Ранни спомени

Общината в Ресен и Ресенските първенци

За да се разбере значението и ролята на българските общини в Македония, са необходими няколко думи за увод.

Черковният въпрос мина през три фази. В първата — тая на Неофит Бозвелията и Иларион Стоянович, наречен по-късно Макариополски — борбата се води за българско духовенство и български език в църквите. Във втората фаза българите искат вече народна църква. В третата фаза правото да имат народна църква им е отстъпено от патриаршията, но разпрата се води досежно територията на тая църква. Гърците искат да я ограничат между Дунава и Балкана. Българите настояват, щото нейното ведомство да се простира навсякъде, гдето българският народ е мнозинство. Създаването на Екзархията не тури край на тая разпра. Екзархийският ферман оставяше българския народ духовно разпокъсан. Достатъчно е да споменем, че градът Пловдив оставаше под гръцката патриаршия, а от македонските епархии само две минаваха под ведомството на българския екзарх — велешката и кюстендилската.51

Другите части на Македония оставаха без български владици. Всяка надежда обаче не беше загубена. В екзархийския ферман Гаврил Кръстевич бе успял да вмъкне член десети, който гласеше, че може да мине под ведомството на Екзархията всяка епархия, в която след допитване от турската власт — тъй наречените истилями — две трети от населението поиска това. В 1873 година стана тоя вид плебисцит в три епархии: скопската, охридската и битолската. И в трите се оказа предвиденото от член 10 българско мнозинство. Охрид и Скопие получиха български владици, Битоля не, поради голямата съпротива на гърците, които смятаха тоя град като своя крепост и правиха силни протести пред Портата.

Избухна след това Руско-турската война. Турската власт вдигна всички владици от македонските епархии, Българското църковно управление в овдовелите епархии, както и в тия, които не бяха още получили владици, бе в ръцете на общините. Българските общини в Македония почнаха да се основават след 1876 година, годината, в която гръцкият патриарх Григорий VII призна на българския народ правото да има своя църква. След това почнаха в Македония последователно отричанията на българските градове от патриаршията.

Общините в Македония заместваха до една допустима от турските власти степен отсъствуващия владика. Те се занимаваха с църквата, училищата и всички работи от народен и религиозен характер. Общината даже даваше разводи.

Помня един странен и вълнуваш случай, който еднъж разказа баща ми.

Дошли в общината един селянин и една селянка и заявили, че искат да се разведат. Те се обвинявали взаимно и никакъв съвет за помирение не искали да чуят. Тогава председателят на общината им казал: „Венчилото става с благословението на бога, а вие искате да развалите това, което бог е благословил! Ако правите това само от сръдня и лекомислие, това е голям грях. Но щом настоявате за развод, ще ви разведем. Само че ето какво ще направите преди това.“ Наредил да донесат един конец, тя да го хване от единия край, той от другия. „Сега теглете — им казал той — и опитайте се да го скъсате. Тогава ще ви разведем.“ „Те почнаха да теглят — разказваше баща ми. — После ръцете им се разтрепераха, изпуснаха конеца и като че ли обзети от някаква свръхестествена уплаха, избягаха.“

Членовете на общината се избираха всяка година. Помня баща ми да е казвал у дома: „Утре ще имаме народно събрание“. Изборът ставаше в училището. В него можеха да участвуват всички, които се казваха българи и пожелаеха това. Но главните избиратели бяха хората от еснафа. В Прилеп, гдето още от захващането на Черковния въпрос имаше борби между еснафа и чорбаджиите, изборът за община се произвеждаше по една сложна процедура.52 В Ресен нямаше между еснафа и чорбаджиите ни съревнование, ни вражда. Чорбаджиите не се държаха властнически и надменно. Еснафът охотно им оставяше тежестта на народните работи.

През дълги години главно лице в общината бил Йон Стрезовски. Помня го добре. Един човек, къс по ръст, пълен, с кръгло лице, бели мустаци, подрязани както у турците, и с очила. Ученик на Димитър Миладинов и после учил в Янина53, той бил (преди интелигенцията, която излезе от българските училища) най-ученият човек в града и по-точно казано единственият учен. Когато Андрей Ляпчев през време на дългото си студентчество в Европа се връщал по някой път в Ресен, отивал да разговаря с него по философия. Намерил го веднъж с „Политиката“ на Аристотеля в ръце. Йон Стрезовски бе първият вожд по Черковния въпрос на българите в града. Той имал всичките качества на водител: ум, пламък и енергия. „Йон запали огънот! — казваше баща ми.54 — Но после дяволот му влезе в душата.“ Наистина една наранена амбиция го подтикна, както ще видим по-късно, към разрушаване на това, за съзиждането на което толкова много бе спомогнал. Ресенските чорбаджии бяха прочути с техните взаимни ежби и съперничества, които се отразяваха и в работата на общината. Голяма вражда делеше семейството Стрезови от семейството Татарчеви. Стрезовците бяха дошли в Ресен от Преспата, дето имаха чифлик в село Волкодери. Те се хвалеха с някакъв голям произход. Един от синовете на Йон Стрезовски, Коста, обичаше да прави намек доста наивно, че те произлизали от някой си болярин Стрез, който уж бил от рода на Самуила. Произходът на Татарчеви не ми е известен. Говореше се, че те водели рода си от тия куриери, които пренасяли пощата в Турско и които се наричали татари. Бяха много богати. За белег на богатството им може да служи фактът, че независимо от поземлената им собственост един от братята, Андрей Татарчев, преди Общоевропейската война бе дал на съхранение в Солун в Banque de Salonique 13 000 турски лири в злато. Старите Татарчеви, братята Андрея и Никола, бяха хора малограмотни и макар и много способни в търговията и несъмнени родолюбци, не играха в народните работи голяма роля. Техните по-стари синове Георги, синът на Андрея, и Михаил, син на Никола, бяха първите граждани на Ресен, получили по-високо българско образование. Те се учиха в Пловдив и останаха най-напред там като чиновници на Румелия. След Съединението се завърнаха в Ресен с всичкия опит, добит от партийните борби в автономната област, и поискаха да вземат в ръцете си ръководството на общинските работи. Те поведоха борба с Йон Стрезовски и тая борба дълги години държа Ресен разделен надве. Двама от по-младите Татарчеви се учиха също в Пловдив и после свършиха медицина в Берлин. Единият от тях, д-р Христо Татарчев, се настани в Солун и когато се основа Вътрешната организация, стана председател на централния комитет. Другият, д-р Божирад Татарчев, се специализира по хирургия в Лондон, където участвува в пропагандата сред английското обществено мнение за Македония. Но за тях ще говоря, когато стигнем до революционната епоха.

Три поколения в Ресен водиха борба за българщината: първото против фанариотското иго; второто против турското робство; третото против владичеството на сърбите. На това трето поколение Татарчевата фамилия даде един героичен представител, д-р Асен Татарчев. Свършил медицина в Женева и после лекар в Ресен, той като борец за българската народност и за свободата на Македония бе осъден през царуването на крал Александър на десет години затвор.

Между първенците се изтъкваха на видно място Ляпчеви. Те се преселили в Ресен от Мъгленско. Това станало през втората половина на осемнадесетия век. Един ден, през страстната седмица, турците обиколили църквата в село Нъте и насилили богомолците да се потурчат. Едни се потурчили, други станали жертва на своята вяра. Един само успял да спаси и живота, и вярата си, родоначалникът на Ляпчевия род, който се казвал Доре. Той бил грънчар и когато ставало потурчването, бил останал у дома си, за да пази пещта, в която пекъл своите произведения за продан през празниците. Вкъщи била и сестра му, мома. Избягал заедно с нея и двамата успели да стигнат в Ресен. От неговото потомство има два клона: Доревци и Ляпчевци. У Доревци се е запазила традицията на грънчарството; те направиха от Ресен грънчарски град. Може би от тях е останал този обичай в града, че когато на Духовден (Св. Дух) семействата отиват на гробовете на своите починали, роднините и съседите да си подаряват за помен стомни, грънци и пр. Чувал съм да се говори, че грънчарството в Трън било пренесено от Ресен.

Васил Кънчов в своята „Етнография на Македония“ споменава Нъте като влашко село. Не се знае обаче дали власите не са се заселили в него след потурчването му. Нъте се е казвало по-рано Нънте и това име не е могло да му бъде дадено освен от едно славянско население, което си бе запазило носовките. Може би Ляпчеви да са от влашки произход, но когато почва българската борба в Ресен, те са в първите й редове. На надгробната плоча на Тасе Ляпчев, баща на Андрей Ляпчев, стоят следните думи:

„Тукъ почива Тасе Търтовъ Ляпчо… Тасе доживѣ възстановлението на българската църква и посрещна български владика. Прѣз 1868 год. Тасе първъ в Битоля на губернатора заяви, че той съ непризнаванието на гръцкия владика не признава и гръцкия патриархъ.“

През детството си не съм чувал нищо за него — трябва да е бил умрял отдавна. Но помня добре жена му, баба Неда. В една статия за Андрей Ляпчев по случай смъртта му писах за нея: по лице приличаше на древните сибили; по сърце беше лъвица. Когато се повдигаха спорове между града и властта, тя се явяваше да протестира в конака заедно с чорбаджиите. По един процес за воденица бе ходила в Цариград и там се представлявала на пашите. Спорът за воденицата бил с един арнаутин от града, Чалъо, човек опасен. Чула, че той се заканвал да убие някого от синовете и, тя, срешайки го на улицата, хванала го за яката и му казала: „Ти можеш да убиеш един мой син, но остават петима, които ще имат един куршум за теб!“ Говореше с висок глас, имаше страшно нападателен дух и никой не смееше да й излезе насреша. Снахите й трепереха пред нея. Пък и никой от синовете не смееше да дигне глас против волята й. Не бе се чуло в Ресен да е имало друга личност тъй деспотична.

Ляпчевите бяха шестима братя. Най-старият от тях, Георги, бил по общото мнение на съвременниците най-забележителният по ум, по характер и по тая сила на зарение, която носел в себе си. Един от тия съвременници ми е казвал: „Когато той ходеше по улицата, наметнат със своя червен кюрк, грееше като слънце.“ Той се помина рано, но остави големи спомени. Баща ми приказваше с дълбока тъга за неговата преждевременна смърт. Те били горе-долу на същата възраст и неразделни. През борбите по черковния върос те заедно лежали в затвора в Битоля. Георги Ляпчев бил женен за най-малката сестра на баща ми, Катя, починала преди него, съвсем млада. Тя оставила една дъщеря, моята първа братовчедка Богдана, която се учи в София — Андрей Ляпчев я повика от Ресен и я настани в дома на Каравелова, — а после свърши Висшите женски курсове в Петербург.

Никола Ляпчев издъхна, пребит от бой от турците през първите дни на Илинденското въстание. За други трима от братята му — Христо, Евтим и Йонче — няма да се каже нищо особено освен това, че първите двама имаха язика на майка си, без да имат и нейния ум. Третият показваше кротост, доста неочаквана в едно познато по шумността си семейство. Казвам неочаквана, защото най-известният от шестимата братя, Андрей Ляпчев, познат в България като политик — на него се приписват думите „со кротце и со благо“, — е бил на млади години много буен, както се знае от участието му в борбите в Пловдив при Съединението и подир. Брат му Георги виждал в него още през детинството му големи заложби. Преди да почине, той казал на братята си: „Ще правите всички жертви, ако е нужно, ще продавате, но ще го изучите.“ Братята изпълниха този завет. Седем години те го поддържаха в Европа. Андрей през това време няколко пъти се е връщал в Ресен. С всяко идване той давал подтик на народните работи. На неговия почин главно се дължеше основаването на неделното читалище „Напредък“.

Андрей Ляпчев и Трайко Китанчев са най-известните лица, които Ресен и околията му са дали. За Китанчева, една от най-чистите, бих казал, най-светлите фигури на българската демокрация, ще говоря, когато стигнем до въстанието от 1895 година, на което бе главният организатор. Роден бе в село Подмочани. Баща ми разказваше, че той го завел в Цариград, където отначало работел в една градина, а после постъпил в българското училище във Фенер, ученик на П. Р. Славейков. Родителите му се преселиха от Подмочани в Ресен. Бащата имаше градина и продаваше зеленчуци и плодове. Той беше тих човек с блага физиономия. Никой не би го повярвал за баща на един пламенен оратор и смел борец. От него може би идеше само това, което правеше от сина му мечтател. А майка му бе жива, будна жена, която сладкодумно приказваше и имаше в погледа си нещо решително. Те и двамата се ползуваха с особено уважение а града, горд с тяхното чедо.

Трябва да спомена и за други някои първенци, които по родолюбие не отстъпваха никому, но които избягваха да изтъкват себе си. Един от тях беше Мице Вельов, син на дядо Вельо, за ролята на когото в Цариград по Черковния въпрос вече говорих. Висок и малко прегърбен, сух, малко мрачен, той беще много мълчалив. Всички го хвалеха за неговата мъдрост. Цедеше думите си, но баща ми казваше за него: „Всяка дума той забива като гвоздей!“ Една дъщеря на Мице Вельов, Захария, свърши медицина в Нанси и за блестящите си изпити получи златен медал. Ресен може да се гордее, че даде на българския народ една от първите жени лекарки. Един внук на Мице Вельов стана член на Софийския апелативен съд.

В поразителен контраст с Мице Велъов бе добрият старец Тасе Чукалев, наивен и крайно приказлив. На посещения при празници той беше изобилен със своите благопожелания, казваше на всички по една ласкава дума и не пропускаше да пожелае и на бога дълговечност. Когато, на гости, вземеше чашата с ракия, той казваше най-напред: „Да ни е жив господин Бог и Богородица майка!“ Към първенците се числеше и Андрея Милушев, един от богатите между тях. Той бе редовно избиран в общината, взимаше участие в народните работи, но по отношение на него имаше известна мнителност, понеже обичаше да дружи с турците, и то с тия именно, които народът не гледаше добре.

Почти всички ресенски първенци бяха дошли от селата. След забогатяване те бяха се заселили в Ресен и съставляваха в града една нова буржоазия, която по Черковния въпрос води борбата срещу старата буржоазия, състояща се от властите, опрени върху владиката и неговата законна власт. Като кореняци в Ресен се смятаха измежду първенците двамата вуйковци на майка ми, Коте Павлев55 и Тане Павлев от семейството Мильовци. Коте Павлев беше горещ българин. Неговият син Никола Милъовски, български учител, през време на сръбското владичество никога не се е съгласил да каже една сръбска дума.56

Към първенците на Ресен се числеше и баща ми. Той не изпъкваше между тях нито по богатство, нито по жажда за влияние. На ежбите между чорбаджиите беше чужд. Той въобще не дружеше много с тях. От Йона Стрезовски, когото толкова много бе почитал на младини, отбягваше, откато го бе видял завладян от зъл дух. Старите Татарчеви не обичаше, защото ги намираше саможиви и скъперници. Братята Ляпчеви бяха за неговия вкус твърде много шумни и буйни. „Баща ти — казваше ми моят бивш учител Коста Николов — беше връзката между интелигенцията и еснафа, от една страна, и чорбаджиите, от друга.“57 Наистина в неговия дюкян идваха често учителите и добрите му приятели от еснафа.

Еснафът беше в Ресен, както и в другите градове на Македония, най-симпатичната част от гражданството. Той одухотворяваше чаршията и я пълнеше с веселост и хумор. В Ресен вземане-даване имаше главно през пазарния ден събота, когато идеха селяните. Останалото време ставаха посещения от дребните търговци от един дюкян на друг, от едни кепенци на други и кафеджията циркулираше непрестанно с таблата и чашите. Лятно време хората на еснафа често се събираха за обед на гювеч (гювечът бе правен от касапина) и водеха разговори, пълни с шеги. За ролята на еснафа в църковната борба е много писано. И тук той се прояви, както другаде. В боевете за владението на църквата неговите мишци бяха, които влизаха в действие. Той не беше в конфликт с чорбаджиите, но се държеше много независимо спрямо тях. Към турците хората на еснафа се държаха без страх и понякога с едвам скрита ирония. По едно време валия в Битоля беше Халил Рифат паша, после велик везир. Неговото управление във вилаета показваше у него известно желание за реформи. Той е, който отряза у буйните турци дългите пискюли от фесовете, символ на тяхното деребейство. С дел да чуе оплакванията на населението и какви преобразования иска то, Халил Рифат паша реши да свика на съвещание по трима представители от всички градове. Ресенският мюдюрин съобщи това нареждане в града, като добави, че се искат хора мъдри, „сьоз динлеѐн“, както се изрази той, т.е. „разбиращи от думи“. Всички в Ресен знаели, че от такова съвещание няма да излезе нищо, и гледали на него като на една от обикновените турски измами. Когато еснафът бил свикан да избере исканите представители, той избрал за присмех трима души, познати в чаршията като въртоглави и смешници.

В Ресен имаше три съсловия: чорбаджиите, еснафът и малоимотните. Малоимотните изобщо живееха по периферията на града. Те обработваха малкото земя, която притежаваха, носеха дърва в града, взимаха чужди ниви на изполица и работеха по полето — те и жените им като аргати. Техните печалби бяха много малки, но и животът бе крайно евтин. Мизерия нямаше. Малоимотните бяха тихи хора. Държаха се скромно с чорбаджиите, но не без достойнство. Това чувство на социално негодувание, което възбужда неравенството, не се проявяваше у тях. Впрочем някои от тях се родееха и със семейства от по-състоятелната класа. Но от тая тиха и скромна среда имаше един дързък човек на име Коче Лябак. Коче Лябак беше висок човек, който гледаше изпод вежди. Единствен от българите той излизаше на лов. Когато паднеше убит някой турчин, винаги неговото име се мълвеше, без обаче никога да е бил запрян. С турците той се поставяше на равна нога. Говореше им смело, но те избягваха да влизат в свада с него. Чувствуваше се, че го имат за опасен човек. С чорбаджиите Коче Лябак се държеще шегаджийски и понякога заплашително. От дюкяните той купуваше на вересия с открито и явно намерение никога да не плаща.

Един път отишъл в дюкяна на баща ми и поискал от него да му даде три оки шекер, че имал гости и щял да прави халва. „Ами парите?“ — попитал баща ми по-скоро да го закачи. „От мене пари?“ — попитал Коче с учудване. После, гледайки право в очите баща ми, казал му: „Море Трайче, я дай го шекерот, оти ке ти я запаля плевнята!“ Коче Лябак, така предизвикателен спрямо чорбаджиите, показваше голямо уважение към интелигенцията. Когато в 1916 година отидох в родния си град, той веднага дойде да ме види и на другия ден ми донесе една убита от него дива патица.58