Първородният

Наследство

Муртаг се ухили и каза:

— Триста виндр.

Въздухът помежду им се втвърди в кълбо, което удари Ерагон в гърдите и го запрати на двадесет крачки през платото. Когато се строполи на гърба си, последното, което чу, бе ръмженето на Сапфира, после всичко изчезна. Пред погледа му затанцуваха червени и бели петна и той се сви на кълбо, докато чакаше болката да утихне. Каквато и радост да изпитваше от повторното появяване на Муртаг, тя бързо се изпари от… истината. Бе надвита от зловещите обстоятелства на срещата им. В него заклокочи избухливата смесица от шок, объркване и ярост.

Някогашният му приятел сведе меча си и посочи към Ерагон с обвитата си в стомана ръка, като сви всички пръсти освен показалеца си, в покрит с шипове юмрук.

— Ти никога не се предаваш.

По гръбнака на Ерагон пробягаха тръпки. Разпозна видението си на сала по пътя от Аз Рагни към Хедарт. Мъж, паднал в калта, с изкривен шлем и окървавена броня… с лице, скрито зад вдигната ръка. Бронирана длан, свита в юмрук, която сочи падналия, с властта на самата съдба. Минало и бъдеще се смесваха ведно. Сега съдбата на Ерагон щеше да бъде решена.

Той се надигна на крака, закашля се и каза:

— Муртаг… как може още да си жив? Видях как ургалите те завлякоха под земята. Опитах се да те открия с магия, но намерих само мрак.

Другият се засмя, но в смеха нямаше нищо весело.

— Видял си нищо, така както и аз не успях да те открия със заклинание по време на дните, прекарани в Уру’баен.

— Но ти умря! — извика почти несвързано Ерагон. — Ти умря под Фардън Дур. Аря откри окървавените ти дрехи в тунелите.

По лицето на Муртаг пробяга сянка.

— Не, не умрях. И Близнаците бяха в основата на всичко! Те поеха контрола над група ургали и уредиха засадата, за да убият Аджихад и да ме заловят. После ме омагьосаха, за да не мога да избягам, и ме запратиха в Уру’баен със заклинание.

Ерагон поклати глава, неспособен да осмисли случващото се.

— Но защо се съгласи да служиш на Галбаторикс? Ти ми каза, че го мразиш. Каза ми, че…

— Да съм се съгласил? — Муртаг отново се засмя, но този път в гласа му звучеше лудост. — Не съм се съгласявал с нищо. Първо ме наказа, че съм се отрекъл от годините, в които растях в Уру’баен, че съм се възпротивил на волята му и съм избягал. После изкопчи от мен всичко, което знаех за теб, Сапфира и Варден.

— Ти си ни предал! Аз скърбях за теб, а ти си ни предал!

— Нямах избор.

— Аджихад е бил прав да те затвори. Трябваше да те остави да изгниеш в някоя килия, така нищо от случилото се нямаше да…

— Нямах избор! — изръмжа Муртаг. — И след като Торн се излюпи за мен, Галбаторикс ни принуди да му се закълнем във вярност на древния език. Сега не можем да не му се подчиним.

Съжаление и отвращение се трупаха в ума на Ерагон.

— Превърнал си се в баща си.

В очите на Муртаг се появи странен блясък.

— Не, не в баща ми. Аз съм по-силен, отколкото Морзан някога е бил. Галбаторикс ме научи на магии, за които не си и сънувал… Заклинания толкова могъщи, че страхливите елфи не смеят, дори да ги изрекат. Думи на древния език, които са били изгубени, преди Галбаторикс да ги открие наново. Начини да манипулираш енергията… Тайни, ужасни тайни, които могат да унищожат враговете ти и да изпълнят всичките ти желания.

Ерагон си спомни някои от уроците на Оромис и отвърна:

— Неща, които трябва да си останат тайни.

— Ако само знаеше, не би казал това. Бром беше дилетант и нищо повече. А елфите? Те могат само да се крият в гората си и да чакат да бъдат покорени. — Муртаг го изгледа. — Сега приличаш на елф. Исланзади ли ти го причини? — Когато Ерагон не отвърна, другият Ездач се засмя и сви рамене. — Няма значение. И сам ще науча истината съвсем скоро.

Той се намръщи и погледна на изток.

Ерагон проследи погледа му и видя Близнаците, застанали в предните редици на войските, да мятат кълба чиста енергия срещу Варден и джуджетата. Пелената от дим правеше подробностите трудно различими, но Ерагон беше сигурен, че плешивите магьосници се смеят, докато избиваха мъжете, на които някога се бяха клели във вечно приятелство. Онова, което Близнаците не забелязваха, беше Роран, който пълзеше към тях отдясно.

Сърцето на Ерагон подскочи, когато разпозна братовчед си. „Идиот такъв! Махни се от тях! Ще те убият“.

Точно когато отвори уста, за да изрече думите, които щяха да пренесат Роран далеч от опасността, независимо от цената, Муртаг каза:

— Чакай, искам да видя какво ще постигне.

— Защо?

На устните на другия пробяга сурова усмивка.

— Близнаците ме измъчваха с особена наслада, докато бях техен пленник.

Ерагон го изгледа подозрително.

— И няма да ги предупредиш?

— Вел ейнрадин йет ай Шур’тугал (имаш думата ми на Ездач).

Заедно видяха как Роран се прокрадва зад купчина тела. Ерагон изтръпна, когато Близнаците погледнаха точно натам. За миг изглеждаше, че са го видели, но после се извърнаха и братовчед му скочи като вихър. Замахна с чука си и смаза главата на единия, отваряйки черепа му. Другият Близнак падна на земята в конвулсии и нададе истеричен писък, преди на свой ред да бъде поразен от чука. После Роран стъпи върху труповете на враговете си, вдигна оръжието над главата си и нададе победоносен рев.

— И сега какво? — запита Ерагон и обърна гръб на бойното поле. — Да ме убиеш ли си дошъл?

— Разбира се, че не. Галбаторикс те иска жив.

— За какво?

Устните на Муртаг се извиха презрително.

— Нима не знаеш? Ха! Голяма шега. Не е заради теб, а заради нея.

— Той посочи Сапфира. — Драконът в последното яйце на Галбаторикс — последното драконово яйце на света — е мъжки. Тя е единствената жива женска в Алагезия. Ако има потомство, ще се превърне в майка на цялата си раса. Виждаш ли сега? Той не иска да избива драконите. Възнамерява да използва Сапфира, за да възстанови ордена на Ездачите. Не може да убие никой от вас, ако иска мечтата му да се превърне в реалност… А каква невероятна мечта е това само, Ерагон! Трябва да го чуеш как я описва, тогава може би ще промениш мнението си за него. Нима е зло да се опитваш да обединиш Алагезия под едно знаме, да унищожиш войната и да възстановиш Ездачите?

— Именно той ги е унищожил, мътните те взели!

— И не без основание — отвърна Муртаг. — Те са били стари, тлъсти и покварени. Елфите са ги контролирали и са ги използвали да подчиняват хората на волята си. Трябвало е да бъдат премахнати, за да започнем на чисто.

Лицето на Ерагон се изкриви от ярост. Той започна да кръстосва платото, дишайки тежко, после посочи бойното поле и изстена:

— Как можеш да оправдаеш толкова много страдание само заради брътвежите на един луд? Той лъже. Убива. Манипулира. И ти знаеш това! Именно затова някога отказа да му служиш. — Той замълча, а после заговори отново: — Разбирам, че си бил принуден да действаш против волята си и не си виновен за убийството на Хротгар. Можеш обаче да се опиташ да избягаш. Сигурен съм, че двамата с Аря ще намерим начин да премахнем веригите, с които Галбаторикс те е оковал… Ела с мен, Муртаг. Би могъл да сториш толкова много за Варден. Сред нас ще те почитат, ще ти се възхищават и няма да бъдеш проклинан и мразен.

Някогашният му приятел се загледа в нащърбения си меч и Ерагон си помисли, че ще приеме. Но Муртаг просъска ледено:

— Ти не можеш да ми помогнеш, Ерагон. Никой, освен самия Галбаторикс, не може да ме освободи от клетвата ми, а той никога няма да го стори. Той знае истинските ни имена… Аз съм негов роб навеки.

Макар и да искаше, Ерагон не можеше да спре прокрадналото се съчувствие. Затова той каза с натежал от мъка глас:

— Тогава ни позволи да ви убием.

— Да ни убиете! И защо трябва да го допуснем?

Ерагон подбра думите си внимателно:

— Това ще ви освободи от контрола на Галбаторикс. И ще спаси живота на стотици, ако не и хиляди хора. Нима това не е достатъчно благородна кауза, за да се пожертвате за нея?

Муртаг поклати глава.

— За теб може и да е, но на мен животът все още ми харесва твърде много, за да се разделя с него толкова лесно. Ничия друга съдба не ми е по-важна от моята и тази на Торн.

Колкото и да беше противно — колкото и противна да бе цялата ситуация, — Ерагон знаеше какво трябва да направи. Той поднови атаката си върху ума на Муртаг и скочи напред, отделяйки се от земята и с двата крака, с надеждата да го прониже в сърцето.

— Лета! — излая Муртаг.

Ерагон падна на земята и около ръцете и краката му се стегнаха невидими окови, които го обездвижиха. Вдясно от него Сапфира избълва огнена струя и скочи към Муртаг като котка, която се хвърля върху мишка.

— Риса! — каза Ездачът и протегна ръка, сякаш да я сграбчи.

Синият дракон ахна изненадано, когато заклинанието му го спря на място и той остана да виси на няколко стъпки над платото. Колкото и да се гърчеше, не успяваше да докосне земята, нито да полети по-високо.

„Как е възможно да е все още човек и да има силата да извърши това? — зачуди се Ерагон. — Дори и с новите ми способности подобна задача ще ме задуши“.

Разчитайки на опита си в отблъскването на магиите на Оромис, той каза:

— Брака ду ваняли сем хуилдар Сапфира ун ека!

Муртаг не се опита да го спре, само го изгледа безизразно, сякаш намираше съпротивата му за забавна. Ерагон стисна зъби и удвои усилията си. Ръцете му станаха студени, костите го заболяха, а пулсът му се забави, докато магията изсмукваше енергията му. Без да я моли, Сапфира свърза силата си с него, давайки му достъп до огромните ресурси на тялото си.

Изминаха пет секунди…

Двадесет секунди… По врата на Муртаг запулсира дебела вена.

Минута…

Минута и половина… Ерагон започна да трепери неконтролируемо. Сухожилията на коленете му и прасците поддадоха и той щеше да падне, ако можеше да се движи.

Изминаха две минути…

Накрая се олюля, напълно изчерпан, и освободи магията миг преди да изпадне в безсъзнание и да потъне в бездната.

Преди се боеше, но само защото си мислеше, че може да се провали. Сега го беше страх, защото не знаеше на какво е способен Муртаг.

— Не можеш да се бориш с мен — каза другият Ездач. — Никой не може, освен Галбаторикс.

Той пристъпи към Ерагон и насочи меча си към врата му, пробождайки леко кожата. Ерагон устоя на импулса да се отдръпне.

— Толкова е лесно да те отведа в Уру’баен.

Младежът се вгледа дълбоко в очите на някогашния си другар.

— Недей. Пусни ме.

— Току-що се опита да ме убиеш.

— И ти щеше да сториш същото на мое място. — Тъй като Муртаг не отвърна нищо и лицето му остана безизразно, Ерагон продължи: — Ние бяхме приятели. Бихме се рамо до рамо. Каквото и да ти е сторил Галбаторикс, не може да си забравил… Ако направиш това, Муртаг, ще си загубен завинаги.

Муртаг потъна в мълчание. Единственият звук наоколо идваше от крясъците и трясъка на сражаващите се армии. По врата на Ерагон капеше кръв от драскотината. Сапфира размахваше опашка в безсилната си ярост.

Накрая Муртаг каза:

— Наредено ми беше да се опитам да те заловя заедно с нея. — Той млъкна за миг: — Опитах се… Погрижи се да не се срещнем отново. Галбаторикс ще ме накара да му дам допълнителни клетви на древния език, които ще ми попречат да бъда толкова милостив следващия път. — Той снижи меча си.

— Постъпваш правилно — каза Ерагон. Той се опита да отстъпи, но заклинанието все още го държеше.

— Може би. Но преди да те пусна…

Муртаг се пресегна и изтръгна Зар’рок от юмрука на Ерагон, а после разкопча червената му ножница от колана на Белот Мъдрия.

— Ако съм се превърнал в баща си, трябва да имам и неговия меч. Торн е мой дракон и ще бъде трън12 за всичките ни врагове. Така че е редно аз да нося меча Страдание. Страдание и трън, добра комбинация. Освен това Зар’рок принадлежи на най-големия син на Морзан, а не на най-малкия. Мой е по рождено право.

В стомаха на Ерагон се отвори студена бездна. „Не е възможно“.

На лицето на Муртаг се изписа зла усмивка.

— Никога не съм ти казвал името на майка си, нали? А ти не ми каза това на твоята. Ще го изрека сега: Селена. Селена е моята майка, а също и твоята. Морзан е нашият баща. Близнаците откриха връзката, докато се ровеха в мозъка ти. Повярвай, Галбаторикс бе много заинтересуван от тази информация.

— Лъжеш! — извика Ерагон. Не можеше да понесе мисълта да се окаже син на Морзан. „Дали Бром е знаел? Дали Оромис знае?… Защо не са ми казали?“ Тогава той си спомни предсказанието на Анджела, че някой от собственото му семейство ще го предаде. „Оказа се права“.

Муртаг просто поклати глава и повтори думите си на древния език, а после прошепна в ухото на Ерагон:

— Ние с теб сме еднакви, братко. Една кръв! Огледални образи! И не можеш да го отречеш.

— Грешиш — изръмжа младежът и поднови борбата си с магията. — Изобщо не си приличаме. Аз вече нямам белег на гърба си.

Муртаг отскочи назад, като ударен през лицето, и изражението му се вкамени. Той вдигна Зар’рок пред гърдите си.

— Така да бъде. Взимам наследството си, братко. Сбогом!

После той взе шлема си от земята и се качи на гърба на Торн. Не погледна повече към Ерагон. Драконът клекна, разпери криле и отлетя, насочвайки се на север. Чак когато се изгуби отвъд хоризонта, магията пусна Ерагон и Сапфира. Ноктите й изтракаха върху камъка, когато се приземи. Тя допълзя до Ерагон и докосна с муцуна ръката му.

— Добре ли си, малки мой?

— Да, добре съм.

Но не беше и тя го знаеше.

Той отиде до ръба на платото и огледа Пламтящите равнини и резултата от битката, която явно беше приключила. Със смъртта на Близнаците Варден и джуджетата си възвърнаха завзетите територии. Малко по малко притиснаха групите объркани войници и ги изтласкаха през реката към земите, от които бяха дошли.

Макар и мнозинството от силите й да бе останало непокътнато, Империята би отбой, без съмнение, за да се прегрупира и подготви за нов опит да нахлуе в Сурда. Полето бе осеяно с трупове. Мъртви хора и джуджета, които можеха да населят цял град. Гъст, черен пушек се стелеше над телата на падналите и се сливаше с дима от кратерите.

Сега, когато боят бе приключил, дойде часът на ястребите и орлите, гарваните и враните. Те се спуснаха като пелена над бойното поле и започнаха своя кървав пир.

Ерагон затвори очи, но изпод клепачите му закапаха сълзи.

Бяха спечелили, но той бе загубил.