Разбери сам

I

Огледах коридора. Не се виждаше никой. От едва доловимия шум разбрах, че за някои от обитателите зад множеството врати денят беше започнал, дори и само с търкаляне в леглото.

Излязох от стая №23 и затворих вратата. Свалих си шапката и си избърсах лицето с носната кърпа. Запалих цигара и поех дълбоко дима. Помогна ми малко, но не чак толкова. Имах нужда от голяма доза чисто уиски, което да гаврътна набързо.

Пресякох коридора и застанах пред вратата на червенокосата. От ляво имаше картонче, на което пишеше: Мис Джой Дредън. Всеки работен ден след пет часа.

Почуках с нокти на вратата, вдигайки не повече шум, отколкото би вдигнала мишка, която гризе дървена ламперия, но беше достатъчно силно.

Вратата се отвори около осем инча и мис Дредън надникна през процепа. Изглежда, беше загубила простодушието си, доверчиво и гостоприемно изражение.

— Е?

Големите й зелени очи ме гледаха подозрително и предпазливо.

Реших да не губя време и да й говоря с език, който би разбрала и оценила.

— Искам да получа малко информация срещу заплащане — заявих аз и й подадох визитната си картичка. — Тарифата ми е двайсет долара за десет минути — чиста пара и гарантирана дискретност.

Прочете картичката ми с напрегнатото изражение на човек, който не чете много и се затруднява с дългите думи. Правеше видими усилия да не движи устните си, докато разгадаваше буквите. После открехна малко по-широко вратата и ми върна картичката.

— Да видя първо парите.

Проста, пряма душа, помислих си аз, която преминава директно на интересуващата я тема, без да задава излишни въпроси.

Извадих портфейла си и й показах две съвсем нови десетдоларови банкноти. Не й ги дадох. Само й ги показах. Тя ги изгледа така, както малко дете би изгледало чувала на Дядо Коледа, и отвори вратата.

— Влез. Не ме интересува кой си, но от тези мангизи наистина ме засърбяха ръцете. Сигурен ли си, че искаш информация, а не нещо друго?

Минах покрай нея и влязох в стаята, която беше малко по-голяма от отсрещната и доста по-приятна и уютна. Имаше легло, канапе, два фотьойла, няколко скъпи китайски килима върху сивата подова настилка и саксии с червени и жълти бегонии върху масата в нишата до прозореца.

Сложих шапката си на стола и казах, че съм сигурен относно желанията си. Протегна бялата си ръка с тъмночервени лакирани нокти.

— Хайде да се разберем за десет. Не че не ти вярвам, но това е добър принцип. Ще пийнеш ли нещо или да ти направя кафе?

Дадох й едната от десетдоларовите банкноти, мислейки си, че делото ми струваше скъпо. От сутринта непрекъснато раздавах пари.

Сгъна банкнотата и я скри в сутиена си, докато й отговарях, че един скоч е съвсем подходящ в случая.

Не й се свидеше. Връчи ми бутилка и чаша и ми каза да се обслужа сам.

— Само за секунда да си взема кафето.

Когато се върна, вече бях с две питиета пред нея. Сложи подноса на масата и се отпусна на канапето, показвайки чифт дълги стройни крака, които биха ме накарали да се разколебая, ако главата ми вече не беше пълна с мисли от съвсем друг характер. Проследявайки изучаващия ми поглед, тя метна края на пеньоара на мястото му и вдигна вежди.

— Детектив ли си?

— Нещо такова. Не съвсем, но би могло да се каже и така.

— Знаех си аз. Още щом те видях, разбрах, че не си обикновен сваляч. Имаш хубави очи. Сигурен ли си, че не искаш да се позабавляваш малко?

Поведох любезен разговор, но тя ме прекъсна, махайки с ръка, и приятелски ми се ухили до уши.

— Зарежи ги тия приказки, миличък. Само се помайтапих. Не ми се случва често да ме посещават красиви мъже, които да не започват да ме събличат, веднага щом вратата се затвори. Това е нещо ново и ми харесва. Какво искаш да разбереш?

Сипах си още едно питие.

— Обектът на разследването е Грейси Леймън. Познаваш ли я?

Лицето на мис Дредън стана сериозно.

— По дяволите! Нима пилееш пари, за да научиш подробности за нея?!

Уискито ме беше ободрило. Всъщност беше толкова силно, че почти се бях съвзел.

— Един мой клиент си има неприятности с полицията. Грейси би могла да ми помогне да го измъкна. Тази е единствената причина за интереса ми към нея.

— Тогава питай Грейси. Защо дойде при мен?

— Съмнявам се, че ще ми свърши работа. Мъртва е.

Тя подскочи и разля кафето върху голото си коляно. Изпсува тихо, остави чашата и се избърса с носната си кърпичка.

— Как можеш да говориш такива неща? — Тъй като не казах нищо, а само я погледнах, тя продължи: — Сериозно ли твърдиш, че е мъртва?

— Наистина е мъртва. Току-що бях в стаята й. Виси от вътрешната страна на вратата на банята.

Жената потрепери леко, направи гримаса, после отново потрепери и посегна към бутилката.

— Смятах я за една малка глупачка, но не предполагах, че е чак толкова захлупена. Проблемът при нея беше, че не можеше да се откаже от марихуаната.

— Помислих си го. Миризмата се усеща в стаята.

Извадих табакерата си и й предложих.

Взе си една цигара и двамата запалихме. После Джой си сипа уиски в кафето и го изпи.

— Ужасно се изплаших — призна тя. — Противно ми е да слушам за подобни неща.

— Видя ли я снощи?

— Да, непрекъснато се засичаме с нея.

— Кога?

— Отивах да вечерям, а тя се прибираше. По-късно се срещнахме отново на стълбите. Сигурно е излизала, докато съм се хранила навън. Качихме се заедно.

— По кое време беше?

Мис Дредън не особено успешно потисна прозявката си.

— Беше късно. Към три и половина, мисля. Не обърнах внимание, но беше доста късно.

— Сама ли беше?

Тя поклати глава.

— О, не. Както обикновено — с мъж. Чудя се какво намират у тази мръсна, малка… — тя не довърши изречението и се намръщи. — Е, не би трябвало да говоря така за нея, след като вече е мъртва.

— Как изглеждаше мъжът?

— Прекалено изискан за нея. От онзи тип мъже, по които страшно си падам. Приличаше на Кларк Гейбъл. Не по външния си вид, а по маниерите.

— Как беше облечен?

— С елегантен бежов костюм от каша, бяла филцова шапка и рисувана на ръка вратовръзка. Носеше тъмни очила със стъкла като понички. Според мен си ги беше сложил, за да не го разпознае някой от приятелите му, ако случайно го види с нея. Обичайните номера, които мъжете използват.

Вече седях на ръба на стола, правейки адски усилия да запазя самообладание.

— И беше с тънки черни мустаци и сурово лице?

— Точно така. Познаваш ли го?

— Срещнах го да слиза по стълбите тази сутрин.

— Тази сутрин? — очите й се ококориха учудено. — Но след като е мъртва…

— Да. Умряла е доста отдавна. По моите предположения, преди около осем часа.

— Искаш да кажеш, че е влязла в банята и се е обесила, докато той е седял в стаята?

— Видях го на стълбите преди двайсетина минути. Смъртта е настъпила преди осем часа, да речем около четири часа сутринта. Очевидно е умряла, докато той е бил в стаята й, или е излязъл преди четири, а по-късно се е върнал по някаква причина.

Тя се облегна на възглавниците на канапето и започна да си вее с ръка.

— Може и така да е било, нали? Гледай ти! Почти се бях впрегнала.

Спомних си слабото брадясало лице на мъжа. Ако си беше тръгнал снощи, защо не се беше обръснал сутринта, преди да излезе? Може и да съществуваше някакво обяснение, но докато не го научех, бях склонен да си мисля, че е прекарал нощта в стаята на Грейси.

Фактът беше твърде важен, за да го оставя да ми се изплъзне. Трябваше да се убедя със сигурност.

Изправих се.

— Ето другите десет долара, които ти дължа. Благодаря ти за съдействието. Вземи парите и стой настрана. Нека някой друг да я намери.

— Ох! Няма да мога да мигна, като знам, че тя е там.

— Ако някакво яко ченге те заведе в управлението и започне да те обработва, съвсем няма да можеш да мигнеш. Стой настрана.

— Няма ли да се обадиш в полицията?

Поклатих глава.

— Не възнамерявам да си губя времето с някакво самоубийство. Ще се изненадаш, когато установиш колко бързо ще открият отсъствието й. Винаги става така. — Извадих портфейла си и й подадох банкнотата. — Ако те питат нещо, не споменавай за мен. Кажи им за мъжа с бежовия костюм, но само ако се поинтересуват.

Взе десетте долара и ги прибра в сутиена си.

— Ще си мълча за теб.

Оставих я да седи на канапето, хапейки намръщено долната си устна. Изглеждаше много по-нещастна и по-притеснена, отколкото в началото, когато я видях за първи път.

Излязох в коридора и се огледах. Със задоволство установих, че никой не ме наблюдава, и влязох в стая №23. Затворих вратата и започнах бързо и системно да претърсвам стаята.

Исках да открия доказателство, което да ми ме убеди, че слабият мъж е прекарал нощта тук. Не знаех какво точно търся. Но все едно продължавах да ровя.

Най-напред разгледах леглото и открих няколко черни косъма на възглавницата. Грейси беше руса. Дори и да е лежал на възглавницата, това не означаваше, че е останал през цялата нощ. Но можеше да се приеме, че е било точно така.

Чак когато бях прегледал всеки инч от апартамента и се канех да се откажа, намерих доказателството, което ми беше нужно. В малката кухня имаше два шкафа. В единия стояха чашите и чиниите за кафе и плитките чинии за хранене, а в другия — кани, дълбоки чинии и най-различни съдове и прибори за готвене. При каните имаше чаша и чиния за кафе. Те не би трябвало да бъдат в този шкаф. Тогава ми хрумна идея. Насочих вниманието си към кофата за боклук. Най-отгоре върху отпадъците имаше малка купчинка утайка от кафе, която още беше топла. Нямаше никакво съмнение — бяха изсипани от кафеварката по някое време тази сутрин.

Тази сутрин Грейси със сигурност не си беше варила кафе. Ако мъжът се беше върнал заради нещо, което може би е забравил, едва ли би си правил кафе. Никой не би бил в състояние да ме убеди в противното. Но ако е спал тук, нищо чудно да е решил да пие кафе, преди да си тръгне. Проявил е страхотно хладнокръвие, след като определено е знаел, че Грейси виси мъртва в банята. Помислих си, че фактът му е бил известен, преди да си легне, което беше още по-хладнокръвна постъпка от негова страна.

После всичко ми стана ясно — проблесна в съзнанието ми като неонова светлина върху тъмно небе. Грейси не се беше самоубила. Бяха я убили.

II

В по-тъмната част на фоайето имаше телефонен автомат. Отворих вратата и влязох в кабината. Миришеше така, сякаш известно време в нея бяха отглеждали коза, при това не особено чиста.

Задържайки дъх, сложих носната си кърпа върху старата слушалка и избрах номера.

След малко някакъв глас изблея:

— Полицейско управление. На телефона е сержант Харкър.

— Свържете ме с лейтенант Мифлин — казах аз, отдалечавайки слушалката от устните си. Сигурно съм прозвучал като духа на бащата на Хамлет.

— Кой се обажда?

— Хари Труман. Побързайте. Може и да не сте се сетили, но за мен времето е пари.

— Един момент — отвърна сержантът. Чух го, че извика: „Тук ли е лейтенант Мифлин? Търси го някакъв човек. Името му е Хари Труман. Звучи познато, нали? Срещал съм го някъде.“

Някой нарече лейтенанта с крайно неприлична дума.

После в ухото ми долетя познат глас:

— На телефона е лейтенант Мифлин — каза той строго. — Кой се обажда?

— Искам да ви съобщя за едно обесено момиче. Стая №23, етаж 2, Фелман Стрийт №274. Ако отидете там веднага, ще откриете улика в кофата за боклук. Не бъдете прекалено сигурен, че е самоубийство, и си направете труда да проверите самоличността на момичето. Заслужава си.

— Кой сте вие? — попита Мифлин.

Чуваше се скърцането на писалката му, докато записваше адреса.

— Нямам представа — отвърнах аз и затворих.

Прибрах носната кърпа в джоба си и с бързи, тихи стъпки се отправих към входа. Разполагах с не повече от три минути, за да изчезна. Полицаите в града може и да не бяха особено интелигентни, но при спешни случаи действаха бързо.

Докато затръшвах вратата на буика, едно момче с оръфано яке и мръсен панталон от каша скочи върху стъпалото. Пъхна си кирливото лице през отворения прозорец.

— Ей, мистър, трябва веднага да отидете на Коръл Роу №2. Много е важно.

Запалих мотора, поглеждайки в огледалото. Очаквах след мен да избръмчи полицейска кола.

— Някакъв човек ми даде един долар, за да ви предам. Каза, че е спешно. Щели сте да разберете за какво става дума.

Слезе от стъпалото и хукна надолу по улицата. Нямах време да го гоня. Исках, но необходимостта да се махна от мястото ме накара да се откажа. Вече чувах в далечината звука на полицейската сирена. Полетях към Бийч Роуд.

Никога не бях чувал за Коръл Роу, но сигурно беше някъде в Коръл Гейбълс. Отправих се в тази посока, защото ми беше любопитно. В момента си мислех какво ли не. Чудех се дали старият келнер ме е запомнил и дали е забелязал номера на колата ми. Най-много се притеснявах да не ме задържи Мифлин. Той щеше да се справи с убийството на Грейси и без моята помощ. Имах други по-належащи задачи. Ако решеше да води разпит и стигнеше до келнера, навярно щеше да получи описанието ми. Естествено нямаше да му стане приятно, че не съм го дочакал. В края на Бийч Роуд завих наляво към крайбрежието и паркирах на свободното пространство, заобиколено от макари с въжета и варели от нефт.

Коръл Гейбълс не е място, където човек може да се разхожда без ескорт или пистолет. Дори и ченгетата обикалят по двойки и почти всеки месец намират на някоя уличка човек със забит нож в гърба.

Когато слязох от буика и огледах дългото пристанище, наблъскано с малки кораби и риболовни траулери, разбрах, че в мен се взират мъже, които лениво се влачеха на групи под лъчите на слънцето, изключително колоритни в изпоцапаните си дочени панталони и разноцветни ватирани фланели. Претегляха ме с тъмните си, шарещи очи.

Избрах си един, който беше сам и безцелно дялкаше лодка от парче дърво.

— Ще ми кажеш ли къде е Коръл Роу?

Изгледа ме от горе до долу, извърна се, за да се изплюе в мазната вода на пристанището, и посочи с палец през рамо в посока към кафенетата, павилионите за риба и другите заведения, които бяха обърнати към брега.

— Зад бара на Йейт — каза сопнато той.

Барът на Йейт е двуетажна дървена сграда, където, стига да не ти пука с кого ще ядеш, можеш да получиш хубава супа от миди и десетгодишна бира, от която ще ти се завърти главата, ако не внимаваш. Бил съм там два-три пъти с Кърман. Заведението е от ония, в които е възможно да се случи и наистина се случва всичко.

— Благодаря — отвърнах аз и пресякох широкия път към бара.

Отстрани на дървената сграда имаше малка уличка. Високо на стената висеше табела, на която пишеше: Към Коръл Роу.

Спрях, за да запаля цигара, и огледах уличката с известна предпазливост и без никакво въодушевление. Високите стени скриваха слънцето. Краят на уличката тъмнееше, смърдеше и беше подозрително тих.

Пъхнах ръка под сакото си, за да се убедя, че ще успея да извадя бързо пистолета, ако се наложи, и продължих спокойно натам.

Когато уличката свърши, под прав ъгъл от нея започваше Коръл Роу. Неприветлив, мрачен двор, ограден от трите страни от изоставени сгради, които в миналото са служили за пристанищни складове. Сега не изглеждаха нищо повече от пълни с плъхове съборетини.

Високо над главата ми върху синьото небе се виждаха очертанията на стръмните черни покриви на сградите.

Стоях в началото на уличката, гледах сградите и се чудех дали няма да попадна в клопка.

Отсреща проядена от червеи врата висеше на една панта. В центъра беше закована месингова табелка с цифрата 2.

Ето го: Коръл Роу №2. Сега зависеше само от мен дали да вляза или не. Докато оглеждах мястото, дръпнах силно от цигарата. Вътре навярно беше тъмно като в гроб, а аз нямах фенерче. Дъските сигурно бяха изгнили и щеше да бъде невъзможно да се движа безшумно. Въпреки всичко реших да продължа и да видя какво ще стане.

Хвърлих цигарата, пресякох двора и стигнах до висящата врата. Не се чувствах по-спокойно от кокошка, преследвана от автомобил. Сърцето ми блъскаше в ребрата, но не се отказах, тъй като обичам да се подлагам на изпитания, и смятам, че от време на време е полезно за духа да бъде укрепван с подобни действия.

Дебнешком се изкачих по каменните стъпала и надникнах в дългия тъмен коридор.

Пред мен се изпречи стълбище. Някои от стъпалата му бяха продънени, сякаш нечии стъпки се бяха оказали прекалено тежки за проядените от червеи дъски. Нямаше перила и изкачването изглеждаше чисто самоубийство. Реших да не се занимавам с него, а да разуча коридора.

Подът скърцаше и стенеше под краката ми, докато се придвижвах бавно и предпазливо в миришещия на застояло мрак. Пред себе си изведнъж чух шум от тичащи плъхове. Звукът ме накара да застина и косата на тила ми се изправи. За всеки случай, а и навярно за да събера кураж, извадих пистолета.

В края на коридора имаше отворена врата. Спрях, преди да надзърна в помещението. Освен тъмнина, не се виждаше нищо друго. Не бързах да вляза и след няколко секунди забелязах, че през цепнатините на дъсчените стени се процеждаше слаба светлина, но все още вътре беше прекалено тъмно. Изключително внимателно направих няколко крачки напред и спрях, след като бях минал през входа. Нямаше смисъл да продължавам, нито пък да оставам повече тук. Ако някой се криеше, не можех да го видя, а се съмнявах, че и той щеше да ме забележи, но по отношение на последното грешах.

Изведнъж до мен изскърца дъска. Изсвистяването на спускащата се палка разсече въздуха. Хвърлих се напред и встрани.

Нещо много тежко ме удари по рамото и от болката изпуснах пистолета. Ударът беше насочен към главата ми и щеше да ме приспи за дълго, ако не бях отскочил.

Паднах на ръце и колене. Краката на човека се докоснаха леко до мен, пръстите му заопипваха ръцете ми, стигнаха до лицето ми и ме уловиха за гърлото — дълги, силни пръсти, влажни и студени.

Притиснах брада към гърдите си, за да не може да ме стисне, изправих се и на свой ред се опитах да го хвана. Ръцете ми докоснаха сакото му и стигнаха до здравия му бицепс. Това ме ориентира къде е лицето му. Забих му къс, силен удар, който сякаш попадна някъде около ухото му.

Последва стон и тежест, която би могла да бъде около двеста фунта, се стовари върху мен и ме сплеска на пода. Пръстите се забиха във врата ми, а до лицето ми стигна топъл, учестен дъх.

Но този път той нямаше насреща си момиче. Вероятно не е имал затруднения с Грейси, но аз със сигурност щях да му ги създам.

Сграбчих палците му и ги огънах назад. Дъхът му спря и той изстена от болка. Изскубна пръстите си, защото му дадох възможност, и докато се изправяше, замахнах силно и го халосах по бузата. Отскочи с мъчителен вик.

Почти се бях изправил, а пръстите на ръцете ми докосваха пода, когато той отново връхлетя върху мен. В тъмнината едва забелязах очертанията на фигурата му, докато се приближаваше, и скочих към него. Сблъскахме се като връхлитащи един върху друг бикове. Олюля се назад и аз го уцелих в корема. Ударът не беше достатъчно силен, за да го събори, но въздухът му излезе, изсвистявайки като спукана гума.

В съзнанието ми изплува сгърчената фигура с мръсната синя нощница, която висеше от вътрешната страна на вратата на банята, и това ме вбеси. Продължавах да напредвам и му нанасях удари отляво и отдясно, като невинаги улучвах, но полагах особено старание да бъдат болезнени, ако го уцелех. Получих един по брадата, който отметна главата ми назад, но не беше достатъчно силен, за да ме накара да спра.

Задъхваше се и бързо отстъпваше назад. Отказах се да замахвам, защото го загубих от погледа си. Само чувах тежкото му дишане и си мислех, че е някъде точно пред мен. За миг стояхме в тъмнината и се опитвахме да се видим, ослушвахме се и дебнехме дали някой от двамата изведнъж няма да предприеме нещо.

Стори ми се, че забелязах сянката му в мрака на около ярд вляво от мен, но не бях сигурен. Тропнах с крак и сянката отскочи като подплашена котка. Преди да успее да стъпи здраво на краката си, аз се хвърлих към него и уцелих с юмрук врата му. Ударът прозвуча като сатър, разсичащ голямо парче говеждо месо.

Той изхриптя, падна по гръб, изправи се с пълзене и отново отстъпи назад. Вече проявяваше нетърпение да прекрати срещата и да се прибере вкъщи. Втурнах се напред, за да го довърша, но стъпих на прогнила дъска, която поддаде под тежестта ми, и аз се строполих, оставайки без въздух.

В този миг бях в ръцете му, но той не прояви интерес. Мислеше си само как да се прибере вкъщи.

Хукна към вратата.

Опитах се да се изправя, но кракът ми беше заклещен здраво в прогнилата дъска. Забелязах висока фигура с широки рамене, очертана в рамката на вратата, водеща към мрачния коридор. После тя изчезна.

Когато се изправих на крака, вече нямаше смисъл да го гоня. След подобен старт беше изключено да го открия в многобройните убежища на Коръл Гейбълс.

Закуцуках, псувайки, към вратата. Нещо бяло, което лежеше в коридора, привлече погледа ми. Наведох се, за да го вдигна.

Беше бяла филцова шапка.

III

Барманът в заведението на Йейт приличаше на бивш борец. Вече беше поостарял, но все още достатъчно як, за да въдворява ред.

Сервира ми сандвич от ръжен хляб и пържена шунка и пинта бира. Докато се хранех, стоеше, подпрял косматите си ръце на бара и се взираше в мен. В този час на деня барът беше празен. Имаше не повече от пет-шест мъже на масите, пръснати в помещението — рибари и ловци на костенурки, които чакаха да започне отливът. Не ми обърнаха внимание, но барманът, изглежда, беше очарован от мен. Набразденото му от белези лице беше замислено и от време на време прокарваше огромната си като лопата ръка върху бръснатата си глава, сякаш за да склони ума си да заработи.

— Някъде съм ти виждал мутрата — каза той, подръпвайки смачкания си нос. — Идвал си и друг път, нали?

Високият му фалцет би затруднил дори и някое момче от църковен хор.

Отговорих му, че съм идвал и друг път.

Кимна, почеса се там, където някога е било ухото му, и показа белите си, равни зъби.

— Никога не забравям мутрите. Дори и ако дойдеш след петдесет години, ще те позная, факт.

Помислих си, че едва ли ще живеем толкова дълго, но не го изрекох на глас.

— Странно как някои хора помнят физиономии — отбелязах. — Де и аз да бях такъв. Днес се запознавам с някого, а на следващия ден го подминавам. Не е добре за работата ми.

— Да — съгласи се барманът. — Вчера дойде един човек, не се беше отбивал от три години. Дадох му пинта отлежала бира, преди да поръча. Винаги пие отлежала бира. Това се казва памет.

Ако ми беше сервирал отлежала бира, без да ме попита, не бих спорил с него. Нямаше вид на човек, който има търпение да спори.

— А сега искам да изпробвам паметта ти — заявих аз. — Висок, слаб, широкоплещест. Носи бежов костюм и бяла филцова шапка. Появявал ли се е тук вчера?

Ниското и набито тяло се вцепени. Очуканото космато лице стана строго.

— Не е много умно да се задават въпроси тук, братко — отвърна той, снишавайки глас. — Ако не искаш да си загубиш предните зъби, дръж си устата затворена.

Отпих от бирата и го погледнах над ръба на чашата.

— Не получих отговор на въпроса си — отбелязах аз, оставих чашата и извадих банкнота от пет долара. Държах я между пръстите си, така че само аз и той я виждахме.

Погледна надясно, после наляво, намръщи се, поколеба се за миг и отново се огледа. Направи го толкова очевадно, че ми заприлича на актьор любител, изпълняващ за първи път ролята на шпионин.

— Дай ми ги с една цигара — изрече той, без да помръдне с устни.

Дадох му цигарата и банкнотата. Само пет от шестимата мъже в бара го видяха, че ги взема. Шестият беше с гръб към него.

— Едно от момчетата на Барът, — каза той. — Не заставай на пътя му — опасен е.

— Да, както и комарът, ако се оставиш да те ухапе — отвърнах и си платих бирата и сандвича.

Докато загребваше парите, го попитах:

— Как се казва?

Погледна ме нацупено и се отправи към другия край на бара. Изчаках, за да се убедя, че няма да се върне, изсулих се от стола и излязох на горещото следобедно слънце.

Джеф Барът — твърде възможно, помислих си аз. Не знаех, че действа с момчета. Имаше сериозна причина да затвори устата на Грейси. Започнах да се чудя дали не е организаторът на отвличането на Дедрик. Ако беше, нещата се връзваха добре, дори прекалено добре.

Докато вървях към мястото, където бях паркирал буика, се чудех също така дали Мери Джеръм не е свързана по някакъв начин с Барът. Крайно време беше да се заема с нея. Реших да отскоча до гаража „Акми“ и да задам някой и друг въпрос.

Подкарах бързо по Бийч Роуд, навлязох в Хоторн Авеню и завих наляво към Футхил Булевард.

Слънцето печеше силно и аз спуснах синия сенник върху предното стъкло. Слънчевите лъчи, преминаващи през синьото стъкло, изпълниха колата с мека, приятна светлина, която ме накара да се почувствам така, сякаш съм в аквариум. Гаражът „Акми“ беше на ъгъла на Футхил Булевард и Холивуд Авеню, обърнат с лице към пустинята. Не беше нещо особено и аз се чудех защо Лут Ферис е избрал толкова изолирано, отдалечено от града място за бензиностанцията си.

Имаше шест колонки, две водонапорни кули, наредени пред голям хангар от стомана и рифелна ламарина, който служеше за ремонтна работилница. Вдясно се намираше разнебитена тоалетна и снекбар, а зад хангара, почти скрита от погледа, имаше грозна, тантуреста къща с плосък покрив.

В миналото бензиностанцията може и да е изглеждала добре. Все още се забелязваха следи от синьо-бели квадрати върху сградите, но соленият въздух, пясъкът от пустинята, ветровете и дъждът, бяха победили красотата и никой не си беше направил труда да се намеси в неравната битка.

Пред една от колонките беше спряло нискоокачено двуместно бентли — черно и блестящо на слънчевата светлина. До отдалечения край на рампата, водеща към работилницата, имаше четиритонен камион.

Никой не се виждаше наоколо и аз бавно се приближих до една от колонките. Бронята на колата ми беше на няколко ярда от задницата на бентлито.

Натиснах клаксона и зачаках, като гледах напрегнато, но не видях нищо, което да възбуди любопитството ми.

След малко едно момче в син омазан гащеризон излезе от работилницата, сякаш денят току-що беше започнал и се чудеше какво да прави с него. Мина мудно покрай бентлито и повдигна вежди, без да проявява какъвто и да било интерес.

Сигурно беше шестнайсетгодишно, но изглеждаше значително по-лукаво и по-греховно, отколкото подобаваше на възрастта му. Изцапаното му с масло лице беше слабо и студено, а малките му зелени очи играеха хитро.

— Десет — казах аз, извадих цигара и я запалих. — И не се напрягай. Обикновено си лягам след полунощ.

Изгледа ме със студен, празен поглед и заобиколи задната част на колата. Не свалях очи от брояча на колонката, за да не ме измами в рестото.

След малко се появи отново и протегна измърляната си лапа. Платих му.

— Къде е Ферис?

Зелените очи се вдигнаха към лицето ми, а после се изместиха встрани.

— Извън града.

— Кога ще се върне?

— Знам ли?

— А мисис Ферис?

— Тя има работа.

Посочих с пръст към къщата.

— Там ли?

— Няма значение къде, заета е — отвърна момчето и се отдалечи.

Тъкмо се канех да изкрещя след него, когато иззад работилницата се показа висока безупречна фигура в светъл кариран спортен костюм, кафява шапка със спусната над окото периферия и кървавочервен карамфил в бутониерата — Джеф Барът.

Наблюдавах го, без да се помръдна. Знаех, че не може да ме види през тъмносиния сенник.

Изгледа разсеяно буика, преди да се качи в бентлито, и се отправи към Бийчуд Авеню.

Момчето беше влязло в работилницата. Имах чувството, че ме гледа, макар че не го виждах. Изчаках малко, размишлявайки. Дали присъствието на Барът тук беше случайно? Едва ли. Спомних си, че според Мифлин Барът върти търговия с марихуана. Знаех, че самият той е наркоман. Дали и фактът, че Мери Джеръм беше наела кола от този забутан гараж, също беше случаен? Изведнъж осъзнах, че правя открития и напредвам за първи път, откакто бях започнал да се занимавам със случая. Реших да прослушам мисис Ферис.

Слязох от буика и тръгнах по циментовата пътека, която минаваше покрай работилницата и водеше към къщата. Момчето стоеше на тъмно точно зад вратата на работилницата. Впери безжизнен поглед в мен, докато отминавах. И аз се втренчих в него.

Не помръдна, нито пък каза нещо, и аз продължих. Завих зад ъгъла на хангара и потеглих по пътеката към къщата.

В занемарената градина имаше въже с пране — мъжки потник, дамска фланелка, къси и дълги чорапи и извехтял дочен гащеризон. Пъхнах се под дългите чорапи и почуках на олющената врата.

Последва дълга пауза и тъкмо когато се канех да почукам отново, когато вратата се отвори. Изправеното на входа момиче беше дребно, набито и размъкнато, на възраст между двайсет и трийсет години. Изглеждаше така, сякаш животът й от дълго време не е весел, от толкова дълго, че е престанало да й прави впечатление. Нескопосно изрусената й коса стърчеше на всички страни. Лицето й беше подпухнало, а очите — зачервени от плач. Само суровите й, твърдо стиснати устни показваха, че й е останала някаква сила — не много, но достатъчно.

Изгледа ме подозрително.

— Кого търсите?

Повдигнах шапката си.

— Мистър Ферис вкъщи ли е?

— Не. Кой го търси?

— Разбрах, че е заел кола на някоя си мис Джеръм. Исках да си поговоря с него за дамата.

Бавно отстъпи назад и ръката й хвана дръжката на вратата. Канеше се да я затръшне под носа ми.

— Той не е у дома, а аз нямам какво да ви кажа.

— В правото си съм да платя за информацията — отвърнах бързо, тъй като вратата започна да се притваря.

— Колко?

Гледаше като гладно куче кокал.

— Зависи от това, какво ще науча. Мога да ги докарам до сто.

Върхът на белезникавия език пробягна по устните й.

— Каква информация.

— Мога ли да вляза? Няма да ви отнема много време.

Тя се поколеба. В ума й се бореха подозрение, страх и глад за пари. Както обикновено, парите надделяха. Отмести се встрани.

— Е, заповядайте! Не е кой знае колко подредено, но имам много работа.

Въведе ме в една стая в задната част на къщата. Беше занемарена, мръсна и мизерна. Мебелите сякаш бяха купени от количката на вехтошар. Докато стъпвах по протрития килим, от него се издигаха облачета прах. По полицата над камината и по стените имаше следи от пръсти. „Не е кой знае колко подредено“ беше последното нещо, което човек можеше да каже за стаята.

Тя седна в едно кресло, което хлътна под тежестта й, и ме погледна притеснено и подозрително.

— Момчето каза, че съпругът ви не е в града. Не му вярвам — заявих аз.

— Не знам къде е — очите й изведнъж се напълниха със сълзи и тя извърна глава. — Според мен е офейкал.

По гърба ми пролазиха тръпки.

— Какво ви кара да мислите така?

Тя потърка очи с опакото на ръката си.

— А доларите? Нямам пукнат цент. Той изчезна, като остана да дължи пари на кого ли не. Не мога да си купя дори и храна.

— Ще ги получиш, ако имаш да ми кажеш нещо съществено.

Лицето й стана строго.

— В състояние съм да ти кажа много неща. Те мислят, че не знам нищо, но се лъжат. Държа си очите и ушите отворени. Всичко за тях ми е известно. Писна ми от тая дупка. Ще ги издам, ако ми дадеш достатъчно пари, за да се махна оттук.

— Кого ще издадеш?

— Лут и Барът.

Извадих си портфейла. Беше много отънял. Имах само трийсет долара. Измъкнах една двайсетдоларова банкнота и я размахах пред очите й.

— Ще се намерят още. Колко искаш?

Тя се наведе напред и грабна двайсетте долара от ръката ми.

— Петстотин и ще ти изпея всичко.

— Да не мислиш, че съм изтъкан от пари? Сто.

Изгледа ме втренчено и хладно.

— Това е цената. Дали ще приемаш, си е твоя работа. Ще изчезна оттук. Ще ти дам свидетелски показания, под които ще се подпиша. Ще разкрия далаверите им. Ако си съгласен, дай парите и ще научиш много неща.

— Трябва да знам какво купувам. Ще получиш пет стотака, ако информацията ти ми върши работа. Слушам те.

Тя се колебаеше, вперила поглед в мен.

— За кого работиш?

— За Перели.

— Ще ти кажа нещичко — най-накрая склони тя. — Останалото ще разбереш, когато получа всичките пари. Лут, Барът и Дедрик са най-крупните контрабандисти на марихуана по крайбрежието. Пласират милиони цигари с марихуана в цялата страна и в Париж, Лондон и Берлин. Лут отговаря за Лос Анджелис и Сан Франциско. Барът се грижи за Лондон и Ню Йорк. Дедрик снабдява Париж и Берлин. Стига ли ти за начало?

— Сигурна ли си за Дедрик?

Усмихна ми се презрително.

— Да. Чувала съм ги да си говорят. Смятат, че съм тъпа, но аз не съм. Ако се бяха отнесли с мен както трябва, щях да си държа устата затворена. Знам къде държат марихуаната. Почти няма нещо, което да не ми известно. А ти ще го научиш за пет стотачки и ще ти излезе на сметка.

— Какво можеш да ми кажеш за Мери Джеръм?

Хапеше долната си устна, а очите и бяха сурови.

— Всичко, дори и къде е в момента.

— Къде е тя?

— Беше в хотел „Бийч“, но вече не е там. Нищо повече няма да разбереш, докато не видя парите. Знам защо отвлякоха Дедрик. Пак повтарям — ще разкрия далаверите им, но първо искам да ми бъде платено.

— Добре. С кола съм. Ела в кантората ми. Ще си получиш парите и ще си поговорим на спокойствие.

— Няма да мръдна оттук. Знам ли къде ще ме закараш.

— Ще те заведа в кантората си. Хайде.

— Не, да не съм луда!

— Какво търсеше Барът в гаража преди малко?

— Нямам представа. Идва при момчето. Ето как се държат с мен. Дори не си прави труда да се види с мен. Приказва си с момчето и си тръгва. А Лут не се е връщал, откакто замина с онази жена.

— Имаш предвид Мери Джеръм?

— Не разбрах коя беше. Нищо чудно да е била и тя. Чух Лут да говори с нея. Заяви й: „Добре, миличка, не се вълнувай толкова много. Идвам веднага.“ Дори не сметна за нужно да ми каже довиждане. Качи се на колата и потегли. Оттогава не съм го виждала.

— Кога беше това?

— В нощта, когато беше отвлечен Дедрик.

— По кое време?

— Малко преди осем.

— Барът има ли нещо общо с похищението на Дедрик?

— Стига ти толкова, мистър. Дай ми парите и ще чуеш края. Зная всичко, но няма да изрека нито дума повече, докато не ми бъде платено за останалата част.

— А ако извикам ченгетата? Пред тях ще се наложи да говориш безплатно.

Тя се изсмя.

— Ще ми е интересно да видя как ще ме накарат да говоря безплатно. Ако не бяха парите, нямаше да чуеш нищо от мен.

— По-добре ела в кантората ми. Ако те оставя тук, някой от тях може да дойде и да те пречука. Ликвидираха Грейси Леймън, защото знаеше прекалено много.

— Не ме е страх. Мога да се грижа за себе си. Иди да донесеш парите.

Реших, че си губя времето, опитвайки се да я накарам да продължи да ми разказва.

— Ще се върна след половин час.

— Ще те чакам.

Излязох от мизерната стая и се отправих по пътеката към буика.

IV

Пола ме погледна остро от засипаното си с хартийки бюро, когато влетях в кабинета й.

— Дай ми веднага петстотин долара — казах задъхано. — Вече изскачат разни неща. Вземи бележник и молив и тръгвай. По пътя ще ти обясня за какво става въпрос.

Тя не започна да се суети. Пола винаги запазваше спокойствие. Стана, приближи се до сейфа, отброи двайсет и пет двайсетдоларови банкноти, отвори чекмеджето, взе си бележника, грабна чантата и онова дребно нещо, с което покриваше върха на главата си и наричаше шапка, и беше готова да тръгне — заниманията й отнеха точно дванайсет секунди.

Когато излизахме, помоли Трикси да я изчака, докато се върне. Трикси се натъжи, но никой не му обърна внимание.

В коридора дадох зор на Пола да побърза.

— Хей!

Гласът на Марта Бендикс, който прозвуча като старши сержант, готов да издаде команда, ме блъсна в тила.

Погледнах през рамо.

— Не ме задържай, нямам никакво време.

— Не искаш ли да чуеш нещо за онази личност — Суки? Току-що ми се обадиха. Няма никакви грехове. Първокласен прислужник. Работи при Маршланд от десет години — изрева Марта. — Кога ще ми дадеш парите?

— Ще ги получиш, не се притеснявай — изкрещях й и набутах Пола в асансьора.

— Тази жена би надвикала и бик — отбеляза язвително Пола, докато асансьорът се влачеше към първия етаж.

— Сто и петдесет долара отидоха на вятъра — промърморих мрачно. — Надявах се, че ще изровя нещо за шофьора. Е, случва се. Ако ми провърви, ще обърна хода на делото.

Доста поприказвах, докато пердашех с пълна сила с буика по Оркид Булевард, Бийч Роуд и Хоторн Авеню. Имах да съобщя учудващо много новини на Пола, откакто се бяхме видели за последен път.

Накрая, когато завих по Футхил Булевард, стигнах и до мисис Ферис.

— Това наистина е страхотно разкритие — заявих аз. — Дедрик се занимава с контрабанда на марихуана! Какво ще кажеш? За пет стотака ще ми даде свидетелските си показания, под които ще се подпише.

— Но откъде си сигурен, че говори истината?

— Ще вземем показанията и ще я завлечем в полицията. Ще си получи парите, но всяка нейна дума трябва да бъде проверена.

Намалих скоростта и спрях пред бензиностанцията. Момчето не се появи. Слязох от колата, последван от Пола.

— Къщата е отзад.

Тръгнахме по пътеката край работилницата. Надникнах в хангара. Момчето го нямаше вътре. Усетих гърдите си стегнати в обръч и хукнах. Когато Пола ме настигна, вече чуках на вратата на къщата.

Никой не отговори. Не последва нищо.

— Е, аз я предупредих — заявих разярено, отдръпнах се назад и ударих с рамо вратата.

Не беше направена, за да се отнасят по подобен начин с нея, ето защо се отвори с лекота.

Стояхме един до друг в малкия тъмен вестибюл.

— Мисис Ферис! — извиках аз. — Мисис Ферис!

Тишина.

— Е, това е то. Тези мошеници действат бързо. По-добре остани тук, а аз ще огледам жилището.

— Да не би да е променила решението си и да е офейкала? Поклатих глава.

— Изключено. Парите й трябваха страшно много. Сигурно момчето им се е обадило.

Оставих Пола във вестибюла и обиколих стаите. Не открих жената.

Върнах се обратно.

— Няма я в къщата. Или са я отвлекли, или са я изплашили и тя е избягала.

Мислех си за сгърчената фигура със синята нощница, която висеше от вътрешната страна на вратата на банята. Ако мисис Ферис знаеше толкова, колкото твърдеше, че знае, животът й вече не струваше пет пари.

— Влез в спалнята и виж дали не си е взела някакви дрехи — обърнах се към Пола. — Едва ли има много.

Пола се вмъкна в спалнята, а аз — в задната стая, където бяхме разговаряли с жената. Огледах я, за да открия нещо, което да ми подскаже, че е изчезнала.

След малко Пола дойде при мен.

— Доколкото разбрах, не липсва нищо. В шкафовете и чекмеджетата няма празни места, всичко е подредено.

— Иска ми се да знам къде е момчето. Ако можех да го накарам да проговори…

— Вик!

Пола гледаше през прозореца. Приближих се до нея.

— Какво е това до хангара? Не е ли…

На края на градината имаше барака, в която държаха инструментите. Вратата й беше открехната. На пода лежеше нещо бяло.

— Изчакай тук. Ще ида да видя.

Стигнах до задния вход, отворих го и бързо се отправих към бараката. Приближавайки я, извадих пистолета си. Бутнах вратата и се взрях в полумрака.

Беше там, лежеше по очи, хванала с ръце главата си, сякаш за да я предпази.

Представих си как ги е видяла, че идват по пътеката и как си е загубила ума и е хукнала презглава по пътеката към бараката. Сигурно са я застреляли от задния вход и не са си направили труда да отидат до нея и да видят дали е мъртва.

Обърнах се и бързо се върнах в къщата.

Във фоайето на хотел „Бийч“ се бяха изтегнали няколко възпитани, добре облечени и доста охранени мъже. Докато се приближавахме към рецепцията, всички впериха поглед в глезените на Пола. Администраторът беше висок, гъвкав млад мъж с руса, чуплива коса, розово лице и обезверени светлосини очи.

— Добър вечер — поздрави той, покланяйки се леко на Пола. — Имате ли резервация?

— Не, нямаме намерение да отсядаме в хотела — отвърнах аз и поставих служебната си визитна картичка пред него. — Надявам се, че можете да ми дадете известна информация.

Русите вежди се повдигнаха. Взря се в картичката, прочете я, вдигна я и още веднъж я прочете.

— А, да, мистър Малой. С какво мога да ви бъда полезен? — хвърли отново поглед към Пола и несъзнателно опипа вратовръзката си.

— Опитваме се да открием една млада жена, за която предполагаме, че е била тук на дванайсети или по-вероятно на единайсети.

— Нямаме право да отговаряме на въпроси, свързани с нашите гости, мистър Малой.

Беше скован като вдовица на благородник, наблюдаваща танц с балони, изпълняван от разголени танцьорки.

— Това е разбираемо. Но тя е сестра на тази млада дама — посочих Пола. Погледът й изпод ресниците накара коленете му да омекнат. — Избягала е от къщи и ние сме много разтревожени.

— О, ясно — той се поколеба. — Щом случаят е такъв, бих могъл… Как се казва?

— Мислим, че се е регистрирала под чуждо име. Струва ми се, че нямате практика да приемате неомъжени жени, нали?

Поклати със съжаление глава.

— Всъщност не. Мисля, че знам кого имате предвид. Мис Мери Хендерсън, ако си спомням добре — бързо отметна страниците на книгата за регистрации, прокара добре поддържаните си пръсти по колоната от имена и спря. — Да, мис Хендерсън. Висока, тъмнокоса, красива. Тя ли е?

— Прилича на нея. На дванайсети вечерта беше облечена в официална рокля в цвят бордо и черно копринено наметало.

Той кимна, избърса устните си със снежнобяла носна кърпа и удостои Пола с ослепителна усмивка.

— Значи е мис Хендерсън.

— Чудесно. Кога пристигна?

Той погледна книгата.

— На дванайсети в шест часа.

— Когато напусна хотела, остави ли някакъв адрес?

— Страхувам се, че не.

— Кога си тръгна?

— На тринайсети. Сега си спомних. Доста се изненадах. Беше резервирала стаята за една седмица.

— С кола ли беше?

Служителят се намръщи, изгледа красивото, напрегнато лице на Пола и сякаш получи вдъхновение от него, защото отвърна:

— Не. Или поне пристигна без кола. Но преди да се качи в стаята, се уговори да вземе под наем. Каза, че й е нужна за вечерта, понеже възнамерява да излиза.

— Вие ли наехте колата?

— Да. Работим с гаража „Акми“, сигурно го знаете.

Отговорих му, че го знам.

— Ферис докара колата около шест и половина — седем часа и я остави за мис Хендерсън.

— Видя ли я?

Администраторът повдигна вежди.

— Не, разбира се, не беше необходимо.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Какво стана с колата?

— Все още е в нашия гараж. Добре, че ми напомнихте. Обикновено Ферис ги прибира. Трябва да му се обадя.

— Имате ли нещо против да я погледна?

— Не, естествено.

— Каква е?

— Черен Линкълн. Пазачът ще ви я покаже — изглеждаше объркан.

— Благодаря ви! А, още нещо. Някой посети ли мис Хендерсън, докато беше тук?

Той се замисли за миг.

— Един господин. Да, точно така. Пристигна на тринайсети следобед. Тя освободи стаята, след като човекът си тръгна.

Запалих цигара, преди да го попитам:

— Видяхте ли го?

— Да, разбира се. Попита за нея на рецепцията — той отново избърса устните си с носната кърпа и с крайчеца на окото си погледна с възхищение Пола.

— Можете ли да го опишете?

— Беше възрастен, добре облечен и очевидно богат. Представи се като Франклин Маршланд.

Поех си бавно и дълбоко въздух и попитах:

— Нисък, със слънчев загар, с остър нос и много малки крака?

— Не обърнах внимание на краката му, мистър Малой, но останалото съвпада.

— И мис Хендерсън си тръгна почти веднага след посещението му? Изглеждаше ли разстроена?

— Не бих казал, че беше разстроена, но може би изглеждаше малко развълнувана. Мисля, че ви споменах. Беше резервирала стаята за цяла седмица.

— Взе ли такси?

— Мисля, че да. Портиерът сигурно си спомня.

— Ако открием шофьора, навярно ще разберем къде е отишла.

Служителят вече проявяваше жив интерес.

— Ще попитам портиера. Изчакайте за момент.

Докато прекосяваше фоайето към мястото, където стоеше портиерът, двамата с Пола се спогледахме.

— Определено напредваме — отбелязах аз. — Чудя се какво е искал от нея Маршланд. Идеята, че Маршланд е свързан с отвличането май не е чак толкова налудничава, колкото изглежда.

— Знаем ли къде е бил по време на отвличането на Дедрик?

— Това едва ли е от значение. Самият той не би направил нищо. Вероятно е наел човек.

Служителят се върна.

— Страхувам се, че нямаме късмет. Портиерът си спомня мис Хендерсън, но няма представа кой е бил шофьорът. Спряла е случайно минаващо такси.

— Благодаря ви, че ни отделихте толкова много време. Ще погледна колата. Гаражът е отзад, нали?

Той кимна утвърдително и се обърна към Пола:

— Дано да я откриете.

Пола му благодари с усмивка, която го накара да прокара ръка през къдравата си руса коса. Докато пресичахме фоайето, охранените безделници прекратиха разговора си и отново се вторачиха в глезените на Пола.

Пазачът на гаража ни отведе до черния Линкълн.

— Ето го возилото. Не мога да си обясня защо Ферис още не я е прибрал — отвърна той, като също изглеждаше поразен от вида на Пола.

— Спомняте ли си по кое време госпожицата върна колата на дванайсети през нощта? — попитах аз.

— Ще проверя. Винаги записваме часа, в който се прибират колите.

Докато той отиваше към кабинета си, аз огледах колата. Пъхнах ръце между облегалките и стените, обърнах постелките на пода и бръкнах в джобовете с надежда да открия нещо паднало или забравено. Не намерих нищо.

Пазачът се появи отново.

— Върнала се е в единайсет без двайсет.

— Видяхте ли я?

— Сигурно, но не си я спомням.

Щеше да бъде прекалено хубаво, за да е вярно, ако я беше видял.

— Добре — отвърнах аз и му дадох един долар. — Благодаря.

Стигнахме до буика. Беше шест и половина.

— Ще те оставя в кантората. Прибери Трикси.

— А ти? — попита Пола.

— Отивам да си поговоря с Маршланд.