Пътешествие към Арктур

1. СЕАНСЪТ

Една вечер през март, към осем часа, Бекхаус, новото светило на месмеричния свят, беше въведен в канцеларията на резиденцията „Пролендс“ на Монтегю Фол в Хамстед. Помещението беше осветено само от огъня в камината. Домакинът го изгледа с лениво любопитство и се надигна. Размениха си обичайните поздрави. Южноамериканският търговец посочи на госта си фотьойла пред огъня и отново се настани в своя. Запалиха електричеството. Изглежда, нито острите черти, нито кожата с метален отблясък, нито видимото отегчение на Фол не впечатлиха медиума, който преценяваше хората от особена гледна точка. Бекхаус, напротив, беше нещо ново за търговеца. Докато го изучаваше спокойно с полузатворени очи през дима на цигарата си, богаташът се питаше как този дребен набит мъж с остра брадичка е успял да запази толкова пъргав и жизнен вид, като се има предвид патологичната природа на занятието му.

— Ще запалите ли? — попита той флегматично, колкото да започне разговор. — Не? Ще желаете ли нещо за пиене?

— Благодаря, не засега.

Настъпи кратка пауза.

— Наред ли е всичко? Материализацията ще стане, нали?

— Няма никаква причина за съмнение.

— Отлично. Не обичам да разочаровам гостите си. Чекът ви е в джоба ми.

— Ще говорим за това в края на сеанса.

— Значи в девет часа, нали така?

— Да, предполагам.

Разговорът едвам се точеше. Изтегнат във фотьойла си, Фол гледаше безстрастно.

— Желаете ли да ви представя подготовката? — попита стопанинът.

— Каква подготовка? Трябват само столове за гостите ви.

— Исках да ви опиша украсата на залата, където ще бъде сеансът, музиката.

— Това не е театрално представление — отвърна Бекхаус и погледна домакина.

— Съгласен съм, ама май трябваше да ви обясня… ще дойдат и дами, а пък знаете вкусовете им.

— В такъв случай нямам възражения. Надявам се, че целият сеанс ще им хареса — произнесе доста суховато медиумът.

— Добре — заключи Фол и хвърли цигарата в огъня. После стана и си наля уиски. — Желаете ли да разгледате стаята?

— Не, благодаря, предпочитам да не я виждам, преди да дойде време.

— Тогава да идем в салона при сестра ми, госпожа Джеймсън. Ерген съм и понякога тя е така добра да изпълнява ролята на домакиня.

— Много ще ми е драго — процеди студено Бекхаус.

Завариха младата жена сама, седнала замислено пред отвореното пиано. Току-що беше свирила Скрябин и още бе просълзена от музиката. Медиумът се вгледа в изящните й патрициански черти, в изваяните като порцелан ръце, учуден как може Фол да има такава сестра. Леко развълнувана, тя посрещна новодошлите с любезна усмивка. Бекхаус беше свикнал жените да го посрещат така мило и знаеше как да им отговори.

— Объркана съм — промълви тя след десетминутния любезен безсмислен разговор, — и ако искате да знаете защо, причината не е в предстоящата демонстрация — сигурна съм, че ще мине чудесно, — колкото във вашата увереност, че ще сполучите. Кажете ми, на какво се основава убедеността ви?

— Сънувам с отворени очи — отвърна той, загледан във вратата, — останалите виждат сънищата ми, това е.

— Каква красота — възкликна госпожа Джеймсън и се усмихна разсеяно, тъй като вече влизаше първият гост.

Беше Кент-Смит, бивш магистрат, известен с духовитостта, с която разглеждаше съдебните дела, макар че като човек с добър вкус не се отпускаше в частния си живот. Въпреки че бе преминал седемдесетте, очите му бяха запазили блясъка си. Като възрастен, опитен човек той си избра най-удобния фотьойл.

— Значи тази вечер ще бъдем свидетели на чудо?

— Ето нещо свежо за вашата „Автобиография“ — вметна Фол.

— О! Не споменавайте нещастната ми книга! Аз съм стар, пенсиониран чиновник, който търси развлечение, господин Бекхаус, това е всичко. Не се безпокойте, изкарал съм житейската школа по дискретност.

— Не се тревожа, нито виждам причина да не публикувате, каквото пожелаете.

— Много сте мил — отвърна старецът с лукава усмивка.

— Трент няма да дойде тази вечер — съобщи госпожа Джеймсън, като хвърли особен кратък поглед към брат си.

— Така си и мислех. Това не е от областта на неговите интереси.

— Много сме задължени на госпожа Трент — продължи младата жена, обръщайки се към бившия магистрат. — Тя украси великолепно стария салон на първия етаж и осигури очарователното изпълнение на оркестъра.

— Какво е това древноримско разточителство! — възкликна старият господин.

— Бекхауз смята, че към духовете трябва да се отнасяме с почитание — подсмихна се Фол.

— Но, господин Бекхауз, поетичното обкръжение…

— Извинете, аз съм обикновен човек и винаги свеждам всичко до най-простото. Нямам нищо против, само изказвам мнение. Природата е едно. Изкуството е нещо друго.

— Съгласен с вас — обади се екс-съдията. — Наистина, в подобен сеанс трябва всичко да е опростено, за да се избегне възможността за измама, ако ме извините за прямотата, господин Бекхауз.

— Всичко ще е ярко осветено — отговори Бекхауз, — вие ще имате право да проверите залата. Ще ви поканя да претърсите и мен.

Настъпи донякъде конфузно мълчание. Прекъсна го едновременното пристигане на двама нови гости. Прайър, процъфтяващ вносител на кафе от Ситито, и Ланг, борсов посредник, известен на приятелите си като аматьор-илюзионист. Бекхауз също го познаваше бегло. С влизането си Прайър изпълни стаята с лек аромат на вино и тютюн и се опита да внесе жизнерадостно настроение. Тъй като никой не подкрепи усилията му, той се умири набързо и заразглежда акварелите по стените. Ланг, висок и тънък, започнал да пооплешивява, почти не се обади, но настойчиво гледаше Бекхауз.

Донесоха кафе, ликьори и цигари. Всички, освен Ланг и медиума, си взеха. В този миг съобщиха за идването на професор Халбърт, виден психолог, автор на книги за престъпността, за лудостта, за гения и прочие, разглеждани в духовния им аспект. Присъствието му на подобен сеанс малко озадачи останалите гости, но всички почувстваха, че с идването му произходящото по някакъв начин придобива допълнителна тържественост. Беше дребен и слаб, с меки маниери, но без съмнение с най-недоверчив дух от цялата пъстра компания. Без да обръща каквото и да е внимание на медиума, той веднага се настани до Кент-Смит, с когото размениха няколко забележки.

Госпожа Трент влезе без предварително оповестяване няколко минути след определения час. На възраст беше около двайсет и осем годишна, с бяло, сериозно и смирено като на светица лице, с гладка черна коса. Устните й изглеждаха толкова алени и подути, сякаш ще се пръснат от кръвта. Едра, с грациозно тяло, облечена в скъпа рокля. Двете с госпожа Джеймсън се разцелуваха, после новодошлата махна за поздрав към останалите, погледна към Фол и му се усмихна. Той й отговори с горещ поглед и Бекхауз, от когото нищо не убягваше, разпозна в самодоволния блясък на очите му спотаения дивак. Госпожа Трент отказа предложените напитки и Фол ги покани, след като всички са пристигнали, да минат в салона.

— Нали ми дадохте зелена улица, Монтегю? — попита госпожа Трент.

— Не ще и съмнение — отвърна Фол усмихнат. — Какво е станало?

— Зная ли, може би сгреших. Поканих двамина приятели. Не, никой от вас не ги познава… Най-необикновените личности, които някога сте виждали. Убедена съм, че са и медиуми.

— Всичко това звучи доста мистериозно. Кои са тези тайнствени конспиратори?

— Кажете поне как се казват, след като събудихте любопитството ни — обади се госпожа Джеймсън.

— Единият се нарича Маскул, другият — Найтспор. Това е горе-долу всичко, което зная за тях, така че не ме мъчете с повече въпроси.

— Къде ги открихте? Трябва все пак да сте се запознали отнякъде.

— Истински разпит! Пак ли наруших приличието? Кълна се, че няма да кажа нито дума повече за тях. Ще са тук след миг и ги оставям на благоволението ви.

— Не ги познаваме нито аз, нито който и да е друг, но разбира се, ще се радваме да дойдат… — рече Фол. — Трябва да ги чакаме, така ли?

— Казах им да дойдат в девет часа. Възможно е обаче въобще да не се появят. Недейте да чакате.

— Предпочитам да започнем веднага — заяви Бекхауз.

Салонът, с висок таван, дванайсет метра на дължина и шест на ширина, за случая беше разделен на две части с тежка завеса от брокат, опъната в средата, така че скриваше дъното. Първата половина беше оформена като театрална зала с наредени в полукръг фотьойли. Нямаше други мебели. В камината между гърбовете на столовете и вратата ярко грееше огън. Стаята беше осветена обилно от електрически лампи по стените. Дебел килим покриваше пода.

След като настани гостите по местата им, Фол се отправи към завесата и я дръпна. Пред тях се разкри почти точното копие на декора с храма от постановката на „Вълшебната флейта“ в „Дрюри Лейн“: мрачната масивна архитектура, грейналото небе на заден план и очертаната на фона му огромна статуя на седналия Фараон. Пред пиедестала на статуята се намираше дървено легло с фантастични резбовани релефи. Близо до завесата, косо спрямо залата, се виждаше обикновено дъбово кресло за медиума.

Мнозина от присъстващите си помислиха, че декорите не са много подходящи за случая и изглеждат доста показни. Особено смутен изглеждаше Бекхауз. Въпреки това всички обсипаха госпожа Трент с обичайните похвали за възстановката на забележителната сцена. Фол покани желаещите да разгледат по-подробно декорите да се приближат. Приеха само Прайър и Ланг. Първият се разходи между картонените стени, като си свиркаше и от време на време ги почукваше. Ланг, почувствал се в стихията си, сякаш забрави присъствието на останалите и започна търпеливо и последователно да тършува, за да намери някакво скрито приспособление. В единия ъгъл на храма Фол и госпожа Трент си говореха тихо. Госпожа Джеймсън, която се преструваше, че е потънала в разговор с Бекхауз, ги наблюдаваше така, както може да го прави само дълбоко заинтересуваната жена.

След като за голямо неудоволствие Ланг не успя да открие нищо съмнително, медиумът го помоли да претърси дрехите му.

— Всички тези предохранителни мерки са ненужни и вън от съмнение, както след малко ще видите — рече медиумът. — Но репутацията ми изисква никой, извън присъстващите тази вечер, да не може да заяви после, че е имало измама.

Отново Ланг изпълни неприятното задължение да прерови джобовете и ръкавите му. Скоро заяви, че е доволен. По Бекхауз нямаше никакъв скрит механизъм. Гостите отново се настаниха. Фол нареди да донесат допълнителни два фотьойла за приятелите на госпожа Трент, които все още не бяха пристигнали. После натисна копчето на звънеца и седна.

При дадения сигнал скритият оркестър подхвана свирня. Сред гостите премина изненадан шепот, когато без всякакво предизвестие в залата се разнесе прекрасната тържествена музика на Моцарт от сцената с Храма. Нетърпението на всички се удвои и дори госпожа Трент, въпреки бледостта и спокойствието си, изглеждаше дълбоко развълнувана. Явно, че поне от естетическа гледна точка, тя се открояваше като най-важната личност на събирането. Фол я наблюдаваше, подпрял брадичка върху рамото си, изтегнат във фотьойла, както обикновено.

Бекхауз се изправи и заговори, опрял ръка връз облегалката на креслото. Оркестърът веднага засвири пианисимо и не спря, докато той стоеше прав.

— Дами и господа, сега ще станете свидетели на една материализация! Ще видите появата в пространството на несъществуващо до тогава нещо. В началото формата ще бъде парообразна, но накрая ще се превърне в твърдо тяло и всички присъстващи ще могат да го пипнат. Ще можете да му стиснете ръката, например. Защото тялото ще има човешка форма. Ще е мъж или жена — не зная още, не знам нищо и за потеклото му. Колкото да ме питате за произхода на материализираната форма — откъде е, откъде са атомите и молекулите на тъканите й, — не съм способен да дам удовлетворителен отговор. Ще предизвикам един феномен и ако някой впоследствие ми го обясни, ще му бъда много признателен… Това е всичко, което мога да кажа.

Той отново седна и обърна гръб на събранието. Настана пауза, преди медиумът да се заеме със задачата си.

Точно в тази минута слугата отвори вратата и обяви с приглушен, но отчетлив глас:

— Господин Маскул, господин Найтспор.

Всички извърнаха глава. Фол се надигна да посрещне новодошлите. Бекхауз също се изправи и ги погледна втренчено.

Двамата чужденци останаха до вратата, която безшумно се затвори зад тях. Явно изчакваха да премине ефектът от появата им, за да минат напред. Маскул беше гигант, но с по-здрава и по-широка физика, отколкото повечето високи хора. Имаше дълга брада и плътни, едри, грубо одялани като на дървена скулптура черти. Блясъкът на малките му черни очички показваше остър ум и смел характер. Черните му щръкнали коси бяха къси. Ръстът на Найтспор беше среден, но фигурата му изглеждаше яка и жилава, сякаш се е упражнявал упорито да превъзмогне всичко човешки крехко и слабо. Голобрадото му лице изглеждаше изпито от някакъв силен духовен глад, блуждаещият му взор бе насочен някъде надалеч. И двамата гости бяха облечени в туид.

Преди някой да заговори, страхотен, като от срутен зид, трясък накара изумените гости да подскочат от фотьойлите си. Човек би помислил, че горната част на цялата постройка се е сгромолясала. Фол се втурна към вратата и повика слугата да провери какво е станало. Трябваше да повтори въпроса си, за да го разберат. В отговор научи, че долу нищо не се е чуло. По заповед на господаря си слугата се качи на горния етаж. Всичко било в ред, камериерките също нищо не били чули.

Междувременно Бекхауз, който почти единствен от групата запази хладнокръвие, тръгна към загризалия ноктите си Найтспор.

— Вие, господине, навярно можете да ни обясните какво става?

— Нещо свръхестествено — отговори Найтспор с глух сух глас и загърби Бекхауз.

— Това си мисля и аз. Явлението ми е познато, но никога не съм чувал да го съпровожда тъй мощен трясък.

Медиумът тръгна сред гостите да ги поуспокои. Полека-лека те се усмириха, макар изостреният интерес към сеанса и доброто настроение да се смениха с напрежение. Маскул и Найтспор заеха посочените им места. Госпожа Трент им хвърляше тревожни погледи. Химнът на Моцарт не спря през цялото време. И от оркестъра не бяха чули нищо!

Бекхауз най-сетне пристъпи към задачата си. Беше свикнал с работата си и не се тревожеше за крайния резултат. Не е възможно да се извърши материализация просто с концентрация на волята или посредством някаква друга способност, иначе мнозина биха го правили. Той притежаваше феноменална природа — в стената, която го отделяше от духовния свят, зееха пролуки, и през тях обитателите на невидимото, щом ги призовеше, за миг пристъпваха боязливо и злокобно във вселената на материята и на цветовете… Не знаеше как става това… Изживяването беше тежко за тялото и честото усилие водеше до лудост и преждевременна смърт. Затова Бекхауз беше станал суров и рязък. Еднакво противни за мрачното му тревожно сърце бяха и просташките глупави съмнения на едни, и лекомисленият естетизъм на други. Ала все пак трябваше да се живее и за да си изкарва хляба, той търпеше безочието им.

Бекхауз седна с лице към дървеното легло. Очите му останаха отворени, но сякаш бяха взрени навътре. Лицето му побледня и тялото му видимо се отпусна. Дъхът на зрителите почти секна. По-чувствителните усетиха или си въобразиха нечие странно присъствие наоколо. Очите на Маскул проблясваха нетърпеливо, веждите му се повдигаха и спускаха, докато Найтспор изглежда се отегчаваше.

След десетина дълги минути пиедесталът на статуята леко се забули, като че ли от пода се вдигаше мъгла. Омарата бавно се превърна в облак, който се кълбеше и непрекъснато се изменяше. Професорът се полуизправи и повдигна очилата на носа си.

Облакът, който се рееше на трийсетина сантиметра над леглото, бавно придоби приблизителните очертания на напълно развито човешко тяло, макар то да оставаше още мъгляво и смътно очертано. Бекхауз, побледнял мъртвешки, беше останал без сили. Госпожа Джеймсън безшумно припадна във фотьойла, без някой да забележи, и в крайна сметка се свести сама. Видението се разположи на леглото и в този миг внезапно стана по-тъмно, плътно и доби ясна човешка форма. Повечето от гостите побледняха като медиума, ала Фол запази безстрастното си спокойствие и един-два пъти погледна към госпожа Трент. Тя втренчено наблюдаваше леглото, захапала малка дантелена кърпичка. Оркестърът не спираше да свири.

Сега вече без съмнение на леглото се виждаше тялото на мъж. Очерта се и лицето. Съществото, обвито с нещо като саван, имаше чертите на млад мъж. Гладката му ръка падна и почти докосна пода — бяла и неподвижна. Изтръпнали от ужас, по-страхливите гости бяла впили поглед във видението, останалите го наблюдаваха съсредоточени и озадачени. Това същество с човешка форма беше мъртва, ала смъртта му не беше като онази смърт, с която завършва животът, а с която започва. Всички чувстваха, че в даден миг то ще седне.

— Спрете музиката! — прошепна Бекхауз, като се изправи, залитайки, от стола и се обърна към зрителите.

Фол натисна копчето на звънеца, чуха се още няколко такта и последва пълна тишина.

— Може да се приближите до леглото, ако желаете — едва проговори Бекхауз.

Ланг незабавно пристъпи напред, изпълнен от страхопочитание, и разгледа младото свръхестествено същество.

— Може да го пипнете — рече медиумът.

Нито Ланг, нито някой от другите, които един по един крадешком приближиха леглото, обаче не се осмели. Дойде ред и на Фол. Той погледна право в очите на госпожа Трент, уплашена и отвратена от зрелището, после докосна видението, хвана увисналата ръка и я стисна. Госпожа Трент извика сподавено. Свръхестественият гост отвори очи, изгледа Фол странно и седна върху леглото. На устните му заигра загадъчна усмивка. Фол погледна ръката си и изпита силно чувство на задоволство.

Маскул подхвана госпожа Джеймсън, която отново се канеше да припадне. Госпожа Трент изтича при нея и я изведе от стаята. Нито едната, нито другата се върнаха отново.

Призрачното тяло се надигна и се огледа с чудновата усмивка. Внезапно Прайър се почувства зле и излезе. Останалите се събраха на група, близо до един до друг, само Найтспор обикаляше напред-назад стаята с уморен и нетърпелив вид, докато Маскул се опитваше да заговори младото същество. Видението объркано го погледна, без да отговори. Бекхауз седеше настрана, захлупил лице в шепи.

Точно в този миг вратата рязко се отвори и без да съобщят за него, в стаята се втурна някакъв непознат, пристъпи няколко крачки и се спря. Никой от приятелите на Фол не го познаваше. Беше дребен, доста тромав мъж с удивително развита мускулатура и твърде едра за тялото му глава. Лицето му, жълто и голобрадо, излъчваше едновременно проницателност, простащина и насмешливост.

— О, господа! — подвикна той с висок пронизителен и странно неприятен глас, — имаме си посетител!

Найтспор му обърна гръб, но останалите загледаха удивени натрапника. Той пристъпи още напред към импровизираната сцена.

— Мога ли да узная, господине, на какво дължа честта на вашето посещение? — неохотно попита Фол, за когото вечерта не преминаваше така добре, както се надяваше.

Новодошлият го изгледа за миг и избухна в гръмогласен смях. После радостно потупа Фол по гърба, но явно ръката му беше твърде тежка, защото олюляващата се жертва беше избутана чак до стената, преди да застане здраво на крака и да си възвърне равновесието.

— Добър вечер, скъпи домакине, добър вечер, друже — поздрави непознатият и свръхестествения младеж, който беше се вдигнал и се разхождаше сега из стаята, явно без да забелязва нищо наоколо. — Виждал съм едного, който много прилича на теб, ако не се лъжа.

Никой не му отговори.

Навлекът вдигна лице и се изправи пред призрака.

— Както знаеш, нямаш право да си тук.

Призракът се обърна към него с неземна усмивка, която никой не можеше да разгадае.

— Внимавайте какво правите! — оживи се Бекхауз.

— Какво има, разпоредителю на духове?

— Не знам кой сте, но ако възнамерявате да използвате сила спрямо това, последствията могат да бъдат страшно неприятни.

— И вечеринката ще бъде развалена без твое разрешение, така ли, користолюбецо?

Смехът изчезна от лицето на непознатия, и както когато слънцето се скрие от пейзажа, то стана сурово и безлично. Преди някой да е разбрал какво ще направи, той хвана с косматите си ръце бялото тънко вратле на материализираната форма и го изви. Чу се особен слаб вик и тялото се свлече на пода с открито лице. Гостите бяха неизразимо изумени, когато изражението му се измени: загадъчната, но все пак очарователна усмивка се смени с грозна, вулгарна и просташка гримаса и хвърли във всяко сърце студена сянка на морално отвращение. След преображението се разнесе и гадещата миризма на гробище.

Чертите начаса се изтриха, тялото загуби плътността си и отново се разми. След миг изчезна напълно.

Дребният чужденец се обърна към останалите и ниският му, съвсем неестествен смях заехтя.

Крайно изнервен, професорът заговори тихо на Кент-Смит. Фол направи знак на Бекхауз да го последва зад декорите и без да отрони дума, му връчи чека. Медиумът го прибра в джоба, закопча си сакото и напусна стаята. Ланг го последва, за да потърси нещо за пиене.

Непознатият навря лице в Маскул.

— А ти, гиганта, какво мислиш за цялата тая работа? Не искаш ли да видиш страната, в която на воля расте този вид плод?

— Какъв плод?

— Ами, този вид таласъми.

Маскул го отблъсна с едрата си ръка.

— Кой сте вие и как пристигнахте тук?

— Извикай приятеля си, той може би ще ме познае.

Найтспор беше придърпал пред камината фотьойла си и гледаше главните с фанатично каменно изражение.

— Нека Краг се приближи, ако се нуждае от мен — промълви той с изменен глас.

— Виждаш ли, познава ме — възкликна кискайки се Краг, след което се отправи към Найтспор и постави длан връз облегалката на стола. — Пак ли тази глождеща жажда?

— Какво има сега пък? — попита Найтспор надменно, без да променя позата си.

— Суртур отпътува и ние трябва да го последваме.

— Откъде се познавате и за кого говорите? — намеси се Маскул, като гледаше слисан ту единия, ту другия.

— Краг има нещо да ни каже. Да излезем — рече Найтспор.

Той се изправи и хвърли поглед зад себе си. Маскул се извърна в същата посока и видя, че останалите гости внимателно следят групичката им.