Първородният

Обещанието на Сапфира

След срещата със Съвета на старейшините, Ерагон се зае със седлото на Сапфира. Точно го лъскаше, когато изневиделица изникна Орик. Джуджето изчака, докато момчето закопчее и последния ремък, и предпазливо запита:

— По-добре ли си днес?

— Малко.

— Добре, всички имаме нужда от силите си. Дойдох, за да видя как си, но и защото Хротгар би желал да говори с теб, ако си свободен.

Ерагон се усмихна криво.

— Винаги съм свободен за него. Би трябвало да го знае.

Орик се засмя.

— О, да, но е учтиво да помоли мило.

Докато младежът оставяше седлото, Сапфира се надигна от своя, покрит с възглавници, ъгъл и поздрави джуджето с приятелско изръмжаване.

— Добро утро и на теб — отвърна й той с поклон.

После Орик ги поведе през един от четирите главни коридора на Тронхайм към централната пещера и двете огледални стълбища, които се извиваха под земята към тронната зала на краля. Преди да я достигнат обаче, той зави към някакво странично стълбище и Ерагон разбра, че джуджето се опитва да избегне гледката към разбития Исидар Митрим.

Спряха пред гранитни врати, на които бе гравирана корона със седем лъча. Седем бронирани джуджета от всяка страна на входа удариха пода с дръжките на своите кирки едновременно. И докато из прохода ехтеше звукът от сблъсъка между дърво и камък, вратите се отвориха навътре.

Ерагон кимна на Орик, а после влезе в сумрачната стая заедно със Сапфира. Отправиха се към далечния трон, подминавайки неподвижните статуи (хирна) на мъртвите джуджешки крале. Когато стигнаха тежкия черен трон, Ерагон се поклони. Кралят на джуджетата сведе покритата си със сребриста коса глава в отговор, а рубините върху златния му шлем проблеснаха леко на светлината на факлите, като частици горещо желязо. Волунд, бойният чук, лежеше напреки върху покритите му с броня крака.

Хротгар заговори:

— Сенкоубиецо, добре дошъл си в тронната ми зала. Ти направи много от последната ни среща насам. И явно съм сгрешил за Зар’рок. Острието на Морзан е добре дошло в Тронхайм, докато ти го носиш.

— Благодаря ви — отвърна Ерагон и се изправи.

— Също така — избоботи джуджето — бихме искали да запазиш бронята, която носи по време на битката за Фардън Дур. В момента най-опитните ни ковачи я поправят. Същото се отнася и за драконовата броня и когато бъде възстановена, Сапфира може да я използва толкова дълго, колкото пожелае, или докато стане твърде малка за нея. Това е най-малкото, което можем да направим, за да изразим благодарността си. Ако я нямаше войната с Галбаторикс, щяхме да устроим пирове и празненства във ваша чест… но това ще трябва да почака по-подходящо време.

Трогнат, Ерагон промълви:

— Вие сте твърде щедър. Подобни безценни дарове са чест за нас.

Очевидно доволен, Хротгар все пак се намръщи и гъстите му вежди се срещнаха.

— За съжаление не можем да губим повече време в размяна на любезности. Затрупан съм от исканията на клановете да сторя едно или друго по повод наследника на Аджихад. Когато вчера Съветът на старейшините обяви, че ще подкрепи Насуада, това предизвика хаос, какъвто не бях виждал от времето, когато самият аз се качих на трона си. Главатарите трябваше да решат дали ще приемат дъщерята на Аджихад, или ще търсят друг кандидат. Повечето решиха, че тя трябва да води Варден, но преди да кажа думата си, искам да знам къде стоиш ти, Ерагон. Най-лошото за един крал е да изглежда глупав.

— Колко можем да му кажем? — запита Ерагон, мислейки бързо.

— Винаги се е отнасял почтено към нас, но не знаем какво е обещал на народа си. По-добре да внимаваме, докато Насуада поеме властта.

— Добре.

— Двамата със Сапфира склонихме да й помогнем. Не можем да се противопоставим на възкачването й. И… — Ерагон се зачуди дали не прекалява. — … ви моля да сторите същото. Варден не могат да си позволят вътрешни борби. Трябва им единство.

— Разбира се — отвърна Хротгар и се облегна назад. — Говориш с авторитет. Предложението ти е добро, но ще ти струва един отговор: смяташ ли, че Насуада ще бъде мъдър водач, или има други мотиви за нейния избор?

— Това е тест — предупреди го Сапфира. — Иска да разбере защо сме я подкрепили.

Ерагон усети как устните му се свиват в полуусмивка.

— Смятам я за по-мъдра и хитра, отколкото предполагат годините й. Подходяща е за водачеството на Варден.

— И затова я подкрепяш?

— Да.

Хротгар кимна и дългата му снежна брада се разтресе.

— Това ме успокоява. Твърде незабележими напоследък станаха тревогите за това кое е правилно и добро, и направо жизненоважни за това кое ще донесе сила на определени среди. Трудно е да наблюдаваш отстрани подобна идиотщина, без да не се ядосваш.

Помежду им се настани тишина, направо сковаваща в мрачната зала. За да я разкъса, Ерагон запита:

— Какво ще стане с драконовите покои? Ще бъде ли поставен нов под?

За пръв път в очите на краля се появи тъга, която само задълбочи бръчките по лицето му. Младежът никога не го бе виждал толкова близо до плача.

— Нужни са много преговори, преди да сме в състояние да започнем това. Стореното от Сапфира и Аря бе ужасяващо. Необходимо, но ужасяващо. Ах, може би щеше да бъде по-добре ургалите да ни бяха надвили, преди Исидар Митрим да бъде счупен. Сърцето на Тронхайм се строши и нашето го последва.

Хротгар докосна гърдите си с юмрук, а после бавно разгъна пръсти и се пресегна да стисне обвитата с кожа дръжка на Волунд.

Сапфира докосна ума на Ерагон. Препускаха различни емоции, но сред тях най-осезаеми бяха тъгата и вината. Тя наистина съжаляваше за унищожението на Звездната роза.

— Помогни ми, малки мой — каза тя. — Трябва да говоря с Хротгар. Попитай го дали джуджетата имат достатъчно способности да възкресят от парчетата Исидар Митрим?

Докато Ерагон повтаряше думите й, Хротгар мърмореше нещо на собствения си език, а после каза:

— Да, притежаваме умението, но какво от това? Ще ни отнеме месеци, дори години, а крайният резултат ще е само подобие на красотата, която някога озаряваше Тронхайм! Такава пародия няма да допусна.

Сапфира продължи да гледа краля, без да мига.

— Сега му кажи, че ако успеят да съберат парчетата на Исидар Митрим, аз ще ги съединя и ще го направя цял отново — такъв, какъвто бе преди.

Ерагон я зяпна, забравил Хротгар в удивлението си.

— Сапфира! Това ще изисква ужасяващо много енергия! А и ти сама ми каза, че не можеш да правиш магии по своя воля. Какво те кара да мислиш, че ще успееш?

— Мога да го направя, ако нуждата е достатъчно голяма. Това ще бъде моят дар за джуджетата. Спомни си гробницата на Бром и спри да ме гледаш, зяпнал. Неприлично е, а и кралят те гледа.

Когато Ерагон предаде предложението на Сапфира, Хротгар се надигна и възкликна:

— Нима е възможно? Дори елфите не биха опитали подобно нещо.

— Тя е уверена в способностите си.

— Тогава ще съберем Исидар Митрим наново, дори да ни отнеме сто години. Ще изградим рамка за кристала и ще поставим всяко парче на оригиналното му място. Няма да пропуснем дори една отломка. Дори да трябва да счупим по-големите парчета, за да ги преместим, ще го сторим с цялото си умение в работата с камък, за да не загубим дори прашинка. И тогава, когато сме готови, вие ще дойдете, за да излекувате Звездната роза.

— Ще дойдем — съгласи се Ерагон и се поклони.

Хротгар се усмихна. Сякаш гранитната стена на тъгата му се разпука.

— Ти ми донесе огромна радост, Сапфира. Отново имам причина да живея и управлявам. Ако наистина сториш това, джуджетата навсякъде по света ще славят името ти безброй поколения. Вървете с благословията ми, докато разпространя новината сред клановете. Всяко джудже има право да научи веднага. Нека залите ехтят с ликуване на расата ни.

Ерагон се поклони отново и двамата със Сапфира се оттеглиха, оставяйки краля все така усмихнат на трона си. Щом излязоха от залата, момчето каза на Орик какво е станало. Джуджето веднага се наведе и целуна земята пред Сапфира. После се изправи с усмивка и стисна ръката на Ерагон.

— Наистина чудо. Дадохте ни надеждата, от която имахме нужда. Обзалагам се, че тази нощ ще се пие!

— А утре е погребението.

Това отрезви джуджето за момент.

— Да, утре. Но дотогава няма да оставяме тъжните мисли да ни смущават! Елате!

Орик хвана Ерагон за ръката и го затегли през Тронхайм към голямата трапезария, където много джуджета седяха на каменните маси. Джуджето скочи на една от тях, изригвайки чиниите по пода, и с боботещия си глас обяви новината за Исидар Митрим. Младежът почти оглуша от щастливите възгласи, които последваха. Всяко едно от джуджетата настоя да застане пред Сапфира и да целуне пода, както бе направил Орик. И когато го направиха, зарязаха храната и напълниха каменните си халби с бира и медовина.

Ерагон се присъедини към всеобщата радост и поне за малко се освободи от горчилката, натрупана в сърцето му. Опита се обаче да не се отдаде напълно на порива, защото на следващия ден го чакаха важни дела и искаше да запази ума си ясен.

Дори Сапфира отпи глътка медовина и щом откри, че й харесва, джуджетата й донесоха цяла бъчва. Навеждайки внимателно могъщите си челюсти над отворения край, тя я пресуши с три дълги глътки, а после надигна глава към тавана и избълва огромен пламък. На Ерагон му трябваха няколко минути, докато убеди джуджетата, че е безопасно да се приближат към нея отново, а когато го сториха, й донесоха още една бъчва — въпреки протестите на готвача — и гледаха с удивление как я изгълтва също толкова бързо.

Докато Сапфира се напиваше, емоциите й започнаха да преминават през Ерагон все по-хаотични и объркани. Стана му трудно да разчита на собствените си сетива — нейното зрение започна да се наслагва върху неговото, замъглявайки движението и изменяйки цветовете. Дори миризмите, които подушваше, ставаха по-остри и пикантни.

Джуджетата започнаха да пеят. Клатейки се на място, Сапфира им пригласяше, наблягайки върху всеки припев с възторжено ръмжене. Ерагон отвори уста, за да се включи, и шокирано осъзна, че вместо думи, излиза дрезгавото хриптене на драконовия глас. „Това — помисли си той, клатейки глава — започна да отива твърде далеч… Или просто съм пиян?“ После реши, че всъщност е без значение, и отново запя. А джуджетата прииждаха, заедно с новината за обещанието на Сапфира. Скоро станаха стотици. Орик извика музиканти, които се наместиха в последния свободен ъгъл и махнаха калъфите от зелено кадифе, с които бяха покрили инструментите си. Скоро се разнесоха красивите звуци на арфи, лютни и сребърни флейти…

Минаха много часове, преди веселбата да утихне. Когато това стана, Орик отново се качи върху масата. Застана широко разкрачен, за да не изгуби равновесие, с халба в едната ръка и метална каска, килната на една страна, и извика:

— Чуйте, чуйте! Най-сетне направихме празненството, от което имахме нужда. Ургалите ги няма, Сянката е мъртва и ние спечелихме! — джуджетата започнаха да блъскат по масите одобрително. Добра реч — кратка и по същество. Но Орик не беше свършил: — За Ерагон и Сапфира! — изрева той, вдигайки халбата си и възгласите заляха залата.

Ерагон се изправи и се поклони. До него Сапфира се надигна и изви крак пред гърдите си, в опит да имитира движението му. Но се спъна и политна. Джуджетата едва успяха да се дръпнат. Драконът падна назад и няколко маси се разхвърчаха със силен трясък. Рязка болка ужили ранения гръб на Ерагон и той падна безчувствен до опашката й.