Разбери сам

I

През един горещ юнски следобед седях в кантората си, постигнал пълна хармония със света, съзнавайки, че за разлика от друг път и той е приятелски настроен към мен, когато Пола пъхна красивата си тъмнокоса глава през вратата, за да разруши илюзиите ми.

— Трябва да се захванеш с ангажимента към Уингроув — каза тя.

Понякога съжалявам, че въобще ми е дошло на ум да създам „Юнивърсъл сървисис“. (Колкото и трудна да е работата, ще я свършим.) Като предприятие за правене на пари агенцията беше достатъчно сигурна, а като замисъл беше блестяща, но когато ми се натресе нещо като задачата на Уингроув, започвам да се чудя дали не трябва да си направя преглед на главата заради това, че съм се насадил на пачи яйца.

Ако ме бяха питали, не бих се докоснал и с осемдесетфутов прът, до работата, която ми възложи Уингроув, но тя се беше промъкнала в кантората ми заедно с договор за петстотин долара възнаграждение, докато лежах с тежък махмурлук, а Пола беше приела парите и изпратила квитанция.

Дъщерята на Мартин Уингроув, един от най-благоденстващите граждани на Оркид Сити, пак беше избягала и той искаше от мен да я убедя да се върне вкъщи.

Не можех да й предложа кой знае какво. Уингроув беше дебел, стар и зъл. Живееше в мансарден апартамент на Фелман Стрийт с една от платените партньорки за танци в кабарето на Ралф Банистър — огромна, безсрамна блондинка, чийто начин на живот би ужасил и маймуна. Самият Уингроув беше алчен, властен и себичен. Жена му беше избягала с шофьора му, чиито години бяха наполовина на нейните, но беше жаден за пари, а синът му се гърчеше, докато лекуваха наркоманията му в някаква частна клиника. Тъй че семейната среда не беше особено подходяща, за да бъде убедено момичето да се върне вкъщи, но аз всъщност не го познавах. Доколкото знаех, и тя не беше стока. Ако всичко това беше истина, за мен щеше да е много по-лесно, а най-вероятно нещата стояха точно така. От бележките на Пола по случая разбрах, че живеела с Джеф Барът, безкрайно отвратителен плейбой, известен с поквареността си.

Даваше ми се пълна свобода на действие. Момичето беше непълнолетно и Уингроув имаше право насила да я върне у дома. Но Барът като че ли не възнамеряваше лесно да се раздели с нея, а и тя със сигурност щеше да окаже съпротива. Изглежда, задачата щеше да ми отнеме доста време. Очевидно работата беше за полицията, но Уингроув се ужасяваше от подобен публичен скандал. Знаеше, че ако полицията я докара обратно в къщата му, историята щеше да се появи във вестниците. Ето защо постъпи така, както много хора правеха, когато трябваше да свършат някоя не особено приятна работа — пробута я на мен.

От три дни отбягвах ангажимента и бях започнал да храня надежди, че Пола го е забравила. Но се оказа, че се лъжа.

— А? — отворих едното си око и я погледнах с упрек.

— Задачата на Уингроув — заяви твърдо тя, влизайки в кабинета ми.

Изправих се на стола.

— Още колко пъти трябва да ти повтарям, че не желая да се занимавам с нея? Върни парите и обясни, че съм прекалено зает.

— Имаш предвид да се откажем от петстотин долара?

— Не искам да върша тази работа.

— Какво толкова не ти харесва в нея? — попита търпеливо тя. — Няма да ти отнеме повече от час. Да не я свършиш би означавало да предизвикаш съдбата.

— Ако съдбата може да се предизвика толкова лесно, ще го направя. А сега ме остави на мира. Обади се на Уингроув и му кажи, че съм страшно ангажиран, за да свърша работата.

— Понякога се чудя защо въобще сме се захванали с тази служба — заяви Пола язвително. — Ясно ти е, мисля, че в края на месеца се плащат сметки. Не си забравил, надявам се, че бюрото, което настояваше да притежаваш, не е платено.

Знаех, че ако не я спра, през целия следобед ще ми пее тази песен.

— Добре, добре. Изпрати Кърман. Защо да не се потруди малко, просто за разнообразие? Защо винаги аз трябва да върша черната работа? От начина, по който се отнасяте с мен, човек би помислил, че не аз съм собственикът на тази агенция. Постави задачата на Кърман.

— Той учи мис Ритър да кара кола.

— Стига вече! Той непрекъснато учи мис Ритър да кара кола! Какво става с нея? На никого не са му нужни по шест часа на ден в продължение на цели два месеца, за да усвои шофирането. Няма на света човек, който да е толкова тъп.

— Тя смята, че Кърман е симпатяга — отвърна Пола, като едва се сдържа да не се усмихне. — Според мен това е въпрос на вкус, но ми казва, че да седиш до Кърман в колата е преживяване, което всяка жена би трябвало да опита. Не съм сигурна какво точно има предвид. Дано да не прозвучи неучтиво, но мисля, че е неврастеничка. В края на краищата какво значение има? Нали си плаща, и то много добре.

— Ти само за пари си мислиш! Понеже мис Ритър е неврастеничка, а Кърман — симпатяга, аз трябва да се захвана с черната работа, така ли?

— Винаги можеш да си наемеш още един помощник — отбеляза Пола.

— А сега кой пилее средствата ни? Добре, но не забравяй, че от утре Кърман се залавя за работа. Аз ще уча мис Ритър да кара кола. Ако смята, че с Кърман преживяването е чудесно, предстои й изненада.

— Адресът е Джеферсън Авеню №247… — започна Пола.

— Знам! Не е нужно да ми го повтаряш. Когато умра и ме разрежеш, ще го видиш гравиран на далака ми. През последните пет дни само това слушам.

Взех си шапката и се отправих към вратата.

II

Джеферсън Авеню №247 беше жилищна кооперация в началото на Феървю — голяма, правоъгълна бетонна сграда със зелени капаци на прозорците и сенник в ярки цветове над главния вход.

Фоайето на кооперацията беше сумрачно и действаше успокояващо. Нямаше стенописи, нито статуи, нито пък беше боядисано в крещящи тонове, които да плащат прибиращите се вкъщи пияни обитатели. Килимът беше застлан върху гумени блокчета и хлътваше под краката ми, докато вървях към асансьора.

Бюрото и централата бяха скрити зад преграда от тропически палми в месингови саксии. Едно момиче с телефонна слушалка, прикрепена с ремъци към гърдите й, четеше хумористичната страница на някакъв вестник. Или беше прекалено отегчена, за да ми обърне внимание, или не ме чу, когато влязох, защото не вдигна очи към мен — нещо доста необичайно за подобно свърталище. По правило би следвало да не те допускат до асансьора, преди да се обадят на човека, когото посещаваш, за да се убедят, че си очакван.

Но докато отварях вратата на асансьора, някакъв мъж в износен тъмен костюм и бомбе, нахлупено на главата му, се появи иззад една колона и се приближи с тежки стъпки към мен.

— Отивате някъде или се разхождате, просто ей така? — изръмжа той.

Лицето му беше кръгло и пълно, покрито с паяжина от капиляри, а очите — хлътнали и студени. Под мустаците му се криеха устни, които навярно бяха тънки и неприятни. Изглеждаше такъв, какъвто всъщност беше: бивше ченге, което добавяше някой друг долар към пенсията си, като изхвърляше нежеланите посетители.

— Идвам на посещение — отвърнах аз и му се усмихнах, но чарът ми сякаш не му направи впечатление.

— Хората, които възнамеряват да посетят някого, се отбиват на пропуска. При кого желаете да отидете? — не звучеше по-строго от което и да било друго ченге в Оркид Сити, но достатъчно, за да си дава тежест.

Не ми се щеше Барът да разбере, че се канех до го навестя. И без да е предупреден, положението едва ли щеше да бъде блестящо. Извадих портфейла си и вдигнах към портиера петдоларова банкнота. Очите на дебелия копой се залепиха върху нея и езикът му, който приличаше на носа на стара обувка, проникна през джунглата на мустаците. Бутнах банкнотата в ръцете му.

Дебелите, потъмнели от никотина пръсти се сключиха върху нея — рефлекс, породен от дългогодишна практика.

— Просто ще се кача — заявих аз и му показах повече зъби — тези, които бяха със златни коронки.

— Не се бавете много — отново изръмжа той.

Тръгна бавно към мястото си зад колоната и се спря, за да погледне навъсено момичето на бюрото, което беше престанало да чете хумористичната страница на вестника и го наблюдаваше със замръзнала усмивка върху дребното си, хитро лице. Когато затварях вратата на асансьора, той се приближи до нея, навярно за да си поделят плячката.

Стигнах до четвъртия етаж и тръгнах по дълъг коридор с множество врати. Апартаментът на Барът беше №4615. Открих го на ъгъла — отделена от останалите врата в тъмна ниша. Радиото гърмеше и докато вдигах ръка, за да позвъня, изведнъж се чу шум от счупено стъкло.

Натиснах с палеца бутона и зачаках. Оглушителен джаз се носеше зад вратата, но никой не си направи труда да отвори. Отново забих пръста си в бутона и се облегнах на него. Чувах как звукът на звънеца се извисяваше над пронизителните тонове на кларнета. После изведнъж някой спря радиото и рязко отвори вратата.

Висок, рус мъж в яркочервен халат стоеше на входа и ми се усмихваше. Слабото му, бяло лице беше хубаво, ако човек съдеше по профила. Мустаци с големината на охранена гъсеница украсяваха горната му устна. Зениците на очите му с цвят на кехлибар бяха големи колкото десетцентови монети.

— Здрасти! — поздрави той с нисък, провлечен глас. — Ти ли звъниш?

— Ако не съм аз, значи мястото е обитавано от духове — отвърнах, наблюдавайки го.

От погледа му личеше, че е натъпкан с марихуана. Реших, че трябва да внимавам с него.

— И аз мога да бъда забавен — каза той кротко. Ръцете му рязко се повдигнаха и счупената бутилка, която криеше зад гърба си, полетя към лицето ми.

Успях да се отдръпна по-скоро случайно, отколкото защото очаквах нещо подобно. Устременият му напред скок го постави в много удобно положение за дясното кроше, което му нанесох по брадата. Ударът на кост върху кост и тракащите зъби произведоха приятен за ушите ми звук.

Той се пльосна на пода, като все още стискаше бутилката. Забавих се толкова, колкото беше необходимо, за да я взема, а после се промъкнах в стаята. Въздухът смърдеше на уиски и на дим от марихуана — мирис, на който човек би очаквал да се натъкне във всяка дупка, обитавана от човек като Барът. Няколко счупени бутилки от уиски лежаха на купчина в камината. Мебелите, изцяло от метал, бяха разпръснати из стаята, сякаш двама яки докери се бяха били. Излъсканата метална масичка беше подпряна на една страна до прозореца, чието стъкло беше счупено.

Освен миризмата и мебелите в стаята нямаше нищо друго. Придвижих се безшумно върху кървавочервения килим до отворената наполовина врата и надникнах в стаята със спуснати завеси и запалена лампа. На леглото лежеше момиче с пепеляворуса коса. На врата си имаше огърлица от мъниста от слонова кост, а на левия си глезен — тънка златна верижка, нищо повече. Беше млада и с хубаво тяло, но не изглеждаше добре върху смачкания чаршаф. Устата й беше подпухнала, сякаш някой скоро я беше бил, а върху ръцете и гръдния й кош имаше няколко грозни синьо-зелени следи от удари.

Гледахме се взаимно. Не се помръдна, нито пък изглеждаше изненадана, че ме вижда. Дари ме с онази глупава, безсмислена усмивка, типична за пушачите на марихуана, когато сметнат, че трябва да се проявят като общителни, но изпълнението им струва прекалено голямо усилие.

Не беше в състояние да изслуша каквато и да било проповед. Трябваше да преценя дали да оставя момичето, или да го заведа вкъщи. Макар баща й да не беше човек, когото бойскаутът би пожелал да нарисува на своя стълб с тотеми, той поне нямаше да я натъпче с хашиш. Реших да я заведа в дома й.

— Здравейте, мис Уингроув! Какво ще кажете двамата да отидем у вас?

Не ми отговори. Усмивката не изчезна от блестящите й червени устни. Съмнявах се дали е чула думите ми, а и едва ли схващаше какво става.

Не ми се искаше да я докосвам, но беше съвсем очевидно, че няма да напусне апартамента със собствените си крака. Трябваше да я нося. Чудех се как би реагирал копоят с бомбето, ако ме видеше, че я придвижвам на ръце през фоайето.

До прозореца имаше още едно легло. Дръпнах одеялото от него и го метнах върху разплутото дребно тяло.

— Да тръгваме, ако предпочитате да вървите. Ако не сте в състояние, ще ви нося.

Взря се в мен с празен поглед, усмивката й изчезна и тя направи съзнателно усилие да я върне обратно. Нямаше никакви забележки.

Наведох се над нея и пъхнах ръце под коленете и раменете й. Докато я повдигах, изведнъж се съживи. Сграбчи ме за врата и се хвърли обратно на леглото, изваждайки ме от равновесие. Паднах отгоре й. Беше ме обхванала с ръце и крака и аз не можех да се отскубна.

Не исках да я нараня, но в начина, по който ме държеше, имаше нещо доста отблъскващо — топлото й меко тяло ми беше противно. Хилеше се безумно и се притискаше към мене — краката й бяха обхванали гърба ми, а ноктите на пръстите на ръцете й се бяха впили във врата ми.

Сграбчих китките й и се опитах да се освободя от прегръдката й, но тя беше учудващо силна и не бях в състояние да се повдигна достатъчно, за да се откача. Паднахме от леглото на пода. Удари ме с глава и се опита да ме ухапе по лицето.

Боричкахме се на пода, събаряйки мебелите, и след като получих няколко удара в лицето, от които ме заболя, забих юмрук в диафрагмата й и й изкарах въздуха. Тя се изтърколи встрани от мен, задъхвайки се. Изправих се на крака. Бях загубил яката си, един от реверите на сакото ми беше отпран и от дългата драскотина на лицето ми течеше кръв.

Все още имаше огромно желание да се бие. Гърчеше се на пода, опитвайки се да си поеме въздух и да се нахвърли върху мен, когато Барът влезе в стаята.

Приближи се тихо и внимателно, а върху бялото му лице имаше посърнала усмивка. В дясната си ръка държеше нож с дълго острие, който можеше да бъде и вероятно беше за рязане на месо.

От увеличените зеници на очите погледът му беше като на слепец, но ме виждаше добре и се придвижваше към мен.

От вида на тези безизразни очи, от застиналата усмивка и от ножа ме обля студена пот.

— Хвърли ножа, Барът! — извиках рязко аз и започнах да отстъпвам назад, търсейки нещо, което да ми послужи като оръжие.

Приближаваше се бавно към мен и ми напомняше за сомнамбул. Знаех, че трябва да го спра, преди да ме е поставил натясно. Рязко се метнах към леглото, взех една възглавница и я запратих по него. Ударих го по лицето и той залитна. Скочих и грабнах близкия стол, докато връхлиташе върху мен. Втурна се към краката на стола, с които се опитвах да се предпазя. От сблъсъка и двамата залитнахме. След като възстанових равновесието си и повдигнах стола, за да го халосам по главата, момичето скочи върху гърба ми и обви с ръце гърлото ми, задушавайки ме. С трясък се забих в стената, а момичето все още се държеше за мен, когато Барът замахна с ножа. Видях го как проблесна и извиках, хвърляйки се встрани.

Двамата с момичето се проснахме на пода. Тя продължаваше да ме стиска и от вкопчените й в гърлото ми ръце кръвта биеше в главата ми.

Откъснах с мъка ръцете й, когато Барът се наведе над мен. Помислих си, че съм обречен. Ритах неистово, но не успявах да уцеля и видях как острието на ножа проблесна. Помъчих се да се изтърколя настрана, но той знаеше, че не е възможно да го направя. Момичето под мен ме държеше. Не можех да си освободя ръцете, нито да се обърна. Острието се насочи към корема ми и в този момент се чуха бързи стъпки. Барът се обърна леко и ножът тупна на пода на един инч от тялото ми. Нисък, широкоплещест мъж, който се беше появил сякаш от нищото, удари яростно Барът по главата с някакъв предмет, напомнящ торбичка с пясък.

Барът се приведе напред, отскочи от мен и падна на ръце и колене. Опита се да се изправи, пльосна се по корем и пропълзя, за да седне, но мъжът с широките рамене скочи към него и отново го удари.

Всичко това отне около пет секунди. Момичето продължаваше да ме души и започна да пищи. Обърнах се по лице. Сега тя беше отгоре. Усетих, че се откъсна от мен и, залитайки, се изправих на крака, а тя полетя с див писък към широкоплещестия мъж, посягайки с нокти към лицето му.

Той не отстъпи от позицията си, отстрани ръцете й я перна силно по слепоочието с торбичката с пясък. Тя се свлече в краката му, сякаш беше посечена със секира.

Мъжът се наведе над нея, повдигна единия й клепач и ми се ухили.

— Здравей! Май добре се позабавлявахте. Чух ви да крещите. Опитваше се да ти забие ножа или си играехте?

Избърсах лицето и врата си с носната кърпа, преди да отговоря:

— Изглеждаше малко възбуден. Едва ли осъзнаваше какво върши. Натъпкан е с марихуана — погледнах с известна тревога голата купчина от ръце и крака върху пода. — Удари я доста силно. Надявам се, че не си й нанесъл сериозна травма. Принадлежи на един мой клиент.

Той махна отегчено с ръка.

— Не се притеснявай за нея. С наркоманите човек трябва да се държи грубо. Освен това през последните три дни ми дойдоха малко множко. Непрекъснато се бият и пищят, а аз имам нужда от сън.

Продължавах да си бърша лицето и врата. Потях се обилно. Дългият нож върху килима ме ужасяваше.

— Тук ли живееш? — попитах аз.

— Да, за да изкупя греховете си. Точно отсреща. Ако те интересува, името ми е Ник Перели.

Казах му кой съм.

— Страшно съм ти признателен. Ако не го беше халосал, този гангстер щеше да ме наръга с ножа.

Перели се усмихна. Смуглото му, слабо лице имаше весело и присмехулно изражение. Не изглеждаше никак зле — помислих си, че прилича малко на Джордж Рафт. Дрехите му бяха хубави и му стояха добре.

— Значи ти си човекът, който ръководи „Юнивърсъл Сървисис“, така ли? Доходна работа. Иска ми се агенцията да е моя.

— Има и неприятни моменти. Този е един от тях. Ако мога да направя нещо за теб сега или в бъдеще, само ми кажи и готово. Ще бъде за сметка на заведението и ще получиш първокласна услуга.

— Няма да забравя — отвърна той и се ухили. — Засега при мен всичко е наред, но човек не знае какво може да му се случи. — Той леко побутна с носа на обувката си момичето. — Това ли е една от услугите, които извършвате?

— Да, от по-неприятните. Дойдох тук, за да я отведа при баща й.

— Мислиш ли, че ще е доволен да му я върнеш? Аз не бих се зарадвал, ако беше моя дъщеря. Едва ли бих я искал, дори й да ми я дадат заедно с яхта.

Взех одеялото и го метнах отгоре й.

— Старецът е само една идея по-добър от нея. Как ще реагира копоят долу, когато ме види да я пренасям през фоайето?

— Макси? — Перели се изсмя. — Той ще спусне знамена от прозорците. Копнее да се отърве от нея, но се страхува от Барът. Отивам на среща с приятелката си. Можем да слезем заедно. Ще се погрижа да не те закача.

— Чудесно — отвърнах аз. — Би ми било крайно неприятно да ме окошарят за отвличане на момичето след всичко, което току-що преживях.

— Банята е ей там, ако желаеш да се пооправиш малко — каза той, посочвайки помещението. — Доста си раздърпан. Ще я наглеждам, докато се върнеш.

Влязох в банята и се постарах да отстраня повредите по себе си, доколкото ми беше възможно.

Дори след като се измих и забодох отпрания си ревер, изглеждах така, сякаш се бях борил с тигрица.

Излязох, сложих върху одеялото момичето, което беше в безсъзнание, и метнах вързопа на рамото си.

— Добре би било, ако се свести в колата.

— Няма да стане — заяви уверено Перели. — Когато ги зашеметя, дълго време не идват на себе си.

Никой не ни видя, докато я вкарахме в асансьора.

— Винаги ли носиш торбичка с пясък, когато отиваш на среща с приятелката си? — попитах аз, докато асансьорът се спускаше надолу между етажите.

Той се ухили.

— Никога не се движа без нея. Аз съм професионален картоиграч, а тя е най-доброто средство за post mortems1. Доста често ми се случва да го правя.

— Е, вижда се, че знаеш как да я използваш.

— Няма нищо сложно. Тайната е в силния удар. Лекият само ги разярява.

Асансьорът спря тихо, излязохме от него и тръгнахме през фоайето.

Момичето стана от бюрото и ни погледна със зяпнала уста. Ръката й трескаво заопипва бюрото и пръстът й се заби в бутона на звънеца. Копоят с бомбето се материализира иззад колоната си като човече на пружина, което изскача от кутийката си. Погледна мен и момичето, провесено през рамото ми. После се чу ръмжене, зараждащо се някъде дълбоко в гърлото му, и човекът тръгна към мен.

— Спокойно, Макси — каза Перели. — Просто изхвърляме малко боклук. Не е нужно да се вълнуваш.

Кракът на Макси остана вдигнат във въздуха. Наведе се, за да се взре отблизо в момичето и веднага щом я позна, войнственото изражение изчезна от лицето му.

— О, тя ли е? Къде я водите?

— Какво те засяга, след като я изкарваме оттук? — попита Перели.

Макси обмисли въпроса.

— Мисля, че си прав. Барът не се ли възпротиви срещу заминаването й?

— Той спи в момента — отговорих аз. — Решихме, че е срамота да го събуждаме.

Макси огледа драскотините по лицето ми и тихо подсвирна.

— Да. Струва ми се, че вас двамата въобще не съм ви видял. — Обърна се към момичето зад бюрото: — Чу ли, Грейси? Не сме забелязали нищо.

Момичето кимна и отново се задълбочи в хумористичната страница на вестника. Макси ни махна да продължим към вратата.

— Внимавайте да не би навън да се навъртат ченгета.

Слязохме по огрените от слънцето стълби. Наоколо нямаше никакви ченгета.

Сложих момичето върху задната седалка на буика и затворих вратата.

— Е, благодаря ти още веднъж. Не би било преувеличено, ако кажа, че ми спаси живота — подадох на Перели визитната си картичка. — Не забравяй: по всяко време и навсякъде с радост ще изравня резултата.

Беше лесно да се изрече, но след три седмици драпах като маймуна със завързана на опашката тенекия, опитвайки се да изпълня обещанието си.

III

Джак Кърман, дълъг, слаб и издокаран се беше опънал в цял ръст на дивана ми — безупречна фигура в тъмнозелен спортен костюм от каша и кафяви обувки от шевро. На гърдите си крепеше чаша с уиски и пиянски тактуваше в унисон със суинга, долитащ от радиото.

Срещу него аз се бях отпуснал в един от ниските фотьойли и гледах през прозорците осветения от луната Пасифик, чудейки се дали да отида да поплувам или да си сипя поредното питие.

Дъщерята на Уингроув вече се беше превърнала в почти забравен спомен, а Перели — просто в някакво име, което бях запомнил. Бяха изминали десет дни, откакто върнах изпадналата в безсъзнание малка наркоманка в прегръдките на баща й, и що се отнасяше до мен, случаят беше приключен.

— Май че вече е време да изляза в отпуск — изведнъж заяви Кърман. — От тази безкрайна къртовска работа ще получа язва. Трябва да пуснем кепенците за няколко месеца и да отидем на Бермудските острови или в Хонолулу. Писна ми от местните таланти. Нужно ми е малко вдъхновение — полички от рамия вместо обикновени пижами, нещо, което ти дава сили. Какво ще кажеш, Вик? Хайде да го осъществим. Можем да си го позволим, нали?

— Вероятно ти — да, но за себе си съм дяволски сигурен, че няма да стане. А и какво ще правим с Пола?

Кърман отпи голяма глътка от чашата си, въздъхна и се пресегна да си вземе цигара.

— Тя си е твоя грижа. Момичето е истинска напаст. Мисли само за пари и за работа. Ако слушаш приказките й, излиза, че не си изкарвам заплатата.

— А не е ли така? — попитах, затваряйки очи. — Нима някой от нас заслужава парите, които получава? Както и да е, отпуската е изключена, Джак. Започваме да печелим слава и сме длъжни да запазим авторитета си. Ако затворим кантората, след седмица хората ще забравят, че въобще сме съществували. При подобна работа човек не може да спре.

Кърман изръмжа.

— Навярно си прав. Имам една червенокоса приятелка, която ми коства цяло състояние. Не знам какво й става. Смята, че съм изтъкан от пари. Но пък не е за изхвърляне. Готова е на всичко, а на мен това ми харесва у момичетата. Лошото при нея е…

Телефонът иззвъня.

Кърман повдигна глава и го погледна навъсено.

— Не отговаряй — посъветва ме той. — Може би е клиент.

— Съмнявам се, че някой ще ни търси по работа в десет и десет вечерта — отвърнах, повдигайки се от фотьойла. — Вероятно е бившата ми любов, която сеч опитва да ме хване за нещо.

— Тогава ме остави аз да се разбера с нея. Държа се страшно делово с жените по телефона.

Хвърлих една възглавница по него и вдигнах слушалката.

— Ало?

Мъжки глас попита:

— Мистър Малой ли е на телефона?

Глас, който би накарал всяка жена да настръхне. Глас, чието звучене извикваше в съзнанието представа за висок, силен мъж, навярно загорял и красив, който би се отбил на чаша чай следобед, докато съпругът е на работа, а не вечер, докато си е вкъщи.

Може би не бях справедлив с него, но такава картина си изградих във въображението от звучния му баритон.

— Да — отвърнах аз. — Кой се обажда?

— Името ми е Лий Дедрик. Опитах се да се свържа с вас в кантората ви. Там като че ли няма никой.

— Съжалявам. Затваряме в шест часа.

— При това убийствено късно — промърмори Кърман, удряйки с юмрук възглавницата под главата си. — Кажи му, че сме в леглото, защото сме получили круп.

Гласът произнесе остро:

— Но сигурно имате и нощно дежурство?

— В момента разговаряте с дежурния, мистър Дедрик.

— Аха. — Той замълча, а после продължи: — Бих искал да дойдете при мен веднага. Много е спешно.

Независимо от властния тон, внезапно ми се стори, че е изплашен. Гласът му трепереше по странен начин и сякаш се задъхваше.

— В състояние ли сте да ми обясните какво искате, мистър Дедрик? — попитах аз, без да обръщам внимание на неистовото жестикулиране на Кърман, който се мъчеше да ме накара да затворя телефона.

Последва кратка пауза. Чаках, заслушан в неравномерното, учестено дишане на мъжа.

— Преди няколко минути ми позвъни един човек и ме предупреди, че тази нощ ще се опитат да ме отвлекат. Може би е номер, но реших да взема предпазни мерки. Сам съм, като се изключи шофьорът ми. Той е филипинец и едва ли би ми помогнал, ако възникне критична ситуация.

Думите му ми се сториха налудничави.

— Имате ли представа защо някой би искал да ви отвлече?

Отново последва кратка пауза и аз чух учестеното дишане. Звукът беше зловещ и ме накара да усетя страха му съвсем ясно, сякаш го виждах изписан на лицето му.

— Съпруг съм на Сирийна Маршланд — каза той рязко. — Бих се радвал, ако не се бавите, задавайки ми безсмислени въпроси. Когато се видим, ще имаме достатъчно време, за да задоволя любопитството ви.

Не ми хареса тонът му, но чувствах, че е уплашен. Не ми се занимаваше с тази работа. Целия ден се бях блъскал и предпочитах да прекарам остатъка от вечерта, пийвайки си с Кърман, но така не се градеше успешна кариера. Пък и Сирийна Маршланд беше на четвърто място сред най-богатите жени в света.

— Къде се намирате, мистър Дедрик?

— Къщата се нарича Оушън Енд. Сигурно я знаете. Доста е изолирана и усамотена. Бих бил щастлив, ако дойдете бързо.

— Разбирам. Идвам след не повече от десет минути.

— Има частен път от Оушън Вю. Портите ще бъдат отворени. Всъщност аз току-що се преместих и… — изведнъж той млъкна.

Изчаках и тъй като не последва нищо, извиках:

— Ало? — Все още се чуваше бързото му, неравномерно дишане, но не ми отговори. — Ало? Мистър Дедрик?

Линията заглъхна. Настъпи дълга пауза, а после долетя леко изщракване и връзката беше прекъсната.

IV

Оушън Енд е разположена сред дюните, на около три мили от моята къща. Беше построена в края на двайсетте години за някакъв милионер, който никога не беше живял там. Преди да стане негова собственост, той фалира и се застреля. Известно време остана празна, после я купи някакъв синдикат и направи луди пари от нея, давайки я под наем на хора, свикнали да живеят в лукс и чуждестранни аристократи, които се смятаха за прекалено видни личности, за да отсядат в хотел „Оркид“.

Имението е доста прочут туристически обект и се рекламира като дома на мечтите на всеки милионер. Състои се от сто акра терасирани градини и плувен басейн, едната половина на който е навън, а другата — под къщата. Самата сграда е в стил италиански барок, построена от бетон и коралов камък. Интериорът й е забележителен с великолепните си стенописи и други произведения на изкуството.

Когато подкарах буика с пълна скорост по дългия две мили частен път, водещ към имението — хубаво, широко шосе, обточено от двете страни с кралски палми, — Кърман заяви:

— Винаги ми се е искало да видя това място — той се наведе, взирайки се в кръговете светлина, които тичаха пред нас. — Заблуждавах се, че някой ден ще го наема за една седмица. Колко ще ми струва според теб?

— Заплатата ти за десет години.

— Да, може би си прав. Е, май че е по-добре да продължа да се заблуждавам. Жалко наистина. В подобна обстановка бих изпълнил всяко желание на червенокосата си мадама.

— Не те съветвам да проявяваш чак такава щедрост. Знаеш ли, тревожа се за този човек, Джак. Какво го накара да затвори телефона по средата на изречението?

— Нали са ти ясни тези боклуци. Толкова ги мързи, че дори дишането за тях е усилие.

— Мисля си, че някой влезе в стаята и той не искаше да бъде чут.

— Постоянно се опитваш да превърнеш всичко в мистерия. Обзалагам се, че му е станало досадно да приказва с теб и затова е прекъснал връзката. Те не са длъжни да се държат възпитано като нас.

Пред мен се изправиха широко отворените порти на имението. Не намалих скоростта. Профучахме покрай тях и полетяхме по широката алея за коли, от двете страни на която растяха огромни рододендронови храсти.

— Трябва ли да караш така, като че ли отиваме да гасим пожар? — тъжно попита Кърман.

— В гласа му се долавяше страх и подозирам, че е в опасност.

Пътят извиваше като дъга. Къщата сякаш връхлетя върху нас на светлината на фаровете. Кърман изстена уплашено, когато ударих спирачките. С остро изскърцване и буксуване на измъчените гуми успях да закова буика на няколко инча пред оградата на двора.

— Защо спря? — попита Кърман, бършейки потта от лицето си. — Защо не влезе направо в къщата? Знаеш, че не обичам да вървя пеша.

— Нервите ти са разклатени — отвърнах, и аз самият леко опулен. — Проблемът ти е в това, че пиеш много.

Слязох от колата и той ме последва.

Вляво от предния вход беше паркирана голяма, лъскава, подобна на тежковъоръжен боен кораб кола със запалени габарити.

Къщата беше тъмна, като се изключи светлината, струяща от отворения френски прозорец в най-отдалечения край на терасата.

— Ще позвъним ли или ще влезем направо? — попита Кърман, посочвайки осветения прозорец.

— Първо ще погледнем през него. Ако не се вижда никой, ще позвъним. Подръка ли ти е пистолетът?

— Да. Вземи го — каза щедро Кърман и ми го набута в ръката. — Разваля линията на костюма ми.

— Искаш да кажеш, че щом пистолетът е у мен, естествено ще трябва да вляза първи.

— Колко благ и великодушен си! Искрено се чудя защо ли работя за теб.

— Навярно заради парите. Пък и кой, освен теб, нарича това, което правиш, работа?

Вървяхме безшумно по терасата и си шепнехме. Когато наближихме осветения прозорец, му дадох знак да млъкне. Бутна ме леко, за да ми покаже, че трябва да продължа напред.

Подчиних се, а той ме наблюдаваше. Когато стигнах до отворения прозорец, надникнах в дългата стая, обзаведена в мексикански стил с дебели килими на пода, седла и юзди, окачени по стените, и големи, удобни канапета до прозорците и пред огромната празна камина.

На масата стоеше телефонът и недокосната чаша с уиски, навярно разредено със сода. Угарка от цигара беше паднала от стъкления пепелник и беше обгорила силно излъсканата повърхност на масата.

В стаята нямаше никой.

Кимнах на Кърман.

— Доста пищно — заяви той, надничайки зад рамото ми. — Представяш ли си да живееш в подобна къща. А сега как ще действаме?

Влязох в стаята. Угарката ме разтревожи, както и уискито, от което никой не беше пил.

Кърман ме последва бавно и заобиколи едно от канапетата пред камината, за да разгледа мексиканското седло, висящо на стената. Направи две крачки, а после се сепна и от рязкото спиране косата му падна върху очите.

— Господи!

Бързо минах покрай канапето.

Мъж в черна униформа на шофьор лежеше на гръб. Не трябваше да го докосвам, за да се убедя, че е мъртъв. В средата на челото му зееше алена дупка, а мексиканският килим, върху който беше паднал, изглеждаше пропит с кръв. Жълтеникавокафявите му ръце бяха вкочанени, а пръстите му приличаха на щипки. Дребното му кафяво лице беше изкривено в гримаса на ужас.

— И таз хубава! — каза сдържано Кърман. — Адски ме изплаши.

Наведох се и повдигнах подобните на щипки пръсти. Все още бяха топли. Ръката падна на килима, след като я пуснах. Беше умрял скоро.

— Нещата изглеждат зле, що се отнася за Дедрик — отбелязах аз. — Сигурно са пристигнали, докато е говорел с мен.

— Мислиш ли, че са го отвлекли?

— По всичко личи. Повикай полицията, Джак. Нищо не можем да направим. Знаеш как реагира на нашата намеса Брандън. Ако сметне, че сме тършували из къщата, губейки време, ще вдигне голяма шумотевица.

Кърман посегна към телефона, но спря, наведе на една страна глава и се заслуша.

— Сякаш идва някаква кола.

Излязох на терасата.

Наистина към къщата се приближаваше кола, и то бързо. Чувах рева на мощния мотор и воя на гумите, докато колата вземаше завоите на алеята.

— Изчакай малко — казах му аз.

Вече се виждаха предните фарове сред дърветата. След миг колата обърна и спря на няколко ярда от буика.

Тръгнах по терасата и когато стигнах до стълбите, водещи към градината, от колата слезе момиче.

На оскъдната, неясна светлина на луната и на смесения блясък на габаритите на трите коли, успях да видя, че беше високо, слабо и без шапка.

— Лий… — тя замълча, вдигайки очи към мен. — Ти ли си, Лий?

— Оказва се, че мистър Дедрик не си е вкъщи — отвърнах аз и заслизах по стълбите, за да се приближа до нея.

Чух как дъхът й спря и тя леко се обърна, като че ли се канеше да побегне, но се овладя и ме погледна.

— Кой… Кой сте вие?

— Името ми е Вик Малой. Мистър Дедрик ми се обади преди около половин час. Помоли ме да дойда тук.

— О! — гласът й прозвуча изненадано и тревожно. — И казвате, че го няма?

— Така изглежда. Светлината, която виждате, е единствената. Той не е в стаята. Останалата част от къщата е тъмна.

Вече бях достатъчно близо, за да добия бегла представа за външността й. Беше тъмнокоса, млада, облечена в официална рокля. Останах с впечатление, че е красива.

— Но той би трябвало да е тук — заяви рязко тя.

— Мога ли да попитам коя сте вие?

За миг се поколеба, а после отвърна:

— Мери Джеръм, секретарката на мисис Дедрик.

— Страхувам се, че ще останете неприятно изненадана от това, което ще ви съобщя. Шофьорът на мистър Дедрик е вътре — махнах с ръка към осветения прозорец. — Мъртъв.

— Мъртъв?

Забелязах, че настръхна.

— Прострелян е в главата.

Наклони се напред и аз помислих, че ще припадне. Хванах я за ръката и й помогнах да се задържи на крака.

— Не бихте ли искали да седнете в колата за малко?

Тя се отскубна от мен.

— Не, всичко е наред. Значи е убит?

— Изглежда, да. Със сигурност не е самоубийство.

— А какво се е случило с Лий… мистър Дедрик?

— Не знам. Някой го е предупредил, че ще бъде отвлечен. Телефонира ми, за да ме повика. Дойдох и заварих шофьора мъртъв.

— Отвлечен? О! — пое си бързо въздух и се разтресе. — Той ви е казал това? Сигурен ли сте?

— Да, за Бога! Тъкмо се канехме да претърсим къщата. Тук сме само от две-три минути. Ще ни изчакате ли в колата си?

— О, не! И аз ще дойда с вас. Защо е трябвало да бъде отвлечен?

— Точно този въпрос му зададох и аз. Отговори ми, че е съпруг на Сирийна Маршланд.

Тя се промъкна покрай мен, изтича нагоре по стълбите и тръгна по терасата. Последвах я.

Кърман излезе и й препречи пътя към стаята.

— Не смятам, че е нужно да влизате тук — изрече кротко той.

— Виждали ли сте мистър Дедрик? — попита момичето, взирайки се в него.

Светлината от стаята падаше върху лицето й. Беше красива по някакъв странен, суров начин — с хубави очи и волеви устни и брадичка. Навярно беше около трийсетгодишна и според мен съвсем не приличаше на секретарка на богата жена. Дрехите й бяха скъпи. Върху падащата свободно вечерна рокля в цвят бордо носеше официално копринено наметало с увереността и грациозността на модел.

Кърман поклати глава.

— Моля ви, потърсете го. И двамата. В цялата къща. Кимнах на Кърман.

— Първо се обади в полицията, Джак.

Докато Кърман използваше телефона, тя отиде да види шофьора. Наблюдавах я. Цветът се отдръпна от лицето й, но когато се приближих до нея, тя се съвзе и се отдръпна.

— Излезте на терасата — казах аз. — Кърман ще потърси мистър Дедрик.

Докоснах ръката й, но тя потрепери леко и се отмести. После тръгна към терасата.

— Това е ужасно! — извика тя. — Мисля, че е по-добре да намерите мистър Дедрик, вместо да се въртите около мен. Защо се е обадил на вас? Познавате ли се?

— Аз ръководя „Юнивърсъл сървисис“. Вероятно е видял някоя от рекламите ни.

Покри с ръка лицето си и се облегна на парапета.

— Боя се, че името не ми говори нищо. Какво представлява „Юнивърсъл сървисис“? В Оркид Сити съм само от няколко часа.

— Занимаваме се с всякакъв вид услуги — от разводи до подстригване на котки. Мистър Дедрик се нуждаеше от бодигард, но се страхувам, че позакъсняхме.

Забелязах, че трепна.

— Не мога да повярвам. Моля ви да се убедите със сигурност, че го няма в къщата. Трябва да е тук!

— В момента Кърман го търси. Разбрах от мистър Дедрик, че току-що е пристигнал и е сам с шофьора си. Вярно ли е?

— Мистър Дедрик нае къщата за летния сезон. Двамата с мисис Дедрик останаха няколко дни в Ню Йорк — обясни бързо тя. — Върнаха се от Париж. Мистър Дедрик пристигна със самолет от Ню Йорк. Дойде, за да уреди въпроса с къщата. Мисис Дедрик се прибира утре. Придружих господина, за да се уверя, че всичко е наред с къщата. Наели сме стаи в хотел „Оркид“. Мистър Дедрик ми каза, че ще огледа имението тази вечер. Аз трябваше да се присъединя към него по-късно.

— Ясно.

Кърман излезе на терасата.

— В къщата няма никой — заяви той.

— Огледай градината.

Той хвърли бърз, любопитен поглед на Мери Джеръм и слезе по стълбите на терасата.

— Никога не ви е споменавал, че ще бъде отвлечен, нали?

— О, не.

— Кога излезе от хотела?

— В седем и половина.

— Обади ми се в десет и десет. Чудя се какво е правил два часа и четирийсет минути тук. Имате ли някаква идея?

— Предполагам, че е разглеждал къщата. Защо не отидете с приятеля си да му помогнете. Мистър Дедрик може би лежи ранен в градината.

Започнах да схващам, че иска да се отърве от мен.

— Ще се навъртам тук, докато дойде полицията. Не искам да отвлекат и вас.

— Аз… Едва ли бих издържала повече. Ще се върна в хотела — отвърна тя, а гласът й изведнъж стана дрезгав. — Ще им кажете ли, моля, че ще се видим в хотела?

— Смятам, че е по-добре да ги изчакате — заявих аз спокойно.

— Не, мисля да тръгвам. Той… Той може да е в хотела. Време е да вървя.

Докато се обръщаше, я хванах за китката.

— Съжалявам, но сте длъжна да останете, докато дойде полицията.

Погледна ме втренчено. Очите й изглеждаха строги на лунната светлина.

— Щом се налага.

— Точно това имам предвид.

Отвори чантата си.

— Може би една цигара…

Направи го изключително умело. Оказа се, че гледам към малък пистолет, насочен към диафрагмата ми.

— Влезте вътре!

— Вижте…

— Влезте вътре! — в гласа й имаше опасна нотка. — Ако не се подчините, ще ви застрелям.

— Не постъпвате както трябва, но си е ваша работа.

Влязох във всекидневната.

В момента, в който я чух да тича по терасата, скочих към парапета.

— Пресечи й пътя, Джак — изревах в тъмнината. — И внимавай, защото има пистолет!

После хукнах по терасата след нея.

Чу се злобно изщракване и покрай главата ми изсвири куршум. Скрих се зад голяма саксия с палми. Последваха още изстрели и Кърман изскимтя уплашено. После двигателят избумтя, пистолетът отново гръмна и колата стремително се отправи надолу по алеята.

Изтичах до края на терасата с намерение да я последвам с буика, но тя се беше погрижила и за това. Последният й изстрел беше преминал през задната гума.

Кърман изплува от тъмнината.

— Какво става? — попита гневно той. — Тя се опита да ме застреля.

V

Седяхме пред празната камина в библиотеката, а до вратата беше застанало ченге с вцепеняващ поглед, което ни наблюдаваше, без да му личи.

Бяхме разказали всичко на детектива, сержант Макгро, и чакахме Брандън. Щом разбра кой е Дедрик, Макгро заяви, че капитанът би искал да ни види. Ето защо останахме.

В съседната стая момчетата от отдел „Убийства“ работеха — търсеха отпечатъци, фотографираха тялото и стаята и се мъчеха да открият някакви следи.

Проведоха се много телефонни разговори и значителен брой коли пристигнаха и заминаха. След известно време чух лаещ глас и мушнах с лакът Кърман.

— Брандън.

— Какво вълнуващо преживяване ще бъде за него да ни види тук! — възкликна Кърман и се ухили.

Ченгето го погледна намръщено и се размърда неспокойно. Несъзнателно оправи куртката си и критично изследва копчетата й. Капитан Брандън беше педант по отношение на дисциплината и всички полицаи изпитваха ужас от него.

Отново се възцари тишина, подобна на слой от прах. Бавно измина още четвърт час. Стрелките на часовника ми показваха дванайсет и петнайсет. Кърман дремеше. Аз копнеех да пийна нещо.

Изведнъж вратата рязко се отвори и Брандън, детективът и лейтенант Мифлин от отдел „Убийства“ влязоха в стаята.

Смушках Кърман и той отвори очи, когато Брандън се спря, за да ни огледа по начин, по който един велик херцог би изучил калните отпечатъци от стъпки по леглото си.

Брандън беше нисък и набит, с кръгло, дебело розово лице, тебеширенобяла коса и студени, нахално любопитни очи. Беше амбициозно ченге, без да е умен. Справяше се успешно, защото използваше мозъка на Мифлин и си приписваше заслугите. Беше капитан от десет години. Притежаваше кадилак и къща със седем спални. Жена му имаше палто от визон, а синът и дъщерята му учеха в университета. Начинът му на живот не отговаряше на заплатата му. Носеха се обичайните слухове, че е подкупен, но, доколкото знаех, никой не се беше опитал да го докаже. Известен беше с това, че подправя доказателствата и насърчава ченгетата си да бъдат груби и безскрупулни. Човек с голяма власт, опасен човек.

— Значи вие двамата вече сте се забъркали, а? — попита той със суровия си, дрезгав глас. — За първи път виждам подобна двойка мекерета.

Никой от нас не отговори. Ако продумаш на Брандън нещо не навреме, нищо чудно да се окажеш зад решетките.

Хвърли поглед на ченгето, което стоеше сковано като дървена статуя.

— Вън!

Ченгето излезе на пръсти и затвори вратата така, сякаш беше направена от черупки от яйца.

Мифлин ми намигна бавно и многозначително зад главата на Брандън.

Брандън седна, протегна късите си, дебели крака, бутна назад към темето тежката си, плитка шапка с обърната надолу периферия и затършува из джобовете си за неизменната пура.

— Хайде да го повторим отначало — заяви той. — Има едно-две неща, които бих искал да проверя. Говори, Малой. Разкажи ми го така, както си го предал на Макгро. Ще те спра, когато сметна за необходимо.

— Двамата с Кърман прекарвахме вечерта в дома ми — започнах оживено аз. — В десет и десет телефонът иззвъня и един мъж, който се представи като Лий Дедрик, ме помоли да дойда незабавно тук. Някакъв човек му се обадил и го предупредил, че през нощта ще се опитат да го отвлекат.

— Сигурен ли си, че е казал последното? — попита Брандън, разцепвайки целофанената опаковка на пурата с нокътя на палеца на добре поддържаните си ръце.

— Ами да.

— В тази къща не са регистрирани никакви входящи телефонни разговори. Как си го обясняваш?

— Може би са му се обадили в хотела.

— Нищо подобно. Проверихме.

— А той обаждал ли се е оттук на някой друг?

Брандън Въртеше пурата между дебелите си пръсти.

— Да. До един телефонен автомат. Защо?

Мифлин проговори с бавния си, плътен глас:

— Може би през деня са му казали да позвъни вечерта на този номер и тогава са го предупредили.

Брандън погледна през рамо, сякаш до момента не осъзнаваше, че Мифлин е в стаята. Макар че разчиташе на интелекта му, винаги се държеше така, като че ли мястото на Мифлин въобще не беше В полицията.

— Вероятно — отвърна той. — Или Малой лъже. — Погледна ме, показвайки малките си, равни зъби. — Така ли е?

— Не.

— Кажи ми защо Дедрик се е обадил на теб, а не на полицията.

Имах отговор на въпроса му, но си помислих, че няма да му се понрави, ето защо отвърнах:

— Не беше сигурен дали някой не му погажда номер. Навярно не е искал да изглежда като глупак.

— Добре, продължавай. Разкажи ми още — подкани ме Брандън, запалвайки пурата си. Изтъркаля я между тънките си устни и се втренчи в мен.

— Както говореше, изведнъж млъкна. Извиках, но той не ми отговори. Чувах го как диша, а после затвори.

— Точно тогава е трябвало да се обадиш в управлението на полицията — изръмжа Брандън. — Би следвало да се досетиш, че нещо не е наред.

— Помислих си, че може би е влязъл шофьорът му и Дедрик не иска той да чуе какво говори. Не съм чак толкова луд, че да замесвам човек като Дедрик с полицията без негово съгласие.

Брандън ме погледна навъсено и изтръска пепелта от пурата.

— Би означавало да си подпишеш смъртната присъда — каза той кисело. — Добре, продължавай. Пристигнахте тук и открихте Суки. Вярно ли е?

— Суки? Така ли се казва шофьорът?

— Според писмата, които бяха в джоба му, това е името му. Срещнахте ли някого по пътя си насам, някаква кола?

— Не. Веднага щом открихме тялото, накарах Кърман да се обади на вашите хора. Преди да успее да го направи, пристигна момичето.

Брандън дръпна месестия си нос.

— Да, а сега за нея. Как й беше името?

— Мери Джеръм.

— Да, Мери Джеръм. — Той изпусна облак дим, който скри лицето му, и продължи: — Обясни, че е секретарката на мисис Дедрик, нали?

— Да.

— Не е отседнала в хотел „Оркид“.

Не му отговорих.

— Заприлича ли ти на секретарка?

— Не.

— Смяташ ли, че има нещо общо с отвличането на Дедрик?

— Съмнявам се. Изглеждаше истински изненадана, когато й го съобщих. А и защо ще се връща, ако знае, че Дедрик е отведен оттук?

— Добре, Малой — заяви Брандън и ми се усмихна лукаво. — На прав път си. Изглеждаше разстроена, така ли?

— Да.

Отпусна се на стола, впери поглед в тавана и в ума му се заточиха мисли. След известно време заяви:

— Виж какво, Малой, искам да разбереш едно: когато новината за отвличането стигне до пресата, ще се вдигне голям шум. Съпругата на Дедрик е важна личност. Нещо повече — лицето й е известно на всички. Освен това има много влиятелни приятели. Двамата с теб можем да сбъркаме, ако не внимаваме. Аз смятам да бъда особено предпазлив, а ти ще правиш каквото ти казвам.

Спогледахме се.

— Обзалагам се, че тази Джеръм е любовницата на Дедрик — продължи Брандън. — Според мен е съвсем очевидно. Той пристига, за да наеме къщата. Мисис Дедрик остава в Ню Йорк. Не знаем много за този Дедрик. Нямахме достатъчно време да проверим всичко, но вече понаучихме нещичко. Сватбата е станала тайно. Двамата са се запознали преди осем седмици в Париж и са се оженили. Старецът Маршланд, бащата на мисис Дедрик, не е бил уведомен, преди те да пристигнат в дома му в Ню Йорк като съпрузи. Не знам защо са сключили брак тайно, освен ако Дедрик не е нищо особено и тя е сметнала, че е по-добре да го представи на Маршланд като настоящ, а не като бъдещ съпруг. Не ми е ясно и не ме интересува. Но, изглежда, Дедрик си е имал работа и с друга жена и тази жена е Мери Джеръм. Очевидно са възнамерявали да прекарат нощта заедно тук, само че Дедрик е бил отвлечен, преди да я предупреди да не идва, фактите съвпадат. Ето защо не е искала да бъде разпитвана от полицията, насочила е пистолет към теб и се е омела, преди да се появим. А аз нямам нищо против да ти заявя, че съм доволен от отсъствието й.

Изчака да види дали ще кажа нещо, но аз не го направих. Мислех си, че съществува вероятност да е прав, фактите наистина съвпадаха.

— По тази причина желаех да си поговорим малко, Малой — поде отново той, а студените му очи не се отлепваха от лицето ми. — Дедрик е бил отвлечен. Добре. По този въпрос можем да направим нещо, но другото не ни влиза в работата. Няма да произнасяте нито дума за Мери Джеръм. В противен случай ще съжалявате. Ще ви призова за свидетели и момчетата ми ще ви обработват солидно всеки ден, докато сте с нас. Обещавам ви, че ако някаква информация за жената стигне до пресата, този път няма да позволя да се рови. Смятам да се отнеса към мисис Дедрик с нужното уважение. Стига й това, че е загубила съпруга си по такъв начин. Ето защо никой няма да научи, че я е мамил. Разбрахме ли се?

Мислех си за евентуалните властни приятели на мисис Дедрик. Например за губернатора, който можеше да подлуди Брандън по нейно искане. Той не се грижеше за интересите й, нито пък се съобразяваше с чувствата й, а се застраховаше.

— Да — отвърнах аз.

— Добре — заяви Брандън и се изправи на крака. — Затваряйте си устата, за да не съжалявате. А сега се махайте и стойте далеч оттук. Ако се опитате да се бъркате, ще ви накарам да съжалявате, че сте се родили.

— Изживяването няма да е ново за мен — каза Кърман апатично, влачейки се към вратата. — Много често сутрин, когато се събудя, си го мисля.

— Изчезвайте! — излая Брандън.

И ние изчезнахме.