Първородният

Боровият град

Ерагон се намираше в Ду Велденварден вече толкова много време, че започваше да копнее за поляни, открити простори и дори планини, вместо безкрайните дървесни дънери и мизерните храсти под тях. Полетите му със Сапфира разкриваха единствено покрити със зеленина хълмове, докъдето стигаше погледът — море от растителност.

Понякога клоните бяха толкова гъсти, че ставаше невъзможно да се разбере откъде изгрява слънцето и къде залязва. Еднаквият във всички посоки пейзаж караше Ерагон да се чувства напълно изгубен, независимо че Аря и Лифаен често му показваха компаса. Разбираше, че ако елфите не бяха до него, можеше да броди из Ду Велденварден до края на дните си, без някога да намери пътя навън.

Когато валеше, облаците и горският таван ги потапяха в пълен мрак, сякаш са погребани дълбоко под земята. Плющящата вода се спираше върху игличките на боровете над тях и после падаше от сто стъпки височина върху главите им като хиляди малки водопади. В такива случаи Аря призоваваше блестяща сфера от зелена магия над дясната й ръка, която бе единственият източник на светлина в подобната на пещера гора. Спираха и се сгушваха до някое дърво, докато бурята премине, но дори тогава водата се струпваше върху клоните и при най-лекото разклащане се изливаше отгоре им.

С навлизането все по-навътре и по-навътре в сърцето на Ду Велденварден, дърветата станаха все по-дебели и по-високи. Увеличиха се и разстоянията помежду им. Голите кафяви дънери, които се издигаха към вълнистия таван, скрити от сенките, се извисяваха на двеста стъпки — по-високи от най-големите дървета в Гръбнака или Беор. Ерагон провери обиколката на едно от тях — седемдесет стъпки.

Спомена го на Аря и тя кимна.

— Това означава, че сме близо до Елесмера. — Елфката протегна ръка и нежно докосна корена на близкото дърво, сякаш е рамото на приятел или любим. — Тези дървета са сред най-древните живи създания в Алагезия. Елфите са се грижили с любов за тях, откак за пръв път сме открили Ду Велденварден, и винаги сме правили всичко по силите си, за да им помогнем да растат. — Сноп светлина прониза прашните смарагдови клони над главите им и озари лицето и ръката й в течно злато, греещо ярко на тъмния фон. — Ерагон, ние изминахме дълъг път заедно, но сега ще влезеш в моя свят. Бъди внимателен, защото земята и въздухът са натежали от спомени и нищо не е такова, каквото изглежда… Днес не лети със Сапфира. Заобиколени сме от защитните заклинания, пазещи Елесмера. И още нещо… по-добре да не се отклоняваме от пътеката.

Сапфира лежеше свита насред легло от мъх и се забавляваше, като бълваше димни струйки и наблюдаваше как се разтапят във въздуха.

— На земята има достатъчно място за мен. Няма да имам проблеми — каза тя без предисловие, щом Ерагон я погледна.

— Добре.

Той се качи на гърба на Фолквир и последва Орик и елфите по пътя им в празната тиха гора. Сапфира лазеше до него. В полумрака тя и конете блестяха странно и Ерагон се спря, обладан от тържествената красота на мига. Всичко около него излъчваше древност, сякаш нищичко под сплетените игли на боровете не се бе променяло от хиляда години и никога нямаше да се промени. Сякаш самото време бе задрямало и не искаше да се събужда никога.

В късния следобед от здрача изплува фигурата на елф. Лъч ярка светлина, пробила горския таван, го озари и разкри старо, благородно и спокойно лице, със сребърна диадема на челото. Бе облечен в надиплена роба.

— Ерагон, покажи му дланта и пръстена си — прошепна Аря.

Младежът оголи дясната си ръка и я вдигна, така че първо да се види пръстенът на Бром, а после и Гедвей игнасия. Елфът се усмихна, затвори очи и разпери ръце, поздравявайки ги.

— Пътят е открит — каза Аря. След тиха команда жребецът й потегли напред. Преминаха край елфа като вода, разделена от могъща скала, и когато всички го бяха подминали, той се изпъна, плесна с ръце и изчезна заедно със светлината, която го бе озарявала.

— Кой е той? — запита Сапфира.

— Гилдериен Мъдрия — отвърна Аря. — Принц на дома Миоландра, владетел на белия пламък на Вандил и пазител на Елесмера от дните на Ду Фирн Скулблака — нашата война с драконите. Никой не може да влезе в града, без да му позволи.

След четвърт миля гората се разреди и сред зеления покрив се появиха процепи, през които слънчевата светлина озаряваше земята. Минаха под две, облегнати едно на друго, извити дървета и спряха на ръба на празна поляна.

Земята бе покрита с цветя. Рози, зюмбюли, лилии… пролетните съкровища бяха струпани като купчини рубини, сапфири и опали. Зад храстите отдясно се чуваше ромонът на малко поточе, а около един камък се гонеха две катерички.

Ерагон реши, че поляната е убежище на сърна, но докато се взираше, започна да откроява пътеки, скрити сред храстите и дърветата — мека светлина на места, където трябваше да има изумрудени сенки или странни форми сред клоните и цветята — фини и почти незабележими. Явно не бяха дело единствено на щедрата природа. Той разтърка очи и картината внезапно се измени, сякаш някой бе махнал воала пред погледа му. Цветята си бяха цветя, но пътеки наистина имаше, а извитите дървета се оказаха красиви къщи, израстващи направо от боровете.

Едно от дърветата например се издуваше в основата си, за да оформи двуетажна къща, пускаща корени в почвата. И двата етажа бяха с по шест стени, а горният — наполовина по-малък от долния — придаваше на дома пирамидален вид. Покривите и стените бяха изградени от дървесни панели, покриващи шест дебели колони. По стрехите, както и над украсените със скъпоценни камъни прозорци, разположени на всяка от стените, висяха мъх и жълта плесен. Предната врата представляваше мистериозна черна сянка, скрита под арка, на която бяха изписани странни символи.

Друга къща се бе загнездила между три бора, които се срастваха посредством няколко гигантски клона. Подсилена от тези въздушни подпори, къщата се издигаше на пет нива, но си оставаше лека и ефирна. До нея, изтъкана от върба и дрян, се гушеше беседка, около която бяха наредени фенери, замаскирани като шикалки.

Всяка сграда бе уникална сама за себе си, родена от гората и част от гората, и бе невъзможно да се разбере кое е изработено от майсторска ръка и кое от майката природа. Вместо да овладеят и покорят околната среда, елфите бяха приели света такъв, какъвто е, и бяха успели да се адаптират към него, без да променят естеството на нещата.

Най-накрая Ерагон успя да зърне и обитателите на Елесмера, макар и бегло, неясно. В началото му се стори, че борови иглички, носени от бриза, танцуват наоколо, после започна да различава ръце, бледо лице, крак със сандал, вдигната длан… Един по един предпазливите елфи никнеха пред тях, а бадемовите им очи се впиваха в Сапфира, Аря и Ерагон.

Жените носеха косите си пуснати свободно. Те падаха по гърбовете им на вълни като водопади от сребро и злато, преплетени със свежи цветя. Притежателките им бяха пленително красиви, някак деликатни, ефирни… На Ерагон му се струваха съвършени и това нежно съвършенство не издаваше огромната им вътрешна сила. Мъжете бяха също толкова впечатляващи, с високите си скули, фините носове и дълги мигли. Всички носеха туники в зелено и кафяво, обагрени в здрачни отсенки на оранжево, червено и златисто.

„Наистина красив народ“ — помисли си момчето. После докосна устните си в знак на поздрав.

Елфите се поклониха като един, грейнаха и започнаха да се смеят в неудържимо щастие. Една жена запя:

Ерагон покри ушите си с ръце от страх, че мелодията е магия като онази, която бе чул до Силтрим, но Аря поклати глава и хвана дланите му.

— Това не е магия. — После се обърна към коня си и промълви: — Ганга. — Жребецът се затича нанякъде. — И вие освободете конете си. Нямаме повече нужда от тях. Заслужават да си починат в конюшните ни.

Песента се усили. Междувременно Аря пристъпи напред по павираната, покрита със зеленикави кристали, пътека, която се виеше между хълмовете към къщите и дърветата и пресичаше потока. Те ходеха, а елфите танцуваха около тях и от време на време скачаха на някой клон и сякаш летяха над главите им, възхвалявайки Сапфира с имена като Дългоноктеста, Дъщерята на въздуха и огъня и Всемогъща.

Възхитен и омагьосан от ставащото, Ерагон прошепна: „Бих могъл да живея тук вечно — потопен в покоя, скрит в Ду Велденварден, но и свободен…“ Харесваше Елесмера повече от който и да било от градовете на джуджетата. Той посочи жилище, вградено в огромно дърво, и запита Аря:

— Как го правите?

— Пеем на гората на стария език и й даваме нашата сила, за да порасне във формата, която желаем. Всичките ни сгради и сечива са създадени по този начин.

Пътеката свърши насред плетеница от корени, които оформяха стъпала, приличащи на езерца от пръст. Качиха се по тях до врата в стена от млади фиданки. Тя се отвори, сякаш от само себе си, и сърцето на Ерагон подскочи. Пред него се разкри зала, оградена от дървета. Стотици клони се сливаха в едно цяло, за да образуват таван като на кошер. Под него дванадесет стола стояха, подпрени срещу всяка стена. А на тях седяха елфически благородници — мъже и жени. Те изглеждаха мъдри и красиви, с гладки, небелязани от възрастта лица и блестящи очи. Всички се приведоха напред, стискайки облегалките на столовете си, за да видят групата на Ерагон, с открито удивление и надежда. За разлика от останалите елфи, тези носеха мечове, с украсени с берил и гранат дръжки и корони.

А над всички на бял пиедестал се издигаше трон от преплетени корени и на него седеше кралица Исланзади. Красива като есенен залез, горда и величествена, с тъмни вежди като вдигнати криле и устни — ярки и червени като малини. Косата й с цвят на най-тъмната нощ се сипеше под диамантена диадема. Туниката й бе алена. Около бедрата си носеше колан от преплетени златни пръстени, а на нежната й шия бе закачено кадифено наметало, което се спускаше по земята на красиви вълни. Кралицата бе изумително внушителна, но изглеждаше и крехка, сякаш таеше дълбоко в себе си огромна болка.

До лявата й ръка бе поставена пръчка с гравирана напречна летва. На нея бе кацнал бял гарван, нетърпеливо пристъпващ от крак на крак. Той наклони глава, изгледа Ерагон с изумителна интелигентност и изграчи:

— Вирда!

Ерагон потрепери от силата на тази една-единствена дума.

Вратата зад шестимата се затвори и те пристъпиха към кралицата. Аря коленичи на покритата с мъх земя и се поклони първа, последвана от Ерагон, Орик, Лифаен и Нари. Дори Сапфира, която не се бе кланяла дори на Аджихад и Хротгар, сведе глава.

Исланзади се изправи и слезе от трона, диплейки наметалото си в безброй гънки. Тя застана пред Аря, постави треперещи ръце на раменете й и тихо прошепна:

— Стани.

Аря се подчини, а кралицата се втренчи в лицето й, сякаш искаше да го прочете. Най-накрая Исланзади извика и я прегърна с думите:

— О, дъще моя, толкова съм виновна пред теб!