Ранни спомени

Ученик в Охрид

Това лято беше много важно за мен. Бях свършил втори клас и трябваше другаде да продължа образованието си. Къде? Това оставаше да се определи. Брат ми Владимир тъкмо тогава бе свършил Солунската гимназия и очакваше да получи назначение от Екзархията за учител. Баща ми казваше: „Ако брат ти бъде пратен в някой град, дето има трети клас, ще отидеш с него. Инак ще постъпиш в пансиона в Битоля.“ Георги Трайчев, дългогодишен учител в Македония, разказва в своите спомени в какво напрежение са били той и колегите му, когато през лятото са чакали от Екзархията новите назначенин и премествания. Аз помня много добре това. Пощата в Ресен пристигаше един път в седмицата, в неделя. Друг път писмата се разнасяха от един разсилен, мелез от арапин, с лице, надупчено от сипаница. Но през лятото учителите и тия, които чакаха да станат учители, отиваха сами да си търсят писмата. Рано в неделя, наместо да стидат в черква, те обикаляха около пощата. Понякога куриерът закъсняваше и те стояха да чакат без обед. Тази мъчителна неизвестност се повтаряше всяка година. Тоя път тя и мене измъчваше. Най-после дойде назначението на брат ми. Екзархията го пращаше в Охрид, където имаше четвъртокласно училище. Аз се радвах, че ще отида с него, и радостта ми беше толкова голяма, че в същия ден получи назначение за в Охрид моят любим учител Трайчо Доревски.

Не помня точно кой ден беше през август, когато ние тръгнахме за Охрид. Някои приятели на брат ми и на Трайчо Доревски ни придружаваха. Всички на коне, бяхме цяла кавалкада. Минахме през Петрино. Беше чудесен ден н по целия път се пяха песни. От баща ми бях чувал, че близо до Петрино се намирало някога селото Изток, отдето водел потеклото си Юстиниян, „първият славянски цар“ — добавяше той. Че ще минем покрай такова историческо място, това вълнуваше въображението ми. Като прехвърлихме планината и се доближихме до Охрид, спряхме до едно място, което се казва Косель83. Почувствува се веднага силна миризма на сяра. Слезнахме от конете и отидохме до една голяма дупка, от която излизаше във вид на силен издих тая миризма. Трайчо Доревски ми обясни, че това е един угаснал вулкан. В Охрид ме очакваше едно голямо разочарование. Едва-що бяхме пристигнали, получи се от Екзархията писмо за Трайчо Доревски, в което тя му съобщаваше, че е преместен в Серес. Учителите в Охрид се разтичаха, накараха общината да телеграфира до Екзархията, молейки я да го остави в Охрид, но отговарът бе категоричен: да замине незабавно за Серес. Телеграмите от Екзархията и до нея тогава се пишеха на турски, тъй като по телеграфа не си служеха с латинска азбука. Запечатани ми са в паметта две от турските думи на отговора „Серѝйен сирузѐ“, т.е. веднага за Серес. Трайчо Доревски замина на другия ден.

Не се мина много време, и пристигна новият митрополит Григорий. Посрещането му беше бляскаво. Много народ излезе да го чака при входа на града. Ние учениците му пяхме „Бога вишнаго да славим“, но вече нямаше екзалтацията от предишните посрещания: един владика идеше на мястото на друг. Владиката, сподирян от голямо шествие, се изкачи по стръмния път, който води за църквата „Св. Климент“, и там се служи молебен. Напливът в църквата беше голям, но аз успях да се вмъкна в нея. Държа ли Григорий тогава някаква реч? Сигурно е държал, но това не ми е останало в паметта. Жива е прел мене обаче една сцена. Григорий седеше на своя престол и църковното пение бе за минута спряло, отведнъж се чу един глас: „Знаеш ли на кой стол си седнал?“ Един старец, дребен по ръст, сух, с брада, която като че ли беше щръкнала, му говореше, отправил своя остър поглед към него. По-нататък какво му каза, не помня. Беше кратко и натъртено. Свършваше с думите: „Здраво държи я патерйцата светаго Климента!“ Питах после брата си Владимира: „Кой бе тоя стар човек, който говори на влаликата?“ — „Пърличев.“ „Ами зашо така остро?“ — „Той всякога е остър.“

Аз бях слушал много за Григор Пърличев от баща си. Знаех, че тази песен за унищожението на Охридската патриаршия и за заточението на патриарх Арсений84, която пеехме в Ресен с такава жал, е от него. Знаех, че той е жив и живее в Охрид, и се надявах там да го видя. Разочарованието ми беше обаче много голямо, че не го видях такъв, какъвто го очаквах. Как си представлявах един поет? Не мога да кажа. Но мислех, че неговият външен изглед ще диша вдъхновеност и възвишение. А ето, че Григор Пърличев ми се яви в образа на човек начумерен, който говореше като че ли се кара, без да се разбере зашо. Разочарован бях и от вида на Григорий. Нисък, черен, той нямаше нищо от внушителността на своя предшественик. След дългото си подвижничество в Македония Пърличев, като видя България свободна, бе решил — вследствие на някои лични свади и огорчения — да напусне Охрид и замине за княжеството. Той бил най-напред учител в Габровската гимназия, след това постъпил на служба в Народната библиотека в София. Не един от българските писатели и поети са му били после приемници тук: Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Елин Пелин и др. Но те бяха назначени тук, за да имат свободно време да пишат. На Пърличева било възложено да прави каталога. „Преди да свърша мудната си работа, очите ме заболяха от постоянно пишене“ — разказва той. Това било през времето на Каравеловия кабинет. Министърът на народната просвета, Гюзелев, виждал, че тази изтощителна служба в Народната библиотека не е за един човек с миналото и името на Пърличева, и го изпратил учител в Битоля, отдето после Екзархията го иремести в Солунската гимназия. Там той написа своята автобиография.

Пърличев бе честолюбив, мнителен, крайно докачлив и сприхав. Където и да е бил, оставил е спомени от голямото си своеобразие. Разни анекдоти се разправят за свадите му в Народната библиотека. В Солун съшо е дигал бури.

На една вечеря, дето били събрани учителите от гимназията, директорът, Кандиларов, станал да пие наздравица за него. Той отдал почет на народното му труженичество, възвеличил го като поет и казал: „Трябва да се смятаме особено щастливи, господа, че имаме в средата си такъв един прочут човек, такава една рядка единица.“ При тая последна дума Пърличев скочил като ужилен: „Како единица бре! Ако аз съм единица, ти си нула.“

От автобиографията му знаем каква болезнена чувствителност той е имал още на младини. При толкова други изпитания изпращането му в Дебър, окован във вериги, посред зима, престоят му в затвора при нечовешки условия бе оставил у него едно потресение. Шестнадесет години по-късно той свършваше биографията си с призиванието на тоя страшен спомен: „Но и днес още проста среща с който и да е жандарма или просто напомнюване звуковете на една арнаутска песен, която често звучеше в къшлѫтѫ, и ми причиняват тръпки, отвращение, ужас.“

Когато аз пристигнах в Охрид, Пърличев прекарваше старините си като пенсионер, саможив, но заобиколен с всеобща почит. От големите ратници на българското пробуждане в Македония Димитър Миладинов умря с брата си в 1862 година в една цариградска тъмница; Райко Жинзифов — в 1877 година — в Москва, в навечерието на Освободителната война; Джинот — 1883 година — след връщането си от заточение в Диарбекир. Пърличев оставаше като живо въплъщение на една епоха, драга за охридчани, защото в нея техният град се бе най-много прославил. Всичко, което знаем от неговата биография, венчаването му в Атина като поет и гордото му изявяване на българската му народност, когато гърците го изкушавали с големи обещания, за да го направят грък; свещеният му гняв против фанариотите, когато се научил, че Братя Миладинови били отровени от гърците, и решението му да се върне в Охрид и да отмъщава за тях; заточението му в Дебър и думите на майка му: „Ако ми се уплашиш, харам да ти е млекото ми!“ пламенните му речи, с които бе канил за бунт против гърцизма — всичко това охридчани знаеха, по-старите като съвременници, по-младите като предание.85 Но това, което правеше най-много популярно и любимо името на Пърличева86, бяха песните му. Борбата, за която те бяха писани, бе минала, но те още се пееха. Ролята на песните в повдигането на народния дух е общоизвестна. Марсилезата и песните на Беранже във Франция, песните на Къорнер в Германия са исторически примери за това. Не бяха ли песните на Добри Чинтулов „Стани, стани, юнак балкански“ и пр., които разпалваха огъня в българските умове през време на революционното движение? Пърличевите песни са се пеели не само в Охрид, но и в цяла Македония. Една от тях „Бегайте, гърци, не ви сакаме“87 е била нещо като национален марш. Тя няма никакви художествени качества, но за да пали умовете, една песен няма нужда да има художественост. И Марсилезата не е художествена.

Пърличев рядко се мяркаше по града. Старостта, пък и самият му характер го отклоняваха от общуване с хората. Аз го срещах в дома на един мой другар, Христо Узунов. Бащата на този ми другар, Димитър Узунов, бе сподвижник на Пърличева в народните борби и негов близък роднина. Пърличев водеше сестра му. Димитър Узунов, учител в Куманово, бе починал в 1887 година внезапно и при обстоятелства, които блха дали да се мисли, че е бил отровен. Жена му бе останала млада вдовица с три дребни деца. Голяма красавица, не един бе искал да се жени за нея. Но тя бе решила да се посвети на своята челяд. Беше дъщеря на Георги Чакъров, големия водител на българщината в Струга.88

Когато в 1868 година в Охрид се образува първата българска община, Чакъров беше един от нейните членове като представител на Струга и със своята смелост — един двигателен дух в нея. За него казвам в „Македония и Българското възраждане“ Той бе човек образован, със смел дух и властна природа. На едно по-широко поле той можеше да остави, при свояте блестящи дарби, бележито име. Но само еднъж той излезе на голямата сцена: в 1877 година, когато биде избран, заедно с Димитър Робев от Битоля в мимолетната турска камара в Цариград. Понякога, през зимата, моят другар Христо и аз виждахме Григор Пърличев и Георги Чакъров седнали край оджака от едната страна и от другата. Те приказваха за миналото и ние долавяхме никои думи, отзвук от старите борби. Те видимо се тачеха, но случваха се понякога и препирнн между тях: „Така беше!“ „Не беше така!“ Пърличев почина малко след това, в 1893 година. Скоро след туй последва го и Чакъров. Пърличев остави две дъщери и един син, Кирил, който още като ученик в Солунската гимназия влезе във Вътрешната организация и стана един от нейните водители. Чакъров имаше също две дъщери и един син. Син му, Александър, бе участник в Илинденското въстание; по-голямата му дъщеря, Славка, стана една от героините на революционното движение. Осъдена на смърт и после помилвана в Скопие, дето беше учителка, тя лежа две години в турския затвор. Омъжена бе за Никола Пушкаров, тогава също учител в Скопие и сетне познат в България като учен естественик. Напоследък неговото име беше чествувано с тържественост.

Охридското четирикласно училише, което се помещаваше в едно здание до църквата „Св. Климент“, беше много добре уредено. Имахме петима учители: Лев Огненов, Коста Лимончев, охридчани и двамата, Александър Чакъров, за когото споменах по-горе, Хаджимишев от Щип и брат ми Владимир. Всички бяха свършили Солунската гимназия освен Лев Огненов, който бе учил в Роберт колеж. Лев Огненов беше осиновен син на Петър Огнен, един от големите дейци на Българското възраждане в Охрид. Той преподаваше български език, владееше го отлично, защото в Роберт колеж бе имал като учител Стефан Панаретов, строг стилист и автор на една граматика.89 Но не толкова със своите уроди ми правеше впечатление Лев Огненов, колкото със своята личност. Възхищавах се от него. Той притежаваше нещо, което го отличаваше от другите учители, нещо по-благородно, което му идеше, после разбрах това, от възпитанието му, добито в една по-цивилизована среда. В Роберт колеж, както и във всички американски колежи, учат учениците да говорят пред публика. Това е тъй нареченото „oratorical contest“. Лев Огненов беше много красноречив, без патос и гръмогласие, но с грижлива литературна форма. Уроците му бяха образцови. Нека добавя, че се обличаше много елегантно. Той носеше дреха, която приличаше на къс жакет и която наричаха, не знам защо, бонжур.90

Двата горни класа на охридската прагимназия бяха слабо посещавани. В третия клас аз бях единствен ученик заедно със седем-осем момичета. Те ме канеха дома си, когато имаше да им помагам за решаване на задачи, и майките им ме гощаваха с баници и сладки. Между съученичките ми беше и една от дъщерите на Пърличева, Деспина. Тя не беше хубава — черничка като маслина, мъничка, — но имаше нежно лице и чудно хубави очи. Едно умно и деликатно същество с голямо очарование. От всичките тя най-вече ме привличаше. Зная, че и тя имаше хубави чувства към мен. Но никога не ми каза да отида у тях. Тя сякаш имаше някакъв страх от баща си.

Един път Пърличев влезе неочаквано в нашия клас, когато брат ми преподаваше френски език. Стоя няколко минути. Хвърли бегъл поглед върху ученическите чинове, гледа дълго и изпитателно брат ми и си излезе, без да продума. Брат ми разправяше след това: „Докато стоеше в клас, бяха ми замръзнали краката.“ Той познаваше характера на Пърличева и всеки миг очаквал някаква строга бележка от него. Защо бе това внезапно появяване на Пърличева в класа ни? Брат ми Владимир беше красавец, тънък, висок, рус, със сини очи и още ненавършил деветнадесет години. Едва бяхме стояли четири-пет месеца в Охрид, и момите му пееха вече една песен.

Охрид е построен на един хълм. Наблизо под нас бе къщата, в която живееше по-голямата дъщеря на Пърличев, Лойза91, омъжена за аптекар. Тя излизаше често на прозореца и стоеше там дълго. Клюкарският дух бе не по-малко разпространен в Охрид, отколкото другаде. Така тръгнала от съседите една мълва по града, че Лойза била влюбена в брат ми. Дочул това, Пърличев се разтревожил и казал: „Сакам да го видам ресенецот!“

В Охрид имаше много гръцки кръстни имена. Казах, че по-малката дъщеря на Пърличев, която се учеше с мен, се казваше Деспина. В класа си имах две съученички с имена от елинската митология Афродита Филипчева и Клио Самарджиева92. Един от моите учители в Битоля бе охридчанинът Ахил Минджов. Гръцките имена се чуваха и в народните песни. В една от тях, която чувах често да се пее, тъй като мелодията й бе хубава, майката, която иска да отвърне дъщеря си от любовта й към един турчин, Осман бег, й казва да не посрами своя род:

Тия гръцки имена показват — покрай толкова други факти — колко силно е било влиянието на елинизма в Охрид.93 То се е упражнявало през векове чрез църквата, откакто Охридската патриаршия, българска по име, бе вече погърчена, и чрез училищата. В Охрид гръцкият език е бил толкова разпространен между голямата буржоазия, че митрополит Генадий, когато канил на едно събрание първенците да се свестят, че са българи, им говорил на гръцки. В гръцко училише се бяха учили Миладинови, Пърличев и толкова възрожденци от Охрид. Между старите хора имаше още през времето, когато се учех в Охрид, големи елинисти: Янаки Стрезов и Андроник Йосифчев.94 Но най-големият представител на учеността в града беше д-р Константин Робев. Той се учил в Янина заедно с Димитър Миладинов; записан бил през учебната 1837–1838 година в Атинския университет, свършил медицина във Виена и почти от половин век упражняваше лекарската си професия ту в Охрид, ту в Битоля. Д-р Робев, роден в 1818 година, бе вече стар човек. И той като Пърличев рядко се вестяваше по улиците. Виждал съм го да излиза от къщата на Робеви, къща триетажна, каквато не бях виждал дотогава и която се издигаше над всичко наоколо, като че ли с някакво господство. Сам той ми правеше впечатление с една отличителност, която го делеше от другите и която по-късно, мислейки за нея, разбрах, че беше аристократизъм. Вървеше с бавни стъпки, малко наведена глава, погълнат от своите мисли. Името му бе голямо в града. Но в тази устна летопис на народните борби, която се предаваше от старите на младите, това име не се споменаваше. Той е признавал своята народност. Руският учен Григорович, който посети Македония в 1844–1845 година и е гостувал у него една седмица, го нарича чист българин с европейско образование. Според някои свидетелства от съвременници той съчувствувал на българското движение, но без да взема видимо участие в него. Ако е помагал някога, то е било тайно. Някои даже го мислеха за гъркоманин. Така го наричаше баща ми. Неучастието на д-р Константин Робев поставя един психологически проблем: как да се обясни, че виждайки своя народ да се пробужда, той стои настрана от неговите борби?

Такъв е случаят и с д-р Пиколо. Но д-р Пиколо живееше в Париж, където от българските борби можеше да се дочуват само далечни отзвуци, а той се намираше в Охрид, когато братя Миладинови издъхваха в тъмницата в Цариград и Пърличева изпращаха окован в Дебър. Някои казват: кабинетен човек. Но и през стените на един кабинет може да влезе народният дух. Истината е, че в него е липсвал борческият дух, куражът. Имал голяма библиотека и много се занимавал с археология и филология. В епитафията на надгробната му плоча (той почина в 1900 година) се казвало, че голямата му наслада и утеха в живота била да чете Омир, Хораций и Шилер. Това най-добре го рисува. Интересно е да се изтъкне, че докато той се е предавал на такъв съзерцателен живот, другите Робеви, негови братовчеди в Битоля, бяха начело на българската борба.95

А. П. Шопов, секретар на Екзархията, който в 1891 година пропътува Македония, разправя за една среща с Георги Чакъров. Като ставало дума за славното минало на Охрид, той му казал: „Дай език на който искаш камък, и той подробно ще ти разкаже.“

Нямаше нужда камъните да имат език. Една устна традиция предава в Охрид миналото от поколение на поколение.

И Търново е град, дето живеят историческите спомени. Останки от дворци говорят за български царе; един патриарх излезе оттук, изгнан от турците, сподирен от едно отчаяно паство, плачуще подире му, и неговото име се споменава. Но всичко това е далечно и стои само в ума. В Охрид историческото минало живее в сърцата. Свети Климент е тук като едно присъствуващо лице, ежедневен покровител. Жените се кълнат в неговото име така, както се кълнат в челядта си: „Жими свети Климент“ — се чуваше постоянно от устата им. При всяка беда молитвите се отправяха към тоя светец от всички охридски домове. Когато Пърличеяа пращаха в Дебър, майка му казала: „Не бой се! Пред св. Климент горят безбройни лампади.“

Запазен ли бе и споменът за Самуила? Не чух да се говори за него. Стените обаче, с които Охрид е ограден, се наричат „Самуилова крепост“. След св. Климент историческото лице, за което най-често се говореше, беше последният охридски патриарх Арсений. Българската църква, за възкресението на която Охрид толкова се беше борил, бе възстановена. Но жалът за унищожението на Охридската патриаршия, тъй трогателно изразен в песента, на Пърличева, продължаваше да вълнува душите. Напомняше се, че проклятието на поета към изменниците било послушано от Бога.

От най-новото време чуваше се името на Джеладин бей или Джелаладин бей. В първите десетилетия на миналия век се бяха издигнали в западната част на Европейска Турция двама големи феодали: Али паша в Янина и Мустафа паша Бушатлията в Шкодра. Джеладин бей бил, според преданията, сестрин син на първия и някакъв внук на втория. Той владеел в Охрид като васал на Али паша. След смъртта на янинския тиранин той останал свързан със съдбата на шкодралията. Когато последният бил в борба със султана, изпратил го в Египет при Мехмед Али паша, албанец също, който тогава е готвел своето нахлуване в Сирия. Там той изчезнал, убит според някои вярвания, за да му се отнемат скъпоценностите и парите, които носел със себе си като подарък или подкуп на прочутия египетски паша. Това било горе-долу към 1831 година. Джеладин бей бил много строг. И турците треперели от него. Върху християните той не вършел големи насилия, даже ги покровителствувал. Говореше се, че по време на гръцката революция той възпрял турците да разрушат града. Но те страдали ужасно от ангариите, на които той ги подлагал. Никола поп Стефанов в летописните си бележки, през които често минава стон, както в житието на Софроний Врачански, разказва за жестокия робски труд, който се искал от тях, когато се строели неговите сараи.96 „Страшни плакои и пискания беха на тия дни, та сите97 и не могат да се изпишат!“ — провиква се той. Когато аз бях в Охрид бяха минали шестдесет години от изчезването на Джеладин бей и нямаше да се говори така често за него, ако една негова жена — християнка, Ташула — не беше жива. Със своята трогателна история тя будеше спомените от миналото.

Ташула била родом от селото Камбуриана, близо до Трикала. При потушаването на гръцкото въстание тя била отвлечена като робиня заедно с толкова други нещастни гъркини98 и попаднала в харема на Мустафа паша Шкодренски, който я пратил подарък на своя роднина Джеладин бей в Охрид. Ташула била тогава на 12–13 години и пораснала в харема на Джеладин бей, в който царувала старата ханъма, братова дъшеря на Али паша Янински. Тя била бездетна. Джеладин бей, който забелязал хубостта на младата християнка, я взел за жена, за да има дете от нея. Той я оставил в нейната вяра, както направил и Али паша с възпятата в народните песни Василики. Владиката Калиник й изпращал причастие със сухо грозде, върху което турял няколко капки от виното на свещения съсъд. Прислужвали я християнки от Охрид. Една от тях, Фанче Кенкарова, живееше още в мое време. За разкоша, който Джеладин бей дал на своята жена християнка, се разказваше много. От продажбата на своите елмази, златни украшения, скъпи дрехи тя живееше сетне, когато съдбата я остави сама. Охрид я много тачеше, задето, неволна съпруга на един мохамеданин, бе запазила вярата си. Аз съм я виждал в църквата „Св. Климент“. Тя беше една старуха, дребна, облечена в черно, когато влизаше, всички й правеха място. Починала една година след като напуснах Охрид. Погребението й станало при голямо стечение на народ. Владиката Григорий държал надгробна реч и я посочил като пример на твърдост във вярата и на благочестие.

Едно от имената, което се споменаваше в Охрид, бе това на Кузман Капидан. За него бях чувал и в Ресен. Пееше се една песен, която почваше с думите: „Ей гиди Кузман Капидан!“ В нея се славеше неговото юначество. За произхода на Кузман Капидан не се знае нешо точно. Според някои разкази той бил родом от село Старово, близо до Поградец. Както се разправя и за други български хайдути, той грабнал една мома и хванал гората, за да избегне преследвания. Името му на юнак се носело далече. Тая му репутация станала причина Джеладин бей да го вземе на своя служба. В Дебърца арнаутите правели грозни опустошения и животът на българите ставал невъзможен. Селяните пратили писмо до Джеладин бей с молба да опрости Кузман Капидан, да го повика при себе си, да го назначи кърсердар и да му даде сила да разчисти страната от разбойниците. Според песента, която се пее, той поставил едно условие: да му се даде пълна власт.99 Уж казал на Джеладин бей: „Ти ще бъдеш цар тука, а аз в гората.“ Между най-прочутите и страшни разбойници били албанците Осман Мура и Дервиш Муча. Кузман Капидан обещал да се справи с тях. Действително не се минало много време и той пратил на Джеладин бея отсечените им глави, вързани перчем за перчем. В подвизите на Кузман Капидан са участвували само българи, които той избирал като вярна дружина.

В своя турско-френски речник Сами бей казва: „Кърсердар — началник на нередовна жандармерия“. За други кърсердари в Македония не съм чувал. В Гърция обаче ги е имало тъй наречените „арматоли“, които сетне играха такава голяма роля в гръцката революция. „Αρματωλοs“ е заглавието, което Пърличев даде на венчаната в Атина негова поема, за която подтик са му дали разказите за Кузман Капидан, чувани от майка му. Че в Охрид е имало арматоли, както в Епир и Тесалия, това не е случайност. Имаше прилика между условията в Охрид и тия в споменатите страни. Съседството с неукротените албанци ги излагаше на същите опасности. Феодалите, които господаруваха над тия земи и имаха нужда от труда на подчинеиите християни, трябваше да ги защищават от разбойнически нападения. А тая защита не можеше да се извърши освен от християни.

Охрид се различава от другите градове на Македония и по своето географско положение, от което също произлизат последствия. Той принадлежи към басейна на Адриатическото море и е претърпял влиянието на неговия климат. Охрид и Ресен са по въздушна линия много близо. Делят ги две планини: Галичица и Петрино. Но колко двата града са различни по нрав. В моя роден град хората са доста сурови. В Охрид има голяма мекота. И тук, и там има, разбира се, съперничества, вражди. Но в Охрид те не са така люти, както в Ресен. Може би се лъжа, като отдавам такова значение на климата, Може да ми се възрази, че албанците и черногорците са по-близо до Адриатическо море, отколкото Охрид. Трябва, значи, да не се дава такова значение на мястото, което той заема географски. Но все пак, който е живял в Охрид, знае неговия въздух, слънцето, което го грее, топлите нощи, е естествено наклонен да мисли, че в тоя град, дето снегът рядко пада и бързо се топи, хората не могат да имат толкова суровост, както другаде.

Ще забележа и друго, което ми напомнюва, че Охрид е близо до Адриатическо море.

В Охрид се веселяха, както после съм виждал да се веселят в Италия. Веселбите ставаха не само по къщите, но и по езерото. Върху големите лодки, които тук се наричат чунове, поставяха един чардак с пармаклъци наоколо, там нареждаха килими и възглавници и жените и мъжете сядаха заедно. Пред тях се слагаха мезета и шишета с ракия и, по лунна нощ, лодката навлизаше в езерото. Още като тръгваше от брега, се чуваха смехове и песни. Понякога компанията взимаше и чалгаджии.100 Гребците пускаха веслата и лодката плуваше по езерото незабелязано, носена от тихото шаване на водата.

Аз все търся причините за особената атмосфера, която владее в Охрид, и се питам дали това не се дължи на дългата традиция на градския живот. Като говоря за Охрид, мисля за тая част от града, която е построена на хълма и е заградена със стена, това, което се нарича „варош“101. Тук не са идвали селяни, защото селянинът няма къде да си държи воловете и колата. Има влияние, несъмнено, и от гръцката култура. Тя се забелязва в голямата етикеция, която владее в отношенията между хората. В други места на Македония тая етикеция е заета от турците. Тук силно се чувствува елинската окраска.

Разбира се, аз не мога да предам днес с пълна точност впечатленията, добити от едно дванадесетгодишно момче преди повече от половин век. Върху тях са се напластили нови, получени при други посещения в Охрид. Но същността остава неизменна. А това е мекият характер на хората в Охрид, една особена учтивост в техните взаимни обръщения, един начин на живеене, който не прилича на европейския, но не и на ориенталския, една култура, която изненадва човека, когато пристигне в Окрид, и го очарова. Жените в Охрид поразяват в това отношение. Те се отличават от жените другаде, напр. от тия в Ресен, Прилеп и пр. не само по хубост, по вкус в облеклото, с изискано държане, но и по говора им, в който има някаква мелодичност.

Друго едно обстоятелство ми направи впечатление в Охрид. Докато другаде при веселби жените бяха отделно от мъжете, тук те се веселяха наедно, пееха наедно и понякога наедно вдигаха чашката. Непринудеността на жените в Охрид се дължи вероятно на това, че във вароша нямаше турци. Там ходеха по улиците като в някой свободен град.

Колкото свободни се чувствуваха охридчани във вароша поради отсъствието на турци, толкова силно притеснени бяха те вън от него. Турското население бе многобройно; при осем хиляди българи имаше пет хиляди турци. Към тях се прибавяха и петстотин албанци.102 Турците в Охрид не са потурчени българи, каквито са повечето в Ресен. Те са дошли заедно със завоевателите. Някои от тях носеха още името спахии. Една народна песен свидетелствува за настаняването им тук:

Турците в Ресен бяха обеднели и се намираха икономически зависими от българите. В Охрид много от тях бяха запазили своето богатство, То им даваше възможност да поддържат и могъществото си. Правителствената власт им беше подчинена. Никакво оплакване против тях не можеше да намери отзвук при нея.104

Особено лоши бяха арнаутите. По мое време в Охрид един злодей, на име Карабаджак, упражняваще терор под очите на властта. Описваха го исполин по ръст и със страшна глава. Разказваше се също, че със своите бързи крака можел да се пренася от планина на планина, като че лети. Никаква потеря не можела да го достигне. Пък и никаква потеря не отиваще подире му. Докато четата му върлуваше отвън, той идеше свободно да се разхожда по чаршията и всяваше в нея страх. Взимаше един вид данък от търговците. Като минеше пред някой дюкян, хвърляше кесията си и казваше със своя заплашителен глас: „Десет лири!“ или „Двайсет лири!“ Никой не смееше да му противостои, защото заплашванията на Карабаджак не бяха напразни. Дълго време властта го търпеше, защото видни турци, които делеха с него, го покровителствуваха. Скандалът стана много голям, стигна до консулите в Битоля и най-после Карабаджак биде изпратен на заточение в Анадола. За неговата последна участ зная един любопитен епизод. Чувал съм го от македонския войвода Петре Чаулев, охридчанин.

През Балканската война в суматохата, която настъпила в Анадола, Карабаджак успял да избяга от местозаточението си и подир мира минал в България. Еднъж той се явил при Петре Чаулев и го помолил да му намери някаква работа. „Сакам да ме туриш на леб105“ — казал му той. „Известен ми бе от Охрид — разказваше Чаулев. — Помнех как градът трепереше от него. Но какво да го правя? Самата тая случка много ме забавляваше. Пратих го по̀ляк106 в Дедеагач.“

Заедно с брат ми и мен в същата къща живееше и един учител, Хаджимишев. При нас идваха и някои други от учителите. Аз слушах техните разговори. Ставаше честа дума за владиката Григорий и някои недоволства в града от него. Григорий имаше авторитарен характер. Той не признаваше ни община, ни общинари. Всичко трябваше да му бъде подчинено. И у Синесий имаше властничество, но той бе расъл под турско, имаше търпение, такт и умееше да се налага, без много да личи това. Той държеше и сметка кой какво представлява с името си, с миналото си. Григорий не държеше сметка ни за име, ни за минало. По народните работи искаше всичко сам да решава.

Имаше в Охрид един бивш архиерейски наместник, поп Христо Маленков, от квартала Месокастро, един от най-видните борци по Черковния въпрос, всеобщо почитан. Той беше — познавах го добре като близък приятел на баща ми — човек с важна осанка, с голямо достойнство в държанието си и горд със своите заслуги. Григорий искаше да се отнася спрямо него като с обикновен поп. Огорчението на тоя заслужил човек бе известно на града и будеше негодувание.107 Инак Григорий имаше големи качества. В различие с много други владици, той не бе сребролюбен108, обичаше Македония с всичкото си пламенно родолюбие и правеше всевъзможни усилия, за да издигне на по-голяма висота духовенството. Срещу невежествени или небрежни свещеници вдигал е понякога патерицата в самата църква. Държеше също за външния вид и приличие на свещеничеството. Много свещеници той наказваше, задето ги видял в нечисто расо или с кирлива калимявка. Най-голямата жертва на неговото иго беше един енорийски свещеник в Охрид на име Ставре.

Обичай у този свещеник бе, като свърши вечернята, да тръгне по кръчмите. Охридчаните го виждаха как, връщайки се в къщи, се клатушка по улиците и понякога пада. Напразно Григорий го наказваше, заплашваше го, че ще го разпопи; свещеникът обещаваше, но човекът оставаше неизцерим. Григорий не го разпопи, защото бе добил най-сетне симпатия към него, но употреби едно друго средство: заповяда му всяка вечер, преди да си отиде у дома, да дойде да се представи и да му направи три метана. „Ако ги направищ, без да паднеш, ще видя, че не си пиян.“

Брат ми Владимир, който присъствувал понякога на церемонията на тоя изпит, я описваше много живописно: „Влизаше — разказваше брат ми — и цялото му същество изглеждаще напрегнато — във волята и в мускулите на тялото му. Той правеше метаните и се дигаше с героични усилия. При втория — пот течеше от лицето му. Третия — кога го успяваше, кога не. Понякога се строполясваше с цялото си тяло и владиката взимаше патерицата, за да го накара да стане.“

Тоя недостоен свещеник, поклонник на Бакхуса, колкото и на Христа, беше, това трябва да отбележа, любим от паството си, защото беще добряк и с весело сърце — качества, ценни за охридчани.

В охридската прогимназия преподаването беше сериозно, учителите бяха взискателни, понеже гледаха на учителствуването си като на национална мисия, и аз с голямо усърдие си учех уроците. Научавах ги обаче бърже и чезнех да чета през свободното си време други книги. Брат ми не ме насърчаваше, защото бях слаб и не искаше да се уморявам. Дойде обаче едно изкушение, от което нищо не можеше да ме спре.

Един ученик от Солунската гимназия, после адвокат в Плевен, Атанас Савинов, бе донесъл „Клетниците“, прочутия роман на Виктор Юго, преведен от Д. Х. Иванов. Брат ми беше го взел да го чете и го държеше на масата в стаята ни. И аз взех да го чета, но когато той отсъствуваше, крадешком. Случваше се нощно време, след като той заспиваше, да стана, да запаля лампата и да продължа четенето.

След Тургенева Виктор Юго бе първият голям писател, с когото се запознах. Тургенев ме въведе в областта на чувствата и мечтанията, Виктор Юго — в приказния свят на Париж и във виденията на революциите. И двамата оставиха във впечатлителното ми въображение незаличима следа.

Друга една книга пристигна в Охрид и се разнасяше тайнствено. Това бяха големи жълти листове, незашити заедно. После разбрах, че били страници от „Под игото“, който най-напред бе печатан в издавания от Министерството на просветата „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Тия листове, извехтели от четене, минаваха от ръка на ръка, като някоя светиня. „Записките“ на Захари Стоянов проникнаха по-късно в Македония. „Под игото“ бе първата българска книга, която запали революционния огън там. Аз любопитствувах страстно за нея, но тя не попадна в ръцете ми.

Животът с брат ми даде ми възможност да слушам разговорите на учителите и помогна несъмнено за моето умствено развитие. Но той ме отдели някак от другите деца. Освен с Христо Узунов, у дома на когото бях почти всеки ден, аз нямах никакви други приятели между учениците. Охридските деца, немного ревностни в училището, се забавляваха в игри. Една от игрите беше да бранят крепостта срещу нападение на децата от квартала Месокастро. Хвърляха се камъни с прашки и се надаваха страшни викове. Най-после нападателите биваха отблъснати и някои от победителите се връщаха с окървавени глави. Гледах със завист на тоя героизъм и с тъга, че не ми беше позволено и аз да се опитам в него, защото брат ми ме държеше настрана все поради това, че съм бил слаб.

В Охрид се учих само една година. Тя бе една от най-щастливите в моя живот. Може би защото къщата ни в Ресен беше влажна и зимите сурови, аз бях расъл като слабо дете. Тук охридският мек климат доста ме закрепи. Самото учение ми даваше голяма радост. Обичах много и учителите си. Но най-милият ми спомен от Охрид е приятелството ми с Христо Узунов или по-добре Дуле Узунов, както го наричаха в Охрид.

Не мога да приключа своите спомени за Охрид, без да призова неговата героична сянка.

Още като ученик в Солун влязъл в революционното движение, той стана една от най-светлите фигури в историята му. Не само времето, но и целият му род го подготовляваше за това поприще. Син на Димитър Узунов, внук на Георги Чакъров, родственик на Пърличев, той доби борческия дух по наследство. Когато на третия ден след раждането му роднините се събрали според обичая за благослов, Пърличев го благословил с тия думи: „На планина знаме да развяваш! Ти от робство Македония да освободиш!“ Дуле Узунов като ученик в Солун получил своето революционно кръщение от Даме Груев. От Солун той се завърнал, както толкова другари от неговото поколение, учили там, с диплома и с револвер. Учител в Охрид, той става и революционен водач. Животът му ще бъде сега между училището и затвора.

Първото му затваряне е в 1898 година. В Охрид беше почнала да прониква сръбската пропаганда и един охридски гражданин, Димитър Гърдан, се бе продал на нея. Жив пример на родоотстъпничество, петно за един град, прославен със своето родолюбие — а, както се вярвало, и турски шпионин, — Вътрешната организация решила да го накаже. Един млад учител, Методи Патчев, го застрелял на улицата посред бял ден. Той бе арестуван и заедно с него бяха арестувани Дуле Узунов, Кирил Пърличев и др. От затвора Дуле пишеше на майка си: „Моля те — в името на светите ми чувства към теб — да не скърбиш, нито да плачеш за мен. Най-доволен ще се чувствувам, ако ти с твоето поведение бъдеш пример за другите майки.“

В 1902 година, януари, той пак е арестуван и освободен през март 1903 година.

Тъкмо тогава бил убит в едно сражение войводата на охридската чета Тома Давидов.109 Дуле Узунов взел неговото място. На Смилевския конгрес, където се решава въстанието, той е избран за началник на всички бойни сили в охридския район и взел участие в боевете срешу турската войска. Подвизите във въстанието бяха много. Но турската сила най-сетне надви. Настъпи неизбежната трагедия: опустошени села, население избягало в горите, отчаяние у по-слабите духом, тук-таме ропот против тия, които повели народа. Мнозина от водителите заминаха за България. Между тези, които останаха, бе, заедно с Даме Груев, и Дуле. Неговата душа се терзаела от безмерното злощастие, в което бе попаднал народът. Мъчела го жестоко и мисълта, че и той бе от средата на хората, които бяха хвърлили тоя народ в непосилна борба. И ето, че отива в село Куратица, събира селяните и им казва: „Братя, слънце искахме, а даже и искра не получихме. Пожелахме и ние като другите при свобода да живеем, а ето с кръв и огън се заля земята ни. И за всичко — знаете ли? — аз съм виновен. Затова вам се предавам — каквото щете, правете с мен. Предайте ме, убийте ме…“ Общ плач посрещнал тия му думи. Дуле бил изтощен, блед, очите му горели от скръб. Една бабичка промълвила през сълзи: „Гледайте Христос! Втори Христос!“ Никой не помислил да го укорява. Селяните казали; „Ех, Бог тъй наредил.“

До 1905 година Дуле продължил своята революционна дейност, насърчавайки духовете, възстановявайки, дето мине, разстроените редове на Организацията. През април тая година той бе заграден от турския аскер в село Цер, Крушевско. Четата се сражава до края на върховните си сили. Но турската войска била голяма и постоянно се увеличавала. Никакъв опит за пробиване не бе възможен. Тогава Дуле и четиринадесетте му другари решили да изпълнят клетвата си при революционното им посвещение: да не се предават живи. Командуващият турската част от своя страна гледал да ги убеди да се предадат, като им обещал, че ще бъдат помилвани. Направил някои опити. Изпратил най-напред свещеникът на селото да ги убеждава. След като свещеникът се върнал, без да успее, пратена била учителката. Тя стояла по-дълго. В това време Дуле написал писмо, което учителката взела и скрила в пазвата си. Турците не обискирваха жените; така тя могла да запази писмото. В него Дуле, преди да свърши със себе си, изпраща до другарите си от Организацията своя последен завет: „Уверен, че не ще бъдем избавени, за последен път пращам ви братски поздрав… Последният съвет до всички другари е: да бъдат искрени към делото всички ония, които му служат… Нашата идея ще бъде постигната. Ето защо ще умра спокоен и с чиста съвест пред законите на светата ни Организация. Досега умишлено с нищо не съм напакостил на Делото, ако ли сте забелязали в мене някои погрешки, то уверени бъдете, че туй е станало неволно. Прося извинение.

Моля нарочно поздравете любезната ми майка, която никогаж не съм я забравил от ума, защото тя ме направи такъв. Нека и тя ме извини, че с нищо не се е зарадвала от мене.“

В писмото има и няколко щифровани редове. „Срещу скалата, където сме сега — пишеше той в тях, — оставих во една дупка на зидът моето кесе со четири и пол наполеони и една лира и около четиридесет гроша. Те са охридски пари.“

Когато смъртта вече летяла над него, той имал достатъчно свобода на духа, за да мисли за малкото съкровище на Организацията, което носел със себе си, гледайки да го тури в безопасност. Докрай той не бе загубил и своя хумор. Писмото свършва с тоя послепис:

Италианските офицери от жандармерията в Македония, възпитани в почит към традицията на Мацини и Гарибалди, гледаха с голяма симпатия на македонските революционери. Един от тях, капитан Лоди, който бил в някой град близо до селото Цер, когато се научил, че е заградена четата на Узунова, тръгнал бързо за там с надеждата да я спаси по някакъв начин. Но когато пристигнал, било вече късно. Развълнуван и обзет от възхищение пред героите, лежащи в своите кърви, се провикнал „Какви борци!“ Доброволната смърт на четниците поразила и офицера, командуващ обсаждащите турски части. Той ги посочил за пример на своите войници и казал „Ето как се умира за отечество!“