Пътешествие към Арктур

6. ДЖОЙУИМД

Когато Маскул се пробуди от дълбокия сън, го обгръщаше тъмна нощ. Духаше топъл, макар и плътен като стена вятър, какъвто няма на Земята. Остана легнал, защото не можеше да се изправи поради голямата тежест на тялото И. Усещаше тъпа болка, без да разбере от коя част на тялото му идва. Оттук насетне тя непрекъснато го съпровождаме. Понякога болката го дразнеше и ожесточаваше, понякога я забравяше.

Маскул почувства нещо твърдо на челото. Вдигна ръка и напипа месеста изпъкналост с размера на слива, в средата с кухина, чието дъно не можеше да усети. В същия миг откри огромни подутини от двете страни на врата си, на два сантиметра под ушите.

Върху тялото над сърцето му беше поникнало пипало. Дълго, колкото ръката му, само че тънко, меко и гъвкаво като опашчица на камшик.

Щом се увери, че има нови органи, сърцето му заби тежко. За каквото и да служат, даже да не стават за нищо, те доказваха едно: той беше в новия свят.

Част от небето просветля. Маскул повика спътниците си, но никой не се обади. Стресна се. Продължи да вика на неравни интервали, уплашен както от тишината, така и от гласа си. Накрая, след като не получи никакъв отговор, сметна, че е по-умно да спре да вдига шум и се изтегна, очаквайки хладнокръвно какво ще последва.

Малко по-късно Маскул забеляза наоколо някакви неясни сенки, ала това не бяха приятелите му.

Слаба млекообразна пара замести полека-лека черната нощ, небето се обагри в розово. Ако беше на Земята, би помислил, че се зазорява. Светлината неусетно се засилваше.

Тогава Маскул откри, че лежи върху пясък с кървавочервен цвят. Сенките, които беше мярнал, се оказаха храсти с тъмни стъбла и алени листа. Нищо друго не се виждаше. Настана ден. Мъглата беше твърде гъста, за да го напече слънцето, но в скоро време блясъкът на светлината стана по-ярък от обедното слънце на Земята. Горещината беше силна, но Маскул й се зарадва, тя успокояваше болката и намаляваше усещането за смазваща тежест. С изгряването на слънцето вятърът утихна.

Опита се да стане, но успя да се вдигне само на колене. Мъглата се беше разнесла отчасти, но можеше да различи само тесния кръг с червен пясък, осеян с храсталаци.

Нещо свежо и нежно докосна тила му. Маскул подскочи уплашен и се търколи на пясъка. Живо се преобърна през рамо и удивен видя до себе си една жена.

Беше облечена с проста дълга и широка дреха с бледозелен цвят, падаща на класически дипли. На Земята не биха я сметнали за красавица: лицето й приличаше на човешко, осеяно — или загрозено — от обезобразяващите органи, каквито Маскул откри на собственото си тяло. Над сърцето й също имаше пипало. Ала щом седна и очите им се срещнаха, между тях премина вълна на взаимно разбирателство. Сякаш Маскул проникна в душата й, където съзря любов, топлота и доброта, нежност и приятелство. От погледа й се излъчваше благородна добронамереност и на него му се стори, че я познаваше отдавна. Едва тогава усети истински красотата й. Беше висока и слаба, с изящни като музика движения. Кожата й не притежаваше плътния матов цвят на земните красавици. Беше прозрачна, а цветът й се сменяше постоянно според мислите и чувствата й, но без ярки нюанси, а напротив, оставаше нежен, преливащ и поетичен. Дългите й ленени коси падаха на тежки плитки. Новите органи, след като Маскул привикна към вида им, придаваха на лицето й особен, поразителен вид. Не можеше точно да го определи, само знаеше, че се отнася към незримото и духовното. Странните органи не противоречаха на обичта, която се четеше в очите й, нито на серафическата чистота на чертите й, само им прибавяха дълбочина, спасявайки ги от блудкавата красота на кокетната младост.

Погледът й беше така дружески, непринуден и открит, че Маскул, седнал пред нозете й, почти не изпита срам, че е гол и беззащитен. Въпреки това тя го разбра и му подаде преметнатата през ръката й дреха, същата като нейната, само че с по-тъмен, подходящ за мъж цвят.

— Ще можете ли да се облечете сам? — попита тя.

Маскул смътно осъзна думите, макар гласът въобще да не прозвуча.

Изправи се с усилие и тя му помогна да оправи сложните гънки на дрехата.

— Бедничкият, как страдате! — възкликна тя на същия безсловесен език.

Този път Маскул откри, че беше разбрал смисъла на казаното чрез органа на челото си.

— Къде съм? На Торманс ли съм? — попита той и залитна.

Тя го хвана за ръка и му помогна да седне.

— Да. И сте с приятели.

После го погледна усмихната и заговори високо на английски. Гласът й беше така свеж, силен и млад, че му заприлича на априлски ден.

— Сега мога да разбера езика ви, който най-напред ми се стори непознат — рече тя. — В бъдеще ще ви говоря с устата си.

— Невероятно! — възкликна Маскул и посочи челото си. — А какъв е този орган?

— Наричаме го брев. Благодарение на него четем мислите. Но думите на речта са по-важни, защото с тях проникваме в сърцето.

— Казват, че езикът ни е даден, за да лъжем себеподобните си — възрази той.

— Можеш да излъжеш и в мислите си. Затова аз мисля само добро и никога не тая лоши мисли.

— Срещнахте ли приятелите ми?

— Вие не сте дошъл сам? — отговори му тя с въпрос, гледайки го спокойно.

— Пристигнах с летяща машина заедно с още двама мъже. Сигурно при пристигането съм изгубил съзнание и оттогава не съм ги видял — обясни Маскул.

— Много странно! Никого не съм виждала. Те не могат да са тук, иначе щяхме да узнаем. Ние — мъжът ми и аз… — уточни жената.

— Как се казвате?

— Наричам се Джойуинд, а мъжът ми — Панаве. Живеем много далеч оттук, но вчера през нощта научихме, че лежите тук в безсъзнание. Почти се скарахме кой от двама ни да дойде, но на края аз спечелих. — Жената се разсмя. — Спечелих, защото от двама ни аз съм с по-силно сърце. А мъжът ми пък има по-ясни и по-чисти възприятия от моите.

— Благодаря, Джойуинд — чистосърдечно каза Маскул.

Цветовете под прозрачната кожа на Джойуинд се сменяха бързо.

— Защо ми благодарите? — възкликна тя. — Да правиш добро не е ли най-голямото удоволствие? Щастлива съм, че можах да ви помогна. Сега обаче ще трябва да си обменим кръв.

— Защо? — смути се Маскул.

— Налага се — настоя Джойуинд. — Кръвта ви е твърде гъста и тежка за тази планета. Няма да се оправите, ако не получите малко от моята кръв.

— Нищо не знам за планетата ви — рече Маскул и се изчерви. — Няма ли да ви заболи?

— Ако вашата кръв ви е причинявала страдания, предполагам, че и мен ще ме заболи. Ще си разделим страданието.

— Не съм виждал досега такова гостоприемство — прошепна Маскул.

— Нима не бихте направили същото за мен? — попита жената с усмивка, но беше малко притеснена.

— Не смея да поема отговорност за действията си в един непознат свят. Почти не зная къде се намирам. Все пак аз, естествено, ще постъпя като вас, Джойуинд.

Докато разговаряха, омарата се бе вдигнала над земята в дълги спирали и само горната атмосфера оставаше мъглива. Алената пустиня се простираше във всички посоки, освен в една, където на около четиристотин метра се виждаше нещо като оазис — с ниски хълмове, слабо покрити с дребни лилави дървета от основата до върха.

Джойуинд беше донесла със себе си нож от кремък. Съвсем невъзмутимо и старателно тя разряза дълбоко ръката си над лакътя. Маскул я укори, че се е наранила.

— А, няма нищо — отвърна тя през смях. — Пък и няма саможертва без жертва — къде ще е иначе заслугата? Хайде сега — и вашата ръка.

Кръвта потече по ръката на младата жена. Течността не беше червена, а млечнобяла, просветваща като опал.

— Не, не тази — извика Маскул и се дръпна назад. — Вече ме порязаха тук. — Той протегна другата ръка и кръвта му бликна.

Джойуинд внимателно и сръчно съедини двете рани, прилепвайки ръката си към Маскуловата. През разреза в тялото му сякаш се вля струя от удоволствие. Някогашните лекота и сила постепенно се възвръщаха. След около пет минути и двамата започнаха да изтъкват добронамереността си: той се опитваше да издърпа ръката си, а тя настояваше да продължи преливането. Най-сетне той успя да надделее, пък и беше време — съвсем пребледняла, Джойуинд бе останала без сили.

Тя го погледна с по-сериозно изражение отпреди, сякаш пред очите й бяха зейнали бездни.

— Как е името ви? — попита Джойуинд.

— Маскул.

— Имате ужасна кръв. Откъде идвате? — попита тя.

— От планета, наречена Земя… кръвта ни не е подходяща за вашия свят, Джойуинд. Очаквах това да стане и съжалявам, че ви послушах.

— О, не говорете така! Не можех да постъпя другояче — възрази младата жена. — Трябва да си помагаме един на друг. Въпреки това, извинете… извинете ме… чувствам се омърсена.

— Нищо чудно, защото за една жена е ужасно да приеме във вените си кръвта на чужденец, пристигнал от непозната планета. Ако не бях объркан и слаб, никога нямаше да позволя.

— Аз обаче щях да настоявам — рече Джойуинд. — Нали всички сме братя и сестри? Защо дойдохте тук, Маскул?

Той се посмути.

— Дали няма да ме сметнете за луд, ако ви призная, че и аз не знам? Дойдох тук с онези двамата, може би от любопитство или защото обичам приключенията.

— Навярно — съгласи се жената. — Но се питам… Приятелите ви трябва да са ужасни хора. А те защо са дошли?

— На това мога да отговоря. Следват Суртур.

Лицето на младата жена притъмня.

— Не разбирам — рече тя. — Поне единият от тях е лош и все пак, ако следва Суртур — или Майстора, както го наричаме тук — той не може да е лош.

— Какво знаете за Суртур? — попита учудено Маскул.

Джойуинд остана за миг мълчалива, загледана в лицето му. Мозъкът му беше тъй възбуден, като че ли го сондираха отвън.

— Разбирам… и все пак не мога да разбера — каза тя накрая. — Много е сложно. Вашият Бог е страховито същество без тяло, враждебно, невидимо. Тук ние не почитаме такива божества. Кажете ми, виждал ли е някой вашия Бог?

— Но защо да говорим за Бог? — недоумяваше Маскул.

— Искам да знам! — настоя жената.

— В стари времена, когато Земята е била млада и прекрасна, казват, че неколцина свети мъже са ходили с Бога и са говорили с Него. Само че тези времена са отминали отдавна.

— Светът тук е още млад. Майстора идва сред нас и ни говори. Той е истински и жив — приятел и любим. Той ни създаде и обича делото си.

— Вие лично срещали ли сте го? — попита Маскул, който не можеше да повярва на ушите си.

— Не. Още не съм направила нищо достойно, за да го заслужа. Някой ден може би ще имам възможност да се пожертвам и тогава ще бъда възнаградена — ще срещна Майстора и ще говоря с него.

— Наистина съм на друга планета! — възкликна Маскул. — Защо казвате, че Майстора и Суртур са едно?

— Защото са едно — настоя тя. — Ние, жените, и по-голямата част от мъжете му викаме Майстора. Някои обаче го наричат Суртур.

— Чували ли сте за Кристалния? — попита Маскул.

— Това е отново Майстора — отговори Джойуинд. — Знаете ли. Той има много имена, тъй като занимава твърде често мислите ни. Кристалния е галено име.

— Странно — промълви Маскул, — дойдох на планетата със съвсем различна представа за Кристалния.

Джойуинд поклати глава и тръсна плитки.

— В горичката по-надолу, насред пустинята, има посветен на Него олтар. Да идем там да се помолим. Ще се движим към Пулингдред, където е домът ми. Далеч е и трябва да се доберем дотам преди блодсомбър.

— Какво е това блодсомбър? — не я разбра Маскул.

— Близо четири часа в средата на деня лъчите на Бланчспел стават толкова силни, че никой не може да ги издържи. Наричаме това време блодсомбър.

— А Бланчспел е другото име на Арктур, така ли?

Джойуинд забрави сериозността си и се разсмя от все сърце.

— Естествено, Маскул, ние не използваме същите имена като вашите! Нашите названия може да не са много поетични, но точно отразяват същността на природата.

Младата жена го хвана нежно под ръка и те закрачиха Към покритите с дръвчета хълмове. Докато вървяха, слънцето проникна през мъглата и върху Маскул се стовари вълна от убийствена жега, която сякаш лъхаше от доменна пещ. Той неволно вдигна очи, ала веднага ги сведе. Единственото, което можеше да види в този миг, беше ослепителното кълбо от искряща електрическа белота, три пъти по-голямо от видимия диаметър на Слънцето. Известно време Маскул остана заслепен.

Господи! — възкликна той, — ако е така сутринта, имате право, че трябва да се приберем преди блодсомбър!

Щом се посъвзе, Маскул разпита Джойуинд колко дълъг е денят на Торманс.

И отново почувства сондирането в мозъка си.

— През тази част на годината при нас има два часа светлина за всеки ваш час през лятото — отговори му тя.

— Горещината е убийствена и въпреки това не се чувствам толкова зле, колкото очаквах — отбеляза Маскул.

— Аз, напротив, я усещам по-силно, отколкото обикновено, Не е трудно за обяснение. Вие имате част от моята кръв, а аз — от вашата.

— Да, и всеки път, като си го спомня, аз… кажете, Джойуинд, ще се промени ли кръвта ми, ако остана тук за дълго? Ще загуби ли червенината си, гъстотата си? Ще стане ли чиста, лека и прозрачна като вашата?

— Защо не? Ако поживеете като нас, сигурно ще заприличате на нас.

— Имате предвид храната, напитките? — попита Маскул.

— Ние не ядем, а пием само вода.

— И оставате живи? — удиви се Маскул.

— Водата ни е много силна — с усмивка му отвърна младата жена.

Щом си възвърна способността да вижда ясно, Маскул огледа околността. Огромната яркочервена пустиня се простираше навсякъде чак до хоризонта, с изключение на оазиса, който нарушаваше еднообразието. Над него беше безоблачното тъмносиньо, почти виолетово небе. Хоризонтът беше много по-широк, отколкото на Земята. Перпендикулярно на посоката, която следваха, на около шейсет километра постепенно се появи планинска верига. Най-високият връх имаше формата на чаша. Ако не беше силната светлина, под която всичко изглеждаше кристално ясно и реално, Маскул би повярвал, че пътува в страната на сънищата. Джойуинд показа върха във форма на чаша.

— Това е Пулингдред — рече тя.

— Как сте пристигнали от толкова далеч? — възкликна той удивен.

— Далеч е, наистина. Трябва да стигнем дотам.

— И сте изминали толкова път само за да ме намерите? — не преставаше да се диви Маскул.

— Ами да, че защо иначе?

Маскул се изчерви.

— Вие сте жената с най-храброто и най-благородното сърце, която съм срещал — заключи той накрая след кратка пауза. — Та това е постижение за спортист!

Тя стисна ръката му, а бузите й последователно се обагриха с неуловими за четката пастелни цветове.

— Да не говорим повече, моля ви, Маскул. Неудобно ми е.

— Добре тогава. Само че със сигурност няма да стигнем дотам преди обяд.

— Така е. Нека разстоянието не ви плаши. Дължината не означава тук нищо. За толкова неща имаме да мислим, да чувстваме, че времето минава неусетно.

Без да прекъсват разговора, те стигнаха до хълмовете. Възвишенията бяха полегати и не надвишаваха петнайсетина метра. Маскул забеляза необичайни растителни видове. Нещо, което му заприлича на кръг с лилава трева, тръгна бързо към тях. Като понаближи, мъжът установи, че въобще не беше трева; стръковете нямаха стъбла, а само лилави коренища. Всяко растение люлееше корените си като спици на колело без гума. Растението се преместваше, като последователно спускаше и изваждаше корените си, от пясъка. По силата на някакъв неосъзнат инстинкт растенията оставаха на групи и се придвижваха в една и съща посока като мигриращи птици в полет.

Друго забележително растение с формата на едра мъхеста топка, подобно на глухарче, прелиташе във въздуха. Джойуинд го улови изящно с ръка и го показа на Маскул. Растението имаше корени, но живееше вероятно във въздуха и се хранеше с химически съставки от атмосферата. Най-странен беше цветът му, напълно непознат за Маскул — не беше нито нов оттенък, нито смесица от други нюанси, а нов основен цвят, бляскав като синьото, червеното или жълтото и все пак различен. Запита за името му и Джойуинд обясни, че му викат улфирен. Скоро забеляза друг такъв цвят, който тя нарече джал. Маскул можеше да възприеме тези цветове само по далечни аналогии с познатите. Както синьото е нежно и тайнствено, жълтото — ясно и отчетливо, а червеното — кърваво и страстно, така той усещаше улфира като див и болезнен, а джала като трескава и сластна мечта.

Тъмната почва на възвишенията явно беше плодородна. Малки дръвчета с особени форми, една от друга по-разнообразни, макар и всичките лилави на цвят, покриваха склоновете и върха. Маскул и Джойуинд тръгнаха нагоре през горичката. Под дърветата се въргаляха в изобилие някакви твърди, блестящо сини плодове като едри ябълки с формата на яйце.

— Отровни ли са тукашните плодове? — поинтересува се Маскул. — Защо не ги събирате за храна? — Тя го погледна спокойно.

— Не ядем нищо живо. Подобна мисъл ни ужасява.

— На теория съм съгласен с вас. Може ли обаче само водата да ви засити?

— Вие, Маскул, ще ядете ли хора, ако не намерите нищо друго? — попита жената.

— Не, разбира се.

— Ние също не ядем нито растения, нито животни, които са същества като нас — обясни тя. — Остава ни само да пием вода и тъй като наистина човек може да се храни с каквото и да е, водата е напълно достатъчна.

Маскул откъсна един плод и го повъртя в ръце. Тогава откри за какво се използва един от новите му сетивни органи. Месестите изпъкналости под ушите незнайно как му разкриваха скритите свойства на плода. Можеше не само да го види, да го докосне и да го помирише, но да почувства и вътрешната му природа. Беше твърд, жилав и меланхоличен плод.

Джойуинд му даде отговор и на въпросите, които не зададе:

— Тези органи се наричат поигн. Позволяват ни да разберем всяко живо същество и да го почувстваме.

— За какво ви служат? — попита Маскул.

— Дават ни предимството да не сме нито жестоки, нито егоисти, скъпи Маскул.

Мъжът хвърли плода и отново се изчерви. Без да се смути, Джойуинд отново погледна потъмнялото му брадясало лице и бавно се усмихна.

— Засегнах ли ви? Много свойски ли говорих? Знаете ли защо смятате така? Защото още сте омърсен. Полека-лека ще свикнете да чувате всичко, без да се срамувате.

Преди Маскул да разбере какво ще направи Джойуинд, пипалото й се уви около врата му, сякаш го обгърна с ръка. Той не устоя на хладното докосване. Допирът на нежната, леко овлажнена кожа беше като целувка. Осъзна, че го целува една бледа, красива девойка. Странно, но не изпита нито желание, нито сексуално удоволствие. Милувката просто изразяваше щедро, топло и дълбоко лично отношение, любов, без каквато и да е сексуалност — така я прие и той.

Джойуинд отдръпна пипалото, обхвана раменете му с ръце и с прекрасните си очи се взря в дъното на душата му.

— Да, желая да бъда чист — промълви той. — Иначе ще си остана завинаги един измъчен и слаб дявол.

Джойуинд се отдели от него.

— Наричаме го магн — посочи тя органа. — Благодарение на него обичаме още по-силно това, което вече сме обикнали, и обикваме това, което досега не сме обичали.

— Божествено сетиво!

— Точно него пазим най-ревниво.

Сянката на дърветата образуваше преграда и ги предпазваше от непоносимите лъчи на Бланчспел, която се изкачваше вече към зенита си. Докато се спускаха по склона на хълмовете, Маскул притеснено се оглеждаше за следи от Краг и Найтспор, но напразно. Разгледа внимателно околността и присви рамене. В душата му бяха започнали да се прокрадват съмнения.

Пред тях лежеше малък естествен амфитеатър, заобиколен напълно от обраслите с дървета възвишения. Почвата беше от червен пясък. В центъра се издигаше огромно величествено дърво с черен дънер и клони, и с прозрачни кристални листа. В подножието му имаше кръгъл кладенец, пълен с тъмнозелена вода.

Щом стигнаха дъното на амфитеатъра, Джойуинд поведе Маскул право към кладенеца. Мъжът го разгледа с любопитство.

— Тук ли е свещения олтар, за който ми говорихте?

— Да. Наричаме го Кладенеца на Майстора. Всеки, мъж или жена, който желае да го призове, трябва да гребне от водата, наричана навл, и да отпие.

— Молете се за мен — рече Маскул, — думите ви са искрени, те ще бъдат чути.

— За какво да се моля? — попита го Джойуинд.

— За чистота ми — отвърна Маскул с развълнуван глас.

Джойуинд гребна с шепи и отпи глътка вода. После протегна шепа към Маскул.

— Вие също трябва да пиете — рече тя.

Мъжът се подчини. Джойуинд застана изправена, затвори очи и с глас като нежен ромон на извор се помоли.

— Майсторе, отче, надявам се, че ме чуваш. При нас пристигна чужденец, смазан от товара на тежката си кръв — започна жената. — Научи го да обича, да живее в името на хората. Не му спестявай страданията. Майсторе, а го накарай сам да ги потърси. Вдъхни му благородна душа!

Маскул я слушаше просълзен.

Щом тя свърши, мъглива пелена закри очите му и, полузаровен в пурпурночервения пясък, изникна широк кръг с ослепително бели колони. Най-напред образът им трептеше ту ясен, ту смътен, като далечна цел, която се фокусира. После изчезнаха.

— Не беше ли това знак от Майстора? — попита тихо Маскул, обзет от страхопочитание.

— Кой знае? Беше мираж — отвърна Джойуинд.

— Какво беше? — не разбра чужденецът.

— Храмът, скъпи Маскул, още не съществува, но някога ще се появи, защото така трябва. Мъдрите хора след нас ще досъградят съзнателно онова, което ние сега в простота си опитваме да вършим.

— Хубаво е да се моли човек — рече Маскул. — Доброто и Злото в света не възникват от нищото. Бог и Сатаната съществуват. Трябва да се молим на единия и да се борим срещу другия.

— Да, трябва да се борим срещу Краг — рече Джойуинд.

— С кого? — попита изумен Маскул.

— С Краг — с този, който причинява злото и страданието. Същият, когото вие наричате Сатана.

Маскул незабавно скри мислите си. Изпразни съзнанието си, само и само да не узнае Джойуинд за връзките му с това същество.

— Защо криете от мен душата си? — попита го тя и го погледна странно. Цветът на божата й се промени в същото време.

— Сякаш злото е останало далеч от този блестящ, чист и лъчезарен свят, дори едва се разбира смисълът му — отвърна той, но излъга.

Джойуинд се взря в него с поглед, който идваше от дълбините на душата й.

— Светът ни е добър и чист, ала мнозина в него са покварени. Мъжът ми, Панаве, е пътувал много и ми е разказвал неща, които по-добре да не бях научавала никога. Срещнал например някакъв тип, който бил убеден, че цялата вселена, от горе до долу, е пещера на заклинател на духове.

— Много искам да се запозная с мъжа ви — рече Маскул.

— Като се приберем у дома, ще го видите.

Маскул се накани да я попита дали имат деца, но се въздържа, да не би да я засегне с нещо. Тя вече бе прочела въпроса в ума му.

— Нужно ли е? Та нали целият свят е пълен с прекрасни деца? Защо егоистично да искам мои? — рече тя.

Край тях се плъзна необикновено същество и нададе жалостив петкратен вик. Летеше, макар да не беше птица. Придвижваше подобното си на балон тяло с помощта на петдланообразни ципи, размахани като весла. После се скри сред дърветата.

— Харесва ми тази чудновата птица, въпреки нелепия й вид — рече Джойуинд. — Щях ли да я харесвам, ако имах деца? Кое си струва повече? Да се привържеш към две-три същества или да обичаш всичките?

— Не може всички жени да са като теб, Джойуинд, но е добре, че има и такива — отбеляза Маскул и продължи: — Преди да тръгнем сред изгорената от слънцето пустиня, няма ли да е добре да си направим тюрбани от дългите листа?

— Ще сметнете, че съм глупачка — усмихна се милозливо Джойуинд, — но всяко откъснато листо ще нарани сърцето ми. Можем просто да вдигнем полите на дрехите върху главите си.

— Да, става. А тези дрехи преди не са ли били част от живи същества? — попита Маскул.

— О, не! Това са мрежи, изплетени от едно животно, но никога не са били живи.

— Съвсем опростявате представата за живота — отбеляза Маскул замислен, — макар в това да има някаква особена красота.

Те преминаха отвъд билото на възвишенията и без повече церемонии продължиха пътя си през пустинята.

Движеха се един до друг. Джойуинд се насочи право към Пулингдред. Маскул прецени по местоположението на слънцето, че вървят на север. Пясъкът беше мек, ситен и изморяваше страшно босите му крака. Червеният му блясък го заслепяваше. Изнемогваше от горещината, мъчеше го нетърпима жажда. Тъпата болка се възобнови.

— Странно е, че никъде не виждам приятелите си — отбеляза Маскул.

— Да, странно, особено ако не е просто поради случайното стечение на обстоятелствата — додаде Джойуинд с необичайна интонация.

— И аз това се чудя! Ако ги е връхлетяла — беда, телата им още щяха да са тук. Вече подозирам, че има нещо съмнително. Сигурно са заминали и са ме изоставили… В крайна сметка обаче аз съм тук и трябва да се погрижа за себе си. Няма какво да се тревожа повече за тях.

— Нищо лошо не искам да кажа, но инстинктът ми подсказва, че е по-добре да стоите далеч от тези двамата — рече Джойуинд. — Те не са дошли заради вас, а за себе си.

Вървяха дълго. Маскул имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Тя обгърна нежно тялото му със своя магн и начаса във вените му се вля увереност и чувство на сигурност.

— Благодаря ви, Джойуинд — рече той. — Не губите ли сили, като ми помагате?

— Така е — отвърна тя и му изпрати бърз поглед, който го развълнува. — Мъничко, но пък ми носи силно щастие. По пътя те срещнаха фантастично дребно същество с размерите на новородено агънце, което танцуваше върху три крака. Всеки поотделно пристъпяше напред и ситното уродче се придвижваше с поредица от пълни завъртания. Пъстрееше в ярки цветове, сякаш някой го е топнал в блестящо синя и жълта боя. Докато минаваха, то ги гледаше с малките си живи очички. Джойуинд му махна и се усмихна.

— Мой личен приятел е — обясни тя. — При всяко минаване оттук го виждам. Вечно танцува, вечно бърза, макар по нищо да не личи, че отива нанякъде.

— Тук животът ми се струва някак самодостатъчен, независим сам по себе си; закъде да бърза човек? Само не разбирам как прекарвате дните си, без да ви стане скучно.

— Странна дума — замисли се Джойуинд. — Означава да искаш силно да се забавляваш, нали?

— Нещо такова — кимна Маскул.

— Сигурно е заболяване, предизвикано от обилната храна — каза Джойуинд.

— Наистина ли никога не се отегчавате? — попита пак Маскул.

— Как да се отегчаваме? Кръвта ни е пъргава, лека, свободна, плътта ни е чиста, както отвън, тъй и отвътре… Мислех си, че отдавна сте го проумели.

Малко по-надолу те станаха свидетели на необикновено явление. В средата на пустинята весело шуртеше висок около четиринайсет метра водоскок, но беше много по-различен от всеки друг фонтан: водата не се стичаше обратно върху почвата, а попиваше във въздуха над върха му. Всъщност водоскокът представляваше висока стройна колона от тъмнозелена течност, увенчана и украсена с извити спирали от пара.

Щом приближиха, Маскул видя, че водната колона блика от поточе, което слиза от планините. Обяснението на подобно чудо беше, че точно тук водата откриваше химическо сродство в по-високия въздушен слой и това принуждаваше потока да се издига над земната повърхност.

— Да пием от него — предложи Джойуинд.

С непринудена грация тя легна до потока с лице към пясъка. Маскул я последва бързо. Тя не утоли жаждата си преди той да пие. Водата му се стори плътна, но лека, и той пи до насита. Течността сякаш беше размесена със силно искрящо шампанско, което му връщаше ведрото настроение. Но пиянството някакси освобождаваше най-доброто от съществото му, а не лошото.

— Тази вода също е навл — рече Джойуинд. — Не е съвсем чиста, както съдите от цвета й. В Пулингдред е прозрачна като кристал. Макар че ще бъдем неблагодарници, ако почнем да се оплакваме по тази причина. Ще видите, че оттук насетне пътят ни ще стане по-лек.

Точно в този миг сякаш за пръв път Маскул прозря всичко наоколо в действителния му вид. Сетивните органи му разкриха красота и чудеса, които досега не беше подозирал. Еднообразният заслепяващ кървавочервен пясък се състоеше от двайсет отчетливи нюанса на червеното, небето също се състоеше от различни сини цветове, а искрящата Бланчспел нагряваше различните части на тялото му с неравна топлина. Ушите му се отвориха: въздухът беше пълен с шепоти — пясъкът тананикаше, дори слънчевите лъчи си шептяха като тиха еолова арфа. Неуловими тайнствени аромати дразнеха ноздрите му. Върху небцето си още усещаше вкуса на водата. Невидими досега въздушни течения гъделичкаха и галеха всички пори на тялото му. Поигн изследваха нетърпеливо всичко наоколо. Неговият магн докосна Джойуинд и вдъхна от съществото й обич и радост. А с брев двамата безмълвно разменяха мисли. Мощната симфония на сетивата го развълнува до дъно и по време на безкрайното пътуване през цялата сутрин той не усети нито миг умора.

С приближаването на блодсомбър, те стигнаха обраслите с тръстика брегове на тъмнозеленото езеро в подножието на Пулингдред.

Панаве ги очакваше, седнал на черна скала.