Ранни спомени

Баща ми

Често съм мислил какво духовно наследство съм получил от баща си и какво от майка си. Сега за мен е ясно. Когато някои намират в моите писания някакво умение да разказвам, някаква дарба да прониквам в характерите и да правя портрети, хумор, ирония, всичко това ми иде от майка ми; ако има понякога в тях патос, вкус към велеречие, стремеж към възвишеното, романтичност, това се дължи на баща ми. Те бяха много привързани един към друг, но с различна природа. Обичах без предел майка си. Но от баща ми се възхищавах. По-възрастен, аз виждах и някои слабости у майка си. Тя мъчно прощаваше; към прегрешенията у хората, особено у жените (лошите жени тя наричаше „никаквици“), нямаше пошада, смяташе глупостта у близки и далечни около нея като лична обида и я преследваше с присмех, понякога прекалено жесток.

В баща ми аз не виждах никакъв недостатък. Чинеше ми се, че всички съвършенства са събрани у него. Той бе за мене като едно домашно божество в жив образ. Висок, снажен, неговата фигура беше внушителна. Ние чувствувахме у него нещо властвено. Не беше строг, но ние го слушахме така естествено, както дишахме. Към нас децата показваше необикновено доверие. Когато се случеше да му поискаме пари, никога не изваждаше от кесията си да ни даде направо; показваше ни чекмеджето, което му бе касата, и казваше: „Иди си вземи!“ — без сам да погледне какво взимаме. Когато постъпих в лицея, той ми отвори неограничен кредит у един ресенец, на работа в Цариград. „Ти знаеш моето състояние, каза ми той, ще взимаш, колкото ти трябват.“ Така ни учеше на отговорност. Учеше ни и на свободно мислене. Често ни задаваше въроси, за да имаме случай да се изказваме пред него. Никога не показваше недоволство, ако мислехме по-иначе от него. Напротив, насърчаваше ни да му противоречим. Но свободата, която ни даваше, оставаше непокътнати нашите чувства на почитание.

По-старият ми брат Владимир беше на тридесет и шест години и дълго време пушач, когато за пръв път запали цигара пред него, и то по негово настояване. Сам баща ми даваше пример на тази семейна йерархия. Неговото отношение към дядо ми беше проникнато от много голяма почит. Майка ми ни разказваше даже един необикновен пример на синовна покорност от негова страна. По едно време баща ми канил у дома един свой приятел да го учи на табла. Дядо ми гледал на това с недоволство, като на нещо неприлично и накрай казал на баща ми: „Ще извадиш тая табла от къщата или ще взема секирата и ще я направя на парчета.“ Баща ми, вече възрастен човек, с няколко деца, се преклонил пред тая воля.

Баща ми беше учил гръцки при един учител от Охрид, Бодле, който изглежда да е бил добър елинист. (Понататък ще разкажа как българското чувство било пробудено у него като дете и как прекъснал гръцкото си учение.) От него той бе запазил известни следи. Някои работи от светото писание той ни цитираше на български и на гръцки. Когато бе сърдит на някого, не искаше да го види, викаше „истиразмон!“18 и вместо „император“ казваше „имбератор“, по подражание на гърците, които буквите „м“ и „п“ наедно произнасят като „б“. Откъснат от училището, той неуморно бе работил за своето самообразование. Български книги били рядкост тогава в тоя кът на Македония и жаждата му да се учи по тях оставала неудовлетворена. По-сетне от Цариград пристигали по някои броеве от издаваните там български вестници, които минавали от ръка на ръка. За тях баща ми казваше, че ги търсел така, както първите християни търсели посланията на апостолите.

Едно щастливо събитие за неговото самообразование било пристигането в Ресен като учител на Захари Чинтулов, брат на известния ни поет Добри Чинтулов. Той донесъл със себе си една жива струя от българския възрожденски дух и пръскал въодушевление. От самото си пристигане той се настанил у нас, у дома, и до края на учителствуването си той бил като член на семейството. „Година и половина съм го кърпила и прала, казваше майка ми. Но да бяха десет години, пак нямаше да ми бъде жал.“ Баща ми живял със Захари Чинтулов, млад като него, в постоянно споделяне на мисли и чувства. Тия разговори разширили хоризонта на баща ми, разкрили му в горди представи миналото и надеждите на българската обшност и му дали още по-силен подтик за самообразование. Добри Чинтулов, съчинител на бунтовнически песни, бил по свидетелството на съвременниците, тих, хрисим човек; брат му Захари бил, напротив, възторжена романтична натура — на нея той станал и жертва. Влюбен в една млада мома в Ресен, която отказвала да се омъжи за него, полудял. Целият град бил потопен в скръб за него. „Аз плаках като за брат“ — ми разказваше майка ми.

Голямо влияние върху баща ми е имало и друго едно лице от особена важност.

В 1874 година пристига в Ресен като пръв български охридски митрополит, след унищожението на Охридската патриаршия, Натанаил. След учредяването на Екзархията не един от българските владици пое фанариотската традиция на гордост, деспотизъм и сребролюбие — достатъчно е да четем какво е писано във вестниците на Ботева и Каравелова за Иларион Макариополски.

Натанаил бил — това бяха думите на баща ми — „пастир добрий“. Неговата врата, неговата кесия били отворени за бедните. Той показвал остър, заповеднически тон, но само към чорбаджиите. Не скривал омразата си към турската власт. Поради тая омраза той не научил турския език. На турските големци говорел на български и при разпри с тях казаал им: „А, море, турчино!“ Любопитно нещо, турците въреки тия му обноски го уважавали. Той обичал много да идва у дома. Баща ми му се нравел със своята възторженост за българщината и чистото си сърце. Натанаил го целувал по челото и му казвал „Блажена утроба носивша те.“ В 1877 година, след обявяването на Руско-турската война, Натанаил — както стана и с други български владици — бе вдигнат от турското правителство и повикан в Цариград. На заминаване през Ресен той казал на баща ми: „Ще се върна с руските войски.“ Оставил у нас част от своята библиотека. Баща ми дълго я пазил, но поради честите обиски от страна на властта, които ставаха у дома, я пръснал по селата.

Родителите ми често приказваха за Натанаила. Смятаха го за светец на семейството. Баща ми казваше: „Ако някога отидеш в България, първата ти длъжност е да го намериш, да му целунеш ръка и да поискаш благословия за тебе и за целия ни род.“ След свършването на лицея пристигнах в княжеството и изпълних тоя завет. Но направих и нещо повече. В своята книга „Македония и Българското възраждане“ дадох един портрет за него. Дотогава той бе останал непознат. Забравата, в която бе потънал, личи от един невероятен факт.

Както се знае, първото писмо, което имаме от Левски, писано в Яш на 7 ноеври 1866 година и изпратено до Раковски, носи едно поздравление до него от страна на „отец Натанаил“.19 Д. Т. Страшимиров в „Извори“20 пише, че „отец Натанаил“ бил псевдонимът на Панайот Хитов. Това се повтаря във всички други издания на писмата на Левски. Едвам преди няколко години Иван Унджиев в своята прекрасна биография на Апостола тури край на това заблуждение. Той бележи, че аз съм му обърнал вниманието върху това.

От разказите на баща ми и майка ми Натанаил бе останал за мен легендарен образ с венец на сияние около главата, както в иконите. От неговата чудесна автобиография, поместена в Сборника за народни умотворения и като че ли заровена там, аз научих това, което писах за него: че бил един от първите по време български книжовници, че в Москва, Петербург, Варшава, Прага запознавал славянския свят с пробуждането на българския народ, че пръв поискал създаването на българска независима църква, че отклонявал най-ласкателни предложения от чужбина, за да служи на родината си, че бил приятел на Раковски, че бил се срещал с Левски, че след Освобождението на България организирал заедно със Стамболова Кресненското въстание.

Натанаил обичал баща ми не само заради неговия патриотически пламък, но и заради религиозността му. В нашия дом имаше наистина една много набожна атмосфера. По-късно, когато ние синовете ходихме да се учим, тя се промени, защото ние се връщахме от училищата — Битоля, Солун, Одрин21 — с друг дух. Но през детинството ми съхраняваха се всичките обичаи на един истински християнски дом. Когато сядахме на трапеза за обед, най-малкият от децата — момче или момиче — ставаше прав и казваше „Отче наш“. След това баща ми произнасяше кратка молитва: „Благослови ястие и питие рабов твоих“ и пр. След свършването на обеда ние се прекръствахме и баща ми пак изричаше молитвата за тоя случай: „Благодарим тя, Христе Боже наш, яко наситил Еси на земли Твоих благ; не лишай нас и небеснаго Твоего царствия.“ Преди вечеря пак казваше една молитва: „Ядат у бози и наситятъся и возхвалят Господа взискающи Его, живи будет в серца их во век века.“ Вечер, когато имаше гости, ние малките заспивахме рано. Но обикновено преди да си легнем, се нареждахме пред иконата цялото семейство: дядо ми, след него баща ми и майка ми, след тях децата според възрастта, и се кръстехме. Имаше една молитва, но не помня каква, защото тогава бях обикновено полузаспал. Всичко това е така далече, че ми се струва невероятен сън.

Набожен, баща ми все пак не можеше да противостои на някои изкушения. Към края на постите за Божик се колеше свинята — или както казваха по нас — къ̀рмакот. Правеха се наденици, пача и други запаси; месо, посолено, се нареждаше в качета за през зимата. Всичко това изостряше желанието му да вкуси от месото. Еднъж поиска от майка ми да му направи кебап. „Има няколко дена до Коледа, казваше тя, не можеш ли да дочакаш? Тъкмо преди празника правиш грях. Как ще пееш Херувикото в черква?“ Баща ми отговори: „Жено, човек трябва от време на време да прави по някой малък грях — ако не, ще се помисли за безгрешен и ще се възгордее. Бог не обича горделивите, така е по писанието.“

Баща ми знаеше много от светото писание и от житията на светците. Това беше една област, в която той обичаше да блести. На брат ми Владимир, който след свършването на Солунската гимназия стана учител в Охрид и преподаваше закон божи, богослужение и катехизис — предмети, случайно паднали се нему и по които знаеше само това, дето бе в учебниците, той задаваше често въпроси, които го хвърляха в затруднение и, много млад още, караха го да се черви. Помня, че еднъж го пита: „Ти, който преподаваш богослужение, обясни ми какво значи, когато свещеникът туря патрахила си и казва: «Благословен Бог, изливая благодатъ Свою на священики Своя яко миро, сходящее на браду Аароню, сходящее на омети одежди его.»“ Брат ми, изненадан, уловен в невежество, отговори (друго не можа да намери): „Това значи, че свещеникът трябва да има брада.“ „Това не е задължително — възрази баща ми. — св. Йоан Златоуст беше къосе. Думата брада е тук иносказателна, тя значи поколение.“

Баща ми бе редовен абонат на вестник „Зорница“, основан в Цариград от библейското общество в 1875 година. Тоя вестник, отлично списван, съдържаше освен политическите новини и статии по наука, философия, медицина, стопанство и пр. Баща ми поглъщаше всичко. Може да се каже, че това бе неговата гимназия, и неговият университет. „Зорница“, протестантски орган, посвещаваще голям дял от колоните си на религиозна пропаганда. Баща ми и това четеше редовно. Той често повтаряше, така както са предадени в превода на св. писание от дядо Славейкова, думите на апостол Павла: „Всичко изпитувайте, доброто дръжте.“

В Ресен идеха понякога от Битоля, дето им беше центърът, протестантски проповедници. Те редовно посещаваха баща ми в дюкяна му. Там ставаха горещи препирни, на които се събираха и приятели от съседните дюкяни. Баща ми бранеше с всичкото си красноречие това, което протестантските проповедници оборваха: празниците на светците, постите, култа към св. Богородица, църковната йерархия. Еднъж, след като се разменили всички доводи, той задал най-сетне на проповедника следните два въпроса „Ако върша добри дела и си остана в православието, мога ли да се спася?“ „Можете“ — отговорил малко смутено проповедникът. „Ами ако стана протестантин и върша лоши дела, ще мога ли да се спася?“ „Не“ — бил решителният отговор. „Тогава — заключил баща ми — защо да си меня църквата?“ Проповедникът съвсем се объркал от тая логика. Тоя ден победата била явно на страната на баща ми. Препирайки се тъй често с протестантските проповедници, не бе ли претърпял някакво влияние от тях? Нещо го теглеше към първобитното християнство. Колко пъти съм го слушал да говори против панихиди, отиване на гробищата! „Това са — казваше той — изобретения на свещениците. След смъртта си човекът остава дух нетлен и няма нужда да му се налива вино на пръстта, под която червеите са яли плътта му. Една молитва в къщи стига.“ Преди да почине, той повтаряше тия съвети на майка ми. Казваше й: „Няма нужда от панихиди. Истинският помен за мен, този, който ще ме радва на небето, е да се съберат синовете ми около тебе и да изпеят някоя от тия песни, които сме пели заедно.“

Търговец, баща ми не беше сребролюбец. От майка си съм слушал един пример за неговото безкористие.

Както казах, дядо ми Коте беше много богат, и то не по селски мащаб. След смъртта му синовете му направили нужните постъпки, за да се прехвърли имотът му върху тях. Тогава Селим ефенди, тапумеймуру, т.е. чиновникът, който се занимаваше с крепостните актове, дошъл в къщи и попитал дали майка ми като наследница не прави възражение против това. Баща ми повикал майка ми: „Жено, чуй какво има да ти каже Селим ефенди.“ Турчинът й разправил какво поискали да направят братята и и добавил: „Кажи едии збор и ке им я делям сламата.“22 Майка ми отговорила: „Аз няма що да кажа: нека каже стопанът ми.“ Тогава баща ми заявил; „Аз ще кажа едно: не съм взел жена други да я хранят.“ Неговото чувство за достойнство не му позволявало да приеме наследство от жена си.

От търговията на баща ми имаше хора, останали му длъжници. Заветът, който той ни остави, беше: от никого да не искаме дължимото, ако той сам не дойде да се изплати. По безкористие майка ми не падаше по-долу от него.

Баща ми нямаше жажда да трупа богатство23, но бе много славолюбив. „Не да си богат, а да станеш прочут, ето кое е важното“ — казваше той и често ми повтаряше из св. писание: „Мнози ненавидяша богатство, а слава никто же.“ Най-голямата слава в неговите очи бе писателската. Неуморно ми вдъхваше тая мисъл, откато почнах да показвам успехи в училището и учителите взеха да ме хвалят. „Кои са най-големите българи в историята? — питаше той. — Царете? Не. Св. св. Кирил и Методий, св. Седмочисленици. Защо се слави тяхното име? Защото са писали книги.“ В рода на баба ми, откъм майчината й страна в Царе(в) двор, тъй наречените Поповци, имало, според едно предание, все по един свещеник от незапомнени времена.24 „От времето на Самуила“, бележеше баща ми. Когато аз почнах да пиша и неговите приятели в Ресен го поздравлявали, той казвал „Това му иде по наследство. От четиридесет поколения в рода ни е имало един писмен човек“.