Ранни спомени

1

Тогава бе дописана и оформена, например, главата за Екзарх Йосиф.

2

След като отпадна „Най-ранни спомени“, подхвърлено нам още в условните ни преговори за книгата, в края на 1965 г.

3

След Освобождението граждани от Ресен почнали да търсят работа в княжеството и са оставали там, главно в София и Варна. След Балканската война потокът се насочил към Новия свят.

В 1925 година заварих в Америка четирима свои първи братовчеди: двама бяха работници в една текстилна фабрика, третият служещ в една католическа книжарница, а четвъртият следваше електротехника, издържан от брата си. Други двама мои по-далечни братовчеди бяха тогава в Буенос Айрес: единият — собственик и управител на хотел, другият — лекар. Един мой роднина по кумство (баща му ме е кръстил) се намираше по същото време в Патагония. Писател, той е публикувал два романа на испански език, за които тамошната критика се била произнесла много добре.

4

През време на Кримската война поради продоволствуването на съюзнияте войски от местното население, след нея веднага поради големите заеми, които турското правителство сключи в чужбина, много пари влязоха в Европейска Турция и на края минаха в ръцете на християните. Това им помогна да откупуват от турците владените от тях земи. Така се захвана една промяна в поземлената собственост.

5

Т.е. адвокат.

6

Учеше ме също да броя на турски до сто.

7

Дяда си питах: „Дядо, како се викаше татко ти? — Гьорше. — Ами нему таткото? — Недан. — Ами нему таткото? — Карамфил.“

Миналото — историята вече ме караха да любопитствувам и да задавам въпроси.

8

У Найден Герова: „Не ще го има доста“. „Сеното тази година от сушата е кесат.“ Алъш-веришът е „кесат“.

9

Невесто. Когато майка ми се омъжила, нарекли я „Нѐстата на Радевци“. Така я наричаха и след като тя остаря. Името й беше Фания.

10

Емануил Богориди беше син на Николаки Богориди, временен заместник-княз на Молдова и покровител на българите в Бесарабия.

Емануил Богориди беше кандидат за българския престол в 1887 година, но кандидатурата му мина незабелязано.

11

Сега семейството се нарича Низамовци. Низами се наричаха войниците от войската, която султан Махмуд създаде след унищожението на еничарите.

12

Като ученик в лицея през една ваканция в Ресен вуйчо ми Димитрия ми показа тоя берат и поиска да му го преведа. Но аз, макар и да знаех турски, не можех да чета ферманското писмо.

13

Както дядо Вельо, тъй и Богой са били наши роднини.

14

Аз не съм срещал сред българската интелигенция — между моите познати — някой да вярва в съществуването и появяването на духове. Но когато бях пълномощен министър в Лондон, видях колко това вярване е разпространено между англичаните не само в простолюдието, но у културните среди. През 1937 година жена ми и аз бяхме поканени да прекараме няколко дни у леди Гроган. Нейният мъж бе един от английските офицери, които, след европейската намеса в Македония и въвеждането на реформите, бяха служили в турската жандармерия като инструктори. Тя самата ходи в Македония след Илинденското въстание, за да раздава там помощи от името на Балканския комитет. От тогава тя бе запазила жарки симпатии към българския народ въобще и една трогателна любов към Македония. Леди Гроган живееше в провинцията Дорсет. Нейната къща беше стар замък. Еднъж, когато ни заведе у един нейн близък съсед, лорд Денби, за да разгледаме неговия парк, в който имаше чудни цветя, докарани от него от крайния Изток, където бе ходил често със своята яхта, англичанинът питал жена ми: „В коя стая Ви тури леди Гроган? В тая на духа?“ — и за голямо нейно учудване той й разказал, че в една от стаите на замъка, всяка нощ, в определен час, един дух влизал, спирал се да гледа към леглото и изчезвал. В тая стая, на това легло, била починала неговата годеница.

Разговори за духове стават често между просветени англичани. Едно особено дружество се занимава с изследвания по тая област на незнайното.

В Америка се приказва с ирония за тия английски суеверия. Видях във Вашингтон един филм, в който се разказваше как един американец, нов богаташ, купил в Англия един замък, но искал да му продадат заедно със замъка и духа, който го посещавал.

15

Сказна на ресенски говор значи приказка, maerchen на немски.

Помня една от тия сказни. Един цар забелязал, че идели крадци да крадат от хазната му. Той дал заповед на стражата да бди, но нощем тя заспивала. Тогава той казал да поставят на хазната примка. Един от разбойниците бил заловен в нея, но другарите му дошли и му отсекли главата, за да се не знае кой бил той. Тогава царят дал заповед да поставят трупа до чешмата и да накарат всички жени да отидат там със стомните си за вода. „Ако някоя от тях заплаче, казал той, ще се види, че човекът с отсечената глава е бил нейният мъж.“ Дошла наистина неговата жена, но счупила стомната и казала, че плаче, защото й с жал за нея. Ако паметта ми не ме лъже, същата приказка съм срещал у Херодота, който я чул в Египет.

16

В Геровия речник няма такава дума. Филолозите, които съм запитал, също не я знаят. Но смисълта й е ясна.

17

Още по-голям беше нашият грях, на децата й, спрямо нея. Ние смятахме нейната неграмотност като една фаталност на нейното детство и вече непоправима. Една селянка от Бистрица беше се научила от учителката на село да чете и пишеше на сина си, мой разсилен във Вашингтон, писма с печатни букви. Колко по-лесно можеше да стане това с майка ми при нейния жив ум! Като помисля за това, жестоко разкаяние ми гризе сърцето и по лицето си чувствувам срам.

18

От лукавого!

19

Ето и писмото:

20

Д. Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори, т. I, С., 1929.

21

В българската гимназия в Одрин учи известно време по-малкият ми брат Христо.

22

Збор на ресенски значи дума. „Ке им я делям сламата“ — т.е. ще поделя всичко по равно, дори и сламата в плевника.

23

Дядо ми Раде казваше: „Ние ще живеем добре, но не ни е писано да станем богати.“ Той ми разказваше, в потвърждение на това, един случай от своя живот, в който виждаше волята на провидението. До градината, която той държел под наем в Цариград, живеел някой паша. Дядо ми избирал понякога най-хубавите овощия и му ги носел. Пашата го обикнал и един ден му казал: „Искам да ти направя едно добро. Утре се продава на търг от държавата голяма градина. Искам да я купиш ти. Ще наредя да ти се даде много евтино.“ — „Нямам пари“, отговорил дядо ми. — „Аз ще ти заема“, казал му пашата. На другия ден рано сутринта дядо ми тръгнал за мястото, дето щял да става търгът. Ето, че по пътя го среща един познат от ресенските села. — „Накъде така бързаш?“, го попитал той. Дядо ми, чистосърдечен какъвто си бе, му казал защо. — „Е, хайде тогава да се почерпим за хаирлия“, му рекъл познатият. Били близко до една кръчма, влезли; и когато дядо ми пристигнал на търга, той бил свършен. „Късметът беше в ръцете ми — казваше дядо ми, — но го изпуснах.“

24

Когато в 1941 година отидох в родния си град и посетих Царе(в)двор, там намерих един свещеник от нашия род. „Продължавам традицията“, каза ми той. Но впечатлението ми беше, че тая традиция свършва с него. Поп Панде — така се казва той — бе завършил богословие, но призванието му не ми се виждаше солидно. Хубавец, жизнерадостен, женен за немкиня; той свиреше на китара и пееше на италиански модните шлагери.

25

Поклон.

26

Няма никакво предание кога те са били потурчени. Васил Кънчов в своята Етнография на Македония ги нарича помаци. Но това име никой в Ресен не им го е давал. Те се различават от помаците в много отношения и главно в това, че говорят и турски.

27

В Анкара бяха много учудени, когато им казвах, че турците в Западна Македония са загубили неопределителното наклонение (инфинитива). Те казват наистина: „Истѐръм яза̀им“, както ние казваме: „Искам да пиша.“ И гърците казват: „Тѐло на гра̀псо“, но тук не може да се мисли за гръцко влияние, тъй като се касае за една област, дето няма гърци и гръцкият език рядко се чува. Ето друга една особеност в езика на македонските турци, която показва пак българско влияние.

В турския език допълнението иде преди глагола; турците казват: „Бир мектуб яздъм“, т.е. „Едно писмо писах.“ Турците в Ресен казват: „Яздъм бир мектуб“, т.е. „Писах едно писмо“ според българския словоред.

Има един трети факт за българското влияние в езика на турците в Западна Македония.

Турците казват: „Язиорум“, т.е. „Сега пиша“ (по английски: I am writing). Ресенските турци са загубили това време на турския глагол. Употребява се само от някои от тези, които са го учили в училище. Когато еднъж разказвах на професор Милетич, че турците на запад от Струма са загубили инфинитива, той също остана учуден.

Турците употребяваха много български думи, смесвайки ги с турските. Така например, когато никой от тях загубеше някоя хрътка и бе я търсил навсякъде, без да я намери, казваше: „Була̀мадъм шу пу̀стой!“ (Не можах да намеря тая пущина!) Както ние от турски глаголи правим български с гръцко окончание, като курдисвам, кандисвам, така и турците в Ресен правеха от български глаголи турски. Когато селяните поднасяха на някой гостенин още една чаша ракия, която той от учтивост не искаше да пие вече, казваха му: „Море мъ̀тни я!“ Турците в такъв случай казваха „Море мъ̀тнет!“ — повелителна форма на образувания от тях турско-български глагол мътнетмек.

От български корени турците правеха по своеобразен начин нови български думи.

В ресенския говор наместо „четя“ се казваше „пея“. Припомням си, че когато се завърнах през една ваканция от лицея в Цариград, един турчин ме попита: „Го̀ на̀учи а̀рно ту̀рското пѐята?“ „Пеята“ в неговите уста значеше „писмото“.

Няма нужда да говоря за голямото количество турски думи в българския език изобщо. В ресенския говор те бяха още по-многобройни, тъй като градинарите ги донасяха от Цариград. Имаше някои турски фрази, които се употребяваха преведени на български.

Когато някой член на семейството се завръщаше от чужбина, роднините и приятелите отиваха да честитят на семейството и казваха на домашните: „Светнали ви очи!“ Това е превод от турското: „Гьозу̀н а̀йде!“ Думите „пак заповядайте“, с които се изпраща един гост, са пак превод от турското „генѐ буйру̀н“. Въобще много от формулите за учтивост бяха заети в Ресен от турския етикет. Това е ставало сигурно и в Източна България. Чини ми се, че „Как сте?“ е превод от „Насълсънъс?“ Желателно е да имаме слависти, владеещи също турския език и разните турски говори в българските земи, които да изследват взаимното влияние на двата езика. Студията на проф. Кирил Мирчев върху турцизмите в българския език е добро начало в това отношение.

28

Четири книги, събрани в една, съдържат цялата истина.

29

Така би наричани туркините и в Прилеп. Н. Г. Еничерев, който учителствувал там през Възраждането, отбелязва това в спомените си, като дава и едно обяснение. Според него «бо̀жа» било съкратено от българската дума госпожа, «анка» идело пак като съкращение от думата ханъмка. — Никола Ганчев Еничерев. Възпоминания и бележки, София, 1906, стр. 202.

В Цариград чувах да се употребява следната поговорка «Исми вар, джисми йок, демек анка» — превод: име има, тяло (величина) няма, значи анка, т.е. птица, която не съществува освен в приказките. Такова (в смисъл на митична птица) е обяснението за «анка» в турския тълковен речник; произходът й бил арабски.

30

Поради това тяхно отвращение в македонските градове бе забранено да се продава по месарите свинско месо. В Битоля то се продаваше в двора на църквата «Св. Неделя».

31

Има в Търново легенда за една млада туркиня, дъщеря на турски големец, която, гледайки литийните шествия от своята къща, близка до църквата, станала християнка. Влюбена в млад българин, тя избягала с него във Влашко и там се венчали.

Трябва да е имало не един случай на турци или туркини, привличани по една или друга причина от християнството. Но те трябвало да крият чувствата си, тъй като преминаването на един мохамеданин в друга религия се наказвало от турските закони със смърт. Една смъртна присъда, издадена в Цариград след Танзимата над един турчин, който се бе покръстил, възбуди голямо вълнение в Англия и английският посланик в Цариград направи пред Портата протести, споменавани в историята на Източния въпрос. Чудно е след това, че в Македония е ставало през миналия век покръстване на помаци. Затова говори Георги Трайчев в своята интересна книга за мияците.

В Галичник помаците, на брой 30 къщи, били малцинство сред компактната българска маса на селището. По едно време те били склонни да приемат християнството, но затова съществували няколко пречки. Преди всичко те се опасявали да не би и след това те да бъдат отритнати като потурнаци и потомството им да остане неоженено. Тогава местният първенец Томо кяя (кехая) заявил, че ше сгоди своята дъщеря за помашки син, щом те станат християни. Същото направил и първенецът Гюрчин от Лазаро поле. Сега трябвало пашата в Дебър да даде разрешение. С тази мисия се заел сам Томо кяя, който бил негов добър приятел, и успял: пашата харесвал хубавия Томов кон, подарен му по тоя случай, и дал съгласието си, но при условие, че ще се покръстят само галичките помаци. Оставало да се склонят дебърските турци. И тук обаче галичани намерили изход. По стар обичай видните дебърски бегове имали за кум българин. По това време на много бегове кумувал галичанинът Исиян Чапъров. Разчитайки на връзките му, българите избрали за кум на новопокръстените неговия син Митре; освен това Митре бил дете на четири години, та смятали, че беговете ще погледнат снизходително на цялата работа. Решено било също всички по-видни кяи на селото по време на кръщавката да отсъствуват. През една нощ всички галички помашки семейства се отправили заедно с малолетния си кум Митре към историческата църква на стария манастир „Св. Иван Бигор“, дето се извършило покръстването. Така известните дотогава помашки фамилии: Синаноаци, Кадриовци, Паковци и др., приели християнските имена: Яков, Тодор, Васил, Димитър и пр. След това започнали сватбените тържества. Това станало през лятото на 1843 година.

В българската войска имаше един офицер Паков, — който беше межлу детронаторите на княз Александър. По-късно той взе участие в Балканската война като полковник. За него казваха, че бил арнаутин. Вероятно той е бил от гореспоменатото покръстено помашко семейство Паковци (вж. Георги Трайчев, Книга за мияците, София, 1941 г., с. 44–46).

32

Областта на запад от Дебър.

33

По-късно той бе осъден като член на Вътрешната организация, лежа няколко години в затвора, претърпя там големи мъки, заболя и малко след като го пуснаха, почина.

34

Тук живееха арнаути, чието число постоянно се увеличаваше, тъй като те слизаха постепенно от своите планини, за да се заселят в полето. Според статистиката на Кънчова в Ресен имало тогава триста души арнаути. Арнаути, смесени с българи, имаше в три български села: Горна Бела Църква, Долна Бела Църква и две-три къщи в Лахди. Имаше и две села с чисто мохамеданско население: това бяха Буково и Козяк. И двете села се намираха на проходите — Козяк по пътя за Битоля и Буково по пътя за Охрид. Тия две села бяха чисто разбойнически. Най-големите злодеи излизаха от Буково. През време на Балканската война, след бягството на турските войски към Албания, селото бе изгорено и жителите му част изклани, част покръстени.

35

Каравлахът.

36

По-нататък ще има да разкажа как баща ми го ожени за дъщерята на свои близък приятел Абия, баща на героя на младотурската реаолюция Ниязи бей. Фаик ефенди остави много добри спомени в Ресен и Охрид, където после бе преместен. Балканската война го завари на служба в Дедеагач. Минавайки през тоя град, Андрей Ляпчев отишъл да го види. Фаик ефенди, вече твърде стар, починал малко след това от вълнението, което му причинили в първите дни на войната българските четници, влизайки в града и всявайки страхотия между турците.

37

Продоволствуването на войската.

38

В 1924 година чувах в Цариград как през време на английската окупация английски офицери от всякакъв ранг са взимали подкуп. За подкупничества на английски офицери през време на войната в тила на английската армия на Балканите се разказва много хумористично в един весел френски роман A Salonique sous l’oeil de Dieu. „Какво се чудите, казваше ми еднъж един духовит французин, подкупничеството е всемирно явление. То съществува не само на земята, а и на небето. На самия господ даваме подкуп. Доказателство: кандилниците и тамяна!“

39

Което значеше да те видя обесен на въже (сиджим — въже).

40

Действително и от българи се чуваше, че сърбите оставяли свинете волни по улиците.

41

При навлизането на сръбската войска в Македония в октомври-ноември 1912 г., покрай планомерното, вече всестранно насилие над местните българи и заличаване на почти всичко българско, сърбите извършиха тогава потресни насилия и над турците и албанците. — Вж по това свидетелствата на един дотогава просръбски настроен руски публицист: във в-к Македония, бр. 41 от 16. 10. 1992 г., с. 10–11.

42

Баща ми не ми е казвал за Бодле нищо повече от името му. Руският учен Виктор Григорович, който посетил Охрид в началото на 1845 година, останал учуден от българина Георги Бодли, охридски шивач, който го поразил със своята начетеност. „Охридские болгаре, пише Григорович, отличаются образованием и живостию характера. Я часто находил в людях, повидимому простых, пытливость и начитанность. Мой напр. вожатый, портной по ремеслу, знал много сочинений греческих и в своим разказах доказал ето ссилками на Мелетия и многия черковныя книги. Такому направлению способствуют порядочныя училища и обширныя торговлыя связы“ („Очерк“, с. 102). Г. Бодли се поминал през осемдесетте години на миналия век. По-късно В. Н. Златарски намерил в Охрид неговата библиотека. Тя се състояла от доста ценни ръкописи и старопечатни книги — гръцки и български; между тях имало учебници по алгебра, естествена история и няколко речници (латинско-гръцки и италианско-гръцки); между гръцките му книги Златарски намерил един рядък екземпляр от житието на св. Климента от йеромонаха Αμβροσιs παμπεριs, Виена, 1802 г. (вж. Ив. Шишманов, „В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция и неговите отношения към българите“, Сб. БАН, кн. VI, 1916 г., с. 169). Дали този Георги Бодли е същият Водле, учител по гръцки на баща ми, не мога да кажа.

Друг един член от съшото охридско семейство, Михаил Водле (…), бе по времето на поетичната венчавка на Пърличева в Атина гръцки министър на правосъдието.

43

В книгата на Йордан Иванов „Българите в Македония“ (с. 327–328) намираме следните редове за него:

„В 1868 г. била напечатана в Цариград кратка свещена история и катехизис на македонско наречие, което е наречено в случая «българско». Авторът на книгата, Кузман Шапкарев, бил от Охрид, затова и основното наречие на свещената история е охридското. Издател станал родолюбивият ресенец Андрей Анастасов. Книжката е озаглавена «Кратка священна повестница отъ вьтхытъ и новыть заветь и кратко св. Оглашение (Катихизись) на наречіе вразумително за македонскитѣ Бьлгары Нарѣдиль единь македонець. Се издавать оть Андрея Анастасова Рѣсенца. Цариградь, Въ печатницата на В. „Македониа“ 1868».

Три години по-рано казаният ресенец Андрей Анастасов бе направил ново, допълнено от него издание на «Месецеслов или календар вечний», книга твърде търсена по нашите земи.

Между това за науката ни станаха известни оше две книги издадени от него: — «Българский буквар». Част А или взаимоучителни таблици на наречие по-вразумително за македонските българи. Наредил Един Македонец. («Един Македонец» е псевдоним на Кузман Шапкарев.) Ся издават от Андрея Анастасова, ресенца. Цариград, в печатницата на в. «Македония». 1866. 64 с. 8°. — Другата: — Голяма българска читанка или втората част на Българский буквар на наречие по-вразумително за македонските българи. Наредил Един македонец. Ся издават от Андрея Анастасова, ресенца. Цариград, в печатницата на в. «Македония», 1868, 138 с. 8°.“

44

Подир завоюването на Балканския полуостров от турците на източните части на Албания, близо до македонските предели, през шестнадесети и седемнадесети век са цъфтели важни влашки търговски градове. През осемнадесети век се издигнал над всички тях Мосхо поле. Той е бил прочут не само със своето богатство, но и със своите училища. Тия градове са били ограбвани от албанците и най-сетне разрушени. Мосхо поле бил разорен през 1788 година от Али паша Янински. Неговите жители — той е броил около 60 000 души — се пръснали главно по Македония. Някои са се изселили в чужбина. От тях е известното семейство Думба във Виена, което стигнало там до високо положение и добило от императора дворянска титла. Към тоя род принадлежи барон Думба, който бе австрийски посланик във Вашингтон, когато се обяви Първата европейска война.

Власите в Македония съставляваха по численост и по богатство главната сила на гърцизма. Макар един опит за тяхното национално пробуждане да бе направен от страна на Румъния оше от 1855 година, веднага след съединението на Влашко и Молдова, той оставаше без никакъв отзвук. Едва в 1861 година, когато почна българското движение, у тях се забелязаха някои признаци на национално чувство. След Берлинския конгрес румънската пропаганда в Македония стана с по-обширен обхват и по-дейна. Начело на това влашко пробуждане в Македония се постави един свещеник на име Апостол Маргарити. Със средства на румънското правителство той основа в Битоля влашка гимназия. Подкрепена от френските католически мисии, които виждаха в нея средство за пробив в гръцката църква, насърчавана от Австрия, добре гледана от турското правителство, румънската пропаганда има някои сполуки. В Македония се основаха с време до четиринадесет влашки училища, между които още една гимназия, освен битолската. В борбата с гърцизма пробудените власи се присъединиха към българите. В Охрид те се черкуваха в българската църква и признаваха Екзархията. Букурещкото правителство обаче искаше от Портата официално признание на влашката народност в Турция, както това бе станало с българите. То се доби едва в 1905 година.

Българите в Македония виждаха в национално осъзнатите власи свои съюзници и се радваха на техните успехи, които постепенно омаломощаваха гърцизма. Ние не си давахме сметка, че румънското правителство имало намерение да иска териториална компенсация от България в деня, когато България би присъединила Македония. Това разбрахме едва в 1913 година, когато Румъния предяви своите претенции върху Южна Добруджа.

45

През време на гръцко-българската разпра турците в Ресен, както и вред в Македония, са съчувствували на българите. Там, дето властта е пречила на българите, то е било, защото някой турски чиновник е бил подкупен от гърците. Трябва да забележа, че съчувствено се отнасяли към българите и други два народа: евреите и циганите. При едно население от 4450 души според една статистика от 1900 година в Ресен имало 350 цигани. Ние ги наричахме гюпци, а понякога егюпци. Ако се вземе пред вид, че Египет се е наричал а старо време на гръцки Егюпт, би могло да се помисли, че те са дошли оттам. Но от разните имена, които им се дават, вадят се множество предположения досежно техния произход. Турците ги наричат официално „къптй“, което би значело, че потеклото им е от коптите; те ги наричат още, но вече с някаква презрителна смисъл, „чингене“, което е дало повод на някои доморасли етимолози с много фантазия да смятат, че те идели от Китай, който на турски се казва Чин или Чин-Мачин.

Циганите в Ресен говорят албански, което показва, че са дошли от Арнаутлука. Те са отседнали и повечето са ковачи и изобщо работят желязо. Макар и мохамедани, те почитат и някои християнски празници и отиват по разните църковни събори. В 1941 година ги видях на празника на манастира в Янковец. Между циганите имаше и някои замоможни. Недалеч от нас живееше семейството Зизовци. На Великден ние им пращахме червени яйца; на Гергьовден получавахме от тях една кълка от печено агне. Това хвърляше майка ми в голямо затруднение. Ние децата не искахме да ядем месо, пратено от цигани. Майка ми казваше, че е срамота и грехота да го хвърляме на кучетата.

46

Крушйе беше чисто българско село, което даде по-сетне решителни борци на Революционната организация. Между тях особено се прочу войводата Кръстьо Трайчев.

47

За шегите на тетин ми Раде се разправяха много истории. Ще разкажа най-любопитната от тях.

На първия ден на Великден в 1914 година богомолците, излизайки от църква, го срещнали облечен в най-вехтите дрехи и с мотика на рамо, упътен към полето. Кога е било Раде да отива на полска работа, и то на такъв голям ден! Учудени, те го питат: „Хаирола̀, Раде (на добър час), накъде си тръгнал така?“ — „Ода на̀ нива.“ — „За̀що бре, Раде?“ — „Ке са̀дам мѐтли — отговорил той и сочейки на един сръбски чиновник, който идел отсреща, прибавил: — За да ги изметиме о̀вие л…!“ В 1915 година, когато България обяви война на Сърбия, Раде бил мобилизиран. „Зедоа ме нѐкрут!“ (вместо рекрут, както казват сърбите, посърбявайки френската дума рекрю — recrue). Сърбите го турили да пази някакъв мост между Ресен и Охрид. По тоя път отстъпвали сръбските войски на малки групи в безпорядък. Когато някои се спирали да го питат: „Къде е пътят за Охрид?“, той през Съпотско ги отпращал към Битоля, откъдето настъпвала българската войска.

Случвало ми се е като дете да го слушам как се шегува със селянките, които идеха да пазаруват в дюкяна. Една му казваше: „Защо бре, Раде, ми даде такава лоша басма, еднъж я изпраф, и избеле!“ — „Не ти е лоша басмата, н̀есто отговорил той, — ама лош ти е сапунот“, хвърляйки селянката в дълбоко недоумение.

48

От гръцкото „гѐронтос“, което значи „старец“, старейшина.

49

Мафут — изкуфял старец.

50

От мухур — печат.

51

В разговорите, които се е случвало да имам с мои приятели, родом от „горна“ България, те са се показвали много учудени, че аз поставям Кюстендил в Македония. Същото прави обаче в своите научни трудове и проф. Йордан Иванов, сам кюстендилец. Това мнение е било някога всеобщо. Слушал съм баща ми да казва: „До освобождението на България ние знаехме, че Кюстендил, Самоков и Дупница са а Македония.“

52

Ето тая процедура, както я описва Георги Трайчев:

„В първите дни на всяка нова година старата община изработва списък на кандидатите от 36 лица. Тая листа се изпраща до първомайстора на всеки еснаф, който от своя страна свиква еснафско събрание и се избират 12 души от посочените 36 лица по общо съгласие или вишегласие. Потвърден, изборният лист с еснафския печат и надлежните подписи, връща се в общината в затворен плик. Старата община отваря писмото, преброява гласовете, провъзгласява избраните 12 души и ги подканя на първо заседание в определен ден. В тоя ден старият председател открива заседанието и си излиза. Новите членове същевременно си избират председател. В следующото заседание общината избира 6 души граждани за училищни настоятели и двама изпомежду си за черковни епитропи“ (Георги Трайчев Спомени от моето 40-годишно учителство, София, 1930 г., с. 12).

53

Гръцкото училище в Янина било много прочуто. В началото на миналия век там е преподавал философия един учител, за когото съм чел някъде, че бил слушал лекциите на Кант.

54

От него е, без съмнение, тая безименна дописка от Ресен във в. „Македония“ в брой 30, от 1867 г.

Господине редакторе на весник Македония.

До сега никогашъ отъ нашиотъ гратъ не са йе писало кореспонденция, сега за първо зафащаме за да явиме и отъ нашиотъ малки гратъ, за да ви известиме малку неша, които са случиле сега за малу време. Нашиотъ гратъ йе сосем отъ българи населенъ, така и околните села, но само со име бугари, а не со деломъ. Но сега и тука се собудифме и зафащаме за да бараме татковниотъ язикъ, и за чуденъе йе, оти изведношъ се запалиа на сичките сърцата, за да сакаатъ матерниотъ язикъ, но не можитъ да са изполнитъ желанието во градот ни, като имаме най-първо препятствието отъ владиката Мелетия, фторо и отъ неколку негови привърженици или негови лижепаничковци…, на които за сега замолчаваме имената да ви кажиме, като са надевами, чи и тий са българи и во еденъ денъ белки и тий ке дойдатъ на родотъ, що требитъ като българи — Йорданът Иванов. Българите в Македония. София, 1917 г., стр. 318.

55

Коте Павлев беше къс, дебел, с мургаво лице и дебели черни вежди. Физиономията му беше чисто татарска. Не приличаше никак на славянин и тетин ми Раде. Неговото семейство се казваше Коруновци. Един от най-младите му членове бил кръстен с името Корун, очевидно прабългарско.

56

Уви, син му, д-р Мильовски, завършил ветеринарна медицина в Загреб, измени на семейната традиция. Чувам, че бил ректор на Скопския университет.

(Добавка: По-късно, когато в СФРЮ дочуха, че предстои излизането на „Ранни спомени“ на Симеон Радев — или това бе само съвпадение?!, — д-р Мильовски бе изпратен за посланик на „федеративна“ Югославия в София. Доколкото зная, тук се е държал добре. Показа и личен такт. На два-три пъти на улицата, много деликатно — давайки приветлив вид на лицето си и фиксирайки ме с усмихнати и въпросителни очи, опита да ме подкани да се спра и заговоря с него; но, досещайки се кой е, се сторих на неразбиращ. Другите Мильовски, оставащи в Ресен, пазеха българското си съзнание и в 1941 г. с радост посрещнаха българската войска. Един Мильовски, Коста, бе сред задържаните от сърбите в антибългарския процес в Битоля към края на 20-те години. — Т. Р.).

57

Сам баща ми не обичаше името чорбаджия, нямаше чорбаджийски дух, но държеше се важно и във всичко гледаше да покаже достойнство и висота, а самата му външност поддържаше това впечатление за него. Той бе едър, пълен, чудесно сложен, с мек, но горд поглед.

Когато вечер се връщаше от дюкяна, слугата вървеше отпред с тефтерите и ако го срещнеше по пътя пазвантинът — турчин, — тръгваше подире му. Ако слугата случайно отсъствуваше от дюкяна, той никога не ставаше да мери хасе или да тегли захар. Трябваше клиентът да чака или да си отиде.

58

В големия антибългарски процес през 1927–1928 г., главен обвиняем в който бе д-р Асен Татарчев, арестуван и хвърлен в една килия с него е бил и 85-годишният вече Коче (Кочо) Лябаков. Не успели обаче и след над едномесечни издевателства да го склонят към лъжесвидетелство и родоотстъпничество, сърбите най-после се смилили над старостта му.

59

Кофа.

60

Ужина — следобедна закуска (по ресенски).

61

Галица — гарга.

62

През 1939 г. на един обед във финландската легация в Брюксел аз се запознах с известния финландски учен Микола, познат у нас със своите изследвания върху Именника на българските ханове, като тюрколог. Казах му за тия думи от нашата игра в Ресен и го попитах на какво му звучат? „Трябва да са прабългарски, отговори той. Но това иска изследване.“

63

Като попорастнах, към десетата си година, почнах да яздя. Ратаят Имер (Юмер) оседлаваше коня, качваше ме на него, отваряше големите порти и аз тръгвах по полето. Любовта към езда — още съвсем малък, както споменах — беше ми дал дядо ми Коте Низам. Когато ме завеждаше в Янковец, той, като се метнеше на коня, ме вдигаше и ме туряше пред себе си. С коня си обаче не смеех да отивам много далече, защото някои турци, приятели на баща ми, му обърнали вниманието, че мога да бъда отвлечен от разбойници. Любовта към езда, приспана през толкова много години, откато напуснах Ресен, се събуди през Балканската война, когато бях конен ординарец на Трета солунска дружина. После от Букурещ през Първата европейска война отивах в Русе през празнични дни и оттам при една дружина до селото Рахово, дето яздех с някои офицери.

64

По речника на Найден Геров Иванден или Еньовден — рожден ден на св. Йоан Предтеча. В църковните календари датата е 25 май.

65

За мистичното влияние на църковната служба зная един много интересен пример. Моят бивш колега във Вашингтон, френският посланик Пол Клодел (Paul Clausel), днес най-големият между живите френски писатели, роден протестантин, стана католик — и католик с пламенна ревност за католицизма — след като еднъж влязъл в парижката катедрала Notre Dame de Paris и присъствувал на литургията. Тя го поразила със своето велелепие и тържественост, унесла го и го отделила от сухостта и студенината на протестантството.

66

Една песен на Трайко Китанчев за тази трагедия се пееше и аз я чувах от баща си:

Крайните стихове бяха душевен вик към бога, за неговото правосъдие спрямо силите, които разкъсаха българския народ:

Когато баща ми пееше тия последни стихове, дълбоко въздишаше.

67

Сега си обяснявам защо тогава мнителността на турската власт е била възбудеиа. В тая година, 1887, през зимата, Захари Стоянов и Димитър Петков, за да принудят Турция да вземе страната на Регентството против руската политика, заплашвали са я с въстание в Македония. Това бе накарало турците да прибягнат до тези мерки.

68

Същият Хюсеин паша командувал на турско-българската граница дивизия срещу Кюстендил и Дупница. Брат ми Владимир бил тогава главен учител в Криворечна паланка. Пашата бил чувал за мене и го питал откога не ме е виждал. Брат ми, както правел и баща ми, избягвал да говори за мен пред турците поради моите статии във „Вечерна поша“ против Турция. На зададения му въпрос отговорил: „От много отдавна.“ Тогава пашата му казал: „Пишете му да дойде на Девебаир, за да се видите.“ Като забелязал у брата ми смущение и колебание — как ще ме вика на турска територия и какво може да се случи след това! — добавил: „На моя отговорност.“ Няма нужда да прибавям, че нито брат ми ми писа, нито аз щях да стъпя на турска територия.

69

По чистия български език, на който тя е била списвана, по богатството и разнообразието на съдържанието й, по техническото разпределение на материала и даже по хартията, на която се печаташе, „Зорница“ заема особено място между българските вестници отпреди Освобождението и после. Но особеното значение на „Зорница“ се състоеше в това, че в продължение на дванадесет години — до появата на вестник „Новини“ — тя, издавана в Цариград, беше единственият български вестник, достъпен за българите в Македония. Макар орган за протестантска пропаганда, тя служеше ревностно и на българското национално дело. След разпокъсването на българските земи от Берлинския конгрес тя напомнюваше постоянно, че трябва свято да държим за своето единство.

В една статия, която следваше в няколко броя, под заглавие „Българските общини в Македония“, един неин сътрудник, българин, пише в 1880 година: „Няма нужда да се повтаря, мисля, че целта на политическото разподеление на българската територия беше да се разпоцепи Българский народ, да се осуети надеждата за обединението му и да ся уничтожи, или поне намали, важността му в Балканския полуостров. Постигванието на тази цел обаче немалко ще зависи и от отношенията, които ний, жителите от тъй разпокъсаните Български части, ще имаме помежду си“… „Колкото и да се различава политическия характер на днешните Българии, и колкото и да са несгодии обстоятелствата, които ни окружават, пак за нас остават средства, чрез които можем да се сближим, да вникнем в отношенията и делата едни към други и да съучавствувами в желанията и чувствуванията едни на други.“

Екзарх Йосиф, който след Санстефанския договор замина за Пловдив, току-що се беше завърнал в Цариград. По-нататък авторът на статията изтъкваше голямата роля, която се падала на Екзархията. „Известно е, пише той, че възвръщането на Екзархията в Кариград стана с цел да се удовлетворяват вопиющите нужди на онази част от българския народ, която, хвърляна в неизвестност и угрозявана от вси страни с опасности, нема засега в друго надежда за съживление освен в Екзархията. Екзархията, в качеството си на независимо духовно началство и на основание на известни права, ще притезява (Sic!), ще действува и има надежда, че ще сполучи да удовлетворява нуждите на Македонските Българи — да снабди Българските общини в Македония с достойни пастири, да бодърствува над правилния им църковен ред и да ги защищава от разни неприятелски посегателства… Там се изискват и разни учебни заведения, които ще служат за умствената храна на тамошните българи и за ускоряване времето, в което ще трябва да ся реши и за тяхната по-честита участ.“

Но с какви средства Екзархията можеше да изпълни тази своя мисия?

Следваше позив към свободните българи да й помогнат:

„Всякой българин от княжеството признава, вярвам, че общите интереси на българския народ не се заключават само между Дунава и Балкана и че България не е само онзи ъгъл, в който Европа иска да я ограничи, но онова пространство, което природата отдавна й е създала; всякой българин от княжеството тоже признава или трябва да признае, че частните му интереси не могат точно да бъдат удовлетворени, ако деятелността му се ограничава и тесни размери и бъдещето му се застрашава от ближни и лиходейни сили.“.

Удивително е с каква смелост и свобода тоя издаван в турската столица вестник канеше българите от разните области и с различна съдба да държат един за друг, за да подготвят своето бъдещо обединение.

„Нужно е — се казва по-нататък, — щото и българите вън от княжеството същременно да се приготовляват, за да не останат в мрак, когато ще се потърсят. Южните българи или българите от називаемата Източна Румелия уже напреднаха няколко стъпки в нужната подготовка и тяхното съединение с Княжеството е само въпрос на нова политическа фаза на Изток. Не е тъй обаче със западните българи или с българите в Македония; те сега се лишават и от най-бедните средства за напредък и за нужното приготовление; учителите и по-развитите им водители са в княжеството или в Южна България; училищата им в неприятелски ръце, а имотът и животът им днес ако е техен, утре е неизвестен. Освен общият и частният интерес прочее народолюбивите и състрадателни чувства правят възванието към българите в княжеството да покажат милост към своите братя в Македония, да пожертвуват нещо от частното си благо, да отворят училища и други ученолюбиви заведения в тази старославянска област, да изпроводят учители и просветители в онази страна, която е родила учителите и просветителите на славянското племе, и тъй да доставят нужните средства и на тамошните българи за техния напредък и тяхното приготовление. По този начин ще може да се достигне до многожелаемата готовност и чрез тази готовност ще можем да ся надяваме за постигането на общожелаемата си цел.“

Това бе в броя от 5 февруари 1880 година, с. 22–23. (Отговорен редактор на „Зорница“ тогава е бил Т. Л. Байнгтон.) Статията продължава и в следващия брой. Авторът напомнюва на свободните българи, че трябва да направят за Македония това, което Русия направи за тях … „с проливането на реки мъжка кръв и иждивлението на милиони рубли освободителите дадоха на освободените българи да разберат, че и те са длъжни подобни жертви да правят за неосвободените си сънародници.“

След Освобождението на България, и тъкмо поради него, положението на българите в Македония се бе много влошило.

„Не трябва да забравяме, продължава авторът, че по влиянието на същите онези обстоятелства, които ограничиха пълната свобода и щастие само за северните българи, Македония бе хвърлена в едно по-несносно положение, отколкото преди тези обстоятелства да вземат такова направление. Преди последния политически преврат македонските българи не бяха дотолкова достойни за съжаление и помощ, колкото те са сега; тогава те не бяха толкова строго преследвани, колкото са сега, защото носят името българи. Тогава българските общини в Македония не се лишаваха поне от церкви, от горе-долу уредени училища и мало-много просветени учители и водители; но сега — авторът подчертаваше това отново — церквите им са или в неприятелски ръце, или оголени от церковните потребности, училищата им или са срутени до земята, или обърнати на болници, или пък служат за свърталише на мишките и паяците, като няма там народни учители и водители.“

Авторът на статията учеше свободните българи как можели да помогнат на Екзархията. За такава материална помощ княжеството може да предвиди в идущето Народно събрание една сума от стотина хиляди франка, с една част от които да се въздигнат няколко училища в по-нуждните градове по Македония, а с друга да се поддържат и насърчават достойни учители… При това нуждно е да се образуват едно главно дружество в София и няколко спомагателни нему клонове а Търново, Русе и в другите градове с цел да помагат за умственото развитие на македонските българи. Тези дружества ще могат по-отблизо и по-точно да изучават нуждите на народа в Македония, да ги съобщават и да ся отправят за помощ към българите в княжеството, да размишляват и да употребляват най-сгодни начини за посрещането на тези нужди. От начало не се изискват чрезмерни усилия от страна на тези дружества, но ако се почне с ревност и се следва с постоянство, те ще успеят повече, отколкото би се надявалѝ (в. „Зорница“ от 12 февруарий 1880 година, с. 27).

През 1880 година заседаваше в Солун европейска комисия за приложението на чл. 23 от Берлинския договор, който обещаваше реформи за Македония. „Зорница“ канеше българските общини да се отнесат до нея и да й изложат своите искания. (Тогава именно е бил напечатан източно-румелийският „Органически устав“, чието заглавие, непонятно за мен, беше ме измъчвало тъй много в ранното ми детство.) Вестникът изнасяше същевременно пред чуждия свят тежкото и безправно положение на македонските българи. Във всеки брой имаше дописки от разни градове и села за турски насилия. Каква разлика между „Зорница“ със смелия й език и „Новини“, който самата Екзархия почна да издава в 1890 година. Турската цензура не позволяваше на екзархийския орган да спомене името на Македония. Наместо Македония той трябваше да пише „вилаетите.“

Каква утеха и какво насърчение са намирали македонските българи в „Зорница“, след като капакът на турското робство, вдигнат за минута от Санстефанския договор, падна по-тежко върху тях, всеки може да си представи. Не ми е никак чудно сега как жадно баща ми го четеше и с какво религиозно внимание го слушаха приятелите му, когато той им разказваше какво се пише в него. Нека да спомена, за да им се отдаде чест от историята, имената на някои от българските сътрудници на тоя от чужденци издаван вестник: А. С. Цанов, И. Йовчев, Стефан Панаретов, Иван Каранджулов.

Редакцията на „Зорница“ била в тесни връзки с Екзархията. От Екзарх Йосиф тя е получавала много внушения. От него бе идеята за предвиждането в бюджета на княжеството на една сума за издържането на Екзархията. Формата, която се намери за тази помощ, идеше пак от него: българската държава плащаше на Екзархията сумите, които тя уж получавала преди Освобождението от епархиите, влезли в княжеството.

70

Палав, луд.

71

В смисъл много предан на своя дом.

72

През светлите си моменти Наум Палайот не бе лишен от хумор.

В Цариград той бил цветар. Еднъж тетин ми Раде, който след преселването на баща ми и майка ми в София се пренесе заедно е тетка ми Доля в нашата къща в Ресен, намислил една пролет да го накара да посади в градината някакви цветя. Той поканил Наума на обед, сложил му хубава трапеза, с вино, приказвали много добре. Наум, като свършили яденето, благодарил и станал да си отива. Раде му казал: „Е, сега да идем в градината да видим за цветята.“ Наум разбрал, че са го викали за работа, и казал спокойно: „Раде, аз съм палав, ама колкото е рекъл господ, а не колкото сакаш ти“ — и с тия думи си излязъл.

Лудостта на Наум бе безобидна.

Друг един луд ми е оставил потресно впечатление.

Беше един свещеник, когото двама души водеха насила. Дългите му черни смолясани коси падаха върху нечистото му скъсано расо и очите му лъщяха, като че ли някакъв пламък излизаше от тях. Той се противеше с всичката си сила и викаше: „Анатема, анатема!“ Наоколо се бяхме събрали да гледаме деца и няколко жени. Една от тях каза: „Горкият! Избягъл е от «Свети Наум» и сега пак там го водят.“ В „Св. Наум“ наистина имаше лудница, задето чух после, че главната терапевтика била боят.

73

Двама от синовете й били вече оженени и те имали челяд; един трет бил в Америка; тя много тъгувала за него и се го чакала да си дойде, за да го ожени. Върнал се той, оженила го, сетне казала: „Молих се на бога и той ми даде каквото исках. Сега трябва да ида при него. Вика ме!“ Тя била вече много слаба и рядко ставала от постелята си. Един ден, на празник, поискала да я облекат във великденските й дрехи. На синовете и снахите си казала: „Облечете и вие хубавите си дрехи, седнете на трапеза, приказвайте си весело и аз ще ви гледам. Дошъл е моят край, но сърцето ми е радостно.“ „Докато ние се разговаряхме на софрата, тя тихо угасна“ — разказваше ми Панде.

74

В Ресен имаше и една гръцка учителка, дошла от Гърция. При годишния акт на двете девически училища се излагаха ръкоделните работи на ученичките, многобройни и някои действително чудесни. Ресенчанките отиваха да ги гледат и да сравняват и едното училище, и другото. Съперничеството между Катерина и гръцката й колежка беше голямо и ставаше предмет на коментарии в града.

75

Какви големи последствия може да има една малка случка!

Пропадналият ми опит да чета Апостола като дете остави у мене една тревога — един комплекс, както казват лекарите, който стана причина да се откажа от всяка амбиция за ораторство и участие в парламентарния живот. Спомням си само няколко случая, в които съм говорил действително свободно и добре и за които ще спомена по-нататък: в 1901 година на един студентски митинг против руския цар и княз Фердинанд; в 1923 година в една комисия в Обществото на народите, където се разискваше въпросът за малцинствата; в 1934 година на юбилея на моя приятел Александър Балабанов; в 1941 година в Охрид на брега на езерото между двама мои стари учители: единият — от дясната ми страна, другият — от лявата; през пролетта на 1943 г. в Пловдив. (Тема на неписаната му сказка там „Идеята за народно единство през време на Вазраждането“ — Вж. Петър Василев, Часове със Симеон Радев — в-к „Литературен форум“, бр. 9, 2.III.1994 г., с, б.) Във всичките тия случаи имало е в мен силно въодушевление, което е побеждавало стеснението ми.

76

Доре, който бе избягал от село Нъте при потурчването и се бе заселил в Ресен, имал двама сина: Йоан и Наум. От Л. Йоана са Ляпчевците, от Наум — Доревците.

77

Писано през 1954 година. Коста Николов се помина в края на 1957 година.

78

Милованович е прав, що се отнася до началото на една организирана сръбска пропаганда. Но не е истина, че до 1889 година никой от сърбите не мислел за Македония. Тъкмо осем години преди тая дата Сърбия сключи таен договор с Австрия и й стана един вид васална, за да добие съдействието й за едно териториално разширение по Вардарската долина. Три години преди това, на Берлинския конгрее, Ристич искаше за Сърбия Скопие и Велес. Едно обаче може да се каже: че до освобождението на България или по-право до деня, когато Санстефанският договор очерта пред очите им една голяма България и лошо чувство на завист се появи у тях, сръбските правителства изобщо не само не претендираха за Македония, но се отзоваваха със симпатия за борбата на македонските българи против фанариотското иго. В „Македония и Българското възраждане“ дадох отзвуци от сръбския печат, които показват това. То не значи, че не е имало някои шовинисти, като Милош Милоевич и Панта Средкович, които смятаха, че Македония е сръбска, както включваха в Сърбия и българските земи до Янтра. Но сръбската интелигенция ги смяташе за налудничави. В 1889 година, когато вече сръбската пропаганда почваше в Македония, Милош Милоевич, напомнювайки времето, когато сръбската общественост посрещала с присмех неговите идеи, бележеше в списанието „Српство“: „Малко трябваше да ме заточат или да ме затворят в лудница.“

В Македония е имало през време на Черковния въпрос някои учители сърби. Но те не са правели пропаганда. Някои от тях са се побългарили.

Ще напомня това, което стана с бащата на професор Милетич. Брат на Светозар Милетич, прочутия водител на сръбското национално движение, той като учител в Македония работи за българщината и основа в Щип българско семейство. Така българско семейство основа в Серес и известният Стефан Веркович, издателят на „Народне песме македонски бугара“. Аз познавах неговата дъщеря, омъжена за един български офицер, Шопов.

79

Сотир Стрезовски стана явно сърбоманин и изпрати най-малкия си син, Кръстъо, в сръбско училище. Най-старият му син, Димитър, чиновник в София, доведе през 1904 година при мене своя малък брат и ми каза: „Баща ми засрами рода ни; но да спасим този млад човек. Аз нямам възможност да го издържам тук на училище; но ти имаш познати между министрите, издействувай му някоя стипендия.“ Говорих на д-р Генадиев, тогава министър на търговията и земеделието. Той му даде стипендия за земеделското училище в Садово. Повиках го да му съобщя това в присъствието на брат му Димитър и му казах: „От тебе искам две неща: да държиш здраво за българщината и като се завърнеш в Ресен, да работиш там за подобрение на земеделието.“ Той ми обеща, закле се. Обаче, покварен вече в душата си, той пак се отдаде на сръбската пропаганда.

След установяването на сръбското владичество в Македония той стана един от неговите инструменти за посърбяване на страната. Крал Александър го направи сенатор. Освен на политика, Кръстъо Стрезов се е отдавал и на грабеж. Той бил покровителят на една банда разбойници албанци, с които е делил плячката. В 1941 година поисках от областния директор в Битоля да го дигне от Ресен и да го прати някъде в пределите на България. Подир някое време обаче Габровски го върна. След девети септември 1944 година партизаните, когато слезли от гората, го убили.

80

Митрополит Генадий, деец от Възраждането и по Черковния въпрос е останал почти неизвестен. Постарах се да събера някои сведении за него, подбуден и от това, че той е родоначалникът на едно много познато семейство — д-р Никола Генадиев бе негов внук.

Генадий бил роден около 1800 година в село Подкожене, в околността на Поградец, градче на албанския бряг на Охридското езеро. Баща му се казвал Димитър Мокрянин, което ще рече, че бил дошъл от планината Мокра, която се е споменавала от някои като родно място на Самуила. Генадий бил отначало свещеник и като овдовял, се покалугерил. Той бил игумен на един манастир, станал после архимандрит, протосингел на битолския владика и в 1840 година бил ръкоположен епископ. Като свещеник той бил познат под името поп Георги Арнаутина. Но арнаутин ли е бил той в действителност? Обстоятелството, че той е роден на албанска територия, не разрешава въпроса. Когато питали еднъж дук Велингтон, победител на Наполеона при Ватерло, роден в Ирландия, дали е ирландец, той отговорил: „Ако някой се роди в яхър, не значи че е кон!“ Албанският произход на Генадий остава недоказан и поради това, че в Югоизточна Албания има и български села, пък и самото име на родното му село — Подкожене — е явно българско.

Албанец или не, Генадий се явява, като български деец още при разпалването на черковния въпрос. В 1860 година той се присъединил към българските владици, които на великденската служба отхвърлиха името на гръцкия патриарх. При все това в 1870 година Генадий бе назначен за Велешки митрополит. Щом пристигнал във Велес, се отказал от патриаршията. Към акта от 1872 година, с който се провъзгласи българската църква за независима и който е подписан от всички български владици в Цариград, и той се е присъединил, както направиха и други отсъствуващи владици.

Генадий говорел много добре и от амвона е държал речи към своето българско паство, зовейки го на борба срещу фанариотите. Една от неговите речи е запазена. Той е говорил на гръцки, защото се отправял към гъркоманите. От нея ще предам в превод някои пасажи, които свидетелствуват за неговото пламенно вдъхновение. В тях звучи нещо от трептущия дух на Отец Паисий.

Той почва с думите на пророк Иеремия: „Кой ще ми даде за главата много вода и за очите много сълзи, за да оплаквам народа си денем и нощем?“ И после продължаа: „Много пъти, господа, когато си спомня, че само ние, българите, се намираме в тъмата на невежеството и не разбираме що е добро и що е зло, и аз съм казвал тези думи на пророк Йеремия. И всеки българин, който разбира що е народност, що е вяра и що е чест, когато си спомни, че ние българите сме прочути и славни, но сме бити и грабени от калугерски ръце, тогава, ще не ще, че плаче и ще каже в себе си тези слова на пророк Йеремия: «Дано станат очите ми вечни извори на горчиви сълзи, за да оплаквам вечно народа си и да понеса неговите мъки.»“

Той канел паството си да иска български учители за децата си: „По цял свят знаят, че детето трябва най-напред да научи майчиния си език и после, ако има време, и други езици. Но ние изоставяме майчиния си език и учим децата на чужди езици — на гръцки. Учителят им преподава, но те не разбират. Както цигулката, която свири, а сама не се чува, така и поповете четат в черква по гръцки и сами не разбират. А народът седи като ударен от Бога, слуша и нищо не разбира.“

Той повдигаше гласа си против презрението, с което гърците говорели за българския народ, и посочваше неговите достойнства: „Гърците, които ни наричат варвари, нека си спомнят, че взимат просветата си от Европа, а в Европа най-образованите философи са от Бохемия и Моравия и всички те са славяни, наши братя, чисти българи. От тях крадат гърците просветата и ги обвиняват. Нека си спомнят, че в Париж се намират чисти българи — прочути лекари. Нека си спомнят, че първият учител на Гърция, учителят на учителите, е чист българин. Нека си спомнят, че днес в Цариград има много чисти българчета, малки мъдреци, които с указа на н.в. султана Абдул Азис са добра надежда за народа ни и голям страх за гърците. Най-после, ако ние сме варвари, от какво сме варвари? От злините и щетите, които ни направиха и които ни правят. Защото имахме ние патриаршия и няма 100 години откакто ни я ограбиха. И ни я ограби фанариотът патриарх Самуил, който е почитан от гърците, а от нас проклет:.. И ти, милостиви Боже, Отче наш, докога ще ни мъчиш под властта на тези, които се гаврят с Тебе, под властта на тези, които тъпчат Твоя закон?“

Накрай той зове срещу фанариотите ненавистта на българския народ и гнева божий: „Народът ги мрази и те със сила искат да се задържат между народа. За тази неправда казва пророк Авакум: «Докога ще викам, Господи, и не ще ме чуеш? Пред мене стана съденето и съдията взе подкуп и така законът бе погазен.» За тази неправда сам Бог говори чрез устата на пророк Йеремия: «Горко вам, пастири, които унищожавате и изгазвате овцете ми. Ето, аз ще ви накажа според делата ви.»

Елате сега, братя, да благодарим на вечния Бог, че с благосклонно око гледа мъките и страданията ни и силно се гневи за порочността на лошите пастири и им казва със справедливата си уста: «Жив съм и ще ви накажа за несправедливостите ви.» И ще ги накаже, не може да стане инак, защото в устата на Бога няма лъжа. И ще ги накаже, защото чашата е преляла вече, неправдите стигнаха до края и търпението на народа стигна до края. Глас народен — гняв Божи.“

Кои са тези славяни, чисти българи от Бохемия и Моравия, които той смята за най-образованите философи в Европа? Кой е този чист българин, за когото казва, че е „първият учител на Гърция, учител на учителите“? Всичко това остава загадъчно. Достатъчно е да си спомним за Раковски, за да видим как един разпален родолюбец може да търси слава за своя народ. По-разбираеми са думите му за прочути лекари „чисти българи“ в Париж.

Генадий е роден, както казах, около 1800 година и е бил, значи, възрастен, когато избухна гръцката революция. Тогава в гръцкия комитет в Париж, който се е състоял от петима членове, имало е двама българи, и двамата доктори на медицината: д-р Пиколо и д-р Александър Богориди, брат на княз Стефан Богориди. Не за тях ли е думата? Много по-ясни са думите за българчета в Цариград, мъдреци, които по ираде на султана били добра надежда за българския народ. Това се отнася явно до българските студенти в медицинската школа в Цариград.

81

„Българската православна църква от Освобождението до настояще време“, София, 1939 г.

82

Теодосий е роден в 1846 година в неврокопското село Търлис, чието име е така скръбно замесено а гръцко-българските кървави конфликти. Той се е казвал Гологанов, име познато, тъй като неговият брат е събирал — и както се оказа по-късно, сам съчинявал — старинните уж песни, които Веркович издаде под наслов „Веда Словена.“ Теодосий се учи в Серската гимназия и е знаел отлично гръцки език — класическия, византийския и новия. Освен ред богослужебни книги, той е дал и преводи на елински класици, на прочути гръцки богослови и на някои големи западноевропейски писатели. От него е и преводът на известното съчинение на гръцкия историк Каролиди „История на XIX век“. Теодосий беше член на Българската академия на науките.

83

Ко̀сель на македонски диалект значи сяра.

84

Според едно разпространено в Охрид вярване, от рода на последния български патриарх Арсений бил известният историк Георги Баласчев.

85

Автобиографията на Пърличева е по съдържание, заедно с историята на Паисия, житието на Софроний Врачански и „Под игото“, една от най-вълнуващите книги в българската литература. И със своите художествени качестаа тя поставя автора си между големите български писатели. Езикът на Пърличева, без никаква украса, но с необикновено изразителна сила и тъй стегнат, че нито една дума не може да се откърти от него, напомня езика на Ботева в поезията му. Смело може да се каже, че Пърличев по стегнатия си език е в прозата това, което е Ботев в стиха. Пърличев е още неоценен. Но не бе ли същият случай и със Захари Стоянов? Трябваше да се мине почти половин век, за да го открие критиката. Тя един ден ще открие и Пърличева. Той фигурира в историята на гръцката литература на чужди езици и на гръцки под името Ставридис, както е бил записан в Атинския университет.

86

Когато се учех в Охрид, жив бе още, обкръжен от всеобща почит, Яким Сапунджиев, съратник на Григор Пърличев в българското пробуждане по Църковния въпрос и най-близък негов другар по сърце. В своята „Автобиография“ поетът говори за него с горещо чувство. Една трогателна дружба и едномислие съществували между двамата съграждани още в Атина.

Няколко месеца след награждаването му, Пърличев отново изпаднал в бедност. Но бедността вече не го плашела толкова, колкото общата омраза против него от атиняните, която от ден на ден се увеличавала. „Тѣ ме обычахѫ много — пише Пърличев — и много повече от сына и брата, доклѣ се надѣвахѫ, че въ сърцето си ше дамъ мѣсто на Гърцкытѣ идеи; на Елинскый духъ; но като видѣхѫ, че азъ обычамъ народност-тѫ си повече от живота си, всичкы, като по условию, ме изоставихѫ; никой мой приятелъ, ни съученикъ, ни съотечественникъ не ме поздравяваше. Единъ само Якымъ Сапунджиев ми остана вѣренъ. Съ него често се разговаряхме за отечеството.“ По-късно в Охрид виждаме двамата да вървят неотлъчно начело на народното движение. Така при въвеждането на българския език в училищата, на годишните изпити „изрѣкохѫ се двѣ пламенны против Гърцкото духовенство слова — казва Пърличев, — едното от менъ, другото от Якыма Сапунджиевъ: самъ не смѣехъ да нося такъвъ товаръ: Якымъ, богатско чедо, имаше повече защитници.“ Словата били казани първо на майчин език: „Радостъ и страхъ бѣхѫ изображены на лицата на многобройнытѣ слушатели: Никой не се надѣваше да нападнемъ толко явно въ присѫствие даже на Владыковый внук Антонаки.“ Но лукавият и упорит гръцки владика, за да сплаши българите, заканил се, че ще прати Сапунджиева вързан в Цариград, ако той не отиде в митрополията да търси опрощение. „Намѣрихъ Якыма — бележи Пърличев — въ дукяна му необыкновенно блѣденъ и думенъ. — «За что ты тъй Якыме?» — «Ще ме прати вързанъ.» Моментът бе съдбоносен. Примирението на един от водителите можеше да обезкуражи другите. Щяха да отидат напразно всичките дотогавашни усилия и жертви. А пробуждането бе вече много напреднало, целият окръг се намираше в кипеж и народната борба бе тъй близко до своя успех! Тогава Пърличев решително заявил на Якима: «Азъ не те пращамъ ако те повыкатъ на хукюматъ и поискатъ словото ты да подадешъ моето, а не твоето. Азъ не искамъ да гынешъ ты за мене, но азъ за тебе: Азъ съмъ свободенъ, а ты фамилистъ.»“ Тия думи, изречени от пламенна и готова за всичко личност, какъвто бе Пърличев, подействували: твърдостта била въстановена и положението — овладяно. Но и Яким Сапунджиев лично не забравил това. Когато другата година Мелетий, разярен, намерил, че е крайно време да нанесе големия удар на българската борба, като я обезглави и Григор Пърличев гниел през зимата в турската тъмница в Дебър Яким Сапунджиев отишъл там, успял да се промъкне в затвора при своя другар и му казал: „Дойдохъ да те спасьа или да гинѫ наедно съ тебе.“

87

При пеенето на тази песен в България са били направени спонтанно две поправки: „Махнете се“ (гърци) вместо „бегайте“ и вместо „не ви сакаме“ — „не ви щем!“ Ето цялата песен:

88

Синът на Димитър Узунов, Ангел Узунов, ми даде за баща си следната биографична бележка:

„Димитър Узунов е роден в 1842 година в гр. Охрид. Родителите му са били бедни. Д. Узунов е бил един от първите ученици в първото тайно българско вечерно училище в Охрид на братя Мустреви. Кюркчийският еенаф в Охрид, който е образувал фонд за поддържането на българските училища в града, виждайки неговите способности и понеже е бил беден, го изпратил в Цариград да следва курса по български език. В Цариград Д. Узунов се запознал и се сближил с мнозина от дейците по Черковния въпрос.

След завръщането си Д. Узунов последователно е учителствувал в Охрид, Струга, Битоля, Кукуш и др. Д. Узунов като учител в Охрид е въвел българския език в първоначалното училище; а Григор Пърличев го въведе от своя страна в класното.

Д. Узунов като учител а Охрид е бил един от активните членове в комисията, избрана от охридските граждани с предназначение да размишлява и да се грижи за всичко, което е трябвало да се предприеме от името на града против фанариотското иго.

През 1873 година, след смъртта на сръбския крал Михаил, мнозина интелигентни сърби дошли в Македония, за да водят агитация за въвеждането на сръбския език в училищата. Двама от тях дошли в Охрид са искали да бъдат назначени с незначителна заплата. Д. Узунов схванал техните скрити замисли и употребил всичките си сили, за да осуети назначаването им. Той заявил пред училищното настоятелство, че е готов да служи безплатно като учител през годината само и само да не се допуснат сръбските учители. Училищното настоятелство обмислило сериозно въпроса и сърбите не са били допуснати в училището.

През 1875–1876 година Д. Узунов бил учител в гр. Струга. Там Георги Чакъров, ценейки неговите способности и родолюбивите му чувства, въпреки бедността му се съгласил да му даде за съпруга своята първородна и хубава дъщеря Анастасия, тогава седемнадесетгодишна.

През 1879–1880 година Д. Узунов заминал за България, в София. Тук той е бил назначен за кратко време помощник-библиотекар в Народната библиотека. На следната година отново се завърнал а Македония като учител и училищен инспектор в Битоля, Охрид, Струга и Кукуш. В Битоля е бил учител заедно с Григор Пърличев.

През 1886–1887 година Д. Узунов бил назначен за директор на училището в гр. Куманово, където водил борба против сръбската пропаганда. На 9 октомврий 1887 година той починал внезапно там. Предполага се, че е бил отровен, защото през деня е бил на гости в едно сърбоманско семейство.“

От него е и следната бележка за Георги Чакъров:

„Георги Чакъров е роден в гр. Струга в 1829 година, а е починал през 1892 година, на 63-годишна възраст. В Струга е учил на гръцки при учителя Евгенидис, грък. Учил е и в Охрид и Тирана, също на гръцки. Дълги години е бил избиран като представител на християнското население в Охридско и Стружко пред каймакамина и кадията в Охрид за разрешаване на съдебни спорове. (Иска да каже, че е бил член в административния съвет на каазата — С. Р.). Той се е ползувал с голямо уважение не само пред християнското население, но и пред турците.

Г. Чакъров е сподвижник на братя Миладинови и виден народен деец по черковния въпрос в Охридско и Стружко. През 1876 година е бил български депутат в отоманския парламент на Митхад паша в Цариград. Неговият род — синове и внуци — даде видни революционери; борци за свободата на Македония: Александър Чакъров, Славка Чакърова-Пушкарова, Христо Узунов, Христо Матоа, Милан Матов и др.

Семейството на Георги Чакъров в Струга е познато не само като патриотично, но и като най-гостолюбиво. Винаги там са гостували, когато са идвали в Струга, всички македонски общественици-революционери, владици, консули и др.

Георги Чакъров бил близък другар и приятел на Григор Пърличев.“

89

По тая граматика бе учил и брат ми Владимир в Битоля. Тя бе разпространена в българските училища в Македония, може би защото бе печатана в Цариград и минала под турска цензура. Особеното в нея беше употреблението на ѫ. Така например наместо „кѫщата“ в нея се пишеше „кѫщѫтѫ“.

90

Аз напуснах Охрид в 1892 година и след това половин век не бях виждал Лев Огненов. В 1941 година получих писмо от него. Той ми говореше за една беда, в която бе попаднал, и търсеше моето съдействие като негов ученик.

След Междусъюзническата война, когато сърбите унищожиха българските училища и разпръснаха българските учители, той бил дошъл в България и постъпил като иконом в Червения кръст. След малък престой в София се върнал в Охрид и там останал да живее. Той бе вече стар и се радвал, че доживял да види Македония свободна и присъединена към общото отечество. Но ето, че един гръм пада върху него; Когато служил в Червения кръст, имало един чиновник, подчинен нему, който направил някои нередовности. Малко след като се настанила българската власт в Македония, в Министерството на финансите разтворили тефтерите и финансовият началник в Охрид отишъл да му каже, че е бил, неотчетен, и му заявил, че ако не внесе в даден срок надлежната сума, ще отиде в къщата му с изпълнителен лист. Можем да си представим каква трагедия е било това за него. Когато целият Охрид ликувал, той бил посрамен. Щом получих писмото му, отидох при финансовия министър, казах му кой е Лев Огненов, обясних му какво негодувание ще се появи в Охрид, дето той бе така високо почитан, ако българската власт отиде да му продава вещите. След това поисках от финансовия министър да телеграфира на финансовия началник да посети лично Лев Огненов, да се извини пред него и да му заяви, че въпросът за станалите нередности ще бъде уреден с предложение до Народното събрание в идущата му сесия. Че можах да възвърна спокойствието на един мой стар учител, тъй много обичан от мен, е един от най-хубавите спомени в моя живот. Когато отидох в Охрид, той ме разцелува и държа дълго ръцете ми. Радвах се да видя и съпругата му, госпожа Поликсени, която тъй мило бе ме посрещала, когато, ученик, отивах у тях. Жена ми беше с мен. Ние вечеряхме четиримата в малката градинка, пълна с цветя; една чешмичка шуртеше и добавяше към нейната прелест. Лев Огненов бе остарял, но оставаше все със същата изисканост в облеклото и с физиономията си на патриций. Той почина през 1953 година.

91

Луиза.

92

Клио Самарджиева е една от героините на революционното движение; както Славка Чакърова, и тя лежа в турския затвор. Срещнах я у Славка Чакърова и разменихме спомени от миналото.

93

В Охрид бяха побългарили вече едно от гръцките имена. Василка се казваше Царева. И в Ресен стана едно побългаряване на чуждите имена чрез превод. Така Ставре стана Кръстьо, Сотир — Спас, Теохар — Божидар, Игнатия (латинско име) — Огненка, Тодорка — Богдана и пр. Едно любопитно кръстно име се яви след Илинденското въстание, някои селяни кръстиха момичетата си Возстанка.

94

Синът на Янаки Стрезов, д-р Г. Стрезов, бе един от известните адвокати в София. Един син на Андроник Йосифчев беше член на апелативния съд в Русе.

95

Робевите са много старо семейство в Македония, сигурно едно от най-старите. В края на XVIII век Стефан Робев (починал 1814 година) основал в Охрид голяма търговска къща. Неговите предприемчиви и образовани синове, Ангел (починал 1869 година) и Тасо (починал 1869 година), разширили търговията и основали клонове в Битоля и Виена с представителства в Лайпциг, Триест, Зара, Белград, Свищов, Пловдив, Цариград и на стоковия панаир в Узунджово.

96

Джеладин бей построил в Охрид няколко сарая. Според Никола поп Стефанов имал също по един в Струга и в Ресен. В Ресен за подобно нещо не съм чувал от никого.

97

Всичките.

98

В Охрид били докарани и други робини от Гърция. Добри християни ги откупували. Някои от тях били омъжени сетне в Охрид. Споменаваха се даже семействата, в които те влезли. Едно от тия семейства било Чаулевото, от което произлиза познатият в македонското движение Петре Чаулев.

99

В песента се казва:

100

Охридските чалгаджии са прочути. Викаха ги в Ресен за сватби. Те не само свиреха, но и пееха. Много от песните им бяха патриотически. Пърличевите държаха главно място в тоя репертоар. В 1942 година охридски чалгаджийски оркестър дойде в София и даде концерт във Военния клуб. Публиката с радост слушаше техните възрожденски песни. Тоя оркестър отиде и в други градове на България. Навсякъде е имал голям успех.

101

Извън вароша има квартали, дето са се заселявали селяни. Месокастро, Кошища и пр.

102

В Охрид имаше освен българи, турци, албанци и четиристотин власи, които, както отбелязах по-горе, бяха спечелени за румънската пропаганда и държеха с българите. Евреи нямаше. Обаче в средните векове трябва да е имало тук не само еврейска колония, но и еврейски културен център. Това научих по една случайност.

Еднъж в Конгресната библиотека въа Вашингтон, чакайки да ми донесат някои поръчани книги, забелязах наредени близо до мен многобройните томове на еврейската енциклопедия на английски език. Полюбопитствувах да видя какво бе писано тук за България и по-специално за Македония.

Прочетох, че един покръстен евреин, Лео Мунк, станал охридски патриарх. Това не ме учуди. Тоя факт е известен на историците. Нататък прочетох, че през XIV век в Охрид бил роден един от големите еврейски книжовници — Бен Москони. Изненадващото за мене беше, че еврейската енциклопедия го нарича български учен. Взех след това немската енциклопедия. Намерих, че и тя така го нарича. Руската енциклопедия също казва; болгарский ученний. Това ме накара да се заинтересуаам за него.

Във Вашингтонската библиотека има между секциите на чужди езици и еврейска секция. В нея работят еврейски учени от европейските еврейски центрове. Имаше някои от тях, които като че ли бяха запазили сколуфите си от Галиция. При първото ми запитване за Москони те ми казаха, че той е познат учен и че има от него автобиография. След няколко дена те ми предадоха от тази автобиография следните редове, за които мислеха, че ще бъдат от интерес за мене. „Напуснах на младини отечеството си — Охрид, българско княжество, подвластно на Сърбия.“ Изселването на Москони станало в 1330 година, когато Охрид се включваше в пределите на Душаното царство. Това е единственото писмено свидетелство, което имаме за българския характер на този град от времето на цар Душана.

Еврейската енциклопедия говори и за друг един голям еврейски религиозен писател от Македония Исаак Бен Тобия, когото нарича също български учен. Исаак Бен Тобия бил родом от Костур и живял в единадесетия век.

103

При завладяването султаните раздавали на отличилите се бойци ленни владения под името зиамет и тимар.

104

През пролетта пристигна Андрей Ляпчев, който се бе завърнал за малко време от своето студентчество в Запад. Той бе минал през Петрино сам, пеша. Това предизвика голяма сензация; преди всичко, защото бе тръгнал сам по едно време, когато върлуваха разбойници и второ, защото не бе се чуло един човек от такъво семейство да пътува пеш.

Ляпчев не беше тогава още улегнал и сдържан. Неговият висок начин на говорене, нещо наложително, което имаше в държанието му и в небрежното му облекло — чувах всичко това да се коментира неласкаво от учителите. Той внесе у тях един вид смущение.

105

Хляб.

106

Пъдар.

107

За ролята на поп Маленков в Охрид и по-късно ще приведа следното свидетелство: „През 1910 г. бяха се разбунтували албанските племена около Черна гора. За тяхното усмиряване потегли от Анадола грамадна армия, под командата на Тургут паша. След като усмири албанците, последният, по нареждане от горе, трябваше да мени своя маршрут и да мине през Дебър, Струга, Охрид, Ресен, Битоля, за да сплаши и респектира българите, които са злото и за новия турски режим. Слушайки за грозния терор, що приложи Тургут паша по усмиряване албанците, страх и трепет вдъхваше у българското население идването към нашия край на тоя тиранин, облечен в неограничена власт. Бях личен свидетел в Охрид, когато пристигна армията на Тургут паша. Тя бе разположена на лагер по широките ливади край града, които бяха почернели от многохилядната велика сган. Страхът у населението бе такъв, че наредиха се молитвени четения от религиозните и набожни охридчани към техния покровител св. Климента, за да спаси града от грозящата го напаст. Помня още как митрополитският наместник, свещ. Хр. Маленков, утешаваше народа с чудотворната сила на св. Климента, която се била проявявала винаги в разни напастни времена за града, та и сега няма да остави светията да пострада българското население. И действително верата и надеждата спаси Охрид. Когато се явихме пред Тургут паша, като делегация от страна на българите, за да поднесем пред неговите стъпки верноподаническите чувства на българското население, той ни даде своите началнически съвети и ни увери, че на другия ден си заминава. Така мина това страшилище за българите и през Ресен, Битоля.“… (Авторът на горните редове по това време е бил наш училищен инспектор за цялата Охридско-Преспанска епархия.) — Георги Трайчев, Спомени от моето 40-годишно учителство (1889–1929). С., 1930 г., сс. 77–78.

108

Напротив, той бе много щедър и щедростта му го е хвърляла в големи финансови затруднения. В 1897 година, когато правителството на д-р Стоилов доби берат от Портата за трима български владици — в Битоля, Дебър и Велес, — той бе преместен в битолската епархия. При посещенията му в Цариград за отдих и за съвещание с екзарха никога не се връщаше оттам, без да носи скъпи подаръци и за високопоставени турци. Така той си създаваше приятелски връзки, ценни за успеха на неговата дейност.

Митрополит Григорий остави голям спомен в Битоля. Между друго той построи там митрополията. Деспотичен спрямо подчиненото му духовенство, наложителен в общината, вратата му беше отворена винаги за тия, които имаха нужда от неговото покровителство или от неговата помощ. От селата идеха с оплаквания от турски насилия; той никога не оставаше глух към тях. Застъпванията му пред турската власт бяха винаги енергични и смели. Представител на политиката на екзарха, той посрещна зле революционното движение и има впоследствие големи конфликти с местните ръководители на Вътрешната организация. Ставало бе дума да се вземат крайни мерки спрямо него. Но той бе неустрашим и не се преклони. Почина през 1906 година.

Един упрек има да направя спрямо неговата памет, а то е, че събори съвсем тъй наречената „Латинска църква“ в Охрид, която се намираше близко до църквата „Св. Климент“. Тя бе останала от времето на католишката пропаганда в седемнадесетия век, когато Охрид бе седалище на католически митрополит. Разрушена от турците, от нея стояха само стените. С голямо любопитство гледах по тях фреските. Григорий в своя религиозен фанатизъм не искаше да съществува в Охрид такъв един спомен.

109

Тома Давидов, запасен капитан от българската армия, бе родом от Ловеч. Близък другар на Борис Сарафов, той бе подпредседател на Върховния македонски комитет в София. За него ще имам случай да говоря по-късно.

110

Тетово, на границата между Македония и Албания, с албанци, от които пъшкаше българското население, му изглеждаше като заточение. Силното настъпление на сръбската пропаганда там създаваше, от друга страна, борби, за участието в които той, едва преди година свършил гимназията, не се виждаше подготвен. Но брат ми имаше такта на баща ми и добре се справи с всички трудности, които предвиждаше. След Тетово главен учител в Кочани и после в Криворечна паланка, той прекара голяма част от своето учителство в тоя дел на Македония, където българите имаше да отблъсват постоянно засилващите се и подкрепяни от турската власт сръбски удари. Оттам Екзархията го прати в Костур като главен учител и директор на ученическия пансион. И това беше пост на борба. Но докато на север българщината се бранеше против настъплението на сръбската пропаганда, тук тя настъпваше против остатъците от гърцизма.

Последното назначение на брат ми беше в Струмица, като училищен инспектор. И тук се водеше борба с гъркоманството, което напъваше последните си сили. Екзархът ми се сърди, когато в 1906 година повиках брата си в София. Той ценеше неговата преданост към службата, умението му да се постави добре пред гражданството, както и пред турските власти. Виждаше в него и един привърженик на своята политика. Действително, до като аз, твърде млад още, поех революционния път, брат ми смяташе, че трябва най-напред да се завърши с успех екзархийското дело. Но макар с тия възгледи, той имаше всичкото доверие на Вътрешната организация. През време на Илинденското въстание, намирайки се в Ресен през ваканцията, той е помагал всячески на започнатото народно дело, като образувал от нашата къща център, гдето селяни са идвали със своите съобщения. Майка ми казваше, че, за да крие получаваните книжа, зашивала ги под фустата си.

111

Йордан Иванов в своето ценно съчинение „Българите в Македония“ пише: „Архимандрит Теодосий заедно със своето ранно учителство в Солун нагласил и първата българска печатница. Тя изпърво работела полутайно в село Ватоша (Тиквешко), при даскал Камче, дето се печатали щампи на светци и църковни книжлета.“

112

Турската гимназия.

Едновременно с Шанова в Идадието се учеше Панчо Дорев, син на български книжар в Битоля. Той свърши правото в Цариградския университет, стана член на апелативния съд в Солун и подир младотурската реаолюция бе избран за депутат в турската камара, като кандидат на младотурския комитет. Българската академия на науките е издала от него два тома „Документи по българската история“. Подир Балканската война Панчо Дорев постъпи на служба а Министерството на външните работи и по едно време беше наш генерален консул в Будапеща.

113

Бистра А. Цветкова и Вера П. Мутафчиева.

114

Костенурка.

115

Произнася се удължено: Иудова, Июдова.

116

Той беше баща на моя съученик Кирил Христов и дядо на сегашния световно известен наш певец Борис Христов.

117

Ние бяхме трима братя, Владимир, аз, по-малкият ми брат Христо, и пет сестри: Славка, Олга, две близначета, които умрели скоро след раждането ми, Елена и Цветана и подир тях Зора. Всичките ми сестри починаха на разни възрасти, най-възрастната на осемнадесет години.

118

Вехт, стар.

119

Как често са се чували тези думи „будали българи“ по адрес на нашия народ!

Разказах как в 1876 година, когато Дервиш паша минал през Ресен, първенците отишли да го молят да им се върне църквата, заграбена от гъркоманите, и той се обърнал към тях: „Ей будала булгарлар!“ При своите исторически издирвания аз попаднах на един брой от издавания в Одрин вестник „Едирне“, в който едно съобщение за Априлското въстание почваше с думите: „Бир такъм будала булгарлар…“

120

Со све, вместо: совсе, совсем = съвсем.

121

Куверта — френска дума, изместена сега у нас с руска: палуба.

122

Английски са знаели между политическите хора Ахмед Вефик паша, председател на турската камара от 1877 година, и великите везири Къбразлъ (Името се пише и: Кабразлъ, и Къбръзлъ.) Мехмед паша, женен за англичанка, и Кямил паша, и двамата родени на остров Кипър. Но това се изключения.

123

Репетиторът по положителните науки беше турчин от България, другият — сириец.

124

През 1917 г., замесен (заедно с известния по устрояването на Сараевското убийство сръбски офицер Димитриевич-Апис) в заговор против живота на принц-регента Александър, той бе осъден на смърт и разстрелян.

125

В началото на тази книга споменах за трите исторически личности от българското минало, които са били ученици в Галата-сарайския лицей: Тодор Каблешков, Константин Величков и Стоян Михайловски. От познатите хора там са се учили, между други, на които имената не зная, генерал Махаил Савов, бъдещ военен министър и главнокомандуващ българската войска през Балканската война; генерал Вълко Велчев, бъдещ дивизионен началник, един от авторите на контрапреврата в 1886 година; Д. К. Попов (Централния), бъдещ министър, преводач на Байрона, автор на прословутото „Кърваво писмо“, пратено от него до княгиня Клементина през време на емигрантството му; Харитон Генадиев, който малко време учи там, познат преводач, автор на френско-български речник. За Д. К. Попов се казва, не като бил ученик в лицея, решил някаква математическа задача, която била публикувана в един бюлетин на Френската академия — отдела за точните науки. От цариградските училища въобще е излязла преди Освобождението една бележита част от българската интелигенция.

126

Евлятларъм.

127

Любопитно е, че за Толстоя ми е говорил и друг един ходжа във влака между Серес и Драма, но за него ще говоря по-нататък. Питал съм се по какъв път бяха стигнали до тях неговото име и ученията му.

128

Арабските думи имат един корен от три съгласни и от тоя корен идат всичките словопроизводства. Така от трите букви х-к-м, които се произнасят „хюкюм“, което значи „власт, заповед, ред“ и пр., се вадят следните думи, употребявани в турския език: хеким — лекар, хаким — съдия, мехкеме — съдилище, махкюм — осъден, хюкюмет — правителство, хакимиет — суверенитет, хикмет — философия и др.

129

Сега пак бул. „Цар Освободител“ (добавка: 1994 г.)

130

Така бе в долните турски класове, но не и в горните. Там имаше като учители някои забележителни хора. Фейзи ефенди — поет, учител по персийски; Ата̀ бей — по официална кореспонденция, Абдурахман Шереф — автор на една турска история в три тома, който после ни стана директор — по турска история; поетът Тефик Фикрет — по турска литература. След младотурската революция той стана директор на лицея.

131

Както е известно, Ататюрк не само измени азбуката, като замени арабската с латинска, но и наложи една революция в самия речник. Много от персийските и арабски думи бидоха изхвърлени; взеха се някои думи от простия говор, други от тюркските наречия. Тук се появи голяма мъчнотия: в чисто турския език няма думи за абстрактните понятия; в някои случаи турците са взели сега французки думи, които идат в новообразувания език като кръпка и напомнят начина, по който арменките в Пера мешаха турските думи заедно с френски като например: „Дансе, дансе, фатиге олду̀м“, т.е. „Танцувах, танцувах, уморих се“. Когато преди години ми попадаше в ръцете турски вестник на новия език, четех думи като следните: „Истамбол университенън ректору“, когато тъй добре звучеше на стария турски език същото с думите „Истамбол дар-юл-фюнюн мюдюри“. Турският речник така дълбоко е променен, че когато на някои млади турци съм приказвал на стария литературен език, който съм учил в лицея, прави им впечатлението, което би направило на някой българин, ако някой му приказва с езика на патриарх Евтимий.

Турците направиха голяма промяна и в обръщенията на учтивост на хората едни към други. Няма вече „Зати алинъс“ — вашата висока особа, няма „кулунус“ — ваш роб.

132

Да се възхищава човек от стихове, които не разбира, изключително поради звучността им, това няма да учуди никой човек, който знае що е поезия.

В 1937 година стана в Лондон чествуване на Пушкин по случай стогодишнината от смъртта му. Бях на събранието. Говориха двама души: бившият министър на външните работи, сър Семюел Хор, който през Първата европейска война бе ходил с мисия в Русия и бе научил руски, и известният английски поет Дринкуотър. Последният каза, че не разбирал руски, обаче като накарал да му четат стихове от Пушкин, почувствувал всичката им хубост поради тяхната музика. Същото чувствувал той и за Гъоте, макар да не знаел немски.

133

Абдул Хамид гледаше наистина с голяма враждебност и страх на това училище, основано при неговия предшественик, тъй като смяташе, че чрез французките учители и френските преподавания то е проводник на либералните идеи. Но да го затвори той не смееше поради съпротивата на Франция. Най-сетне малко преди младотурската революция той накара един подкупен от него французин, главен надзирател в лицея, да го запали уж по невнимание. Изгоряха горните етажи. Младотурското правителство го възстанови. То държеше много за него и повика добри учители от Франция.

134

Илдъзкьошк.

135

„През една хубава пролетна утрин.“

136

Известно е, че Ататюрк принуди всички турци да си изберат семейни (фамилни) имена.

137

Гърците изобщо се държеха много дръзко в Цариград. Тяхната многобройност и групирането им в отделни части на града им даваха особен кураж. Имаше на север от Пера един квартал, Татавла, дето турчии не смееше да влезе.

Гърците от Йоническите острови бяха голямо зло за общото спокойствие. От тях и особено от остров Кефалония излизаха тъй наречените „махеровгалти“, които лесно вадеха камата. Турската полиция не можеше лесно да ги обуздае, тъй като Гърция (това е немалко странно) се ползуваше в Отоманската империя от капитулациите, както великите сили. Гръцки поданик не можеше да бъде съден за углавно престъпление от турски съдилища, а трябваше да бъде пратен в Гърция и там да го съдят. Нека да отбележа, че именно благодарение на капитулациите, на които се радваше Гърция, Раковски можа да бъде спасен след историите му в Браила.

Буйствуващите елементи в Цариград не бяха, разбира се, изключително гръцки. Имаше ги от разни народности. Чувал съм да се разказва за един селянин от Ресенско, който върлувал в турската столица заедно с някои гърци. През 1876 година той заминал като доброволец в Сърбия. „Изпрати го руското посолство, Игнатиев“, разказваше баща ми.

138

Темането е един турски поздрав, който се извършва с издигане на ръката от сърцето към челото; при дълбок поздрав ръката тръгва при наведено чело чак от колената.

139

Много е желал, много е почнал, часът на смъртта го помете.

140

Dupre’ ни преподаваше и dessin lineare.

141

Както е известно, това завещание е апокрифно.

142

Правописът на думите е още по-мъчен в английския език.

На една вечеря във Вашингтон стана дума за това. Американците съжалиха нас, чужденците, че имаме да преодоляваме толкова големи мъчнотии. Ние отговорихме, че такива не виждаме много. Направи се тогава една проверка с някои особено мъчни думи. Излезе, че ние знаем много добре как те се пишат. Това предизвика известно учудване. „Няма нищо чудно в това, обясних, тъй като вие учите думите в семейството си, а ние от речника. Вашата памет за тях е слухова, нашата зрителна. Като научим някоя английска дума, ние едновременно научаваме как тя се пише.“

143

Той произнасяше: Шимеон, понеже, види се, беше overgnat.

144

Дъщеря на обезглавения английски крал Карл I и първа братовчедка на Людовик XIV.

145

Ще рече, френският език е език на ясната мисъл.

146

Вие ли, Симеоне?

147

Е добре, вашият Маларме е зле въоръжен със синтаксис. (Игра на думи. Разчленена, думата Маларме е равностойна във фонетическо отношение на израза зле въоръжен.)

148

Пясъчните необятности.

149

Преди всичко какво значи собствено това, което наричаме турчин? Турците са една безпримерна смесица на племена. Има потурчени албанци, гърци, българи, сърби; има кюрди, лазове (грузинци по произход), сирийци, араби от Месопотамия, египтяни и пр. Всичко това се е сляло наедно, без да могат да се различават съставните елементи, и въставлява понятието „турчин“. След като направих тази резерва, ще продължа мисълта си.

150

Грозното е хубаво, но хубавото е още по-хубаво.

151

Христо Далчев е бащата на скулптора Любомир Далчев и на поета Атанас Далчев; трет негов син е архитект. Често пъти съм се питал как от тоя човек, умен и мъдър, но без никаква проява на въображение, произлязоха синове до един с художествени влечения? Тук закона за наследствеността — поне пряката — получава едно ярко опровержение.

152

Колкото да знаех добре литературния български, не можех да се освободя от влиянието на френския език и понякога се обърквах. Така в едно мое писмо от ония години като изтъквам, че директорът на Лицея не ме обича (по-горе съм обяснил защо), искайки да кажа, че това е заслужено от моя страна, пишех „не съм го окрал“, превод от французкия израз „je ne l’ai pa vole’“, което означи „пада ми се“.

153

Тия негови думи имаха голямо значение за моето бъдеще, тъй като — ще разкажа това по-нататък — те събудиха към мен у някои македонци в София живи симпатии, които ми дойдаха в помощ, когато най-много се нуждаех от подкрепа.

154

Църквата „Св. Георги“ е съградена в 1843 година. Надписите отначало са били на гръцки. Но после, при националното пробуждане, се явяват в нея и български. Под една икона на св. св. Кирил и Методий, изписана в 1868 година, се четат думите: „Блъгарскы просвѣтители в Преславѫ IХ вѣкъ“. Има и два медалиона пак с български надписи. На единия е писано: „Проповѣдь към блъ(гарския) народъ“; на другия: „Кръщение царь Борисово“. За учудване е, че Мелетий е оставил тук непокътнати тези свидетелства, когато в други църкви при манастирите в Преспа са ставали заличавания на всичко, което е свидетелствувало за българската история и за българското съзнание. Баща ми, който сам е констатирал тия заличавания, ми е говорил за тях с болка на душата.

155

По тоя случай вестникът съветваше ресенските първенци да забравят своите частни разпри и да си подадат ръка. Изказваше се също и желание, щото ресенчани да построят ново училище. Това пожелание обаче остана дълго време несбъднато. Голямото ученолюбие на моя роден град, свидетелство за което е дадената от него интелигенция, не можа да се издигне до сговор и пожертвователност. В контраст с това трябва да се отбележи ревността на селата. Царе(в)двор построи училище с всички удобства. Особен пример за такава ревност имаме в Преспа. Георги Трайчев, училищен инспектор, пише в своите спомени, че той проектирал да отвори там прогимназия с пансион при нея.

„Като подходящо място за това, разказва той, определих старият манастир до село Брайчино, за където селяните обещаха да снабдят училището и пансиона с покъщнина, пособия, кухненски инвентар на свои средства. Научили селяните от Любойно за тоя ми проект, предлагат цялата издръжка на училището и пансиона те да поемат сами, но само тяхното село да се удостои с тази чест.“

Привеждам този факт, тъй като смятам, че той е рядък между всички български села, а може би единствен.

156

В своите спомени, разказвани пред професор Милетич, Гьорче Петров прави следния намек за това: „През лятото на 1895 година, подир въстанието, някой си от България дошел в Солун (през Виена), за да покаже какво нещо е динамит и как се прави фитилът.“ („Спомени на Гьорче Петров“, издава Македонският научен институт, кн. VIII, София, 1927 г. — Баласчев тогава беше студент във Виена.)

157

Канцеларията на Екзархията беше най-после преместена от Ортакьой в Пера — европейския квартал. Така с е изпълни едно от старите желания на екзарха.

158

В обнародвания текст на „Ранни спомени“ (изданията от 1967 и 1969 г.) пасажите за революционната дейност на Симеон Радев в Цариград и свързаните с нея негови премеждия са съкратени, свити само в една страница. В оригиналния ръкопис изложението по това е по-подробно и драматично. При отпечатването на книгата бе направен в тази й част и друг пропуск — накратко общо възпоменание за цариградската българска колония и няколко личности в нея с положение или с патриотични изяви. Ето първият, по-пълен текст на тези пасажи. (Поради сравнителната им дължина, за да не нарушат стегнатата композиционна рамка на главата, ще ги предам сега тук, в бележка отзад.):

Моята революционна агитация между ресенските градинари взимаше все по-широки размери. Отначало тя не възбуждаше никакви подозрения у властта. При своите посещения в Цариград по работата му, баща ми бе ходил по градините (в Касъм-паша, Вланга, Еюб и пр.) от двете страни на Златния рог и беше познат на турските съседи, които, поради високия му ръст и дебелината, го наричали Шишман. За мене, като ме виждаха, казвали: „Шишменъ’н чоджоу’“, т.е. Шишмановото момче. Но самото разпространение на делото изискваше щото посветените в него да ме виждат по-често. Така се наложи да напусна пансиона и да стана за последната 1897 — 1898 година приходящ. Тогава решихме да се създаде един център, дето да стават срещите. Един момък от ресенските села, Никола Кокарев, който беше писар в една българска търговска къща в Бал-Капан, напусна работата си, за да отвори кръчма по пътя, който слиза от Пера към Касъм-паша. Тук посветените в Организацията идеха уж да пият чаша ракия, донасяха сведения и получаваха инструкции. Това не можеше да остане в пълна тайна и полицията подуши. Тя нямаше обаче никакви доказателства. Ние, за разлика от дейците в самата Македония, избягвахме старателно писмените документи, тия прочути архиви, които многократно станаха причина за разкрития и арести. Десетки години по-късно тук, в София, покойният Васил Щанов ми даде извадки от мемоарите на един турчин, мютесариф в Деде-Агач през 1898 година, в които той разправя, че българският търговски агент в тоя град, известният престъпник Дико Йовев, който свърши със самоубийство, предал нему Владимир Робева и мен като членове на Македонския комитет; донесение, което мютесарифът служебно изпратил до султана.

Между туй през пролетта дойде в Цариград Даме Груев, на път за София. Той ме потърси, срещнахме се, осведомих го за работите в Цариград и получих от него някои наставления. Преди да замине, той ми даде някакви документи, които ми поръча да предам в българското дипломатическо агентство на доверения чоаек, който имахме там, за да бъдат препратени на посочения адрес в София. Ние направихме грешката да отидем в кафенето на хотел „Македония“ в Пера, близо до Лицея, държано от един костурчанин. Тук се срещаха българите, които идеха в Пера. Между редовните посетители беше и един българин от княжеството, на име Ганчев, за когото общото убеждение беше, че е турски шпионин. Той беше в течение на много работи. Може би той ме беше видял заедно с Даме Груева. Даме замина с вечерния влак за София и аз го придружих до гарата в Сиркеджй.

През нощта събуждат Робева в пансиона и го питат къде живея. Робев се сетил зашо е този въпрос в такъво време — и им дал лъжлив адрес. На сутринта обаче един агент от полицията, в цивилни дрехи, го взима от Лицея и му казва да го води при мен. Аз тъкмо се събуждах, когато двамата влезнаха в моята стая. С един знак на окото Робев ми даде да разбера какво става. Робев знаеше, че у мен има документи от Даме Груев. Голямата грижа и на двамата ни беше как да се отървем от тях преди да стане претърсване. Полицейският агент — каза си името: Янко — беше грък, но съвсем лишен от хитростта на своята раса. Това ни улесни задачата. Насреща имаше една гръцка къща, откъдето две момичета често се показваха на прозореца. У мене имаше бинокъл, с който Робев и аз често ги гледахме, разменявайки знакове на приятелство с тях. По едно щастливо хрумване, Робев взе бинокъл, уж да гледа насреща. Гъркът, обладан от подозрение, отне му го от ръката, за да открие какво Робев търси да види. В това време аз посочих на Робева с едно движение на главата си, че опасните книжа са в джоба на пардесюто ми, което стоеше окачено на стената. Докато нашият нежелан гост да се обърне, Робев ги прибра в себе си. Облякох се и тримата излезохме. Янко ни опъти към главната улица на Пера, но Робев се отдели бързо от нас, без той да успее да го спре. После Робев ми каза, че първата му работа била да отиде да занесе Дамевите книжа на нашия човек в българското дипломатическо агентство. Янко и аз продължихме пътя си. Той ме заведе в Галата-сарайския участък, наречен така, понеже бе в непосредствена близост до Лицея. Там ни посрещна един полицейски в униформа, който му каза да ме заведе в една от стаите на сутерена. Слезнахме надолу в тъмното и трябва да кажа, че не ми беше никак весело. Но не бях и много уплашен. Чувствувах се, като че ли съм разделен на две лица: единият човек в мен беше смутен, у другия преобладаваше любопитството какво ще стане сега. Като слезнахме, оказа се, че стаята, дето трябваше да бъда затворен, била заключена. Някой извика: „Арап Хасан, Арап Хасан! Кили’т не’рде?“ (Арап Хасаи, Арап Хасан! Ключа къде е?). Но Арап Хасан не се яви никакъв. Качихме се пак горе, викаха Янко при началника на участъка. Аз досега съм убеден: завеждането ми в подземията имаше за цел само да създаде страх у мене. Както и да е, като излезе из бюрото на началника, Янко ме извади от участъка, вкара ме в една затворена кола, в която седна до мен. Така стигнахме до частното жилище на главния началник на полицията, Редван паша. Той бе възрастен човек с тънко лице и проницателен поглед. Янко ме представи и си излезе. Пашата ме покани да седна, донесоха и кафе. Аз отказах кафето. Той разбра, че аз се боя да не би да бъда отровен и ми каза усмихнато: „Коркма’, оглу’м — не бой се, синко.“ После извади едни книжа и ме пита: „Познаваш ли Даме Груев? — Познавам го, отговорих аз. — Срещал ли си се с него? — Цял ден вчера бяхме заедно. — Каква обща работа имаш с него? — Никаква. Показвах му Цариград. — Откъде ви е познанството? — От нашия вилает. Неговото родно място е на няколко часа от моето. — За какъв го знаеш? — Учител.“ На всичките тия въпроси аз му отговарях бърже, без никакво колебание, като си давах най-невинен вид. Тия, които са ме познавали от това време, казвали са ми, че съм имал изглед много юношески и даже наивен. Всеки случай моята откровеност трябва да е направила впечатление на Редван паша. Той ми каза, че съм свободен да си вървя и ме изпрати даже любезно. Излязох из конака и тръгнах за Лицея с Янко до мене. По главната улица на Пера един цветар продаваше цветя. Взех една теменуга и я поставих на ревера на сакото си. Янко, в недоумение, отвори широко очите си да ме гледа, после завъртя главата си и ме напусна. Тоя ден не знам как съм слушал учителите си, но с Владимир Робев разменихме много смях.

Същата година, пак през пролетта, минах и през друго едно премеждие. Димитър Ляпов имаше тесни връзки с арменските революционери от комитета „Дашнакцутюн“, който имаше своя център в Женева. Той им свдействуваше за прехвърлянето в Цариград на бомби и динамит, които се изпращаха през Бургас, със съдействието на някои българи. Вече споменах как веднъж в „Restaurant d’Europe“, където обядвахме с Ляпова, при нас дойде и размени с него няколко думи Бапкен Сюни или Аршируми, „арменският Левски“. В 1896 година през зимата Ляпов напусна Цариград, вече подозрян от турската полиция — някои шпиони бяха по дирите му — и отиде в София, където стана секретар на Върховния Македонски Комитет. Преди да замине, той ми каза: „Ти сега ще бъдеш връзката с арменците. Ще им помагаш“ От тъй възложената ми мисия не произлезе никакво фактическо задължение за мен и аз бях забравил Ляповите думи. В 1898 година обаче през лятото — аз бях, както казах вече, приходящ в Лицея — потърси ме в квартирата ми един арменец с препоръка от Ляпова. Той бе висок, слаб човек, с лице тъмно като нощта. Скъп в думите си, той ми каза накъсо: „Аз съм тук заедно с трима мои другари. Натоварени сме да свършим една работа и като я свършим искаме да заминем за България. Разчитаме на вас да ни снабдите с български пасавани. Елате да ме видите след четири дни.“ Даде ми адреса си и си отиде. За мен не беше трудно да изпълня желанието му. Младият чиновник159 в българското дипломатическо агентство, с когото имах връзки, беше винаги готов за такива услуги щом се касаеше за някое патриотическо дело. Денят, за който бе определена срещата, беше една сряда. Във вторник се чу, че в Стамбул и дори пред Високата Порта били хвърлени бомби. Говореше се също, че полицията е в дирите на атентаторите. За мене беше ясно, че това бе работата, за която бе ми говорил моят арменец. Трябваше на другия ден да отида да го видя. Но в бързината той нито ми каза името си, нито ми обясни в каква къща живее и как да го диря там. Не се споразумяхме и като какъв трябва да отида да го търся. Всичко това правеше моята задача трудна и опасна. Питах се: като отида в квартирата му, няма ли там да има някой агент, поставен от полицията да следи? В такъв случай щях да бъда заловен като в клопка.

Опасността бе голяма, но дадената дума ме обвързваше. Въпреки всичко, ходих. На посочения адрес се оказа една малка къща. Отвори ми възрастна жена, на която заговорих на турски. Казах й, че търся квартира и питах я дали има свободна стая. Тя ми отговори, че имала една стая за даване под наем и че човекът, който я заема, щял да замине тези дни. Заведе ме да ми я покаже. В нея стоеше един непознат човек с фес. Шпионин, казах си на ума. Как му заговорих, не помня. Всичко се въртеше пред очите ми: дюшеме, стени, таван. Разбрахме се; той бил един от другарите на моя арменец, който му поръчал тук да ме чака. Тръгнахме по главната улица на Пера, минахме пред голямата мраморна порта на Лицея и слизайки по Юксек-калдъръ’м към Галата, отбихме се наляво в една от тия улици с лошо име, за които се говореше между лицеистите, че когото от нас забележат там, ще бъде изключен. Тук четиримата арменци били избрали да се скрият, мислейки, че в тоя център на престъпността и проституцията турската полиция няма да се сети да дири революционери. Влезнахме в една къща на три етажа с тъмни коридори. В една стая бяха моят познат и двама други от групата му. Те бяха видимо смутени и възбудено разговаряха на арменски. В тая атмосфера имаше нещо потискащо, което се прибави към вълненията, през които току-що бях минал. Аз стоях малко. Споразумяхме се да им донеса четирите пасавана с български имена върху тях.160 На другия ден обаче полицията ги откри. Избити ли бяха те при своята самозащита, или, както се говореше, се самоубили? Едно е истина: те героически погинаха.

В тия спомени за Цариград аз не съм казал нищо за българската колония. Тъй многобройна преди Освобождението и с тъй големи представители на българския народ в нейните редове — деятели по Възраждането, борци по Черковния въпрос, — тя бе сега съвършено намаляла. Имаше извън Екзархията двама българи с познато име: д-р В. К. Каракановски и д-р Асен Шишманов. Д-р Каракановски, родом от Ловеч, след свършването на медицината в Русия бе назначен лекар на руското посолство в Цариград и, близък до генерал Игнатиев, бе помагал при важни случаи на българското дело.161 Д-р Шишманов162 бе от банатските българи, брат на д-р Милан Шишманов, бивш член на Касационния Съд в София, известен в юридическата литература и ако е вярно това, което съм чувал — далечен братовчед на проф. Ив. Шишманов. Учил медицината във Виена, д-р Асен Шишманов дойде в България веднага след Освобождението и стана един от най-видните лекари в София. Той взе участие в българските политически борби като привърженик на Драган Цанков. През време на Регентството стана емигрант и се настани в турската столица, където имаше добра репутация. В Лицея ние имахме свой лекар, един поляк, — Фердинанд паша Бонковски. Но той беше много стар човек, и много повърхностно и отегчено ни преглеждаше. Аз съм ходил, когато съм имал нужда от техните съвети, и при двамата българи-лекари и искам тук да изразя своята признателност към тях, че са ме приемали с такъва доброта. Д-р Каракановски ми е оставил спомен със своята сериозна физиономия; д-р Асен Шишманов — със своето бледо лице на интелектуалец.

Оставили са ми спомен и други двама българи, които минаха през Цариград. На едно от празнуванията на Св. Св. Кирил и Методий покрай Босфора един човек слаб, с остър профил и дълъг нос държа патриотическа реч. Аз бях присъствувал като ученик в Македония на много речи по тоя тържествен случай, но никога не бях чувал да се говори с такава свобода и с такъв жар. Това ми се видя върха на красноречието, един непостижим образец за подражание. Кой би ми казал тогава, че тоя човек, Иван Стоянович, тъй широко познат в България под името „Аджилето“, ще бъде един ден мой близък приятел и че аз ше има да го описвам в „Строителите на съвременна България“ като един от авторите на Съединението.163 Друг познат българин, минал през моето лицейско време през Цариград, беше Димитър Ризов. След завръщането си от своето емигрантство в Русия той бе издавал в-к „Млада България“, печатал една брошура „Разлагающа се и възраждающа се България“, бе участвувал в македонското движение и през 1897 година, след добитото от д-р Стоилова право България да има в по-важните центрове на Европейска Турция свои консулски представители, наречени „търговски агенти“ поради васалното положение на княжеството, Ризов биде изпратен в Скопие. Известен със своето участие а македонското движение, при това с един секретар при себе си като Никола Наумов, един от редакторите на революционния вестник „Право“, Ризов не бе човекът, който да спечели доверието на турските власти. Скопският валия, Хафъс паша, познат българофоб, подкупен от Сърбия и покровител на нейната пропаганда, особено зле го посрещнал. Намерено бе за нужно поради това Ризов да дойде в Цариград, да бъде представен на султана, да получи — ако се може — от него някой орден и така да се върне в Скопие с по-голям авторитет. Ризов ли ме потърси по препоръка от София, аз ли ходих да го диря, не помня. Но ние имахме една вечер в градината на Petits Champs среща, на която присъствуваха и няколко други българи. Ризов беше отдавна за мене едно познато громко име, но една абстрактна фигура. Аз го гледах и слушах с голямо любопитство. Той поразяваше и със своето живо, енергично лице, в което очите блещеха, и със своята реч. Той говори на много теми: Македония, българска политика, руска политика, международно положение и във всичко ми се виждаше като човек, който отваря хоризонти. Взех участие и аз в разговора, разбира се, повече със своите въпроси, отколкото със своите идеи. И тук ще изкажа пак едно учудване пред бъдещите обстоятелства, които ше ме свържат с него. Кой би ми казал тогава, че ще бъдем ту противници, ту приятели и че при погребението му ще държа надгробната реч. Трябва да съм му направил някакво впечатление при тая първа среша в Цариград, тъй като, пристигайки в София след свършването си на Лицея, намерих, че по негова препоръка съм бил назначен драгоманин при него в Скопие. Нека отбележа, че там не отидох.

159

Той се казваше Антон Петров. Какви неочаквани обстоятелства докарва животът! Когато през декември и 1923 година пристигнах в Цариград като пълномошен министър, заварих го там. Научих ае, че бил уволнен след Първата европейска война и се намирал сега в притеснено материално положение. Спомних си за неговите услуги и го взех в легацията като чиновник.

160

За друга една, по-необикновена революционна изява на съвсем младия Симеон Радев в Цариград малко по-рано, неупомената и тук, говоря в книгата „Симеон Радев в периода около Илинденското въстание“. Книга, писана преди тринадесет години, която и сега търпеливо чака своя издател.

161

За него съм говорил в статията си под надслов „Генерал Игнатиев и българските чети в 1867 година“, обнародвана в Сборника на Библиографския институт в чест на д-р Никола Михов.

162

От неговия род бе и добре познатата въи виенското общество графиня Фо унд цу Мирбах. Казват, че самият д-р Асен Шишманон е имал слабостта да мисли, че е от рода на Шишмановците.

163

Някои го наричаха „Аджелето“, от турската дума „ад-желе“, която значи бързина, наименование подходящо за неговия темперамент. В действителност истинското му прозвище беще „Аджиле“. То му било далено в румелийско време в Пловдив, понеже често пеел сдна италианска песен „Venite agile“ и пр.

164

При постъпването си в лицея ме поставиха в първия клас, но после, поради моите успехи, ме прехвърлиха в третия, така че с това прескачане спечелих една година.