Ранни спомени

Турските ни учители и съучениците ни турци

След като постъпихме в лицея, Робев и аз се представихме на директора, Исмаил бей, дребен старец, с голямо благодушие по лицето му. Той беше албанец и като му казахме откъде сме, сметна ни за един вид свои съотечественици и ни каза, че ние сме сега негови чада.126 После отидохме при поддиректора Mr d’Hollys, беловлас, висок, с физиономия, в която виждахме още от първия миг и доброта, и енергия. Той също ни каза няколко насърчителни думи. Под ведението на директора бяха турските класове; французките зависеха изключително от поддиректора. В лицея нямаше ни учителски съвет, ни класни наставници. Mr d’Hollys бе всичко. Като ни записаха, Робев и аз бяхме подложени на изпит по френски език, за да се види къде ще трябва отначало да ни поставят. Робев влезе в трето подготвително отделение, а аз — в първия клас. Изпитаха ни и по турски език. В Битоля имахме един ходжа, но от него бяхме научили много малко. Туриха ни в трето подготвително отделение. Турските класове и френските не вървяха паралелно. Учениците можеха да свършат училището по френски, като остават по турски в най-долните класове. На това пренебрежение към турския език от страна на част от учениците се тури край след младотурската революция. Оттогава вече на никого не се е давало диплома, без да е свършил и по турските класове.

При френските си учители ние бяхме като във френски лицей. В турските класове — като в типично турско училище.

Ще кажа нещо за своите учители турци, за да се види какво бе Турция по онуй време.

Имахме един учител по краснописание. Коранът забранява възпроизвеждането на човешкия образ, затова у мюсюлманските народи не можеше да има скулптура, нито живопис. Краснописанието беше за турците голямото изящно изкуство. Стените, по които ние туряме портрети, пейзажи, бяха украсени у тях със стихове от корана, написани по техния художествен вкус. Нашият учител по краснописание беше убеден, че неговото изкуство е същественото и необходимо достояние на един образован човек. Стараеше се и нас да убеди в това. Първата му работа, като влезеше в клас, бе да ни подреже тръстиките, които ни служеха за писалки. Имаше и металически писалки за писане по турски, но той ги отхвърляше с възмущение. Мисълта, че с тях може да се преписва коранът, му се струваше светотатство. Подрязването на писалките заемаше половината от часа. Вършейки това, той като че ли свещенодействуваше. В това време ние обикаляхме катедрата му с тръстиките в ръка, викайки: „Ходжа ефенди, моята най-напред.“ Целият клас бе в шум, смях и безредие; учителят обаче не забелязваше нищо, погълнат от подготовката, която правеше за нашите краснописни постижения.

Заедно с турския език ние учехме и двата спомагателни езика, без които той не може да се изучи добре, т.е. персийски и арабски. Учителят ни по персийски беще персиец, Нева̀ ефенди, стар човек, с чалма и с папуци, над които краката му стърчеха голи и зиме, и лете. Персийският език, от индоевропейския клон, има граматика, доста близка до нашата. Има и думи в речника му, които напомнят европейските със същото значение. Така майка е мадѐр, баща — педѐр, брат — берадѐр; някои думи правят даже впечатление като че ли са славянски: така „съм, си, е“ на персийски значи „будѐм, будѝ, буд“. Аз се учех добре при Нева̀ ефенди и той показваше такава вяра в моите знания, че понякога, като влезе в клас, след като предаде урока, разтваряше вестник „Сабах“ и караше мене да изпитвам учениците. За да се забавлявам, аз изваждах на черната дъска Робева.

Подир класа Нева̀ ефенди обичаше да разменя няколко думи с мен. Един път ме пита дали съм чувал за някой руски мъдрец на име Толстой. „Днес, каза ми той, на тоя свят има двама философи — единият е на име Толстой, московец, другият съм аз.“127

Нева̀ ефенди беше легендарна фигура за няколко поколения от лицея. Когато бивши лицеисти от разни възрасти се срещнем, все си спомняме за него и за анекдотите около личността му. Подир младотурската революция той бил уволнен, но не признавал уволнението си и дни подред влизал в клас преди наследника си, заявявайки, че има още сили да преподава.

Учителят ни по арабски, Меджид ефенди — и той с чалма, — беше стар човек, мрачен по лице, който постоянно си стягаше устните, като че ли си шепне нещо. Той ни преподаваше, клатейки се малко с главата и тялото, както в религиозните турски училища, медресетата. Неговите уроци — спрежения, склонения — учехме формално, както се учи коранът. Никога той не ни обясни коя дума какво значи. „Аз ви давам ключ — казваше той. — С него ще отваряте.“ Еднаж, за да ни обясни невъзможността да се научи турският език без арабските правила, ни каза: „За да минете от Бейоглу (т.е. Пера) за Истанбул, трябва да платите за моста един грош. Какво ще правите, ако нямате със себе си пари?“ Едно турче му се обади: „Ходжа ефенди, кайк аладжам.“ (Ходжа ефенди, ще взема лодка.) Голям смях избухна в класа. Меджид ефенди се хвана за брадата, вдигна очи нагоре и каза „Аѝп! Срамота!“ — но не даде наказание за тази подигравка.

Повечето турчета бяха от видни семейства и турските учители не обичаха да ги наказват. Колкото преподаването по арабски да беше старовремско, аз се научих нещо от него. То ми откри тайната на арабското словопроизводство.128 Каквото съм научил от арабски, останало е непокътнато в паметта ми. Преди няколко години срещнах на булевард „Руски“129 трима млади хора и чух, че се разговарят по арабски. Спрях ги, разбрах, че са студенти от Ирак, и влязох в разговор с тях. Забавляваше ме да им задавам въпроси по арабска граматика. Изумлението им беше голямо. На някои въпроси отговаряха добре. Като се разделихме, казах им на арабски: „Утлюбу ел-илме мин ел-мехди ил еллехди.“ Едно от момчетата каза: „Ама това е от корана.“ „Да, от корана. Преведете ми тези думи.“ Той знаеше доста български и заедно преведохме: „От люлката до гроба търсете наука.“ С тоя съвет към тях се разделихме. Очите им останаха широко отворени от почуда, че един стар човек, тук, в София, знае корана. Разбира се, това мое знание не отива по-далеч от няколко изречения.

Турска граматика ни преподаваше Шевкет ефенди, мързелив човек, който идеше в класа като на ангария. Всяка дума от неговите уроци бе казвана между две прозевки. Той ни преподаваше няколко години. Мързелив, но си знаеше добре материята. Бях много напреднал при него. Искаше да издаде турска граматика на френски и ми казваше, че като свърша лицея, с мене ще я направи.

Редът и дисциплината, за които говорих, се отнасят до френските класове и до живота в пансиона, където се чувствуваше твърдата и мъдра ръка на Mr d’Hollys. В турските класове нямаше ни помен от това.130 Ние не само не показвахме външно почитание към своите учители турци, но с някои от тях явно се подигравахме. За забелязване е, че турчетата взимаха участие в тези подигравки наедно с нас, инородците.

Имаше обичай в лицея на края на годината един от учениците да произнесе пред всеки от турските учители благодарствена реч за техните грижи. Пред някои от тях тия речи се държама на френски език, от който те нищо не разбираха. Това даваше повод за големи смехории. Еднъж речта пред учителя по краснописание се състоеше в цитати от „Art poe’tique“ на Боало. Ученикът — турче — преведе тия стихове в смисъл, че те възвеличават краснописанието и особено изкуството да се подрязват писалки. Учителят благодари, като забеляза, че той винаги е смятал французкия народ за много умен и че думите на тоя Боало (той криво произнесе името му) били доказателство за това. Друг път речта пред Нева̀ ефенди се състоеше от преписан от учебника ни урок по геометрия. Накрай ученикът с голям патос изказа следните слова: „Сумата на два прави ътъла се равнява на квадрата на хипотенузата.“ Нева̀ ефенди, трогнат, ни благодари, като каза, че той ни обича, че полага всички грижи за нас да ни учи, но ние сме преувеличавали неговите заслуги, особено с последните думи на оратора.

Имахме един учител по турски език, пред когото не можеха да минат такива фантазии. Това бе Нафѝ бей, строг човек, на когото фесът покриваше дори веждите. Беше фанатик турчин, не допускаше никакво леко отношение не само към неговата личност, но и към всичко, което е турско. Той ни даваше да учим наизуст една поема за турските султани, в която за всеки един от тях се съдържаше четиристишие с похвали. Едно арменче, или по-скоро един арменец, зашото той беше доста възрастен и следваше горните класове по френски, дигнат на урок, се опита да тури в рецитирането нешо като присмех. В четиристишието за султан Баязид I, наречен Илдъръм, т.е. гръм, четвъртия султан поред, се казваше, че Тамерлан го хванал в плен, ама по-рано нямало брой ни край на неговите победи. Арменецът, като дойде до това „ама“, дигна си гласът и го произнесе така продължително, че подигравката ставаше явна. Кипнал и полустанал от стола си, Нафи бей му извика: „Сус, едепсъ̀з!“ (Млъкни, безобразнико!) — и го изгони от класа. Макар аз да се държех много пристойно и да бях неговият най-добър ученик, той и на мене гледаше зле. Понякога, когато впиеше погледа си в лицето ми, чинеше ми се, че прониква до дъното на душата ми. Той подозираше моите враждебни чувства към Турция. Един ден избухна и ми каза какво мисли за мен. Самият повод обясняваше причината на неговия гняв.

Аз се учех много добре в турските класове. Арабският език ме интересуваше със своята граматика, персийският — със своята близост до европейските езици, турският — с една особена звучност, която намирах тогава у него.131 Нафѝ бей ни преподаваше по една турска христоматия, от която аз много неща — стихове, проза — научих наизуст. Стиховете особено ми се нравеха, тъй като турците ги скандират като с някакво пеене. Учех някои от тях наизуст даже без да ги разбирам132, само заради музиката. Дълги години след като напуснах лицея, намерих в една френска книга стихове от Джем, син на султан Мехмед Завоевателя, избягал в Италия. Научих ги наизуст — те са пълни с носталгия — и понякога ми пеят в паметта.

Стигнах по турски до втория клас и да бях продължил със същото усърдие през целите пет години, които прекарах в лицея, щях да зная отлично турския език и да бъда днес един от българските ориенталисти. Но на това усърдие се тури край под две влияния.

Както ще разкажа по-нататък, в 1895 година постъпих във Вътрешната организация. Димитър Ляпов, познатият по-късно в София македонски деец — аз много дружах с него и го слушах тогава във всичко, — ми каза еднъж: „Затова ли стана революционер, за да зубриш турски?“ Това можеше да бъде достатъчно, за да спра. Но върху мен подействува и друго мнение в същата смисъл, да не уча турски, макар то да бе изказано по други съображения.

Еднъж бях при Екзарх Йосиф и той ме разпитваше за моите успехи в училището. Като му казах, че много напредвам по турски, той ми забеляза да не си давам много труд за него: „Гледай да усъвършествуваш френския език — ми каза той. — Учи френската литература, нейните големи писатели. Колкото за турския език, няма нужда да си даваш много от времето.“ Тия му думи ме изненадаха в първия момент. Но той ми обясни своята мисъл. Арменците, които излизали от турските училища с добро познание на турския език, постъпвали на турска служба, примирявали се с турското владичество и се намесвали в работата на арменския патриарх като турски оръдия. „Не искам арменска интелигенция“ — заключи той. Нужно било да имаме известно число българи, знающи турски, но колкото били необходими за някои работи, а не много. Както и да е, аз зарязах турския език и реших да остана във втория клас до завършването на лицея. Затова, като се представих на изпит, оттоварях на всички въпроси: „Не зная“. Това изглеждаше толкова по-странно, че по всички турски предмети бях първият ученик и бях получил награди. Другите ми турски учители не обърнаха никакво внимание на това. Но Нафй бей видя в моето поведение истинската причина. Като ме погледна със своя проницателен поглед, каза ми: „Иила̀нсън, иила̀нсън! Дъовлѐт душманъ̀!“ (Змия си, змия си! Душманин на царството ни!).

Трябва да кажа, че от всички турци в лицея такъв фанатизъм видях само у Нафѝ бей. Другите показваха необикновена толерантност. За това мога да приведа няколко доказателства.

Всяка година от името на султана ни се даваше банкет, който се наричаше „зияфѐт-и-сениѐ“, т.е. августейша гощавка. Това ставаше през месец май, при прочутите „Сладки води“ на европейския бряг, на една ливада под сянката на високи дървета. Слагаше се богата трапеза, имаше и военна музика. По тоя случай по един ученик от всяка народност трябваше да държи реч с възвеличения за султана. Редът изискваше и някой от нас българите да държи такава реч. Ние отказахме единогласно. Сократ Тодоров, за когото се боехме, че ще се съгласи, понеже бе расъл в Цариград и бе по-чужд на чувствата, които ние имахме в Македония, бе предупреден от нас доста внушително да следва нашето поведение. Той направи това съвсем охотно. Запитан за причините на своя отказ, казах: „Родителите ми са ме пратили тук да се уча, а не да държа речи.“ Уговорили се бяхме всички да държим тоя език. Можехме да пострадаме за това. Но в действителност не ни се направи никаква забележка. Самото управление не искаше да се чуе, че имало такива дръзки ученици в лицея. Боеше се Абдул Хамид да не го затвори.133

Имаше да изпитам турската толерантност и при друг един случай, тоя път по-опасен за мен.

Казах, че един от главните надзиратели, Джемил бей, за когото се говореше, че бил шпионин на султана, се разхождаше вечерно време по коридорите и гледаше през прозорците от двете страни в стаите за занимание. Еднъж, види се, като ме видял погълнат в четене на една книга, влезе направо към мен, взе ми я от ръцете, за да види каква е. Четях биографията на Ботева от Захари Стоянов. За мое нещастие, щом разтвори книгата, попадна на прокламацията на Ботева от парахода „Радецки“, написана на френски език. Изтръпнах. Но видях, че като я четеше, и той не бе малко смутен. Такава книга у един ученик в лицея! Какво би било, ако това стигнеше до султана? По-добре да не се чуе! Тия размишления го накараха очевидно да не повдига никакъв върос. Като наведе главата си към мойта, той ми каза тихо, за да не го чуят другите ученици: „Такива книги друг път тук да не донасяш.“

През цялото ми учение в лицея само един път се видях строго погледнат от турското началство.

В лицея имаше едно турче, син на Сюрея паша, висок сановник в султанския двор134 и брат на Мюнир бей, после посланик в Париж. В петък то се обличаше понякога във военна униформа и отиваше в Илдъза да присъствува на селимлъка в качеството на адютант. Това бе знак на голямо благоволение към семейството му. През Гръцко-турската война (1897 г.) Абдул Хамид, който полагаше големи старания да привлече приятелството на България, намислил — майстор, както винаги, в малките средства — да поласкае българския народ, като вземе из неговата среда някои младежи и ги направи почетни адютанти, както синът на Сюрея паша. Така един ден новият директор на лицея, Абдурахман Шереф, който замести стария добряк Исмаил бей, ме вика в кабинета си и след увод за добрите чувства на султана към българите ми каза, че той е излял милостта си върху мен и Владимир Робев и ние сме щели да станем негови почетни адютанти. Крайно изненадан, без да помисля по-нататък, казах, че не желая. Той, също изненадан от моя отказ, взе да ме убеждава каква голяма чест това щяло да бъде за мен. Припомням си тия негови думи; „Ата̀ бинеджѐксън, калъ̀ч такаджа̀ксън!“ (На кон ще яздиш, сабя ще опашеш.) Аз обаче постоянствувах в своя отказ: „Благодаря, но то не е за мен.“ Лицето му доби тогава гневен израз и със сопнат глас ми каза: „Гид!“ (Върви си!) Оттогава той ме взе на око. Викали и Робева? Мисля, че да. Ако го е викал, Робев не можеше да му даде друг отговор освен същия.

С турските си съученици живеехме много добре. Каквото и да са мислели за нас, иноверците, те никога не ни показваха вражда или просто незачитане.

Когато заех в 1923 година поста на пълномощен министър в Цариград, няколко мои турски съученици от лицея дойдоха наедно да ме посетят, сякаш беше делегация от бившите ми съкласници. Друг мой съкласник, Сефа̀, син на поета Фейзѝ ефенди, дойде да ме види в Лондон, където бе пристигнал като шеф на една турска търговска мисия. Не е чудно, че между нас са останали такива трайни спомени. Животът в лицея беше тъй приятен и другарството ни тъй весело.

Отношенията ни се определяха не от религиозната или националната принадлежност, а от личния характер. Турчетата се нуждаеха често от нашата, на християните, помощ било за разрешаване на някоя алгебрическа задача, било за някакво домашно упражнение по литература. Последното беше за тях голяма мъка. Колко пъти са идвали при мен с ласкателни турско-френски думи, да искат да им диктувам началото: „Симонджим, риджа̀ едѐръм шу комансмани яп“, т.е.: „Симончо, моля ти се, направи ми началото.“ Имаше едно турче, което искаше да почва всяко домашно упражнение с едни думи, които бил чел в някой роман: „Par une belle matine’e de printemps.“135

Питали са ме понякога какви впечатления съм изнесъл от лицея за способностите на моите съученици турци. Ще кажа, че другарите ни турци не бяха природно по-зле надарени от нас, инородците. Може би имаха по-малко от нас способността за логическо мислене. Но по тънкост на ума някои от тях надминаваха много от своите другари християни, тая тънкост, която тъй често сме виждали в турската дипломация. Недостатъците, почти общи у тях, бяха мързел и липса на лична амбиция. У турските ученици нямаше това чувство, че трябва да се учат добре, за да напреднат в живота. Те знаеха, че ако направят кариера, то ще бъде чрез покровителство и фаворитизъм.

В лицея ние въобще не чувствувахме турците като владеюща нация. Самите те не си даваха ни най-малко вид, че се смятат в каквото и да е отношение по-горе от нас. На почит бяха тия, които се отличаваха със своите успехи. Те бяха известни в цялото училище. Ние всички имахме номера и повечето бяхме познати по тях, отколкото под името си. Употребата на номера се налагаше поради отсъствието на презимена у турците. В лицея имаше поне стотина ученици да се наричат Хасан или Мехмед.136 Моят номер беше четиридесет. Когато бях в горните класове и вече се разнасяше, че съм между първите по френски език и литература. Като минавах покрай двора на по-малките ученици, чувах ги да казват на своя френско-турски: „Бу къ̀рк, франседѐн фо̀р“, т.е. този е четиридесет, силен по френски.

Турските ученици бяха добре възпитани и се държеха прилично. Аз никога не чух от тях някоя непристойна или груба дума. Още твърде млади, те като чели бяха усвоили етикецията на своите бащи. Имаше ли у тях, скрит в душата им, верски фанатизъм? Сигурно у някои, но те се пазеха да го показват. Национално чувство? И това не се виждаше у тях. В разговорите ни само от едного чух да говори с възхищение за голямото минало и за бляскавите победи на турците. Но той беше албанец. Напомнюваше за обсадата на Виена и как виенчанките гледали от зад стените турците, които, минавайки пред тях, вдигали конете си на задните крака и им пращали целувки.

Имаше ученици в лицея, които проявяваха национализъм — гърците. Те отиваха понякога до предизвикателство към самите турци. Така бе и през Гръцко-турската война. Когато тя започна, те бяха толкова сигурни в победата, че явно ликуваха. Предсказваха с възторг големите чудеса, които ще извърши „о сто̀лос елинико̀с“ (гръцката флота), и се подиграваха на турската. На турските военни кораби те даваха името „денѝз дибѝ“ (морско дъно).137 Турчетата може би са дочували нещо от техните думи, но каквото и да са чувствували, те нито изказваха гняв, нито потърсиха свада. Страшният режим на Абдул Хамида бе създал едно поколение, научено да мълчи, примирено с всичко, като да беше сломена душевната им пружина. Дойде гръцкият разгром и от турска страна можеше да се яви злорадство, присмех към победените, особено след срамното бягство на диадоха Константин от боя при Домокос. И това не се забеляза.

Както вред в Цариград; имаше шпиони и в лицея. Някои от тях бяха измежду учениците. Знаеше се особено за двама: един грък от Крит, гърбав, с лице на маймуна и сардоническа усмивка — зловеща фигура, която вдъхваше отвращение; един турчин, крайно учтив, търсещ другарски връзки със съучениците си, винаги готов да услужва. Името му беше Хасан. Турските ученици се предпазваха от него, но не му показваха с нищо в какво го подозират. Той се учеше добре и после постъпи на служба във Високата порта. Ние, инородците, не се опасявахме от шпионството около нас. Но нашите другари турци се бояха. Те знаеха, че шпионите на Абдул Хамид бяха главно за турската интелигенция. Тя живееше в някакъв терор от тях. Едно донесение с клевети стигаше, за да пострадат. Много тайнствени мълви се носеха тогава за заподозрени турци, изваждани нощно време от домовете им и хвърляни в морето.

Поразителен пример за тоя страх от шпионството видях еднъж сам с очите си.

През пролетта на 1896 година беше дошла в Цариград френска оперетна трупа. Един неделен ден аз ходих на представлението на „La belle He’l’ne“. Ролята на прекрасната Елена играеще една много хубава актриса, Marie Nixau (Никсо̀). Както и трябваше да бъде, тъй като се касаеше за героиня от гръцката древност, тя беше на сцената почти полугола. Всички гледаха в тишина и увлечение, когато от партера се чуха викове „А-ах! а-ах!“ — у един турчин бе избухнало сладострастието. Настъпи смущение. Тогава неколцина хванаха пламналия в своите чувства и го извлякоха. През антрактите забелязах в залата присъствието на Екрем бей, най-видния поет на турците след смъртта на Намък Кемал. Аз бях научил наизуст един негов превод на стихотворението на Ламартина „O Pe’re, que mon pe’re adore a’ genoux“ и пр. На турски тоя стих добре ми звучеше, не по-малко добре, отколкото на френски „Ей ра̀б, ки едѐр ебъѝ сана ибадѐт.“ На излизане казах на няколко другари турчета да покажем на тоя техен голям човек почит; наредихме се на стълбите и когато той слизаше, направихме му по едно дълбоко темане.138 Рядко съм виждал човек по-уплашен. Нещастният поет избяга като в паника. Кой знае как се е вълнувал през нощта при мисълта, че може някой шпионин да е видял тая демонстрация на младежта към него и да е докладвал на султана. Защото всеки турчин с обаяние и име пред турците се смяташе от Абдул Хамида за опасен. Не един бе по тая причина заточен.

Гръцките ни съученици, които показваха такова незачитане към турците, не бяха дружелюбни и към нас, българите. Годините, които прекарах в лицея, бяха ознаменувани с победи на българщината върху гърцизма. Стамболов в 1894 година, д-р Стоилов в 1897 година издействуваха берати за нови български владици в Македония. Патриаршията издигаше високо своите протести и „Неологос“ сипеще жупел и лава върху българите. Всичко това раздухваше противобългарската вражда и у нашите съученици гърци. Но те не смееха да я покажат. Свирепият поглед и широките плещи на Никола Христов им даваха да разберат, че тук шега няма да има. Отношенията ни обаче оставаха хладни. Аз не помня да съм разменил две приятелски думи с някой другар грък. Между нас и сръбските ни съученици съществуваше, напротив, добро другарство. Лошите отношения, които създаваше между двата народа сръбската пропаганда в Македония, не ни влияеха. Бях особено близък с двама от тях Милан Чемерикич и Троян Живкович. Ние никога не засегнахме помежду си националните въпроси. Говорехме главно за литература. Те хвалеха своите поети, за които обичах да ги слушам. Сега, когато гледам пред себе си огромен куп бележки, взимани през толкова десетилетия, тук и в чужбина, за планирани бъдещи книги и виждам как годините са минали и старостта наваля върху мен, повтарям си често с болезнена меланхолия два научени от тия сръбски мои другари стиха на Бранко Радичевич „Много хтео, много започео/ Час умерли ньега е помео.“139