Ранни спомени

Посрещането на четиримата български владици

Тежките кризи, вътрешни и външни, през които мина княжеството в първото десетилетие след Освобождението — Пълномощията, Съединението, Сръбско-българската война, превратът, контрапревратът, мъчнотиите за избирането на княз, — не позволиха на българските правителства да се занимават много с българите в Македония. Единственото, което те правеха, бе да поддържат материално Екзархията, за да може тя да продължи църковното и учебно дело в Турско. След избирането на княз и като се затвърди международното положение на България, Стамболов взе в ръцете си българския въпрос в Македония. Благодарение на приятелската политика, която водеше спрямо Турция с помощта на д-р Г. Вълкович, и доверието, което султанът имаше в него лично, той успя да издействува някои важни придобивки.

В 1890 година Портата призна официално българската народност в Турция, разреши да се издава български вестник в Цариград (тогава се основа вестник „Новини“) и се дадоха берати за двама български владици в Македония.

Идеята на Екзарх Йосиф беше най-напред да се заздравят западните граници на българския народ. Така съшо мислеха и д-р Чомаков и неговата група, когато през време на разприте с гръцката патриаршия се бореха за македонските епархии. Затова именно, когато П. Р. Славейков основа своя вестник в Цариград, нарече го „Македония“. Заздравяването на западните граници на българщината беше и програмата на Стамболов. Когато издействува два берата за владици за Македония, той, в единомислие с Екзарх Йосиф, поиска, щото тия владици да бъдат единият за Скопие, другият — за Охрид. Така се възстановяваше отчасти положението отпреди Руско-турската война. Вестта, че е издаден берат за български владика за нашата епархия, хвърли града в необикновено вълнение. Сърцата на всички трептяха от радост и нетърпение. От ресенските села, от Преспата идеха да питат кога ще пристигне той, за да го посрещнат. Аз бях тогава единадесетгодишен ученик и много жив е у мене споменът за това, което се говореше у дома.

Баща ми разказваше за други посрещания на владици по-рано, това на Генадий и след него на Натанаила. Генадий бил велешки митрополит.80 В 1871 година Екзархията, вече учредена, му предписала да замине временно за Охридската епархия, за удовлетворението на някои неотложни църковни треби. Неговият престой там обаче бил кратък. Евтим Спространов в своята студия „По възраждането на град Охрид“ разказва за неговото насилствено отстраняване оттам. Гръцкият владика Мелетий го наклеветил, че той дошъл да размирява населението, и една сутрин няколко жандарми влезли в къщата, дето той живеел, измъкнали го от леглото и без да му дадат време хубаво да се облече, го завели пеш в конака; оттам го натоварили на един самарен кон и под конвой го закарали в Битоля. Преди да замине, той казал на развълнуваните граждани, които отишли да го съпроводят, тия думи за утешение и бодрост: „Този, който изтърпи докрай, той ще се спаси.“

Генадий се завърнал във Велес, но поради крамоли между млади и стари — крамоли, безсилен да усмири поради тяхната острота и буйност, а може би и поради това, че бил вече стар и немощен — дал си оставката и се оттеглил в Битоля. Оттук той гледал да ръководи вероизповедните работи на Пелагонийската епархия. Във Велес той бе със султански берат, тъй като Велешката епархия беше поименно спомената във фермана за създаването на Екзархията. В Битоля той нямаше никакво църковно официално качество. Неговата дейност била обаче търпяна, тъй като предвиденият от екзархийския ферман плебисцит беше вече станал и бе установил в Пелагонийската епархия необходимото българско мнозинство от две трети. Благодарение на голямото влияние в Битоля на двамата български първенци д-р К. Мишайков и Димитър Робев валията му издал буюрлтия, която му разрешавала да излиза и вън от нейните предели за удовлетворяване на някои спешни църковни нужди.

След насилственото отстраняване на Генадий Охридско-преспанската епархия овдовя. Едва в 1874 г. Екзархията успя да издействува берат за неин владика. Изборът се падна върху Натанаил.

Разкази за посрещането на Натанаила аз бях слушал от баща си от по-ранни дни. Сега, по случай очакването на новия ни владика, той пак ги повтаряше.

Охридската епархия имала под своето ведомство зад юго-западните предели на пелагонийската четиринадесет села, принадлежащи към Леринската кааза. Делегации от разни градове отишли да посрещнат Натанаила чак до селото Острово. Дотам отишли баща ми и Георги Ляпчев. „Толкова души били дошли на коне — разказваше той, — че зад Натанаила, също възседнал на кон, представлявахме някоя конница, водена от своя началник.“ По целия път до Битоля били натрупани селяни в празнични дрехи, с децата и жените си, и хвърляли пред него зелени вейки и цветя. Когато стигнали в Битоля толкова народ имало по улиците, че за да стигне той до общината, трябвало конни стражари да му отварят път.

Посрещането в Ресен било не по-малко тържествено. Населението от града и от селата на двете Преспи — Горна и Долна — в огромни маси отишло чак на прохода при село Гявато и понеже Натанаил се бавил три-четири дни в Битоля, то го чакало, настанено като на лагер. Баща ми и Георги Ляпчев придружили Натанаила чак до Охрид. Тук посрещането е невъзможно да се опише. Било като че ли е възкръснал оплакваният патриарх Арсений и се връща от заточението си, за да седне на своя престол. Лесно е да си представим и чувствата, които са вълнували самия Натанаил. Охрид бе свързан с най-свещените му мечти. През време на Възраждането той пръв бе заговорил за възстановяването на Охридската патриаршия. На нея е посветена неговата теза за кандидат на богословието в Киевската духовна академия. Това е учено съчинение, но и пълно с душевни вълнения. Като говори за отстраняването на патриарх Арсений от престола му, той се провиква: „Ах, кое Славяно-Българско сърдце, коя Славяно-българска душа може безъ скръбъ да вспомене 1767 година 16-й ден Яаннуария, който мы Славяно-Болгаре останахме іако овцъ безъ пастыря-Отца?“. После, пренасяйки своя поглед върху бъдещето, той въздиша: „О колку бы была щастлива Българія, ако бы ся удостоила и сега й ся возврататъ законны-тъ цырковны права, за да си има и она едного върховнаго своего управителя на църковната си йерархия внетре в отечеството си и при това природнаго си Българина, а не да ся одолжени да ся покоряват на една чужда патриаршия и да приематъ от нея, щѫтъ не щѫтъ, митрополиты и епископы чуждестранны и чуждоезичны, пастиры не добры, а наемницы, които не познаватъ овцѣ-тѣ си, и кои-то овцѣ-тѣ им тѣ ги не познаватъ…“ И ето, че тоя ден дошъл! На баща ми той казал; „За тоя ден аз живях.“

От всичко, което баща ми е разказвал за посрещането на митрополит Натанаил, най-силно впечатление са ми правили думите му за едно чудо, станало след негова благословия. Една жена, схваната, била донесена в черква да я благослови; след като положил ръцете си върху нея и казал молитва, си отишла оздравяла. Аз му възразявах, че това е една от ония легенди, създадени от народното въображение, когато е възбудено. Но той постоянствуваше на своето, „Всички видеха, казваше, видех и аз. Там бех!“

Най-добре е да приведа туй, което сам митрополит Натанаил е писал в своята автобиография:

„След тези три-четири дни (престой в Битоля — б.м.), пак с многочислени Битолски испроводачи, духовни и мирски, и Охридски срещачи, с тържественни песни от ученици и ученички, излезохме вънка от града, от гдето множеството народно от градът, ознаменовано от нас с кръстно знаменевание, радостно се върна, а некои от битолските първенци Българи, каквото Димитрий Робев, Мишайков и други такива, наедно с Охридските срещачи, ме придружиха до близолежащето в Охридската епархия село, именуемо Цапари. Тук ни срещнаха жителите с радостни песни от ученици. Установихме се да нощуваме и се разпоредихме да се извърши вечерното и утренното църковно правило с Божественна Литургия. Тук за пръв път в живота си видох един християнски религиозен обичай, който обичай ми направи силно впечатление и който — изпосле се уверих — съществуваше и в цялата Охридска епархия. Владиката като свърше Божествената Литургия и после отпуста от Архиерейский трон, като раздаде анафора [на] всичките, без различие пола и възраст, които усещат у себе си каква и да е телесна немощ или болест, подхождат и приближават се да ги благослови архиерея и да възложи, на всекиго от них, ръцете си, при произнасяне, макар и най-кратка молитва, като: «Благодатию Господа нашего Иисуса Христа да исцелееш и да си жив и здрав.» Молещите се вярваха твърде в Апостолското изречение: «Молитва вѣри спасетъ болящего и воздвигнет его Господ.» Това се потвърди и на дело.

В това исто време, когато другите немощни подхождаха под благословение, понесена биде една около четиридесетгодишна жена, на черга, от двамина мъже, схваната и улога во все тяло, от четири години време. Аз благослових страждущата кръстообразно, с возлежение ръцете си и произнесение на гореказаните молитвени слова, след което носящите я изнесоха от църквата. Щом я изнесли вън от църквата, тя се почувствувала по-добре и станала е от носилото и здрава и читава си отишла дома си. Това събитие тогава аз не узнах, но на следующата година, като пак отидох от Битоля, в Монастирът «Свята Петка», близонаходящ се до селото Цапари, наедно с почтенийт Димитрий Робев, за да служа Божествената литургия, на другийт ден в самото село Цапари извърших в църквата Божествената литургия. Като извърших обикновенното благословение и вожложение ръцете с молитствованието над немощните, излезнахме из църквата и си дойдохме на квартирата да си похапнем що дал Господ и да си тръгнеме за към Охрид. Като си приказвахме с Д. Робева, влезе неговото момче и ми извести, че една жена е дошла да й читам. Аз казах на Димитра: «Пак ще се тури господовийт ярем», и излезнах към жената. Она, като ме видя, поклони се и ми каза: «Опрости ме, святий старче, аз не можах да се удостоя да ми прочитате в църква, излезнах да видя в дома гостите си, защото съм сама и немам другиго кой да ми помогне. Святий старче, съм оная жена, която лани донесоха в черга двамина в църква, като мъртва, схваната от 4 години време, и вие като ме благословихте и ми прочитахте, щом излезнах, станах на ноги и здрава си отидох у дома. Сега вистина съм здрава, но желая пак да ме благословиш и прочиташ.» Като се извърши и това, седнахме на обед с казанийт по-горе Димитрий Робева.“ — „Жизнеописание Митрополита Охридо-Провдивскаго Натанаила. Автобиографични бележки. Съобщава Ангел Станков“ (Вж. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Кн. XXV. София, 1906, с. 62–63).

За митрополит Натанаил говори в своите неиздадени още спомени Петър Мусевич-Бориков. Той бил натоварен от новоросийския генерал-губернатор Павел Евстафьевич Коцебу да пропътува Македония и да събира данни за места и лица от полза за руското военно командуване. В 1875 година въстанието в Босна — Херцеговина било вече почнало. Намирам в спомените му:

„Целият Арнаутлък беше възбунтуван. Бях принуден да спра в Охрид. Високопросвешеният Охридски Натанаил, неустрашим патриот и ревностен българин, немареше за себе си. Той ми даде куп бележки и дълъг списък със своя почерк… Размириците ставаха по-големи в тия места. Уверих се, че не ще ми бъде възможно да си пробия път за Шкодра. Владиката щеше да обиколи епархията си — тръгнах с него. Нощувахме в манастира при село Янковец. Мислех, че не ще мога да продължа пътя си незасегнат, и мислех да върна книжата с бележките и списъците. Случайно вечерта се видях с отдавна познатия ми известен деятел по Черковния въпрос Трайче Радев, баща на Симеон Радев, който беше дошъл да посреща владиката Натанаил. Той ми каза, че на другия ден щял да заминава за Битоля… Открих на господин Радев страха си и го попитах дали не би се решил, като местен жител, известен и познат на тукашната власт и когото не ще подозират, да пренесе до Битоля книжата ми, толкоз повече че има писани собственоръчно от охридския митрополит. Г-н Радев ми обеща да пренесе книжата с условие обаче, че ще пътуваме на един километър един от друг, като непознати.“

Новият ни владика Синесий идеше в по-друго време. Екзархията бе затвърдила своята власт, гъркоманството беше смазано, но от отсъствието на български владика, ако не страдаше много църковното дело, страдаше нашата национална гордост.

Посрещането на Синесий стана много бляскаво. Грамадна маса народ отиде да го чака до Гявато, както при Натанаила. Ние учениците го чакахме пред града. Щом той доближи, запяхме песента, която Пърличев бе написал някога за посрещането на Натанаила: „Бога вышнаго да славимъ и честитаго Царя/ и съсъ радостъ да посрещнемъ добраго ни пастыря“ и пр. Народът се спусна да му целува ръката. В това време нашият хор запя „Свят, свят, Господ наш“. Такава радост бе обладала всички, такъв един порив се носеше от множеството към владиката, че очите му се напълниха със сълзи и без да може да говори, той само благославяше. Колата му го заведе най-напред при мюдюрина в Ресен, на когото той направи официално посещение. След това шествието продължи по главната улица по пътя за Охрид. Тук стана нещо, което отначало предизвика силно смущение. Един от многото свещеници от епархията, които придружаваха владиката на коне, излезе пред колата му и изправи за миг коня на задните му крака. Колата спря; всички бяха стреснати, докато се разбра, че свещеникът искал да изкаже с този джамбазлък своята особена почит.

Тоя свещеник, който е още пред очите ми, беше странна фигура. С длъгнесто лице, само няколко косъма на брадата и на мустаците, с остри като свредел очи, той приличаше, после можах да направя това сравнение, на тия пирати, които съм виждал по илюстрациите на романите с морски приключения. Името му беще поп Стоян. И това име поради едно произшествие, което ще разкажа, трябваше малко по-сетне през дълги години да се повтаря в сръбско-българските полемики и в обвиненията, които от Белград се отправяха към България и Екзархията.

Случката бе следната.

Малко след пристигането си в Охрид, Синесий отишъл да служи в Подгорица, село, дето поп Стоян бе свещеник. Щом пристигнал там обаче, казали му, че поп Стоян, макар и предупреден, отнесъл ключовете от църквата и отсъствувал. Синесий казал да разбият вратата на църквата и служил в нея. Не се минало един месец, и поп Стоян паднал убит. Вик се вдигна тогава от вестниците в Белград, че убийството станало по заповед на Синесий, тъй като поп Стоян се бил отказал от Екзархията и заявил, че е сърбин. Една анкета на турските съдебни власти установи, че убиецът бил един албанец, личен враг на поп Стоян, скаран с него заради някакъв имот. Заключението на анкетата бе публикувано в официалния орган на вилаета в Битоля. Нищо обаче не можа да разпръсне умишлените сръбски предубеждения. Белградските вестници не преставаха да сочат Синесия като убиец от поп Стояна те направиха национален герой — първият мъченик на тяхната пропаганда. Синът му бе възпитан в Белград и през царуването на крал Александър стана сенатор.

Синесий не беше много образован човек. Роден в 1836 година в Кюстендил, той се учил в местното училище и после в Рилския манастир, където приел монашество. Нямаше тия високи качества, с които Натанаил бе станал историческа личност, но притежаваше други, които го правеха много подходящ за неговата служба и за времето му. Той бе много представителен, окръжаваше се с едно външно велелепие, достойно за неговия сан, и от всичките му движения идеше някаква внушителност. Турски език говореше великолепно и умееше да слага и да дига турците всякога съгласно с чина и поведението им. Свещениците държеше под диспиплина и умееше също да държи чорбаджиите в почтителност към себе си. Заповедта, която бе дал да разбият пред него вратите в Подгорица, показваше неговата решителност.

Митрополията в Ресен се помещаваше в една голяма къща, принадлежаща на дядо ми Коте Низам. От нейната градина се минаваше през една вратичка в нашата. Синесий бе довел със себе си две дякончета, чудесно красиви. Единият от тях, Неофит, стана после скопски митрополит; другият — Горазд, от полугръцки произход, — не направи кариера. Те влизаха често у нас през вратичката и чувах дядо си да се оплаква, че му обирали овощните дървета.

Баща ми бе често викан у Синесий на разговор. Той ценеше много новия ни владика като родолюбец, хвалеше го като голям църковник, намираше го вещ в политиката, но всичко това без ентусиазъм; сърцето му бе останало с Натанаила. Синесий стоя начело на Охридско-преспанската епархия само една година и отиде да живее в Кюстендил. Защо се оттегли? Поради разклатено здраве, пише презвитер Цанков.81 Доколкото зная от баща си обаче, турското правителство настоявало пред екзарха да го вдигне от Охрид. Действително, макар да бе установено официално от турските власти, че убийството на поп Стоян било извършено от един албанец в лична свада с него, повик продължаваше да се издига в Белград против Синесий, сочейки го като вдъхновител на това престъпление. Сърбия правеше енергични постъпки в Цариград за отстранението му от Охридско-преспанската епархия и Портата съветвала екзарха да го отзове оттам, за да престане тоя шум. Синесий беше тогава на петдесет и пет годишна възраст. След шест години той ще излезе на сцената на българските борби в Македония и там, дето борбата ще бъде най-тежка. В 1897 година той става скопски митрополит.

Когато в 1890 година Синесий тръгна за Охрид, с него пътуваше и новоназначеният владика за Скопие митрополит Теодосий. И неговият престой в епархията бе кратък. След две години Екзарх Йосиф го вдигна от Скопие. И това отстранение поставя една загадка. В контраст със Синесий, Теодосий бе човек образован.82 Виждал съм го в София години след оттеглянето му от Скопие. Имаше строго, начумерено лице, из което прозираше страстна и волева натура. Служил бе при Екзарх Йосиф първите години след Освобождението и, твърде амбициозен, мъчно понасяйки неговото превъзходство по власт и култура, той изпитвал спрямо него една дълбока, но добре скривана враждебност. Екзархът, който виждал в него само енергията и ума, го изпратил в Скопие, където тия две качества бяха най-нужни поради появяването на сръбската пропаганда. Тук обаче се разпали амбицията му заедно с лошите му чувства към екзарха. Той намислил да отдалечи македонските епархии от Екзархията, да възстанови Охридската патриаршия и да седне на нейния престол. Идея, явно неосъществима на времето, тъй като преди всичко трябваше да се обори султанският ферман, зад който стоеше с всичката си военна мощ българското княжество, но на която той бе дал очевидност с много свои постъпки. Тогава екзархът го вдигнал от една епархия, където той можеше да внася смут в умовете.

Негов заместник в Скопие отиде митрополит Максим, родом от село Орешак, Троянско. Максим бе голям родолюбец.

В своята автобиография той разправя за отношенията си с Левски. Познавал го още от Сопот, където бил ученик; после, учител в Клисура — 1871–1872 година, той се срещал с Апостола и описва, че, вече сам дякон, го причестил. Родолюбието на Максима не се придружаваше обаче от енергията, тъй нужна в една епархия, изложена на големи изпитания. Сръбската пропаганда напираше все по-силно, туряйки в ход своите познати средства; скопският валия Хафъз паша, подкупен, все по-явно й помагаше. Трябваше за там човек, вещ и смел. Така екзархът изпрати там Синесий.

Борбата срещу сръбската пропаганда се водеше по фронта Скопие — Охрид. И за Охридско-преспанската епархия бе нужна една силна ръка. На мястото на Синесий дойде Григорий, родом от Стара Загора. Изборът не можеше да бъде по-добър. Освен че беше високообразован човек, свършил бе Киевската духовна академия, той бе минал по народните въпроси и по работите на църквата две големи школи: служил бе при Иларион Макариополски и сетне при Григорий Русчушки. На баща ми той е казвал, че бил в революционното движение преди Освобождението. За неговото назначение се съобщи в началото на лятото и ние го чакахме с нетърпение.