Ранни спомени

Борбата с гъркоманите

Баща ми, както казах, бе учил в гръцкото училише в Ресен при един добър елинист, родом от Охрид, на име Бодле.42 Той бил доста напреднал. Но едно непредвидено обстоятелство турило край на учението му. Еднъж, когато на колене пред един сандък, преписвал нещо от св. Йоан Златоуст, влязъл един наш съгражданин — Андрея Никин, наскоро дошъл от Цариград, известен в историята на Възраждането като издател на книги под името Андрея Ресенец.43 „Що праиш, внуче“ запитал той баща ми. „Пиша гръцки.“ „Ами защо не пишеш български?“ „Богарите немаат писмо“ — възразил баща ми. „Како да немаат бре, внуче, я гледай тука?“ — И той му показал една книга, за която предполагам да е била „Рибният буквар“. — „Я сега да те науча да четеш“ — и взел да му показва буквите. Едно въодушевление за българската книга обладало баща ми като пламък. На другия ден той изгорил гръцките си книги. Баща ми бе роден в 1845 година. Това събитие в неговия живот е станало, значи, подир Кримската война, близо до 1860 година.

Тъкмо тогава се разпалваше вече Черковният върос. Зовът на българските водители за пробуждане и борба се разнасяше и сееше в душите възторг. От Цариград са пристигали вестници. Прониквало тук-таме и мощното слово на Раковски. В Битоля Димитър Робев бил настоятел на „Дунавски лебед“. Старозагорският митрополит Методий Кусевич, тогава шивач в Прилеп под името Тоде Кусев, ми казваще: „Аз знаех целия «Горски пътник» наизуст!“ Баща ми бил много любознателен, но кои вестници бе чел тогава, не зная. Чувах го да говори главно за Славейковата „Македония“ и за „Зорница“, която почва да излиза през 1875 година. Но за Черковния въпрос идеха преки отзвуци от самия център на борбата, Цариград. Там работеха градинарите, там отиваха полицаджиите. На връщане те донасяха повеи от духа, който владееше там.

Върху Ресен се упражняваше силно влияние и от Охрид. Борбата се водеше там за изпъждането на гръцкия владика Мелетий. Тя се пренесе и в Ресен. В „Македония и Българското възраждане“ аз съм дал образа на тоя фанатичен и зловещ фанариот. От 1860 до 1869 година, в продължение на девет години българите в епархията водиха срещу него безпощаден поход, пълен с всевъзможни епизоди. Той бил често дюдюкан и няколко пъти преследван с камъни. В някои църкви от епархията той биде бит и изхвърлен навън, но не бе човек да се смути. Едър, с широки рамене, яка шия, щръкнала брада, дързък в целия си вид, той приличал, така казват съвременниците, на еничарин, облечен в расо. Мелетий бил гонен безспир и в Ресен като звяр. От всичко, което слушах за него през детинството си, Мелетий изпъква в спомените ми като някое апокалиптично чудовище. Омразата срещу него в Ресен е била толкова голяма, че една нощ един разпален патриот — поп Гоше — запалил митрополията с надежда, че владиката ще изгори там. Но мразеният човек не бил тогава в нея. Развалините на този пожар стояха дълго и даваха повод да се разправя на младите за бурите от миналото. У дома името на Мелетия се споменаваше с една още неутихнала от годините ненавист. Той бе станал причина баща ми да бъде хвърлен в затвора в Битоля. Това станало след един опит на българите да изхвърлят Мелетия от църквата, гдето служил. Завързал се бой между българи и гъркомани. Баща ми грабнал един свещник и се втурнал срешу фанариотина. Обвинен от него пред турските власти, той бил хванат и с вързани ръце пратен в Битоля. След Илинденското въстание баща ми заедно с по-големия ми брат Владимир, тогава учител, били арестувани в същия затвор, в който баща ми лежал години по-рано. Когато ги провирали в килията през една дупка, той, който много мъчно минал през нея, казал на брата ми: „Синко Владимире, чини ми се, че в лето 68-мо дупката беше по-голяма.“ „Не, татко, ти си бил по-слаб“ — отговорил брат ми. Действително баща ми, когото аз винаги съм помнил много пълен, е бил в младините си, според думите на майка ми, сух като клечка.

Заедно с борбата против владиката се е водила и борба за самата църква. Българите са настоявали пред властта тя да бъде тям отстъпена. Както и в други градове, от едната и от другата страна били изтъквани аргументи. Българите казвали: „Ние сме я построили, с наши пари!“. Гъркоманите: „Гръцки владика и е осветил и всякога в нея се е служило на гръцки!“ Българите правели своите постъпки пред всички инстанции: в Битоля пред валията, в Цариград пред великия везир. Вред напразно. През лятото на 1876 година, малко време след Априлското въстание, Дервиш паша минал през Ресен начело на войска, която водил срешу Черна Гора. Българите, които не оставика ни една врата, без да тропат на нея, отишли и при него да го молят да им се върне църквата. Дервиш паша ни изслуша — казваше ми баща ми — и ни каза: „Ей, будала булгарлар! Ако българският народ искаше само църкви, султанът щеше от злато да му направи. Българският народ иска друго. Хайде вървете си.“ Дервиш паша е казал тия думи малко след като бе избухнало Априлското въстание.

Говоря за гъркомани, тъй като в Ресен не съществуваше никакъв грък. Но при 2400 българи имаше 570 власи, които се назоваваха гърци. Те бяха се заселили тук след разрушението на Моско поле.44 Имаше някои от тях от български произход, но повлашени. Такива бяха Белчовци, най-богатото семейство в Ресен и най-влиятелно между гъркоманите. Аз помня добре стария Белчо, глава на семейството, един пълен човек, внушителен, с тежка походка, тип на чорбаджия. Чух еднъж препирня между него и баща ми. „Какъв грък си ти? — му казваше баща ми. — Гърците са черни, а ти си рус! Самото ти име Белчо не е гръцко, а българско. Не те признавам даже за влах, защото си от Лазаро̀-поле, а там власи няма; там са мияци. Ти не си влах, мияк си“ — заключаваше баща ми. Белчо обаче, клатейки глава и вдигайки вежди, казваше „Не гледай откъде съм, а що съм.“

Власите в Ресен съставляваха икономическата сила на гърцизма; численост му даваха гърчеещите се българи или тъй наречените гъркомани. Гъркоманията — или гърколудието, както казва Раковски, превеждайки тази дума буквално от гръцки — е съществувала и в другите български земи, но не всякъде по същите причини. В Пловдив например тя е била един вид претенция за патрицианство и култура. В Ресен нямаше нищо подобно. Гъркоманите в Ресен не се мислеха в нищо по-горе от българите. Те не смееха даже да се казват гърци. Гърцизмът им се състоеше в това, че не искаха да минат под ведомството на Екзархията, а държеха да бъдат под това на гръцката патриаршия. Когато през времето на Черковния въпрос някои от българските водители в Цариград приемаха да се направят отстъки на гърците досежно епархиите в Македония, за да се дойде до разбирателство с тях, страхът им бе, че ако с неотстъпчивост се дойде до разрив с патриаршията, тя ще обяви българите за схизматици и че схизмата ще уплаши българското население в Македония. В действителност тоя страх беше безосновен. Дядо Методий Кусевич ми разправяше, че македонските българи в Цариград — градинари, хлебари, млекари, цветари и пр., — като се научили, че схизмата е обявена, от радост, че нито педя земя от Македония не е била отстъпена на гръцката патриаршия, дошли с гайди и играли хоро в двора на българската църква във Фенер. Аз не чух в Ресен някой гъркоман да каже на българите: „Ние не идем с вас, защото сте схизматици.“ Техните съображения бяха чисто сантиментални. Главното им обяснение беше, че не искат да се откажат от своя свещеник, който от своя страна не искаше да се откаже от гръцкия владика. Свещеникът казваше за владиката „Той ме е ръкоположил.“ За самия свещеник гъркоманите казваха едни — „Той ме е венчал“, други — „Той ми е кръстил децата.“

Борбата в Ресен между българите и тия, които се гърчееха, имаше от начало за предмет църквата. Когато тя остана окончателно гръцка, българите видяха, че трябва да мислят вече за съграждането на нова за тях. Междувременно ние се черкувахме в училището, което служеше за параклис. В неделя и през празничните дни училищните чинове се събираха на една страна, за да се остави място за богомолците. В гръцката църква имахме достъп само до тремовете. Тук се опяваха мъртъвците.

Църквата загубена, борбата продължаваше за разширение ведомството на Екзархията. В града трябваше да се спечелят за нея нови семейства, в околията — нови села. Това бе един непрекъснат пристъп, както на война, когато трябва да се превзимат една след друга нови укрепени позиции.45

Селото Крушйе, разположено по пътя между Ресен и Охрид, остана за дълго време под патриаршията. Това се дължеше на неговия мухтарин Тале, един инат старец, който отказваше да тури печата под едно заявление на селото до турските власти, че желае да мине под Екзархията. Привличането на това село беше отдавна една от грижите на ресенската община. Когато Тале идеше в Ресен, увещаваха го по всякакъв начин, но той оставаше непоколебим. Най-после общината, за да го поласкае, прати при него двама делегати със специална мисия. Изборът падна върху Коте Павлев Мильовски, вуйча на майка ми, и Раде Корунчев, който водеше сестра на баща ми (Доля). Те двамата бяха познати шегобийци. Един съботен ден, вечерта, те стигнали в Крушйе46 на гости при него. Той ги посрещнал любезно, нагостил ги, обаче за причините на идването им не отавало дума. Подир кафето Коте Павлев казал на домовладиката „Сега питай ни защо сме дошли.“ „Аз няма да питам, вие ще ми кажете“ — отвърнал Тале. Най-после Коте пристъва към мисията, за която той и Раде47 бяха пратени, и задава на Тале тия въпроси: „Татко ти българин ли беше?“ „Българин.“ — „Майка ти?“ — „И тя българка.“ — „Ти?“ — „И аз българин.“ — „Тогава защо не идеш при нас, както другите българи, под Екзархията?“ — „Не мога да се деля от владиката“. — „Защо да не можеш? Той какво ти е: тетин или вуйчо?“ — „Нищо не ми е, отговорил Тале, но много ме има на чест. Когато иде в селото, казва ми «Йѐронда!»“48. При тия думи Коте изразява на лицето си едно негодувание, което другарят му споделя със същата мимика. Сетне, обръщайки се към Тале: „Йѐронда! А бре, знаеш що е йѐронда? Йѐронда е ма̀туф49, бре!“ Тогава честолюбивият старец, уязвен в дъното на душата еи, извикал; „Ах, пъ̀рчот ньеден! Да му… на бра̀дата! Жено марѝ, дай ми му̀рот!“50

Привличането на гъркоманите в града беше много мъчно и вървеше бавно. Едни чакаха да умре свещеникът им, заради когото не искаха да се откажат от патриаршията. Други — от амбиция да не се отрекат от онова, което еднъж са казали. Играло е роля тук несъмнено и едно чувство на консерватизъм. Две обстоятелства обаче ще дойдат да помогнат, за да бъдат и те с време спечелени: голямата репутация на българското училище, в което те почнаха да изпращат своите деца, и после Революционната организация.

Баща ми имаше между гъркоманите двама близки приятели. Единият беще Мице Кочовски, бояджия на къдели вълна и пр. Другият — Лямбе Цветков, който имаше дюкян за манифактура. И двамата бяха чисти българи. Една част от семейството на Мине Кочовски се беше преместила на времето в Охрид; от него произлизаше генерал Климент Бояджиев, командуващият четвърта дивизия през време на Балканската война, тоя, който в сражението при Бунар хисар — Люле-Бургас проби турския център. Лямбе Цветков, освен че беше българин по рождение, четеше български, познаваше доста добре българския литературен език, обичаше да чете български книги и беше абонат на „Зорница“. Баща ми след дълги и напразни опитвания да ги привлече към Екзархията беше престанал вече да ги увещава и само сегиз-тогиз ги закачаше. Когато обаче децата им дойдоха до училищна възраст, те не ги пратиха в гръцкото училище, където най-много можеха да научат азбуката и няколко думи, скоро забравени, а в българското, сѐ по-добре уредено и в което учениците правеха бързи успехи. Един син на Лямбе Цветков и един син на Мице Кочовски влезнаха след това в Революционната организация като жарки българи. Първият падна убит като четник, вторият — в Илинденското въстание.

Революционната организация привлече и власи, които в нейните редове се почувствуваха като българи. Между войводите познато е името на Митре Влаха. Пито Гулев, влах от Крушево — едно прочуто име, — също като революционер се чувствуваше българин. Когато в 1941 година бях в Ресен, разпитвах кои между българите в града са били участници в революционното движение. Посочиха ми Васил Куриера, тъй наречен, защото бил куриер на комитета. После разбрах, че той бил влах и се побългарил в редовете на организацията. Побългаряването на власите продължи през времето на последната война с установяването на българската власт в Македония. Стана един вид преброяване на населението, за да се види кой от коя народност е. Един влах, принадлежащ към едно от семействата, които през моето детство бяха стълбовете на гърцизма, дойде да ми каже: „Беше. Се пѝсаф бо̀гарин!“

За нещастие политиката на тогавашното българско правителство обезсърчи и огорчи тия от чуждите народности в Македония, които искаха да се приобщят към българската народност или към българската държава. В своето безумие министърът на вътрешните работи Габровски даде заповед, щото жителите на Македония да се делят на две категории: едни — българи, други — от небългарски произход, като се дават на първите особени привилегии, а вторите да се смятат като граждани от втора категория. Един виден турчин от Охрид ми каза: „Ние турците посрещнахме добре българската войска; искаме българската власт да остане тук. Но защо тя ни отблъсква? Ето аз имам три деца, и трите са за училище. Но когато да се запишат, поискаха ни високи такси, каквито българските ученици не плащат. Питам, защо? Отговарят ми: «Защото сте от небългарски произход!»“

Чух в Битоля и оплакването на един влах, родом от Крушево. Той бил взел участие в Илинденското въстание и бил ранен. Към въвеждането на българската власт бе се отнесъл с най-искрено съчувствие и вярвал, че тя ще бъде особено внимателна към него като участник в революционната борба. Обаче и той попаднал под дискриминацията на Габровски. Когато в Битоля се давали вечеринки от българите, той и семейството му не били поканени, понеже били от „небългарски произход“.

Имаше тогава и друго едно безумие от страна на българското правителство, но тоя път извършено от Министерството на народната просвета. Трябва да забележа, че сръбската пропаганда в Македония е употребявала често тоя аргумент: вие не сте българи, а сърби, защото българите казват „хляб“, „мляко“, а вие казвате като нас „хлеб“, „млеко“. Едно от първите окръжни на министъра на Народната просвета Йоцов до училищата в Македония бе учениците да казват „мляко“, „хляб“. Аз ходих при него, за да му изтъкна каква пакост се прави с това. Той ми отговори: „Но нали трябва да има единство в произношението?“… А защо, за какво ли Кирил и Методий създадоха „е-двойното (ѣ)“, ако не именно за казаната характерност на езика ни още тогава!