Разбери сам

I

Следващите четири дни бяха нестихващ, убийствен хаос, който разтърси до основи обичайното ведро и ненарушимо спокойствие на Оркид Сити.

Когато се разчу новината, че е платен откуп от петстотин хиляди долара на банда похитители и отвлеченият не е освободен, цялата страна — на север до Сан Франциско и на юг до Лос Анджелис — се задейства.

През първите няколко часа Брандън не се вслушваше в съвети, правеше каквото си иска и се опияняваше от възторг. Зае се да организира най-мащабното за века преследване, но тъкмо беше започнал да издава заповеди, когато десетина интелигентни агенти от ФБР пристигнаха от Сан Франциско и му отнеха командването на операцията.

Моторизирани полицаи, поделения на армията, военновъздушни сили, телевизия, радио — всичко заработи с пълна мощност.

Двамата с Кърман прекарахме часове в полицейския участък, многократно подложени на разпит поотделно и заедно от побеснелия, морав и удрящ с юмруци по бюрото Брандън и от двама спокойни агенти на ФБР, които ни разделиха, инсталираха ни на масата, сочеха ни с дългите си, нахално любопитни пръсти и не бързаха особено да ни съберат отново.

Тормозеха ни, заплашваха ни и ни ругаеха. Размахваха юмруци в лицата ни. Жилите на вратовете им се издуваха, очите им се наливаха с кръв и във всички посоки хвърчеше слюнка от усилията, които полагаха, мъчейки се да изтръгнат някаква улика от нас. Но ние не разполагахме с нищо, за да им го съобщим.

Не можех да измина десет ярда на улицата, без да бъда пресрещнат от камерата на някой от гостуващите журналисти. Кърман, описван като „човека, видял прибирането на откупа“, беше преследван от зори до здрач, за да дава автографи, отрязаните си нокти, кичури от косата си и, парчета от костюма си на обезумелите и жадни за сензации колекционери на сувенири. Накрая започна да се страхува да напуска убежището на кантората.

Масивните порти на Оушън Енд бяха затворени, а телефонът — изключен. Над къщата тегнеше мирно, гробно затишие. Носеха се слухова, че Сирийна Дедрик е рухнала и е сериозно болна.

През целия ден над главите ни кръжаха самолети, претърсващи дюните, подножията на хълмовете и подстъпите към града. Водеше се разследване във всяка къща, арестуваха и разпитваха съмнителните граждани. Полицейски отряд се настани в Коръл Гейбълс, източния район на града, и проучи най-ненадеждните му обитатели.

Развиваше се огромна дейност, но независимо от усилията на агентите на ФБР, на полицията, на армията и на стотиците любители детективи не бяха открити нито Лий Дедрик, нито похитителите му.

Сутринта на шестия ден Сирийна се отърси от тъгата си и се намеси в издирването. Във вестниците и по радиото беше съобщено, че ще даде награда от двайсет и пет хиляди долара на всеки, който й предостави информация, насочваща към следите на похитителите, и награда от хиляда долара за сведения, свързани по някакъв начин с отвличането на съпруга й.

Резултатът от обявата беше, че на практика всички граждани, освен богатите, се превърнаха в любители детективи, а адът се настани временно в Оркид Сити.

На шестата вечер след предаването на откупа се прибирах в малката си тиха къща, доволен, че съм се отървал от пронизителната врява на акцията. Възнамерявах да превъртя ключа, за да си осигуря краткотрайно спокойствие и, да си легна рано.

Къщата ми се намира сред дюните и е с изглед към океана. Разстоянието от нея до съседното жилище е около четвърт миля. Състои се от малка, обрасла с бурени градина, за чиято поддръжка плащам на Тони, некадърния ми прислужник, веранда с избелели щори, голяма всекидневна, две спални, баня и кухня, достатъчно голяма, за да люшнеш в нея котка, ако тя е без опашка.

Очарованието на дома ми се крие във факта, че е усамотен и спокоен — не се чува радиото на съседите и човек може да си пее във ваната, без да рискува в прозореца му да бъде запратен камък. Но поради изолираността си той също така е и идеално място за всеки, който би желал да ми пререже гърлото. Виковете ми за помощ ще бъдат толкова напразни, колкото усилията на някой неврастеник да затръшне въртяща се врата.

Тъкмо пъхах ключа в ключалката, когато чух леки стъпки зад гърба си. Обикновено реагирам нормално при подобни обстоятелства, но възбудата и напрежението от последните пет дни до известна степен ме бяха изнервили. Обърнах се рязко, като бързо си поех дъх, и видях точно зад себе си неясна фигура.

Дясната ми ръка, която автоматично се повдигна, готова да замахне, увисна, когато забелязах, че посетителят ми е жена. Отпуснах юмрука си, вдишах малко от горещия нощен въздух и попитах с възможно най-спокойния си тон:

— Толкова ли беше наложително да се промъкнете по този начин и да ми изкарате акъла?

— Вие ли сте Малой?

Вперих поглед в слабата фигура пред себе си. Под покрива на верандата беше прекалено тъмно, за да мога да я разгледам добре, но това, което успях да видя, си струваше усилията.

— Да. А вие коя сте?

— Искам да поговоря с вас. Хайде да влезем вътре и да потърсим място за паркиране.

Докато я въвеждах във всекидневната, си помислих, че за съжаление гласът й беше достатъчно силен, за да разбие скала. Стояхме един до друг в тъмнината, докато опипвах стената, за да открия ключа за осветлението. Намерих копчето, натиснах го и се вгледах в кафявите очи, които знаеха всички отговори и повечето въпроси.

Беше двайсет и четири — двайсет и пет годишна. Гъстата й, лъскава и тъмна коса беше разделена в средата на път и обрамчваше лице с традиционна красота, малко по-бледо, отколкото би трябвало да бъде, и по-сурово и злобно за годините, които беше преживяла като негова собственичка. Прекалено яркочервените, правилно очертани устни и бледите сенки под очите я правеха да изглежда секси и биха накарали мъжете да се вторачват в нея и да се чудят, но едва ли биха довели до нещо повече, фигурата й под коприненото яке в светлобежово и зелено и панталонът, с вдигнат високо над талията колан, беше достатъчно добра, за да осигури реклама и на най-хубавия корсет.

— Здравейте! — казах аз, взирайки се в нея. — Сигурна ли сте, че търсите мен?

— Да, ако името ви е Малой — увери ме тя, мина покрай мен и се отправи към камината. Обърна се и пъхна ръце в джобовете на панталона си, а очите й изследваха лицето ми. — Ник Перели ме прати при вас.

— Я! Сериозно? — възкликнах аз и я изгледах остро, чудейки се коя може да бъде. — Удрял ли е скоро някого с пясъчна торбичка?

— Не, но е закъсал — отвърна момичето. Извади смачкан пакет „Лъки Страйк“, пъхна една цигара между устните си, драсна клечка кибрит В нокътя на палеца си и я запали. — Пипнаха го по обвинение в отвличането на Дедрик.

В последвалото мълчание часовникът върху полицата на камината тиктакаше натрапчиво, а хладилникът в кухнята издаваше дразнещо бръмчене.

Момичето продължаваше да ме наблюдава, без да се помръдне, с леко наведена на една страна глава, за да не влиза димът от цигарата в очите й.

— Перели? — произнесох аз и думата прозвуча не по-малко озадачено, отколкото изглеждаше лицето ми.

Тя кимна.

— Той твърди, че си умно момче. Хайде, покажи, че е така. Някой трябва да го направи, за да го измъкне.

— Кога го отведоха?

— Преди един час — тя погледна през рамо към часовника. — Преди един час и пет минути, за да бъда съвсем точна.

— Агентите от ФБР?

Тя поклати глава.

— Един зализан, добре облечен дебелак и двама копои със сурови лица. Отвън чакаха две ченгета с кола.

— Брандън ли беше? Нисък, дебел, с побеляла коса?

— Според описанието сигурно е бил Брандън. Кой е той?

— Капитан от полицията.

Момичето дръпна от цигарата, разгледа си ноктите и се намръщи.

— Не знаех, че капитаните от полицията извършват арести.

— Вършат го, когато наградата е голяма, а славата — гарантирана. Освен това Брандън би искал да изпревари агентите от ФБР.

— Е, той ги изпревари — тя се отдръпна от камината и седна на дивана. — Ник казва, че ще го измъкнеш. Дали ще успееш?

— Не знам. Задължен съм му и съм готов на всичко, стига да може да се направи нещо. Той какво очаква от мен?

— Не ми обясни. Беше малко стреснат. Никога преди не съм виждала Ник стреснат. Изпрати ме при теб, след като откриха пистолета.

Отидох до шкафа, взех бутилка скоч и две чаши и ги сложих на масата. Извадих кана леденостудена вода от хладилника.

— Хайде да започнем отначало. Така ще стане по-бързо. Чисто ли искаш уискито или с вода?

— Може и да си умно момче, но ти липсва въображение. В момента сигурно му вадят душата. Мислиш ли, че бих пила уиски, след като знам какво става с него?

Приготвих си силно питие и седнах.

— Не си сигурна в това, пък и тревогите ти няма да му помогнат.

Тя скочи, направи няколко бързи крачки из стаята и отново се върна на дивана. Тръшна се на него и заудря с юмрук върху дланта си.

— Коя си ти, в крайна сметка?

— Майра Тореска, приятелката на Ник.

— Добре. Хайде сега да огледаме нещата. Опиши ми подробностите, но бързо.

— Пристигнах заедно с тях — започна тя. После продължи, изричайки всичко буквално на един дъх: — Щяхме да ходим с Ник на кино. Той закъсня. Обадих му се по телефона и той ме повика да го изчакам в дома му, докато се преоблече. Отидох там. Качих се в асансьора с тримата. Разбрах, че са ченгета. Слязохме на четвъртия етаж и аз ги пуснах да вървят пред мен. Завиха зад ъгъла. Последвах ги. Спряха пред апартамента на Ник. Двамата държаха пистолети в ръка. Наблюдавах ги. Не ме забелязаха. Дебелият почука на вратата. Ник сигурно си помисли, че съм аз. Нахвърлиха се върху него и му сложиха белезниците, преди той да разбере какво става. Започнаха да претърсват жилището. Входната врата беше притворена. Надникнах вътре. Ник стоеше до стената и ги гледаше как разтурват апартамента. Обърна глава към мен и ми даде знак да изчезвам. Реших, че няма да си ида, за да видя какво ще последва. Намериха пистолета, който беше пъхнат между седалката и облегалката на канапето. Брандън страшно се развълнува. Заяви, че с него е бил застрелян шофьорът на Дедрик. Тогава Ник се стресна. Двамата сме професионални картоиграчи. Разбираме говора по движението на устните. Много е полезно, когато картите не вървят както трябва. Каза ми да дойда при теб. Когато тръгвах, те все още му крещяха.

— Как е възможно Брандън да знае, че точно с този пистолет е бил убит шофьорът на Дедрик?

Тя поклати глава.

— Нямам представа.

— Какво стана после?

— Изчаках на отсрещната страна на улицата. След около половин час го изведоха. Едва ходеше, а по лицето и по дрехите му имаше кръв — тя стана, за да си изгаси цигарата в пепелника. — Отведоха го с полицейската кола, а аз дойдох тук.

Около секунда седях, вперил поглед в нея.

— Известно ли ти е нещо за похищението?

Кафявите й очи срещнаха моите.

— Само това, което пишеше във вестниците.

— Нищо друго?

— Не.

— А какво ще кажеш за него?

— Не би се занимавал с подобно нещо. Е, може и да хитруваме малко с картите, но не сме стигали по-далеч.

— Някога хващали ли са го?

Очите й станаха студени.

— Няколко пъти.

— Има ли досие в полицията?

— Мисля, че да. Две години лежа в затвора в Сан Франциско. Няма четири месеца, откакто е излязъл на свобода.

— А преди тази присъда?

— Много искаш да знаеш, а?

— Трябва да съм запознат с досието му. Важно е.

— В продължение на осем години е лежал три пъти — първо шест месеца, после една година и накрая две.

— Заради измама с карти?

Тя кимна.

— Удрял ли е някого с торбичката си?

— Никой не се е оплаквал.

— Абсолютно ли си сигурна за отвличането? Не смяташ ли, че може да го е извършил, без да ти каже?

— Не го е направил той! Не е по тази част, не разбираш ли?

Реших да й повярвам.

— Добре. Ще се опитам да уредя нещо.

Пресегнах се да взема телефона и набрах номера. След малко чух вежлив глас:

— Домът на мистър Франкън.

— Вкъщи ли е мистър, Франкън? Обажда се Вик Малой.

— Да, сър. Ще го повикам.

Франкън се забави, преди да отговори:

— Здравей, Вик. Какво те тревожи?

— Преди малко повече от час Брандън и двама детективи са арестували един човек на име Ник Перели в апартамента му на Джеферсън Авеню. Претърсили са жилището и са открили пистолет. Брандън заявил, че с него е бил застрелян шофьорът на Лий Дедрик. Задържали са Перели по обвинение в отвличането на Дедрик. Искам да поемеш защитата му, Джъстин. Няма значение колко ще струва. Бих желал също да отидеш в полицията и да се погрижиш за него. Безобразничат и на това трябва да се сложи край. Ще го направиш ли?

— Той има ли нещо общо с похищението?

— Не знам. Приятелката му, която би следвало да е наясно, твърди, че е чист. Струва ми се, че е бил натопен. Брандън не би могъл да разбере от пръв поглед, че въпросният пистолет е този, който се търси. Или го е носел със себе си и го е подхвърлил, или само предполага.

— Как се осмеляваш да твърдиш подобно нещо? — Франкън беше потресен.

— Само неофициално. Би било страхотна реклама за Брандън, ако можеше да хване престъпниците и да изпревари агентите от ФБР. Нищо не би ме учудило.

— Между другото кой е Перели?

— Мошеник картоиграч с досие в полицията.

— Този факт няма да помогне много. Какъв ти е?

— Преди време ми направи добра услуга. Моля те, Джъстин, заради мен отиди там веднага и ги накарай да спрат да го тормозят.

Настъпи дълга пауза по линията, докато той мислеше. Не исках да го притеснявам. Накрая каза:

— Не съм сигурен, че имам желание да се захвана с тази работа. Навярно Брандън има нещо по-солидно, на което да стъпи, освен пистолета.

— Може би, но не в това е смисълът. Няма да му разрешиш да припише каквото и да било на този човек, само защото има досие, нали?

— Не, разбира се. Добре, Вик. Ще отида да го видя. Но те предупреждавам — ако сметна, че е виновен, ще се оттегля. Около тази работа се вдигна прекалено много шум, за да си позволя да загубя.

— Продължавам да си мисля, че е инсценировка. Все пак го виж. Не се притеснявам много от обвиненията, които могат да отправят към него. Ще ти помогна, Джъстин.

— Добре. Ще се опитам да направя нещо. Хайде да се видим сутринта в кантората ми.

— Ще ти се обадя по-късно тази вечер.

Затворих, преди да му дам възможност да се възпротиви.

Майра ме наблюдаваше с напрегнато изражение.

— Кой беше този?

— Джъстин Франкън, най-умният адвокат криминалист по тихоокеанското крайбрежие. Ако реши, че Перели е натопен, няма да спре да се бори, докато не го освободи.

— Ще отиде ли в полицията?

— Обзалагам се, че ще го направи и ще накара Брандън да престане да безобразничи.

Тя запали нова цигара. Ръцете й видимо трепереха.

— Мисля, че Ник знаеше какво върши, когато ме накара да дойда при теб.

Това би трябвало да ми прозвучи като похвала.

Допих уискито и се изправих.

— Къде мога да те открия?

— Монте Верде Авеню №245. Малка зелена барака от лявата страна, ако вървиш нагоре по улицата. Живея сама.

Докато записвах адреса, тя продължи:

— Услугата ще струва пари, нали?

— Казах на Перели, че с удоволствие бих му помогнал по всяко време и то за сметка на заведението. Думите ми все още са в сила.

— Благодаря.

— Няма защо. Задължен съм му, защото ми спести едно намушкване в корема. Виж сега, веднага отивам в полицията. Едва ли ще мога да направя нещо, преди да съм разбрал какви доказателства имат. Нищо чудно и да си поговоря с него, ако имам късмет.

— Искаш да кажеш, че ще ти позволят да си приказваш с Ник?

— Не знам. Лейтенантът от отдел „Убийства“ ми е приятел. Не е изключено да го уреди.

За секунда напрежението изчезна от очите й и червените й устни потрепнаха.

— Поздрави го от мен — промълви тя.

II

Когато стигнах до пресечката на Принсис Стрийт и Сентър Авеню, новината за арестуването на Перели се беше разнесла из града.

Не можех да се приближа до полицейското управление на повече от петстотин ярда. Когато се опитах да завия, едно побесняло ченге със зачервено лице ми даде знак да се върна обратно към Сентър Авеню. Други три ченгета препречваха пътя на останалите коли.

Успях да зърна развълнуваната тълпа, която преливаше от тротоарите на Принсис Стрийт върху платното, и продължих надолу по Оркид Булевард.

Паркирах колата и се върнах пеша.

Пред полицейското управление се беше събрала огромна тълпа, която нарастваше с всяка секунда. Псувните и ударите на подгизналите от пот полицаи не правеха впечатление на никого. Хората бяха дошли да зяпат и нито едно ругаещо ченге не беше в състояние да ги спре.

Част от най-яките момчета на Брандън стояха на входа на сградата с палки в ръце. Знаех, че шансът ми да премина през блокадата не беше по-голям, отколкото на нудист, който се опитва да проникне в Белия дом.

Пробих си път към близката дрогерия. Беше празна, с изключение на един продавач с бяло сако, който стоеше на вратата и наблюдаваше замечтано тълпата.

— Искам само да използвам телефона — заявих аз, докато той с нежелание се отмести и се прибра в магазина.

— Малко вълнение — отбеляза той, облизвайки устните си. — Казват, че Брандън хванал похитителя. Мислите ли, че ще получи двайсет и петте хиляди? Уха! Де да бях аз! Знам как да използвам толкова мангизи.

Изсумтях и се затворих в телефонната кабина. Помолих телефонистката да ме свърже с полицейското управление.

— Не мога — отвърна тя. — Линиите са претоварени.

През последните двайсет минути безуспешно се опитвам да вляза във връзка. Какво става там?

— Целият личен състав стачкува — обясних аз и затворих.

Излязох от кабината и отново попаднах в спокойната и прохладна атмосфера на магазина. Продавачът се беше покачил на една табуретка, за да може да вижда над главите на хората. Тълпата вече се притискаше към прозорците. Изглежда, щеше да ми бъде трудно да се измъкна.

— Пристигнаха агентите на ФБР — каза ми той, поемайки си възбудено въздух. — Бас държа, че не са спрели да плачат. Този Брандън е голям хитрец. Най-добрият капитан от полицията, който сме имали.

— Как да изляза оттук? — попитах нетърпеливо, слее като пробвах да се промуша през стената от гърбове, препречила входа.

— Защо да излизате? Вземете една табуретка. Оттук гледката е най-добра.

— Каква гледка?

Погледна ме намръщено.

— Може би ще го изведат. Или пък жената на Дедрик ще дойде да го види. Всичко е възможно да се случи. Жалко, че приятелката ми я няма. Щеше страшно да й хареса.

— Магазинът има ли заден вход?

— Ей онази врата. Ще излезете на Оркид Булевард.

— Благодаря.

Докато отварях вратата, тълпата се отдръпна назад. Чу се оглушителен трясък на счупено стъкло — един от прозорците не издържа на неравната битка.

Не изчаках да разбера точно какви са щетите. Тръгнах по коридора в задната част на магазина и се озовах на тъмна алея, която в крайна сметка ме изведе на Оркид Булевард.

Мифлин имаше малка къща на Уестуд Авеню. Живееше там с жена си, с двете си деца, с един боксер, с две бели котки и с една червенушка. Освен че се справяше с полицейските се задължения, той беше страшен домошар и се носеха слухове, че се страхува повече от жена си, отколкото от Брандън.

Реших да отида да го чакам пред дома му. На всяка цена трябваше да го видя тази вечер. Ето защо пристигнах там е паркирах пред входа.

Беше десет и двайсет. Нямах представа кога му свършва дежурството, но при тази суматоха в полицейското управление най-вероятно щеше да закъснее.

Запалих цигара и се приготвих за дълго чакане. Една от стаите на долния етаж светеше и от време на време на щората на прозореца се показваше сянка на жена. Към единайсет без петнайсет светлината загасна, а после светна в една от стаите на горния етаж. След малко къщата потъна в мрак.

Затворих очи и се опитах да не мисля за Перели. Не исках да си създавам погрешна представа, преди да науча повече факти. Навярно Франкън беше прав, когато каза, че Брандън сигурно разполага и с други доказателства, освен пистолета. Бях готов да се обзаложа, че някой е насочил полицията към него. Някой, който е хвърлил око на наградата от двайсет и пет хиляди долара. Тя би изкушила всеки да скалъпи някаква лъжа, стига да може.

По стръмнината бавно се изкачваше кола. След няколко секунди предните фарове ме заслепиха и колата спря.

Подадох си обнадеждено главата през прозореца. Наистина беше Мифлин. Гледаше намръщено през прозореца.

— Махни тази купчина ръждясали ламарини и я потопи в океана — сопна ми се той. — Задръстил си ми пътя.

— Здравей, Тим! — отвърнах аз и слязох от буика.

Той впери поглед в мен.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Отворих вратата на колата му, пъхнах се вътре и седнах до него.

— Почувствах се самотен и реших, че твоята компания ще ме развесели.

— Изчезвай! Стига ми за тази нощ. Лягам да спя.

— Не се прави на интересен, Тим. Защо Брандън арестува Перели?

— Значи си разбрал — изръмжа Мифлин. — Прочети в сутрешните вестници и не ме закачай. Стига ми за тази нощ. Всички са полудели. Приличат на тълпа, която е готова да го линчува.

— Известно ми е. Видях ги. Слушай, Тим, Перели ми е приятел. Той не е отвлякъл Дедрик. Не е по тази част.

Мифлин изпъшка.

— Дай една цигара. Изпуших моите.

Дадох му цигара и му поднесох огънче.

— Мислиш ли, че той е похитителят?

— Не знам. Може би, но по-вероятно не. Ти ли изпрати Франкън?

— Да. Успя ли да влезе?

— Можеш ли да си представиш, че някой ще го спре? Разбира се, че влезе. Мисля, че спаси живота на Перели. Бяха го подпукали здраво.

— Някой натопи ли го?

Мифлин кимна.

— Да. И това ме кара да мисля, че обвинението е скалъпено. Не знам кой беше, но настояваше да говори с Брандън и с никой друг. И двамата си поприказваха. Човекът не пожела да съобщи кой е, което означава, че не се интересува от наградата. Ето кое е съмнителното. Никой човек със здрав разум не би се отказал от толкова голяма сума, освен ако не се страхува да не бъде замесен. Каза на Брандън веднага да отиде в апартамента на Перели, където ще намери въпросния пистолет, пъхнат между седалката и облегалката на канапето, и други доказателства, уличаващи Перели в отвличането на Дедрик. Брандън се опита да разбере кой е, но информаторът се уплаши и затвори. Проследихме разговора и разбрахме, че е проведен от телефонен автомат в Коръл Гейбълс — нищо повече.

— Сигурно е някой, който ненавижда Перели.

— Възможно е или някой от похитителите го е хванало шубето. Нямам представа. Както и да е, самият Брандън го арестува. И знаеш ли какво е открил?

— Пистолета.

— Да. И три плика от непромокаема материя, съдържащи сто хиляди в употребявани двайсетдоларови банкноти, както и въдицата, която вероятно е била използвана, за да се изтеглят парите от покрива на бараката.

Подсвирнах тихо.

— Къде ги е намерил?

— Парите са били в куфар в шкафа, пакетите — в дъното на някакво чекмедже, а въдицата — под леглото.

— Сякаш някой нормален човек би държал толкова уличаващи доказателства в апартамента си. Нима не разбира, че са подхвърлени?

— Слушай, Брандън желае агентите от ФБР да изчезнат моментално от града. Перели има досие. За капитана това е добре дошло. Ако денонощно се взира в него, може и да се убеди, че не са подхвърлени.

— Перели има ли алиби за нощта, в която беше извършено похищението?

— Да, пълно с дупки. Казва, че е играл карти с Джо Бетило в една стая в бара на Делмонико. Разговаряхме с Джо. Той твърди, че е бил с Перели до девет и половина. Спомня си часа, защото Перели печелел и изведнъж казал, че има среща. Джо се разсърдил, защото искал да си възвърне част от загубените пари. Перели се кълне, че са играли до десет и половина. А, както ти е известно, отвличането е станало в десет и десет.

— Някой видял ли е Перели да излиза от бара?

Мифлин поклати глава.

— Измъкнал се е през задния вход.

— Да, но във всеки случай никой не би повярвал на доносник като Бетило.

— Брандън ще му повярва. Той вярва на всеки, само и само да изтика агентите от ФБР от града. Парите ме тревожат, Вик. Всичко прилича на инсценировка, освен парите. Сто хиляди долара е огромна сума, за да бъде хвърлена на вятъра, с цел да се натопи някой. Една-две хилядарки биха били достатъчни.

— Тъкмо по тази причина са били подхвърлени. Похитителят разполага с още четиристотин хиляди, които му топлят душичката. Оставяйки такава голяма сума в апартамента на Перели, той ще накара хората да си мислят точно това, което си мислиш и ти.

— Постъпката му означава, че е хвърлил пари на вятъра. Не виждам кой би го направил.

— Разсъждаваш така, защото си от нископлатените служители. Много хора в този град не смятат, че да се разделиш със сто хиляди е кой знае каква загуба.

— Съдебните заседатели също са нископлатени служители. Те не биха повярвали на подобна версия.

Изхвърлих угарката през прозореца и свих рамене. Естествено беше прав.

— Как е той, Тим?

— Перели? Не е много зле. Не успяха да го оплетат в мрежата си, макар че се опитаха. Мисля, че щеше да хвърли топа, ако Франкън не беше нахлул най-неочаквано. Онези две отрепки, Макгро и Хартсел, ме вбесиха. За тях няма по-голямо удоволствие от това в лапите им да попадне човек с белезници.

— Да. Веднъж се опитаха да ме пребият. Има ли някакъв шанс да го видя?

— Изключено. Той е личен затворник на Брандън. Дори и агентите от ФБР бая се поозориха. Трябваше да му се озъбят, за да им позволи да го видят.

Запалих още една цигара и му подадох пакета.

— Не смятам, че го е направил, Тим.

— Ти вероятно ще си единственият, който мисли така, преди да застане пред съдебните заседатели. Чакай да видиш сутрешните вестници. Що се отнася до колегите ми, той вече е получил присъдата. Единственият начин да го отървем, е като открием истинския похитител.

— Трябва да направя нещо за него. Какво ще предприеме Брандън?

— Нищо. Според него случаят е приключен. Заловил е Перели и разполага с всичките уличаващи доказателства, които са му необходими. Успехът му е вързан в кърпа.

Отворих вратата и слязох от колата.

— Е, поне имам свобода на действие. Ще започна да разследвам.

— Желая ти успех — отвърна Мифлин. — Работата ще бъде адски забавна. Какво всъщност ще разследваш? Има ли нещо, за което да се хванеш?

— Да, макар и да не е кой знае колко сигурно. Ще потърся Мери Джеръм. Останах с убеждението, че са й известни повече подробности, отколкото предполагаш.

— Може би, макар че се съмнявам. Ако беше замесена в отвличането, не би се върнала на местопроизшествието.

— Не е изключено да е оставила нещо в стаята, което е трябвало да прибере. Не е допускала, че съм там. Дори и да не знае нищо, аз съм длъжен да се убедя.

— Добре. Ако мога с нещо да ти бъда полезен, ще ме уведомиш. Аз самият смятам, че Перели е бил натопен, но го заявявам неофициално.

— Благодаря ти, Тим. Сигурно ще те потърся. Засега довиждане.

Качих се в буика, махнах му и потеглих към Сентър Авеню. По средата на пътя забелязах една телефонна кабина и свърнах към бордюра. Избрах номера на Джъстин Франкън.

Той вдигна слушалката.

— Как го виждаш, Джъстин?

— Не мисля, че го е направил — рязко заяви Франкън. — Но това не означава, че ще успея да го отърва. Ще се опитам, но ми се струва доста безнадеждно. Планът е добре обмислен. Който е подхвърлил уличаващите предмети, си разбира от работата. Парите са неопровержимо доказателство. Хайде да се видим утре сутринта в кантората ми. Ще го огледаме от всички страни и ще видим какво можем да направим. Да се уговорим за десет часа. Става ли?

— Ще дойда в десет — отвърнах аз.

— Не очаквай кой знае колко много, Вик. Не ми е приятно да изричам тези думи, но за мен той е бита карта.

— Все още не е — отбелязах лаконично и затворих телефона.

III

Джъстин Франкън седеше на стола, краката му висяха върху една от облегалките, палците му бяха пъхнати в ръкавните извивки на жилетката, а от устните му стърчеше изгаснала пура.

Беше дребен, слаб, жилав мъж със стърчащи на всички страни мустаци, с изпъкнали скули, голям гърбав нос и малки, живи, черни очи. Приличаше ми на пор. Човек никога не би си помислил, че е най-добрият адвокат на тихоокеанското крайбрежие, и все пак това беше самата истина — ненадминат в професията си и с повече клиенти милионери от който и да било друг адвокат в страната.

Пола, Кърман и аз седяхме в полукръг пред масивното бюро, Франкън се взираше през прозореца към златистия бряг, разпрострял се двайсет етажа под нас, предоставяйки ни съмнителната привилегия да разгледаме профила му. В голямата му, прохладна кантора тегнеше мълчание, докато той премисляше фактите, които му бяхме съобщили.

Най-накрая сви рамене, свали си краката от облегалката на стола и се обърна към нас.

— Нито едно нещо от това, което ми казахте, няма да убеди съдебните заседатели, че Перели не е убил Суки или пък че не е отвлякъл Дедрик — заяви той. — Трябва да ми дадете аргументи, които да ми помогнат да се преборя с тях. Засега не разполагаме с нищо. Има достатъчно доказателства, за да бъде признат Перели за виновен, дори и ако съдебните заседатели са на друго мнение. Длъжни сте да приемете, че е така. Всички са настроени срещу него. Няма да бъде съден безпристрастно. Досието му не е в негова полза. Ако не ми осигурите нещо съществено, с чиято помощ да атакувам областния прокурор, няма да постигна нищо, а само ще дрънкам празни приказки, които няма да го доведат доникъде. Смятат да го обвинят в убийството на Суки, но ако междувременно открият трупа на Дедрик, ще решат, че той е причинил и неговата смърт и ще го изпратят директно в газовата камера. — Впери поглед в изгасналата пура, намръщи се и я хвърли в кошчето за боклук. — А сега да видим с какви доказателства срещу него разполагат. Намерили са пистолета в апартамента му. Ако се потрудя, не е изключено да успея да убедя съдебните заседатели, че е бил подхвърлен. Възможно е да се справя и с въдицата. Всеки може да има въдица. Но за парите никой няма да повярва, че са били подхвърлени. Тъкмо този ход показва, че човекът, който го е направил, е изключително хитър. Сто хиляди долара са много пари. Съгласни сте с мен, нали?

Кимнах.

— Добре. Засега единственото нещо, което ни затруднява, са парите. Непромокаемите торбички също може да са били подхвърлени. Но след като съдебните заседатели решат, че подобно тълкуване на наличието на парите в жилището е абсурдно, тогава няма причини и останалите веществени доказателства да не са автентични. А с това делото става непоклатимо за областния прокурор.

— Да, но ние все пак знаем, че парите са били подхвърлени. Не бихме ли могли да убедим съдебните заседатели, че, за да отърве скапаната си кожа, похитителят няма нищо против да се раздели с една пета от плячката си?

Франкън поклати глава.

— Съмнявам се. Рискът би бил прекалено голям. Ако Перели имаше солидно алиби, щяхме да го измъкнем, но той няма. А и върху пистолета има отпечатъци от пръстите му.

— Чух, но това е абсурдно.

Франкън кимна.

— Те са факт. Видях ги с очите си.

— Но Перели не е пипал пистолета.

— Каза, че Брандън му го дал и го попитал дали му е познат. И той го взел в ръце, макар че е било, след като са го намерили.

— Господи! Няма да оставиш Брандън да се изплъзне, нали?

— Твърденията са на Перели и са насочени срещу капитан от полицията. Нима мислиш, че някой ще му повярва? — Последва дълга пауза, а после Франкън продължи: — Виждате как всичко е срещу него. Трябват ми нови, и то съществени факти, с които да се явя в съда, и ако не ги получа, ще зарежа делото. Ето каква е позицията ми. Нужно ми е нещо, с което да се обоснова. От вас зависи дали ще го имам.

— Ще ги изровя, каквото и да ми коства — заявих аз. — Единственият начин да обърнем хода на делото е като започнем от самото начало и разследваме, докато изскочи нещо. В главата ми се върти мисълта, че не става въпрос за банда от похитители. Може и да съм на погрешен път, но го чувствам интуитивно и с всеки изминал ден подозренията ми нарастват.

— Не схващам за какво става дума — отбеляза Франкън и се намръщи.

— И аз не схващам съвсем — отвърнах и му се ухилих. — Според мен Франклин Маршланд е дяволски щастлив от факта, че Дедрик е в списъка на хората, които се издирват. Решил съм да разбера каква е причината. Има вид на безобидно старче, но от време на време очите му придобиват странно изражение и човек осъзнава, че може да бъде и опасен. Бракосъчетанието е извършено тайно. Защо? Ами ако Маршланд е инициаторът на отвличането? Представете си как се е почувствал, след като е научил, че Сирийна се е омъжила за мошеник, чиято единствена цел е да се добере до парите й. Не е изключено да е ликвидирал Дедрик и да е инсценирал отвличането му. Не съм в състояние да твърдя със сигурност, че е станало така, но просто ми хрумна тази идея. А нищо не ни пречи да допуснем, че Мери Джеръм е свързана по някакъв начин с миналото на Дедрик. Разбираш ли какво имам предвид? Ако става дума за обикновено отвличане и похитителите просто са банда, дошла отнякъде, ние сме загубени. Но ако е семейна история и ако в основата й е Маршланд, тогава имаме шанс да взривим делото.

Франкън изглеждаше заинтригуван.

— Разсъжденията ти не са лишени от смисъл, Вик. Струва си да опиташ.

— Това е единственото нещо, което ми остава. Тръгвам по следите на Мери Джеръм. Първо се е появила в гаража „Акми“ и аз ще започна с него. Ако успея да науча какво е правила през периода от наемането на колата до пристигането й в Оушън Енд, когато беше отвлечен Дедрик, нищо чудно да изскочи нещо полезно. Ще се поровя и в миналото на Суки. Досега никой не се е занимавал с шофьора. А и самият Дедрик. Веднага ще изпратя Джак в Париж, за да събере сведения за него. Възможно е да се окаже, че всички тези ходове са били чиста загуба на бреме, но нямаме друг шанс. Ще разкопаем огромен терен, в който не е изключено да е заровено нещо ценно. Ако не копаем, няма да го открием. Но ще бъде жалко, ако там не съществува нищо, което си струва да бъде намерено.

— Струва ми се, че Мери Джеръм е следа, която си заслужава да бъде проучена — заяви Франкън и дръпна гърбавия си нос. — Не виждам смисъл да си хабиш силите за Суки.

— Точно затова ще го направя. Все още никой не се е поинтересувал от него. Той е просто един труп. Няма да оставя нищо на случайността. Не мога да си го позволя.

— Добре, но не отделяй прекалено много време на Суки. Не знаеш дали Перели не е имал врагове, нали? Сигурно някой страшно го е мразел, за да му скалъпи такова обвинение.

— Да, и аз мислих за същото. Сещам се за един човек, който страшно го бива за подобна гадост — отвратителен мръсник на име Джеф Барът. Пуши марихуана и е страхотен мошеник. Живее точно срещу Перели.

Разказах на Франкън, че ми се наложи да посетя Барът и тогава Перели ми спаси живота.

— Тази подробност известна ли е на Брандън? — попита с любопитство Франкън.

— Не, но дори и да знае, едва ли би променил мнението си. Ще се поровя и в живота на Барът. Въдицата е нещо, което трудно може да се скрие. Някой е трябвало да я занесе в апартамента на Перели. Надявам се, че е бил забелязан. — Изправих се на крака. — Е, време е да си вървим. Ще ти се обадя, веднага щом имам нещо за теб.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — заяви Франкън.

В коридора Кърман ми зададе въпроса:

— Правилно ли чух, че ще заминавам за Париж?

— Да. Тръгваш веднага. Пола ще се погрижи за пътуването. Ще разполагаш с достатъчно пари, но не излизай от рамките на приличието. Нямаш нищо против да се разходиш до Париж, нали?

Кърман сведе очи и се помъчи да скрие вълнението си.

— Ще го понеса някак си — отвърна той. — В името на общата кауза. Пък и съм чувал, че френските госпожици са доста гостоприемни.

— Естествено, особено ако си прекалено мил с тях — хапливо отсече Пола.

IV

Мисис Марта Бендикс, изпълнителен директор на „Бендикс Дъместик Ейджънси“ и съседка по кантора с мен, беше едра, бесела жена, подстригана късо като мъж, чийто смях трещеше, подобно на пистолет.

Излизаше от кантората си, докато аз излизах от моята, и веднага щом я видях, реших да си поговоря с нея.

— Здравей, Вик! — избумтя тя. — Къде се криеш? Напоследък не те виждам тук.

— Искам да си поговорим, Марта. Можеш ли да ми отделиш малко време?

Погледна си часовника, който беше почти толкова голям, колкото колело на каруца, сметна, че в края на краищата не бърза кой знае колко много, и отвори вратата на кантората си.

— Заповядай! Предполагам, че пак ще се възползваш от осведомеността ми, а? Имам среща, но не е нещо важно.

Преведе ме през външния кабинет, където една бледа блондинка с лице на доволен от живота заек тракаше на пишещата машина. Докато минаваше покрай нея, Марта й се усмихна престорено свенливо.

— Ако се обади мистър Манърс, кажи му, че съм тръгнала към него — поръча й Марта и нахлу в кабинета си в бежово и зелено.

Последвах я и затворих вратата.

— Заключи — нареди ми Марта, снишавайки глас. Думите й сигурно се чуха в другия край на коридора, но тя си въобразяваше, че говори с конспиративен шепот. — Имам бутилка „Ват 69“, която трябва да бъде отворена, но не искам Мери да си помисли, че пия през работно време. — Докато се отпусках в креслото, тя размаха бутилката пред очите ми. — Всъщност не бих искала да си мисли, че изобщо пия.

— Какво те кара да си толкова сигурна, че не знае?

— А ти пък откъде си сигурен, че знае? — попита Марта и се ухили. Хлопна една чаша, висока три инча, върху бюрото пред мен. — Изплакни си храчката.

— Марта, понякога ми минава през ума, че не си особено цивилизована, що се отнася до приказките ти — отвърнах аз и вдигнах чашата. — Е, наздраве!

— Да ти поникне брада на третата сливица — излая тя и гаврътна питието си. — Не е лошо, а? Да ти сипя ли още?

Поклатих отрицателно глава.

— Е, кажи си болката — подкани ме тя и седна. — Какво искаш да знаеш този път?

— Опитвам се да науча подробности за живота на един филипинец на име Тоа Суки, шофьора на Сирийна Дедрик. Наела го е в Ню Йорк и си мисля дали не е потърсила услугите на кантората ти там.

Марта изглеждаше засегната.

— Приятелю мой, нима никой не те е уведомил, че ние не работим с цветнокожи? Нали не възнамеряваш да си пъхаш носа в това дело?

Обясних й, че вече съм го направил.

— Как мога да се осведомя за този Суки?

Докато умуваше, Марта се почеса по главата с ножа за рязане на хартия.

— Май че съм в състояние да ти помогна — отвърна тя без особено въодушевление. — Сид Силвър е собственик на най-голямата агенция в Ню Йорк, която работи с цветнокожи. С този стар мошеник сме приятели. Ще го питам. Ако циреите му не му създават проблеми, може и да ти достави нужната информация. Нещичко за него?

— Сто долара.

Марта се опули.

— Божичко, за сто долара този човек ще удави майка си в халба бира!

Казах й, че не искам от него да удави майка си в халба бира, а само известно количество поверителни сведения за Суки.

— Смятай го за уредено. След два-три дни ще разполагаш с данните. Става ли?

— Давам сто и петдесет долара, ако ги получа утре сутринта и ако си струва да ги имам.

— Готово — отвърна Марта и стана от стола. — Този субект е гений по доставката на клюки. Това ли е всичко?

— Да. Е, благодаря ти, Марта. Винаги си ми помагала. Не знам какво щях да правя без теб.

Марта се ухили.

— Искам да те попитам нещо, Вик. Кога ще се ожениш за онази тъмноока красавица, която държиш в напрежение в кантората си?

— Ако имаш предвид Пола, няма да се женя за нея. Престани да ми пилиш ушите, винаги когато се видим. Нали ти казах, че тя не е жена, която би създала семейство.

Марта ме ръгна в ребрата и едва не ми изкълчи гръбнака. После от смеха й стъклата издрънчаха.

— Попитай я и ще видиш, че не си прав. Няма такова животно. Онези, които не са омъжени, никога не са получавали предложение.

V

Паркирах буика в предния двор на кооперацията на Джеферсън Авеню и влязох в тихото фоайе.

Някакво момиче, не беше Грейси с дребното, хитро лице, седеше зад бюрото с телефонна слушалка, прикрепена с ремъци към гърдите й, и четеше хумористичната страница на някакъв вестник. От отегченото й изражение стигнах до заключението, че тя не е по-смешна от онази, която четеше Грейси първия път, когато бях тук.

Макси, копоят с бомбето, изскочи иззад колоната си и ме погледна навъсено.

— Здрасти! — извиках аз и му показах зъбите си. — Къде можем да поговорим?

Малките му очи, хлътнали в дебелото му, покрито с паяжина от капиляри лице, издаваха съмнение и изненада.

— За какво искаш да говорим? — изръмжа той и мустаците му щръкнаха. — Нямам какво да ти кажа. Пък и съм зает.

Това сигурно беше намек за финансовата страна на въпроса и аз извадих портфейла си и му показах една десетдоларова банкнота.

— Хайде да отидем на някое тихо местенце и да си поговорим — настоях аз.

Изследвайки замислено десетдоларовата банкнота, Макси опипа с дебелия си, мръсен пръст кътните си зъби, извади някакво парче и го избърса в дъното на панталона си. После погледна към момичето зад гишето.

— Хей, ако ти потрябвам, ще бъда долу. Не пускай никой да се качва.

Тая не си направи труда да откъсне очи от хумористичната страница, но все пак успя да наклони леко глава, за да му покаже, че го е чула.

Макси затътри крака към асансьора.

Стояхме един срещу друг и си дишахме в лицата, докато асансьорът ни смъкваше към сутерена.

Поведе ме по дълъг, покрит с плочи коридор, осветен с крушки в телени решетки, към малкия кабинет, в който имаше бюро, два стола и снимка с автограф на Джак Демпси, окачена над пълната със сажди камина.

Седна зад бюрото, бутна бомбето назад към темето си и се отпусна, дишайки леко през големия си, дебел нос. Нито за секунда не откъсна очи от десетдоларовата банкнота.

Дадох му я. Беше ми ясно, че няма да се съсредоточи върху нищо друго, докато не я получи. Дебелите, потъмнели от никотина пръсти се сключиха върху нея и я прибраха в един джоб някъде на задника.

— Перели — заявих аз.

Обърса върха на носа си в ръкава на сакото, издиша малко количество изпарения на чесън и бира и въздъхна.

— О, по дяволите! Пак ли той?

— Разбира се. Защо не?

— Всяко ченге в града ми говори за Перели. Не мога да добавя нищо повече от онова, което казах на ченгетата.

— Това не значи нищо за мен, защото не знам какво си им казал. Искаш ли да ми отговориш на няколко въпроса, които, бас държа, полицаите не са ти задали?

— Добре — отвърна той без особен ентусиазъм. — След като ми плащаш за времето, което ще ти отделя, нямам нищо против.

Търкулнах една цигара по бюрото, за да му дам да разбере, че не възнамерявам да претупам работата и че той не би трябвало да добива погрешна представа за цената на времето си, и също запалих.

— Мислиш ли, че Перели е отвлякъл Дедрик?

Малките очи примигнаха. Не очакваше да го попитам подобно нещо.

— Има ли някакво значение какво мисля аз?

— Да, голямо. Виж, хайде да не си губим времето. Ако не искаш да отговаряш на въпросите ми, върни ми мангизите и аз ще намеря някой, който ще го направи.

Гледахме се втренчено през бюрото, докато накрая разбра, че не се шегувам.

— Бира? — попита ме той. — Може би ще ни се отрази добре.

Извади две кутии, отвори капачетата с джобното си ножче и ми подаде едната.

— Щастливи дни!

— Още по-щастливи нощи!

Пихме, въздъхнахме по мъжки и оставихме кутиите на бюрото.

— Не смятам, че го е направил. Не е по тази част.

— Точно това ми обясни и на мен — наведох се напред и започнах да чертая фигури върху бюрото с мокрото дъно на кутията. — Иска ми се да му помогна, ако мога. Всичко, което ми кажеш, навярно би послужило за разкриването на измамата.

Макси пак се зае с изследването на кътниците си, после се отказа и си пъхна пръста в ухото.

— Не е лош човек. Има широки пръсти. Не ми е създавал никакви главоболия. Има хубава приятелка. Познаваш ли я?

Отговорих му, че я познавам.

Затвори си едното око, после го отвори.

— Най-красивата женска фигура, която съм срещал. Дали е истина?

— Може би. Видя ли го, когато донесе въдицата?

Той поклати глава.

— Не. Знам, че никога не е имал въдица. Попитах момичето, което чисти апартамента му. Не е попадала на подобно нещо.

— Гледала ли е под леглото?

— Нали чисти под него.

— Ченгетата са го намерили снощи там. Вчера дали е чистила под леглото?

Макси кимна.

— По кое време?

— Тя закъсня. Перели излезе към дванайсет и половина. Момичето започна да чисти след един.

— А в колко часа го намериха полицаите?

— В седем и половина.

— Значи някой го е подхвърлил в апартамента между един и половина и седем и половина. Така ли е?

— Ако въобще е бил подхвърлен.

— За това няма да спорим. Между един и половина и седем и половина или Перели, или някой друг е вкарал въдица в сградата. Така ли е?

Не успя да намери грешка в разсъжденията ми.

— Да.

— Има ли други входове, освен главния?

— Само един заден вход през сутерена.

— Може ли някой да влезе през него и да се качи нагоре към апартаментите?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Естествено, че съм сигурен. Сградата е построена така, че човек влиза или през предния вход, или по стълбите през задния. И в двата случая трябва да прекоси фоайето и ще бъде забелязан.

— Ти къде беше вчера между един и половина и седем и половина?

— На кино.

— Искаш да кажеш, че те е нямало тук следобед и вечерта?

— Бях на кино.

— Имал си почивен ден?

— Да.

— Кой пазеше във фоайето?

— Грейси Леймън. — Макси отпи от бирата си и добави: — Днес тя има почивен ден.

— Полицаите разпитваха ли я?

— Защо да я разпитват?

— Не искаха ли да разберат нещо за въдицата? Имам предвид как е попаднала в стаята на Перели.

— За какво им е притрябвало да разберат?

И аз отпих от бирата си. Той естествено беше прав. Намерили са въдицата в стаята на Перели и това им е било достатъчно. Не са се интересували как е попаднала там. Тя е била под леглото и за тях единствено този факт е бил от значение.

— Тогава тя може би е видяла някой да внася въдицата?

— Ако е била внесена, го е видяла.

— Дали пък не е отишла да си измие ръцете или нещо подобно?

Макси поклати глава.

— Нито за секунда фоайето не се оставя без наблюдение — основно правило в кооперацията. Зад централата има тоалетна. Преди да влезе в нея, тя включва звънците, поставени под изтривалката на предния и задния вход. Всеки, който влиза, стъпва върху тях, и те започват да звънят. Много е просто. Преди време тук непрекъснато ставаха кражби. Сега от нас се иска голяма предпазливост. Ако някой е вкарал въдица, тя със сигурност го е видяла.

— Току-що доказахме, че Перели или някой друг я е донесъл и тя го е видяла.

— Точно така.

Пресуших кутията с бира и запалих нова цигара. Бях леко развълнуван.

— Ще пиеш ли още една? — попита ме Макси.

Кимнах и той извади две кутии.

— Мисля, че трябва да си поприказвам с Грейси — подметнах аз, докато Макси отваряше бирите. — Може да се окаже главният ми свидетел.

— Ще бъде на работа утре. Внимавай, нищо чудно да ти излезе скъпичко.

— Къде живее тя?

Помисли малко и поклати глава.

— Нямам право да ти дам адреса й. Забранено е.

Държах кутията с бира и се взирах в снимката на Джак Демпси.

— Обзалагам се, че Джеф Барът е донесъл тази въдица.

Макси пиеше и бирата му преседна. Наложи се да стана и да го потупам по гърба, за да не се задави. Ударих го малко по-силно, отколкото беше необходимо. Помислих си, че може би ще си оправдая разходите.

— Барът? — изхриптя той, веднага щом беше в състояние да говори. — Какви ги разправяш?

— Барът ненавижда Перели. Човекът, който е подхвърлил въдицата, ненавижда Перели. Барът е първокласен мошеник. Няма да те карам да го твърдиш в съда, но не пречи да го кажеш тук.

Вникна в смисъла на думите ми и кимна.

— Не е изключено.

Пийна още малко бира.

— Не си губи времето с Грейси, ако целта ти е да я накараш да издаде Барът — заяви той, снишавайки глас. — Тя изключително много държи на него.

Навярно в следващия момент щях да се убедя, че не съм си хвърлил парите напразно.

— От какъв зор? — попитах аз. — Защо Барът ще се занимава с подобно момиче?

— Собственикът на сградата се опитва да запази доброто й име. Не ме питай защо. Голям чешит е. Според инструкцията всички посетителки би трябвало да напуснат кооперацията преди един часа, в противен случай сме длъжни да му съобщаваме имената им. Грейси е нощна смяна през седмица. Гостенките на Барът не си тръгват преди един часа и тя не съобщава имената им.

— И какво прави той? Бута й по пет долара на седмица? И аз ще си платя за информацията.

Макси довърши бирата, изтърси пепелта от панталона си и се изправи.

— Е, аз май трябва да се връщам на работа.

— Седни. Това, което ми каза, не струва десет долара.

— Според моята тарифа — струва. Снеси още десет и ще чуеш нещо, което ще те накара да паднеш от стола.

— Пет.

— Десет.

— Седем и половина.

Приключихме пазарлъка, като се разбрахме за осем.

Дадох му парите и той отново седна.

— Виждаш ли, тя пуши марихуана. Барът я снабдява. Нямаш никакъв шанс.

Премислих и реших, че вероятно наистина нямам, но нищо не пречеше да опитам.

— Дай ми адреса й.

Допълнителното възнаграждение го убеди да направи изключение от правилото.

— Фелман Стрийт №274 — една от онези кооперации, в които се наемат мебелирани стаи.

Станах.

— Бъди гроб, Макси. Ако някой пита за мен, не си ме виждал.

Макси изръмжа, удари се по гърдите и ме изгледа сърдито.

— Не се притеснявай. Трудно се сприятелявам с хората.

Оставих го да седи, дишайки леко, вперил невиждащ поглед в празните кутии от бира.

VI

Входът на Фелман Стрийт №274 беше притиснат между магазин за цигари и третокласно кафе. На вратата имаше мръсна месингова табела, която гласеше: „Стаи за служителки. Не се предлагат никакви услуги. Не се допускат животни. Посещението на мъже не е желателно.“ Над табелата беше пъхнато картонче със следи от пръсти, върху което пишеше: „Няма свободни стаи“.

На тротоара пред кафето имаше четири маси. Над тях властваше възрастен келнер, чието продълговато, слабо лице изглеждаше безкрайно тъжно, а на силното слънце фракът му зеленееше от дългата употреба. Наблюдаваше ме, докато паркирах буика пред входа на кооперацията, и с надежда почука по една от масите с мръсни покривки, но с жеста си не ме спечели като клиент.

Изкачих трите стъпала до остъклената врата на №274, бутнах я и влязох в мрачно, смърдящо фоайе, безмълвно и занемарено. Върху стената вляво бяха наредени пощенските кутии. Приближих се и изчетох имената, оградени от мръсни месингови рамки, закачени над кутиите. Имаше учудващо много жени с името Ив, Лулу, Дон и Бел над четирийсетината пощенски кутии и аз се чудех дали табелата на вратата казваше истината. Над четвъртата кутия отдясно наляво пишеше: Мис Грейс Леймън. Стая №23. Етаж 2.

Пред мен се издигаше стълбище, постлано с рогозки от кокосови влакна. С леко пуфтене изкачих трийсет стъпала, преди да стигна до първата площадка. От нея тръгваше дълъг, потънал в тих сумрак коридор с множество врати от двете страни, пред който имаше бутилки с мляко и вестници. Тъй като беше дванайсет и десет, според мен служителките не изпълняваха задълженията си, ако въобще работеха, което според веществените доказателства беше малко вероятно.

Докато се изкачвах към втората площадка, на нея се появи мъж със слабо, сурово лице. Беше облечен в бежов костюм от каша и носеше бяла филцова шапка и тъмни очила. Видя ме, трепна нервно, поколеба се дали да не се върне обратно и продължи да слиза, придавайки си равнодушен вид.

Когато се размина с мен, почеса брадясалото си лице с нокътя на палеца си. Останах с чувството, че очите зад стъклата гледаха притеснено.

— Не се допускат животни. Посещението на мъже не е желателно — тихо казах аз, докато той пресичаше площадката на долния етаж.

Хвърли бърз поглед през рамо, спря и попита враждебно: — Нима?

Поклатих глава.

— Ако сте чули нещо, сигурно е било гласът на собствената ви съвест.

Продължих нагоре по стълбите, а той се завъртя на петите си. Гледаше ме втренчено, докато изчезнах от погледа му. Вторият етаж беше копие на първия, без да се изключват бутилките с мляко и вестниците. Тръгнах по коридора с тихи крачки, изучавайки номерата на вратите. Стая №23 беше по средата от дясната страна. Спрях пред нея, чудейки се какво да кажа на момичето. Ако това, което Макси ми наговори, беше истина, а вероятно беше така, момичето можеше да спаси Перели, стига да имаше желание. Зависеше от мен дали щях да успея да я убедя да жертва Барът.

Повдигнах ръка, за да почукам на вратата, но чух тихо покашляне зад гърба си. Погледнах крадешком назад. В атмосферата на сградата имаше нещо, което би накарало дори и един архиепископ да се почувства неловко.

Зад мен се беше отворила врата. Висока червенокоса жена, облегната на рамката, ме наблюдаваше замечтано с предразполагаща и многообещаваща усмивка. Носеше зелен копринен халат, под който се очертаваше красиво заоблено бедро. Беше без чорапи, с меки платнени пантофи. Опипа златисточервеникавата си коса с фини пръсти, които никога не се бяха докосвали до работа, а русите й вежди се повдигнаха, давайки ми знак, който говореше достатъчно красноречиво.

— Здрасти, господинчо! — каза тя. — Търсиш ли някого?

— Аха. И я открих. Не искам да ти преча да закусиш.

Усмивката й стана още по-широка.

— Не си губи времето с нея. Дори още не е станала, а аз съм на крака и предпазителят е вдигнат. Готова съм да стрелям.

Свалих шапка и й се поклоних учтиво.

— Мадам, нищо не би ме зарадвало повече от натискането на спусъка, но имам неотложен ангажимент. Може би някой друг път? Нека бъда обект на мечтите ти, защото съм сигурен, че ти ще изпълваш моите. Понеси разочарованието, както смятам да направя аз, и не забравяй, че и утре е ден. Можем да се позабавляваме, макар и с известно закъснение.

Усмивката изчезна и зелените очи станаха студени.

— По дяволите, още един луд! — извика тя с отвращение и хлопна вратата под носа ми.

Отдъхнах си, почуках на вратата на Грейси и зачаках. След половин минута отново почуках, този път по-силно. Не последва отговор. Никой не отвори.

Погледнах надясно, а после наляво, хванах дръжката и леко я завъртях. Вратата се отдръпна от мен, сякаш сама се отвори.

Попаднах в стая, което беше достатъчна, за да събере легло, два фотьойла, гардероб и тоалетна масичка с въртящо се огледало. Нямаше никой. Леглото не беше оправено и се виждаше, че чаршафите не са сменявани навярно от шест месеца. Бяха посивели, смачкани и отблъскващи по начин, по който само мръсните чаршафи могат да бъдат. Огледалото беше покрито със слой от прах, а по килима имаше пепел от цигари. От мястото, където бях застанал, се виждаше мъх под леглото. Не беше чиста стая, а стая, която ме накара да настръхна, когато я огледах.

До леглото имаше друга врата, която вероятно водеше към банята. Втренчих се в нея, чудейки се какво ли има там, и почуках силно на отворената врата на спалнята, за да видя дали ще последва нещо. Не се случи нищо, затова влязох и затворих вратата. Мислех си, че червенокосата жена може да прояви любопитство. На един от фотьойлите бяха натрупани дрехи — рокля, чорапи, посивял розов колан с жартиери и още по-посивял розов сутиен.

В стаята ясно се долавяше миризма на марихуана. Не прясна, а от много месеци. Беше се просмукала в стените, завесите и леглото и надвиснала над стаята, навявайки спомени за извършени грехове.

Придвижих се тихо покрай леглото до затворената врата, почуках рязко и се заслушах. Не чух нищо. Никой не отговори и изведнъж осъзнах, че изпод шапката по лицето ми се стичаше пот.

Завъртях дръжката и бутнах вратата. Тя се отвори трудно и бавно. Нещо се удари в нея и накара сърцето ми да подскочи като жаба върху нагорещена печка. Надзърнах в празната баня, видях мръсната розова вана, разхвърляните хавлиени кърпи, гъбата, сапуна и наполовина изстисканата туба с паста за зъби.

Знаех, че момичето е зад вратата. Трябваше да бъде там.

Влязох в банята, а по гърба ми пролазиха тръпки. Тя наистина беше там — висеше на една кука на вратата, облечена в синя смачкана нощница със свити колене и с обърната на една страна глава, а коланът на халата й, завързан точно под дясното ухо, се беше врязал в плътта на шията.

Докоснах ръката й.

Беше студена, твърда и безжизнена.