Втора глава

I

На следващата вечер около десет часа се мъчех да реша дали да си легна рано или да отворя нова бутилка скоч и да прекарам с нея цялата нощ. В този момент телефонът иззвъня.

Звукът беше остър и настойчив и ме стресна, вероятно защото дотогава бърлогата ми беше скромна и тиха като беден роднина на сватба.

Вдигнах слушалката.

— Ало?

Сред тихото бръмчене по линията чух оркестър, който свиреше валс. Високите тонове на заглушения тромпет напомняха за състава на Глин Бус, което означаваше, че обаждането е от кънтри клуба.

— Мистър Малой?

Женски глас, нисък и леко провлечен. Глас, който разчита, че ще събуди интереса на мъжа. Във всеки случай моят беше събуден.

— На телефона.

— Казвам се Сирийна Дедрик. Намирам се в кънтри клуба. Можете ли да дойдете? В състояние съм да ви предложа работа, ако приемете.

Чудех се защо не е изчакала до сутринта, но, изглежда, семейство Дедрик си падаха по часовете след работно време. Не се ядосах. Този неин навик ми допадна.

— Разбира се, мисис Дедрик. Идвам веднага. Трябва ли да попитам на пропуска за вас?

— Ще ви чакам в колата на паркинга. Черен кадилак. Ще се бавите ли много?

— Четвърт час.

— Добре, но повече няма да остана — в провлачения й говор се долавяха остри нотки.

— Тръгвам… — започнах аз, но жената затвори.

Влязох в банята, за да се погледна в огледалото, и реших, че изглеждам достатъчно спретнат, без излишна показност. Докато оправях вратовръзката си, се чудех какво искаше — навярно информация от първа ръка за отвличането. От снимките й и от гласа й беше ясно, че не би се задоволила със сведения, предадени й от друг човек.

Изкарах буика от гаража и се понесох по Росмор Авеню, заобикалящо игрището за голф, където двама маниаци се опитваха да играят на лунната светлина с помощта на фосфоресциращи топки. Завих наляво по Глендора Авеню и пристигнах пред внушителния вход на кънтри клуба четири минути по-рано.

Паркът блестеше от светлина и докато се движех по алеята, забелязах група полуголи мъже и жени, скупчени край плувния басейн, а съставът на Глин Бус свиреше под ярките лампи в украсената с цветя беседка.

Паркингът беше зад сградата. Промуших се и паркирах на мястото, което единствено, изглежда, беше останало свободно. Слязох, огледах дългите редици и реших, че е по-лесно да откриеш игла в купа сено, отколкото определен черен кадилак в колекцията от луксозни коли. Сигурно бяха над триста и навярно всяка трета от тях беше кадилак.

Вляво от мен проблясваха габарити. С надежда се отправих към тях. Те продължиха да се включват и изключват, докато се приближих достатъчно близо до лъскавата черна кола, която бях видял преди две нощи в Оушън Енд.

Стигнах до колата и погледнах към прозореца. Тя седеше зад волана и пушеше цигара. Силната лунна светлина падаше право върху лицето й и първото нещо, което забелязах, беше нанизът от диаманти, сияещи и искрящи като светулки на главата й. Лунната светлина й придаваше вид на изваяна от алабастър скулптура. Беше облечена в дреха без презрамки от златисто ламе и изглеждаше точно такава, каквато беше — на четвърто място сред най-богатите жени в света — от диамантите в косата й до студеното, надменно изражение на доста продълговатото й, но определено красиво лице.

Докато я гледах и си мислех, че има най-големите очи, които някога съм виждал, и че дългите копринени ресници вероятно са естествени, тя също ме изучаваше. През няколкото мълчаливи секунди, които последваха, двамата се преценявахме един друг.

— Пристигнах три-четири минути по-рано, мисис Дедрик — казах аз, — и все пак, изглежда, съм ви накарал да ме чакате. Моля да ме извините. Тук ли предпочитате да поговорим или някъде другаде?

— Къде другаде?

— Гледката край реката до игрището за голф не е лоша. Или поне мястото е тихо.

— Добре. Да идем там — тя се придвижи по седалката. — Може би ще карате вие.

Седнах зад волана, превъртях ключа и натиснах педала. Докато изкарвах с маневри колата от паркинга към алеята, й хвърлих бърз поглед. Беше извърнала глава в обратната посока — сдържана, потънала в мисли, с безизразно и спокойно като маска от слонова кост лице.

Минах през входа, завих надясно, продължих по ярко осветения булевард до моста, а после обърнах по пътя, водещ към реката. След няколко минути стигнахме до мястото, което имах предвид. Намалих скоростта, завъртях предната част на колата към блестящата, огряна от луната река и спрях. Освен долитащото от време на време крякане на жабите в тръстиката нагоре по реката и плисъка на вълните, не се чуваше никакъв друг звук, който да ни обезпокои.

— Искате ли да слезете? — попитах аз, нарушавайки мълчанието, надвиснало над нас откакто бяхме тръгнали от клуба.

Тя се сепна, сякаш мислите й бяха на мили разстояние оттук, хвърли угарката в реката и поклати глава.

— Не, можем да поговорим тук. Вие открихте Суки, нали?

— Да. Имате ли някакви новини за съпруга си?

— Обадиха се тази нощ. Увериха ме, че е добре и с нетърпение очаква да ме види отново — гласът й беше студен и равен, но в него се долавяше страх и тревога. — Настояват да им дадем парите по-следващата нощ и веднага щом ги получат, ще го освободят.

Не казах нищо. След дълга пауза тя се обърна и ме погледна вторачено.

— Някой трябва да занесе парите. Искам вие да го направите. Ще ви платя добре.

Страхувах се, че ще изрече точно тези думи. Да се занимаваш с похитители понякога се оказва опасно. Твърде често пречукват посредника, предаващ откупа.

— Разбрахте ли се нещо?

Жената поклати глава.

— Това е само първата крачка. Парите трябва да бъдат в употребявани двайсетдоларови банкноти. Условието е да са разпределени в три пакета от непромокаема материя. В последната минута ще определят мястото, където би следвало да бъдат оставени. — Тя се обърна и ме погледна. — Не се страхувате от изпълнението на задачата, нали?

— Ще ви отговоря, когато чуя подробностите.

— Значи смятате, че би могло да бъде опасно?

— Да.

Отвори чантата си и извади табакера. Докато ми предлагаше цигара, ме попита с леко треперещ глас:

— Мислите ли, че ще го освободят?

Взех си цигара и почуках с нея разсеяно върху нокътя на палеца си, преди да отвърна:

— Вероятно да.

Запалих цигарата й. Няколко минути пушихме мълчаливо.

— Искам да ми кажете истината — изведнъж заяви тя. — Ще го освободят ли?

— Не знам. Зависи дали е видял лицата им. Ако не ги е видял, няма причини да не го освободят.

— А ако ги е видял?

— Ще постъпят както решат. Похитителите са също толкова безскрупулни, колкото и изнудвачите, мисис Дедрик. Отвличането се наказва със смърт. Едва ли ще рискуват.

— Готова съм да извърша или да платя всичко, за да си го върна обратно. Вината е моя. Ако не бяха парите ми, нямаше да го отвлекат. Той трябва да бъде освободен!

Нищо не можех да измисля или да кажа по въпроса. Лично аз имах чувството, че тя повече няма да го види, или ако все пак го видеше, едва ли щеше да бъде жив. При тази голяма сума, на която залагаха, най-вероятно вече го бяха ликвидирали. Повечето похитители предпочитаха да убият, вместо да върнат отвлечения. Така беше далеч по-безопасно за тях. В миналото прекалено много хора посочваха на полицията следи, което водеше до залавянето на извършителите на престъплението.

— Обадихте ли се в полицията, след като похитителите ви потърсиха?

— Не, нямам намерение да го правя. Мъжът ме предупреди, че следят всяка моя крачка. Ако се свържа с полицията, Лий ще бъде убит. Пък и полицията е напълно безпомощна. Досега не са свършили нищо.

— Имаме време да им устроим клопка. Парите биха могли да бъдат белязани така, че никой да не разбере. При това положение полицията би имала шанс да залови похитителите, след като съпругът ви е в безопасност.

— Не! — заяви категорично тя. — Обещах им да не прибягвам до никакви хитрини. Ако не удържа на думата си, Лий ще пострада, а аз никога няма да си го простя. Въобще не ме интересуват парите. Единственото нещо, което искам, е Лий.

— Кой ви се обади по телефона? Добихте ли някаква представа от гласа що за човек е той? Не говореше ли с акцент? Имаше ли нещо в гласа му, по което ще го познаете, ако някога го срещнете?

— Мисля, че беше сложил кърпа на слушалката, докато говореше. Гласът му беше силно приглушен. Нямаше акцент, само това мога да ви кажа.

— Груб ли беше?

— О, не. Всъщност беше ужасно любезен.

Взирах се замислено в реката. Навярно са убили Дедрик веднага щом са го извели от къщата. Не се бяха поколебали да застрелят шофьора му, не биха се поколебали да премахнат и мен, след като получат парите. Не желаех да се захвана с тази работа.

Жената беше достатъчно умна, за да се досети за разсъжденията ми.

— Ако не го свършите, нямам идея кого друг да помоля. Ще дойда с вас, ако се съгласите.

— В никакъв случай. Ако ще го правя, не искам никой друг да идва с мен.

— Дума да не става. Решила съм да видя със собствените си очи, че парите ще стигнат до тях. Ако не ме придружите, ще отида сама.

Обърнах се и я погледнах, изненадан от разпалеността, с която изрече последното. Две-три секунди се взирахме един в друг. От изражението на очите й беше ясно, че никой не е в състояние да я накара да се откаже.

— Щом смятате, че трябва да постъпите така, добре — отвърнах аз. — Ще дойда с вас.

Известно време жената не проговори.

— Искам да ви питам нещо — изрече рязко тя. — Каква беше онази жена, която се представи за моя секретарка?

— Имате предвид външността й?

— Да.

— Беше около трийсетгодишна, тъмнокоса, красива и добре облечена. Тогава си помислих, че въобще не прилича на секретарка.

— Много ли беше хубава?

— Бих казал да, а и беше жена с характер. Липсваше и глупавото изражение, типично за повечето красиви жени.

— Назовала е съпруга ми с малкото му име, нали?

— Да.

Забелязах я как стисна юмруци.

— Този дебел, глупав полицай смята, че Лий е имал връзка с нея — заяви тя и на мен ми се стори, че говореше през зъби. — Мислите ли, че е така?

— Нима има значение какво мисля аз?

— Питам ви: мислите ли, че е така? — гласът й беше дрезгав и напрегнат.

— Не знам. Не ми е известно нищо за съпруга ви. Възможно е, но не е изключено просто да му е близка.

— Той не я обича! — изрече думите толкова тихо, че едва я чух. — Сигурна съм! Не би постъпил по този начин. Не би завел друга жена в дома ми. Не е такъв човек — тя спря и бързо извърна глава, вдигайки ръка към лицето си.

— Полицията откри ли я?

— Не. Не се и опитва да го направи. Толкова са сигурни, че е любовница на Лий. Твърдят, че е по-добре да не я търсят. Но аз съм на друго мнение! Тя навярно знае нещо.

Замълчах.

След дълга, тягостна тишина тя продължи рязко:

— Май че е време да ме закарате обратно в клуба. Няма какво повече да обсъждаме до по-следващата нощ. Може би ще се наложи да чакаме, но трябва да сме готови да тръгнем незабавно, веднага щом се обадят.

— Ще дойда у вас.

До клуба пътувахме, без да разменим нито дума. След като паркирах колата, тя слезе, усмихна ми се безизразно и заяви механично:

— Вдругиден, в шест часа вечерта.

Гледах я, докато вървеше към сградата — елегантна, красива фигура в златиста дреха, с искрящи диаманти в косата и с изпълнено със страх и ревност сърце.

II

С мъка излазих по стъпалата, водещи към малкия кабинет на Мифлин на четвъртия етаж в сградата на полицейското управление.

Мифлин зяпаше през прозореца с нахлупена над очите шапка и със залепнала за долната устна угарка от цигара. Изражението на червендалестото му лице беше мрачно и загрижено и от очите му личеше, че мисли напрегнато.

— Ти ли си? — унило попита той, когато бутнах вратата и се промъкнах в тясното пространство. — Странно, тъкмо си мислех за теб. Влизай и се инсталирай някъде. Нямам цигари, затова не ми искай.

Придърпах един тежък стол, яхнах го и обгърнах с ръце правата облегалка.

— Как върви случаят с отвличането?

— Ужасно — отвърна той и въздъхна. — Нищо, за което да се хванем, а Брандън вилнее като звяр. Смята, че ще го направят шеф на полицията, ако залови похитителите.

Бръкнах в джоба на сакото си, изрових пакет цигари и предложих на Мифлин.

Запалихме и се спогледахме навъсено.

— А дамата Джеръм?

Мифлин въздъхна.

— Да се възползваш от знанията ми ли си дошъл всъщност?

— Не, няма такова нещо. Пристигнах, за да обменим информация.

Лицето на Мифлин се оживи и той ми хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Имаш да предложиш нещо?

— Не кой знае колко много. Поверително е обаче. Снощи ми се обади мисис Дедрик. Сигурно се досещаш за какво ме помоли.

— Поискали са откуп и ти трябва да занесеш парите, така ли?

Кимнах.

— Не желае да бъде уведомена полицията.

— Естествено — отвърна горчиво Мифлин, — но очаква от нас да й върнем съпруга. Кога?

— Утре през нощта. Ще й позвънят, за да й дадат окончателни инструкции.

— Наложително е да се съобщи на Брандън.

Свих рамене.

— Както решиш. Брандън не може да направи нищо друго, освен да се намеси и да хване човека, който ще прибере парите. А това би означавало смърт за Дедрик — все едно че го е застрелял самият той.

— Обзалагам се, че Дедрик Вече е мъртъв.

— Вероятно, но все още не знаем със сигурност.

— Ще трябва да му кажа.

— Само при условие че мисис Дедрик не разбере за посещението ми при вас. Какво ще направите — ще сложите подслушвателно устройство на телефона?

— Може би — отвърна Мифлин, затвори очи и се намръщи. — След като жената не желае да се намесваме, навярно Брандън не би предприел нищо. Той се страхува да не извърши погрешен ход, който да не й хареса. След като бъде платен откупът, нашите проблеми свършват. Тогава със случая ще се заеме ФБР.

— Да се върнем към Мери Джеръм — някакви следи или просто нищо?

— Брандън е решил да не се занимава с нея, но аз получих сведения за колата й. Един полицай я е забелязал на връщане от Оушън Енд и е видял номера на колата. Той е от онези ненормалници, които помнят цифри. Надраскал някой друг ред, когато чул за отвличането. Наела е колата от гаража „Акми“. Сигурно го знаеш. Собственикът се казва Лут Ферис. От време на време го следим, защото подозираме, че се занимава с търговия с марихуана, но досега не сме го хванали. Когато се обадих, беше в Лос Анджелис, но разговарях с жена му. Тя си спомни за въпросната Джеръм. Пристигнала по-миналата нощ — в нощта на похищението — около осем часа и поискала да наеме кола от Лут. Платила петдесет долара депозит и обяснила, че колата ще й е нужна за няколко дни. Посочила адреса на хотел „Оркид“.

— И Ферис й е дал кола, без да се убеди, че наистина е отседнала там?

— Какво го интересува? Колата е застрахована. Както и да е, това е версията и ние едва ли ще научим нещо повече.

— Проверихте ли на летището и на гарата дали не е дошла отнякъде?

— Да, но не получихме никаква информация.

— Стигнали сте само дотук?

— Да, и няма да отидем по-далеч — каза Мифлин, загасяйки цигарата си. — Похищението е сред най-тежките за разкриване престъпления. Ако убият човека, който са отвлекли, и парите не са белязани, ние сме в безизходица. Единствената ни надежда е някой от съучастниците да не е доволен от дяла си и да издаде останалите. След като Брандън се страхува да предприеме някакви действия, става десет пъти по-трудно. Джеръм е единствената ни следа, но на мен ми е забранено да я търся.

— Е, може да бъде извършено още едно убийство, за да ви даде възможност да се размърдате — отвърнах горчиво. — Но бих се изненадал, ако все пак остана жив утре вечер.

— Това е първата добра новина, която чувам през тази седмица — отбеляза Мифлин. — Да, като си помисля шансовете са наполовина на твоя страна.

Оставих го да потрива доволно ръце и да си свирука Погребалния марш от „Саул“.

III

— Направи ли си завещанието? — попита Джак Кърман, докато ме наблюдаваше как зареждам пистолета с патрони от кутията в бюрото си. — Надявам се, че си ми оставил всичките си пари. С удоволствие ще ги приема. Червенокосата ми красавица смята, че съм изтъкан от мангизи.

— Тихо, Джак! — рязко извика Пола. Опитваше се да не показва колко е напрегната, но тревожното изражение на очите й я издаваше. — Нямаш ли поне малко чувство за приличие?

— О, вие двамата няма ли да млъкнете? — погледнах ги навъсено аз. — Карате ме да треперя. А сега да се разберем, Джак. Къщата вероятно ще бъде под наблюдение, ето защо ще се наложи да се скриеш. Когато изляза, ще ти кажа в каква посока ще се движим. Ще изчакаш пет минути, за да се отдалечим от къщата, и ще ни последваш. Трябва да внимаваш да не те види никой. Не можем да си позволим да сгафим. Каквото и да правиш, не се показвай, освен ако не се случи нещо неприятно. Тогава започни да стреляш.

Кърман се задави.

— Би ли повторил последното изречение?

— Тогава започни да стреляш.

— Точно това ми се стори, че чух. Мисля, че не би било зле и аз да си направя завещанието.

— И, за Бога, опитай се да стреляш точно — продължих аз, погледнах си часовника, изправих се и пуснах пистолета в кобура, който беше окачен под мишницата ми. — Да тръгваме. Ако не ти се обадим до полунощ, Пола, свържи се с Мифлин и му разкажи всичко.

— Аз ще й се обадя — заяви Кърман, който изглеждаше притеснен. — Е, по дяволите, поне се надявам, че ще го направя!

— Внимавай, Вик — каза тревожно Пола.

Потупах я по рамото.

— Не мога да те разбера. Притесняваш се за нещо толкова дребно като отвличането на един човек, а си готова да ме изпратиш в стая, пълна с освирепели наркомани. Не се вдетинявай. Помисли си само колко пари ще изкараме.

— Добре, само не постъпвай неразумно — отвърна тя, опитвайки се да се усмихне. — И, за Бога, не се фукай пред тази богата блондинка.

— Изнервяш ме. Хайде, Джак, да се измъкваме оттук.

Тръгнахме заедно по коридора към асансьора.

— Дали нямаме малко време да пийнем по нещо? — попита с надежда в гласа Кърман, когато стигнахме до партера.

— Не, но в колата има бутилка. Моля те, Джак, не прави грешки. Задачата може да се окаже неприятна.

Кърман потрепери по-силно от нормалното.

— На мен вече ми изглежда доста неприятна.

Вмъкна се отзад в буика и клекна на пода. Метнах едно одеяло отгоре му.

— Ще ми бъде ужасно забавно — отбеляза той, подавайки глава изпод гънките на одеялото. — Колко време смяташ, че ще трябва да прекарам под тази гадост?

— Около три-четири часа, не повече.

— В тая жега ще се чувствам като в сауна.

— С настъпването на вечерта ще се захлади — успокоих го аз вяло и подкарах колата. — Имаш цяла бутилка скоч, която ще ти помогне да убиеш времето, само че не бива да пушиш.

— Не бива да пуша? — гласът му се извиси до крясък.

— Слушай, престани да се правиш на глупак. Ако тези господа разберат, че си в задната част на колата, ще ти разпорят корема.

Това го накара да млъкне.

Изминах двете мили на частния път много по-кротко, отколкото преди. Взех бавно и приятно завоя и спрях на един ярд разстояние от оградата на двора.

На топлата светлина на вечерното слънце къщата изглеждаше така, както би изглеждала всяка къща, за която са похарчени един милион долара. Черният кадилак стоеше пред входа. Недалеч двама китайци градинари късаха увехналите рози от храст с оформена като чадър корона. Работеха така, сякаш това щеше да бъде основният им източник на приходи през следващите девет месеца. Навярно беше така. Големият плувен басейн блестеше на слънцето, но никой не плуваше в него. Отвъд огромната шир на гладката като кадифе тревна площ в долната част на градината под терасите шест пурпурни птици фламинго ме гледаха надменно с вдървени крака — нереални като синьото небе на пощенска картичка с изглед от Италия.

Този ден в Оушън Енд имаше всичко, освен щастие.

Погледнах към къщата. Тревисто зелените капаци покриваха прозорците, а над входната врата плющеше сенник на бежови и зелени райета.

— Е, до скоро виждане — казах тихо на Кърман. — Влизам.

— Приятно прекарване — гласът му прозвуча горчиво изпод одеялото. — И не прави икономии. Слагай повече лед в уискито.

Прекосих терасата и забих палеца си в бутона на звънеца. През стъклата на вратата се виждаше голям вестибюл и мрачен прохладен коридор, който водеше към задната част на къщата.

По коридора се приближи висок, слаб възрастен мъж и отвори вратата. Изгледа ме любезно. Помислих си, че оценява костюма ми и му се иска да ми купи нещо по-добро, което да не излага къщата. Но вероятно грешах. Може би въобще не мислеше за мен.

— Мисис Дедрик ме очаква.

— Вашето име, сър?

— Малой.

Стоеше на входа, без да мръдне.

— Имате ли визитна картичка, моля?

— Да, имам и петно по рождение. Напомнете ми да ви го покажа някой ден.

Изсмя се учтиво като възрастен вуйчо, който би трябвало да се радва на многообещаващия си племенник.

— Безброй господа от средствата за масова информация се опитват да се срещнат с мисис Дедрик. Трябва да сме предпазливи, сър.

Имах чувството, че ще стоя там до следващото лято, ако не се подчиня, затова си отворих портфейла и му показах визитката си — личната, а не служебната.

Отдръпна се встрани.

— Бихте ли почакали във всекидневната, сър?

Влязох в стаята, където беше застрелян Суки. Мексиканският килим беше почистен. Тази вечер не ме посрещнаха търкалящи се наоколо трупове, нямаше уиски със сода, до което никой не се беше докосвал, нито пък угарка от цигара, готова да падне и да повреди полираната отново повърхност на масата.

— Ще ви бъда благодарен, ако задигнете за мен едно двойно уиски с много лед.

— Разбира се, сър.

Понесе се през стаята към бюфета, върху който имаше бутилка „Хейг“, чаши, кофичка с лед и „Уайтрок“.

Слушах внимателно, докато се движеше, но не чух костите му да скърцат. Бях изненадан. Изглеждаше достатъчно стар, за да му скърцат костите. Но независимо от възрастта, когато започна да бърка напитката, се оказа на ниво. Тази, която ми подаде, беше толкова силна, че спокойно можеше да преобърне пони, теглещо двуколка.

— Ако ви се прииска да прегледате вестниците, докато чакате, ще ви ги донеса, сър.

Отпуснах се върху креслото, което ме прие така, сякаш ми правеше услуга, опънах краката си и внимателно закрепих чашата на облегалката.

— Мислите ли, че ще чакам дълго? — попитах аз.

— Нямам много опит в тези работи, сър, но ми се струва, че няма да се свържат с нас, преди да се стъмни — стоеше пред мен и не се различаваше особено от птиците фламинго в долната част на градината, целият отдаден на службата, която заемаше, откакто се помнеше. Беше прехвърлил седемдесетте, но сините му очи все още гледаха живо и зорко. Наваксваше липсата на бързина с умения, натрупани с времето — дългогодишен прислужник на семейството, сякаш дошъл от Холивуд, прекалено автентичен, за да бъде истински.

— Сигурно сте прав. Май че ще ни отнеме три-четири часа, нищо чудно и повече. — Изрових пакет цигари от джоба си. Преди да лапна цигарата, той беше запалил клечка кибрит. — Не разбрах как се казвате.

Посивелите му вежди се повдигнаха.

— Уодлок, сър.

— При кого сте работили — при мисис Дедрик или при мистър Маршланд?

— О, при мистър Маршланд, сър. Той ме изпрати временно при мисис Дедрик и аз съм много щастлив, че мога да й служа.

— От дълго време ли сте В семейството?

Той се усмихна благо.

— От петдесет години, сър. Двайсет години при мистър Маршланд старши и трийсет — при мистър Маршланд младши.

Това постави началото на приятелските ни взаимоотношения и аз попитах:

— Запознали сте се с мистър Дедрик, когато е бил В Ню Йорк, нали?

Благото изражение изчезна като юмрука, когато човек разтвори пръстите си.

— О, да, сър. Той прекара няколко дни при мистър Маршланд.

— Не съм го виждал. Говорил съм по телефона и съм чувал много за него, но тук като че ли няма негови снимки. Как изглежда?

— Добре сложен мъж, тъмнокос, висок, спортен тип, с много приятни черти. Не смятам, че бих могъл да го опиша по-точно, сър.

— Харесва ли ви?

Прегърбеният старец застина.

— Не разбрах дали искате вестници, сър? Чакането може да Ви се стори малко отегчително.

Бях получил отговор на въпроса си. Очевидно този възрастен мъж по някаква причина си падаше по Дедрик толкова, колкото аз по юмрука в челюстта.

— Благодаря. За мен би било разнообразие да седя, без да правя нищо.

— Добре, сър — вече не беше приятелски настроен. — Ще ви уведомя, ако има някакви новини.

Отдалечи се с дългите си и тънки стари крака с достойнството на архиепископ, оказал някому благоволение, и ме остави сам в стаята, изпълнена с лоши спомени. На около един фут от левия ми крак кръвта от главата на Суки беше изтекла на килима. Върху камината стоеше телефонът, в който Дедрик беше дишал учестено и неравномерно, докато разговаряше с мен. Обърнах се и се вторачих във френския прозорец, през който навярно се бяха вмъкнали похитителите с пистолети в ръцете си.

На вратата стоеше нисък издокаран мъж с бял тропически костюм и панамена шапка и ме наблюдаваше. Не го бях чул да се приближава. Не го очаквах. Съзнанието ми беше пълно с убийства и престъпници и той толкова ме стресна, че едва не подскочих до тавана.

— Не исках да ви изплаша — каза мъжът меко и доста разсеяно. — Не знаех, че сте тук.

Докато говореше, той влезе в стаята и сложи панамената си шапка на масата. Помислих си, че сигурно е Франклин Маршланд, и погледнах, за да видя дали Сирийна прилича на него. Двамата нямаха никакви общи черти. Той имаше малък, остър нос, груба брадичка, замечтани, отнесени кафяви очи и пълни, доста женствени устни. Набразденото му от бръчки лице беше загоряло, а лъскавата бяла коса и почернялата от слънцето плешивост на темето му придаваха вид на гладко избръснат и добродушен Дядо Коледа.

Понечих да стана от стола, но той ми даде знак да си седя на мястото.

— Спокойно. И аз ще пийна едно уиски с вас — погледна тесния си златен часовник, чийто циферблат беше от вътрешната страна на китката. — Шест и петнайсет. Не смятам, че е полезно да се пие преди шест часа. А вие?

Отговорих, че правилото е добро, но като всяко друго и то трябва да се нарушава от време на време, за да не загуби човек чувството си за свобода.

Старецът не обърна внимание на приказките ми. Върху лицето му беше изписано изражение на надменна незаинтересованост, която загатваше, че той едва ли се вслушва в това, което му се говори.

— Вие сте човекът, който ще предаде откупа — продължи той. Не задаваше въпрос, а съобщаваше факт.

Отговорих му утвърдително, докато носеше порядъчно голяма чаша към отсрещния фотьойл. Седна и се вторачи в мен над ръба й, така както би се вторачил в някое странно животно в зоологическата градина.

— Тя ми каза, че ще дойде с вас.

— Да, така е.

— Иска ми се да не го прави, но думите ми въобще не я интересуват — той отпи от уискито и се загледа в обувките си от шевро. Имаше най-малките мъжки крака, които някога бях виждал. — Никога не съм успявал да й повлияя. Жалко наистина. Старите хора естествено са досадни, но понякога са в състояние да помогнат на младите, стига да им бъде разрешено.

Стори ми се, че говори по-скоро на себе си, отколкото на мен, и замълчах. Взех си още една цигара. За всеки случай запазих интелигентното изражение на лицето — той все пак можеше да реши, че си струва да приказва на мен — и едва устоях на изкушението да се размърдам на стола.

Забелязах в далечината двамата китайци, които се готвеха да привършват работа. Известно време се вглеждаха в храста с оформената като чадър корона, без да го докосват. Вече го бяха научили наизуст и се отдалечиха, за да се порадват на заслужената почивка.

— Носите ли пистолет? — попита изведнъж Маршланд.

— Да, но се надявам да не се наложи да го използвам.

— И аз. Нали ще се погрижите тя да не се излага на голям риск?

— Разбира се.

Изпи около половината от уискито, но то не го развесели кой знае колко много.

— Тези господа не си поплюват. Петстотин хиляди е огромна сума.

Очакваше да кажа нещо и аз не го разочаровах:

— Затова са го отвлекли. Рискът също е огромен.

— Сигурно? Мислите ли, че ще постъпят почтено?

— Не знам. Както обясних на мисис Дедрик, ако не ги е видял…

— Да, тя ми предаде. Навярно сте прав. Четох за най-известните случаи на похищение през последните години. Изглежда, колкото по-голям е откупът, толкова по-малка е вероятността животът на жертвата да бъде пощаден.

Изведнъж осъзнах, че той вече не е кротък и отнесен — гледаше ме настойчиво с доста странно изражение в очите.

— Зависи от похитителите — отвърнах, срещайки погледа му.

— Имам чувството, че повече няма да го видим — изправи се бавно и огледа намръщено стаята, сякаш беше загубил нещо. — Естествено не съм й казал нищо, но не бих се учудил, ако вече са го убили. — Белите вежди се повдигнаха. — Вие как мислите?

— Възможно е.

— Навярно е повече от възможно?

— Страхувам се, че е така.

Той кимна. Спокойното, доволно изражение в очите му ме разтърси.

Излезе от стаята пъргаво и наперено, тананикайки си тихичко някаква мелодия.

IV

Телефонът иззвъня, чак когато стрелките на часовника ми допълзяха до цифрата единайсет. Петчасовото чакане беше безкрайно и аз се чувствах силно възбуден. Едва не отговорих, но някой в друга част на къщата ме изпревари.

През тези пет дълги часа се разхождах надолу-нагоре, сядах на канапето, гледах през прозореца и палех цигара от цигара. Видях Уодлок за няколко минути, докато ми сервира вечерята на масичката на колелца, но той нямаше какво да ми каже и ме остави да се обслужвам сам.

Точно след осем излязох да разменя няколко думи с Кърман и да му пусна през прозореца парче студени пилешки гърди. Останах при него около минута. Страхувах се, че ако някой наблюдава къщата, ще чуе потока от ругатни.

Най-после нещо щеше да се случи. Макар че Дедрик не означаваше нищо за мен, дългото очакване ме беше изнервило. Представях си как се чувстваше Сирийна. Сигурно беше готова да тръгне по стената.

След няколко минути чух шум във вестибюла и излязох навън. По стълбите забързано слизаше Сирийна, облечена в черен панталон и късо тъмно кожено палто, последвана от Уодлок, който носеше трите загънати в непромокаема материя пакета.

Изглеждаше пребледняла и измъчена. Лицето й беше изпито и говореше по-ясно от всякакви обяснения колко е страдала през тези дълги часове на очакване.

— Мината Монте Верде. Знаете ли къде се намира? — попита тя с тих треперещ глас.

— Да. На магистралата Сан Диего. Ако движението не е натоварено, ще стигнем там за около двайсет минути.

Франклин Маршланд се появи безшумно.

— Къде?

— Мината Монте Верде. Това е стара изоставена сребърна мина на магистралата Сан Диего — отвърнах аз. — Добре са избрали мястото. — Погледнах пребледнялото лице на Сирийна. Устните й потрепваха. — Нещо ново за съпруга ви, мисис Дедрик?

— Той… Той ще бъде освободен три часа, след като предадем парите. Ще ни се обадят къде да го намерим.

Спогледахме се с Маршланд.

Сирийна ме хвана за ръката.

— Мислите ли, че лъжат? Ако им дадем парите, загубваме всякакъв контрол върху тях.

— Мисис Дедрик, ние така или иначе нямаме никакъв контрол върху тях. Ето кое прави похищението толкова отвратителна работа. Човек изцяло е в ръцете им и просто трябва да им се довери.

— Скъпа моя, няма ли да е по-добре да оставиш мистър Малой да занесе парите, а ти да чакаш тук, докато телефонират втори път? — попит Маршланд.

— Не!

Тя не го погледна.

— Сирийна, бъди разумна. Не е изключено да се изкушат да отвлекат и теб. Сигурен съм, че мистър Малой ще се справи…

Жената се обърна към него обезумяла от мъка, на ръба на истерията.

— Тръгвам с него и нито една твоя дума няма да ме спре! — диво изкрещя тя. — Не е нужно повече да се преструваш. Знам, че не искаш Лий да се измъкне жив! Знам, че го мразиш! Знам, че си безумно щастлив от това, което му се случи! Но аз ще го върна! Чуваш ли? Ще го върна!

— Нещата, които говориш, са абсурдни… — каза Маршланд, а по лицето му изби лека червенина. Очите му бяха строги и изпълнени с горчивина.

Сирийна се извърна и ме погледна.

— Идвате ли с мен?

— Веднага, щом сте готова, мисис Дедрик.

— Тогава взимайте парите и тръгвайте.

Изтича до входа, отвори рязко вратата и излезе на терасата.

Уодлок ми връчи трите пакета.

— Пазете я, сър — помоли той.

На лицето ми се появи крива усмивка.

— Бъдете сигурен, че ще се погрижа за нея.

Маршланд се отдалечи, без да я погледне.

— Много е разстроена, сър — измърмори Уодлок. Самият той изглеждаше разстроен.

Изтичах по терасата и надолу по стълбите към кадилака.

— Аз ще карам — извиках и хвърлих пакетите на задната седалка. — Няма да се бавя — искам да си взема пистолета.

Оставих я да се качи в колата и притичах до буика.

— Мината Монте Верде. Изчакай пет минути и после тръгвай… И внимавай, Джак.

Изпод одеялото се чу лек стон, но аз не изчаках да изслушам продължението. Стигнах до кадилака и седнах зад волана. Сирийна се беше сгушила в ъгъла. Плачеше.

Изхвърчах по алеята.

— Не падайте духом.

Тя продължи да плаче тихо. Реших, че навярно за нея така е най-добре, и карах колкото е възможно по-бързо, без да рискувам, и престанах да мисля за нея.

Докато карахме по Оркид Булевард, й казах:

— Вземете се в ръце. Не сте ми казали какво ви поръчаха. Ако направим и една погрешна крачка, може да му отнемем шанса да се върне при вас. Тези господа ще бъдат много по-уплашени, отколкото сме ние. Хайде, стегнете се и ми разкажете всичко. Какво ви наредиха те?

Бяха й нужни няколко минути, за да се овладее, и чак когато летяхме по Монте Верде Авеню, тя започна:

— Парите трябва да бъдат оставени на покрива на бараката пред старата шахта. Не зная дали ви е известно къде се намира тя.

— Известно ми е. Нещо друго?

— Искат пакетите да бъдат сложени в редица на разстояние най-малко един фут един от друг. След като ги оставим, сме длъжни да изчезнем веднага.

— И нищо повече?

Тя потрепери леко.

— Обичайните заплахи за последствията, ако им устроим клопка.

— Не извикаха съпруга ви на телефона?

— Не. Защо да го правят?

— Понякога постъпват така.

Фактът, че не му бяха разрешили да разговаря със съпругата си, говореше лошо за Дедрик, но аз не й казах нищо.

— Същият мъж ли беше?

— Мисля, че да.

— С приглушения глас?

— Да.

— Добре. Ето какво ще направим. Ще спра колата на входа на мината и вие ще останете в нея. Ще взема парите и ще ги сложа на покрива. Вие ще можете да проследите всяка моя крачка. Ще се върна незабавно и ще се кача на колата. Вие ще карате. В началото на Тенчър Авеню ще намалите скоростта и аз ще скоча. Ще се приберете вкъщи.

— Защо ще скочите?

— Може да успея да ги зърна.

— Не! — тя ме хвана за ръката. — Искате да го убият ли? Ще оставим парите и ще постъпим както ни заповядаха. Обещайте!

— Добре. Парите са ваши. Ако ви измамят, нямате никакъв шанс да ги заловите. Гарантирам ви, че няма да ме видят.

— Не! — повтори тя. — Не желая да им дам възможност да нарушат споразумението.

Завъртях дългата черна предница на кадилака към магистралата Сан Диего.

— Хубаво. Но според мен не постъпвате правилно.

Тя не отговори.

По магистралата препускаха безброй коли и ми бяха нужни няколко минути, докато завия по черния път, водещ към мината. Подскачахме по неравната му повърхност. Мястото беше тъмно и запуснато и светлините на фаровете се удряха в храсталаците и в огромните купчини отпадъци. Макар и да беше само на неколкостотин ярда от магистралата, на пътя беше тъмно и самотно като в гроб.

Пред мен беше входът на мината. Една от високите дървени порти се беше откачила от пантите. Другата едва се крепеше в изправено положение. Приближих се до тях. Дългите лъчи на фаровете осветиха пропуканата циментова алея, която водеше направо до шахтата.

Бараката се виждаше. Беше висока не повече от седем фута — порутена, изоставена сграда, в която на времето контрольорът е стоял, отмятайки дошлите на работа миньори.

— Е, това е. Изчакайте ме тук. Ако нещо се случи, слезте от колата и бягайте.

Тя се взираше в бараката, сякаш очакваше Дедрик да излезе от нея. Лицето й изглеждаше така, сякаш беше издялано от лед. Слязох от колата, отворих задната врата и взех трите пакета. Сложих ги под мишницата си, откопчах кобура и се отправих по алеята към бараката. Тишината се нарушаваше единствено от далечния тътен на движението по магистралата. Нищо не помръдна. Никой не се нахвърли с пистолет Върху мен. Пътят до бараката ми се стори дълъг и ярката светлина от фаровете ме правеше идеална мишена за всеки, който умираше от желание да натисне спусъка. Бях доволен, когато стигнах. Пъхнах дясната си ръка под сакото и хванах дръжката на пистолета, надничайки през открехнатата врата.

Пред очите ми се показаха счупен стол, купчина пръст и парчета хартия на пода, фаровете проникваха през входа и очертаваха две петна от светлина на покритата с паяжини стена. Не ми се искаше да оставям всичките тези пари на покрива на бараката. Имах чувството, че Сирийна никога повече няма да ги види, нито пък ще откупи с тях Дедрик. Но бях нает да ги сложа там и аз го направих. Наредих пакетите върху ръждясалия покрив от рифелна ламарина на разстояние един фут един от друг според инструкциите, които й бяха дали. Бях си свършил работата. Много ми се искаше да се скрия наблизо и да гледам, но ако ме забележеха й убиеха Дедрик, смъртта му щеше да ми тежи на съвестта. Тя беше права. Единствената й надежда беше да им вярва, че ще удържат на думата си.

Тръгнах обратно към колата, леко настръхнал, все още идеална мишена за всеки, който искаше да пролее малко кръв. Чудех се дали ме наблюдават. В порутената мина имаше много места, където човек можеше да се скрие.

Стигнах до кадилака, дръпнах вратата и седнах зад волана.

Тя отново плачеше.

— Ако сте сигурна, че държите да не остана да наблюдавам мястото, ще ви закарам вкъщи — казах аз, без да я погледна.

— Закарайте ме вкъщи — отвърна жената с приглушен глас и обърна главата си встрани.

Докато минавах през портата, някаква сянка се плъзна зад купчината от стари железопътни траверси. Мислех си, че е Кърман, но не бях сигурен. Ако беше той, вероятно щеше да се повърти наоколо и да види нещо. Погледнах бързо Сирийна, но тя беше заета с кърпичката си и не забеляза нищо.

Доста по-оптимистично настроен, се отправих към Оушън Енд.

V

Стрелките на часовника върху полицата на камината показваха два и петнайсет. Седях сам във всекидневната, отпивах от уискито със сода и се взирах с празен поглед в инкрустираното със сребро и злато мексиканско седло, висящо на стената.

Сирийна беше някъде горе.

Чакахме от два часа и половина.

Внезапно тихо изсвирване зад гърба ми ме накара да се обърна рязко и аз разсипах уискито.

— Нервите ти са в отвратително състояние — отбеляза Кърман, влизайки. — Това, което разля, уиски ли е?

— Има още много. Сипи си. Като те гледам, мисля, че ще ти се отрази добре.

— Да — той се приближи до масичката на колелца и си приготви голямо, силно питие. — Уф! Смяташ ли, че тази нощ изобщо ще спим?

— Кой ти гледа спането! Забеляза ли нещо?

Той се пльосна върху креслото срещу мен.

— Нищо. Тях — не, но видях как изчезнаха парите.

— Не разбра ли кой ги взе?

Кърман поклати отрицателно глава.

— Човекът си го биваше. През цялото време остана скрит. Мисля, че стоеше върху една от подпорните греди, които крепят шахтата. Горе беше тъмно като в рог. Във всеки случай сигурно е бил над покрива. Имаше въдица, предполагам от онези, които се използват за големи морски дълбочини. Би трябвало да е нещо доста солидно, за да издържи тежките пакети. Просто ги закачаше за кукичката и ги изтегляше от покрива. Нито го чух, нито го видях. Беше дяволски загадъчно да гледаш как пакетите изчезват на лунната светлина, сякаш отнесени от призрак, докато схвана как всъщност става.

— Страшно хитро. Той забеляза ли те, Джак?

— Нямаше как да ме забележи.

— Не бъди толкова сигурен. Аз те видях.

— Бас държа, че не си. Пък и аз пристигнах, след като ти тръгна. Видях стоповете ти. Когато стигнах до мината, започнах да пълзя като индианец.

— Но аз забелязах някакъв човек, когато потеглях.

— Не е възможно да съм бил аз.

Помъчих си да си спомня как изглеждаше неясната фигура. Наистина ми заприлича на Кърман, което означава, че мъжът е бил висок, широкоплещест и слаб. Не вършеше кой знае колко работа, но все пак беше нещо.

— Сигурно е бил някой от бандата. Иска ми се да го бях разгледал по-внимателно. — Погледнах си часовника. — След петнайсет минути ще имаме информация, ако въобще се обадят.

Кърман уморено търкаше очи с кокалчетата на пръстите си.

— Чувствам се изцеден. Петчасовият престой в колата едва не ме уби. Смяташ ли, че ще го пуснат?

— Не знам. Не ги виждам да го направят. Ако стане, ще е голям късметлия.

— Брандън страшно би се зарадвал, ако Дедрик не се върне — отбеляза Кърман, потискайки прозявката си.

— Тя пое отговорността.

— Но ние сме й съучастници. Ще го е страх да ругае нея, но ще има какво да каже на нас.

— Е, нека го каже.

Станах и отидох до масичката, за да си налея още едно питие. Ръката ми увисна във въздуха над бутилката, тъй като Франклин Маршланд влезе в стаята.

— Значи пристигнахте благополучно — заяви той. — Трябва да ви кажа, че бях страшно притеснен.

Погледна въпросително към Джак Кърман.

Представих ги един на друг.

— Безкрайно дълго и неприятно очакване — продължи Маршланд. — Струва ми се, че е време да се обадят.

— Остават три минути до изтичането на трите часа — обясних аз, като подадох на Кърман чашата и се върнах на канапето. Ако са го освободили, трябва им време да се отдалечат от града, преди Дедрик да се прибере вкъщи.

Маршланд се обърна леко, вторачи се в мен и отбеляза:

— Мисля, че вероятността да го освободят, е нищожна. Ако още половин час не позвънят, предлагам да се свържем с полицията.

— Ваша работа — отвърнах аз, — но тъй като сме чакали толкова дълго, според мен можем да издържим до сутринта. Дори и сега всяка неправилна крачка би била опасна за него.

— Смятам, че е мъртъв.

Чувствах се изморен и всякакви банални разговори ми се струваха безсмислени.

— Какво толкова не ви харесва у Лий Дедрик, мистър Маршланд?

Не обърна внимание на въпроса ми и излезе на терасата. Остана там три-четири минути, после отново се върна в стаята и тръгна към вратата.

— Най-добре ще е да ида да видя как е дъщеря ми — каза той повече на себе си, отколкото на нас. — Очакването й се отрази много зле. — На вратата се спря и ме погледна. — Всеки мъж, който сключва брак с жена заради парите й, заслужава да бъде презиран, мистър Малой.

Напусна стаята и стъпките му се чуха по стълбите.

Кърман направи гримаса.

— Заради парите й ли се е оженил за нея? — шепнешком попита той.

— Не знам. — Вдигнах палеца си и посочих часовника. — Изминаха пет минути след уреченото време.

— Не особено добър признак, нали?

— Не можем да направи нищо друго, освен да чакаме — вдигнах краката си на канапето. — Това момиче ми харесва. Навярно е прекалено богата и разглезена, но има нежно сърце.

Кърман изсумтя.

— Аз пък обичам коравосърдечни и лъскави жени.

Минутите отлитаха. Започнахме да дремем. Накрая заспахме.

Първите лъчи на слънцето ме накараха да подскоча. Погледнах часовника. Показваше седем без петнайсет. Кърман спеше дълбоко. Не чух никакъв шум, освен тихия плисък на вълните, разбиващи се в ниския коралов риф, който образуваше естествено пристанище в края на градината.

Свалих краката си от канапето, изправих се и излязох на терасата.

Двамата китайци вече работеха, взирайки се в розата. Птиците фламинго се бяха скупчили край езерото с лилиите и търсеха нещо за закуска. На един балкон над отсрещния край на терасата седеше Сирийна Дедрик, все още облечена с черния панталон и късото кожено палто, и се взираше в морето. Изражението й беше отчаяно, от което разбрах, че никой не е телефонирал и не е върнал съпруга й, докато сме спали.

Отново влязох безшумно в стаята и я оставих сама в мъката й.

Загрузка...