Първородният

Подаръкът на Хротгар

Оставаше половин час до зазоряване, когато Ерагон и Сапфира минаха през северната порта на Тронхайм и спряха да изчакат във вдлъбнатата местност от другата страна, където се издигаха стълбове от червен яспис и издялани зверове ръмжаха между кървавите пилони. Отвъд тях в самия край на Тронхайм стояха сякаш на пост два златни грифона, всеки висок над тридесет стъпки. Такива стражи пазеха всяка от портите на града планина.

Ерагон държеше юздите на Снежноплам. Жребецът беше изкъпан, подкован и оседлан, а дисагите му бяха препълнени с провизии. Той риеше нетърпеливо — не бе язден вече повече от седмица.

Не след дълго се появи Орик, нарамил огромна раница и с още един вързоп в ръце.

— Нямаш ли кон? — запита изненадано Ерагон. — „Нима очаква да вървим до Ду Велденварден пеша?“

Джуджето изсумтя.

— Ще спрем в Тарнаг, намира се недалеч на север. Оттам ще вземем сал по Аз Рагни до Хедарт — аванпоста за търговия с елфите. При него няма да ни трябват жребци преди Хедарт, затова ще използвам собствените си крака.

Той постави вързопа на земята. Чу се силно дрънчене. След това го разви, изваждайки бронята на Ерагон. Щитът беше изцяло преработен. Всички драскотини и вдлъбнатини бяха изчезнали и инкрустираният дъб ясно се открояваше в центъра му. Отдолу се виждаше дългата ризница, излъскана до блясък. Нямаше и следа от мястото, където Дурза заби меча си. Качулката, ръкавиците, налакътниците и шлемът също бяха като нови.

— Най-добрите ни ковачи работиха върху тях — каза Орик. — А също и върху твоята броня, Сапфира. Но тъй като не можем да я носим с нас, я оставихме на Варден. Те ще я съхраняват, докато се върнем.

— Моля те, благодари му от мое име — каза Сапфира.

Ерагон изпълни молбата, а после си сложи наколенниците и налакътниците и прибра останалото в дисагите. Накрая посегна към шлема си, но видя, че Орик неуверено го върти в ръцете си:

— Не бързай толкова, Ерагон. Първо, трябва да направиш един избор.

— Какъв избор?

Орик вдигна шлема и разкри полираното му чело. Чак сега младежът видя промяната: в стоманата бяха гравирани чукът и звездите на Дургримст Ингетум — клана на Хротгар и Орик. Джуджето напрегна лицето си и изрече с официален глас:

— Моят крал Хротгар ти подарява този шлем в знак на приятелство и чрез него ти предлага да станеш член на клана Дургримст Ингетум, член на собственото му семейство.

Ерагон зяпна шлема, удивен от жеста на Хротгар.

— Това значи ли, че ще съм длъжен да му се подчинявам?… Ако продължа да се заклевам във вярност наляво-надясно, съвсем скоро ще бъда напълно неспособен да сторя каквото и да било, без да наруша някоя клетва.

— Няма нужда да го слагаш — отбеляза Сапфира.

— И да рискувам да обидя Хротгар? Отново сме в капан.

— Може пък да е само подарък, просто знак на дружба — не капан. Предполагам, че иска да се отблагодари за предложението ми да възстановя Исидар Митрим.

— Наистина. Но мисля, че това е и опит да възстанови баланса на силите, който наруших с обета към Насуада. Джуджетата едва ли са били доволни от този развой на събитията.

Той отново погледна към Орик, който чакаше разтревожен.

— Подобни жестове традиция ли са?

— За човек? Никога! Хротгар спори със семействата в Ингетум един ден и една нощ, преди да ги придума да те приемат. Да носиш нашия герб, означава и да имаш всички права на членовете на рода. Можеш да присъстваш на нашите съвети, да имаш мнение по всеки въпрос. И… — изражението му стана сериозно и мрачно. — И ще имаш дори привилегията да бъдеш погребан при нашите мъртви… ако пожелаеш.

Чак сега Ерагон осъзна значението на жеста на Хротгар — най-високата чест, с която джуджетата можеха да го удостоят. Той взе шлема от ръцете на Орик и гордо го сложи на главата си.

— За мен е чест да се присъединя към Дургримст Ингетум.

Джуджето кимна одобрително и рече:

— Тогава вземи този Кнурлниен, това сърце от камък, и го стисни между ръцете си — да, точно така. Сега трябва да обагриш камъка с кръвта си. Само няколко капки от вената… Така! И за финал, повтори след мен: Ос ил дом кирану карн дур тарген, зейтмен, оен гримст фор формв едарис рак скилфц Нархо ис белгонд…

Текстът беше дълъг. При това Орик спираше на всеки няколко изречения, за да преведе. Когато приключиха, Ерагон излекува порязаната си китка с магия, а Орик възкликна възторжено:

— Каквото и да кажат клановете за това — отбеляза джуджето, — ти се държа с достойнство и уважение. Не могат да го игнорират — той се ухили. — Сега сме от един род, а? Ти си ми доведен брат! При други обстоятелства Хротгар щеше да ти поднесе шлема лично на истинска церемония в чест на твоето посвещаване в Дургримст Ингетум, но времето ни притиска. Осиновяването ти ще бъде отпразнувано подходящо, когато се върнете във Фардън Дур. Ще пирувате, ще танцувате, ще…

— Нямам търпение — отвърна Ерагон. Все още бе твърде зает с обмислянето на възможните последствия от факта, че вече е част от Дургримст Ингетум.

След още няколко минути Орик свали раницата си и нервно се взря към Тронхайм, премятайки брадвата между дланите си.

— Барзул кнурлар! — промърмори. — Къде са те? Уж Аря щеше да ни чака тук. Ха! Единствената представа за време на елфите е късно и по-късно.

— Много вземане-даване ли си имал с тях? — запита Ерагон и приклекна.

Сапфира ги следеше с интерес.

Джуджето рязко се изсмя:

— Не. Само с Аря, и то рядко, защото тя пътуваше често. За седем десетилетия обаче научих нещо важно — не можеш да юркаш елф. Все едно да удряш пила с чук. Може да се счупи, но никога няма да се огъне.

— Джуджетата не са ли същите?

— Чакай, чакай! Камъкът се изменя с времето — Орик въздъхна и поклати глава. — От всички раси на този свят елфите са се променили най-малко и това е една от причините да не искам да отивам при тях.

— Но нали ще се срещнем с кралица Исланзади, ще видим Елесмера и кой знае още какво? Кога за последен път джудже е било канено в Ду Велденварден?

Орик го изгледа намръщено.

— Няма значение. Достатъчно грижи си имаме в Тронхайм и достатъчно спешни задачи. И вместо да ги решавам, аз трябва да трамбовам из цяла Алагезия, за да си разменям учтивости с елфите и да дебелея, докато теб те обучават. И кой знае колко дълго. Може и години!

„Години!… И все пак ако това е необходимо, за да победя Сенките и Ра’зак, ще го сторя“.

Сапфира докосна ума му:

— Съмнявам се, че Насуада ще ни остави в Елесмера повече от няколко месеца. След всичко, което ни каза, сигурно ще сме й нужни съвсем скоро.

— Най-сетне! — каза Орик, надигайки се.

Към тях се приближаваха Насуада, Йормундур и Аря, която носеше раница, подобна на тази на Орик. Беше облечена в същите черни кожени дрехи, с които Ерагон я бе видял за първи път. Но сега носеше и меча си. Изведнъж си даде сметка, че Аря и Насуада можеха и да не одобрят придобитото родство с Ингетум. За миг го обхвана колебание, осъзнавайки, че е трябвало първо да потърси тяхното одобрение. Спомни си как Аря побесня след срещата му със Съвета на старейшините. Затова когато Насуада спря пред него, той отклони очите си от нейните, но тя каза приветливо:

— Приел си.

Той кимна, все още забил поглед в земята.

— Чудех се дали ще го сториш. Сега си обвързан и с трите раси, и те с теб. Джуджетата могат да претендират за родство, защото си в клана Дургримст Ингетум, елфите — защото ще те обучават и защото двамата със Сапфира сте обвързани от тяхната магия, а хората — защото положи клетва за вярност към мен… Дано е за добро…

Насуада посрещна изненадата му със странна усмивка, а после дискретно пъхна в дланта му малка кесийка с монети и отстъпи място на Йормундур, който разтърси ръката му силно с думите:

— Пожелавам ти приятно пътуване, Ерагон. Пази се.

— Хайде — каза Аря, плъзгайки се край тях в мрака на Фардън Дур. — Време е да тръгваме. Айедаи залезе, а имаме много път.

— Да, да! — съгласи се Орик и извади червен фенер от страничния джоб на раницата си.

Насуада ги огледа още веднъж на сбогуване:

— Ерагон и Сапфира, давам ви моята лична благословия и тази на Варден. Нека пътят ви е лек и безопасен. Помнете, вие сте посланици на нашите надежди и очаквания. Бъдете достойни за тях.

— Ще сторим най-доброто, на което сме способни — поклони се Ерагон, дръпна рязко юздите на Снежноплам и тръгна след Аря, която вече се губеше в мрака. Орик го последва веднага, но Сапфира се забави и Ерагон забеляза, че когато драконът мина покрай Насуада, спря за секунда и я близна приятелски по бузата. После ускори крачка и бързо го настигна.

Мълчаливо поеха на север. Портата зад тях ставаше все по-малка и по-малка, докато не се превърна в тънка ивичка светлина, озаряваща бегло самотните силуети на Насуада и Йормундур, които все още гледаха след тях.

Когато достигнаха основата на Фардън Дур, гигантските — високи цели тридесет стъпки — врати бяха отворени и сякаш ги очакваха. Трима стражи джуджета им се поклониха и посочиха изхода — тунел, по чиито стени бяха разположени колони с фенери, подобен на този, по който бяха дошли. Но след първите петдесет крачки светлината изчезна, а тунелът погълна дори звука на стъпките им — тих и празен като мавзолей. Наистина изглеждаше точно като западния вход на Фардън Дур, но Ерагон отлично знаеше, че този тунел е различен. Вместо да сече дебелата цяла миля основа на планината и да излиза навън, той дълбаеше надолу скала след скала по целия път до Тарнаг.

— Оттук — махна Орик и вдигна фенера си.

И двамата с Аря решително пресякоха прага. Ерагон го направи със свито сърце. Не се боеше от тъмното, но мисълта, че ще е погълнат от вечна нощ чак до града на джуджетата — Тарнаг, го гнетеше. Знаеше и друго. Влезеше ли веднъж в този гол тунел, щеше отново да се хвърли в неизвестното и да изостави и малкото красиви неща, които видя сред Варден.

— Какво има? — запита Сапфира.

— Нищо.

Той пое дълбоко дъх и пристъпи, позволявайки на планината да го погълне в дълбините си.