята насам. — Имаш ли някаква представа защо сестра ти е дала три хиляди долара за тази отвратителна чиния от бронз? Да не би да се сърди за нещо на майка ти? Или просто е решила да й скрои мръсен номер?

— Мислеше си, че мама много ще хареса чинията.

— Но тя не е стъклена!

— Предупредих я — сви рамене Ганзи.

В продължение на няколко секунди в пежото се възцари мълчание. Накрая баща му попита:

— Искаш ли да я запалиш?

На Ганзи му беше безразлично дали ще кара тази кола или не, но от уважение към баща си напипа ключа, който висеше на таблото, и го завъртя. Двигателят автоматично запали, излизайки послушно от сън — нещо, на което камарото не беше способно.

— Клетка четири, отвори! — изрече баща му и гаражната врата пред тях започна бавно да се надига. Когато забеляза слисания поглед на сина си, той поясни: — Поръчах да инсталират гласов контрол на гаража. Единственият недостатък е, че ако някой отвън извика достатъчно силно, вратата, която е най-близо до него, ще се отвори. Няма съмнение, че това е в ущърб на сигурността. И затова сега работя по този въпрос. Все пак преди няколко седмици имахме опит за незаконно проникване. Хубавото е, че успяха да стигнат само до входната врата на имението, защото там съм инсталирал охранителна система със сензори за тежест.

Вратата на гаража се отвори и разкри камарото, което беше паркирано точно пред нея и блокираше изхода. Прасето беше ниско, предизвикателно и грубо по ръбовете в сравнение със сдържаното, достолепно и винаги усмихнато пежо. Внезапно Ганзи почувства дълбока, неудържима любов към колата си. И осъзна, че купуването й е било най-доброто решение в неговия живот.

— Така и не свикнах с това нещо — промърмори бащата на Ганзи, оглеждайки добродушно Прасето.

Веднъж Ганзи бе чул баща си да възкликва: „Защо изобщо му трябваше да купува тази кола?“, а майка му да отговаря: „О, аз знам защо!“. Някой ден щеше да намери възможност да повдигне тази тема пред нея, защото много му се искаше да разбере каква, според нея, е причината, поради която той бе купил камарото. Анализът на мотивите, които му помагаха да се примирява с камарото, предизвикваха силно безпокойство у Ганзи, но той си знаеше, че това има нещо общо с начина, по който го караше да се чувства седенето в това реставрирано до съвършенство пежо. Според него една кола бе обвивка за съдържанието си и ако отвътре той изглеждаше така, както изглеждаше отвън, която и да е от колите в този гараж, не би могъл да живее със себе си. Знаеше, че отвън прилича много на баща си. Искаше му се обаче отвътре да прилича по-скоро на камарото. Което щеше да рече — по-скоро на Адам.

— Как върви училището? — попита баща му.

— Страхотно.

— Кой е любимият ти предмет?

— Световна история.

— Добър учител, така ли?

— Напълно адекватен за целта.

— А как се справя онзи твой приятел със стипендията? Сигурно при вас му е много по-трудно, отколкото в държавното училище.

Ганзи обърна страничното огледало с лице към тавана и отговори:

— Той е отличникът на випуска.

— О, значи трябва да е изключително умен!

— Всъщност е гений! — кимна абсолютно уверено Ганзи.

— Ами ирландецът?

Ганзи не бе в състояние да измисли убедителна лъжа за Ронан, особено след като само преди броени минути бе разговарял с Пинтър. Затова просто отговори:

— Ронан си е Ронан. Трудно му е без баща му.

Ганзи-старши не попита за Ноа и Ганзи си даде сметка, че всъщност не си спомня някога баща му да бе питал за Ноа. И което беше още по-интересното, не си спомняше самият той да бе споменавал за Ноа пред семейството си. Зачуди се дали от полицията ще се обадят на родителите му, след като той бе намерил трупа. Но ако още не са го направили, изглеждаше малко вероятно тепърва да се занимават с това. Бяха дали на Ганзи и Блу визитки с номера на психолог, ако решат да потърсят помощ, но на Ганзи му се струваше, че помощта, от която двамата се нуждаеха, бе от по-различно естество.

— А как върви търсенето на лей линията? — обади се баща му.

Ганзи се замисли каква част от събитията би могъл да сподели с баща си.

— Всъщност направих няколко напълно неочаквани пробива в това проучване — изрече накрая. — Хенриета изглежда доста обещаваща.

— Значи нещата не вървят никак зле, така ли? Сестра ти каза, че си й се сторил малко меланхоличен.

— Меланхоличен ли? Хелън е идиот.

Баща му цъкна с език и отбеляза:

— Дик, надали искаш да кажеш това. Може би въпрос на словесен подбор, а?

Ганзи изключи двигателя, погледна баща си в очите и отвърна:

— Татко, тя подари на мама бронзова чиния за рождения й ден!

Ганзи-старши издаде лек звук, подобен на „хммм“, което означаваше, че заключението на Ганзи-младши може би не беше чак толкова крайно.

— Е, важното е да си щастлив и да не оставаш без работа! — завърши баща му.

— О, не се тревожи! — кимна Ганзи, прибирайки телефона си от таблото. Главата му вече бъкаше от проблеми — трябваше да набута тримесечен учебен материал в главата на Ронан, трябваше да върне Ноа в предишния му облик, трябваше да убеди Адам да напусне дома на родителите си, въпреки че Хенриета вече изобщо не изглеждаше толкова безнадеждна като обект на проучванията му, трябваше да измисли нещо, с което да блесне пред Блу, когато я види. — Изобщо не оставам без работа!