Разбери сам

I

— Хората на Барът! — изкрещях и бутнах Пола В тунела. — Изключено е да са те видели. Ще изляза, за да тръгнат след мен. В момента, в който изчезнат, си плюй на петите. Ако можеш, вземи един от камионите им. Намери телефон и се обади на Мифлин. Бързо го докарай тук, чуваш ли?

В екстрени ситуации Пола никога не спореше. Стисна ме за ръката, кимна, за да покаже, че е разбрала, и аз отново излязох навън.

Хората се изкачваха по лъкатушеща пътека. Бързаха, но склонът беше стръмен и напредваха бавно. Крещяха към мен, докато оглеждах терена.

Пътеката минаваше покрай отвора на тунела и свършваше на ръба на кариерата. Хукнах нагоре. Виждаха ме много добре.

Стигнах до ръба на кариерата. Пред мен се простираха дюните, храстите и хълмовете на пустинята, която се намира зад мината Монте Верде. Вляво беше магистралата Сан Диего, откъдето можех да се измъкна, но тя беше единственият изход за Пола. Ако тръгнех по нея, щяха да ме проследят. Трябваше да ги отклоня от Пола. За да й помогна, бях длъжен да тръгна надясно към вътрешността на пустинята — там имаше достатъчно места, където човек можеше да се скрие.

Тичах с лекота по мекия пясък, криволичейки, за да се крия зад храстите от преследващите ме мъже.

След като бях изминал неколкостотин ярда, спрях и погледнах през рамо. Все още не бяха стигнали до ръба на кариерата. За миг се зачудих дали не бяха открили Пола. Чувах виковете им и си мислех, че всеки момент ще се появят. Клекнах зад един храсталак и зачаках.

Почти веднага над ръба на кариерата се показа първата глава, после видях четиримата мъже. Спряха и се огледаха наляво и надясно. Дойдоха още трима.

Бяха едри и яки. Четиримата носеха ватирани фланели на бели и червени райета, от онези, в които бяха облечени рибарите на крайбрежието в Коръл Гейбълс. Другите трима бяха градски господа, В спортни костюми, които не им стояха добре — типични безделници.

Един от тях — нисък, широкоплещест мъж — очевидно беше водачът. Даваше напътствия. Четиримата рибари хукнаха наляво. Останалите се разпръснаха в полукръг и започнаха да се приближават към мен.

Притичах по пясъка, прегънат на две зад прикритието на храстите, до съседния шубрак. Отново спрях, за да погледна назад. Мъжете стояха на едно място. Не можеха да разберат в каква посока съм хванал.

Реших, че ако не внимавам, може да се върнат към тунела и да хванат Пола, затова се показах на открито.

От вика зад мен стана ясно, че са ме забелязали, и аз хукнах. Слънцето бързо залязваше и хвърляше червени отблясъци в пустинята, но все още беше горещо и тичането по топлия пясък никак не беше лесно.

Непрекъснато поглеждах назад. Четиримата рибари се бяха присъединили към преследването. Разположени в голяма дъгообразна линия, те ме прогонваха навътре в пустинята и ме откъсваха от магистралата. Но не напредваха особено бързо. Горещината като че ли притесняваше повече тях, отколкото мен. Ако успеех да запазя разстоянието между себе си и тях до залез-слънце, имах шанс да се измъкна.

Изглежда, им беше хрумнала някаква идея, защото зад мен изтрещя пистолет и покрай главата ми изсвири куршум.

Докато тичах, не се притеснявах, че ще ме улучат. За да уцели движеща се мишена, човек трябва да бъде много добър стрелец, а и за всеки случай непрекъснато сменях посоката.

Пак погледнах назад. Хората бяха изостанали. Все още бягаха след мен, но разстоянието между нас вече беше много голямо и аз намалих скоростта, леко задъхан. Чувствах се така, сякаш бях в парна баня.

Притеснявах се за Пола. Ако някой пазеше камионите, навярно я бяха заловили. Но не можех да направя нищо, освен да продължавам напред. Не биваше да се връщам. Мъжете се бяха разпръснали толкова много, че отстъплението ми към магистралата беше невъзможно. Знаеха, че докато ме преследват във верига, рано или късно ще ме хванат. Ситуацията ми напомняше за една детска игра. В момента беше невъзможно да разкъсам линията зад себе си. Когато се стъмнеше, щях да се обърна и да видя дали не мога да проникна през нея, но сега все още беше невъзможно.

Продължих с бавен тръс. Мъжете също бяха намалили скоростта и разстоянието между нас остана същото.

Вдясно се виждаха полите на хълмовете. Това ме разтревожи. Не след дълго те щяха да послужат като бариера и да дадат възможност на мъжете да се изтеглят вляво. Ако не внимавах, щях да попадна в клопка.

Реших да се опитам да се промъкна покрай тях, преди да стигна до хълмистата местност.

Хукнах напред, а после свърнах рязко вляво.

Зад гърба си моментално чух вик.

Оглеждайки се, видях трима мъже да тичат по пясъка, за да ми пресекат пътя. Увеличих скоростта, но ми оставаше да измина голямо разстояние. Задъхвах се и от време на време затъвах и падах на мекия пясък.

Един от рибарите, огромен силен мъж, бягаше здраво. Дългите му крака прелитаха над земята, докато се мъчеше да ме изпревари.

Втурнахме се към празното пространство между двата хълма. Ако стигнех първи, щях да изляза отново в открита местност. Но ако той се окажеше по-бърз, щеше да ме заклещи в тясната пустинна ивица, където рано или късно щях да попадна в капана.

Прецених разстоянието и разбрах, че той има преднина. Стискайки зъби, усилих темпото. Откъснах се. Другите мъже, които отново тичаха, бяха изостанали безнадеждно. Но този не ме изпускаше. Празното пространство между хълмовете вече беше по-близо. Виждах мъжа — червеното сурово лице, стичащата се изпод кепето пот и студената усмивка. Свърна рязко към мен и се нахвърли като бик отгоре ми.

Опитах се да се изплъзна, но той очакваше подобен ход. Приближи се и ме сграбчи за сакото.

Замахнах да го ударя, но той се наведе и ръцете му ме обхванаха в мечешка прегръдка. Залитнахме, започнахме да се боричкаме и паднахме на пясъка.

Халосах го отстрани, но ударът беше отблизо и не свърши кой знае каква работа. Освободи се от мен и замахна с юмрук към вдигнатото ми лице. Успях да се отдръпна и го фраснах в гърдите — хубаво, солидно кроше, което го запрати по гръб на земята.

Драскайки по пясъка, се изправих точно навреме, за да спра атаката му с внезапен удар по лицето. Главата му се отметна назад. Реших да го довърша, пускайки в ход и двете си ръце. Уцелих го по брадата и коленете му се огънаха. После замахнах отдолу, влагайки цялата си тежест в удара, и го повалих на пясъка.

Пътят ми вече беше свободен, но бях останал без дъх и ми сб струваше невъзможно да се помръдна.

— Спри!

Заплахата в гласа ме накара да се обърна.

Ниският, широкоплещест тип беше дотичал до нас. В десния си юмрук стискаше пистолет, насочен към мен.

Спрях.

— Вдигни ръце и хвани облачето!

Вдигнах ръце. Почувствах облекчение от това, че стоях на едно място и дишането ми се нормализираше. Ако въобще имахме късмет, Пола сигурно отдавна вече беше изчезнала.

Рибарят, който бях съборил, се изправи. Тръгна към мен с глупава усмивка.

— Претърси го, Мак — каза широкоплещестият тип.

Мак прокара ръце по мен. Откри малкия пистолет на Пола и го хвърли на приятеля си.

— Друго няма, Джо — отвърна той и направи крачка назад.

Джо се приближи. Малките му очи изследваха лицето ми.

— Кой си ти? Не съм те виждал досега — заяви озадачено той.

— Името ми е Малой.

— Човекът, за когото разправяше тя — обясни Мак, видимо заинтригуван. Джо се намръщи.

— Да, така е. Пъхаше си зурлата в далаверите на Барът, нали? — попита той, бутайки ме с пистолета.

— Е, да, може да се каже и така. Той не ти ли каза?

Джо се ухили.

— Бъркаш. Ние не сме от момчетата на Барът, а малка група, която действа самостоятелно.

Останалите петима мъже задъхано се приближиха с тежки стъпки. Обградиха ме застрашително, но Джо им даде знак с ръка да се отдръпнат.

— Мак, тръгвайте, за да довършите работата. Аз ще го отведа в хижата. Когато сте готови, елате.

Мак кимна, махна на петимата мъже и се отправи през пясъците към мината, оставяйки ме насаме с Джо.

— Виж какво, приятелче — започна той, мушкайки ме с пистолета, — прави каквото ти казвам и всичко ще е наред. Нямам желание да те надупча, но ако ме изкушиш, ще го направя.

Бях се успокоил достатъчно, за да го разгледам добре. Беше около четирийсетгодишен, брадясал, с кръгло, месесто лице, малки очи и тънки устни. Макар че беше нисък, от широките рамене, от късия врат и от големите ръце личеше, че е силен като горила.

— Тръгвай. Ще ти кажа кога да спреш — той махна неопределено към полите на хълмовете. — Предстои ни приятна разходка, затова трябва да си отвориш пергела. Едно обръщане назад и ще те надупча. Ясно?

Казах, че ми е ясно.

— Тогава се размърдай.

Тръгнах, без да знам накъде, отивам. Чувах стъпките му зад гърба си. Беше прекалено далеч, за да го хвана, но достатъчно близо, за да ме уцели, ако натисне спусъка.

Питах се каква беше тази шайка. Откъде изскочиха? Каква работа трябваше да довършат? Със задоволство си мислех, че съществуваше вероятност да налетят на Мифлин и момчетата му.

Човекът, за когото разправяше тя.

Коя беше тя?

Вече се катерехме по хълма и вървяхме по-бавно. От време на време Джо изръмжаваше: „Тръгни по пътеката вдясно“ или „Свий вляво“, но не се приближаваше. Не можех да направя нищо, освен да продължа да вървя.

Слънцето се беше спуснало зад хоризонта и светлината отслабваше. Вече падаше здрач. Това може би щеше да ми даде някакъв шанс, но знаех, че съм длъжен да внимавам. Джо изглеждаше така, сякаш се беше родил с пистолет в ръка, и за да опитам да се справя с него, трябваше да изчакам да стане съвсем тъмно.

— Е, добре, приятелче — каза той изведнъж. — Паркирай се. Малко ще отдъхнем. Обърни се и седни.

Погледнах го.

Беше на около четири ярда от мен и се потеше като прасе. Изкачването в горещината не му понасяше.

Посочи ми една скала и избра друга за себе си. Седнах скован, доволен, че ще си почина.

— Припали, приятелче — продължи той и извади пакет „Лъки Страйк“. Взе си цигара и ми подхвърли пакета. — Как е там, в мината? — попита, палейки цигарата, и издиша дима през късия си, дебел нос.

— Не е място, което човек би избрал, за да прекара почивката си — отвърнах, след като запалих цигарата и му върнах пакета. — Пълно е с плъхове човекоядци.

Малките му очи се ококориха.

— Плъхове? Чувал съм, но не вярвах — примигна, гледайки цигарата си. — Докато беше там, видя ли някакви цигари с марихуана?

— Около два милиона. Не спрях, за да ги преброя, но това е само предположение. Сигурно са повече.

Ухили ми се, показвайки малките си счупени зъби.

— Уха! Толкова много? Казах й, че ги крие там, но тя не ми повярва. Как са опаковани?

— В сандъци. Коя е тя?

Той ме погледна навъсено.

— Аз задавам въпросите, приятелче, а ти отговаряш.

Изведнъж ми хрумна идея.

— Какво сте намислили? Да ограбите Барът?

— Позна, приятелче. Ще вземем цигарите с марихуана. Вече си имаме своя организация. — Той се изправи. — Е, хайде да тръгваме. Нагоре по хълма вдясно. Действай!

Продължихме по хълма. Вече беше прекалено тъмно и не виждах къде стъпвам. Джо обаче имаше очи на котка. Непрекъснато ме насочваше, предупреждаваше ме да се пазя от скалите и шубраците — виждаше толкова добре, сякаш се движехме през деня.

Изведнъж каза:

— Спри!

Спрях и зачаках.

Той изсвири пронизително. Миг по-късно на няколко ярда пред нас проблесна светлина и аз видях грижливо скрита зад преграда от дървета и храсти, умно замаскирана дървена хижа, вкопана в склона на хълма.

— Хубава е, нали? — попита Джо. — Построихме я сами. Забелязваш я, чак когато се изправиш пред нея, а дотогава вече ще сме те напълнили с олово като църковен покрив. Върви. Влизай направо.

Тръгнах. Вратата беше отворена и аз се озовах в голяма стая, обзаведена с груби мебели. Пред горящия огън с ръце зад гърба и с цигара в сочните си червени устни стоеше Мери Джеръм.

II

Една бяла нощна пеперуда изпържа около ветроупорния фенер, висящ от гредата в центъра на стаята, и хвърли огромна сянка върху пода. После рязко се отклони от светлината, прелетя доста безпомощно през стаята и докато минаваше покрай Джо, той се пресегна, перна я към пода и я смачка с крак.

Не му обръщах внимание какво прави. Гледах Мери Джеръм — последния човек, който очаквах да намеря в тази хижа.

Беше облечена в каубойска риза в червено и жълто и яркожълти панталони от рипсено кадифе, а тъмната й коса беше скрита под червена копринена кърпа. Лицето й изглеждаше по-бледо и по-изпито, откакто я бях видял предния път, но все още беше приятна за гледане.

— Здравей — казах аз, — може и да не ми повярваш, но те търсих навсякъде.

— По-тихо, приятелче! — изсъска Джо. — Никой не те е карал да държиш реч. Седни и млъкни.

Опря пистолета в гръбнака ми и ме бутна към едно кресло, обърнато към огъня.

Седнах.

— Къде го откри? — попита Мери Джеръм.

Джо й се ухили, очевидно страшно доволен от себе си.

— Беше в мината. Видяхме го да излиза от горния тунел. Хукна през пустинята, но го настигнахме.

— Сам ли беше?

— Да, разбира се.

— Защо тогава е тръгнал към пустинята?

Джо се намръщи и прокара пръсти през късата си, къдрава коса.

— Какво имаш предвид?

— Ако е искал да избяга, щеше да побегне към магистралата, нали? — попита търпеливо тя.

Лицето на Джо загуби оживеното си изражение. Обърна се и ми се озъби:

— Какви си ги забъркал, човече? Не беше ли сам?

— Не естествено. С мен беше едно момиче. Отиде за ченгетата.

Мери примирено повдигна рамене.

— За нищо не ставаш, Джо — изрече презрително тя. — Объркваш всичко, с което се захванеш.

— По дяволите! — изръмжа Джо и лицето му почервеня. — Откъде можех да знам?

— Както и да е. Но смятам, че трябва да направиш нещо.

— Да — нацупи се той и ме изгледа свирепо. — Хубава работа! Това означава, че трябва да се върна в онази проклета мина. Ще се погрижиш ли за него?

Мери кимна.

— Бъди спокоен. Побързай, Джо.

— Да ти оставя ли пистолета?

Мери Джеръм взе тежкото оръжие и го обхвана здраво.

— Тръгвай, Джо.

Той ме погледна.

— Недей да си мислиш, че не знае как да си служи с него.

Джо излезе от хижата.

Чух го как гази през храстите надолу по хълма. Щеше да му отнеме най-малко половин час, за да стигне до мината.

По това време Мифлин вече щеше да е там.

Мери Джеръм се отмести от огъня и седна в едно кресло срещу мен, но в далечния край на стаята. Сложи пистолета в скута си и се отпусна назад, подпирайки глава на облегалката.

Обмислих възможността да се втурна към нея, но реших, че не ме чака нищо друго, освен куршум в главата.

— Струва ми се, че отдавна не сме се виждали — заявих аз. — Ти ли каза на Пола, че съм в мината?

— Да. И аз не знам защо. Май започвам да се размеквам — гласът й прозвуча уморено.

— Кой е този Джо? Твой приятел?

— Не съвсем — вдигна глава и се взря в мен. — Изгаряш от желание да ми задаваш въпроси, нали? Е, добре. Вече не се правя на интересна. Изчезвам. Смятах, че ще се справя с Джо. Оказа се обаче, че не мога.

— Хайде да духнем заедно.

Мери поклати глава.

— Изключено. На Джо няма да му хареса, а и аз не бих си позволила да постъпя така с него. Ще изчакаме малко. Ако не се върне, ще тръгнем.

— Ами ако се върне? — попитах и предпазливо се придвижих към ръба на стола. — Какво ще стане с мен?

Сви рамене.

— Той няма да ти направи нищо лошо. Джо не е такъв човек. Ще те държи тук, докато е готов да замине. Излишно е да се притесняваш — вдигна пистолета и го насочи към мен. — Седни и се отпусни. Оставаш тук, докато дойде Джо.

Не се тревожех много, защото бях почти сигурен, че Джо няма да се върне.

— А каква е твоята роля в пиесата?

Тя се усмихна горчиво.

— Не се ли сещаш? Аз съм жената на Лий.

Отново се придвижих напред на стола и вперих поглед в нея.

— Жената на Дедрик?

— Чу ме добре.

— Но той е женен за Сирийна Маршланд.

— Първо се ожени за мен — посегна към пакета с цигари, запали една и се втренчи намръщено в огъня. — Лий е в състояние между другото да извърши и нещо дребно като например двуженство.

— Имаш предвид, че бракът му със Сирийна е незаконен?

— Да. Тя, разбира се, тогава не знаеше, но сега знае — Мери отново се усмихна горчиво.

— Ти ли й каза?

— Казах на баща й.

— Затова ли дойде да те види в хотел „Бийч“?

Тя вдигна вежди.

— Ти си разбрал? Да, тогава му казах. Трябваше да изчезна веднага. Даде ми хиляда долара, за да не им се мяркам пред очите.

— Хайде да не го претупваме. Предлагам да започнем отначало. Кога се омъжи за Дедрик?

— Преди около четири години — не си спомням точно датата. Не е нещо, което ценя високо. Да си омъжена за Лий не е особено романтично. Срещнах го в Париж и се влюбих. Той е от онези мерзавци, по които повечето жени хлътват. Винаги имаше много пари и сякаш никога не вършеше нищо. Мисля, че парите му ме привлякоха. Е, получих си заслуженото — хвърли цигарата в огъня и посегна за друга. — Разбрах, че вкарва контрабандно наркотици. Джо работеше с него. Дедрик ме убеди да му помагам. Нямаш представа колко убедителен може да бъде. После се запозна с тази жена. Въобще не знаех какво е замислил. Често отсъстваше със седмици и аз реших, че подготвя някаква доставка. После изчезна, без да ме предупреди. Джо и аз трябваше да продължим да се занимаваме със сделките му. Джо се опита, но нещо все не му достигаше. Полицията за малко не ни залови. Успяхме да се измъкнем от франция и пристигнахме тук. Тогава разбрах, че се е оженил за Сирийна Маршланд. Отидох при Барът. Известно ти е какъв е той, нали?

Отговорих й, че ми е известно.

— Човек трябва да внимава с него — каза тя, а лицето й се вкамени. — И той ме измами. Каза, че Лий се е оженил за Сирийна Маршланд, за да пипне парите й, и след като го направи, ще се върне при мен. Помоли ме да му съдействам, да стоя настрани от Лий и да му дам пълна свобода на действие. Повярвах му като пълна глупачка. Бях отседнала в хотел „Юандос“ и на връщане от срещата с Барът някой стреля по мен. Разбрах, че Барът ще се опита да се отърве от мен, и се преместих в хотел „Бийч“. — Тя ме погледна и попита: — Интересно ли ти е?

— Малко или много — да. Макар че се надявах да чуя друго, но няма значение. Продължавай.

— Какво се надяваше да чуеш?

— Довърши разказа си, а аз ще ти обясня после.

Тя сви рамене.

— Не остана кой знае колко много. Мислех си, че ако се срещна с Лий, ще успея го убедя да се върне при мен. Разбрах, че ще ходи в Оушън Енд, и отидох да го видя. Тогава попаднах на теб и научих, че вероятно е бил отвлечен. Не е бил отвлечен, нали?

— Не. Но инсценирайки собственото си похищение, той прибра петстотин хиляди долара от Сирийна, а това не е малка сума. За последен път го видях в дома на Барът.

— Четох във вестниците. Напълно в стила му. Е, друго няма. Знаех, че Барът държи запасите си от марихуана в мината. Двамата с Джо се съюзихме. Исках да си отмъстя на Барът. Идеята ми беше да изгорим стоката му. Тя струва хиляди. Но Джо имаше други планове. Реши да отмъкне цигарите и да основе собствена организация. Търговията с наркотици е прекалено гадна за мен. Писна ми. Джо няма да стигне доникъде. Не е достатъчно умен за тази работа. Оттеглям се. Той вече си въобразява разни неща — Мери сви устни. — Жената не може дълго да живее мирно и тихо под един покрив с мъжа. Рано или късно той започва да й досажда.

— Някои жени могат — отвърнах аз и й се ухилих.

Изведнъж най-неочаквано в далечината се чуха изстрели и ни накараха да се изправим на крака.

— Какво е това? — попита рязко Мери и изтича до прозореца.

— Може би ченгетата преследват Джо — отвърнах с надежда аз. — Но за по-сигурно ще изгася фенера.

Докато прибирах фитила на ветроупорния фенер, последваха още изстрели, вече много по-наблизо, и аз бързо откачих фенера от куката и духнах блещукащото пламъче.

— Джо и Мак! — извика Мери и отвори вратата.

Проблясъците от изстрелите осветиха тъмнината навън. Някъде в долината отговориха на стрелбата и в дървения покрив се забиха куршуми.

Дишайки тежко, Джо и Мак се втурнаха в стаята и захлопнаха вратата.

III

Известно време нито единият от двамата не можеше да каже нищо. Подпряха се задъхани на стената, докато куршумите плющяха по масивните стени на хижата, а стрелбата отекваше в долината.

— Дай пушките! — каза Джо задъхано. — Барът!

Мери притича през стаята. Чух я, че отваря някакъв шкаф. Върна се с две пушки и ги подаде на Джо и Мак.

— Ти ще участваш ли? — попита ме тя толкова спокойно, сякаш беше седнала на чаша чай.

— Да, щом е Барът, ще участвам — отвърнах аз.

Върна се при шкафа и извади още две пушки и торба с патрони.

— Какво стана, Джо? — попита тя, докато зареждахме пачките.

— Страшна работа! Момчетата са налетели право на тях. Около десетина са, начело с Барът. Мисля, че е дошъл да прибере стоката. Сигурно са забелязали камионите ни и затова се нахвърлиха върху нас.

— Откъде ни дойде тази беля на главата? — изръмжа Мак. — Нямате представа какво чудо беше! — стоеше коленичил пред прозореца и обърна глава, за да погледне Мери. — Те бяха на ръба на кариерата, а ние — долу. Сякаш стреляха по зайци. При първия залп уцелиха Хари, Лу и Джордж. Останалите се скрихме зад камионите. Пълзяха около ръба на кариерата и един по един ни избиваха, докато останах само аз. Стоях и чаках. Накрая решиха, че всички са ни очистили, и слязоха, за да проверят. Хари и Джордж бяха живи — тежко ранени, но все още дишаха. Барът застреля и двамата в главата. Успях да се измъкна, докато оглеждаха другите. Бях стигнал до ръба на кариерата, когато се появи Джо. Забелязаха го. Тъпакът пушеше. Виждаше се от една миля. Тръгнаха след нас. Казах на Джо да не стреля, но той непрекъснато пукаше. А те, разбира се, просто се приближаваха. Надявах се, че ще изчезнем в тъмнината, но не и с Джо, който осветяваше цялото поле. И така, ето ни нас тук, а те са там — навън. Ще падне голяма веселба.

Джо отбеляза:

— Улучих двама. Как можа да си помислиш, че ще стоя със скръстени ръце, след като тази сган стреляше по мен?

Докато разговаряха, разглеждах долината под хижата. Преди да започнеше да изкачва хълма, човек нямаше къде да се скрие. Веднага щом стъпеха на хълма, щяха незабелязано да се озоват пред вратата на хижата.

Закрепих пушката на перваза, вгледах се в тъмнината и натиснах спусъка. Почти веднага шубракът в отдалечения край на долината се освети от светкавици и куршумите зачукаха по стените на хижата.

— Те са в началото на долината — казах аз. — Ако успеят да я пресекат, с нас е свършено.

— След няколко минути луната ще изгрее — обади се Мак. — Когато идвахме насам, беше точно под върха на хълма. Тогава ще разполагаме със силна светлина.

Стори ми се, че видях раздвижване, прицелих се и стрелях.

Дребната, неясна фигура отново се скри. Джо и Мак стреляха едновременно. Последва слаб вик. Тези двамата може и да не бяха много силни в акъла, но стреляха добре.

— Още един боклук отпътува — отбеляза Джо със задоволство.

Сложих ръка върху рамото на Мери и я придърпах към себе си.

— Може ли по някакъв начин да се излезе оттук, освен през вратата? — попитах я шепнешком.

Тя поклати глава.

— Ами покривът?

— Има стълба, която води към него, но оттам няма как да се измъкнем.

— Сигурна ли си?

— Бихме могли да използваме въже, но ще е трудно.

— Мисля, че трябва да погледна — отвърнах аз. — Ще се намери ли въже?

— Има едно в кухнята.

Изведнъж Джо стреля отново.

— Погледнете — изрева той, — идват!

В долината се виждаха шест-седем бягащи фигури. Всички стреляхме веднага, щом успяхме да заредим. Две от фигурите паднаха. Останалите се оттеглиха назад зад прикритието на отсрещното възвишение.

— Дай въжето — казах на Мери. — И отключи капака. Може би ще ни се наложи да изчезнем бързо.

— Какво си шепнете вие двамата? — попита Джо подозрително.

— Подготвяме бягството — отвърнах. — През покрива.

— Имате огромни шансове — изсумтя той. — Ще ви застрелят като зайци, когато луната изгрее.

— Все пак може да ни се наложи. — Първите лъчи на луната се появяваха над върха на хълма. — Ето я.

След две-три минути долината се обля в бяла светлина.

— Е, най-накрая стана лошо за тях — заяви Мак, седнал върху подгънатите си крака. — Оттук е изключено да не ги улучим.

— Според теб какво са намислили? — попита притеснено Джо. — През последните няколко минути въобще не са се обаждали.

— Не е и нужно — казах аз. — Чакат луната да освети хижата и тогава ще се обадят. Ще ни виждат съвсем ясно през прозорците.

— Намерих въжето — извика от съседната стая Мери.

— Качвам се на покрива — отвърнах аз. — Погрижи се за тях.

— Ти по-добре се погрижи за себе си — отбеляза саркастично Джо. — Не очаквай, че ще ти изпратя цветя на погребението.

Влязох във вътрешната стая.

Мери държеше фенерче. Насочи лъча към късата стълба, стигаща до капака на покрива.

— По-добре да не се качваш — посъветва ме тя. — Сигурна съм, че ще те видят.

— Ей, вие двамата, прикривайте ме с огън — извиках към външната стая. — Качвам се на покрива.

— Надявам се да прекараш добре — отвърна Мак и се изхили.

Започнаха да стрелят към долината. Изчаках, ослушвайки се, но никой не отвърна на огъня.

— Чудя се какво са намислили — промърморих. — Е, хайде да видим как е горе.

Изкачих се по стълбата и много внимателно вдигнах капака. Отместих го встрани и огледах простиращия се пред мен равен покрив.

Лунната светлина падаше направо върху него и беше светло като през деня.

Над мен хълмът се издигаше стръмно и не предлагаше никакво прикритие, нито пък някаква възможност за катерене. Да се опиташ на силната светлина да издраскаш по него от покрива би било чисто самоубийство. Единственият шанс беше да се изчака, докато луната се извърти и тази част на склона попадне в сянка. Не знаех дали щяхме да имаме толкова време.

Спуснах се надолу по стълбата.

— Няма да стане. Въжето не би помогнало. Прекалено светло е. След един час може би ще успеем, но не и сега.

— След един час ще сме хвърлили топа — обади се весело Джо от другата стая.

— Какво ще кажеш да пийнем по едно кафе? — предложих на Мери. — Сигурно ще прекараме тук известно време. Докато го направиш, аз ще отида оттатък да погледам.

Върнах се във външната стая. Мак дъвчеше незапалена цигара и се взираше в долината. Джо седеше на ръба на един стол и надничаше зад рамката на прозореца.

— Не видя момиче в кариерата, нали? — попитах Мак.

— Не. Защо?

— Когато ме забелязахте, с мен беше едно момиче. Изпратих я да доведе ченгетата.

— Това няма да ни помогне. Стрелбата не се чува отвъд долината. Не знам защо, но е така. Ако не тръгнат да ни търсят, няма да разберат, че се води битка — каза Джо. — Пък и гордостта ми би била накърнена, ако трябва да ме спасява ченге.

— Аз пък мисля, че мога да пренебрегна гордостта си — отвърна Мак и се изхили. — Предпочитам да ме пипне ченге, отколкото да попадна в ръцете на Барът.

— Смяташ ли, че е безопасно да се пуши? — попита Джо.

— Седни на пода, ако на всяка цена трябва да запалиш, а аз ще те сменя.

— Ти си готин, приятелю. Радвам се, че не те застрелях.

— И аз.

Седна на пода и запали цигара.

— Тези отрепки не показват голяма инициатива, нали? — отбеляза Мак. — Може би са се чупили.

— Излез и ще разбереш — изсмя се Джо. — Бас държа, че мътят нещо.

И аз си мислех същото. Докато долината плуваше в светлина, беше разбираемо защо не се показваха. Но след като луната се извъртеше, навярно щяха да се размърдат.

Мери влезе с чашите с кафе. Джо подправи своето, като измъкна от джоба си плоско шишенце.

— Някой да иска ром? — той размаха шишето.

Мак се обслужи и ми подаде шишето, но аз поклатих глава.

— За мен само кафе.

— Смяташ, че имаш шанс да се измъкнеш? — попита Джо, сърбайки шумно кафето.

— Защо не?

— Млъкни, Джо! — рязко извика Мак. — Караш ме да се чувствам отчаян и потиснат. Ако те застрелят, никой няма да плаче за теб.

— Това е лъжа! — разпалено отвърна Джо. — Старата ми майка ще плаче. — Изправи се и отиде да си сипе още кафе. — Имам и една сюрия мацки. Страшно ще им липсвам.

Изведнъж се чу продължителна поредица от изстрели. Един от храстите в далечината сякаш избухна в пламъци, когато картечницата запя мъртвешката си песен.

— Залегни! — изревах и се хвърлих на пода.

Джо направи две крачки към вратата, залитна, бавно се обърна и се свлече.

Никой не се помръдна. Картечницата продължи да нарежда. Куршумите летяха през прозорците, врязваха се във вратата, чукаха по отсрещната стена. После стрелбата спря също така изведнъж, както беше започнала.

— Внимавай — предупредих Мак и пропълзях до Джо. Куршумите го бяха разрязали през гърдите, както се отваря консерва.

— Мъртъв ли е? — попита Мери и от треперещия й глас разбрах, че е уплашена.

— Да.

— Надявам се, че ще се измъкна, за да кажа на майка му — заяви Мак. — Обзалагам се, че ще окачи знамена. Винаги е мразела този негодник.

— Не се показвай през прозореца и не ставай! — наредих му аз и пропълзях до Мери, която беше коленичила до другия прозорец.

— Спокойно — отвърна Мак. — Бях сигурен, че този кучи син е намислил нещо.

Картечницата отново започна да мели. В стаята засвистяха куршуми.

— Внимавай! Идват! — изрева Мак.

Виждах ги как тичат на лунната светлина. Криволичеха, за да не ги вземем на мушка. Мак свали един, но останалите пет пресякоха долината и изчезнаха в храстите.

— Лошо — казах аз и приклекнах, понеже от рамката на прозореца хвърчаха трески. — Покриха се. Могат да стигнат незабелязано чак до вратата на хижата.

— Няма да успеят да влязат, без да бъдат застреляни — отвърна Мак. — Къде е ромът на Джо? Ще ми се да ударя още една глътка.

Пропълзя до Джо, обърна го по очи и извади шишето от задния му джоб.

След като огънят спря, вдигнах пушката и изстрелях три куршума към храстите, където беше скрита картечницата.

Последва рязко раздвижване. Някакъв мъж изскочи, стискайки картечницата, и се срина по очи.

— Хубав изстрел — отбеляза Мак, който се беше върнал до прозореца. — Ако някой от тези разбойници иска да вземе картечницата, ще трябва да излезе на открито.

Изплющяха изстрели и ни накараха да се отдръпнем. Няколко куршума продупчиха вратата.

— Вече са пред хижата — прошепнах на Мери. — Влез в другата стая.

— Защо? — пребледняла, тя се взираше в мен с големите си очи.

— Върви, без да задаваш въпроси.

Подчини се и запълзя на четири крака.

— Имаш ли автоматичен пистолет? — попитах Мак, допрял устни до ухото му.

Той кимна.

— И Джо има.

Допълзях до Джо, открих пистолета и се върнах при Мак.

— Слушай: ще се кача на покрива. В момента, в който започна да стрелям, отвори вратата. Ако имаме късмет, когато те забележат, ще бъде твърде късно. Трябва да стреляш бързо и да ги уцелиш. Петима са, не забравяй.

— Ще те свалят в момента, в който се покажеш на покрива.

— Решил съм да рискувам.

От тъмнината долетя глас:

— Излезте или ще ви очукаме.

Пропълзях по пода към вътрешната стая.

Мери ме чакаше.

— Качвам се. Съвсем наблизо са и може би ще ги изненадаме. Не мърдай оттук и си отваряй очите. Нищо чудно да стане напечено.

Докато се катерех по стълбата, си помислих, че последното ми изречение беше чудесен пример за сдържано изказване, омаловажаващо опасността.

Леко бутнах капака и изчаках, ослушвайки се. После бавно се изправих, така че главата и раменете ми се показаха над отвора. Нищо не последва. Чудех се дали хората, които бяха останали в долината, наблюдаваха покрива. Надявах се да не са се сетили за него. Излязох на ярката лунна светлина и почувствах как ми премалява, но не спрях.

Напредвах бавно, притиснат до покрива, и внимавах да не вдигам шум. Очаквах всеки момент да ме застрелят откъм долината. Покривът изглеждаше безкрайно дълъг. Пълзях едва-едва към края му, придвижвайки се инч по инч. Изтрещяха изстрели и аз подскочих, но те бяха насочени към вратата, а не към мен. Възползвайки се от шума се придърпах напред, докато бях в състояние да виждам от ръба на покрива.

Погледнах надолу към шубраците, които се спускаха стръмно към долината. Нищо не помръдваше. После забелязах някакъв мъж, клекнал зад една скала на около двайсет ярда от хижата. Стоях неподвижно и изследвах терена. Открих и останалите, разположени в полукръг пред хижата. Нито един от тях не беше изложен на риск. Всичките бяха защитени от скалите и храстите. Можех да застрелям двама, но другите трима щяха да ме повалят, ако Мак не ги изпревареше. Реших, че е по-безопасно и по-разумно да му кажа къде се крият, преди да се опитам да убия някой от тях.

Когато започнах да пълзя в обратната посока, един от мъжете вдигна очи и ме видя. Нададе вик и стреля. Куршумът прелетя покрай лицето ми. Стрелях бързо и той падна. После се завъртях и стрелях във втория от веригата. Той се изправи на крака. Отдръпнах се рязко. Под мен избухна стрелба и куршумите вдигнаха трески от мястото, където преди малко беше главата ми.

Приведен на две, се затичах към отвора. От другата страна на долината захвърчаха куршуми. Чух ги как жужат покрай мен и едва не паднах, спускайки се надолу по стълбата.

— Ранен ли си? — попита задъхано Мери.

— Не.

Без да спирам, хукнах към външната стая навреме, за да видя как Мак, изправен на отворената врата, мяташе светкавици също като генерал Къстър, когато е оказвал съпротива за последен път в живота си.

Приближих се до него. Той спря и се отдръпна зад рамката на вратата.

— Опердашихме ги, приятелче! — възкликна той. — И петимата. Какво ще кажеш да се втурнем към храстите, преди останалите да дотърчат.

Мери дойде при нас.

— Хайде — заявих аз. — Това е единственият ни шанс. Мак ще излезе първи, а после ти. Аз идвам след вас. Бягайте към храстите. Готова ли си?

Тя кимна.

— Тръгвайте!

Мак излетя през вратата към гъстия шубрак.

IV

Лежахме в тъмнината на храстите на доста голямо разстояние от хижата и се взирахме в долината. По хълмовете нищо не помръдваше, нямаше стрелба, нито се чуваха гласове.

Мак потърка лицето си с ръка и сви рамене. Сега пустинята беше студена и вятърът, идващ от хълмовете, хапеше.

— Мълчат си — каза тихо той.

— Да. — Взех наполовина изпразненото шише с ром от него и го предложих на Мери. — Пийни си малко, преди този човек да го е пресушил.

Тя поклати глава.

— Добре съм.

Наклоних шишето и алкохолът опари гърлото ми. Това не беше моята представа за питие, но вършеше работа в студа.

— Мисля, че можем да продължим — заявих аз. — Няма смисъл да лежим тук, след като никой не идва насам.

— Смяташ ли, че са се върнали в мината? — попита Мери.

— Може би. Хайде да отидем да видим. Той сигурно е решил да вдигне цигарите, вместо да загуби още хора. Ако имаме късмет, ченгетата ще го пресрещнат.

— Стига да не е заловил момичето — обади се Мак и се изправи на крака.

— Да тръгваме.

Поведох ги, като вървях бързо, но се прикривах. Не исках да рискувам. Пътят се спускаше надолу. Пред нас храстите започнаха да се разреждат и хълмът постепенно се сливаше с долината. Оставаха ни още около петдесет ярда, за да стигнем до равната, открита част на пустинята.

Спряхме и огледахме терена. Лунната светлина се отразяваше в пясъка. На половин миля можеше да се забележи всяко движение.

— Ако все още са на хълма, ще ни застрелят в гръб — промърмори Мак. — Ще пробваме ли?

— Да. Двамата останете тук. Ако нищо не ми се случи, последвайте ме.

— Умираш да си създаваш неприятности — каза Мак и ме потупа по гърба.

Мери заяви със спокойния си, делови тон:

— Едва ли са горе. Мисля, че са отишли в мината.

Надявах се, че е права. Спуснах се по полегатия склон към пясъка. Хукнах, криволичейки с приведени рамене. Напредвах бързо. Нищо не се случи. Изминах неколкостотин ярда, спрях и се обърнах. Мак и Мери тичаха след мен. Изчаках ги да ме настигнат.

— В мината са. Раздалечете се и не спирайте. Залегнете, ако започнат да стрелят.

Побягнахме по неравния пясък към мината. От време на време почивахме, но аз непрекъснато ги пришпорвах. Притеснявах се за Пола. Чудех се дали е успяла да се измъкне. Тишината ме тревожеше. Ако Мифлин беше пристигнал, щяха да се чуват изстрели.

След малко полегатият ръб на кариерата се показа. Дадох им знак да спрат и да се приближат към мен.

— Оттук нататък ще изминем пътя пълзешком. Барът сигурно е сложил пост. Не бива да налетим на него. — Продължих, обръщайки се към Мери: — Ти ще бъдеш най-отзад. Остави всичко на нас с Мак.

Отново потеглихме, вече съвсем бавно, използвайки всяка възможност за прикритие, без да вдигаме шум.

Мак изведнъж посочи с пръст и аз различих главата, очертана на хоризонта, преди човекът да коленичи зад храста. Гледаше към нас.

Мак доближи устни до ухото ми:

— Този е само за мен. Участвал съм в охранителен отряд. Точно по моята част е.

Кимнах и го видях как запълзя към поста, заобикаляйки го.

Мери се плъзна по пясъка и легна до мен. И тя беше забелязала главата на хоризонта. Чакахме. Не се случи нищо и аз започнах да се чудя какво е намислил Мак.

Изведнъж човекът се изправи леко и погледна към нас. Представляваше прекрасна мишена на фона на пясъка и на лунната светлина. После се задави и заби лице в земята.

Мак ни махна и отново изчезна зад дюната. Запълзях и дадох знак на Мери да ме последва.

— Нищо не разбра — прошепна Мак, когато се приближих до него. — Вече ми става забавно.

Стигнахме до ръба на кариерата и погледнахме надолу.

Блестящите фарове на двата камиона осветяваха сцена на трескава дейност. Част от мъжете товареха дървените сандъци в камионите, докато останалите се спускаха, залитайки, по стръмната пътека от тунела и носеха още сандъци. Единият от камионите беше готов, а другият — пълен до половината.

Изправен на входа на тунела, Барът ръкомахаше и крещеше на хората си да побързат.

Ръката на Мак се повдигна и мерникът на пистолета се закова върху гърдите на Барът, но аз сграбчих китката му.

— Не! Моето момиче сигурно е долу. Не е успяла да избяга. Ще отида да я потърся. Ако ме забележат, стреляй, като започнеш от Барът.

Той кимна и аз бавно се впуснах в опасното пътуване надолу към кариерата. От време на време под краката ми се посипваха камъни и аз се сгушвах зад храстите, затаявайки дъх. Но мъжете бяха прекалено заети с товаренето на сандъците в камиона, за да проявяват предпазливост.

Възползвайки се от тъмнината, стигнах до дъното на кариерата. Имаше възможност да се прикривам добре и аз напредвах бавно към камионите.

Вече чувах гласа на Барът, който ругаеше потните мъже, подканяйки ги. Продължих, докато най-после стигнах до пълния камион. Надникнах в кабината, така че никой да не може да ме види.

Пола беше вътре, с вързани ръце и крака и със запушена с кърпа уста. Обърна се и ме забеляза. Отворих вратата и скочих в кабината.

Изглеждаше бледа и малко изплашена, но веднага щом извадих кърпата от устата й, тя ми се усмихна.

— Радвам се да те видя — каза тя с дрезгав глас.

— И аз — отвърнах и прерязах въжето върху китките й. — Какво се случи с теб, Пола? Направо на тях ли налетя?

Тя кимна, разтривайки китките си, докато освобождавах глезените й.

— Барът мисли, че все още си в мината. Въобще не му минава през ума, че съм била там. Сметна, че се опитвам да вляза. Има намерение да ме вкара там, веднага щом приключат с товаренето.

— Нека си мисли каквото ще. Хайде, трябва да стигнем до ръба на кариерата. Горе ни чакат приятели.

Скрити зад камиона започнахме да отстъпваме тихо назад по начина, по който се бях приближил. Когато стигнахме до средата на пътеката, зад нас изведнъж долетя вик, който ни накара да замръзнем на местата си. Обърнахме се. Барът се взираше в тунела. Тримата мъже до камиона също бяха вперили погледи натам. Обезумелият, смразяващ вик се повтори. Внезапно Барът стреля в тунела, изкрещя и неистово побягна надолу по пътеката към камионите.

— Плъховете! — извиках аз и хванах Пола за ръката. — Качвай се колкото може по-бързо нагоре.

Мери и Мак откриха стрелба към кариерата, докато ние се катерехме по стръмния склон. Чувахме изстрелите и виковете, но не се обърнахме, нито спряхме, докато не се хвърлихме, останали без въздух, в храстите, надвиснали от ръба на кариерата.

Мак се стрелна към нас.

— Плъхове! — сочеше с пръст, а месестото му червено лице се беше удължило от ужас. — Виж ги! Тези хора долу нямат никакъв шанс.

Погледнах в кариерата. Гъмжеше от плъхове. Бяха заобиколили петимата мъже, които стреляха към тях. Барът размахваше ръце и крещеше ужасено. Три огромни звяра скочиха върху него и той изчезна под разлюляното море от гладки кафяви тела. Останалите мъже бяха повалени на земята от втурналите се надолу по пътеката откъм тунела плъхове, които пищяха и се бореха да се докопат до тях.

Хванах Пола.

— Хайде да се махаме оттук.

Хукнахме през пясъка към магистралата.