Пътешествие към Арктур

8. РАВНИНАТА ЛЮЗИЯ

Маскул се събуди пръв. Стана, протегна се и излезе на слънце. Бланчспел отиваше към залез. Мъжът се покатери на кратера и погледна към Ифдон. Последните лъчи на Алппен се бяха скрили. Планините се издигаха величествени и диви.

Видът им въздействаше на Маскул като проста музикална тема от разхвърляни по гамата ноти, с приключенски дух, като нещо дръзко, безразсъдно, което го зове. Точно в този миг му дойде светкавичното решение да тръгне към Марест и да се срещне с неговите опасности.

Маскул се върна в пещерата, за да се сбогува със стопаните си. Джойуинд го погледна с честните си смели очи.

— От себелюбието си ли сте увлечен, приятелю, или сте направляван от сила, по-голяма от вас? — попита го тя.

— Нека проявим разум — отвърна той усмихнат. — Не бива да се установявам в Пулингдред, преди да съм разгледал удивителната ви планета. Още повече, след като съм пристигнал от толкова далеч… Но бъдете сигурни, че ще се върна.

— Искам от вас едно обещание — настоя младата жена.

— Не искайте от мен трудни неща — колебливо рече Маскул. — Едва познавам новите си способности.

— Не искам нищо трудно, а пък и силно желая да го изпълните. Обещайте ми, че никога няма да вдигнете ръка на живо същество, да убивате, за да го сготвите и изядете, без да си помислите първо колко ще страда майка му.

— Не мога да ви обещая — бавно изрече Маскул, — ще се постарая обаче да изпълня нещо по-реално. Никога няма да вдигна ръка срещу живо същество, без преди това да не помисля за вас, Джойуинд.

Младата жена побледня.

— Ако Панаве знаеше за съществуването на ревността, щеше да ревнува — промълви тя.

Панаве постави нежно ръка на рамото й.

— Не би говорила тъй в присъствието на Майстора — рече той.

— Не. Прости ми. Не съм на себе си… може би, защото във вените ми има от кръвта на Маскул. Нека се сбогуваме с него. И да се молим винаги, където и да е, да постъпва достойно.

— Ще ида да му покажа пътя — рече Панаве.

— Не е необходимо, няма да се объркам — спря го Маскул.

— Разговорите съкращават пътя — настоя той.

Маскул понечи да тръгне. Джойуинд го привлече нежно към себе си.

— Нали заради мен не мислите нищо лошо за жените? — прошепна тя.

— Вие сте светица — отвърна той.

Джойуинд бавно се отдалечи в дъното на пещерата и остана там, потънала в мислите си. Панаве и Маскул излязоха на открито.

Към средата на възвишението те се натъкнаха на поточе с безцветна прозрачна и газирана вода. Щом утоли жаждата си, Маскул се преобрази. Всичко наоколо му се стори реално, бляскаво и цветно, и едновременно с това нереално, призрачно и тайнствено. Той се спускаше надолу по хълма, като че ли унесен в летаргичен сън.

Щом достигнаха равнината, Маскул съзря пред тях огромна гора от високи дървета с изключително странни форми и кристални листа. Като вдигна очи, му се стори, че над тях има стъклен похлупак. Листата намаляваха пламтящата сила на безмилостната бяла слънчева светлина. Двамата мъже можеха да си представят дори, че се разхождат из прохладни елфически поляни.

Пред тях се откри съвършено права, възширока алея, която потъваше в гората и се губеше от погледа.

Маскул искаше да поговори със спътника си, но не намираше думи да започне. Панаве го гледаше и се усмихваше неопределено — сурово и едновременно очарователно, почти като жена — и неочаквано наруши тишината. Маскул не можеше да разбере дали говореше или пееше. От устните на Панаве течеше бавен музикален речитатив, подобен на омагьосващо адажио, изпълнено на струнен инструмент с дълбок звук. Но вместо повторения и вариации по една-две кратки теми, както е при земната музика, темата на Панаве се нижеше безкрай. Ритъмът и мелодията й приличаха на разговор. Не беше рецитация, защото в интонацията му нямаше нищо надуто декламаторско. Беше като дълга тиха вълна от пленителни емоции.

Маскул го слушаше унесен, но и объркан. Като че ли всеки миг песента, ако можеше да бъде наречена така, аха-аха ще прозвучи ясна и понятна, но все не я разбираше. Усещаше само хармония с настроенията и преживяванията на другия. Имаше чувството, че трябва да чуе нещо важно, което ще обясни случилото се дотук. Ала думите все се бавеха и Маскул не разбираше нищо… И неизвестно как все пак усети всичко.

Към края на следобеда се озоваха на една полянка и тук Панаве спря речитатива си. Той забави крачка и бе очевидно, че няма да продължи нататък.

— Как се казва тази местност? — попита Маскул.

— Това е равнината Люзия.

— Тази музика… бе като някакво изкушение? Може би не желаеш да вървя нататък?

— Задачата ти те очаква там, напред, не назад.

— Каква задача? Каква беше тази музика? — учуди се Маскул.

— Тя трябваше да ти припомни нещо — рече Панаве.

— Стори ми се, че идва от Майстора.

Едва произнесъл разсеяно тези думи, Маскул се запита защо те му се струваха безсмислени вече. Панаве обаче не изглеждаше изненадан.

— Навсякъде ще срещнеш Майстора — каза той.

— Сънувам ли или съм буден?

— Буден си.

Маскул остана замислен.

— Е добре, така да е! — рече той и прогони мислите си. — Тръгвам. А къде ще прекарам нощта?

— Ще стигнеш една широка река. По нея ще вървиш пеша до подножието на Марест. Спри довечера да преспиш на мястото, където реката и гората се срещат.

— Сбогом, Панаве! Ще ми заръчаш ли още нещо?

— Единствено това: където и да идеш, Маскул, прави света по-красив, не го разваляй.

— Искаш повече, отколкото един обикновен човек може да обещае. Нямам амбиция, че съм в състояние да разхубавя света, но предай на Джойуинд, че ще се опитам да запазя чистота в себе си.

Двамата мъже се разделиха почти хладно. Маскул остана неподвижен и проследи с поглед как Панаве се отдалечи с няколко тежки въздишки.

Маскул внезапно усети, че предстои да се случи нещо. Въздухът сякаш беше застинал в очакване. Слънцето в прекрасния следобед безпрепятствено обгръщаше тялото му със сластна топлина. Високо в небесата преминаваше самотен облак.

В далечината зад него отекваше една-единствена нота, изсвирена от тромпет. Първоначално му се стори, че някой свири на стотици километри далеч оттук, но звукът бавно се усилваше и приближаваше. Инструментът повтаряше същата нота, но вече по-мощно, сякаш гигантският музикант я тръбеше над главата на Маскул. Полека-лека звукът отслабна, затихна съвсем и се стопи в далечината.

Маскул усети, че е останал сам с Природата. Преизпълни го свещено спокойствие. Минало, бъдеще — всичко беше забравено. Нито гората, нито слънцето или денят съществуваха вече за него. Загуби представа за себе си, изчезнаха мислите и чувствата. Ала никога не беше усещал Живота толкова силно.

Насред пътя стоеше мъж със скръстени ръце. Дрехата му покриваше горната част на тялото, краката му оставаха голи. Изглеждаше по-скоро млад. Маскул откри, че мъжът не притежаваше никой от особените органи на Торманс — израстъците, с които още не беше свикнал. Имаше гладко лице и тялото му излъчваше жизнена сила като мараня в зноен ден. Маскул не можеше да издържи погледа му, който светеше.

Непознатият се обърна към него и го назова по име. Говореше с необикновен глас с удвоен тембър. Едното звучене бе някак далечно, а второто като музикален фон, като звън на резонираща струна. Стоейки редом с този човек, Маскул изпита нарастваща радост. Случваше се нещо добро.

— Защо ми препречваш пътя? — заговори с усилие той.

— Разгледай ме, Маскул. Кой съм аз?

— Майстора.

— Аз съм Суртур — рече непознатият.

Маскул отново опита да срещне погледа му, остър като кама.

— Знаеш, че този свят ми принадлежи. Защо, мислиш, те доведох тук? Искам да ми служиш. — Маскул не можа да отговори. — Ония, които се подиграват на света, който ми принадлежи, които взимат на подбив строгия вечен ритъм, красотата му — продължаваше видението, — възвишеността му, израсли от недостижими дълбини… те никога няма да се измъкнат безнаказано оттук.

— Никога не съм взимал света ти на подбив.

— Задай всичките си въпроси и аз ще ти отговоря.

— Няма за какво да те питам.

— Ти трябва да ми служиш, Маскул, чу ли? Ти си мой слуга и мой помощник.

— Ще се справя! — отзова се Маскул.

— Ще служиш на мен, не на себе си.

Едва изрекъл последните думи, Суртур започна да се уголемява и да се изличава. Маскул вдигна очи към небосвода и видя, че всичко наоколо се изпълва с тялото на Суртур, не с тялото му на конкретен човек, а с гигантски набъбнал и неясен образ, който го гледаше строго. Светлината угасна и картината изчезна.

Маскул остана неподвижен и с разтуптяно сърце. Тромпетът отново изсвири нотата. Съвсем слабо, отдалеч, някъде напред, приближавайки бавно, засилвайки се равномерно, докато достигна най-голяма мощност, когато преминаваше над главата му. Отдалечи се спокоен, великолепен и тържествен. Постепенно нотата заглъхна в тишината на мъртвата гора. На Маскул му се стори, че току-що се е затворила някаква чудна и важна за него книга.

С отшумяването на нотата, небесата се изчистиха със светкавична бързина и над него се извиси бездънната синева. Маскул си пое дъх дълбоко, протегна се и обгърна с поглед всичко наоколо. На лицето му се разля усмивка.

Веднага потегли на път. Умът му оставаше смутен и объркан, но в него изплуваше една мисъл — огромна, безформена, гигантска като образ, роден в душата на творец-художник… изумителната мисъл, че е избран от Съдбата.

Колкото повече мислеше за случилото му се от пристигането на новата планета — пък и отпреди заминаването от Земята — толкова по-ясно и несъмнено ставаше за него, че не е на Торманс поради някакво свое желание, а е тук с определена цел, за да изпълни някаква мисия до края… Каква е тази цел, той не знаеше.

През дърветата Маскул видя, че Бланчспел най-после залязва на запад. Приличаше на приказна топка от ален огън и по нея Маскул разбра, че е пристигнал. Алеята рязко изви наляво и се спусна стръмно надолу.

Широката река със силно течение, с тъмни и чисти води течеше недалеч в посока от север на юг. Горската пътека водеше право към брега й. Маскул скоро стигна дотам, спря се и замислен се загледа в шуртящите и плискащи води. Гората се простираше на противоположния бряг. Далеч на юг ясно се различаваше Пулингдред. На северния небосклон се извисяваха върховете на Ифдон — високи, диви, красиви и застрашителни. Бяха на не повече от двайсет километра.

Маскул почувства, че в сърцето му се надига пламенно чувство, като полъх на вятър преди буреносния тътен. Въпреки умората, той гореше от желание да се втурне в приключението. Желанието за действие се пробуди от дългото съзерцание на стръмните скали на Марест. Явно те влияеха на волята му като магия, както магнитът привлича желязото. Загризал нокти, Маскул не откъсваше взор от планината и се питаше дали няма да може да покори височините още същата вечер. Ала щом обърна очи към Бланчспел, си спомни за Джойуинд и Панаве и се овладя. Реши да остане през нощта на мястото, на което се намираше и да тръгне на зазоряване, веднага щом се събуди.

Маскул се напи с вода от реката, изми се и се изтегна на брега, за да поспи. Натежалата му мисъл така го беше обсебила, че той не се боеше от възможните нощни опасности — вярваше в звездата си.

Бланчспел залезе и денят угасна, нощта падна над земята и Маскул се унесе. Събуди се обаче преди полунощ от някакво малиново сияние в небето. Отвори очи и се запята къде е попаднал. Чувстваше скованост и болка. Червеникавата светлина беше със земен произход и през дърветата виждаше блещукането и. Маскул стана да разгледа.

На трийсетина крачки от реката едва не се спъна в тялото на заспала жена. Блясъкът идеше от малък предмет връз пръстта, недалеч от нея. Приличаше на дребен скъпоценен камък, който хвърляше алени пламъци. Без да му обръща внимание, той загледа жената.

Беше облечена е кожата на едро животно, със съвършени дълги и гладки бедра, по-скоро мускулести, отколкото пълни. Вместо да е тънко пипало, нейният магн беше като трета ръка, завършваща с пръсти. Лицето й, обърнато към небето, беше необикновено красиво и поразяваше с дивата си сила. Удивен, Маскул откри на челото й вместо брев око. Трите й очи бяха затворени. Поради червенината на светлината, Маскул не можеше да различи цвета на кожата й.

Той докосна нежно жената. Тя се събуди и спокойно се обърна към него. Трите й очи го гледаха втренчено. Двете по-отдолу бяха потъмнели и безизразни, просто органи на зрението. Във високомерния й безстрастен поглед имаше нещо съблазнително и възбуждащо. Маскул прочете в този поглед предизвикателност и женска горделивост и инстинктивно се напрегна.

Тя седна.

— Можеш ли да говориш езика ми? — попита Маскул. — Сигурно не трябва да задавам подобен въпрос, щом другите успяха да се разберат с мен.

— Защо мислиш, че няма да мога да усетя духа ти? Не е чак толкова сложен.

Тя говореше с топъл, мелодичен и омайващ глас. Беше наслаждение да я слуша човек.

— Знам, но нямаш брев — рече Маскул.

— Имам сорб, който е още по-добър — отвърна тя и показа окото на челото си.

— Как се казваш?

— Осеакс.

— Откъде идваш?

— От Ифдон.

Високомерните й отговори започваха да го дразнят, но звукът на гласа й беше пленителен.

— Утре заминавам натам — рече Маскул. Тя се изсмя ненадейно, сякаш пряко волята си, но нищо не каза.

— Казвам се Маскул — продължи той — и съм чужденец… от друга планета.

— Досетих се, като видях смешния ти вид — рече Осеакс.

— Май ще е по-добре веднага да решим — да станем ли приятели или не?

Осеакс се прозя и се поразкърши, без да се изправя.

— Защо да ставаме приятели? Ако те считах за мъж, може би щях да те взема за любовник.

— Потърси си друг — сряза я Маскул.

— Така ще е, Маскул. А сега си тръгвай и ме остави на мира!

Тя отново полегна, но не затвори веднага очи.

— Какво правиш тук? — не се стърпя да я попита Маскул.

— О, ние от Ифдон нерядко идваме да спим край реката, защото там често се случва да не осъмнем — додаде тя.

— Аз съм чужденец — започна Маскул. — Вежливостта не изисква ли да ме предупредиш за дебнещите опасности, щом като местността е толкова страшна?

— Въобще не ме интересува какво може да ти се случи — отвърна Осеакс.

— Ще се връщаш ли утре сутринта в Ифдон? — попита пак Маскул.

— Ако искам — отвърна жената.

— Тогава ще пътуваме заедно дотам.

Тя се надигна на лакът.

— На твое място, вместо да чертая планове за другите, щях да се заема с нещо извънредно наложително.

— Кое, моля?

— Нищо не ме задължава да ти го кажа, но все пак ще ти помогна — натърти Осеакс. — Щях да се опитам да си сменя женските органи с мъжки. Тук е страна на мъже.

— Говори по-ясно.

— Достатъчно ясно го казах. Да опиташ да преминеш Ифдон без сорб, си е чисто самоубийство. А магнът ти не е само безполезен, но дори и опасен.

— Явно знаеш какво говориш, Осеакс. Посъветвай ме още в такъв случай.

Жената небрежно посочи камъка, който блещукаше край тях.

— В него е решението — рече тя. — Ако притиснеш този друд върху органите си, навярно ще предизвикаш начало на изменения в тях, а Природата ще свърши останалото през нощта. Само че нищо не обещавам.

И Осеакс окончателно обърна гръб на Маскул.

Той поразмисли, после отиде при камъка и го взе в ръка. Беше къс с размерите на кокоше яйце и хвърляше тъмночервена светлина, сякаш е нажежен до зачервяване, пръскайки наоколо дъжд от дребни кървавочервени искри.

В края на краищата Маскул реши, че съветът на Осеакс може да се окаже полезен, и притисна друда първо върху магна, после и върху брева си. Както при горенето на рани с лечебна цел, изпитаната болка се оказа добротворна.