Първородният

Пламтящите равнини

Сапфира се спусна през пластовете пушек, насочвайки се към скритата от мъглата река Джийт. Ерагон и Орик се закашляха, за да прогонят сълзите от очите си, които смъдяха от токсичните изпарения.

По-близо до земята въздухът се прочисти и тримата най-сетне видяха целта си. Надипленият покров от черен и ален дим филтрираше слънчевите лъчи по такъв начин, че всичко долу бе окъпано в тъмнооранжево. Понякога случайно отворили се пролуки в пепеливото небе пропускаха бледи слънчеви лъчи, които озаряваха земята като стълбове прозрачно стъкло, докато непрестанно менящите се облаци отново не ги скриеха от поглед.

Пред тях се намираше река Джийт, която беше толкова плътна и гъста, че изглеждаше като издута змия, чиято повърхност отразяваше същите неприятни цветове, които покриваха и останалата част от Пламтящите равнини. Дори когато някой слънчев лъч успееше да достигне реката, водата изглеждаше тебеширенобяла като млякото на някой свиреп звяр и сякаш светеше със своя собствена зловеща светлина.

По източния бряг на слузестата река се бяха построили двете армии. На юг — прикрити зад няколко реда защитни укрепления, множество красиви знамена, стройни редици от големи палатки и завързаните коне от кавалерията на крал Орин — се намираха Варден и мъжете от Сурда. Макар и да изглеждаха многобройни, тяхното количество бледнееше пред силите, струпани на север. Армията на Галбаторикс бе толкова огромна, че само на предната линия се разпростираше на мили, а колко навътре в брега достигаше, бе невъзможно да се каже, защото ордите се сливаха с мъглата в далечината.

Между смъртните врагове се простираха около две мили празно пространство. По целия терен бяха пръснати кратери, в които танцуваха зеленикави пламъци и димът на тези зловещи факли закриваше слънцето. Единствената растителност бяха туфите черни, оранжеви и зеленикави лишеи, впити като тумори в болната земя.

Това беше най-грозната гледка, която Ерагон някога бе виждал. Сапфира прелетя над територията, която разделяше двете мрачни армии, и се спусна към Варден като стрела, защото имперските сили също ги виждаха и бяха лесна плячка за вражеските магьосници. Ерагон разпростря съзнанието си колкото можеше по-надалеч и във всички посоки, търсейки вражески умове, които ще го усетят и ще реагират — тези на магьосниците, обучени да отблъсват други магьосници. Но вместо тях почувства внезапната паника, която завладя пазачите на лагера на Варден, много от които никога преди не бяха виждали Сапфира. Страхът ги накара да забравят дисциплината и във въздуха полетяха няколко стрели.

Ерагон вдигна дясната си ръка и извика:

— Лета оря торна!

Стрелите замръзнаха намясто. С леко извиване на китката и думата ганга той ги насочи в нова посока — право надолу към ничията земя, където можеха да се забият в гнилата пръст, без да наранят никого. Чак тогава забеляза последната, която бе изстреляна няколко секунди след залпа. Ерагон се наведе светкавично и по-бързо от всеки нормален човек я сграбчи във въздуха.

Едва на стотина стъпки над земята Сапфира разпери могъщите си криле, за да забави стремителното си спускане. Ударът поеха задните й крака, после ноктите на предните се забиха в пръстта и ораха земята няколко метра, убивайки скоростта в облаци прах, и спряха сред самите палатки на Варден.

— Верг! — изръмжа Орик, докато развързваше ремъците, които държаха краката му. — По-скоро бих се преборил с дузина Кул, вместо да преживея подобно спускане отново.

Той се провеси от едната страна на седлото, после скочи върху предния крак на Сапфира, а оттам — на земята.

Още преди Ерагон да слезе, неколцина воини се събраха край Сапфира със зяпнали усти. Сред тях се открои огромен, подобен на мечка, мъж, когото Ерагон позна: Фредрик, оръжейният майстор на Варден от Фардън Дур, все още облечен в ризницата си от дългокосместа биволска кожа.

— Хей, вие, непохватни мързеливци! — изрева той. — Не стойте като паметници, а се връщайте по постовете, преди да съм ви включил в списъка с допълнителните дежурства!

При тези думи мъжете започнаха да се връщат по местата си с мърморене и кръвнишки погледи. После Фредрик се приближи и въпреки че брадатият мъж направи всичко възможно да го прикрие, Ерагон разбра, че е удивен от промяната, настъпила във вида му.

— Добре дошъл, Сенкоубиецо. Пристигаш точно навреме… Не мога да ти опиша колко ме е срам, че те нападнаха. Честта на всички тези мъже е опетнена от грешката. Някой ранен ли е?

— Не.

На лицето на Фредрик се изписа облекчение.

— Е, поне за това можем да сме благодарни. Веднага арестувах виновните. Ще бъдат нашибани с камшик и понижени в чин… Това наказание ще те задоволи ли, Ездачо?

— Искам да ги видя — каза Ерагон.

По лицето на мъжа се изписа тревога. Очевидно се боеше, че Ерагон планира да накаже стражите по някакъв ужасяващ и неестествен начин. Но не изрази страха си на глас, а само рече:

— Тогава ме последвайте, сър.

Фредрик ги поведе през лагера до една командна палатка, където двадесетина уплашени мъже сваляха броните си под зоркия поглед на дузина стражи. При вида на Ерагон и Сапфира затворниците паднаха на едно коляно, забили взор в земята.

— Хейл, Сенкоубиецо! — извикаха те в един глас.

Ерагон не отвърна нищо. Присви очи и мина два пъти пред редицата от мъже, прониквайки в умовете им. Ботушите му скърцаха зловещо по напуканата почва. Накрая каза:

— Трябва да се гордеете със себе си, че реагирахте толкова бързо. Ако Галбаторикс нападне, именно това трябва да сторите, макар и да се съмнявам стрелите ви да са по-ефективни срещу него, отколкото бяха срещу Сапфира и мен.

Стражите го изгледаха невярващо, а лицата им грейнаха като тъмен месинг, осветен от пъстри светлини.

— Бих ви посъветвал единствено, в бъдеще да изчакате момента, в който да разпознаете целта си, преди да стреляте. Следващия път може да съм твърде разсеян, за да спра стрелите ви. Ясно ли е?

— Да, Сенкоубиецо! — извикаха те.

Ерагон се спря пред предпоследния мъж в редицата и му подаде стрелата, която бе хванал от гърба на Сапфира.

— Мисля, че това е твое, Харвин.

Войникът я взе с треперещи пръсти.

— Наистина е моя! Ето я бялата ивица, която винаги драсвам върху стрелите си, за да ги намирам после. Благодаря ти, Сенкоубиецо.

Ерагон кимна и после се обърна към Фредрик, така че всички да го чуят:

— Това са добри и честни мъже и не искам да бъдат наказвани заради днешната случка.

— Ще се погрижа лично — отвърна Фредрик с доволна усмивка.

— Сега можеш ли да ме отведеш до лейди Насуада?

— Да, сър.

Когато тръгна след мъжа, Ерагон почувства, че стореното е спечелило лоялността на войниците и че новината за постъпката му ще се разпространи бързо сред Варден.

Пътят, по който пое оръжейният майстор, позволи на Ездача да се докосне до повече умове от всякога. Хиляди мисли, образи и чувства се блъскаха в съзнанието му. Въпреки усилията си да ги държи на разстояние, той попиваше различни детайли от живота на хората. Едни разкрития му се сториха шокиращи, други — безсмислени, а трети — трогателни, гнусни или смущаващи. Някои от хората наоколо възприемаха толкова различно света от останалите, че умовете им го привличаха точно заради това.

„Колко е лесно да ги възприемам като пионки, които аз и неколцина избрани можем да манипулираме по свое желание. А в действителност всеки от тях има надежди, мечти, потенциал за онова, което може да постигне, и спомени за вече направеното. И всеки изпитва болка“.

Неколцина съзнания, които докосна, усетиха контакта и се отдръпнаха, скривайки личния си живот зад защити с различна сила. В началото Ерагон се притесни, въобразявайки си, че е открил врагове, внедрени във Варден. После осъзна, че просто е попаднал на членове на Ду Врангр Гата.

— Сигурно в момента умират от ужас и си мислят, че ги напада някой мистериозен магьосник — каза Сапфира.

— Не мога да ги убедя в противното, докато блокират мислите ми.

— Трябва да се срещнеш с тях очи в очи, при това скоро, защото иначе ще решат да се обединят и да атакуват.

— Да, макар и да не вярвам, че представляват заплаха за нас… Ду Врангр Гата… дори името им издава невежество. На древния език правилно би било Ду Гата Врангр.

Пътуването ги отведе до най-задните редици на Варден, при една голяма червена шатра, над която се вееше знаме с черен щит и два успоредни меча под него. Фредрик придърпа плата над отвора и Ерагон и Орик влязоха вътре. Зад тях Сапфира провря глава и се взря над раменете им.

В средата на добре обзаведената шатра имаше широка маса. От едната й страна, подпряна на лакти, Насуада изучаваше няколко карти и свитъци. Беше облечена в броня и готова за битка. Точно както и Аря. Стомахът му се сви.

Насуада обърна сърцевидното си лице към него и прошепна:

— Ерагон?

Сам не очакваше, че толкова ще й се зарадва. Усмихна се широко, изви ръка пред гърдите си в знака за преданост на елфите и се поклони.

— На твоите услуги.

— Ерагон! — този път в гласа й прозвучаха щастие и облекчение. Аря също изглеждаше доволна. — Как получи посланието ми толкова бързо?

— Не съм. Научих за Галбаторикс и армията му чрез магия за гледане и същия ден напуснах Елесмера. — Той й се усмихна отново. — Радвам се, че съм отново сред Варден.

Докато говореше, Насуада го изучаваше с удивление.

— Какво ти се е случило, Ерагон?

— Аря сигурно не й е казала — вметна Сапфира.

И той и разказа за всичко, което бяха преживели, откак напуснаха Фардън Дур. Усети, че тя вече знае някои неща или от джуджетата, или от Аря, но го остави да говори, без да го прекъсва. Ерагон не навлезе в детайли за обучението си. Бе дал дума да не разкрива съществуването на Оромис без негово позволение и да не споделя уроците си с други, но направи всичко възможно да й даде представа за уменията си и риска, който носеха. За Агаети Бльодрен каза само:

— … И по време на празненството драконите ме промениха, превърнаха ме в това, което виждаш пред себе си. Дадоха ми физическите умения на елф и излекуваха гърба ми.

— Значи белегът ти го няма? — възкликна Насуада.

Той кимна. След това завърши разказа си, споменавайки мимоходом причината да напусне Ду Велденварден и за пътуването им дотук. Тя поклати глава.

— Каква история само. Двамата със Сапфира сте преминали през много изпитания, откак напуснахте Фардън Дур.

— Ти също — той посочи към палатката. — Удивително е, че си постигнала всичко това. Сигурно ти е коствало ужасно много труд да отведеш Варден до Сурда… Съветът на старейшините създава ли ти проблеми?

— Нищо сериозно. Изглежда са се примирили с водачеството ми.

Насуада седна на широкия стол с висока облегалка и ризницата й иззвънтя. Тя се обърна към Орик, който още не бе продумал. Приветства го и попита дали иска да добави нещо към историята на Ерагон. Джуджето сви рамене и разказа само няколко забавни случки. Младежът бе сигурен, че пази истинските си наблюдения само за своя крал.

Когато той приключи, Насуада каза:

— Радвам се, че ако спрем тази атака, ще имаме подкрепата на елфите. А случайно не видяхте ли воините на Хротгар по време на полета ви от Аберон насам? Разчитаме на подкрепления и от тяхна страна.

— Не — отвърна Сапфира чрез Ерагон. — Но беше тъмно и аз често летях над облаците. Лесно бих могла да пропусна един лагер. Във всеки случай се съмнявам, че пътищата ни биха се пресекли, защото аз летях по права линия, а най-вероятно джуджетата са тръгнали по установените пътища, вместо да маршируват през пустошта.

— Каква е ситуацията тук? — запита Ерагон.

Насуада въздъхна и му разказа как заедно с Орин научили за армията на Галбаторикс, както и за отчаяните мерки, до които бяха прибягнали, за да достигнат Пламтящите равнини преди армиите на краля. Завърши с думите:

— Империята пристигна преди три дни. Оттогава си разменихме две послания. Първо поискаха да се предадем, ние отказахме и сега чакаме отговора им.

— Колко са на брой? — изръмжа Орик. — От гърба на Сапфира изглеждаха доста.

— Така е. Смятаме, че Галбаторикс е събрал около сто хиляди войници.

Ерагон не можа да се сдържи:

— Сто хиляди! Откъде са дошли? Изглеждаше ми невъзможно повече от дузина хора да се съгласят да му служат.

— Били са набирани. Можем само да се надяваме, че мъжете, откъснати от домовете си, няма да горят от желание да се бият. Ако успеем да ги изплашим достатъчно, може да се пречупят и да избягат. Ние самите вече сме много повече, отколкото бяхме във Фардън Дур, защото крал Орин се присъедини към нас, а и получаваме неспирен поток доброволци, откак започнахме да разпространяваме слуховете за теб, Ерагон… но пак сме многократно по-малобройни от Империята.

Тогава Сапфира зададе въпрос, който Ездачът бе принуден да повтори на глас:

— Какви мислиш, че са шансовете ни за победа?

— Това — каза Насуада, наблягайки на думата — зависи ужасно много от Ерагон и броя на магьосниците, скрити сред войските им. Ако можеш да откриеш и убиеш тези магьосници, нашите врагове ще останат незащитени и ще можем да ги надвием. На този етап лесната победа не е възможна, поне така мисля, но може би ще можем да ги удържим, докато провизиите им намалеят или Исланзади ни дойде на помощ. Тоест… ако самият Галбаторикс не долети над бойното поле. Ако това стане, боя се, че единственият ни шанс ще бъде да отстъпим.

В този момент Ерагон почувства близостта на някакъв странен ум, който съзнаваше, че го наблюдава, но не се отдръпна. Усещането бе за нещо студено и твърдо. Младежът осъзна, че приближава опасност, и рязко се обърна към задната част на шатрата, където видя същото чернокосо момиче, което бе зърнал и в огледалото в Елесмера. Детето го прониза с виолетовите си очи и каза:

— Здравей, Сенкоубиецо. Здравей, Сапфира.

Ерагон потрепери при звука на гласа й — глас на възрастен. Той облиза внезапно пресъхналите си устни и попита:

— Коя си ти?

Вместо отговор момичето отметна лъскавите си кичури и разкри сребристобял белег на челото си — същия като Гедвей игнасия на Ерагон. Чак тогава той осъзна кой стои насреща му.

Никой не помръдна. Ерагон пристъпи към детето, следван от Сапфира, която протегна врат още по-навътре в шатрата. Той падна на едно коляно и пое дланта на момичето в своята. Кожата му пламтеше като от треска. То не се дръпна, просто остави ръчичката си безжизнена в неговата. Ерагон заговори на древния език, едновременно с думи и с ума си, за да го разбере:

— Съжалявам. Можеш ли да ми простиш онова, което ти причиних?

Очите на момичето се смекчиха. То се наведе и го целуна по челото.

— Прощавам ти — прошепна и гласът му за пръв път прозвуча нормално за възрастта му. — Как бих могла да не ти простя? Вие със Сапфира ме създадохте такава, каквато съм сега, но знам, че не сте искали да ми навредите. Прощавам ти, но нека това, което съм, да те терзае. Ти ме обрече на живот, обсебен от чуждото страдание. Дори в момента магията ти ме подтиква да помогна на един мъж, намиращ се през три палатки оттук, който току-що се поряза, на младия знаменосец, който си счупи показалеца в спиците на една каруца, и на стотиците други, които са или предстои да бъдат наранени. Ужасно ми е тежко да не се поддавам на тези импулси и особено ако съзнателно причинявам болка на някого, както правя сега… Дори не мога да спя през нощта от силата на нуждата да помагам. Това е твоето наследство, о, Ездачо.

Гласът на детето отново бе станал горчив и подигравателен. Сапфира застана между тях и докосна момичето с муцуна по белега на челото.

— Мир, Променлива. В сърцето ти има твърде много ярост.

— Не е нужно да живееш така завинаги — каза Ерагон. — Елфите ме научиха да развалям магии и мисля, че мога да те освободя от проклятието. Няма да е лесно, но не е невъзможно.

За миг момичето изгуби невероятния си самоконтрол. Ахна, ръката му потрепери в тази на Ерагон, а очите му заблестяха, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. После, също толкова бързо, скри истинските си чувства зад маската на безразличието.

— Е, ще видим. Но по-добре не опитвай преди битката.

— Мога да ти спестя много болка.

— Не бива да се изтощаваш точно когато оцеляването ни може да зависи от теб. Не се самозалъгвам — ти си по-важен от мен. — Тя се усмихна дяволито. — Освен това, ако махнеш магията си сега, няма да мога да помогна на Варден, ако са застрашени. Не искаш Насуада да умре заради това, нали?

— Не — призна Ерагон. Той помълча известно време, обмисляйки проблема, а после каза: — Добре, ще почакам. Но ти се кълна, ако спечелим тази битка, ще поправя злината, която съм причинил.

Момичето наклони глава на една страна.

— Ще очаквам да изпълниш обещанието си, Ездачо.

Насуада се надигна от стола си.

— Елва бе тази, която ме спаси от опита за покушение в Аберон.

— Така ли? В такъв случай имам дълг към теб… Елва… заради това, че си спасила суверена ми.

— А сега елате — каза Насуада. — Трябва да ви представя на Орин и неговите благородници. Срещал ли си вече краля, Орик?

Джуджето поклати глава.

— Никога не съм стигал толкова на запад.

Когато излязоха от шатрата с Насуада начело и Елва до нея, Ерагон се опита да застане до Аря, за да поговори с нея, но когато я доближи, тя ускори ход и се изравни с водачката на Варден. Не го погледна нито за миг и сърцето му закърви с болка, по-силна от всяка физическа рана, която бе преживявал. Елва отново го прониза с виолетовите си очи и той осъзна, че тя прекрасно разбира положението му.

Скоро пристигнаха до друга голяма шатра, този път в бяло и жълто, макар и да бе трудно да се разпознаят истинските цветове под тъмния оранжев прах, който покриваше всичко в Пламтящите равнини. Щом прекрачи вътре, Ерагон се удиви от това каква огромна част от шатрата е заета от ексцентрична колекция стъкленици, колби и други инструменти от сферата на естествената философия. „Кой би си губил времето да се занимава с това насред бойно поле?“ — запита се, невярвайки на очите си.

— Ерагон — каза Насуада. — Бих искала да се запознаеш с Орин, син на Ларкин и повелител на кралство Сурда.

Сред купищата стъклария се появи висок и привлекателен мъж, с дълга до раменете коса, със златна корона на челото. Умът му, както и този на Насуада, бе защитен от железни стени. Бе очевидно, че е получил сериозно обучение в умението да се прикрива. Поговориха и Орин му стана симпатичен, макар и доста зелен и неопитен в командването на армии по време на война. Беше и малко странен и Ерагон усети, че има по-голямо доверие като водач на Насуада.

Отблъсквайки мимоходом хиляди въпроси за престоя си при елфите, Ерагон се усмихваше и кимаше учтиво, докато благородниците се надпреварваха да стиснат ръката му. Всеки искаше да се запознае с истински Ездач и всеки го канеше в съответното си имение. Ерагон чинно запомни множеството имена и титли, както Оромис би очаквал от него, и стори всичко по силите си да запази спокойствие, въпреки нарастващата си досада.

— Скоро ще се сблъскаме с една от най-големите армии в историята на света, а си губим времето в размяна на любезности.

— Търпение — посъветва го Сапфира. — Няма чак толкова много още… Освен това го погледни от веселата страна: ако победим, при всички тези покани ще се радваме на безплатни вечери цяла година.

Той потисна смеха си.

— Мисля, че ще се изненадат неприятно, като разберат с какви количества се храниш. Да не споменаваме, че можеш да пресушиш избите им с бира и вино за една нощ.

— Никога не бих могла — изсумтя тя, а после омекна. — Е, може би за две нощи…

Когато най-сетне се спасиха от шатрата на Орин, Ерагон попита Насуада:

— Какво да правя сега? Как мога да ти служа?

Тя го изгледа с любопитство.

— Как смяташ ти, че ще ми служиш най-добре, Ерагон? Познаваш собствените си възможности много по-добре от мен.

Сега дори Аря го гледаше, очаквайки да чуе отговора му.

Ерагон погледна към кървавото небе, докато обмисляше въпроса й.

— Ще поема контрола над Ду Врангр Гата, както ме помолиха във Фардън Дур, и ще ги организирам така, че да мога да ги поведа в битка. Заедно ще имаме най-голям шанс да надвием магьосниците на Галбаторикс.

— Това ми изглежда чудесна идея.

— Има ли място — попита Сапфира, — където Ерагон да може да остави дисагите си? Омръзна ми да ги нося, както и това седло.

Когато той повтори въпроса й, Насуада каза:

— Разбира се. Можеш да ги оставиш в моята шатра, а аз ще се погрижа да ти издигнат собствена палатка. Предлагам обаче, преди да се разделиш с багажа си, да си сложиш бронята. Може да ти потрябва всеки миг… Което ми напомня, че бронята ти е при нас, Сапфира. Ще наредя да я разопаковат и да ти я донесат.

— Ами аз, лейди? — попита Орик.

— С нас дойдоха няколко кнурлан от Дургримст Ингетум, които ни помогнаха много с опита си в строенето на укрепления. Можеш да поемеш контрол над тях, ако желаеш.

Орик изглеждаше щастлив, че ще види други джуджета, особено пък такива от собствения му клан. Той удари юмрук в гърдите си и каза:

— Мисля, че ще го сторя. Ако ме извините, ще отида при тях веднага.

И без да се обръща, той се затича през лагера на север към укрепленията.

Насуада се върна с останалите до нейната шатра.

— Ела при мен, след като си уредил нещата с Ду Врангр Гата — каза тя на Ерагон. После отмести мрежата пред входа и изчезна в тъмния отвор с Елва.

Когато Аря понечи да я последва, Ерагон се пресегна към нея и каза на древния език:

— Почакай.

Елфката се спря и го погледна, без да разкрива нищо от мислите си. Той задържа погледа й, без да трепне, взрян дълбоко в очите й, които отразяваха странната светлина около тях.

— Аря, няма да се извинявам заради онова, което изпитвам към теб. Искам обаче да знаеш, че наистина съжалявам за начина, по който се държах по време на Тържеството на Кръвната клетва. Онази нощ не бях на себе си, иначе никога не бих бил толкова прям.

— И няма да го направиш отново?

Той потисна порива да се засмее горчиво.

— Не би донесло нищо добро, дори и да го сторя, нали? — тъй като тя не продума, той продължи: — Няма значение. Не искам да те безпокоя, дори и ако ти…

Той се спря, преди да каже онова, за което знаеше, че после ще съжалява.

Изражението на Аря се смекчи.

— Не искам да те наранявам, Ерагон. Трябва да го разбереш.

— Разбирам го — каза той, макар да не беше никак убеден.

Неудобна тишина се спусна между тях.

— Надявам се, че полетът ви е минал добре?

— Достатъчно добре, да.

— И нямахте проблеми в пустинята?

— А трябваше ли да имаме?

— Не. Само се чудех. — После тонът на Аря омекна още повече. — Ами ти, Ерагон? Как се чувстваш след Тържеството? Чух онова, което каза на Насуада, но не спомена нищо освен излекувания си гръб.

— Аз… — той се опита да излъже, защото не искаше тя да разбере колко много му е липсвала. Ала древният език спря думите в устата му и го накара да замълчи. Накрая той прибягна до метода на елфите — да каже само част от истината, за да изгради представа, противоположна на реалността: — По-добре съм отпреди — каза той, имайки предвид състоянието на гърба си.

Аря не изглеждаше убедена. Тя обаче не го притисна, а вместо това рече простичко:

— Радвам се.

Откъм шатрата се разнесе гласът на Насуада и Аря се обърна натам. После пак го погледна.

— Трябва да тръгвам, Ерагон… И двамата сме нужни на друго място. Ще има битка. — Тя вдигна покривалото на входа и понечи да влезе в мрачната шатра, но се поколеба и добави: — Пази се, Ерагон Сенкоубиец.

После изчезна.

Младежът не можеше да помръдне от удивление. Постигнал бе онова, което искаше, но то сякаш не промени нищо между него и Аря. Сви ръце в юмруци, преви рамене и се втренчи в земята, без да я вижда, треперейки от безпомощност.

Когато Сапфира го докосна по рамото, Ерагон подскочи.

— Хайде, малки мой — каза тя нежно. — Не можеш да останеш тук завинаги, а от това седло започна да ме сърби.

Ерагон отиде до рамото й и придърпа каиша около врата й. Той се закачи в катарамата и младежът измърмори недоволно. Почти си пожела кожата да се скъса. Когато най-сетне успя да го свали, остави седлото и всичко, вързано за него, да падне на земята в оплетена купчина.

— Много е приятно най-сетне да съм свободна — каза Сапфира, разкършвайки масивните си рамене.

Ерагон изрови дрехите и бронята си от дисагите и се премени в яркото бойно облекло. Сложи ризницата върху елфическата си туника, а после закопча наколенниците и налакътниците. На главата си постави първо кожената шапка, после серпантината от калена стомана, а накрая сребристозлатния си шлем. Последваха ги обикновените му ръкавици и металните им близнаци. Окачи Зар’рок на кръста си с колана на Белот Мъдрия. На гърба си постави колчана с лебедовите стрели, подарен му от Исланзади. С радост откри, че в него може да държи и изпятия от кралицата лък, дори и с поставена тетива.

След като остави багажа в шатрата, двамата със Сапфира тръгнаха да търсят Триана, за която бяха научили, че е сегашният лидер на Ду Врангр Гата. Бяха изминали едва няколко крачки, когато Ерагон усети ум, затворен за неговия. Предполагайки, че това е някой от магьосниците на Варден, той се насочи към него. Съвсем скоро се озоваха пред малка зелена палатка, до която бе завързано магаре. Отляво над метален триножник висеше почерняло метално котле, което къкреше весело над един от зловещите кратери, пронизващи земята. Около котлето бяха завързани тънки въженца, от които висяха беладона, бучиниш, рододендрон, смрадлива хвойна, тисова кора и най-различни гъби, които Ерагон разпозна от уроците на Оромис за отровите. А точно до котлето седеше билкарката Анджела и разбъркваше съдържанието му с дълъг дървен черпак. В краката й се гушеше Солембум.

Котколакът измяука тъжно и Анджела вдигна поглед. Къдравата й коса оформяше бушуващ гръмоносен облак около блестящото й от пот лице. Тя се намръщи и изражението й стана страховито, защото зловещият зелен пламък го озаряваше изотдолу.

— Значи се върнахте, а?

— Да — отвърна Ерагон.

— Само това ли можеш да ми кажеш? Видя ли вече Елва? Видя ли какво си причинил на бедното дете?

— Аха.

— Аха! — извика Анджела. — Колко безсловесен може да бъде един човек? При цялото това време, прекарано в обучение при елфите в Елесмера, най-доброто, което можа да кажеш, е едно „Аха“? Чуй ме, куха главо такава — всеки, който е достатъчно тъп, че да направи онова, което ти направи, заслужава…

Ерагон скръсти ръце зад гърба си и зачака търпеливо, докато билкарката го информираше с невероятно въображение и изобретателност какъв идиот е, какви точно прадеди трябва да е имал, за да се роди толкова монументално глупав (дори стигна дотам да предположи, че някой от тях вероятно е имал връзка с ургал), както и какви зловещи наказания заслужава заради глупостта си. Ако някой друг го бе обидил по такъв начин, Ерагон щеше да го извика на дуел, но към нея прояви толерантност, защото знаеше, че не може да преценява поведението й по същите стандарти, по които съдеше другите, а и защото яростта й бе оправдана. Грешката му наистина беше ужасна.

Когато Анджела най-сетне спря, за да си поеме дъх, той я прекъсна:

— Напълно си права, ще се опитам да премахна магията, когато битката приключи.

Анджела примигна три пъти и устата й зяпна в едно дълго „о“, преди да я затвори. После го изгледа подозрително и запита:

— Не го казваш само за да ме успокоиш, нали?

— Не бих го сторил.

— И наистина планираш да премахнеш проклятието? Мислех си, че подобни неща са непоправими.

— Елфите са открили множество приложения на магията.

— Ах… Е, значи този въпрос е решен, нали?

Тя му се усмихна широко, затича се край него и потупа Сапфира по долната челюст.

— Радвам се да те видя отново, Сапфира. Пораснала си!

— Добра среща, Анджела.

Когато билкарката се върна при котлето си, Ерагон каза:

— Изнесе наистина впечатляваща тирада.

— Благодаря ти. Работя над нея от няколко седмици. Жалко, че не изчака да стигна до финала, той е… незабравим. Мога да я завърша, ако искаш.

— Не, няма нужда. Представям си как продължава. — Той я изгледа под око и каза: — Изобщо не изглеждаш изненадана от промените в мен.

Билкарката сви рамене.

— Имам си източници. Според мен изглеждаш по-добре. Преди беше… ох, как да го кажа… недовършен.

— Наистина. — Той посочи висящите растения. — Какво планираш да правиш с тези?

— О, просто един мой незначителен проект… можем да го наречем експеримент.

— Ммм. — Той огледа висящите пред него гъби и попита: — Успя ли да разбереш дали краставите жаби съществуват?

— Всъщност успях! Изглежда, всички крастави жаби са си жаби, но не всички жаби са крастави. Така че в определен смисъл краставите жаби наистина не съществуват, което значи, че през цялото време съм била права. — Тя внезапно спря да бърка, наведе се настрани, взе една чаша от пейката до нея и я предложи на Ерагон. — Ето, пийни си чай.

Той огледа смъртоносните растения наоколо, после откритото лице на Анджела, но все пак взе чашата. Промърмори под носа си три магии за откриване на отрова, за да не го чуе билкарката. И чак когато бе сигурен, че чаят не е опасен, отпи. Напитката бе великолепна, макар че Ерагон не успя да разпознае съставките.

В този момент Солембум отиде до Сапфира и започна да мърка и да се търка в крака й, съвсем като нормална котка. Тя преви врат и погали котколака с муцуна.

— В Елесмера срещнах някой, който те познава.

Солембум наежи гръб и наклони глава.

— Нима?

— Да. Името й е Бързата лапа и Танцьорката в сънищата, а също и Мауд.

Златните очи на котколака се разшириха. Той измърка още по-гальовно и се затърка в Сапфира с удвоен ентусиазъм.

— Така — каза Анджела. — Предполагам, че вече си говорил с Насуада, Аря и крал Орин.

Той кимна.

— И какво мислиш за милия стар Орин?

Ерагон подбра думите си внимателно, защото разбираше, че все пак става дума за крал.

— Ами… той изглежда има ужасно много интереси.

— Да, откачен е като лунатик в лятна нощ. Но пък всички сме такива по един или друг начин.

Развеселен от прямотата й, Ерагон сподели шеговито:

— Трябва да е луд, за да довлече толкова много стъклария чак от Аберон.

Анджела повдигна вежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли виждала вътрешността на палатката му?

— За разлика от някои хора, аз не се подмазвам на всеки монарх, когото срещна — изсумтя тя.

Той й описа огромното количество инструменти, които Орин бе донесъл в Пламтящите равнини. Анджела спря да бърка и се заслуша с голям интерес. Веднага щом приключи, тя започна да се суети около котлето, събирайки растения от въженцата, понякога с щипка, за да не ги докосва.

— Мисля, че е най-добре веднага да посетя Орин — каза припряно накрая. — А вие двамата трябва да ми разкажете за пътуването си до Елесмера някой друг път… Е, хайде, махайте се. Да ви няма!

Ерагон поклати глава, докато дребната женица го побутваше далеч от палатката си, а той все още държеше чашата си с чай.

— Разговорите с нея винаги са…

— … различни? — предложи Сапфира.

— Именно.