Пътешествие към Арктур

17. КОРПАНГ

Маскул се събуди късно след блодсомбъра. Лехалфе стоеше край него и го наблюдаваше. Едва ли въобще беше мигнал.

— Кое време стана? — попита Маскул, докато търкаше очи, и седна.

— Към края на деня — последва неопределен отговор.

Маскул скочи на крака и хвърли поглед към скалите.

— Сега ще ги изкатеря — закани се той. — Няма защо и двамата да си счупим вратовете, така че ти ме почакай тук. Ако открия нещо на върха, ще те извикам.

Фейнът го изгледа особено.

— Горе няма нищо, освен голи хълмове. Често съм се качвал там. Да не те е осенила някоя идея?

— От височините ми идва вдъхновение. Сядай и ме чакай — настоя Маскул.

Ободрен след дрямката, той веднага атакува стръмнината и измина първите пет-шест метра на един дъх. По-нагоре урвата ставаше отвесна и трябваше да се изкачва по-внимателно и предпазливо. Тук-таме се виждаха корнизи, на които да стъпи или да се хване, и трябваше да преценява всяка стъпка. Скалата беше твърда и не поддаваше, а и Маскул не беше новак в планинарството. Бланчспел обаче огряваше цялата стена и белият й блясък го заслепяваше.

Доста несигурно, поспирайки на места, Маскул успя да се приближи до върха. Беше му горещо, по него се стичаше пот и се чувстваше замаян. За да се добере до последния корниз, той се залови о две издадени скали, докато местеше крака нагоре. По-голямата канара, която държеше с лявата си ръка, се пропука от тежестта му, прелетя край него като огромна черна сянка, повлякла цяла лавина от по-дребни камъчета, и шумно се сгромоляса в подножието. Маскул се позакрепи, доколкото можа, ала доста време не се осмели да погледне надолу.

Най-напред не забеляза тялото на Лехалфе. После мярна краката и бедрата му на няколко метра нагоре по скалата. Главата на фейна се беше завряла в една кухина, която явно го беше привлякла с нещо, затова го изчака да се измъкне оттам.

Тяой се показа, погледна към Маскул и му съобщи с мелодичния си като рог глас:

— Входът е оттук!

— Слизам! — изрева Маскул. — Чакай ме!

И той бързо се спусна, вече без да се страхува, защото беше убеден, че откриването на входа, потвърждава късмета му. След двайсетина минути Маскул застана до фейна.

— Какво стана? — попита той.

— Скалата, която закачи, удари друга скала точно над извора и я откърти. Виж — под нея има достатъчно място да влезем.

— Не се радвай толкова — поохлади го/я Маскул. — Наистина това е забележителна случайност, но няма защо да бързаме. Дай да погледна първо.

Той надзърна в прохода, който беше достатъчно широк да мине изправен едър мъж. За разлика от силния дневен блясък отвън, в пещерата беше тъмно, ала някаква особена светлина я осветяваше отвътре и Маскул виждаше достатъчно ясно. Проходът под скалите водеше към невидимите недра на хълма. Потокът, който протичаше през долината, не минаваше оттам, а наистина извираше точно пред отвора.

— Е, Лехалфе, няма какво повече да умуваме — подвикна му/й Маскул. — Забележи, че тук се разделяме с поточето ти.

И се обърна в очакване на отговор, но видя, че спътникът му трепери от глава до пети.

— Какво има? — слиса се той.

Лехалфе сложи ръка на сърцето си и промълви:

— Потокът ни изоставя, но силата, която го е създала, остава. Фейснай е тук.

— Сигурно не очакваш да се срещнеш с него лично? И защо трепериш тъй?

— Може би няма да издържа.

— Защо? Защо се вълнуваш толкова?

Фейнът го хвана за рамото, придърпа го наблизо и се вторачи в лицето му с трескавите си очи.

— Мислите на Фейснай са обвити в мрак — избъбри той/тя. — Аз съм неговият любим, а ти си обичан от жените. Въпреки това, той ти даде нещо, което отказваше на мен.

— Какво ми е дал? — удиви се Маскул.

— Позволението да го видиш и да продължиш да живееш. Аз ще умра. Но какво от това? Утре и двамата ще бъдем мъртви!

Маскул нетърпеливо се освободи от прегръдката му/й.

— Преживяванията ти може би важат само за теб самия. Откъде разбра, че и аз ще умра?

— Животът сега гори у теб — отвърна Лехалфе и поклати глава. — След като стигне до максимума си, навярно довечера, ще започне бързо да гасне и утре ще си мъртъв. Що се отнася до мен, ако вляза в Треал, няма да се върна повече. От пещерата ме лъхна мирисът на смъртта.

— Говориш като страхливец — обвини го/я Маскул. — Аз не усетих нищо.

— Не се страхувам — тихо възрази Лехалфе. Постепенно беше започнал да се съвзема. — Когато обаче си живял толкова дълго, колкото аз, е трудно да се умира. С всяка година все по-дълбоко се срастваш с живота.

— Решавай какво ще правиш, защото аз тръгвам веднага — с отсянка на презрение заяви Маскул.

Фейнът хвърли странен замислен поглед надолу към клисурата и влезе в пещерата, без да отговори. Маскул се почеса по главата и го/я последва по петите.

Едва пресякоха бълбукащото изворче и наоколо всичко се преобрази. Без да е задушен или тежък, въздухът застудя, проясни се и незнайно как събуди у тях погребални мисли. След първия завой на прохода светлината от входа изчезна и Маскул се чудеше откъде идва сиянието отвътре. Сигурно самият въздух блещукаше. Макар да бе светло колкото при пълнолуние на Земята, нито той, нито Лехалфе хвърляха сянка. Светлината в прохода някакси обезцветяваше стените и телата им. Всичко изглеждаше черно-бяло, като лунен пейзаж, което още повече усилваше тържествената погребалност, внушавана от тукашната обстановка.

След като повървяха десетина минути, проходът се разшири, така че имаше място за редица от шестима мъже; таванът се издигна високо над главите им. Лехалфе видимо отпадаше. С клюмнала глава тяой се влачеше бавно. Маскул я/го прихвана.

— Не можеш да вървиш нататък. Дай по-добре да се върнем назад.

Фейнът се усмихна, олюля се и прошепна:

— Умирам.

— Не говори така — окуражи го/я Маскул. — Сигурно е временно неразположение. Хайде да се върнем на светло.

— Не, да вървим напред — настоя Лехалфе. — Искам да видя Фейснай.

— Е, добре — трябва да изпълняваме желанията на, болните — примири се Маскул.

С тялото й/му в ръце, той измина бързешком още стотина метра. Излязоха от прохода и пред тях се изправи нов невиждан свят.

— Пусни ме! — нареди Лехалфе с немощен глас. — Тук ще умра.

Маскул се подчини и положи фейна върху каменистата почва. Тяой се приповдигна с мъка на едната си ръка и с просветващи очи се взря в тайнствения пейзаж.

Погледът на Маскул също се насочи натам и видя обширна хълмиста равнина, осветена като че ли от луна. Ала, разбира се, нямаше нито луна, нито сенки. Забеляза и бързотечащи реки в далечината. До тях растяха необикновени дървета — засадени в земята, но с клони без листа, подобни на въздушни корени. И никакви други растения. Почвата съдържаше мека, шуплива скала, прилична на пемза. Само на два-три километра напред светлината потъваше в мрака. Зад тях наляво и надясно се издигаше огромен скален зид, но не беше гладък като обикновените стени, а беше прорязан от подобия на заливи и изпъкнали носове, досущ като неравна морска ивица. Погледът не стигаше до свода на огромния подземен свят. Тук-таме в мрака се издигаха високите стрели на голи скали, фантастично изветрени от климата, които, без съмнение, служеха за подпорни колони. Не се виждаха цветове — само черно, бяло и сиво. Безмълвната тържественост и религиозност на гледката успокоиха духа на Маскул.

Изведнъж Лехалфе падна по гръб. Маскул приседна на колене и без да може да помогне, видя последния проблясък на душата й/му, гаснеща като светица сред спарен въздух. Лехалфе умираше… Маскул склопи очите му/й. Отвратителната гримаса на Кристалния мигновено се изписа върху безжизненото лице.

Още на колене, Маскул усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се бързо и видя един мъж, но не се изправи веднага.

— Още един фейн умря — отбеляза новодошлият със сериозен, беззвучен и благовъзпитан глас.

Маскул стана.

Мъжът беше нисък и набит, ала изглеждаше физически изтощен. На челото си нямаше органи, които да го загрозяват. Беше на средна възраст. Изражението му беше енергично и с доста груби черти, но сякаш облагородено от трудния и аскетичен живот. Зачервените му очи се взираха напрегнато и озадачено, като че ли зад челото му се таеше някаква неразрешима дилема. Нямаше брада, а косата на главата му беше късо подстригана и гъста; веждите — дебели. Облечен беше с черна роба без ръкави и държеше дълъг жезъл в ръка. От него се носеше привлекателен лъх на чистота и строгост.

— Всички стигат дотук, за да умрат — продължи той безстрастно, като прокарваше замислено ръка по бузите и брадичката си. — Идват от Матерпле, където живеят до невъобразима старост. Отчасти поради тази причина, отчасти поради самопораждането си, те се смятат за любимите чеда на Фейснай. Но щом тръгнат да го търсят и се доберат дотук, веднага умират.

— Този е последният от расата им — отвърна Маскул. — Но с кого говоря?

— Аз съм Корпанг — отвърна той и на свой ред попита: — Ами ти кой си? Откъде идваш и какво дириш тук?

— Името ми е Маскул. Домът ми е на другия край на вселената. Дойдох заедно с Лехалфе, който лежи тук.

— Един човек не би придружил фейн просто от приятелски чувства — забеляза Корпанг. — Какво търсиш в Треал?

— Значи тук наистина е Треал?

— Да.

Маскул мълчеше.

Корпанг огледа лицето му с малко нахално любопитство.

— Не знаеш или просто се прикриваш, Маскул?

— Дойдох на тази планета, за да задавам въпроси, а не да давам отговори.

Безмълвието наоколо беше угнетяващо. Въздухът не трепваше, нито долиташе звук. Гласовете им се снижиха, сякаш се намираха в катедрала.

— Да остана ли или се отказваш от компанията ми? — попита Корпанг.

— Бива, стига да се съобразяваш с настроението ми и да не говорим повече за мен.

— Трябва да ми кажеш поне докъде искаш да отидеш — усмихна се Корпанг.

— Първо ще видя тая страна и после ще се отправя към Личсторм.

— Мога да те разведа, ако искаш да разгледаш най-интересните забележителности — предложи Корпанг. — Да тръгваме.

— Първо да изпълним дълга си и да заровим тялото на мъртвия, ако може.

— Обърни се! — изкомандва Корпанг.

Маскул погледна назад — тялото на Лехалфе беше изчезнало.

— Какво означава това, какво стана? — смая се той.

— Тялото се върна там, откъдето е дошло. Не можеше да остане тук и затова изчезна, така че няма нужда от погребение.

— Какво излиза, че фейнът беше илюзия?

— В никакъв случай.

— Я набързо ми обясни какво се случи — помоли Маскул. — Май започвам да полудявам.

— Няма нищо толкова непонятно, само ме изслушай спокойно. Телом и духом фейнът принадлежи на външния видим свят — на Фейснай Подземният свят не принадлежи на Фейснай, а на Тхир, и създанията на Фейснай не могат да понасят да дишат въздуха му. Това се отнася както за телата, така и за най-дребните частици. Ето защо фейнът се разтвори в Нищото.

— Нима и двамата с теб не принадлежим също на външния свят? — удиви се Маскул.

— Ние сме част и от трите свята — успокои го Корпанг.

— Какви три свята? За какво говориш?

— Съществуват три свята — сдържано обясни Корпанг.

— Първият принадлежи на Фейснай, вторият — на Амфуз, а третият — на Тхир.

— Това са просто имена. По какво се различават помежду си трите свята?

Корпанг прокара ръка по челото си.

— Да поговорим пътьом. За мене е истинско мъчение да стоя неподвижно.

Все още слисан от тайнственото изчезване на тялото, Маскул отново огледа предишното му място. Едва успя да откъсне очи, толкова беше удивен. Реши се да тръгне чак след като Корпанг го извика за втори път.

Те поеха в посока от скалистия зид през осветената от въздуха равнина към най-близките дървета. Приглушената светлина, която не оставяше сенки, скалистите сивкави стрели, побити в черния кехлибар на земната твърд, фантасмагоричните дървета и безнебието, мъртвешката тишина и съзнанието, че е под земята — всичко предразполагаше съзнанието на Маскул към мистицизъм и той с известно нетърпение се приготви да чуе разказа на Корпанг за чудесата на новата страна. Вече започваше да схваща, че реалността на външния свят е съвсем различна от тази тук.

— Защо са различни трите свята? — върна се към последния си въпрос Маскул.

— Най-напред, Маскул, кажи защо питаш? — започна Корпанг и чукна почвата с върха на жезъла си. — Признай, ако е просто любопитство, защото не бива да заиграваме със сериозните теми.

— Не, не е — бавно възрази Маскул. — Не съм нехаен ученик и пътуването ми не е екскурзия.

— Тежи ли нечия кръв на съвестта ти? — запита спътникът му и го погледна съсредоточено.

Кръвта нахлу в лицето на Маскул, което поради осветлението придоби абаносов оттенък.

— Да, за нещастие… пролях, и то не малко.

Лицето на мъжа се набръчка, но той не каза нищо.

— Както виждаш — продължи Маскул, като се изсмя късо, — в такова положение съм, че наистина се нуждая от съветите ти.

Корпанг не отговори веднага.

— Виждам човещината у тебе, въпреки престъпленията — след известно време отсъди той. — Затова, пък и защото сме длъжни да си помагаме взаимно, няма да те зарежа, макар никога да не съм мислил, че ще тръгна редом до убиец… А сега да се върнем на въпроса ти… Каквото и да види човек, Маскул, то е в три измерения — в дължина, в широчина и в дълбочина. Първото, дължината, е съществуването, широчината е взаимовръзката, а дълбочината е чувството.

— Нещо подобно ми разказваше и Еартрид, свирачът, който е пристигнал от Треал — прекъсна го Маскул.

— Не го познавам. Какво друго ти е разказвал той?

— Какво е приложението им в музиката. Продължавай по-нататък — настоя Маскул.

— На трите състояния на възприятието отговарят три свята. На съществуването — светът на Фейснай, взаимовръзката съответства на Амфуз, а чувството — на Тхир.

— Ще ми дадеш ли някакъв пример? — смръщи се Маскул. — Пак не ми стана ясно какво точно означават, трите свята.

— Вече ти дадох най-сигурните доказателства и факти. Първият свят е видимата сетивна Природа. Създадена е от Фейснай от нищото и затова се нарича Съществуване.

— Дотук ми е ясно.

— Вторият свят е чистата Любов без похот. Без любовта ще останем затворени в себе си, откъснати от останалите хора. Без нея няма нито съчувствие, нито дори омраза, гняв или отмъщение — това са нейните несъвършени изкривени форми. Светът на Фейснай — светът на Природата — е проникнат от света на Амфуз — от Любовта или Взаимосвързаността.

— На какво основание приемаш, че тъй нареченият втори свят не е просто съставка на първия, а е различен?

— Защото са взаимно противоречиви — подчерта Корпанг. — Природният човек живее за себе си, а влюбеният — заради другия.

— Може би си прав — съгласи се Маскул. — Доста мистично ми звучи, но продължавай нататък. Какво е Тхир?

— Дължината и широчината дават плоската повърхност. Животът и любовта без чувството създават плитки и повърхностни натури. Чувството е човешкият стремеж да се доближиш до създателя си.

— Посредством молитва и преклонение, така ли? — обади се Маскул.

— Не. Подобно чувство за сближение с Тхир не ще откриеш нито в първия, нито във втория свят и затова то е друг свят. Също както дълбочината е разликата между предмет и субект, така и чувството е приликата между Тхир и хората.

— Но кой е самият Тхир?

— Тхир е след-света.

— Пак не разбирам — рече Маскул. — Значи ли това, че вярваш в три различни бога, или говориш за три способа, по които се достига до един бог?

— Боговете са три и са в постоянна борба помежду си. И същевременно по някакъв начин са едно цяло.

— Как стигна до подобно заключение? — попита Маскул, след като поразмисли върху думите му.

— Тук, в Треал, не са възможни други — беше категоричен Корпанг.

— Защо в Треал, какво особено има точно в тази страна?

— Скоро ще ти покажа.

Те изминаха километър и половина в мълчание, докато Маскул смилаше чутото току-що. Щом стигнаха до първите дървета, израснали по бреговете на рекичка с прозрачни води, Корпанг спря.

— Отдавна вече няма нужда от превръзката около челото ти — подхвърли той.

Маскул я свали и като докосна своя лоб, се увери, че той е гладък, както преди пристигането му на Торманс.

— Какво е станало? — удиви се той. — И откъде разбра, че органите са изчезнали?

— Защото бяха от света на Фейснай. Изчезнали са така, както тялото на фейна.

— Без тях се чувствам повече като човек — отбеляза Маскул, който продължаваше да си разтрива челото. — Защо обаче не се е променило нещо друго от тялото ми?

— Защото цялата му жизнена воля съдържа елемент от Тхир — обясни Корпанг.

— А защо спряхме?

Корпанг отчупи крайчеца на един от въздушните корени и му го подаде, за да го изяде.

— Това храна ли е? — зачуди се Маскул.

— Храна за тялото и за душата — успокои го домакинът му.

Маскул хапна. Коренът беше твърд и бял, от него се процеждаше белезникава мъзга. Нямаше вкус, но след като го погълна, възприятието на Маскул се промени. Светлината и контурите на пейзажа оставаха същите, но с няколко степени по-строги и впечатляващи. Когато погледна Корпанг, го порази готическата му благоговейност, макар в очите му да се четеше същата обърканост.

— Цялото си време ли прекарваш тук? — обърна се Маскул към него.

— Понякога излизам отгоре, но не много често.

— Какво те свързва с този мрачен свят?

— Търся Тхир.

— И не си се отказал от толкова време?

— Хайде да вървим — прекъсна го Корпанг.

Разговорът, който подеха, когато отново закрачиха през сумрачната, издигаща се постепенно равнина, беше още по-откровен отпреди.

— Макар че съм родом от други краища — разказваше Корпанг, — живея тук от двайсет и пет години и през цялото това време постепенно приближавах към Тхир, или поне така се надявам. Има обаче една особеност — първите етапи дават по-богата реколта и обещават повече, отколкото следващите. Колкото повече човек дири Тхир, толкова повече Тхир му се изплъзва. В началото го чувстваш и познаваш, понякога като форма. Друг път като глас или като съкрушителни емоции. После в душата настава суша, безпросветност и безпокойство и почваш да мислиш, че Тхир е безкрайно далеч.

— Как си го обясняваш?

— Може би колкото по-завоалирано изглежда всичко, толкова повече се приближавам до него, Маскул.

— И това те тревожи? — учуди се Маскул.

— Дните ми са непрестанно мъчение.

— И въпреки това, ти упорстваш, нали? Не искаш да останеш в тоя дневен мрак?

— Моите въпроси ще получат отговор.

Настъпи мълчание.

— Какво друго ми предлагаш да видя? — наруши го Маскул.

— По-нататък страната става по-дива. Водя те към Трите Фигури, издялани и издигнати от по-древна човешка раса. Там ще се помолим.

— А после?

— Ако си искрен, ще видиш онова, което не би могъл да забравиш.

Двамата мъже вървяха полека нагоре по долинката между две успоредни полегати възвишения. Леглото й все повече потъваше, докато от двете страни склоновете се издигаха по-стръмни. Движеха се по криволичещия път, без да виждат околността. Стигнаха до малко изворче, бликащо от земята. От него се процеждаше поточе, различно от останалите, защото се изтичаше нагоре. Не след дълго в него се вливаха други миниатюрни поточета, така че накрая то нарастваше до средно голям ручей. Маскул се намръщи.

— Явно тук законите на природата са други — отбеляза той.

— Тук не може да вирее нищо, което не се състои от трите свята.

— Все пак водата трябва да отива нанякъде.

— Не знам как да ти обясня. Тук в едно се събират три воли.

— Има ли чиста материя от Тхир, без други примеси?

— Тхир не може да съществува без Амфуз, а последният — без Фейснай.

Известно време Маскул обмисляше думите му и накрая рече:

— Така трябва да е. Без живот няма любов, а без любов не може да има религиозно чувство.

Върховете на хълмовете, образуващи долината, станаха още по-стръмни и поради полумрака вече не се виждаха. Скалистите им склонове се издигаха все по-отвесно, а долината се стесняваше с всяка измината крачка. Никакъв жив организъм не се мяркаше. Всичко бе неестествено, като в гробница.

— Като че ли сме мъртви и вървим из отвъдното — рече Маскул.

— Аз все още не съм научил защо си дошъл — подхвърли Корпанг.

— Защо да превръщам в мистерия идването си? Дойдох, за да намеря Суртур.

— Чувал съм това име. Само че къде и кога…

— Забравил си? — възкликна Маскул.

Корпанг вървеше със забит в земята поглед и беше явно угрижен.

— Кой в този Суртур? — попита той.

Маскул само поклати глава, без да отговори. Долината скоро се стесни дотолкова, че хванати един за друг, със свободната си ръка те можеха да докоснат скалистите стени от двете страни. Май клисурата щеше да излезе задънена. Но точно когато пътят изглеждаше най-необещаващ и бяха притиснати от скалите, след един досега останал скрит завой те се измъкнаха през обикновена пролука сред скалите и ненадейно се озоваха на открито.

Перпендикулярно на пътя, по който бяха дошли, минаваше някакъв огромен естествен коридор. Краищата му се губеха в далечината след неколкостотин метра. Точно в центъра му зееше бездна с отвесни стени, ширината й се менеше от девет до трийсет метра. От двете й страни бяха надвиснали скалисти площадки, широки около пет-шест метра, размити в мрака. Маскул и Корпанг се качиха на едната. Отсрещната беше малко по-висока. Зад тях се показа втора линия от високи непристъпни скали, с невидими за окото далечни върхове.

Реката, която ги следваше и по пътя през пролуката, течеше право напред, но вместо да пропадне в бездната като водопад, тя преминаваше над нея като някакъв течен мост и изчезваше в една пукнатина в скалите от противоположната страна.

Но за Маскул по-интересна дори от последното чудо беше липсата на сенки, още по-осезаема, отколкото в равнината. Мястото изглеждаше като обиталище на призраци.

Без да спира, Корпанг го поведе наляво. Щом изминаха близо километър и половина, пропастта се разшири до шейсетина метра. На отсрещния корниз се мержелееха три широки скали, които приличаха на изправени великани, застанали неподвижно на ръба на бездната. Корпанг и Маскул се приближиха и Маскул установи, че фигурите бяха грубо издялани статуи, всяка висока около десетина метра. Видя, че изобразяваха голи мъже с едва-едва оформени крайници и туловища. Май само лицата бяха удостоени с повече внимание, но дори и те бяха твърде схематични. Явно статуите бяха дело на примитивни скулптори. Фигурите стояха прави със събрани колене и спуснати отстрани ръце. И трите си приличаха досущ една на друга.

Корпанг се спря точно срещу тях.

— Трите Същества ли са това? — попита Маскул, който въпреки неизменната си самонадеяност, бе изпълнен сега със страхопочитание.

— Не задавай въпроси, а коленичи! — заповяда Корпанг и сам падна на колене, макар Маскул да остана прав.

Корпанг покри очите си с ръка и мълчаливо се помоли. Светлината чувствително отслабна и Маскул, който не откъсваше поглед от статуите, също застана на колене.

Притъмняваше все повече, докато накрая около тях се спусна непрогледен мрак. Не се виждаше нищо, нито се чуваше звук; Маскул бе насаме със собствения си дух.

Един от трите колоса започна бавно да изпъква и от каменна статуя се превърна в жив човек. От тъмнината изплуваха гигантската глава и гърдите, осветени от мистично розово сияние, като планински връх, окъпан от изгряващото слънце. Със засилването на блясъка Маскул откри, че плътта му беше прозрачна и светеше отвътре. Краката на видението бяха обвити в мъгла.

Скоро Маскул видя ясно и чертите на лицето. То принадлежеше на двайсетгодишен младеж, с момичешка красота и с мъжествена сила, със закачлива загадъчна усмивка. През Маскул премина чиста и тайнствена тръпка като болка, примесена с екстаз — сякаш се събужда от дълъг зимен сън и вижда просветващите тъмни и нежни цветове на зората. Видението се усмихна, без да каже дума, и погледна през Маскул, разтреперан от възторг и от прилива на чувствата. Поетическото преживяване беше неизразимо, нервите му не издържаха и той избухна в плач. Когато отново вдигна очи, образът почти беше изчезнал и след няколко мига се скри в непрогледен мрак.

Тогава се появи втората статуя. Тя също се преобрази в жива форма, макар Маскул да не виждаше подробностите от лицето и тялото й поради яркото им сияние. Светлината, която първо беше бледо златиста, лумна като лъчезарен златен огън и огря целия подземен пейзаж. Сякаш слънчева светлина обля и скалистите корнизи, и урвите, него самия и Корпанг, паднали на колене, двете неподвижни статуи, и хвърли черни и отчетливи сенки. Със светлината дойде и горещината, ала жегата беше особена. Маскул не отбеляза покачване в температурата, но усети, че сърцето му се топи от женствена мекота. Мъжката му надменност и егоизъм неусетно изчезнаха, разми се собствената му личност. Изличи се волността на ума и радостта на сърцето. Духът му се изпълни със страстни, почти диви жалост и скръб. Маскул изпита мъчително желание да служи, без да знае кому. Внуши му ги горещината, която идваше от статуята. Маскул тревожно се огледа и спря поглед на Корпанг. После сложи ръка на рамото му и го сепна от молитвата.

— Корпанг, ти знаеш какво чувствам, Корпанг — прошепна той.

Корпанг му се усмихна благо, но не отвърна нищо.

— Не ме е грижа за мен и за моите дела — заяви Маскул. — Какво искаш да направя за теб?

— Хубаво е, Маскул, че веднага се отзова на невидимите светове.

При тези думи фигурата изчезна и светлината над местността отслабна. Поривът на Маскул се уталожи полека-лека, макар че едва с падането на пълния мрак той успя да се овладее. Засрами се заради момчешкия си изблик на ентусиазъм и със съжаление заключи, че има слаб характер.

Изправи се и в този миг само на метър от ухото си чу шепота на човешки глас. Въпреки това достатъчно ясно разбра, че не говореше Корпанг. От звука на гласа Маскул се разтрепери.

— Маскул, ти ще умреш — нашепваше невидимият.

— Кой говори?

— Остават ти още няколко часа. Не пропилявай напразно това време.

Маскул не можеше да пророни дума.

— Ти презираш живота — продължаваше тайнственият глас. — Наистина ли си въобразяваш, че огромният свят няма значение и животът е просто забавление?

— Какво трябва да сторя? — запита Маскул.

— Да се разкаеш за убийствата, да не извършваш нови, да отдадеш почит на…

Гласът заглъхна. Без да отрони ни слово, Маскул го почака да заговори отново. Всичко наоколо оставаше безмълвно и сигурно този, който говореше, си беше отишъл. Обзе го свръхестествен ужас и изпадна във вцепенение.

В същия миг съзря бавното угасваме на една от статуите. Не беше забелязал преди това блясъка й. Не след дълго над подземния свят се възцари обичайната му светлина. Корпанг се изправи и го разтърси, за да го изведе от транса.

Маскул се огледа, но освен тях двамата нямаше никой.

— Чия беше последната статуя? — попита той.

— На Тхир.

— Чу ли ни да говорим?

— Долових гласа ти и нищо повече — отвърна Корпанг.

— Току-що ми предсказа смъртта и предполагам, че не ми остава още много. Същото ми каза и Лехалфе.

Корпанг поклати глава.

— Колко важен е животът за теб?

— Малко. Но все пак е страшно.

— Кое, смъртта ти ли?

— Не, предупреждението за нея.

Те млъкнаха. Тишината беше пълна. Нито един от двамата не знаеше какво да предприемат или в каква посока да се отправят. Точно в този миг чуха барабанене. Ударите идваха като че ли някъде отляво на мястото им, докъдето погледът не стигаше, но от същата скалиста площадка — бавни, натъртени, вълнуващи, далечни и тихи, но особено изразителни на фона на безмълвието. Сърцето на Маскул заби учестено.

— Какъв е този звук? — попита Корпанг и се взря в тъмата.

— Суртур.

— Пак ще те попитам — кой е тоя Суртур?

Маскул го стисна за ръката да замълчи. Въздухът в посоката на барабана засия странно. Заревото ставаше по-силно, постепенно изпълни целия кръгозор и освети околния свят вместо светлината на Тхир. Новата светлина също не хвърляше сянка.

Ноздрите на Корпанг се издуха и той възправи осанка.

— Какъв е този блясък?

— Светлината Муспел.

Двамата инстинктивно погледнаха към трите статуи. От тайнственото сияние те се бяха променили — лицата и на трите фигури бяха надянали ужасяващата зла маска на Кристалния.

Корпанг извика и закри очи с ръка.

— Какво става? — промълви той след миг.

— Сигурно това е знак, че животът е порочен и че създателят му е сгрешил, независимо дали е един или са трима.

Корпанг отново откри очи и погледна като човек, който се опитва да привикне към изумително зрелище.

— Как да повярвам в това?

— Трябва — отсече Маскул. — Винаги си служил на всевишния и трябва да продължиш. Просто се оказа, че Тхир не е най-висшият.

Лицето на Корпанг се изкриви от животински гняв.

— Светът е фалшив — извика той, — цял живот търсих Тхир, за да разбера накрая това.

— Няма за какво да се укоряваш — рече Маскул. — Кристалния е имал на разположение цяла вечност да усъвършенства коварствата си и не се чуди, че човек, дори да има добри намерения, не съзира лесно истината. Какво ще правиш сега?

— Барабанът сякаш се отдалечава. Ти ще го последваш ли, Маскул?

— Да.

— Къде ще ни заведе той?

— Навярно извън Треал.

— Ударите на барабана ми се струват по-истински от реалността — рече Корпанг. — Кажи ми, кой е Суртур?

— Чувал съм, че света на Суртур, наричан Муспел, е оригиналът. Другият спят е само негово изопачено копие. Кристалния е живот, а Суртур е по-различен от живота.

— Откъде знаеш? — попита Корпанг.

— Узнах го някакси — по интуиция и от опита си, от разговорите с мъдреците, които живеят на твоята планета. С всеки час това знание става все по-истинско и приема неопределена форма.

С решителен и непримирим поглед Корпанг се изправи лице в лице с трите Фигури.

— Вярвам ти, Маскул — рече той. — Ето го най-доброто доказателство. Тхир не е върховният, дори в известен смисъл е най-долният. Най-фалшивият и низкият, щом е паднал до подобни измами… Идвам с теб, но не ме предавай! Може ударите на барабана да са знак за теб, но въобще да не важат за мен. Ако ме изоставиш…

— Не ти обещавам. Не те моля да дойдеш с мен. Ако предпочиташ да останеш в ограничения си свят, ако се съмняваш, по-добре недей да идваш.

— Не говори така. Никога няма да забравя услугата, която ми оказа… Да побързаме, иначе ще изпуснем звука.

Корпанг крачеше по-припряно и от Маскул. Те се движеха в посока към барабаненето. Три-четири километра по-нагоре пътеката следваше равнището на корниза. Тайнственото сияние постепенно гаснеше и мястото му зае обичайната светлина на Треал. Ритмичните удари не спираха, но все долитаха отнякъде далеч напред и колкото и да бързаха, разстоянието до тях оставаше същото.

— Що за човек си ти? — внезапно възкликна Корпанг.

— В какъв смисъл?

— Как така си станал толкова близък с Невидимия? Защо преди да те срещна, въпреки безкрайните молитви и самобичуване, никога не го доближих? С какво ме превъзхождаш?

— Дочуването на гласове свише не ми е професия — отвърна Маскул. — Отличавам се с прост и открит дух. Затова узнах неща, които досега ти не си успял да доловиш.

Корпанг се свъси и замълча. Явно имаше горд характер.

Корнизът се издигаше. Двамата мъже се оказаха високо над платформата на противоположната страна на пропастта. Пътят рязко свърна надясно. Те заобиколиха зейналата яма и стъпиха на другия корниз, сякаш вървяха по мост, за да стигнат до върха на отсрещните скали. Пред тях се откриха нови скали. Двамата вървяха след барабана в подножието на нови възвишения. Докато минаваха покрай входа на една огромна пещера, чуха звука от недрата й и влязоха вътре.

— Ще ни заведе до външния свят — предупреди Корпанг. — Понякога излизам там по този път.

— Значи без съмнение той ни води именно натам. Признавам, че ще бъда доволен да видя отново слънцето.

— Как ти остава време да си мислиш за слънцето? — усмихна се едва-едва Корпанг.

— Обичам слънцето, пък и не съм с дух на фанатик.

— И все пак, ще стигнеш там преди мен.

— Не се заяждай — каза Маскул. — Ще ти съобщя нещо: Муспел не се подчинява на волята ни и няма нищо общо с нея. Защото волята е свойство на този свят.

— Каква е тогава целта на пътуването ти?

— Едно е да вървиш нанякъде, съвсем друго е да си имаш определена цел. Едно е да се мотаеш по пътя си към целта, друго — да се движиш с прекомерна скорост към нея.

— Няма да ме измамиш толкова лесно, колкото си мислиш — подсмихна се Корпанг.

Светлината отвън се запази и в пещерата. Пътеката се стесни и стръмно изви нагоре. Ъгълът нарасна до четирийсет и пет градуса и двамата трябваше да пълзят. Проходът отесня толкова, че напомни на Маскул за клаустрофобичните кошмари от детството.

Скоро блесна дневна светлина. Двамата мъже се забързаха да изминат оставащото разстояние. Маскул пръв изскочи в цветния свят и мръсен, кървящ от безбройните драскотини, се изправи на възвишението, мигайки под яркото лъчение на следобедното слънце. Корпанг го следваше неотлъчно по петите. Непривикнал с ослепителния блясък на Бланчспел, той трябваше да покрие очи с длани за цели няколко минути.

— Барабанът спря! — изведнъж възкликна той.

— Не можеш да очакваш музиката да свири непрекъснато — сухо подметна Маскул. — Би било твърде голямо разточителство.

— Останахме без ориентир и все едно пак сме в началото.

— Е, Торманс е огромна планета. Но аз си имам правило, Корпанг — дойдох от юг и винаги се движа на север.

— Така ще стигнем до Личсторм.

Маскул разглеждаше фантастичните скални струпвания пред тях.

— Видях тези камъни от Матерпле — рече той. — Планините сега ми се струват също толкова отдалечени, колкото изглеждаха и оттам, а не остава много време до края на деня. Далеч ли е Личсторм?

Корпанг се взря в планинската верига.

— Не знам, но смятам, че само чудо може да ни заведе дотам, преди да мръкне.

— Имам чувството, че ще стигнем до вечерта — прошепна Маскул. — Тази вечер ще бъде най-важната в живота ми.

И останал без сили, той се отпусна на земята.