Пътешествие към Арктур

18. ХОНТ

Докато Маскул почиваше, Корпанг неуморно крачеше напред-назад и махаше с ръце. Беше си загубил жезъла. Лицето му бе пламнало от едва сдържано нетърпение, което подчертаваше естествената грубост на външността му. Най-сетне той спря пред Маскул и го погледна.

— Какво смяташ да правим?

Маскул вдигна очи към него и лениво посочи към планините в далнината.

— Ще чакаме, защото не можем да стигнем сами.

— Какво ще чакаме?

— Не знам… Какво е това? — внезапно възкликна той. — Върховете си смениха цвета от червен на зелен.

— А, вятърът лич е задухал нататък.

— Вятърът лич?

— Атмосферата на Личсторм. Тя винаги се придържа около планините, но когато духне северният вятър, стига до Треал — обясни Корпанг.

— Като мъгла ли е?

— Особена мъгла, защото разправят, че подклажда сексуалната страст.

— Значи ще правим любов — засмя се Маскул.

— Може да не се окаже толкова забавно — малко намусено подхвърли Корпанг.

— Кажи, как тези прегънати под прав ъгъл върхове запазват равновесие?

Корпанг погледна към надвисналите над равнината върхове, които чезнеха в мрака.

— Страстта ги крепи.

Маскул отново се разсмя, но изпитваше странно смущение.

— Любовта на скалата към другата скала, така ли? — възкликна той развеселен.

— Няма нищо смешно, защото е точно така.

— Скоро ще ги поразгледаме отблизо. Зад тези планини е Баре, нали?

— Да — кимна Корпанг.

— А по-нататък е Океанът. Как се нарича той?

— Името му научават само онези, които умират край бреговете му.

— Толкова безценна ли е тайната му, Корпанг?

Бланчспел приближаваше западния хоризонт. До края на деня оставаха още повече от два часа. Около тях се смрачи. Падаше лека мъглица, която не беше нито влажна, нито студена. Веригата на Личсторм се виждаше като неясно петно на небето. Щипещият въздух беше натежал от електричество. Маскул почувства емоционална възбуда и изглеждаше, че при най-слабата външна причина ще загуби самоконтрол. Корпанг оставаше мълчалив с плътно стиснати устни.

Маскул продължаваше да се взира в една висока камениста грамада наблизо.

— Мястото е добро за наблюдателница. Все нещо ще забележим от върха.

Без да изчака мнението на спътника си, Маскул се закатери нагоре и след пет минути бе на върха. Корпанг го последва.

Оттук пред тях се разкри цялата местност, наклонена към морето, което беше просто далечна лъскава ивица вода. Но очите на Маскул се откъснаха от гледката и се задържаха на нещо дребно на три километра разстояние, подобно на кораб, който, увиснал само на няколко метра височина във въздуха, се носеше бързо към тях.

— Какво мислиш за това? — възкликна той стъписан.

Корпанг поклати глава, без да отговори.

След две минути летящото съоръжение беше намалило наполовина разстоянието до тях. Все повече заприличваше на кораб. Летежът му обаче не изглеждаше плавен, беше дори доста капризен и неравен. Носът му ту подскачаше нагоре-надолу, ту се местеше наляво-надясно. Маскул най-сетне забеляза на кърмата мъж и нещо подобно на мъртво животно, проснато в средата й. Щом леталото се приближи още, най-сетне се видя и плътната синя мъглица под и зад корпуса му. Въздухът пред носа, обърнат към тях, беше чист.

— Май пристига онова, което чакахме, Корпанг — подвикна Маскул. — Само че как ли въобще пътува?

Той поглади замислено брада и, страхувайки се, че ще ги подмине, застана върху най-високата скала, изрева силно и заръкомаха. Леталото, което вече беше само на неколкостотин метра, леко промени курса си и се насочи право към тях. Нямаше никакво съмнение, че летецът беше забелязал присъствието им.

Возилото намали скоростта си до бързината на пешеходец, но движенията му оставаха неравномерни. Формата му беше доста чудновата. На дължина стигаше шест метра, скосено след ъглестата кърма от двете страни до плоския кил отзад, широк един-два метра. Равното дъно на кораба се носеше едва на около три метра от земята. По него не се виждаха украшения. На борда се возеше само един пътник, а другата фигура, която бяха зърнали отдалеч, бе просто леш на някакво животно с големината на едра овца. Синята мъгла след кораба явно излизаше от святкащата точка в крайчеца на късата вертикална мачта, закрепена към кърмата. Щом возилото се приближи на няколко метра пред смаяните им погледи, пътуващият вътре мъж свали мачтата и покри блестящия връх с калъф. Постъпателното движение бе прекратено и корабът се разлюля насам-натам, без да се спуска, обгърнат в синята мъгла. Най-накрая широката му страна приближи скалистия хълм, на който стояха двамата мъже. Щурманът скочи на земята и се закатери към тях.

Маскул подаде ръка, за да му помогне, но той я отблъсна надменно — Беше млад мъж, среден на ръст. Носеше прилепнали към тялото кожени дрехи. Краката и ръцете му бяха съвсем обикновени, но торсът му беше непропорционално дълъг. Маскул никога не беше виждал по-голям и по-широк гръден кош от неговия. Безбрадото му лице имаше заострени и грозни черти и язвително ухилено изражение, с коси очи и вежди и щръкнали зъби. От челото му излизаше орган, който сякаш беше осакатен — от него беше останало само противната месеста основа. Имаше къса и рядка коса. Маскул не можеше да определи цвета на кожата му, който явно беше в такова отношение към джал като зеленото към червеното.

Щом стигна до върха, непознатият спря и, предизвикателно ухилен, заразглежда двамата мъже през полуспуснатите си клепачи. Маскул нямаше търпение да заговори, но не желаеше да е пръв. Разколебан, Корпанг стоеше назад.

— Кои сте вие? — попита накрая летецът. Силният му глас звучеше с пренеприятен тембър. На Маскул му прозвуча като голяма струя въздух, свистяща през тясно отвърстие.

— Аз съм Маскул, а приятелят ми се нарича Корпанг — отвърна той. — Той е от Треал, а мен не ме питайте откъде пристигам.

— Аз пък съм Хонт от Сарклаш.

— Къде се намира тази територия?

— Допреди половин час можех да ви я покажа, но вече притъмня. Това е една планина в Личсторм.

— Там ли се връщаш?

— Да — потвърди летецът.

— За колко време ще стигнем до нея с кораба?

— За два-три часа.

— Ще се поберем ли и тримата?

— А, и вие ли сте за Личсторм? — учуди се Хонт. — За какво ви е да ходите там?

— Да разгледаме страната — очите на Маскул проблясваха лукаво. — Но нека преди това се навечеряме. Не си спомням днес да съм слагал залък в уста. Ти си бил явно на лов и сигурно няма да ни липсва храна.

— А на теб явно не ти липсва наглост — погледна го захилено Хонт. — Ама и аз съм си такъв и затуй ми харесват подобни хора. Приятелят ти май ще си остане гладен, но няма да си поиска ядене от непознат. Съвсем на сащисана жаба, измъкната от тъмна дупка, ми прилича.

Маскул докосна ръката на Корпанг да не възразява.

— Къде ловува, Хонт? — поинтересува се той.

— В Матерпле. Лош късмет обаче — улучих с копието Само това степно конче, дето лежи там.

— Ти кажи кой живее в Личсторм?

— Има там мъже, има и жени. Но не и мъже-жени като теб.

— Какво наричаш мъже-жени?

— Човеци със смесен пол като теб. В Личсторм половете са чисти.

— Винаги съм се възприемал като мъж.

— Може, но трябва да се провери мразиш ли жените и дали се страхуваш от тях?

— Защо, теб да не би да те е страх?

— В Личсторм всичко е различно… — изкиска се Хонт, та чак си показа зъбите. — Значи туристи, а?

— Признавам, че след думите ти съм любопитен да видя жените там.

— Ще ви запозная със Сюленбод.

След като подхвърли тая фраза, той помълча и ненадейно избухна в мощен басов смях, от който гръдният му кош се затресе.

— Сподели шегата с нас — рече Маскул.

— А, ще я разберете по-късно.

— Ако се будалкаш с мен, няма да се церемоня много-много с теб.

Хонт отново се закикоти.

— Сюленбод ще ми бъде задължена. Дори да не я навестявам толкова често, колкото й се иска, винаги се радвам да й услужа… Добре, можете да се качвате на кораба.

Маскул потърка нос, двоумейки се:

— Защо се ненавиждат помежду си половете в твоята страна — защото страстите там са по-слаби или по-силни?

— На други места може и да има нежни чувства, в Личсторм обаче цари само жестоката страст.

— Какво означава „жестока страст“?

— При нас мъжете търсят у жената не насладата, а болката.

— Искам да го видя, пък после нека умра.

— Да — с подигравателен тон потвърди Хонт, — ще е жалко да стигнете до Личсторм и да изпуснете подобен шанс.

Сега вече Корпанг дръпна Маскул за ръката.

— Това пътешествие ще свърши лошо — предупреди той.

— Защо?

— Тръгна, защото допреди малко гонеше Муспел, а сега търсиш жени.

— Остави ме — рече Маскул. — Остави всичко на късмета ми. Как пристигна това корабче дотук? — обърна се той към Хонт.

— Какво си хортувате за Муспел? — наостри слух Хонт.

Корпанг го стисна грубо за рамото и го погледна право в очите.

— Какво знаеш за Муспел? — изръмжа той.

— Не много. Само нещичко. Като седнем за вечеря, ме питай. Време е вече да тръгваме. Да ти кажа, преминаването над планините през нощта не е детска игра.

— Няма да забравя — натърти Корпанг.

— Да се качваме ли? — извика Маскул, поглеждайки към корабчето.

— По-кротко, друже. Направен е само от камъш и кожа.

— Трябва най-напред да ме осветлиш по какъв начин съумява да преодолее законите на гравитацията.

— Да ви подшушна една малка тайна — каза насмешливо Хонт. — Всички закони са за жените. Истинският мъж е закононарушител и престъпник.

— Не разбирам…

— Огромната маса на земята непрекъснато ражда женски елементи, а мъжките части от скалите и от живите организми също така непрекъснато се опитват да ги достигнат. Ето какво е гравитацията.

— Как успяваш да летиш с кораба?

— Двата ми мъжки камъка свършват цялата работа. Под корпуса му е единият и го пази да не се разбие на земята другият е на кила и го варди от твърди предмети отзад. Единствената част от кораба, която земята привлича, е каютата, върху която не падат лъчите на мъжките камъни. Така че каютата определя направлението на кораба.

— Що за чудо са тези „мъжки камъни“?

— Ами те наистина са мъжки — рече Хонт. — В тях няма нищо женско; постоянно изхвърлят мъжки искри, които поглъщат женските елементи, издигащи се от земята. Не остава нито една женска искрица, която да привлича мъжките съставни части на корпуса, и той преодолява силата на тежестта.

Маскул вникваше в обясненията на летеца.

— Сигурно си много изкусен и сръчен, Хонт… Ловуваш, строиш кораби, знаеш много… Я, слънцето вече залязва и май е по-добре да потегляме вече.

— Качи се тогава пръв и избутай плячката ми по-напред. Двамата с тъжния ти приятел ще се сместите по средата.

Маскул веднага се спусна долу и се прехвърли на борда, но тук го чакаше изненада. Едва стъпи на крехкото дъно, придържайки се все още за скалата, теглото му изчезна напълно и той сякаш заплува в някаква гъста среда като в солена вода. В същото време скалистият ръб, който стискаше, го привличаше като слаб електрически ток и той с мъка успя да се откопчи.

След първоначалния шок Маскул спокойно прие правилата на новия порядък, който цареше тук, и се захвана да премести трупа на животното, което не го затрудни особено при отсъствието на сила на тежестта в кораба. Корпанг също слезе. Поразителната промяна не беше смутила ни най-малко спокойствието му, основано на морални идеи. Хонт се качи последен, хвана опората, на която беше закрепен горният мъжки камък, и след като махна капачето, я изправи. Тогава Маскул видя отблизо тайнствената светлина, която в противодействие с природните закони изпълняваше ролята не само на подемна, но и на движеща сила. Лъчите й бяха затъмнени от червеникавите отблясъци на огромното слънце и тя не беше по-впечатляваща от обикновения блясък на синьо-бял диамант, макар силата й да се измерваше от оцветената мъгла, която оставяше на метри назад.

Управлението се извършваше посредством капака, привързан към горната част на мачтата, чрез който се затваряше или откриваше отделен сегмент от лъчите на мъжкия камък, или дори всичките наведнъж. Веднага щом Хонт издигна мачтата, въздушното возило се откъсна от скалата и бавно полетя към планините. Бланчспел изчезваше зад хоризонта, а гъстата мъгла скри всичко в радиус няколко километра. Въздухът стана по-прохладен и свеж.

Скоро скалните масиви изчезнаха от огромната наклонена равнина. Хонт отмести целия капак и корабът полетя с пълна скорост.

— Казваш, че пътуването между планините нощем е трудно — подвикна Маскул. — Мислех си, че е невъзможно.

— Трябва да си готов за всякакви опасности и да се смяташ за щастливец, ако се отървеш само с пукнат череп — изсумтя Хонт. — Да знаеш, че ако продължаваш да ме притесняваш с брътвежите си, дори няма да приближим планините.

Маскул си затрая.

Смрачаваше се все повече. И ако за гледане нямаше много, имаше много нови усещания. Летенето на кораба, извършвано от безконечната битка между мъжките камъни и силите на гравитацията, приличаше на премятането на лодка сред разбушуваното море. На двамата пътници скоро им призля. От мястото си в каютата Хонт ги следеше подигравателно с едно око.

Час и половина след потеглянето корабът пристигна до предпланините на Личсторм и започнаха да се издигат в пълна тъмнина. Отвсякъде — под, зад и встрани — околността беше осветена от ярките сини лъчи на двата мъжки камъка. Далеч напред, докъдето те не достигаха, Хонт се ориентираше по естественото светене на скалите, на тревата и на дърветата, които фосфоресцираха слабо, растителността — доста по-силно от почвата.

Нямаше луна, нито звезди и Маскул заключи, че в горните слоеве на атмосферата има гъста мъгла. Един-два пъти усети, че се задушава от облаците на своенравната мъгла, която удвояваше силата на светлината, вместо да я отслаби. През това време го връхлетяха кошмарни чувства и изпита мимолетен, необясним уплах и трепет.

Сега се носеха над долината, която отделяше предпланините от самите възвишения. Корабът се издигна на хиляди метра височина, С приближаването им към скалите Хонт зорко следеше задната светлина, за да не се закачат о някой зъбер. Маскул с възхищение наблюдаваше обиграните му действия. Продължиха да летят доста време. Застудя още повече, въздухът овлажня. Задуха и с пристъпите на вятъра мъглата хвърляше снежец по тях. Маскул се обливаше в пот от страх, но не заради опасностите на полета, а по-скоро защото бе ужасен от гъстите облаци, които ги обгръщаха.

Пресякоха първата скална линия. Не се движеха напред, а се издигаха още, както се виждаше от облаците, през които минаваха, осветени от мъжките камъни. Земята отдолу се загуби някъде. Внезапно, съвсем неочаквано се показа луната. В най-високата атмосфера насам-натам пълзяха плътни мъгли, разкъсвани тук-таме от небето, където сияеше Теарджелд. Вляво под тях за секунди се мярна гигантски връх, покрит със зеленикав лед, и отново изчезна в облаците. Маскул вече се бе нагледал и желаеше въздушното пътешествие да свърши час по-скоро.

Светлината от мъжките камъни освети лицето на нова скала — огромна, назъбена и отвесна. От четирите си страни тя неусетно се разтваряше в нощта. Минавайки покрай нея, те забелязаха издаден квадратен корниз, с дълга три метра стена, затрупан с няколко сантиметра зелен сняг. Веднага зад него в скалата зееше тъмен процеп, вероятно вход на пещера.

Хонт сръчно приземи кораба на площадката. Изправи се и свали мачтите на кила и трюма. После прибра двата мъжки камъка в ръка. Лицето му беше ярко осветено от синьо-бялото сияние на лъчите им и изглеждаше доста кисело.

— Да влизаме ли? — подвикна Маскул.

— Да. Тук живея.

— Благодарим за успешния край на опасното пътуване.

— Да, доста рисковано си беше.

Корпанг скочи на площадката и захихика глупаво.

— Нямаше нищо страшно. Съдбата ни е приготвила друго. Ти си само лодкарят, нали, Хонт?

— Нима? — възкликна Хонт и се изкикоти противно. — Мислех си, че возя хора, а не божества.

— Къде се намираме? — попита Маскул, слизайки.

Хонт още стоеше в каютата.

— В Сарклаш — втората по големина планина в страната.

— Коя е най-високата?

— Ададж. Между Сарклаш и Ададж лежи гребен, който на места е труднопроходим. В най-ниската точка по средата на гребена се намира Прохода Морнстаб за Баре. Сега вече знаете горе-долу местната география.

— Тук ли живее жената Сюленбод?

— Наблизо е — ухили се Хонт.

Той скочи от кораба и като ги избута безцеремонно, се отправи към пещерата.

Маскул го последва по петите, Корпанг — подир Маскул. Няколко каменни стъпала водеха към входа, закрит с широка животинска кожа. Домакинът я отмести и влезе, без да я задържи пред двамата мъже. Маскул нищо не каза, само я хвана и я дръпна на земята. Хонт прекрачи съборената кожа и го изгледа студено, но не продума нищо.

Озоваха се в широка правоъгълна пещера със стени, под и таван, издялани в голата скала. Точно срещу вратата, от която влязоха, имаше друга, по-малка. В пещерата беше хладно и мрачно, а между двете врати се образуваше ледено течение. По пода бяха проснати кожи от диви зверове, по стената висяха късове сушено месо, а в ъгъла имаше няколко издути от алкохолно питие мехове. Навсякъде се въргаляха бивни, рогове и кости. На стената бяха облегнати две ловни копия с великолепни кристални върхове.

Хонт остави мъжките камъни край входа и цялото помещение се освети. После отиде до месото, откъсна си едно едро парче и го загриза лакомо.

— Ние поканени ли сме на гощавката? — попита Маскул.

Хонт махна към висящото месо и към меховете, не преставайки да дъвче.

— Къде са чашите? — Маскул се протегна към мяховете.

Хонт посочи една глинена чаша, която се търкаляше на пода. Маскул я вдигна, хвана под мишница най-близкия мях, отпуши го и, без да го пуска, наля от питието в чашата. Опита го и установи, че е чист спирт. На един дъх глътна останалото и се почувства много по-добре.

Втората порция той подаде на Корпанг. Онзи отпи, преглътна и безмълвно му върна чашата. До края на престоя им в пещерата спътникът му отказа да си пийне втори път. Маскул допи чашата и забрави всичките си грижи.

Отиде до накаченото месо, награби, колкото можеше да носи в ръце, и седна на една купчина кожи да си хапне на воля. Месото беше жилаво и сурово, но никога не беше ял по-апетитна храна. Не можеше да определи какъв е вкусът, което не беше изненадващо, след като бе на планета, където живееха такива необикновени твари. Продължиха да се хранят мълчаливо. Корпанг похапна скромно, стана и си легна върху купчината кожи. Дръзките му очи не изпускаха нито едно движение на другите двама. Хонт още не беше пил от меховете.

Маскул също привърши с вечерята. Той изпразни още една чаша, въздъхна доволно и се приготви за разговор.

— Хайде сега разкажи за тукашните жени, Хонт. Хонт отиде да донесе нова чаша и нов мях с алкохол, разкъса със зъби връзката му, сипа си и бързо гаврътна няколко чашки. После седна, кръстоса крака и се обърна към Маскул.

— Е?

— Значи са отвратителни?

— Смъртоносни са.

— Смъртоносни? — учуди се Маскул. — Как така да са смъртоносни?

— Сам ще узнаеш. Гледах те в кораба, Маскул. Имаше лоши предчувствия, нали?

— Не крия. На няколко пъти ми се струваше, че се боря с кошмар. Какво беше това?

— От женската атмосфера на Личсторм е. Сексуални страсти.

— Не изпитвах никакви страсти — възрази Маскул.

— Беше си страст — първият етап на страстта. Природата подлъгва другите хора да се женят, но за нас, местните, това е мъчение. Чакай само да излезем. Отново ще те връхлетят същите кошмари, десет пъти по-лоши заради алкохола, дето изпи… Как мислиш ще свърши всичко?

— Ако знаех, нямаше да задавам въпроси.

— Сюленбод — рече Хонт и се засмя шумно.

— Ще свърши, като пожелая Сюленбод, така ли?

— И какво ще излезе от цялата работа, Маскул? Какво ще получиш от нея? Сладникаво, припадъчно, белопръсто женско сластолюбие.

Маскул невъзмутимо обърна още една чаша.

— Защо й е да дарява с ласки някакъв случаен странник? — попита той.

— Всъщност, тя няма да те дари с нищо подобно. Без да ти се удаде да го предотвратиш, ще получиш от нея само страдание, безумство и вероятно смърт.

— Може да имаш право, ама на мен ми звучи много налудничаво. Защо да приемам безумството и смъртта?

— Страстта ще те принуди — отвърна Хонт.

— А ти? — попита Маскул, загризал ноктите си.

— О, аз имам мъжки камъни. Те неутрализират влиянието й.

— И с тяхна помощ се пазиш да не заприличаш на другите мъже?

— Да, само че внимавай, Маскул, без номера.

Маскул отново надигна чашата и не отвърна нищо.

— Значи тук мъжете и жените са врагове и не познават любовта? — заговори той накрая.

— Тази вълшебна думичка… Да ти кажа ли, Маскул, какво е любовта? Любовта между мъжа и жената е невъзможна. Ако Маскул обича една жена, влюбени в нея са женските предшественици на Маскул. В нашата страна мъжете са истински мъже и не са взели нищо от женското си родословие.

— Откъде са мъжките камъни?

— Те ли? В. тях няма нищо особено. Сигурно някъде има цели находища от тях. Само те предпазват света съвсем да се феминизира. Иначе ще стане огромна купчина от смазваща сладост без индивидуални форми.

— И тази сладост мъчи мъжете?

— Животът на абсолютния мъжкар е жесток. Излишъкът от жизненост вреди на тялото и какво друго, ако не страдание, му носи това?

Корпанг седна ненадейно и заговори на Хонт:

— Припомням ти, че обеща да разкажеш за Муспел.

— Я, подземникът взе, че се съживи! — рече Хонт злорадо.

— Да, разкажи ни — вметна небрежно Маскул.

Хонт отпи мощен гълток, позасмя се и захвана:

— Е добре. Тая история е кратка и едва ли си заслужава да я разказвам, но след като ви интересува… Преди пет години тук пристигна един чужденец и заразпитва за светлината Муспел. Казваше се Лодд и идваше от изток. Една слънчева лятна утрин се домъкна пред входа на пещерата. Ако поискате да го опиша, ще призная, че не съм виждал втори като него. Имаше толкова горд, благороден и възвишен вид, че почувствах собствената си кръв мръсна. Можете да се сетите, че подобно чувство не съм изпитвал спрямо никого. Сега, като си го припомням, разбирам, че той не беше по-висш, а различен. Впечатлен от него, скочих на крака и му заговорих прав. Той попита за пътя към Ададж. И тогава подхвърли: „Твърди се, че там понякога може да се види светлината Муспел. Известно ли ти е нещо за нея?“ Казах му истината — че нищо не съм чувал, и той продължи: „Е, аз тръгвам към Ададж. Кажи на моите следовници, ако ги срещнеш, че трябва да сторят същото.“ И толкоз. Мъжът продължи, а аз нито съм го виждал, нито съм чувал за него оттогава.

— И не го последва от любопитство? — обади се Маскул.

— Не, защото щом се обърна с гръб, интересът ми към него изчезна.

— Навярно защото не ти е бил нужен.

— Пътят ни е набелязан — погледна Корпанг към Маскул.

— Така изглежда — безразлично се съгласи той.

Разговорът позамря. Тишината потискаше Маскул и той се размърда.

— Какъв е цветът на кожата ти, Хонт? Стори ми се странен, като го видях на светлото.

— Долм — отвърна домакинът им.

— Улфир-със синьо — обясни Корпанг.

— Ясно. Цветовете ви са доста озадачаващи за чужденеца.

— А какви цветове има във вашия свят? — попита Корпанг.

— Три основни цвята, а тук изглежда имате пет, макар че не мога да си представя как е възможно.

— Тук има две групи основни цветове — рече Корпанг. — Единият от цветовете — синьото — влиза и в двете, така че общо има пет основни цвята.

— Защо две групи?

— Защото всяка е създадена от различно слънце. От Бланчспел — синьо, жълто и червено, а от Алппен — улфир, синьо и джал.

— Невероятно е, че никога не съм се сетил — промърмори Маскул.

— Това е още един пример за задължителната троичност на природата. Синьото е съществованието — тъмнината, която прониква през светлината, контрастът между природата и нищото. Жълтото е взаимовръзката. Под светлината му ние виждаме най-ясно отношенията между отделните предмети. Червеното е чувството. Когато видим червения цвят, се обръщаме към вътрешните си преживявания… Що се касае до цветовете на Алппен, синьото е по средата между другите два и не се отнася към съществуването, а към взаимовръзката. Съществуването е улфир, следователно това е друг вид съществование.

— Страхотни философи сте били вие, подземниците — прозя се отегчен Хонт.

Маскул стана и се огледа.

— Накъде води другата врата?

— Виж сам — предложи му Хонт.

Маскул пресече помещението, отметна завесата встрани и изчезна в нощта. Хонт рязко скочи на крака и хукна подир него.

Корпанг също се изправи. Той отиде до недокоснатите мехове, отвърза ги и изля съдържанието им на пода. После взе ловните копия и счупи кристалните им върхове. Преди да се върне на мястото си, Маскул и Хонт се появиха отново. Бързите пъргави очи на домакина им веднага забелязаха какво е станало. Той се усмихна и пребледня едновременно.

— Не си стоял без работа, друже!

Корпанг гледаше Хонт настойчиво и дръзко.

— Реших, че няма да е зле да ти изтръгна зъбите — процеди той.

Маскул избухна в хохот.

— Краставата жаба май излиза на светло с някаква цел. Кой би си помислил?

След като изгледа вторачено Корпанг две-три минути, Хонт внезапно изкрещя неестествено като зъл демон и се нахвърли връз него. Двамата се счепкаха като диви котки и се завъргаляха по пода. Ту бяха долу, ту се оказваха прави. Маскул не можеше да разбере кой надделява, но не направи опит да ги разтърве. Хрумна му нещо на ума, той сграбчи мъжките камъни и смеешком избяга с тях през горната врата в голата нощ навън.

Изходът гледаше към нова пропаст от обратната страна на планината. Единственият път беше тесният корниз, засипан със зеленикав сняг, който минаваше по скалата вдясно. Маскул запрати камъните в пропастта. Макар в ръката му да тежаха, те паднаха надолу като перца, оставяйки дълга опашка от пара. Маскул все още съзерцаваше полета им, когато Хонт изскочи търчейки от пещерата, следван от Корпанг, и нервно го сграбчи за ръката.

— В името на Краг, какво направи!

— Хвърлих ги зад борда — отвърна му Маскул през смях.

— Проклет ненормалник!

Яркият цвят на Хонт ту се засилваше, ту отслабваше, сякаш кожата му пулсираше. Свръхнапрягайки волята си, той се овладя.

— Знаеш ли, че това ще ме унищожи?

— А ти не ме ли подготвяш от един час насам да попадна по-лесно в примките на Сюленбод? Е добре, горе главата! Хайде с нас да се позабавляваме!

— Подиграваш ми се, а аз казвам горчивата истина.

Присмехулната неприязън на Хонт беше изчезнала напълно. Изглеждаше като болник и лицето му дори се облагороди.

— Съжалявам за теб, Хонт, но се наложи да помисля и за себе си. Сега и тримата имаме да изпълним една задача, което явно ти още не си разбрал.

— Защо изобщо трябва да ходим? — кротко се обади Корпанг. — Не можете ли да се сдържите, поне докато не бъдем извън опасност?

Хонт го изгледа с помътнял поглед.

— Не — изхриптя той. — Призраците вече ме връхлетяха. Седна намусен, но след миг отново рипна.

— Не мога да чакам… играта започна.

Подир малко в мълчаливо съгласие те тръгнаха по корниза. Хонт вървеше начело. Пътеката беше тясна, стръмна и хлъзгава, така че трябваше да са крайно предпазливи. Фосфоресциращият сняг и скалите осветяваха пътя им.

След като изминаха около осемстотин метра, Маскул, вторият в групата, се олюля, подпря се на скалата и седна.

— Алкохолът подейства. Старите ми кошмари се връщат и са още по-страшни.

— Значи си орисан — обърна се Хонт.

Макар да съзнаваше ясно къде и с кого се намира, на Маскул ме се струваше, че някакво черно, безформено и свръхестествено същество го притиска и се опитва да го задуши. Изпълнен с ужас и разтреперан, той не можеше да мръдне. Пот на едри капки се стичаше от лицето му. Кошмарът не свършваше, ту отстъпваше, ту се разрастваше. Като че ли в един миг видението почти изчезваше, но в следващия формата му се очертаваше отново, носейки, както той се досещаше, неговата гибел. Внезапно то напълно се стопи и Маскул се почувства освободен. Свеж пролетен бриз повя по лицето му и слухът му долови мудното самотно чуруликане на далечна птичка, сякаш в душата му зазвуча поезия. През целият си живот не беше усещал толкова сърцераздирателна и покъртителна радост! Но и тя изчезна почти мигновено.

Маскул седна и прокара длан през очите си, замаян като след среща с ангел.

— Съвсем пребледня — рече Корпанг. — Какво става?

— След мъчението изживях любовта — простичко промълви Маскул.

Той се изправи. Хонт го гледаше смръщено.

— Няма ли да ни кажеш какво почувства?

— Когато-бях в Матерпле — започна бавно и замислено Маскул, — видях буреносни облаци, които с една светкавица се превръщаха в многобагри живи организми. Точно така сега се успокоиха и тъмните ми терзания, сякаш се сляха в едно и от тях се роди веселие. Без кошмарите не би дошла радостта. Сигурно Природата желае това. Истината току-що проблесна в съзнанието ми… Вие, хората от Личсторм сте глупци. Живеете със страданието, без да разберете, че това са родилни мъки.

— Ако думите ти са правдиви, ти си велик първооткривател — промърмори Хонт.

— С какво се различава новото усещане от обикновената любов? — попита Корпанг.

— Съдържаше всичко, което има и в любовта, и в безумието.

— Мъжете от Личсторм никога няма да я преживеят, защото са твърде мъжествени — отбеляза Корпанг, пощипвайки брадичката си.

— Защо само ние трябва да страдаме? — възрази Хонт, побледнял.

— Природата е капризна и жестока и не спазва законите на справедливостта… Ела с нас, Хонт, и отхвърли това бреме.

— Ще помисля — промълви той. — Може би тъй и ще стане.

— Още много ли остава до Сюленбод? — осведоми се Маскул.

— Не, тя живее под висящия връх на Сарклаш.

— Какво ли ще се случи довечера? — прошепна Маскул повече на себе си, но Хонт го чу и му отговори:

— Не очаквай нищо хубаво, каквото и да си преживял преди миг. Тя не е жена, а е огромна маса от чиста сексуалност. Страстта ти за момент ще й даде човешка форма. Ако промяната беше по-продължителна, ти би и предал част от своята душа.

— Може би промяната може да стане постоянна.

— За да го направиш, не е достатъчно да я желаеш. И тя трябва да те пожелае. Защо й е?

— Никога не става така, както очаква човек — поклати глава Маскул. — По-добре да тръгваме отново.

Тримата подновиха пътуването. Корнизът още се изкачваше. След един завой на скалата Хонт го изостави и се отправи нагоре през стръмното дере, което водеше напряко към следващото възвишение. Ту се катереха, ту пълзяха. През цялото време Маскул мислеше само за безграничната радост, която бе изпитал преди малко.

Равната почва горе беше суха и мека, пружинираше под нозете. Снегът постепенно изчезна и се показаха ярки растения. Хонт свърна наляво.

— Тук сме под козирката — рече Маскул.

— Да — потвърди Хонт. — След пет минути ще видите и Сюленбод.

При тези думи изненадан, Маскул усети, че устните му потръпват от чувственост и по цялото му тяло се разлива възбуда.

Тревата светеше мъждиво. Пред тях се възправи огромно дърво с проблясващи клони. По него висяха безброй червени плодове като фенери, но нямаше листа. Долу под него седеше Сюленбод. Прекрасното й сияние, смесица от джал и бяло, блещукаше в мрака. Седеше с изправен гръб и кръстосани крака и спеше. Беше облечена в невероятни кожени одежди, започващи като плащ, преметнат през рамото й горе, и завършващи отдолу с широки панталони до коленете; небрежно скръстила ръце, с нахапан плод в едната.

Маскул застана до нея и жадно я загледа. Струваше му се, че никога не беше виждал по-женствено същество. Меката й плът се топеше, органите на лицето й бяха неразвити и едва напомняха на човешки. Само устните й бяха плътни и изразителни, леко нацупени, набъбнали като изблик на волята на фона на спящата протоплазма. Цветът на спуснатите й коси не можеше да се определи. Дългите разрешени кичури бяха подпъхнати в яката на дрехата й за удобство.

Корпанг изглеждаше бездеен и мрачен, но другите двама мъже видимо се оживиха. Сърцето на Маскул биеше тежко в гърдите. Хонт го бутна и рече:

— Почувствах се тъй, сякаш ми откъсна главата.

— Така ли?

— Но в същото време изпитвам невероятна радост — додаде Хонт, усмихнат страдалчески.

Той докосна с ръка рамото на жената. Тя се пробуди тихо, погледна към тях, усмихна им се и отново се зае с плода. Маскул си помисли, че няма достатъчно ум дори да разговаря.

Ненадейно Хонт се свлече на колене и я целуна по устните.

Жената не го отблъсна. По време на целувката Маскул с изненада забеляза, че лицето й се промени. Чертите й изплуваха от неопределеността и добиха човешки, почти господарски вид. Усмивката й обаче угасна и тя свъси вежди. Жената отблъсна Хонт, стана и изгледа изпод свитите си вежди всеки един от тримата мъже. Последен беше Маскул. Тя дълго се взира в лицето му, но с нищо не издаваше какви мисли й минават през главата.

Междувременно, олюлявайки се, Хонт я приближи и се ухили. Тя го изтърпя мълчаливо, но щом посегна да я целуне за втори път, той падна назад и изкрещя ужасен, сякаш бе докоснал електрическа жица. Тилът му се удари в земята и тялото му замря неподвижно.

Корпанг скочи да му помогне. Но щом разбра какво го бе сполетяло, остави го на мястото му.

— Маскул, ела бърже! — извика той.

Светлината бавно чезнеше от кожата на Хонт. Беше мъртъв. Лицето му се бе променило до неузнаваемост. Главата му бе разцепена отгоре до долу надве, сякаш разсечена с брадва, и от раната струеше неопределена на цвят кръв.

— Не може да е от падането — рече Маскул.

— Не, Сюленбод го уби.

Маскул се обърна рязко към жената. Тя беше заела предишната си седяща поза. Мигновеният проблясък на разум беше изчезнал от лицето й и тя отново се усмихваше.