Първородният

Дарове

Ерагон събра багажа си за по-малко от пет минути. Взе седлото, което Оромис му бе подарил, пристегна го на гърба на Сапфира, а после преметна дисагите си на врата й и ги намести.

Тя отметна глава, ноздрите й проблеснаха и в ума му прозвучаха думите й:

— Ще те чакам долу на полето.

После драконът изрева, хвърли се през отвора, разгъна сините си криле и полетя над короните на дърветата.

Ерагон изтича до Тиалдари Хол със скоростта на елф. Там откри Орик, седнал в обичайното си кътче и увлечен в игра на руни. Джуджето го поздрави със сърдечно ръкостискане.

— Ерагон! Какво те води тук по това време на деня? Мислех, че кръстосвате мечове с Ванир.

— Двамата със Сапфира заминаваме — отвърна младежът.

Орик замръзна с отворена уста, а после присви очи и стана сериозен.

— Получили сте новини?

— Ще ти кажа по-късно. Искаш ли да дойдеш с нас?

— В Сурда?

— Да.

По косматото лице на джуджето разцъфна широка усмивка.

— Трябва да ме оковеш във вериги, за да остана. В Елесмера не правя нищо друго, освен да мързелувам и дебелея. Малко силни усещания ще ми дойдат добре. Кога тръгвате?

— Колкото се може по-скоро. Събери нещата си и ще се срещнем на терена за тренировки. Можеш ли да намериш едноседмични провизии за трима ни?

— Едноседмични? Но това няма да…

— Ще летим на гърба на Сапфира.

Лицето на Орик пребледня.

— Ние джуджетата не се спогаждаме добре с височините, Ерагон. Изобщо не се спогаждаме. Може би ще е по-добре, ако яздим коне, както на идване.

Ерагон поклати глава.

— Това ще отнеме твърде много време. Освен това ездата със Сапфира е лесна. Тя ще те хване, ако паднеш.

Орик изсумтя. Изглеждаше сякаш всеки миг ще повърне. Младежът излезе от Тиалдари Хол и се затича сред горския град към мястото, където го чакаше Сапфира. После двамата отлетяха до зъберите на Тел’наир.

Когато кацнаха на поляната, видяха, че Оромис е седнал на дясната предна лапа на Глаедр. Люспите на дракона хвърляха безброй златни отблясъци по тревата. Нито елфът, нито Глаедр помръдваха. Ерагон слезе от гърба на Сапфира и се поклони.

— Учителю Глаедр! Учителю Оромис!

— Решили сте да се върнете при Варден, нали? — отрони златният дракон в ума му.

— Така е — отвърна Сапфира.

Вълнението надделя над самоконтрола на Ерагон.

— Защо скрихте истината от нас? Защо искахте да ни задържите тук? Защо трябваше да прибягвате до подобни хитрости? Варден ще бъдат нападнати всеки миг, а вие дори не го споменахте?

Оромис отвърна, спокоен както винаги:

— Искаш ли да разбереш защо?

— Много, учителю — каза Сапфира, преди Ерагон да успее да отговори. А само за момчето допълни: — Дръж се възпитано!

— Не споделихме с вас новините по две причини. Най-важната бе, че допреди девет дни и ние самите не знаехме, че Варден са заплашени, както и истинските мащаби, разположението и посоката на движение на силите на Империята, за които научихме три дни по-късно, когато лорд Детедр успя да пробие магиите, използвани от Галбаторикс, за да ни попречи да го следим.

— Това не обяснява защо не ни казахте нищо — намръщи се Ерагон. — И след като сте научили, че Варден са в опасност, защо Исланзади не е вдигнала елфите на бой? Нима не сме съюзници?

— Тя вдигна елфите на бой, Ерагон. Гората кънти от звънтенето на чукове, трополенето на подковани ботуши и мъката на онези, които ще се разделят. За пръв път от цял век насам нашата раса се готви да излезе от Ду Велденварден и да се изправи срещу най-големия ни враг. Дойде времето елфите отново да бродят под откритото небе на Алагезия. — После Оромис прибави меко: — През последните седмици ти беше разсеян, Ерагон, и аз разбирам защо. Сега трябва да погледнеш по-надалеч от себе си. Светът изисква вниманието ти.

Засрамен, Ерагон успя да каже само:

— Съжалявам, учителю. — Той си спомни думите на Благден и си позволи горчива усмивка. — Сляп съм като прилеп.

— Не бих казал. Справи се добре, като имаме предвид огромната отговорност, която стоварихме на плещите ти. — Оромис го погледна мрачно. — Очакваме да получим вест от Насуада, с която моли Исланзади за помощ, както и изискване да се върнеш при Варден. Смятах да те информирам за проблемите им тогава. Все още щеше да имаш достатъчно време да достигнеш Сурда, преди мечовете да бъдат извадени. Ако ти кажех по-рано, щеше да си принуден да изоставиш обучението и да се втурнеш натам. Затова и двамата с Исланзади не казахме нищо.

— Обучението ми ще е безсмислено, ако Варден бъдат унищожени.

— Не. Но ти си единственият, който може да ги спаси от смърт, защото има шанс, малък, но ужасен шанс, Галбаторикс да присъства по време на битката. Твърде късно е за нас да помогнем на Варден, така че ако той наистина е там, ти ще трябва да се изправиш срещу него сам, без защитата на заклинателите ни. При така стеклите се обстоятелства беше жизненоважно да продължа обучението ти, колкото е възможно по-дълго.

Ядът на Ерагон се стопи на мига от студената и твърда практичност на думите на Оромис. Личните чувства нямаха значение в толкова тежка ситуация. Той каза с равен тон:

— Бил си прав. Клетвата ми за вярност ме задължава да осигуря безопасността на Насуада и Варден. Но не съм готов да се изправя срещу Галбаторикс. Не още!

— Моят съвет е, ако той се появи, да сториш всичко по силите си да отвлечеш вниманието му от Варден, докато битката не се разреши за добро или зло, и да избегнеш директния сблъсък с него. Преди да заминеш, имам само още една молба: искам двамата със Сапфира да ми се закълнете, че веднъж щом обстоятелствата го позволят, ще се върнете да завършите обучението си! Имате още много да учите.

— Ще се върнем — закле се Сапфира, обвързвайки думите си с древния език.

— Ще се върнем — повтори и Ерагон.

Удовлетворен, Оромис протегна ръка зад гърба си и извади красиво украсена червена кесия, която след това отвори.

— Очаквах твоето заминаване, Ерагон, и събрах три подаръка за теб.

Той извади от кесията малка сребърна бутилка.

— Първият е фаелнирв, който подсилих със собствените си заклинания. Тази отвара ще ти даде сили, когато нищо друго не може, а ще откриеш, че има и други полезни свойства. Пий я много пестеливо, защото успях да приготвя само няколко глътки.

Елфът подаде шишето на Ерагон, а после извади дълъг синьо-черен колан за меч. Той изглеждаше необикновено тежък и дебел, направен от нишки, преплетени в имитация на лиана. Оромис дръпна малък пискюл в края му и Ерагон ахна. Една ивица в центъра на колана се отдели и разкри дванадесет диаманта с размерите на орех. Четири бяха бели, четири — черни, а останалите — червен, син, жълт и кафяв. Блестяха със студена и ярка светлина, като лед под утринното слънце, и хвърляха дъга от разноцветни отблясъци.

— Учителю… — младежът поклати глава, неспособен да намери думи. — Безопасно ли е да ми го даваш?

— Пази го добре! Това е коланът на Белот Мъдрия, за когото си чел в историята на Годината на мрака. Той е едно от най-ценните съкровища на Ездачите. Украсен е с най-съвършените камъни, които те са успели да открият. Някои сме взели чрез търговия с джуджетата. Други сме спечелили в битка или сме намерили сами. Камъните не са магически сами по себе си, но можеш да ги използваш за хранилище за енергията си, от което да я извличаш, когато имаш нужда. Те заедно с рубина в дръжката на Зар’рок ще ти позволят да съхраниш достатъчно сила, за да не се изтощиш, докато правиш магии по време на битка, или дори когато се сблъскаш с вражески магьосници.

Последният дар бе тънък свитък в дървен цилиндър, който беше украсен барелеф на дървото Меноа. Ерагон го разви и видя поемата, която бе написал за Агаети Бльодрен. Беше изписана с красивия почерк на Оромис и илюстрирана с детайлните мастилени картини на елфа. Около всеки глиф в началото на новите стихове се виеха растения и животни, а край колоните с думи имаше красиви линии и украшения.

— Реших, че ще искаш да имаш свое копие — каза Оромис.

Ерагон стоеше с дванадесет безценни диаманта в едната ръка и свитъка на учителя си в другата и знаеше без всякакво съмнение, че парчето хартия му е много по-ценно. Той се поклони и премина на родния си език, неспособен да изрази дълбоката си благодарност на древния.

— Благодаря ти, учителю.

Тогава Оромис се изправи и тържествено започна традиционния поздрав на елфите, показвайки силното си уважение към него:

— Нека добрият късмет царува над живота ти.

— И нека звездите бдят над теб.

— Мирът да живее в сърцето ти — завърши среброкосият елф. Той повтори същите думи и на Сапфира. — А сега тръгвайте и летете бързо като северния вятър, и знайте: ти, Сапфира Ярколюспеста, и ти, Ерагон Сенкоубиецо, имате благословията на Оромис, последния потомък на дома Трандурин, който е и Скърбящия мъдрец, и Сакатия, който е цял.

— Както и моята — допълни Глаедр. Той протегна врат и докосна с върха на носа си този на Сапфира, а златните му очи заблестяха като въглени. — Помни да пазиш сърцето си, Сапфира.

Тя отговори с гърлен звук.

Сбогуваха се тържествено. Сапфира се понесе над гъстата гора, докато Оромис и Глаедр се смалиха и изчезнаха сред зъберите. Въпреки трудностите по време на престоя си в Елесмера, елфите щяха да му липсват. Сред тях Ерагон бе намерил своя дом за пръв път, откакто бе напуснал долината Паланкар.

„Тръгвам си променен“ — помисли си той и затвори очи, обгръщайки врата на Сапфира.

Преди да се срещнат с Орик, спряха още веднъж — в Тиалдари Хол. Сапфира кацна сред затворената градина, като внимаваше да не повреди някое от растенията с опашка или нокти. Без да я чака да се наведе, Ерагон скочи на земята — нещо, което само преди дни щеше да го нарани жестоко.

Един елф се приближи, докосна устни с първите си два пръста и ги запита дали може да им помогне. Когато Ерагон му каза, че моли за аудиенция с Исланзади, той отвърна:

— Моля, изчакайте тук, Среброръки.

Само след няколко минути се появи самата кралица. Червената й туника бе като капка кръв сред облечените в бяло елфически лордове и дами, които я съпровождаха. След ритуалните поздрави, тя каза:

— Оромис ме информира за намерението ти да ни напуснеш. Това не ми се нрави, но никой не може да се бори с волята на съдбата.

— Не, Ваше Величество… Ваше Величество, ние дойдохме да изкажем уважението си, преди да заминем. Вие бяхте извънредно добра към нас и ние благодарим на вас и на дома ви за дрехите, жилището и храната, които ни осигурихте. Задължени сме ви.

— По никакъв начин, Ездачо. Ние само се отплатихме в малка степен за онова, което дължим на твоя вид и на драконите за ужасния ни провал по време на падането. Въпреки това съм щастлива, че сте оценили гостоприемството ни. — Тя замълча за миг. — Когато пристигнете в Сурда, предайте кралския ми поздрав на лейди Насуада и крал Орин и ги информирайте, че моите воини скоро ще нападнат северната граница на Империята. Ако късметът ни се усмихне, ще хванем Галбаторикс неподготвен и ще успеем да разделим силите му.

— Както желаете.

— Също така знай, че съм изпратила дванадесет от най-добрите ни заклинатели в Сурда. Ако все още си жив, когато пристигнат, те ще се поставят под твое командване и ще сторят всичко възможно да те пазят денонощно.

— Благодаря ви, Ваше Величество.

Исланзади протегна ръка и един от елфическите лордове й подаде плитка и обикновена дървена кутия.

— Оромис ти е подарил своите дарове, сега е мой ред. Нека те ти напомнят за времето, прекарано под сенчестите борове.

Тя отвори кутията и разкри дълъг, тъмен лък с извити върхове, положен върху кадифена подплънка. Ръкохватката и върховете бяха украсени със сребро, оформено като дрянови листа. До лъка имаше колчан с нови стрели с бели лебедови пера.

— Сега, когато притежаваш нашата сила, ми се струва напълно редно да имаш и един от нашите лъкове. Аз сама го изпях от тисово дърво. Кордата никога няма да се скъса. И докато използваш тези стрели, няма да пропуснеш целта, дори и ако вятърът се опита да попречи на изстрела ти.

Ерагон отново остана без думи от щедростта на елфите. Той се поклони.

— Какво мога да кажа, господарке? Оказвате ми огромна чест, като ме дарявате с нещо, сътворено от самата вас.

Исланзади кимна, сякаш се съгласяваше с него, а после се обърна към Сапфира.

— Скъпа моя, не съм ти донесла дарове, защото не можах да си представя нищо, което би могла да искаш или от което да имаш нужда, но ако желаеш нещо наше, назови го и е твое.

— Драконите нямат нужда от притежания, за да са щастливи — отвърна Сапфира. — За какво са ни богатства, когато собствените ни кожи са по-красиви от всяка съкровищница на света? Не, достатъчна ми е добротата, която проявихте към Ерагон.

Исланзади им пожела спокойно пътуване. След това се обърна и червената пелерина се надипли по раменете й. Тя понечи да излезе от градината, но се спря на изхода и каза:

— О, Ерагон?

— Да, Ваше Величество?

— Когато видиш Аря, моля те да й предадеш обичта ми към нея и да й кажеш, че ни липсва в Елесмера.

Думите бяха сковани и официални. Без да дочака отговор, тя излезе и изчезна сред сенчестите дънери, които скриваха Тиалдари Хол, следвана от елфическите лордове и дами.

На Сапфира й отне по-малко от минута да прелети до тренировъчния терен, където Орик седеше върху огромната си раница и подхвърляше брадвата си от едната ръка в другата, мръщейки се свирепо.

— Крайно време беше — промърмори той. Изправи се и закачи брадвата обратно на колана си.

Ерагон му се извини за закъснението, а после завърза раницата му в задната част на седлото. Джуджето погледна рамото на Сапфира, което се издигаше високо над него.

— И как, в името на черната брада на Морготал, се очаква да се кача там? Една скала има повече места за хващане от теб, Сапфира.

— Ето — каза тя. Легна по корем и изпъна десния си заден крак колкото можеше по-настрани, оформяйки нещо като рампа. Орик се изкачи със силно пуфтене на ръце и колене. Сапфира изсумтя и избълва тънка струйка огън. — По-бързо — гъделичкаш ме!

Орик се спря между хълбоците й, постави крака от двете страни на гръбнака й, след което внимателно се насочи към седлото. Подритна леко един от твърдите шипове между краката си и каза:

— Това е един от най-сигурните начини да изгубиш мъжествеността си, които съм виждал.

— Само ако се подхлъзнеш — ухили се Ерагон.

Когато Орик се сниши в предната част на седлото, младежът се качи на гърба на Сапфира и седна зад джуджето. За да задържи приятеля си на седлото по време на лупингите и преобръщанията на дракона, Ерагон разхлаби връзките, предназначени да държат ръцете му неподвижни, и завърза краката на Орик с тях.

Когато Сапфира се изправи в цял ръст, джуджето се олюля и се вкопчи в шипа пред себе си.

— Ерагон, не ми позволявай да си отворя очите, докато не сме някъде високо в небето, иначе ще ми стане лошо. Това е неестествено! Джуджетата не са родени да яздят дракони. Никога не съм го правил преди.

— Никога?

Орик поклати глава, без да отговори.

От Ду Велденварден наизлизаха десетки елфи, които се струпаха по краищата на терена и наблюдаваха с тържествени лица приготовленията на Сапфира да отлети.

Ерагон усети как могъщите й криле се подготвят за разтваряне. Тя скочи в синьото небе с невероятна скорост, замаха бързо и се издигна над гигантските дървета. Прелетя над огромната гора, извисявайки се все повече и повече в спирала, след което се насочи на юг към пустинята Хадарак.

Макар и вятърът да бучеше в ушите на Ерагон, той чу как една елфка от Елесмера надигна глас и запя, както и при пристигането им. Думите й бяха познати на младежа: