Първородният

Вярност

Ерагон се прозя и бързо покри уста, защото в подземния амфитеатър беше пълно с хора. Просторната арена ехтеше с множеството гласове, които обсъждаха току-що приключилото погребение.

Момчето се намираше на най-ниския ред, на едно ниво с подиума. До него бяха Орик, Аря, Хротгар, Насуада и Съветът на старейшините. Сапфира се бе излегнала на стълбището до редиците каменни пейки. Орик се наведе към него и прошепна доверително:

— От Корган насам всеки наш крал е бил избиран тук. Струва ми се уместно и Варден да постъпят по същия начин.

„Все още не е ясно — помисли си Ерагон — дали смяната на властта ще бъде миролюбива“.

Той прокара ръка през очите си, избърсвайки появилите се сълзи. Погребалната церемония го бе травмирала. Впило се в мъката му, напрежението бе завързало стомаха му на възел. Тревожеше се за собствената си роля в предстоящите събития. Дори и всичко да минеше добре, двамата със Сапфира щяха да си създадат силни врагове. Ръката му се спря на Зар’рок и стисна дръжката.

След няколко минути амфитеатърът се напълни и Йормундур се качи на подиума.

— Хора от Варден, за последен път бяхме призовани тук преди петнадесет години, когато загина Дейнор. Неговият наследник Аджихад стори повече за противопоставянето срещу Империята и Галбаторикс от всички преди него. Спечели безброй битки срещу превъзхождащ го враг. Почти уби Дурза, одрасквайки острието на Сянката. И най-вече той прие радушно Ездача Ерагон и дракона Сапфира в Тронхайм. Сега обаче е време да бъде избран нов водач. Водач, който да ни донесе дори още по-голяма слава.

Някой от горните редове се провикна:

— Сенкоубиеца!

Ерагон се опита да не реагира… и със задоволство отбеляза, че Йормундур дори не мигна. Вместо това продължи:

— Може би през идните години, но сега той има други задължения. Не, Съветът на старейшините размишлява дълго над това. Трябва ни човек, който разбира нуждите ни, някой, който е живял и страдал с нас. Някой, който отказа да избяга, когато битката достигна до прага ни.

В този момент Ерагон усети, че слушателите започват да осъзнават. Името дойде като шепот от хиляда гърла и накрая самият Йормундур го произнесе:

— Насуада — след което той с поклон отстъпи.

Следваща бе Аря. Тя огледа чакащата публика, а после каза:

— Тази нощ елфите отдават почит на Аджихад… И от името на кралица Исланзади признавам възкачването на Насуада и й предлагам същата подкрепа и приятелство, с които разполагаше баща й. Нека звездите бдят над нея.

Хротгар се качи на подиума и обяви троснато:

— Аз и клановете също подкрепяме Насуада — след което и той отстъпи.

И дойде ред на Ерагон. Той се изправи пред тълпата и всички очи се впиха в него и Сапфира. После каза:

— Ние също подкрепяме Насуада.

Сапфира изръмжа в съгласие.

След това, тъй като всички бяха обявили позициите си, Съветът на старейшините се нареди от двете страни на подиума с Йормундур начело. Насуада се изправи гордо, приближи се и коленичи пред него, а роклята й се разпиля на гарвановочерни вълни. Мъжът повиши глас и каза:

— Избрахме Насуада заради нейното потекло и приемствеността. Избрахме Насуада заради постиженията на баща й и благословията на онези, които са й равни. Сега ви питам: верен ли е изборът ни?

Ревът бе оглушителен.

— Да!

Йормундур кимна.

— Тогава в името на властта, дадена на този Съвет, ние предаваме привилегиите и задълженията, с които разполагаше Аджихад, на неговия единствен наследник Насуада — той нежно постави сребърна диадема на челото на момичето. После пое ръката й и я вдигна високо, обявявайки: — Давам ви нашия нов водач!

Варден и джуджетата ръкопляскаха и крещяха около десет минути. Одобрението им кънтеше толкова силно, че цялата зала се разтресе от рева. Когато виковете им утихнаха, Сабрае повика Ерагон с жест и прошепна:

— Сега е времето да изпълниш обещанието си.

В този миг той престана да чува околните. Нервността му се стопи. Пое въздух, за да събере кураж, а после пристъпи към Йормундур и Насуада, следван от Сапфира. Всяка крачка беше като цяла вечност. Докато вървяха, той гледаше Сабрае, Елесари, Умерт и Фалберд, забелязвайки кривите им усмивки, самодоволните им лица и дори откровеното презрение на Сабрае. Зад гърбовете им Аря му кимна в подкрепа.

— Възнамеряваме да променим историята — каза Сапфира.

— Хвърляме се от скала, без да знаем колко е дълбока водата под нея.

— Да, но скокът ще е величествен!

Озарен от спокойното лице на Насуада, Ерагон се поклони и коленичи. Той извади Зар’рок от ножницата му и го обърна с плоската страна към дланите си. След това го вдигна, сякаш да го предложи на Йормундур. За един кратък миг мечът се рееше между мъжа и момичето — на ръба между две различни съдби. Ерагон почувства как дъхът му секва — толкова прост избор, а от него зависеше целият му живот. И повече от живота му — дракон, крал, Империя!

После увереността се върна и сякаш отново задвижи времето. Той се обърна лице в лице с Насуада.

— Заради дълбокото ми уважение… и съзнавайки трудностите пред теб… Аз, Ерагон, първият Ездач на Варден, Сенкоубиец и Аргетлам, ти давам меча и верността си, Насуада.

Варден и джуджетата зяпнаха, вкаменени. А на триумфиращите до този момент лица на хората от Съвета на старейшините се изписа яростна безпомощност. В погледите им загоря омраза. Дори Елесари допусна яростта да пробие през миловидната й маска. Само Йормундур — след кратко слисване — се овладя и прие спокойно изявлението.

Насуада се усмихна и стисна Зар’рок, поставяйки върха на меча върху челото на Ерагон, точно както преди.

— За мен е чест, че си избрал да ми служиш, Ездачо Ерагон. Приемам го така, както ти приемаш всички отговорности, свързани с този обет. Изправи се, васале мой, и вземи меча си.

Младежът се подчини, а после отстъпи заедно със Сапфира. Тълпата закрещя одобрително и се изправи на крака. Джуджетата започнаха да тропат в ритъм с подкованите си ботуши, а хората удряха мечове в щитовете си.

Насуада се обърна към подиума, стисна парапета с двете си ръце и погледна към всички в амфитеатъра. После им се усмихна, а на лицето й блестеше чиста радост.

— Народе на Варден!

Тишина.

— Както моя баща преди мен, и аз ще отдам живота си на каузата… и на вас. Никога няма да спра да се боря, докато ургалите не бъдат унищожени, Галбаторикс — убит, а Алагезия — отново свободна!

Още възгласи и аплодисменти.

— Затова ви казвам, че сега е времето да се подготвим. Тук във Фардън Дур — след безкрайни битки — ние спечелихме най-голямата си битка. Трябва да отвърнем на удара. Галбаторикс е слаб след загубата на толкова много сили. Няма да имаме втора възможност. Ще повторя, сега е времето да се подготвим и да победим докрай…

Приветствията и речите отшумяха. Когато и все още намръщеният Фалберд каза своето, амфитеатърът започна да се изпразва. Щом и Ерагон стана, Орик го дръпна за ръката. Джуджето бе ококорило широко очи.

— Ерагон, беше ли планирал това предварително?

Младежът обмисли за кратко дали да му каже, а после кимна.

— Да.

Орик издиша, клатейки глава.

— Това беше смел удар, наистина смел. Даде на Насуада силата, с която да започне. Ако съдя по реакциите на Съвета на старейшините обаче, бе доста опасен ход. Аря одобри ли го?

— Съгласи се, че е било необходимо.

Джуджето го изгледа замислено.

— Сигурен съм, че е било. Току-що измени баланса на силите. Никой повече няма да те подценява… Внимавай, пази се от негодниците. Днес спечели уважение, но и сериозни врагове.

Орик потупа Ерагон по рамото и продължи към изхода.

Сапфира го изгледа и отсече:

— Трябва да напуснем Фардън Дур. Съветът е жаден за мъст. Колкото по-скоро се окажем извън досега им, толкова по-добре.