Първородният

Счупено яйце и разбито гнездо

— Концентрирай се, Ерагон — каза Оромис с мек глас.

Младежът премигна и разтри очи, в опит да се съсредоточи върху глифовете, които се виеха по пергамента пред него.

— Съжалявам, учителю.

Умората се впиваше в него като оловни тежести, завързани за крайниците му. Той примижа към извитите и сложни глифове, взе гъшето перо и отново започна да ги преписва.

През прозореца зад Оромис сенките от спускащото се слънце полазиха по зелената поляна на върха на зъберите на Тел’наир. Отвъд скалите небето бе изпъстрено с перести облаци.

Изведнъж по крака на Ерагон пробяга остра болка и ръката му се сгърчи. Перото се счупи и мастилото се разля по целия пергамент, съсипвайки го напълно. Срещу него Оромис също подскочи, хващайки дясната си ръка.

— Сапфира! — извика младежът. Той се пресегна към нея в ума си и за негово удивление попадна на непробиваеми бариери, които тя бе издигнала около себе си. Едва успяваше да почувства съществуването й. Сякаш се опитваше да сграбчи кълбо от полиран гранит, намазано с олио. Тя постоянно му се изплъзваше.

Погледна към Оромис.

— С тях се е случило нещо, нали?

— Не зная. Глаедр се връща, но отказва да говори с мен.

Елфът свали меча Наеглинг от стената и изтича навън. Застана на ръба на зъберите с високо вдигната глава, докато чакаше появяването на златния дракон.

Ерагон се присъедини към него. В главата му се въртеше какво ли не — всички вероятни и невероятни неща, които можеше да са се случили на Сапфира. Двата дракона бяха излетели по обед, насочвайки се на север към място, наречено Камъка на счупените яйца, където дивите дракони гнездели преди векове. Пътуването не беше нищо особено.

„Не може да са ургали, елфите не ги допускат в Ду Велденварден“ — каза си той.

Най-накрая Глаедр се появи във висините като едва забележима прашинка сред потъмняващите облаци. Когато се спусна на земята, Ерагон видя върху десния му преден крак дълга рана, широка като дланта му. От нарезите между люспите наоколо течеше алена кръв.

В мига, в който драконът докосна земята, Оромис се затича към него, но спря, защото Глаедр му изръмжа. Накуцвайки с ранения си крак, златният дракон пролази до покрайнините на гората, където се сви под надвисналите клони, обърна гръб на Ерагон и започна да ближе раната си.

Оромис отиде и коленичи търпеливо сред детелините до Глаедр, спазвайки дистанция. Беше очевидно, че ще чака колкото е необходимо. Минутите се точеха болезнено бавно и Ерагон не го свърташе. Накрая, след някакъв безмълвен сигнал, златният дракон допусна елфа до себе си, за да огледа крака му. От Гедвей игнасия на Оромис заблестя магия, когато той докосна с ръка прореза между люспите на Глаедр.

— Как е? — запита го Ерагон, когато учителят му се отдръпна.

— Изглежда ужасяваща рана, но за толкова голям дракон не е нищо повече от драскотина.

— А какво е станало със Сапфира? Все още не мога да се свържа с нея.

— Трябва да отидеш при нея — каза Оромис. — Тя е ранена и не само физически. Глаедр отказа да говори за случилото се. — Трябваше сам да се досещам! Добре ще е да побързаш.

Ерагон се огледа за някакво средство за транспорт и изстена, когато осъзна, че не разполагат с никакво.

— Как да стигна при нея? Твърде далеч е, за да тичам, няма пътека, а аз не мога…

— Успокой се, Ерагон. Как се казваше жребецът, който те доведе тук от Силтрим?

На момчето му отне доста време, докато си спомни.

— Фолквир.

— Тогава го призови с уменията си в магията. Назови го и кажи каква е нуждата ти на най-могъщия език на света, и той ще ти се притече на помощ.

Ерагон усети как силата се влива в гласа му и извика Фолквир, изпращайки молбата си през гористите хълмове към Елесмера с цялото си сърце.

Оромис кимна, очевидно доволен.

— Добра работа.

Изминаха дванадесет минути и Фолквир изникна от тъмните сенки на дърветата като сребърен дух, тръскайки грива и сумтейки възбудено. Страните на жребеца трепереха от огромната скорост, с която бе дошъл.

Ерагон прехвърли единия си крак през гърба на дребния елфически кон и каза:

— Ще се върна веднага щом мога.

— Направи каквото трябва — отвърна Оромис.

Тогава младежът докосна с пети ребрата на жребеца и извика:

— Тичай, Фолквир! Тичай!

Конят скочи и се втурна през Ду Велденварден, проправяйки си път през чепатите борове с невероятно умение. Ерагон го водеше към Сапфира, изпращайки му образи с ума си.

На кон като Снежноплам щеше да му отнеме три или четири часа да достигне Камъка на счупените яйца без пътека през храстите. Фолквир взе разстоянието три пъти по-бързо.

Базалтовият монолит се издигаше на стотина стъпки над гората като зелен стълб. Когато достигнаха основата му, Ерагон промърмори „Спри“, а после скочи на земята. Погледна към далечния връх на Камъка на счупените яйца. Сапфира лежеше там.

Той обходи скалата, търсейки средство да достигне горния й край, но напразно — излъсканият от ветровете стълб бе напълно гладък. Нямаше пукнатини, издатини или други неравности, поне не достатъчно близо до земята, за да може да се покатери по тях.

„Това може да бъде болезнено“ — помисли си той.

— Изчакай ме тук — каза на Фолквир. Конят го погледна с интелигентните си очи. — Ако искаш, можеш да си пасеш, но просто остани тук, моля те!

Жребецът изпръхтя и докосна Ерагон по ръката с муцуна.

— Да, добро момче. Справи се отлично.

Той насочи погледа си към върха на монолита, събра цялата си сила и каза: „Нагоре!“ на древния език.

По-късно осъзна, че ако не бе толкова привикнал с летенето на Сапфира, преживяването можеше дотолкова да го изплаши, че да изгуби контрол над магията си и да падне върху скалите. Земята се отдалечаваше под краката му с голяма скорост, а дървесните дънери се стесниха, докато той се издигаше към зеления балдахин на гората и вечерното небе над него. Клоните се протягаха към лицето и раменете му като алчни пръсти, но той ги избута и се озова на открито. За разлика от спусканията със Сапфира, сега все още усещаше тежестта си, сякаш се намираше здраво стъпил на земята.

Ерагон се издигна до върха на Камъка на счупените яйца, след което се освободи от магията и се приземи на покритата с мъх тераса. Залитна от изтощение, изчака да види дали напрежението ще предизвика поредния пристъп в гърба и въздъхна облекчено, когато това не стана.

Върхът на монолита бе изграден от назъбени скали, разделени помежду си от дълбоки и широки улеи, където растяха само няколко диви цветя. Скалите бяха нашарени от черни пещери, някои от които естествени, а други — явно издялани в базалта от нокти, дебели колкото крака на Ерагон. Подовете им бяха застлани с плътен слой кости — останки от някогашните жертви на драконите. Сега птиците гнездяха по местата, обитавани някога от гордата раса; ястреби, соколи и орли го гледаха от високо, готови да атакуват, ако застраши яйцата им.

Ерагон си проправи път сред безрадостния пейзаж, внимавайки да не си изкълчи глезена на някоя от хлъзгавите каменни плочи, или да не се приближава твърде много до пукнатините, които разцепваха колоната на места. Ако паднеше в някоя, щеше да полети в бездната. На няколко пъти му се наложи да се катери върху нови тераси, а на два пъти трябваше да се издига с магия.

Доказателствата, че тук са живели дракони, бяха пръснати навсякъде — от дълбоките драскотини в базалта, до купчини разтопен камък, както и няколко безцветни люспи, закачени в цепнатините, заедно с останалия боклук. Дори стъпи на нещо остро, което се оказа парче от зелено драконово яйце.

На източната страна на монолита се издигаше най-високата скала, а в нейния център — като черна яма, обърната на една страна, беше най-голямата пещера. Именно там Ерагон откри Сапфира, свита в една ниша с гръб към входа. Цялото й тяло трепереше. По стените на пещерата имаше пресни следи от огън, а купчините оглозгани кости бяха разпръснати, сякаш се е водила битка.

— Сапфира — извика Ерагон на глас, защото умът й все още бе затворен за него.

Главата й се стрелна към него и тя го зяпна така, сякаш бе напълно непознат. Зениците й бяха тънки черни линии, докато очите й се нагаждаха към светлината на залязващото зад гърба му слънце. Тя изръмжа като диво куче, а после се обърна обратно към стената. Междувременно повдигна за момент лявото си крило и разкри назъбената рана на крака си. Сърцето на младежа подскочи при гледката.

Ерагон знаеше, че драконът няма да го допусне до себе си, затова той постъпи както Оромис с Глаедр по-рано — коленичи сред строшените кости и зачака. Не помръдваше и не издаваше звук, докато краката му не отмаляха, а ръцете му не станаха безчувствени от студа. Но той бе готов да плати всяка цена, ако така щеше да помогне на Сапфира.

След известно време тя проговори:

— Бях глупачка.

— Всички сме глупаци понякога.

— Това не го прави по-лесно, когато ти си в ролята на идиота.

— Предполагам, че не.

— Винаги съм знаела какво да правя. Когато Гароу умря, знаех, че правилният път на действие е да преследваме Ра’зак. Когато умря Бром, знаех, че трябва да отидем до Гил’еад, а оттам — при Варден. А когато Аджихад умря, знаех, че трябва да се закълнеш на Насуада. Пътят винаги ми е бил ясен. Освен сега. В момента съм напълно изгубена.

— Какво има, Сапфира?

Вместо да му отговори, тя смени темата:

— Знаеш ли защо това място се нарича Камъка на счупените яйца?

— Не.

— Защото по време на войната между драконите и елфите, те ни проследили дотук и ни избили, докато сме спели. Разрушили гнездата ни и строшили яйцата с магия. През този ден в гората долу валяла кръв. Оттогава никой дракон не е живял тук.

Ерагон не каза нищо. Не за това бе дошъл. Щеше да изчака, докато тя успее да обясни какво се е случило.

— Кажи нещо! — настоя Сапфира.

— Ще ме оставиш ли да излекувам крака ти?

— Ще си се излекува и сам.

— Тогава ще бъда ням като статуя и ще си стоя тук, докато стана на прах, защото от теб съм взел търпението на дракон.

Когато най-сетне отново проговори, думите й бяха несигурни, горчиви и изпълнени със самоирония:

— Срам ме е да го призная. Когато за пръв път дойдохме тук и видях Глаедр, изпитах огромна радост, че все още има живи членове на расата ми освен Шруйкан. Никога не съм виждала друг дракон преди, освен в спомените на Бром. И си мислех… мислех си, че и Глаедр ще се радва толкова на съществуването ми, колкото аз на неговото.

— Но той се радва.

— Не разбираш. Мислех, че той ще бъде партньорът, когото никога не бях очаквала да имам, мислех, че с него ще възстановим расата си. — Тя изсумтя и през ноздрите й се стрелна огнена струйка. — Сгреших. Той не ме иска.

Ерагон подбра внимателно отговора си, за да не я обиди и да намери начин да я успокои:

— Това е, защото знае, че си предназначена за друг — някое от двете оцелели яйца. А и за него не би било редно да бъде твой партньор, след като е твой учител.

— Или може би не ме намира за достатъчно привлекателна.

— Сапфира, никой дракон не е грозен, а ти си най-красивата от всички.

— Аз съм глупачка — отвърна тя. Но все пак вдигна лявото си крило и го задържа във въздуха, позволявайки му да се погрижи за раната й.

Ерагон докуцука до нея и огледа червения прорез, радостен, че Оромис му бе давал толкова много свитъци, посветени на анатомията. Ударът — той не бе сигурен дали е от зъб, или нокът — бе разкъсал мускула под кожата на Сапфира, но не дотолкова, че да оголи костта. Младежът много пъти бе затварял плътта над такива рани, но тук това нямаше да е достатъчно. Мускулът трябваше да се възстанови наново.

Магията, с която си послужи, бе дълга и сложна, и дори той не разбираше всичките й части, защото я бе запомнил от един древен текст, който не обясняваше почти нищо, но твърдеше, че ако няма счупени кости и засегнати вътрешни органи „това заклинание ще изцери всяко поражение от насилствен произход, освен злата смърт“. Когато го произнесе, Ерагон с удивление видя как мускулът на Сапфира се сви под ръката му. Вените, нервите и тъканта се сплетоха в едно цяло и запулсираха. Раната обаче беше твърде голяма и той не беше сигурен, че може да я затвори в сегашното си състояние, затова използва от силата на Сапфира.

— Сърби — обяви драконът, когато приключи.

Ерагон въздъхна и се облегна на грубия базалт, гледайки залеза през спуснати мигли.

— Боя се, че ще трябва да ме пренесеш на връщане. Твърде съм изморен, за да мръдна.

Тя се изви намясто със сухо шумолене и положи глава върху костите до него.

— Откак пристигнахме в Елесмера, се държа с теб отвратително. Не обърнах внимание на съвета ти, а трябваше да те послушам. Ти ме предупреди за Глаедр, но аз бях твърде горда, за да открия истината в думите ти… Провалих се в това да ти бъда спътник, предадох смисъла на това да си дракон и опетних честта на Ездачите.

— Не, не е вярно — отвърна той възбудено. — Сапфира, ти не си се провалила в нищо. Може и да е било грешка, но пък беше почтена и всеки на твое място би сгрешил.

— Това не извинява държанието ми към теб.

Той се опита да срещне погледа й, но тя го избягваше. Накрая той я докосна по врата и каза:

— Сапфира, членовете на едно семейство си прощават, дори и невинаги да разбират защо някой действа по определен начин… Ти си не по-малко част от моето семейство, от Роран, дори повече. И нищо, което направиш, не би могло да промени това. Нищо. — След като тя не отвърна, той се пресегна зад челюстта й и погъделичка кожата под едното й ухо. — Чу ли ме? Нищо!

Тя се изкашля тихо с неохотно веселие, а после изви врат и вдигна глава, за да се спаси от пръстите му.

— Как ще застана пак срещу Глаедр? Той изпадна в ужасна ярост. Цялата скала трепереше от силата на яда му.

— Поне не си отстъпила, когато те е нападнал.

— Беше обратното.

Хванат неподготвен, Ерагон вдигна вежди.

— Е, във всеки случай можеш само да се извиниш.

— Да се извиня!

— Да. Отиди и му кажи, че съжаляваш, че няма да се случи отново и че искаш да продължиш обучението си при него. Сигурен съм, че ще ти прости, ако му дадеш шанса.

— Добре — каза тя нерешително.

— Ще ти стане по-добре, щом го сториш. — Той се ухили. — Знам го от опит.

Тя изсумтя и отиде до ръба на пещерата, където приклекна и огледа гората под тях.

— Трябва да тръгваме. Скоро ще се стъмни.

Той стисна зъби и се надигна с мъка. Всяко движение му костваше огромни усилия. Качи се на врата й, като това му отне два пъти повече време от обикновено.

— Ерагон?… Благодаря ти, че дойде. Знам, че си рискувал много с твоя гръб.

Той я потупа по рамото.

— Отново ли сме едно цяло?

— Отново сме едно.