Пътешествие към Арктур

4. ГЛАСЪТ

Вече беше три часът. Маскул усещаше глад. Не бяха хапнали нищо от сутринта. Затова той слезе да обиколи стаите долу, макар да не се надяваше особено, че ще намери нещо за ядене. В кухненския шкаф откри торба мухлясало овесено брашно, което не ставаше за ядене, силен чай в херметично затворена, кутия и неотворена консерва с телешки език. Още по-добре беше, че в шкафа в трапезарията се натъкна на бутилка шотландско уиски. Маскул веднага се захвана да приготви трапезата.

С много усилия успя да налее от помпата на двора бистра вода. С нея изми и напълни стария чайник. После разтроши на парчета със сатър един кухненски стол и запали огън. Лекото прашасало дърво лумна в камината и водата беше сложена да кипва. Междувременно Маскул намери няколко чаши и ги изми. Десет минути по-късно двамата приятели седнаха да закусят в библиотеката.

Найтспор хапна и пийна малко, но Маскул се зае с яденето с голям апетит. Липсващото мляко те замениха с уиски. Пълнеха чашите с равни части почти черен чай и алкохол. Маскул обръщаше чаша след чаша от тази смес и продължи да пие, макар телешкият език да беше изчезнал отдавна.

Найтспор го наблюдаваше зачуден.

— Да не възнамеряваш да изпразниш бутилката, преди да е пристигнал Краг?

— Краг няма да иска да пие и трябва да се погрижим за нея — отвърна Маскул. — Чувствам се напрегнат.

— Да се разходим из полето — предложи Найтспор.

Чашата на едрия мъж, която се бе насочила към устата му, увисна във въздуха.

— Точно определено място ли имаш предвид, Найтспор?

— Да идем до протока Сорджи.

— Какво е това?

— Местна забележителност.

Маскул изпи чашата и се изправи.

— По-добре е да се поразходим, отколкото да се наливаме, особено в ден като този — реши той. — Далече ли е?

— На около пет километра.

— Сигурно имаш нещо наум и вече започвам да те мисля за втори Краг — подхвърли Маскул. — Но и тъй да е. Чувствам се все по-възбуден и искам да се поразсея.

Те излязоха от къщата, оставяйки вратата полуотворена, и поеха по пътя през полето, по който пристигнаха от Хайлар. Само че сега продължиха по него зад гърба на кулата. Маскул с интерес загледа високата постройка.

— Каква е тази кула, Найтспор? — попита той.

— Ще отлетим от площадката върху нея.

— Още тази нощ? — възкликна Маскул и му хвърли бърз поглед.

— Да.

— Значи това са дверите към Арктур, а Краг пътува на север, за да ги отвори пред нас — промърмори Маскул и се усмихна, но погледът му остана сериозен.

— Вече не мислиш, че пътуването е невъзможно, струва ми се — смутолеви Найтспор.

След два километра пътят се отдалечи от брега и рязко изви към вътрешността и към хълмовете. С Найтспор начело те го изоставиха и стъпиха на трева. Едва забележима козя пътека следваше ръба на скалистите урви, но след километър свършваше. Двамата мъже с усилие се катереха по хълмовете, пресечени от дълбоки дерета. Слънцето се скри зад върховете и неусетно се здрачи. Накрая те трябваше да спрат, тъй като пътят стана непроходим. Планинският зъбер се спускаше отвесно чак до скалистия бряг и покритият с хлъзгава трева скат беше непристъпен. Маскул се спря, поглади брада и се запита какво ще правят оттук наметне.

— Ще трябва да лазим — рече Найтспор, — но добре, че и двамата сме привикнали на катерене, пък и няма да е продължително.

Той посочи към тесен перваз по дължината на високата урва над пропастта недалеч от мястото, където стояха. Широчината му беше около двайсет-двайсет и пет сантиметра. Без да е получил съгласието на Маскул за подобна авантюра, той се обърна и тръгна бързо по дължината на перваза. Като видя, че няма избор, Маскул го последва. Козирката не беше по-дълга от четиристотин метра, макар кратката разходка по нея да беше доста неприятна и опасна. Надолу скалата се спускаше отвесно право в морето. На места трябваше да напредват с прилепен о нея гръб, защото нямаше място да направят крачка. Плисъкът на вълните достигаше до тях като глухо заплашително бучене.

Те заобиколиха някаква издатина и корнизът се разшири в достатъчно широка скалиста площадка, която завършваше рязко в празното пространство. От отсрещния бряг ги разделяше само тесен проток.

— Тъй като не можем да продължим, предполагам, че това е твоят проток Сорджи — обади се Маскул.

— Да — потвърди приятелят му, който коленичи и легна на скалата с лице надолу. После проточи глава и рамене над ръба и погледна към дълбоките води на пролива.

— Какво толкова интересно има долу, Найтспор? Не получи отговор и реши да последва примера на приятеля си, за да разгледа — сам дъното на бездната. В настъпващия мрак не се различаваше почти нищо, морето долу се губеше. Докато напразно се взираше, Маскул дочу удари на барабан откъм ивицата на брега в ниското. Едва доловими, но съвсем отчетливи. Четири удара, третият по-силен. През цялото време, докато остана легнал, ги чуваше непрекъснато. Плисъкът на разбиващите се вълни не заглушаваше звука, който сякаш идваше от друг свят… Двамата мъже се изправиха.

— Да чуем барабана ли дойдохме? — попита Маскул.

Найтспор му отправи един от странните си погледи.

— Местните хора го наричат Барабана на Сорджи. Повече няма да чуеш това име, но сигурно отново ще се натъкнеш на звука.

— Какво ще означава тогава? — удиви се Маскул.

— Всеки път нещо различно. Само се старай да го чуваш все по-отчетливо… Стъмни се, вече трябва да се връщаме — прекъсна обяснението си той внезапно.

Маскул автоматично извади часовника си. Минаваше шест часът… Но не мислеше за времето, а за думите на Найтспор.

Беше се стъмнило съвсем, когато мъжете се завърнаха в подножието на кулата. В черното небе блестяха ясните звезди. Арктур се виждаше на изток, малко над морето, точно срещу тях. Пред кулата Маскул откри, че вратата е отворена. От изненада той инстинктивно сграбчи ръката на Найтспор.

— Виж! — възкликна. — Краг е пристигнал!

— Да — спокойно отвърна приятелят му. — По-бързо да идем в къщата.

— Защо да не влезем в кулата? Сигурно е там, щом вратата е отворена. Ще отида да проверя.

Найтспор изсумтя, но не възрази. Маскул влезе и се озова сред пълен мрак. Запали кибрит и под треперливата светлинка забеляза спираловидно каменно стълбище.

— Ще дойдеш ли с мен? — обърна се той към Найтспор, но приятелят му отказа.

— Ще остана да те чакам тук — рече той.

Маскул се затича по стълбите, макар само след десетина крачки да бе принуден да спре, за да си поеме дъх. Струваше му се, че трябваше да носи нагоре тялото не на един, а на трима Маскуловци. Колкото повече се изкачваше, усещането, че е премазан под тежко бреме ставаше все по-силно. Мускулите му не издържаха, кислородът не му стигаше, сърцето му биеше като корабна машина. Лицето му се обля в пот. На двадесетото стъпало Маскул беше направил пълен кръг вътре в кулата и се озова пред първия прозорец, разположен във висока и дълбока амбразура.

Като осъзна, че не може да се качи по-високо, едрият мъж запали кибритена клечка и пропълзя към амбразурата с надеждата да успее да зърне нещо оттам. Кибритът угасна и Маскул видя през прозореца звездите. И с изненада откри, че гледа не през нормално стъкло, а през телескоп. Небето не беше просто безкрайна шир, обсипана със звезди, а мъгляво тъмно пространство, сред което се виждаха ясно само две ослепителни звезди с големината на малки луни. Както стояха близо една до друга, изглеждаха взаимно свързани, а недалеч от тях имаше малка планета, ярка като Венера, с ясно очертан диск. Първото слънце блестеше с ослепителна бяла светлина, а другото беше неестествено синьо и ужасяващо. Макар силата на светлината да беше почти като слънчевата, тя не стигаше до вътрешността на кулата.

Маскул веднага схвана, че наблюдаваната от него система е известната на астрономите звезда Арктурус. Вече беше видял картината през далекогледа на Краг, но с много по-слабо увеличение, което не даваше представа за истинските цветове на двойната звезда… Сториха му се великолепни и магически, сякаш ги възприемаше с неземни сетива. Ала най-дълго и най-жадно се взираше в Торманс. Бяха му обещали, че ще стъпи на тази тайнствена и страховита земя, отдалечена на милиони и милиарди километри, дори да трябва да остави костите си на нея. Странните същества, които щеше да види, да пипне, вече живееха някъде там…

Слухът му долови въздишки и шепот. Някой проговори на два метра от него:

— Не разбираш ли, Маскул, че си само инструмент, който ще използват и после ще счупят. Найтспор сега спи, ала щом се събуди, ти ще трябва да умреш. Натам ще заминеш ти, ала ще се върне той.

С разтреперани пръсти Маскул припряно запали нова клечка. Нямаше никого. Беше тихо като в гроб.

Гласът повече не се обади. Маскул почака, няколко минути и се спусна в подножието на кулата. Вън смазващата тежест изчезна веднага, макар още да дишаше учестено и сърцето му да биеше бързо като на човек, вдигнал прекалено тежък товар.

Тъмният силует на Найтспор се приближи към него.

— Там ли е Краг? — попита той.

— Не — отвърна Маскул. — И да е бил там, аз не го видях. Един глас обаче ми подшушна да се пазя от теб.

— О, да, ще чуеш още такива гласове — загадъчно кимна Найтспор.