Ранни спомени

Френските ни учители

Френските горни класове бяха шест, всеки от тях имаше поне три паралелки (divisions). Устните изпитвания ставаха всеки ден. Но имаше годишно по всички предмети три писмени изпита, два тримесечни и един общ на края на годината. Тримесечните изпити бяха внезапни. Учителят влизаше, раздаваше ни се хартия и той ни задаваше темата. След някое време — обикновено десетина дни — ето влиза Monsieur d’Hollys. Той ни обаждаше за резултата, обявяваше кой е пръв, кой е втор и как идеха след това един по един другите. Годишният писмен изпит заедно с устния беше определящ за крайния успех. Учителите в горните френски класове бяха изключително французи. Те всички бяха възрастни, с изключение на един млад, наскоро дошъл от Франция, Monsieur Isoard. Той и в 1924 година — отидох да го видя като пълномошен министър — бе още учител в Лицея. Всички се радваха на нашето уважение освен един, който бе срам за своята народност, Monsieur Dupre’, учител по счетоводство.140 На някои мои приятели е чудно, че съм учил такъв предмет. Истината е, че като ученик съм държал всичките счетоводни книги: broulillon, journal, grand livre. Счетоводство се преподаваше, защото някои от свършващите лицея постъпваха благодарение на френския език на служба в международните дружества с европейски капитал в Турция, като Отоманската банка, Тютюневата режия, централите на разните железопътни компании, съставляващи чужди концесии. Счетоводството бе за турските ученици доста мъчна работа. Monsieur Dupre’ често ги късаше. За да минат изпита, той ги принуждаваше да вземат частни уроци от него. Това се знаеше и привличаше върху му общо презрение. Когато влизаше в класа, чуваха се гласове от турците: „Бир дерѐ, бир меджидиѐ — един урок, една меджидия“. Dupre’ слущаше и не мигаше. Беше висок човек, с дебел врат и лице, от което се виждаще, че пие. Той ми причиняваше голямо отвращение, защото го смятах като петно върху една нация, обожавана тогава от мене. Питал съм се понякога как директорът, а и Mr d’Hollys са търпели такъв скандален човек. Заключението ми е било, че са го смятали за опасен колега, който, изхвърлен от Лицея, можел да му напакости с някои доноси пред султана. Че той беше способен за това, достатъчно бе човек да го погледне.

Както казах вече, учебната програма в лицея, като изключим езиците латински и гръцки, бе по програма на френските лицеи. Положителните науки се преподаваха по-ограничено, отколкото в българските гимназии, особено математиката. Трябва да забележа, че лицеистите във Франция, които постъпват с конкурс в някои висши технически училища като E’cole Polytechnique, E’cole Centrale, E’cole des Pons et des Chausse’es, следват след матурата (бакалореата) една година особени курсове по математика, тъй наречените „mathe’matiques spe’ciales“. За учителите по математика няма какво да кажа особено. Те бяха отлични. Но трябва да разкажа как щях да пострадам от страна на единия от тях при свършването ми на лицея.

Бях много силен по алгебра. Учех добре и геометрия: но от дескриптива нищо не разбирах. Да си представя как един пресечен конус може да бъде проектиран беше за мене абсолютна невъзможност. Пред учителя по дескриптива, Бланшон, се извинявах: „Monsieur, je ne vois pas les choses dans l’espace“ („Не виждам нещата в пространството.“) Той мислеше, че това е зла воля. Когато дойдох до матура, на изпита по тоя недостъпен за мене предмет, теглих една черта с Х от едната страна, У от другата и там спрях. Това не ме тревожеше особено, тъй като учениците в лицея минаваха от клас в клас, даже слаби по някой предмет, стига общата бележка да е задоволителна. Мислех, че същото ще бъде и сега, при матурата. Обаче Бланшон ми турил нула, а нулата не позволявала да се минава с обща средна бележка. Щях да пропадна, ако да не беше се намесил Mr d’Hollys. Той имаше големи симпатии към българите — спомняше си за тия, които се бяха учили в лицея преди Освобождението — и лично към мене, поради успехите ми по френски език, проявяваше голямо благоволение. Той се застъил за мен. Казал: „Как можем да провалим един ученик, който е пръв по толкова предмети и получава за тях награди?“ Наместо нулата той, със своята власт, турил единица и така получих дипломата си.

Имахме, в двата горни класа, великолепен учител по естествена история, физика и химия, Mr Saret (Мосю Сарѐ). Той беше духовит човек и неговите часове бяха много приятни, често изпъстрени с оригинални мисли. Уроците му по естествена история не влизаха в подробности. Той ни предаваше съществените неща, без да ни обременява паметта. По естествена история това, което ни преподаваше, всъщност беше само биология. На един от тримесечните писмени изпити той ни зададе, например, следната тема: „Le canal digestif dans la se’rie animale — смилателният канал в животинските видове“.

По някой път Саре обичаше да ни туря в затруднение. Еднъж ни зададе този неочакван въпрос „Защо снегът е бял?“ Той пита всички ни поред, никой не можа да му каже. Най-после обясни, че е бял, зашото е смес от вода и въздух. После ни гълча, че не сме имали ни наблюдателност, ни въображение. „Когато една река тече бърже над камъни, не виждате ли, че отгоре има пяна? Не се ли питате отде иде това?“ Той ни казваше, че не стига да се учим само с помощта на паметта си; трябва да влиза в действие и умът ни, нашето съждение. При невежество и особено при глупост той страшно се дразнеше. Тогава неговите укори бяха много строги, ядосани. Случваше се често, щото тия укори да падат върху турците. „Като помисля, викаше им той, че един ден ще станете паши — et dire qu’un jour ca fera des pachas!“ Той не щеше да знае, че така говори на турци в едно училище в турската империя.

Най-любимият за мен учител беше учителят ни по история, Mr Charvet (Шарвѐ). Той беше много възрастен, с боядисани мустаци и червено лице, което под цилиндъра му изглеждаше като изписано. Малко фъфлеше и това още повече подчертаваше неговата старост. Но когато вземеше да ни говори, мисълта му го одухотворяваше. Абдул Хамид не позволяваше да учим история по френски учебници, тъй като неприятелите на лицея — каквито имаше между старите турци — му казали, че в тях се величаят революциите и се пишело за крале, съдени и осъждани на смърт. Mr Charvet ни говореше и ние си държехме бележки. И той смяташе, че не трябва да ни обременява паметта с ненужни имена и дати. Неговите уроци бяха по-скоро един синтез на историята. Той засягаше в новата история по-особено Източния въпрос. Между темите, които ни е задавал, бе и тази: „Завещанието на Петра Велики“.141 На края на урока той позволяваше да му задаваме въпроси, като ги пишем на малки листчета и ги поставяме пред него на катедрата. Еднъж аз му зададок следния върос: „Възможна ли е една философия на историята?“ Той се сети кой му е поставил тази бележка, погледна ме и каза: „Ако този, който ме пита, разбира въпроса си, трябва да знае, че в пет минути аз не мога да му отговоря. А ако не го разбира, няма нужда въобще да му отговарям.“ Престорих се на сконфузен и разкаян. Но в действителност се радвах на остроумието на отговора.

За Mr Charvet се носеха разни легенди. Мълвеше се например, че той бил участник в полското въстание от 1863 година. Друга легенда — че бил член на Парижката комуна. Еднъж в една статия в списанието „Revue de Pais“, в която се говореше за Първия интернационал, срещнах името Шарве между привържениците на Карл Маркс. Касаеше ли се за нашия учител? Нямам никакви доказателства за това.

За учителя по латински, monsieur Lescan (Лескан), също, но с по-голяма положителност се говореше, че бил участник в Комуната; емигрирал в Турция след нейното потушаване. Може да е бил такъв случаят и с Mr Шарве. Турците, които не се бояха от социална революция, са гледали през пръсти на бившите комунари. Един познат комунар се намираше като военен кореспондент на един парижки вестник при Осман паша в Плевен през време на обсадата.

Целта на лицея беше да даде на учениците френска култура. Това можеше да се постигне главно чрез изучаването на френския език и на френската литература.

Има българи, за които се казва, че знаели френски много добре; други са сами убедени в това. Чувал съм някои измежду едните и другите върви добре и току виж лъсне някоя грешка. Френският език е много мъчен. Мъчен е правописът на думите, мъчна е граматиката.142 Трудностите за самите французи не са по-малки.

Разправя се в това отношение един любопитен анекдот. В летния дворец на Наполеон III в Компиень имало вечеря, на която присъствували познати френски писатели, между които и Проспер Мериме. Той сам разказва за случката, която ще разправя.

Императрица Евгения (испанка) повдигнала въпроса за френския правопис и за неговата сложност. Станали разисквания по това и се решило да се направи проба чрез диктовка. Писали всички присъствуващи. Оказало се, че писателите направили грешки не по-малко от другите; а двама от тях били членове на Френската академия. (Паметен е наистина случаят с един френски академик, който пишел Academie с две „c“ вместо с едно.) Една диктовка била безпогрешна — тая на учителката на престолонаследника (le pince impe’rial).

Във френските издателства винаги има един познавач на френския правопис. Случвало се щото такъв един скромен човек да поправя грешките на големи френски писатели.

Във френската граматика има наистина много примки или както някои французи ги наричат, „китайщини“ (chinoiseries). Против тях се е дигал често повик, но безуспешно. Французите държат за тях, понеже те са свързани с вековна традиция. Френският народ, който е правил толкова революции, е в действителност консервативен. Напоследък парижкият комунистически литературен вестник „Les Lettres francaises“ повдигна отново въпроса за опростотворяване на правописа, но не намери особен отзвук. Мотивът бе да се направи по-лесно за трудещите се да пишат правилно своя език. Един работник възрази с писмо до редакцията в следната смисъл: ние искаме да се издигнем до образованите хора, а не да останем да пишем, както готвачките!

Френският език се изучаваше в лицея — говоря за тия, които искаха да се учат — много добре. Не съм чел нищо писано на френски от Константин Величков, но Стоян Михайловски пишеше на френски великолепно — с необикновен блясък. Разбира се, стилът идеше от дарбата му, но безпогрешното си владеене на френски език бе добил в лицея. Никола Милев пишеше френски така, че да му завиди и французин. Има българи, свършили френски лицеи в Париж, без да са научили така добре френски, както учениците в нашия лицей. Причината е, че нашите учители, понеже преподаваха на чужденци, бяха особено внимателни и взискателни, поправяйки на всяка стъпка нашите грешки.

В горните класове ние имахме двама учители по френски; в четвърти — Monsieur de Lacomble’ze (Лакомблез), в пети и шести — Monsieur Perrard (Перар). Първият, по-млад, с аристократически маниери, малко сух. Той ни преподаваше само граматика. Вторият, стар и макар много строг, беше някак по-близък до нас. Той ни преподаваше висшия курс на граматиката и френска литература. Изучаването на френския език не се заключаваше само в правилата на граматиката. Ние имахме постоянно домашни упражнения (devoirs) за тяхното приложение. В учебника по граматика имаше текстове, където прилагателните бяха изпуснати; ние трябваше да ги поставим. Изпуснати бяха глаголните времена: ние трябваше да ги намерим. Имахме и друг род домашни. Даваше ни се някой текст от класически автор. Трябваше да извадим от него плана, по който е написан; или пък ни се даваше план и ние трябваше да го развием. Всеки план се състоеше от няколко части: главна идея, второстепенни идеи, край. Аз бях толкова свикнал с това, че после, като постъпих във „Вечерна поща“, винаги преди да си напиша статията, колкото и малка да е тя, най-напред си съставях плана по научената в лицея метода.

Имахме домашни и по композиция. Това целеше не само усъвършенствуване на езика, но и подбуждане на въображението.

Припомням си как Гьорче Петров, нашият учител по словесност в четвъртия клас, ни даде следната тема:

„Опишете класната стая.“ Какво можехме да пишем? — Класната стая има четири стени, един прозорец, една врата, вътре в нея чинове и прочее. Първата тема, която имах да развивам в долните класове на Лицея беше: „Les memoires d’une canne — спомените на един бастун“. Учителят ни даде горе-долу една идея какво да пишем. Бастунът бил изложен във витрините на един магазин, някой го купил и после, при разни случайности, минавал от една ръка в друга. Ние трябваше сами да измислим тия случайности и да ги опишем. В горните класове имаше, разбира се, теми от по-друго естество. Но всичките те изискваха от нас да турим в действие своето въображение.

Mr Perrard четеше в клас домашните ни упражнения, не всички, разбира се, анализираше ги, посочваше грешките и ни даваше съвети. Като чеда на Ориента, ние нямахме достатъчно ред в изложение на мислите си, показвахме словесна разточителност и вкус към бомбастика. Той ни учеше на ред и на простота. Особено внимание обръшаше на употреблението на думите в точната им смисъл. Той ни казваше: „Ако се изразите с най-малко думи и всяка дума поставите на място, това е вече голяма стъпка към стил.“ Припомням си съветите, които ми е давал: „Симеон143, пишете хубаво; някои от вашите работи биха могли даже да се печатат. Но имате прекалено изобилие на думи.“ Друг път ми казваше: „Пазете се от многото прилагателни, те са като паразити: ако употребите три, двете излишни изяждат третото.“ Перар знаеше много добре правилата на френската стилистика и уроците му бяха много ценни.

Сега, когато си спомням неговите съвети, разбирам колко са били полезни, но бях много млад и не в състояние да ги използувам. От всичките един обаче силно ми повлия. Той ни обръшаше вниманието върху композицията. Казваше ми: „Тя (композицията) е първото условие за успешна работа.“

Програмата включваше главно френската класическа литература. Много образци от нея трябваше да учим наизуст. Учихме ги от Малерб, от Лафонтен, от Расин, Корней, Боало, учехме не само стихове, но и проза; от „Максимите“ на Ларошфуко, от „Мислите“ на Паскал и даже от някои църковни оратори. В паметта ми е още надгробната реч на Босюе по случай смъртта на Хенриета Английска144, с прочутите му провиквания „Madame se meurt, Madame est morte!“

Перар беше отличен познавач на класическата френска литература, но нито чрез споменаването на някое име, ни с някакъв намек даваше да се разбере, че той се интересува за това, което я предшествуваше, или това, което я последва. От своя страна аз проявявах вече живия си интерес към новата френска поезия. Четях Бодлер, Верлен — много стихове от тях учех наизуст. Но еднъж попаднах на писател, от когото не проумявах нищо. Обичаният от мене Жюл Льометр говореше — ако добре помня, в своите „Съвременници“ — за един модерен поет, когото не познавах по име, нито бях подготвен още да го разбера. Касаеше се за Стефан Маларме, днес един от най-любимите ми поети. Жюл Льометр се отнасяше иронически към него и сочеше колко е тъмен. Цитираше като доказателство стихове от него — стихове, които запомних, защото моята памет тогава попиваше всичко. Не зная какво изкушение ме обхвана да ги поднеса на вниманието на Перар. Един ден през междучасието, преди той да влезе в клас, написах на черната дъска следните стихове:

Тези стихове, без препинателни знаци, без сянка от французкия словоред, с думи, които случайно се срещат едни с други, са от най-непонятните, които прочутият френски поет е написал. Знаех, че те ще ядосат Mr Perrard. Той често пъти ни бе разправял, че французкият език има гения на яснотата. Под цитата на Маларме бях прибавил и следната иронична бележка „Comme quoi le francais est la langue de la clarte’“145 Mr Perrard не се поддаде обаче на моето предизвикателство така, както очаквах. Той погледна черната дъска, навъси се, ногледна и мен и каза: „C’est vous, Sime’on?“146. После отговори: „Eh bien, votre Mallarme est mal arme’ de syntaxe.“147 За пръв път видях този свой учител да употреби игрословие.

Дълги години Маларме беще познат на крайно ограничен кръг французи. Не само широката публика не беше чувала името му, но и учениците му от лицея „Louis le Grand“, на които той преподаваше английски език, не виждаха нищо друго у него освен обикновен учител. Имах близък приятел в Париж, негов ученик. Той сякащ падаше от небето, когато еднъж му казах, че Маларме се смята в ново време за един от най-големите поети. Питах го после: „Какъв спомен имате от него?“ „Eh bien — отговори ми той, — un petit vieux quelque peu timide“. (Е добре, едно малко стеснително старче.)

Най-голямото отличие в лицея беше първенството по френски език. За него имаше голямо съревнование. Борбата се водеше главно между мене и един от турските ни ученици, Мюнир Салих. Имах обаче съперник, по-опасен от Мюнир Салик, но той стоя малко в лицея, един съученик — Джемил, — родом от Алжир, който владееше отлично френски и нямаше нужда от ничия помощ. Идваще понякога да ми прочете какво е написал. Помня даже някои думи от естество да му завидя. Така един път, говорейки за Алжир, беше писал: les immensite’s sablonneuses148. Мюнир Салих149 беше шишкав момък, с големи уста, които постоянно се смееха. От интелектуално турско семейство, добрите познания по френски той бе добил още от дома си. Майка му, Нигяр ханъм, издаваше един неделен вестник под наслов: „Кадънлара̀ максу̀с газѐта“, т.е. „Специален вестник за жените“. Тя е първата турска феминистка.

Аз учех френската литература не само от учителите си и от учебника. Други крайно благоприятни условия ми отваряха за нея врати.

В Пера имаше французка книжарница, от която можеха да се заемат книги. Бях се абонирал в нея. Почти всяка събота, като излизах от лицея, се връщах с книги, взети оттам. Вечер, след класните часове, си приготовлявахме уроците в класните стаи. Подир вечеря си лягахме на часа осем. Тия обаче, които желаеха, можеха да останат в стаите за занимание до 10 часа вечерта под наблюдението на един от надзирателите. Тава бяха тъй наречените veille’es (бдения). Аз всяка вечер оставах. Блажени, незабравими часове! Бяхме малцина. Понякога бях сам. Наоколо бе тихо, надзирателят дремеше на катедрата. Разтварях някоя от донесените книги и тя ме поглъщаше. Всичко изчезваше за мен: времето, пространството, светът. Френската литература ми се разкриваше всеки ден повече като някоя вълшебна панорама. На часа десет, когато надзирателят ни даваше знак да изливаме, изтръгвах се като в някой унес. Тъкмо когато си лягах, мюезинът на придадената към лицея джамия почваше от минарето молитва. Неговият мелодичен глас се разнасяше в нощта и така заспивах.