Пътешествие към Арктур

15. ГОРАТА УОМБФЛАШ

Събуди се и започна третият му ден на Торманс. Нозете го боляха. Лежеше на хълбок и глупаво се взираше в околността. Тъмнината на гората просветляваше с приближаването на сивото утро и вече забелязваше предметите, без да ги различава ясно. Две-три странни тъмни форми, широки колкото къщи, се мержелееха в полумрака. Маскул не разбра, че бяха дървета, докато не легна по гръб, за да види върховете им. Слънцето ги огряваше на фона на късче от синьото небе на такава височина, че той дори не посмя да я пресметне.

От време на време ги скриваха валмата мъгла, които се стелеха сред гората и преминаваха между дърветата безмълвно като привидения. Листата под него бяха влажни, а отгоре от време на време на главата му се процеждаха тежки капки вода.

Маскул остана легнал и се опита да си припомни събитията от миналия ден. Умът му тънеше в апатия и мислите му се заплитаха. Беше се случило нещо ужасно, макар дълго време да не успя да се сети какво точно. Внезапно пред очите му изплува ужасната картина в полумрака върху платото Сант — размазаното окървавено лице на Спадевил, последният дъх на Тидомин… Той потрепера инстинктивно и му се повдигна.

Своеобразните морални възгледи, които бяха продиктували двете жестоки убийства, го бяха напуснали през нощта и чак сега осъзнаваше какво бе извършил. Сякаш бе прекарал целия ден под въздействието на някаква властна магия. Първо го бе поробила Осеакс, после Тидомин и Спадевил, накрая Катис. Бяха го накарали да убива и да употребява насилие. Той не се бе усетил, дори бе повярвал, че пътува като волен просветен чужденец. За какво беше това кошмарно пътуване — и дали щеше да продължи все така?

Гората беше потънала в мъртвешка тишина и той чуваше само пулсирането на кръвта във вените си. Вдигна ръка към лицето си и установи, че и останалият проб беше изчезнал и сега притежаваше три очи. Третото се намираше на челото му, на мястото на сорба. Маскул не можеше да разбере каква е функцията му. Третата му ръка беше останала, но висеше безсилна.

Маскул си поблъска безуспешно главата, опитвайки се да си спомни името, което бе произнесъл Катис накрая.

Най-сетне стана с намерение да продължи пътуването. Нито трябваше да се облича, нито имаше храна да закуси. Гората беше огромна. Прецени, че обиколката на най-близкото дърво бе най-малко трийсет метра. Всички стволове бяха гигантски. Пейзажът изглеждаше чудовищен най-вече заради обширните празни пространства между дърветата и приличаше на свръхестествена огромна зала на задгробния живот. Долните клончета отстояха на четирийсет метра от земята. Нямаше храсти, почвата беше покрита само с мъртви мокри листа. Маскул се огледа, за да се ориентира, ала урвите на Сант, от които бе слязъл, не се виждаха — всички посоки си приличаха и Маскул нямаше никаква представа накъде да тръгне. Уплаши се и изруга на глас. Отметна глава назад и се опита да установи накъде са север и юг според светлината на слънцето, но беше невъзможно.

Докато разтревожен и объркан се въртеше из гората, до слуха му долетяха барабанни удари. Ритмичният звук идваше отдалеч. Невидимият барабан вървеше през гората и сякаш се отдалечаваше от него.

— Суртур! — промълви Маскул едва чуто. И след миг се удиви, че е произнесъл името на тайнственото същество. Не мислеше за него, нито имаше някаква явна връзка между Суртур и барабана.

Междувременно, докато Маскул умуваше, звуците се отдалечиха още. Инстинктивно той тръгна след тях. Барабанните удари, макар че бяха необичайни и мистични, не вдъхваха страхопочитание, напротив, напомняха някакво място и някакъв живот, които познаваше отлично. И отново всички останали сетивни възприятия му се сториха фалшиви.

Звуците идваха на пресекулки, продължаваха минута или пет минути, после спираха за четвърт час. Маскул се постара да следва посоката на барабана, доколкото го чуваше. Той бързо закрачи между огромните неясни форми на дърветата, за да се добере до онова, което издаваше звуците, ала разстоянието помежду им оставаше непроменено.

Гората започна да се спуска надолу. Първо наклонът беше лек, но после ставаше стръмен и накрая отново се заредиха практически равни участъци. Маскул се натъкна на обширни тресавища, които трябваше да прегази. Не го беше еня, че се намокри — само да зърнеше оня, който удряше барабана. Но прекоси километри, без да го приближи.

Меланхолията на гората успокои духа му. Обхвана го униние, умора и същевременно изпита ожесточение. От известно време барабаненето бе заглъхнало и Маскул почти се отказа да го преследва.

Докато заобикаляше дънера на едно широко, подобно на колона дърво, той почти се блъсна в тялото на някакъв мъж, застанал прав зад него. Беше се облегнал на дънера с една ръка, сякаш почиваше. Другата му ръка се опираше на жезъл. Маскул спря рязко и го зяпна.

Беше огромен на ръст и почти гол. Надвишаваше Маскул с цяла глава. Лицето и тялото му фосфоресцираха слабо. Трите му очи бяха светлозелени и блестяха като лампи. Кожата му беше гладка, без косми, косата му обаче беше подредена в спирали и завързана като на жена. Изражението му излъчваше абсолютно спокойствие, макар да се виждаше, че под повърхността му се крие страхотна овладяна енергия.

— Ти ли барабаниш? — обърна се Маскул към него.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Как се казваш? — продължи Маскул.

Той му отговори на неестествен изкълчен език, от който Маскул разбра, че името му е Дремсинтер.

— Какво беше това барабанене?

— Суртур — рече Дремсинтер.

— Трябва ли да го последвам?

— Защо?

— Може би той иска. Той ме доведе тук от Земята.

Дремсинтер го хвана, наведе се, взря се внимателно в лицето му и рече:

— Не теб, а Найтспор.

За пръв път Маскул чуваше името на Найтспор, откакто беше пристигнал на планетата. Стъписан, той не успя да измисли повече въпроси.

— Изяж го — нареди Дремсинтер. — После ще тръгнем след звука заедно. — Вдигна от земята нещо и го подаде на Маскул. Не можеше да се види ясно какво беше, но Маскул прецени, че е твърдо и закръглено като ядка с размера на юмрук.

— Не мога да го счупя — рече той.

Дремсинтер го взе между ръцете си и го строши. Маскул хапна от пренеприятната пихтиеста вътрешност.

— Тогава аз защо съм на Торманс? — запита той най-сетне.

— За да откраднеш огъня на Муспел и да дадеш на човешкия живот по-дълбок смисъл, но дори не те попитаха дали душата ти ще издържи пламъка.

Маскул едва разбираше приглушения глас.

— Муспел… — промълви той. — Името, което се опитвам да си спомня, откак съм буден.

Дремсинтер внезапно извърна глава и като че се заслуша. Махна на Маскул да мълчи.

— Барабана?

— Шшшт. Идват.

Той се загледа нагоре към гората. Чу се познатото думкане, този път придружено от тропота на крака.

Маскул също видя, че измежду дърветата се появиха трима мъже и се насочиха към тях. Движеха се в нишка на разстояние метър един след друг. Спускаха се бързо по склона, без да поглеждат встрани. Бяха голи. Фигурите им блестяха на тъмния горски фон с бледа свръхестествена светлина, зеленикава и призрачна. Щом се изравниха с Маскул на около двайсетина крачки, той ги позна. Първият беше той самият, вторият — Краг, а последен ходеше Найтспор. Лицата им бяха строги и решителни.

Оня, който биеше барабана, не се виждаше. Като че ли ударите идваха отнякъде над главите им. Маскул и Дремсинтер станаха, за да догонят бързащите мъже. В същото време засвири тиха нежна музика.

Ритъмът й следваше барабанните удари; но за разлика от тях, не идеше от определено място. Приличаше на вътрешната музика, дочувана насън, която следва сънуващия навсякъде като някаква естествена атмосфера, за да превръща всичките му преживявания в чувство. Вълнуваща, страстна и трагична музика, като че ли изпълнявана от някакъв неземен оркестър. Маскул вървеше напред, заслушан в музиката. Тя се засилваше и ставаше все по-пламенна. Ала барабанните удари проникваха в нея като пулса на реалността.

Вълнението на Маскул нарасна. Не можеше да прецени дали са минали минути или часове, откакто призрачното шествие продължаваше да крачи успоредно на тях двамата с Дремсинтер. Ритъмът на музиката се ускори бясно. Краг вдигна ръка и в нея проблесна дълъг нож. После скочи напред, издигна го над гърба на призрачния Маскул и го прободе два пъти, оставяйки острието в раната. Маскул разпери ръце и падна мъртъв. Краг се шмугна в гъстия лес и изчезна от погледа. Найтспор продължи сам и невъзмутим.

Музиката се извиси до кресчендо. Воят й изпълни мрачната великанска гора. Звуците напираха отвсякъде — отгоре, от земята изпод стъпалата им. Величествена и страстна музика. Маскул почувства, че душата му излита от телесната си обвивка.

Той продължи след Найтспор. Пред тях заблестя странна светлина. Не беше слънчевият светлик, а сияние, каквото не беше виждал, и дори не можеше да си представи, че съществува. Найтспор отиваше право натам. Сърцето на Маскул се разтуптя до пръсване. Светлината се издигна по-нависоко. Страховитата музика изливаше нови и нови съзвучия като вълни на разбушувал се магически океан… Маскул не можа да понесе потресението и ненадейно се строполи в безсъзнание като мъртъв.