Пътешествие към Арктур

11. НА ДИСКОУРН

В най-голямата жега на блодсомбъра те излязоха от пещерата. Пред тях надолу се разстилаше околността в поредица скалисти островчета, изплували сред океана от облаци. Зад тях на триста метра височина се издигаха чудните склонове на Дискоурн. Очите на Маскул бяха зачервени и изглеждаше объркан. Продължаваше да държи жената за ръка. Тя не се опита нито да заговори, нито да избяга. Изглеждаше съвършено кротка.

Маскул огледа мълчаливо пейзажа и се обърна към нея.

— Къде е огненото езеро, за което ми разказваше? — попита той.

— От другата страна на планината. Защо?

— Добре е, че не е наблизо. Докато повървим, ще се овладея. Искам да съм спокоен и да осъзнаеш, че това не е убийство, а екзекуция.

— За мек ще е все едно.

— Когато напусна страната, трябва да съм сигурен, че не съм оставил след себе си нито един демон, бродещ на свобода. Не е справедливо към другите… И така, като стигнем на езерото ще си избереш по-лека смърт.

— Да изчакаме до края на блодсомбър — промълви тя.

— Точно сега ли се сети за удобства? Колкото горещо е в момента, толкова студено ще бъде привечер и на двама ни. Да тръгваме без повече мотаене!

— Ти заповядваш, Маскул… Мога ли да взема Кримтифон?

— Не мога да лиша никого от погребение — погледна я особено Маскул.

С мъка тя преметна тялото на тесните си рамена и те поеха под слънцето. Горещината се стовари върху тях. Маскул се отдръпна и й направи път, за да мине напред, но сърцето му не се умилостиви и мрачно мислеше за злото, което му бе причинила тази жена.

Те вървяха покрай южната стена на огромната пирамида, без да се отдалечават от основата й. Пътят беше тежък, скалист, пресечен от проломи и дерета с вода някъде по дъното, ала не можеха да стигнат до нея. И никаква сянка. По кожата им се издуваха мехури, кръвта във вените им сякаш се съсири… Дяволски доволен от мъките на Тидомин, Маскул забрави собствените си страдания.

— Изпей нещо — подкани я той, — някоя местна песен.

Тя се извърна, изгледа го продължително с удивление и без да възрази, запя. Ниският й глас беше изумителен. Песента бе тъй необикновена, че Маскул разтърка очи, за да се увери, че не сънува. Бавните репризи на чудноватата мелодия го разтърсиха. Думите не му говореха нищо — смисълът им беше или пълна галиматия, или твърде дълбок, за да ги разбере.

— Къде, по дяволите, си научила тази песен?

Тидомин се усмихна унило. Трупът на дясното й рамо се люлееше отвратително и тя го крепеше с две ръце.

— Жалко, че не се срещнахме като приятели, Маскул, да ти разкажа неща за същината на Торманс, които сигурно няма да проумееш никога. За дивия, безумен Торманс. Но вече е твърде късно и няма значение.

Те извиха покрай ръба на планината и заобиколиха западния склон.

— Кой е най-краткият път за излизане от този тъжен край? — попита Маскул.

— Най-лесно е да минеш през платото Сант.

— Ще го видим ли?

— Да, въпреки че е далеч оттук.

— Била ли си там?

— Аз съм жена и ми е забранено.

— Така е. Май вече го чух.

— Не ме питай за нищо повече — изрече Тидомин, грохнала от умора.

Маскул се спря до едно малко изворче. Отпи глътка вода и предложи на жената вода в шепите си, събрани на купа, за да не сваля товара от гърба си. Както обикновено, водата на Торманс оказа магическо действие. Стори му се, че попива в клетките на тялото му, сякаш те са пресъхнали гъби, които жадно поглъщат течността. Тидомин си възвърна духа.

След по-малко от час те заобикаляха още един планински ъгъл в северното подножие на Дискоурн. Сто метра по-надолу планината рязко свършваше до ръба на пропаст. Над бездната плуваше зелена мъглица, трепкаща като въздух над доменна пещ.

— Езерото е там — осведоми го Тидомин.

Маскул се огледа любопитно. Склонът, който се спускаше оттатък кратера, сякаш беше безкраен — стигаше чак до хоризонта. Зад тях между скалите към високия връх на пирамидата криволичеше стръмна пътека. На километри разстояние се извисяваше дълго равно плато. Височините Сант. Маскул начаса реши, че ще ги достигне още същия ден.

Междувременно Тидомин бе стигнала до ръба на пропастта и остави тялото на Кримтифон. Маскул беше при нея две минути по-късно и легна по корем, опитвайки се да види огненото езеро долу. Горещият облак на задушливите изпарения го удари в лицето и той се закашля, но не се отмести, за да разгледа подробно огромното зелено море от разтопена лава, разбушувано като живо.

До слуха му достигна далечният бумтеж на барабана. Той се заслуша и сърцето му ускори ударите си, черните мисли се разсеяха. Целият свят за миг му се стори фалшив и незначителен.

Маскул се изправи разсеяно. Тидомин нещо шепнеше на мъртвия си съпруг, взираше се в противното лице от слонова кост и галеше виолетовите къдри. Щом усети до себе си Маскул, тя целуна трупа бързешком с пресъхнали устни и стана. Повдигна го с трите си ръце и с несигурни стъпки приближи до ръба на пропастта. След миг на колебание тя бутна тялото в лавата. То изчезна безшумно. Дочу се само металически плясък. С това бе приключено погребението на Кримтифон.

— Вече съм готова, Маскул.

Той не отрони дума. Погледът му бе прикован от някаква изправена, меланхолична форма, застанала сега зад гърба й. Беше Джойуинд, мъртвешки пребледняла, която го гледаше обвиняващо. Маскул знаеше, че вижда само един фантом, а истинската Джойуинд е на километри далеч оттук, в Пулингдред.

— Тидомин, обърни се, и ми кажи какво виждаш — заповяда Маскул с променен глас.

— Нищо.

— А аз виждам Джойуинд.

Докато говореше, видението изчезна.

— Тидомин, помилвам те и ти оставям живота. Тя го иска.

Жената замислено поглади брадичката си.

— Да дължа живота си на някого от моя пол… Със сигурност не съм го очаквала… така да бъде… Но кажи ми, какво се случи с теб в пещерата?

— Наистина видях Краг.

— Да, трябва да е станало чудо — отвърна тя и внезапно потрепери. — Ела, да се махаме от това зловещо място. Никога повече няма да стъпя тук.

— Да, права си, въздухът вони на смърт и на агония. Къде да отидем и какво ще правим? Заведи ме в Сант… трябва да изляза от тази дяволска земя.

Тидомин стоеше неподвижна и тъжна, с потъмнели очи с кръгове под тях. И изведнъж се засмя горчиво.

— Странно минава пътуването ни заедно. По-добре да дойда с теб, отколкото да остана сама… само че, нали знаеш, ако стъпя на Сант, ще ме убият.

— Поне ми покажи пътя. Възможно ли е да стигна до платото, преди да се мръкне?

— Да, ако не се боиш от природата и си готов да рискуваш. Днес можеш да го направиш, защото ти върви. Рано или късно късметът ще те напусне.

— Да тръгваме. Не казвай, че съм късметлия, защото досега няма с какво да се похваля.

Блодсомбърът приближаваше към края си, когато тръгнаха на път. Въпреки че вече бе станало следобед, горещината оставаше убийствена, както преди. Те дори не направиха опит да поведат разговор. И двамата бяха потънали в мъчителни мисли. В подножието на Дискоурн пътят слизаше надолу, но по Възвишението Сант се издигаше плавно по равния склон. Далечното плато се извисяваше над околността. Вървяха от час, без да се приближат към него. Въздухът беше плътен, неподвижен и застоял.

Не след дълго някакъв предмет, явно човешко творение, привлече вниманието на Маскул. Тъничко стъбълце на дръвче, все още с кора, бучнато в каменливата почва. От него под остър ъгъл спрямо стъблото се издигаха три върха. Нямаше нито вейки, нито листа. Като приближи, Маскул установи, че клоните са изкуствено привързани към стъблото на равно разстояние един от друг.

Без да откъсва поглед от находката си, той усети внезапен прилив на суетност, сигурност и независимост, но той премина толкова бързо, че не беше сигурен.

— Какво е това, Тидомин? — попита Маскул.

— Тризъбеца на Хатор.

— И за какво служи?

— Сочи пътя за Сант.

— А кой е Хатор?

— Първосъздателят на Сант… преди хиляди години — обясни жената. — Той е установил законите в страната, а Тризъбецът е символа им. Когато бях малка, баща ми разказваше тези легенди, но повечето съм ги забравила.

Маскул продължаваше да проучва внимателно предмета.

— Как ти влияе Тризъбеца?

— Защо да ми въздейства? — презрително възкликна тя. — Аз съм просто жена, а това са мъжки тайни.

— Изпитах някакво ликуване… Навярно съм се излъгал.

Продължиха нататък. Местността полека-лека се променяше. Землището стана по-равно, пукнатините по-тесни и по-редки. Изчезнаха срутванията и разломите. Специфичната природа на Ифдон Марест сякаш отстъпваше пред порядъка на новата страна.

Не след дълго съзряха в небесата светлосин облак, образуван от миниатюрни, прозирни като желе животинчета. Тидомин улови едно и го изяде като сочна круша, откъсната от дървото. Маскул, който от зори не бе хапвал нищо, я последва. Начаса някаква електризираща енергия заля членовете му и цялото му тяло; мускулите му възвърнаха гъвкавостта си, сърцето му заби ритмично с бавни и отчетливи удари.

— В тази страна храната сякаш е създадена за тялото ми — отбеляза той.

— Навярно обяснението не е в храната, а по-скоро в тялото ти — отвърна тя, загледана в него.

— Нали доведох тялото си с мен.

— Душата си също, но тя се променя бързо.

В горичката те приближиха към ниско дърво с широка корона без листа, но с безчет тънки клончета, еластични като пипала на сепия. Някои от тях шаваха. Помежду им в чудноват маниер подскачаше подобно на дива котка животно с мека козина. Ала след миг Маскул, поразен, си даде сметка, че съществото не се движи свободно, а се мята като мишка в лапите на котка.

Маскул се вторачи в зрелището с болезнено любопитство.

— Тук ролите са разменени по твърде ужасен начин, Тидомин.

— И това ти е противно, защото си роб на думите — отсъди тя и прикри прозявката си. — Ако наричаше растението животно, щеше да сметнеш заниманието му за напълно естествено и забавно. И защо да не го смятаме за животно, а, Маскул?

— Откакто съм в Ифдон Марест, все слушам подобни приказки.

Те извървяха още час, без да обелят дума. Времето се променяше. Лека мъглица забули пейзажа, слънцето заприлича на огромен червен диск, който вече можеха да погледнат, без да замижат. Задуха студен, влажен вятър. Смрачаваше се, докато накрая слънцето изчезна. Маскул забеляза, че кожата, дрехите му и облеклото на спътничката му се покриха със зелен скреж.

Земята тук вече бе стабилна. На около осемстотин метра от тях, на фона на гъстата мъгла грациозно се полюляваше същинска гора от високи водни стълбове — зелени, ослепителни и страховити… Тидомин обясни, че това съвсем не са стълбове от вода, а от движещи се мълнии.

— А опасни ли са?

— Така смятаме — рече тя и продължи да ги наблюдава внимателно. — Обаче виждам, че между тях се разхожда някой и той явно е на противоположното мнение.

Наистина, в средата, обграден отвсякъде от стълбовете, с гръб към Тидомин и Маскул, бавно крачеше със спокойни, уверени стъпки един мъж. Имаше нещо необикновено във вида му. Фигурата му изглеждаше изключително отчетлива, обемна и реална.

— Трябва да го предупредим, ако има някаква опасност — рече Маскул.

— Този, който вечно е готов да поучава другите, сам няма да научи нищо — студено отвърна жената. Тя го хвана за ръка, за да го задържи, и продължи да наблюдава странника.

Непознатият закачи основата на един от стълбовете. Не му причини нищо, ала той се обърна рязко, сякаш внезапно бе усетил близостта на смъртоносните валсиращи колони. Изопна се в цял ръст и вдигна ръце над глава като плувец, готов за скок. Като че ли щеше да държи приветствена реч на мълниите.

Сред стълбовете премина серия от електрически разряди, съпроводени с мощни експлозии. Непознатият оставаше прав и невредим. Свали ръце. После съзря Маскул и жената и ги изчака неподвижно да се приближат. Очертанието на съществото му ставаше все по-ясно с всяка крачка. Тялото му сякаш беше от по-тежка и по-плътна от твърдата материя субстанция.

Тидомин изглеждаше озадачена.

— Сигурно е мъж от Сант. Никога не съм срещала човек като него. Какъв велик ден за мен.

— Без съмнение е важна личност — промърмори Маскул.

Двамата спряха пред него. Беше огромен, силен, брадат, облечен с кожена риза и гащи. Стоеше обърнат с гръб към вятъра и зеленият скреж по лицето и крайниците му се беше разтопил, стичаше се по кожата му и откриваше естествения й цвят: на белезникав метал. Нямаше трета ръка, а лицето му бе строго и мрачно, брадичката — войнствена, издадена напред. На челото му се виждаха две гладки мембрани, подобни на очни зачатъци, но нямаше сорб. Макар безизразни, мембраните някак странно подчертаваха силата на суровите очи под тях. Погледът му се спря на Маскул, който изпита чувство, че сондират мозъка му. Мъжът беше на неопределена възраст, ни стар, ни млад.

Физическата отчетливост сякаш откриваше вътрешната му природа. В сравнение с него околните предмети изглеждаха неясни и забулени. Тидомин внезапно се разтвори в мъглата, почти изчезна и се изличи, а Маскул осъзна, че тя загуби смисъл и за него. Във вените му се вля странен пламък и той се обърна към жената.

— Ако този мъж е тръгнал към Сант, ще отида с него. Сега може да се разделим. Сигурно и ти мислиш, че е крайно време.

— Нека Тидомин също да дойде.

Произнесени на груб чужд език, думите бяха понятни за Маскул, сякаш чуваше собствената си реч.

— Ти знаеш името ми, значи знаеш какъв е и полът ми — рече Тидомин. — В Сант ме чака смърт.

— Така е според стария закон. Аз нося нов закон.

— Ще го приемат ли?

— Старата кожа се разпуква, новата вече е израснала отдолу, времето да се смени е дошло.

Надвисваше буря. Зеленият сняг ги шибаше, но те не помръдваха. Студът се засили, но те не му обръщаха внимание.

— Как се казваш? — попита Маскул с разтуптяно сърце.

— Спадевил. Прекосил тъмния океан на пространството, ти ще бъдеш първият ми свидетел, първият последовател. Тидомин, дъще на презряния пол, ти си втората.

— Новият закон? Какъв е той?

— За какво да слушат ушите, преди очите да видят? Елате с мен.

Тидомин тръгна към него без колебание. Спадевил положи ръка върху нейния сорб, затвори очи и остана неподвижен няколко мига. Щом вдигна длан, Маскул видя, че сорбът се бе превърнал на две еднакви мембрани, същите като тези на Спадевил.

Тидомин беше слисана. Тя се огледа наоколо, за да опита новия орган. После очите й се напълниха със сълзи, тя сграбчи ръката на Спадевил, наведе се и я разцелува.

— Миналото ми беше лошо — бъбреше тя, — на мнозина причиних страдания, никога не съм вършила добро. Убих… направих най-лошото… а сега мога да отхвърля миналото и да се смея. Вече нищо не може да ми навреди… О, Маскул, какви безумци сме били!

— Не се ли разкайваш за престъпленията си? — попита Маскул.

— Забравете миналото, то не може да се промени — рече Спадевил. — Само бъдещето ни принадлежи. Бъдещето, което, чисто и кристално, започва в този миг… Защо се колебаеш, Маскул? Страх ли те е?

— Как се наричат новите органи и каква функция имат?

— Те са сонди, двери, водещи към нов свят.

Маскул не се двоуми повече и позволи на Спадевил да покрие неговия сорб.

Докато желязната длан притискаше челото му, новият закон се вля спокойно в съзнанието му като река с чиста вода и равен ток, задържана досега от яза на инатливата му воля. Законът означаваше дълг.