Разбери сам

I

На следващия ден до обед се занимавах с обичайните си задължения в кантората. Липсваше ми Кърман, тъй като имаше много дребни задачи, и след като той беше в Париж, трябваше да ги върша аз. Приключих към един и отново можех да насоча вниманието си към отвличането на Дедрик.

— Следобед ще отида в апартамента на Барът — заявих на Пола, докато обядвахме набързо в кабинета ми. — Искам да му оставя един малък подарък.

Разказах й какво сме измислили с Мифлин.

— Ако хванем Барът и му отправим обвинение, може би ще успеем да го размекнем. Във всеки случай Тим смята, че ще успее.

Пола не одобри идеята, но тя никога не одобряваше нещо, което не се вършеше с почтени средства.

— Какво възнамеряваш да правиш? Да го изчакаш, докато излезе ли?

— Да. Ще струва пари, но вече свикнах да харча. Ще подкупя Макси да ми даде шперца.

— Внимавай, Вик.

Ухилих й се.

— Непрекъснато ме предупреждаваш да внимавам. Какво ти става тези дни? Преди две години не говореше така.

Усмихна ми се притеснено.

— Мисля, че вече те познавам по-добре. Иска ми се да се придържаш към обичайните ни занимания, Вик, и да престанеш с тези опасни ангажименти.

— Не го върша за развлечение. Ако Перели не ми беше спасил живота, нищо нямаше да бъде в състояние да ме накара да се забъркам в аферата. Не е човек, който си заслужава да се рискува за него, но той го направи за мен. Барът съвсем спокойно можеше да ме намушка с ножа. Смятам, че трябва да продължа, докато се реванширам.

В един и половина паркирах колата пред кооперацията на Джеферсън Авеню.

Когато влязох във фоайето, Макси се беше облегнал на бюрото. На телефонната централа нямаше никакво момиче. Телефонната слушалка с ремъците беше на гишето, така че той да може да я стига.

— Искаш ли малко пари? — попитах рязко. — Мога да ти дам известна сума, ако ми окажеш съдействие.

Изгледа ме подозрително.

— Никога не отказвам пари. Какво ти трябва?

— Шперцът ти.

Ако бях стрелял, не би се изплашил толкова.

— Какво?

— Шперцът. И побързай. Веднага получаваш петдесет долара.

Примигна с малките си очи.

— Петдесет долара? — попита замечтано Макси.

Разстлах пет десетачки пред него. Помислих си, че ако тази лудост да пръскам пари продължи, след няколко дни ще бъда разорен.

Изгледа банкнотите, облиза устни и се почеса по носа.

— Жив ще ме одерат — каза той, снишавайки глас. — Не мога да го направя.

Оставих още две петачки, наведох се над тях и леко ги духнах.

— Това е таванът — заявих и му се усмихнах. — Даваш ми шперца за десет минути.

— Къде искаш да идеш?

— В апартамента на Барът. Няма ли го?

Малките очички се окръглиха.

— Не, излезе преди около час.

— За какво тогава се притесняваш? Да не би да ти е приятел?

— Ще си загубя работата — отвърна той с пресипнал глас. — С шейсет долара едва ли ще изкарам повече от седмица. Не си струва.

— Е, щом смяташ така, добре — събрах парите на купчинка, сгънах ги и ги пъхнах в задния джоб на панталона си. — Не бих желал да прекараш една безсънна нощ.

— Чакай малко — каза той, бутна назад шапката и изтри с ръкав лъщящото си чело. — Няма значение как ще спя. Дай още десет и готово.

— Шейсет е таванът. Ако искаш.

Пребори се със съвестта си, изпъшка и кимна.

— Шперцът е закачен зад централата. Давай мангизите.

Пъхнах банкнотите в ръката му и той бързо ги прибра в джоба си.

— Сигурен ли си, че Барът не си е вкъщи?

— Да. Видях го, когато излизаше. Горе няма никой — той огледа крадешком фоайето. — Ще ида да си взема една бира. Побързай и, за Бога, пази се някой да не те види.

Изчаках около секунда да изчезне, наведох се и откачих шперца, който висеше зад централата.

Асансьорът ме изкачи до четвъртия етаж. Тръгнах по коридора и стигнах до апартамент 4615. В някакъв апартамент се чуваше радио. Надолу по коридора една жена се изсмя пискливо. Долепих ухо до вратата с номер 4615, но не долових никакъв шум. Почуках, ослушах се, изчаках, но нищо не последва. Огледах се. Никой не ме наблюдаваше. Пъхнах тихо шперца в ключалката, завъртях го леко и бутнах вратата.

Мъжът в бежовия костюм седеше в креслото срещу мене. В скута си държеше пистолет с насочено към гърдите ми дуло. Усмихна ми се студено.

— Заповядай! Помислих си, че може би си ти.

В момента, в който чух плътния баритон, разбрах кой е мъжът, и се чудех защо не се бях сетил досега.

— Здравей, Дедрик — отвърнах, влязох в стаята и затворих вратата.

II

— Не прави никакви резки движения, Малой — каза мъжът в бежовия костюм и вдигна пистолета. — Никой на този етаж не би се притеснил от изстрел. А аз съм в такова настроение, че бих могъл да те надупча. Седни — той посочи с другата си ръка към фотьойла до камината.

Беше изключено да не ме уцели и имах чувството, че не се шегува, затова седнах.

— Бива си те в крошетата — продължи той и докосна леко врата си. — Седмици наред ще съм схванат, да те вземат дяволите! — студените му черни очи шареха по лицето ми. — Имаме късмет, че пристигна сам. Бяхме решили при първа възможност да те ликвидираме. Започна да ставаш досаден.

— О, и аз съм затруднен. Проблемът е, че главата ми е пълна с хипотези, но нямам нито едно доказателство. Знае ли Сирийна, че си тук?

Поклати глава и се ухили.

— Не, въобще не предполага. Чувствай се като у дома си. На масата до теб има цигари. Трябва да убием малко време, преди да се захванем за работа. Барът иска да си поговори с теб. Не се опитвай да предприемаш каквото и да било, ако не ти е омръзнал животът.

Запалих цигара, докато той ме наблюдаваше с пръст на спусъка и с насочено към лицето ми дуло.

— Внимавай с пистолета — казах аз. — Оттук изглежда малко опасен.

Той се изсмя.

— Не се притеснявай, ще стрелям, само ако не се държиш прилично. — Изгаси цигарата си, взе друга и я запали. Стоях, без да помръдна. Изражението в студените му, черни очи ми подсказа, че ако се наложи, ще го направи. — Ако знаех, че ще се буташ толкова много, не бих ти се обадил. Тогава си мислех, че постъпвам умно. Добре изиграх сцената по телефона, нали? И недокоснатото уиски, както и горящата цигара, бяха убедително допълнение.

— Да. Изглеждаше добре. Налагаше ли се да застреляш Суки?

— Разбира се — той се намръщи, сякаш му стана неприятно, че му напомних за Суки. — Получи си заслуженото.

— Ти ли натопи Перели?

— Барът си направи труда. Разчистване на сметки. Във всеки случай Перели го чакаше нещо подобно. Идеята беше много добра. По едно време беше доста напечено, но Перели вече е в килията и сега всичко е екстра.

— Не бъди толкова сигурен. Полицията те търси за убийството на Грейси Леймън.

— За мен не се притеснявай — отвърна той безгрижно. — По-скоро помисли за себе си.

Вратата на апартамента се отвори. Влезе Барът. Няколко секунди стоя закован на място, взирайки се в мен, а после пристъпи в стаята, затвори вратата и слабото му красиво лице се оживи.

— Как влезе той тук?

— Имаше ключ — отговори мъжът в бежовия костюм и се изправи. — Я виж дали не носи патлак?

— Стани! — извика ми Барът.

Изправих се.

Мина зад мен и ме опипа. Намери пистолета и го измъкна от кобура под мишницата ми. После откри и кутията с цигарите.

Отдръпна се, отвори я и ми се усмихна пренебрежително.

— Страшно умно! Къде щеше да ги сложиш?

— Където и да е. Да не мислиш, че си единственият, който може да подхвърля уличаващи доказателства?

Сложи кутията на масата и ме ръгна с пистолета.

— Как влезе?

— Взех шперца. Виси зад централата. Не знаеш ли?

Претърси отново джобовете ми, откри шперца и го сложи на масата.

Погледна към Дедрик.

— Лъже естествено. Сигурно Макси му го е дал. Е, добре. Май дойде време да се справя с Макси. — Извади сребърна табакера, взе цигара и я пъхна в устата си. Докато я палеше, очите му изучаваха лицето ми. — Задължен съм ти, Малой. Ще видиш, че ме бива да уреждам стари сметки.

— Не мога да си представя, че те бива за каквото и да било, но да речем, че ти вярвам.

— Какво ще правим с него? — попита Дедрик.

Барът се приближи до огледалото над камината и се погледна в него с възхищение.

— Ще го закараме в мината, разбира се. Едва ли би се намерило по-добро място за него. Доста дълго ще се мъчи, преди да умре.

Дедрик изкриви лице.

— Защо да не му пуснем един куршум в главата и да го оставим тук? Не ми се ходи пак в мината. Тя ме ужасява.

— Ще правиш, каквото ти казвам — отсече Барът и прокара нокътя на палеца по тънките си мустаци. — Вържи му ръцете.

Дедрик излезе от стаята. След няколко секунди се върна с ролка лейкопласт, широка два инча.

— Едно погрешно движение и ще те застрелям — предупреди ме Барът, вдигайки пистолета. — Сложи си ръцете зад гърба.

Сложих ги. В момента не можех да постъпя по друг начин Дедрик усука дълга лента около китките ми. Свърши го перфектно.

— Залепи и устата му — нареди Барът.

Дедрик ми залепи устата, притискайки устните към зъби те ми.

Барът се приближи, застана пред мен и се усмихна злобно.

— Ще те накарам да съжаляваш, че се захвана с мен — каза той и ме удари по лицето с цевта на пистолета. Залитнах назад. Свивките на краката ми се удариха в облегалката на стола и аз се преметнах с трясък, който разлюля стаята.

— По-кротко! — разтревожено извика Дедрик. — Не е необходимо някой да доприпка, нали?

Барът му се озъби, приближи се до мен и ме ритна в ребрата. Ритна ме много силно и почувствах как ребрата ми се огънаха.

— А Макси? — попита Дедрик. — Губим време, Джеф.

— Извикай го — отвърна Барът и отново ме ритна.

— Мистър Барът има нужда от вас — изрече той в слушалката. — Моля, качете се.

Барът ме хвана за реверите, изправи ме на крака и ме запрати във фотьойла.

— Ще очистим Макси, а после ще изчезнем — каза той. — Време е да си сменя адреса. Остави го на мен.

Опря се на стената до вратата.

Дедрик беше обърнат към входа.

След около пет минути на вратата се почука.

— Влез — извика Барът.

Вратата се отвори. Макси влезе. Кръглото му, дебело лице беше сърдито, а долната му устна стърчеше агресивно.

Пистолетът на Дедрик висеше до крака му, така че Макси не го виждаше.

— Влез и затвори вратата.

Макси ме зяпна, цветът на лицето му се промени, вмъкна се в стаята и затвори вратата.

— Какво става тук? — попита той.

Дедрик вдигна пистолета и го насочи към търбуха му.

— Ти ли му даде шперца?

Макси ме гледаше свирепо.

— Ако ви е казал това, лъже. Защо си насочил този пистолет към мен? Не знаеш ли, че е опасно?

— Може би ще е фатално — заяви Дедрик и се усмихна.

Барът се приближи тихо до Макси и го потупа по рамото.

— Здрасти, братле!

Макси подскочи от изненада.

— Хей! Какво сте намислили? Кой е този мъж с пистолета? — опита се да накара гласа си да прозвучи строго, но очите му бяха тревожни. — В сградата не е позволено да се влиза с оръжие. Ще съобщя на собственика.

— Страхувам се, че няма да имаш време — заяви Барът. — Почна да ми писва от теб, Макси. След като Грейси си отиде, смятам, че можем да се отървем и от теб.

Челюстта на Макси увисна. Погледна с ужас първо Дедрик, а после Барът. Бързо вдигна ръце.

— Няма да ви създавам неприятности, мистър Барът. Можете да разчитате на мен…

Когато видя ножа в ръката на Барът, дъхът му спря и той се задави, сякаш някой го душеше.

— Съжалявам, Макси — Барът заби ножа в ребрата му. — Видя прекалено много и се превърна в истински досадник. Влез в банята.

Макси падна на колене, а лицето му позеленя.

— Не ме убивайте, мистър Барът — процеди през зъби той. — Обещавам…

Барът го халоса по главата с дръжката на пистолета и той се свлече на пода. Подпрян на ръце клатеше глава и стенеше.

— Помогни ми — изсъска Барът.

Двамата с Дедрик хванаха Макси и го завлякоха през стаята до вратата, която водеше към банята.

Когато Дедрик го пусна, за да я отвори, Макси изведнъж се изправи на крака, удари Барът и залитайки хукна към външната врата на апартамента.

Барът замахна с пистолета и отново събори Макси на колене. Вкараха го в банята. Последва борба и Макси се развика. Крясъците му бяха спрени от тъп, силен звук. Последва дрезгав стон и хъркане, което се чува при душене, и Дедрик излезе заднешком с побеляло и напрегнато лице. Хъркането продължи и на мен започна да ми се повдига. След известно време звукът заглъхна.

Барът се появи на вратата и ми се озъби:

— След малко ще дойде и твоят ред, приятелю — каза той, — но няма да стане толкова лесно. — Обърна се към Дедрик, който го гледаше: — Хайде, отведи го! Внимавай какво ще направиш. Ако ти създава неприятности, застреляй го.

— Не искаш от мен да го закарам сам, нали?

— Защо не? Аз трябва да се справя с Макси. Налага се да се махнем. Какво те тревожи? Застреляй го, ако се опита да се държи неприлично!

— И по петите ми да тръгнат ченгетата?

— Ще ги застреляш и тях — каза Барът и се изсмя.

Дедрик се поколеба, а после сви рамене.

— Дай ми едно палто да му покрия ръцете. Ще го върна, след като го зарежа.

Барът влезе в спалнята и след миг се показа с леко палто в ръце. Дедрик ме изправи.

— Ще използвам твоята кола. Едно погрешно движение и ще ти пръсна черепа.

Барът метна палтото върху раменете ми и омота с копринен шал устата ми, за да скрие лепенката.

— Няма да се видим повече, Малой — заяви той. — Може би аз ще те видя, но не и ти мен — бутна ме към Дедрик. — Вървете.

Дедрик ме хвана за ръката и ме изведе в коридора.

Никой не ни видя, когато влязохме в асансьора. След като се смъкнахме на партера, Дедрик опря пистолета в ребрата ми.

— Не забравяй — едно погрешно движение и ще отнесеш куршума — изсъска той, а по лицето му се стичаше пот.

Тръгнахме през фоайето. Избута ме по килима към предния вход, а после надолу по стълбите към буика.

По алеята вървяха две момичета. Погледнаха ни разсеяно, подминаха ни и влязоха във фоайето.

Дедрик отвори задната врата.

— Качвай се!

Докато се навеждах, за да вляза в колата, Дедрик ме удари с дръжката на пистолета по главата.

III

Мъчех се да изплувам от дълбоката, тъмна бездна. Съзнанието ми се възвърна подобно на махмурлук в мъглива утрин. Първо усетих пулсираща болка в главата, а после, отваряйки очи, осъзнах, че лежа на гръб, а по лицето ми играе лъч от фенерче. Изохках, извърнах глава и се помъчих да седна. Някаква ръка върху гърдите ми ме бутна назад.

— Не мърдай — изръмжа Дедрик. — В момента те настанявам.

Пръстите му отлепиха единия край на лентата от устата ми. Когато успя да я хване здраво, той дръпна бързо и силно и я махна. Заболя ме и отново изохках.

Светлината ми пречеше, но още по-неприятен беше влажният, студен въздух в тъмнината отвъд лъча на фенерчето.

— Какво става? — изръмжах аз.

— Ще разбереш.

Усетих, че нещо стяга кръста ми. Наведох глава и видях, че Дедрик заключва с катинар дебела верига. Погледнах грубите изсечени в скалите стени, подпрени от почернели дървени стълбове.

— Къде е тази… мина? — попитах аз.

— Стотина фута под земята — той стисна катинара и се отдръпна. — Идеята не е моя, Малой. Ти чу какво каза Барът. Аз нямам нищо против теб. Ако не беше той, щях да ти пусна един куршум в главата. Той ще дойде, за да те види утре.

— Нима ще ме остави тук да умра от глад? — попитах аз, изследвайки лентата, която обвиваше ръцете ми. Беше невъзможно да се освободя от нея.

— Няма да умреш от глад — той замълча и запали цигара. Видях, че ръцете му трепереха. — Няма да имаш време.

— Какво имаш предвид?

— Сам ще разбереш. Ако ми обещаеш, че ще стоиш мирно, докато изчезна, ще ти освободя ръцете. Поне ще имаш шанс да се бориш.

Започнах да виждам призраци.

— Ако ми освободиш ръцете, вероятно ще те удуша. Плаша се, но не чак толкова лесно.

— Не говори като глупак. Нямаш представа какво те очаква. Обърни се. Ще сваля лентата от ръцете ти.

Обърнах се и той заби коляно в гърба ми, докато размотаваше лейкопласта. Отдалечи се, преди да успея да го хвана.

С мъка се изправих до седнало положение. Не можех да стана, защото веригата, която ме държеше, беше къса. Но чувството, че ръцете ми отново са свободни, беше приятно.

— Ще ти оставя фенерче. Това е единственото, което мога да направя за теб.

— Съвестта ти не е кой знае колко много — разтривах китките си, опитвайки се да възстановя кръвообращението им, и се взирах в него. — Какво ще стане?

— Не знам — погледна към дългия тунел, като повдигна фенерчето си и прониза със силния лъч непрогледния мрак. — Виж. Можеш да се досетиш не по-зле от мен.

Лъчът се спря Върху купчина парцали. Присвих очи и видях парченца от нещо, което някога е било спортен костюм.

— Под дрехите има скелет — заяви Дедрик и въздухът изсвири в ноздрите му. — За по-малко от дванайсет часа, след като го оставихме тук, той се превърна в купчина парцали и кости.

— Кой е той? — гласът ми прозвуча кухо.

— Няма значение.

Реших, че не може да бъде никой друг, освен Лут Ферис.

— Ферис е, нали?

— Още един досадник — отвърна Дедрик и изтри лицето си с носната кърпа. — Нещо го е изяло. — Втренчи се притеснено в тъмнината. — Тук има някакво животно, може би е рис. — Извади друго фенерче от джоба си и ми го подхвърли. — Ще ти прави компания. Ако чуеш, че Барът идва, скрий го. Ще ме убие, ако разбере, че съм ти го дал.

— Е, благодаря ти — казах аз и осветих лицето му с фенерчето. — Защо не свършиш работата докрай и не ме освободиш? Ти ненавиждаш това, Дедрик. Хайде, все още си в състояние да се отървеш от присъдата, а аз ще направя каквото мога за теб.

— Изключено. Не познаваш Барът. Той е последният човек, когото някой със здрав разум би се осмелил да измами. Довиждане, Малой. Надявам се, че всичко ще свърши бързо.

Седях неподвижно и наблюдавах как лъчът на фенерчето му отслабваше, докато се отдалечаваше в дългия тунел. С изчезването на светлината тъмнината наоколо ме обхвана със задушаваща гъстота, от която ме изби студена пот. Запалих фенерчето. Бялата светлина отблъсна тежкия мрак, сякаш беше жив. Но той се криеше зад лъча и изчакваше отново да връхлети отгоре ми.

Първата ми работа беше да изследвам веригата около кръста си. Беше прекалено здрава, за да я скъсам, а катинарът изглеждаше доста солиден. Проследих я до стената. Беше закачена за халка, вкопана в масивната скала. Хванах я с две ръце, подпрях крака си в стената и я опънах. Нищо не се случи. Стегнах се и отново опънах, докато сухожилията ми изпукаха. Все едно че се опитвах да изскубна Емпайър Стейт Билдинг.

Паднах задъхан върху скалистия под, а сърцето ми биеше като парен чук. Ако исках по някакъв начин да се измъкна, трябваше да разхлабя халката. На никого не би му минало през ума да ме търси тук. Пола щеше да отиде в кооперацията на Джеферсън Авеню и може би щеше да открие Макси, но това нямаше да й помогне да стигне много далеч, нито пък на мен. Щеше да се обади на Мифлин. Но какво можеше да направи Мифлин? Кой би ме потърсил в шахтата на една изоставена, съборена мина?

Започна да ме обхваща паника. Сякаш бях погребан жив. Очите ми непрекъснато се насочваха към купчината накъсани дрехи на десетина ярда от мен — останките на Ферис.

Тук има някакво животно.

Признавам си, че бях готов да изтичам, хленчейки, В някакъв ъгъл, ако можех да го направя. Бях готов да викам за помощ колкото ми глас държи, ако от виковете ми щеше да има някаква полза. Много пъти в живота си бях треперил, но за първи път ми се случваше да се треса по този начин.

За около минута седях безмълвен. Опитвах се да се взема в ръце, казвах си, че не бива да губя самообладание, наричах се с какви ли не обидни думи, докато се борех с паниката, кацнала на рамото ми и гледаща в лицето ми със злобен поглед! Съвзех се, но целият плувах в студена пот и бях отпуснат като дроб.

Извадих си цигарите и разсипах половината, преди да успея да хвана една. Запалих я, облегнах се на стената, вдишах дима и го издишах, вперил поглед в бялата светлина на фенерчето, която стоеше между мен и тъмнината.

Нямах представа колко дълго щях да прекарам под земята. Батерията не би издържала повече от няколко часа, ако свети непрекъснато. Трябваше да я пестя, дори и ако това означаваше да стоя на тъмно.

Преброих си цигарите. Бяха седемнайсет. Дори и слабата, червена искра би ми действала успокояващо, а и докато пушех, можех да изгася фенерчето. Изгасих го.

Задушаващата тъмнина, толкова гъста, че можеше да се пипне, се върна, а заедно с нея се върна и паниката, която ме буташе по лакътя и ме караше да се потя.

Струваше ми се, че е минал около час, откакто седях в страшния влажен мрак. Пушех цигарата, наблюдавах съсредоточено светещия й край и се мъчех да забравя черните стени, които ме притискаха.

Когато повече не можех да издържам, запалих фенерчето. Дрехите ми бяха мокри от пот и часовникът ми показа, че бях прекарал в тъмнината само петнайсет минути.

Чак тогава се притесних, и то истински. След като нервите ми се бяха опънали до скъсване само за петнайсет минути, какво щях да правя един час или един, а дори и два дни? Оставих фенерчето на пода до себе си и отново хванах веригата. Дърпах я и я усуквах с нарастваща ярост, докато накрая се усетих, че я проклинам на глас. Спрях и пак седнах. Чувствах се така, сякаш бях изминал на бегом десет мили — даже и мускулите на краката ми трепереха. И тогава чух нещо.

До момента единствените звуци в старата шахта сто фута под земята беше дишането ми, туптенето на сърцето ми и по-слабото тиктакане на часовника ми. Но непознатият звук ме накара да обърна глава и да погледна в тъмнината.

Заслушах се, затаил дъх с полуотворена уста, а сърцето ми удряше като чук. Нищо. Бавно посегнах към фенерчето и осветих дългия тунел. Все още нищо. Загасих светлината и зачаках. Минутите се точеха. После го чух отново — леко изшумоляване, нещо, което се движеше предпазливо, отместване на камъче — остри, свирепи звуци в тишината. Звуци, които не биха се чули никъде другаде, освен в тази шахта, където дори и падането на перо на земята би нарушило покоя.

Докоснах бутона на фенерчето. Лъчът се вряза в мрака както бръснач в плътта.

За части от секундата видях нещо, което изглеждаше като две светещи искри — навярно очи на животно. После искрите изчезнаха и аз се мъчех да се изправя на колене, навеждах се напред, взирах се и се опитвах да ги различа.

Ще видиш, че ме бива да уреждам стари сметки.

Заслужаваше отличен. Тези няколко секунди бяха най-тежките, които някога бях преживявал, и мисълта, че опасността не е преминала, предизвика прималяване в стомаха ми.

Запалих друга цигара и не загасих фенерчето. Реших, че ще го оставя да свети, докато се изтощи, и после ще мисля какво да правя. Светлината ми даваше сигурност, че това, което се криеше в тъмнината, щеше да стои на разстояние от мен.

Седях и пушех. Чувах туптенето на сърцето си и се мъчех да измисля как да измъкна халката. Но мозъкът ми сякаш беше обвит в памук. Мислите ми препускаха в тъмнината, изпълнени със страх и напълно безполезни.

Тогава отново видях червените въглени — точно зад мястото, докъдето стигаше светлината на фенерчето. Не помръдвах и не откъсвах очи от двете огнени топчета, които висяха в тъмнината и ме наблюдаваха.

Минутите продължаваха да се точат. Не можех да преценя дали се приближаваха, или си въобразявах. Просто чаках застинал, вцепенен и уплашен. Задържах дъха си колкото можех и дишах тихо през устата, когато чувствах, че се задушавам.

Те се приближаваха — изключително предпазливо и бавно — и животното започна да придобива очертания. Успях да различа нещо, което ми заприлича на главата на пор, и гладък, заоблен гръб. Продължавах да стоя неподвижно. Единият ми крак беше изтръпнал, но не му обръщах внимание. Исках да разбера с какво ми предстоеше да се сблъскам. Не ми се наложи да чакам дълго. През лъча на фенерчето премина плъх. Не обикновен плъх, а чудовище — плъх, който се среща само в кошмарите, голям почти колкото котка, дълъг над два фута.

Дойде към светлината вече не толкова предпазливо. Гледаше ме, а лъскавата му кафява козина блестеше на силната светлина на фенерчето. До ръката ми имаше голям камък. Пръстите ми посегнаха към него. Плъхът спря. Сграбчих камъка и го хвърлих. Чу се изшумоляване и той изчезна, много преди камъкът да стигне до мястото, където стоеше.

Е, вече знаех. Знаех какво беше превърнало Ферис в купчина парцали и кости. Знаех също, че когато огладнее, звярът няма да избяга.

Започнах да трупам купчина от камъни до себе си. Огледах земята наоколо. Под праха и чакъла открих къса пръчка. Не беше кой знае какво оръжие, но все пак щеше да ми послужи. Независимо че бях окован с верига, се чувствах сигурен в успешния изход, ако трябваше да се справя с един-единствен плъх. Но в съзнанието ми изплува въпросът дали не бяха много повече. Очите ми отново се насочиха към парцалите. Това не беше работа само на един плъх.

Стиснах пръчката в дясната си ръка, а фенерчето в лявата, и се облегнах на стената.

Чаках. А някъде в тъмнината, не много далече, плъхът също чакаше.

IV

Фосфоресциращите стрелки на часовника ми показваха четири и двайсет. Бях прекарал в шахтата малко повече от два часа. Имах само още пет цигари, а светлината на фенерчето беше станала оранжева. През последния половин час го включвах и изключвах на всеки пет минути, докато чаках и се ослушвах, за да го запазя колкото е възможно по-дълго.

Не бях чул, нито видял нищо. От влажния, застоял въздух ми се доспа. Единствено пушенето и съсредоточаването върху светещия край на цигарата ми помагаха да стоя буден. Завързах носната си кърпа около врата, за да се предпазя, ако плъхът ме нападнеше. Това ми даваше оптимистично чувство за сигурност.

Бях се справил с паниката или по-скоро се бях изтощил до такава степен, че вече не се плашех. Страхът си има граница и след първия час я бях преминал. Но бях загубил всякаква надежда, че ще се измъкна оттук. Единствената ми цел беше да убия плъха, преди той да убие мен. За друго въобще не се замислях.

Двата часа се бяха провлекли като два месеца. Нямаше какво друго да правя, освен да пуша, да наблюдавам, да слушам и да си мисля за плъха. Стрелките на часовника ми бавно пълзяха по циферблата.

После шумоленето започна отново — кънтящ звън от опашката на плъха, която се триеше в пода. Хвърлих камък по посока на звука и долових шум от тичащи крака. Е, той все още не беше огладнял. Хвърлих камък, за да го прогоня.

Отслабващата светлина на фенерчето ме тревожеше. Загасих го, седях в тъмнината, дишах леко и мислех. Прекарах така може би десет минути със затворени очи и сигурно съм задрямал. После това, което се случи, изтегли кръвта от сърцето ми и ме накара да ококоря очи — нещо докосна стъпалото ми и тръгна покрай крака ми.

Запалих фенерчето. Побиха ме студени тръпки. Сграбчих с лявата си ръка пръчката. За един миг, изпълнен с ужас, видях плъха на разстояние няколко инча. Пълзеше към мен, прилепен към земята, а червените му очи блестяха злобно. Когато жълтият лъч на фенерчето го блъсна, той се извърна и изчезна подобно на светкавица. Вкаменен и потен, гълтах жадно застоялия въздух.

Изведнъж в тъмнината отвъд слабата светлина се появиха четири двойки червени искри, подредени в полукръг на около един фут разстояние. Четири, не един.

Изкрещях, но те не помръднаха. Гласът ми беше пресипнал и слаб. Сграбчих шепа камъни и ги хвърлих. Червените очи изчезнаха, но почти веднага се появиха отново, малко по-близо, и аз пак изкрещях.

— Вик!

Подскочих. Дали си въобразявах, че чувам слабия зов някъде в тъмнината? Повиших глас и издадох вик, който отекна като гръмотевица в тунела.

— Вик! Къде си?

— Тук! Надолу в тунела.

Бях толкова развълнуван, че забравих за плъховете. Крещях като луд. Викът ми се превърна в скимтене, когато в светлината пробягна космато кафяво тяло и зъбите му изтракаха, забивайки се в гънките на носната кърпа около врата ми.

Почувствах тежестта на тялото му върху гърдите си и миризмата на мръсната му козина. Влажният му нос беше под брадата ми, а зъбите му се мъчеха да разкъсат кърпата и да стигнат до гърлото ми.

Едва не полудях. Сграбчих гладкото, отвратително, дебело тяло и го откъснах от врата си. Почувствах го как се усука в ръката ми. Противната заострена глава се завъртя и острите като бръсначи зъби се забиха в китката ми. Яростно впих пръсти в козината, огънах назад гърба му и чух остър писък. Зъбите освободиха китката ми. Преди да успее да ме нападне отново, го ударих по гърба и усетих как костта се счупи като суха пръчка под пръстите ми. Тресейки се от ужас, хвърлих звяра надалеч.

— Вик!

— Тук съм! — отговорих с дрезгав глас.

В отсрещния край на тунела видях тънък лъч светлина.

— Идвам.

Гласът на Пола — най-сладкият звук, който някога съм чувал.

— Насам. Внимавай, има плъхове.

— Идвам.

Светлината се движеше неотклонно към мен и ставаше по-ярка. След около минута Пола падна на колене пред мен и ми хвана ръцете.

— О, Вик!

Въздъхнах дълбоко, разтресох се и се опитах да й се ухиля, но лицето ми беше вкаменено.

— Пола! Господи! Радвам се да те видя. Как се озова тук?

Ръката й докосна лицето ми.

— Ще изчакам. Ранен ли си?

Повдигнах ръка. От китката ми бликаше кръв. Ако не бях вързал кърпата на врата си, животното щеше да ми разкъса гърлото.

— Няма нищо. Един плъх ме хареса.

Свали белия си копринен шал и превърза стегнато раната.

— Наистина ли беше плъх?

— Да. Убих го. Зад теб е.

Тя хвърли бързо поглед през рамо. Лъчът от фенерчето й освети животното. Нададе сподавен вик и дъхът й секна.

— Ааа! Има ли още?

— Един-два. Този беше особено настойчив. Учуди ли се, че гласът ми звучеше изплашено?

Тя се приближи и се втренчи в плъха, а после се отдръпна и потрепери.

— Огромен е. Хайде да се махаме оттук.

— Прикован съм с верига към стената. Така си представя Барът разчистването на стари сметки.

Докато разглеждаше веригата, аз й разказах накратко какво се беше случило.

— Имам пистолет, Вик. Мислиш ли, че можем да простреляме една от тези халки?

— Нека да опитаме. Дай ми го и се дръпни настрана. Куршумът може да рикошира.

Тя сложи малкия си пистолет в ръката ми и се отдалечи в тунела. Третият изстрел разкъса халката. Звукът от стрелбата ме оглуши.

Бавно и мъчително се изправих на крака. Пола се върна и ме подкрепи.

— Ще се оправя. Просто съм се схванал — започнах да куцукам, за да възстановя кръвообращението си. — Още не си ми казала как попадна тук. Откъде разбра, че съм в мината?

— Обади се някаква жена. Не се представи, а само каза: „Ако искате да спасите Малой, трябва да побързате. Откараха го в мината Монте Верде.“ Затвори, преди да успея да попитам коя е и откъде знае. Грабнах фенерче и пистолет и подкарах като луда насам. — Пола печално поклати глава. — Трябваше да се свържа с Мифлин, но буквално си загубих ума, Вик. Не си спомням какво си помислих.

— Няма нищо. Ти си тук, а аз съм свободен. Всичко останало е без значение.

— Не е така. Бродих из тази ужасна мина с часове. Ако не те бях чула да викаш, нямаше да разбера къде си. Не можеш да си представиш какво е тук. Всички тунели си приличат.

— Ще те изведа. Хайде, нека да опитаме.

— Какво е това? — тя се взираше в купчината от парцали и кости.

— Лут Ферис — отвърнах и вцепенен се приближих до останките. Осветих ги с фенерчето. Дори и черепът беше оглозган. В средата на челото имаше малка дупка. — Значи са го застреляли. Чудя се защо.

Разгледах остатъците от дрехите и намерих кожен портфейл. В него имаше регистрационен талон на кола на името на Лут Ферис, две банкноти по пет долара и снимка на момиче, на която разпознах мисис Ферис. Върнах портфейла на мястото му и се изправих.

— Ще се наложи да доведем Мифлин.

Пола беше вперила поглед в купчината от кости.

— Дали плъховете са го направили? — попита тя с тих, ужасен глас.

— Е, нещо го е направило. Хайде да вървим!

Тя се взря уплашено в тъмнината.

— Не мислиш ли, че ще тръгнат след нас, Вик?

— Не. Едва ли ще си направят труда. Хайде!

Отправихме се надолу по тунела. Светех с фенерчето си. Лъчът беше слаб, но ни предстоеше да вървим дълго и щяхме да използваме фенерчето на Пола по-късно.

Когато бяхме изминали половината разстояние, стигнахме до друг тунел, който завиваше наляво. Спомних си, че Дедрик се беше отправил в тази посока.

— Оттук — казах аз.

— Защо не продължим направо?

— Дедрик зави наляво.

Завихме наляво и повървяхме около сто ярда. В края тунелът се пресичаше от друг.

— А сега накъде?

— Ще хвърляме чоп. Тръгваме натам, накъдето ти се падне на теб.

— Надясно.

Свихме надясно. Теренът беше неравен и след като вървяхме няколко минути, осъзнах, че слизаме.

— Чакай. Тази част на тунела върви надолу. А ние би трябвало да се изкачваме. По-добре е да се върнем и да тръгнем наляво.

— Сега разбра ли какво имам предвид? — гласът й беше нервен — за първи път го чувах да звучи така. — Ето какво се случи с мен. Лутах се с часове.

— Хайде!

Върнахме се до пресечката и продължихме направо. Бяхме вървели може би петнайсет минути, когато пред нас се изпречи масивна скала.

— Едва ли ще се справиш по-добре от мен — заяви Пола, останала без дъх.

— Не се стягай! — Малко се притеснявах за нея. Обикновено се държеше спокойно и невъзмутимо. В момента ми се струваше, че е на ръба на истерията. — Може би в обратната посока тунелът слиза, а после се качва. Ще пробваме.

— Луда съм, че дойдох тук сама! — тя ме хвана за ръката. — Защо не взех Мифлин? Загубени сме, Вик. Със седмици можем да върви така.

— Хайде! — извиках рязко аз. — Не губи време да дрънкаш глупости. След десет минути ще бъдем навън.

Тя се опита да се стегне и когато отново заговори, гласът й беше по-спокоен.

— Съжалявам, Вик, объркана съм. Ужасявам се от мисълта, че съм заровена под земята. Чувствам се като погребана.

— Знам. А сега се вземи в ръце. Почнеш ли да се самосъжаляваш, свършено е с теб. Хайде, детето ми.

Прегърнах я и ние отново тръгнахме.

Тунелът се спусна стръмно, а после започна да се издига към нещо, което приличаше на черна бездна.

Изведнъж фенерчето ми изгасна.

Пола ме стисна за ръката, задушавайки вика си.

— Спокойно. Запали твоето. Моето се изтощи. Чудя се как издържа толкова много.

Тя ми подаде фенерчето си.

— Да побързаме, Вик. И моето няма да свети дълго.

— Длъжно е да свети.

Продължавахме да вървим. Ставаше все по-задушно. На всичко отгоре, таванът на тунела се прихлупваше все повече и повече с всяка крачка, която изминавахме. Изведнъж Пола спря.

— Това не е пътят! — тонът й беше рязък. — Сигурна съм. Да се връщаме.

— Трябва да е. Дедрик зави наляво в края на тунела. Наблюдавах го. Хайде да погледнем малко по-надолу.

— Страх ме е, Вик.

Отдръпна се назад. Чувах бързото й дишане и осветих лицето й. Беше пребледняла, а очите й блестяха безумно.

— Не издържам повече! Връщам се. Не ми стига въздухът!

И аз едва дишах. Нещо стягаше гърдите ми. Борех се за всяка глътка въздух.

— Още стотина ярда. Ако не стигнем доникъде, ще се върнем.

Хванах ръката й и започнах да я тегля. След около петдесет ярда имаше друга пресечка. Въздухът Вече беше много лош.

— Ето — казах аз. — Бях сигурен, че ще се появи нещо. Ще тръгнем надясно. Ако тунелът слиза надолу, ще опитаме В обратната посока.

Тя тръгна с мен.

Всеки тунел, до който стигнехме, приличаше изцяло на останалите. Може би обикаляхме В кръг, макар и да ни се струваше, че напредваме.

Движехме се в тъмнината. Ставаше все по-трудно да вървим. Краката ми бяха тежки и с усилие ги повдигах. На Пола не й стигаше въздухът и аз трябваше да я подкрепям. Най-накрая тунелът престана да се спуска надолу. Не бях сигурен, но ми се струваше, че се издига нагоре.

— Убеден съм, че сме на прав път — изрекох, задъхвайки се. — Вървим нагоре.

Тя се облегна още по-силно на мен.

— Въздухът е ужасен. Не съм в състояние да продължа.

Прегърнах я и я бутнах напред. Таванът на тунела се снишаваше. Трябваше да наведем глави. След двайсетина ярда се приведохме на две.

Вече не можехме да си поемем дъх. Спряхме.

— Трябва да се върнем, Вик!

Откъсна се от мен и се отправи в обратната посока, като непрекъснато залиташе. Тръгнах, препъвайки се след нея, и я завъртях рязко.

— Не се дръж като глупачка, Пола! Съвземи се. Изпадаш в паника.

— Знам — тя се притискаше към мен. — Не мога да се овладея. Сигурно е от тази ужасна тъмнина.

Държеше се за мен и аз усещах, че трепери.

— Хайде да седнем за малко. Ще излезем оттук, стига да запазиш спокойствие.

Седнахме и изведнъж осъзнахме, че въздухът на пода на тунела беше много по-чист. Бутнах я назад и легнах до нея.

След няколко минути стягането в гърдите и тежестта в краката ми изчезнаха.

— Така е по-добре.

— Да — тя се поизправи и махна косата от лицето си. — Държах се отвратително. Съжалявам. Ще се опитам да не се повтори.

— Няма нищо — отвърнах аз и хванах ръката й. — Страдаш от клаустрофобия. Ще ти мине. Искаш ли да тръгваме? Ще попълзим. Дръж носа си близо до земята. Аз ще вървя напред.

Пълзяхме върху неравната земя, която жулеше ръцете и коленете ни. След малко се наложи отново да спрем. Потях се и дъхът ми стържеше гърлото. Пола падна до мен, съвсем изнемощяла.

— Наистина ли мислиш, че ще излезем? — попита тя почти беззвучно.

— Да. Ще излезем — но гласът ми не звучеше убедително. — Ще починем малко и ще продължим.

Вече осъзнавах, че Дедрик не е минал по този път. Изглежда, бяхме направили погрешен завой. Мисълта, че ще останем в тази мина още дълго време, беше започнала да ми къса нервите.

Изведнъж Пола ме сграбчи за ръката.

— Какво е това?

Заслушах се.

Някъде в мината, нямах представа близо или далеч, се чуваше звук, който напомняше за дъждовни капки и тихо шумолене на сухи листа.

— Какво става, Вик?

— Нямам представа.

— Прилича на дъжд.

— Не може да бъде. Не мърдай!

Седяхме неподвижно и се ослушвахме.

Ромонът се приближаваше — звук от хиляди малки космати крака, тичащи по каменистата земя. Разбрах откъде идваше шумоленето. Вече го бях чувал, само че не беше от едно или четири животни, а от стотици.

Плъховете се бяха задействали.

Скочих на крака.

— Хайде! Да видим колко бързо можеш да бягаш.

— Какво има? — изправи се, пълзейки, тя.

Сграбчих ръката й.

— Плъхове! Тръгвай. Не се страхувай. Ще ги изпреварим.

Тичахме сгънати на две в тунела. Трополенето зад нас се засили. Продължавахме слепешката. Спъвахме се в камъни, удряхме се в грапави стени, но запазвахме скоростта. Тунелът изви надясно. Зад ъгъла разбрахме, че можем леко да повдигнем глави. След няколко ярда стана възможно да стоим изправени.

— Побързай! — подканих я аз и увеличих темпото, влачейки я след себе си.

Вече се вървеше по-лесно. Напредвахме, задъхани, тичахме с невиждащи очи в тъмнината. Тунелът изглеждаше безкраен. Изведнъж Пола залитна и щеше да падне, ако не се бях обърнал, за да я прихвана. Облегна се на мен, хлипайки, останала без въздух.

— Свърших! — простена тя. — Не мога повече!

— Можеш и ще го направиш.

Обхванах я с ръка и я бутнах напред, но бяхме изминали само няколко ярда, когато коленете й се огънаха и тя се свлече на земята.

— Дай ми една минута. Ще се оправя. Искам само една минута.

Облегнах се изтощен на стената, наострил уши, и се мъчех да овладея затрудненото си дишане. Трополенето не се чуваше, но знаех, че едва ли ще ни дадат дълга отсрочка.

— Време е да тръгваме.

В далечината трополенето отново се долавяше. Пола се изправи, залитайки.

— Хайде — казах аз, прихванах я и, олюлявайки се, затичах бавно и тежко.

След малко дишането на Пола се нормализира и тя хукна. Звукът зад нас беше застрашително близо. Може би подтиквани от скърцането и тупуркането успяхме някак си да увеличим скоростта. Стигнахме до следващата пресечка и без да се замисля, завих надясно, дърпайки. Пола след себе си. Втурнахме се по дълъг, висок тунел.

Тунелът започна да се стеснява. Осветих го с фенерчето, за да видя накъде отиваме. Пред нас се издигаше арка, която представляваше дупка в стената.

— Влизай! — казах задъхано, бутнах я през арката и, олюлявайки се, се вмъкнах след нея. Озовахме се в голяма, висока пещера. Осветих стените с фенерчето и забелязах огромна купчина от дървени сандъци, наредени в средата на пещерата.

Пола извика:

— Няма изход, Вик!

Беше права. Бяхме попаднали в затворено пространство. Нямаше спасение. Не можехме да се върнем. Плъховете се носеха отвън в тунела.

— Бързо! Ще препречим входа със сандъците. Това е единственият ни шанс.

Втурнахме се към купчината, сграбчвахме по един сандък, довличахме го до входа, хвърляхме го и се връщахме за друг. Бяхме наредили първия ред, когато подушихме плъховете.

Имаше нещо страховито и мъртвешко в миризмата, която нахлу в пещерата с приближаването на топуркащите крака.

— Бързай колкото можеш!

Сграбчих два сандъка, повлякох ги по пода и ги метнах върху другите. Докато Пола тичаше да вземе следващия сандък, аз насочих лъча на фенерчето към тунела. От гледката кръвта ми се смрази.

Тесният под на тунела беше застлан с издигаща се маса от кафяви, мъхести тела. Острият писък, шумолящите опашки и тропащите крака издаваха кошмарен звук.

Грабнах пистолета и стрелях два пъти към кипящата маса. Гърмежът прокънтя оглушително в тунела и ехото се отрази многократно в стените.

Страховитият кафяв килим се олюля, но място за отстъпление нямаше. Гъмжилото от плъхове, изпълнило целия тунел, попречи на тези, които бяха отпред, да се оттеглят.

Изстрелите бяха повалили три от чудовищата, а останалите се втурнаха назад, газеха се и впиваха острите си зъби един в друг. Въздухът се разкъсваше от пронизителните им писъци.

Грабнах сандъка от Пола и го сложих на място, втурнах се обратно и довлякох още два.

Докато Пола слагаше поредния сандък, един плъх скочи през процепа и я събори.

Безумният й вик ме накара да хукна към нея. Лежеше по гръб и удряше с двете си ръце плъха, докато той се мяташе ожесточено, мъчейки се да се добере до гърлото й.

Ударих го с дръжката на пистолета, хванах го и го запокитих над стената от сандъци.

Нямах време да видя дали е наранена. Качих сандъка, който беше донесла, и се върнах, за да взема още два.

Пола се беше изправила на крака и, олюлявайки се, продължи да ми помага.

Завършихме втория ред и стената стана висока два фута, но това не беше достатъчно. Входът към пещерата трябваше да бъде запушен изцяло, за да сме в безопасност, макар че безбройните тежки плъхове можеха да съборят преградата.

— Не спирай! — казах задъхано аз. — Трябва да направим преградата двойна.

Продължихме да работим. Влачехме сандъците, нареждахме ги и се връщахме да вземем други.

Шумът отвън беше ужасяващ и от време на време сандъците се олюляваха от натиска на борещите се тела.

— Още един влезе! — изпищя Пола, изпусна сандъка, отстъпи назад и хвана с ръце шията си.

Завъртях лъча на фенерчето, видях как нещо се стрелна към мен и вдигнах ръце. Животното захапа ръкава ми, като едва не улучи плътта, и увисна, дращейки с крака по ръката ми.

Пуснах фенерчето, посегнах към шията на плъха, не уцелих, затърсих с пръсти и почувствах как зъбите му се забиха в ръката ми. Когато ме захапа отново, се овладях и пречупих гръбнака му. Хвърлих го през дупката и вдигнах последния сандък, за да довърша изцяло преградата.

Пола вдигна фенерчето и се приближи към мен. Разгледахме стената от сандъци. Плъховете дращеха, но тя не помръдваше.

— Ако направим още един ред, сме спасени.

— Тече ти кръв.

— Няма значение. Хайде да изградим още един ред.

Носехме сандъците и ги трупахме. Едва стояхме на краката си, но издържахме някак си и направихме стената тройна. После двамата изтощено се свлякохме на пода. След няколко минути Пола се опита да седне.

— Дай ми носната си кърпа, за да ти оправя ръката.

Тя превърза раната и отново легна до мен.

— Ех, сега да имаше бутилка скоч! — промърморих аз и я прегърнах. — Не можеш да си изкривиш душата, че беше вълнуващо, нали?

— Предпочитам да не го бях изживяла — отвърна Пола с треперещ глас. — Никога не съм била толкова уплашена. Смяташ ли, че ще се махнат?

Съдейки по безумната врява отвън, си помислих, че ще останат със седмици.

— Не знам. Във всеки случай ще почакат малко. Но не се притеснявай, не могат да влязат тук.

— Но и ние не можем да излезем, Вик. Пък дори и да се махнат, не знаем как да се измъкнем от мината, а и фенерчето скоро ще се изтощи.

Докато Пола говореше, аз изследвах стените на пещерата. Най-накрая лъчът се спря върху останалите в средата на пещерата сандъци.

— Хайде да видим какво има в тях — казах аз, изправяйки се с мъка на схванатите си крака. — Можеш да полежиш, докато проверявам.

Издърпах един сандък. Капакът му беше закован. Ударих го в земята и той се отвори. Вътре, наредени един върху, друг лежаха грижливо опаковани пакети с цигари.

— Марихуана! — възкликнах аз. — Това сигурно е складът на Барът. Каква плячка! Сигурно са милиони.

Пола стана с усилие и се приближи.

— Едва ли ги е влачил през тунела — заявих развълнуван. — Трябва да потърсим. Изключено е да няма друг вход.

Стените бяха солидни, ето защо насочих вниманието си към пода. Пола откри хитро замаскирания люк. Стъпих на единия край, а другият се открехна достатъчно, за да мога да го хвана.

Двамата повдигнахме капака. В пещерата нахлу струя свеж въздух.

— Ето го — казах аз и насочих надолу фенерчето.

Грубо каменно стълбище водеше към някакъв коридор. Слязох първи. Когато стигнахме до последното стъпало, през отвора на тунела се процеждаше слънчевата светлина.

Тръгнахме по коридора и стигнахме до края му. Силната светлина ни ослепи за момент. Отдолу се виждаше пространство, покрито с ниски храсти и пясък. Изглежда, бяхме стигнали до дълбока кариера. Лъкатушеща пътека водеше от отвора на тунела надолу към кариерата.

Стоях на слънцето, а Пола беше зад гърба ми, когато чух вик в далечината.

Чак тогава забелязах два големи камиона, скрити отчасти от храстите, и пет-шест мъже, които се взираха в мен и ме сочеха. Направих крачка назад в тъмнината и ги чух как хукнаха към нас.