Пътешествие към Арктур

3. СТАРКНЕС

Подир два дни, в два часа следобед, след като извървяха пеша десетте километра от гара Хайлар, Маскул и Найтспор пристигнаха в обсерваторията „Старкнес“. Див и пуст, пътят вървеше кажи-речи от началото до края покрай високите скалисти брегове, надвиснали над Северно море. Слънцето грееше, но от изток духаше силен вятър. Въздухът бе солен и студен. Тъмнозелените вълни бяха поръбени с бяла пяна. През целия път ги следваха жалните крясъци на чайките.

Обсерваторията им заприлича на малък затворен замък, без съседи, кацнал самотно на края на земята. Виждаха се три постройки: неголяма каменна жилищна сграда, дълго ниско ателие и квадратна гранитна кула на двеста метра по на север.

Къщата и ателието бяха отделени с открит двор, затрупан с боклук. Отвсякъде, освен откъм морето, ги обграждаше каменна стена, но от тази страна къщата сякаш продължаваше скалистия бряг. Никой не се появи. Прозорците бяха плътно залостени и Маскул можеше да се закълне, че цялата сграда е затворена и изоставена.

Той влезе през отворената порта, последван от Найтспор, и потропа силно на входната врата. Чукчето, покрито с дебел слой прах, явно отдавна не беше използвано. Маскул прилепи ухо на вратата, но не чу никакъв шум отвътре. Опита дръжката — вратата се оказа заключена.

Те обиколиха къщата, за да намерят друг вход, но безуспешно.

— Началото не е много обещаващо — измърмори недоволен Маскул. — Тук няма никого… Я провери дали не можем да влезем в ателието, докато аз поразгледам кулата.

Найтспор, който не беше произнесъл и десетина думи, откакто слязоха от влака, мълчаливо се подчини и прекоси двора. Маскул излезе през портала. Щом се озова в подножието на кулата, издигната встрани от скалите, установи, че на вратата й също виси катинар. Вдигна очи и забеляза шест прозореца на равно разстояние един над друг от източната страна към морето. Като си даде сметка, че няма какво да търси тук, Маскул се отдалечи от кулата, още по-ядосан отпреди. Върна се при приятеля си и узна от него, че вратата на ателието е затворена отвътре.

— Бяхме ли или не бяхме поканени да дойдем тук? — гневно започна Маскул.

— Къщата е празна — отвърна Найтспор, гризейки нокти. — Май ще е по-добре да разбием някой прозорец.

— Определено не възнамерявам да лагерувам на открито, докато Краг благоволи да ни навести!

Маскул взе от двора някакъв стар железен болт, отдалечи се на благоразумно разстояние и го хвърли в един от прозорците на партера. Най-долният прозорец се строши целия. Като внимаваше да не се пореже о стъклото, Маскул провря ръка в отвора и бутна резето на прозореца. Минута по-късно двамата се провряха през зеещата рамка и влязоха в къщата.

Помещението, което се оказа кухня, беше затънало в неописуема мръсотия и изглеждаше изоставено. Мебелите като че ли щяха да се разпаднат всеки момент, кухненските уреди и отпадъците лежаха на пода, вместо да са в кофата за боклук, дебел слой прах покриваше всичко. Вонеше отвратително и Маскул реши, че в жилището не е влизал свеж въздух от месеци. По стените пълзяха насекоми.

Двамата с Найтспор огледаха останалите стаи на партера — килера зад кухнята, едва мебелираната трапезария, както и склада за дърва. Навсякъде цареше запуснатост, прахоляк, същата смрад на мухъл. Поне от шест месеца нищо не беше докосвано, никой не беше влизал вътре.

— Още ли вярваш на Краг? — попита Маскул. — Признавам, че моята вяра почти се стопи. Дори да не е някаква тъпа шега, цялата история заприлича на такава. Краг никога не е живял тук.

— Я нека да видим първия етаж — предложи спътникът му.

На първия етаж имаше библиотека и три спални с плътно затворени прозорци. Въздухът беше невъзможен за дишане. Явно някой много отдавна беше спал в леглата и оттогава въобще не бяха разтребвани. Смачканото избеляло бельо още пазеше формите на спящите тела. Следите очевидно бяха стари, тъй като върху чаршафите и покривките вече се бяха натрупали валма от прах.

— Кой би могъл да е спал тук, според теб? — попита Маскул. — Служителите от обсерваторията?

— По-вероятно пътници като нас. Които ненадейно са заминали.

Маскул отвори широко прозорците на всички стаи, в които влизаше, без да диша. Две от спалните гледаха към морето; третата и библиотеката се издигаха над безплодните хълмове. Оставаше им да посетят само библиотеката. Дори да намереха следи от скорошни обитатели, Маскул реши, че цялата работа е страхотен номер.

Въздухът в библиотеката беше спарен като в останалите стаи и помещението тънеше в прах. Маскул отвори прозореца, после тежко се строполи в един фотьойл и възмутено погледна приятеля си.

— Какво ти е мнението за Краг?

Найтспор седна на края на масата пред прозореца.

— Може би ни е оставил съобщение.

— Съобщение? Отде накъде? Точно в тази стая? Нищичко не виждам!

Погледът на Найтспор блуждаеше из помещението и като че ли най-сетне се задържа на празния остъклен шкаф до стената. Само на един от плотовете му имаше няколко стари бутилки. Маскул погледна приятеля си, после шкафа. Без да каже нито дума, той стана и се запъти към бутилките.

Бяха четири — една голяма и три по-малки, високи около двайсет сантиметра, с форма на торпедо и гладко дъно, за да стоят изправени. Две от по-малките бяха празни и отпушени, а другите съдържаха безцветна течност, затворени с чудновати дюзи, закачени с тънки метални кукички по средата на височината им. Имаха етикети, пожълтели от старост, с почти нечетливи надписи. Маскул взе пълните бутилки и ги постави на масата до прозореца, за да ги разгледа на по-светло. Найтспор се отдръпна да му направи място.

Маскул успя да разчете на най-голямата бутилка думите „Слънчеви ретро-лъчи“, а върху другата след известно колебание реши, че пише нещо като „Арктуриански ретро-лъчи“.

Маскул вдигна поглед и изгледа приятеля си с любопитство.

— Идвал ли си тук по-рано, Найтспор?

— Познах, че Краг ще ни остави съобщение.

— Честна дума, не ми става много ясно. Може и съобщение да е, обаче за нас няма голям смисъл, поне не и за мен. Какво е това „ретро-лъчи“?

— Светлина, която се връща към източника си — промърмори Найтспор.

— И що за лъчи са това?

Изглежда, че Найтспор не желаеше да отговори, но втренченият в него поглед на Маскул го накара накрая да обясни:

— Светлината придърпва и оттласква едновременно. Иначе как щяха цветята да се обръщат към слънцето, следвайки неговото движение?

— Нямам никаква представа — отвърна Маскул. — Въпросът е за какво служат бутилките?

Още докато говореше, той взе в ръка най-малката и неволно закачи другата до нея. Тя се търкулна и той понечи да я спре, протегна ръка и… бутилката внезапно се изгуби някъде. Не беше паднала от масата, а сякаш беше изчезнала, просто я нямаше.

Маскул сащисан се взираше в масата. След миг вдигна удивен вежди и се обърна усмихнат към Найтспор.

— Съобщението, което ни е оставил Краг, става от заплетено по-заплетено.

— Запушалката се е отворила — произнесе Найтспор с досада. — Съдържанието се е измъкнало през отворения прозорец към слънцето и е отнесло със себе си бутилката. Бутилката ще изгори в земната атмосфера, а съдържанието ще се разпръсне и няма да стигне слънцето.

Слушайки го внимателно, Маскул бе престанал да се усмихва.

— Нали нищо не ни пречи да изпробваме другата бутилка?

— Остави я в шкафа — нареди Найтспор. — Арктур не се е издигнала още над хоризонта и само ще разтресеш къщата.

Прав до прозореца, Маскул замислено наблюдаваше сгряната от слънцето пустош.

— Краг се отнася към мен като към дете — отбеляза той накрая. — Може би наистина съм дете… Изглежда скептицизмът ми много го забавлява. Защо обаче ме оставя сам да научавам всичко — теб, Найтспор, не те броя… И кога все пак ще пристигне Краг?

— Предполагам, че няма да е преди да мръкне — отвърна приятелят му.