Разбери сам

I

Докато карах към Оушън Енд, подредих разкритията в ума си и ги обмислих.

Всъщност не бях направил нищо, за да отърва Перели от затвора, но имах чувството, че ако продължавам да дълбая, рано или късно ще попадна на нужното доказателство. За разлика от Мифлин аз поне имах нещо, за което да се хвана.

Грейси беше убита, защото знаеше кой е натопил Перели, което означаваше, че Перели е невинен. Досега обаче не бях сто процента сигурен, фактът беше много важен.

Ако можеше да се вярва на мисис Ферис, че преди да се запознае със Сирийна, Дедрик е снабдявал Париж с марихуана, дали това е следа, водеща към отвличането му? Дали не е решил да се откаже да работи за Барът, след като се е оженил за Сирийна, и Барът го е убил, инсценирайки отвличане, за да измъкне пари от Сирийна? Нищо чудно.

Мислите ми се насочиха към Маршланд. Дали не беше свързан с похищението? Ами ако Суки е открил, че Дедрик е съдружник на Барът, и е уведомил Маршланд? Чудесна новина — четвъртата сред най-богатите жени в света, омъжена за контрабандист на марихуана. Маршланд не би се спрял пред нищо, за да спаси дъщеря си от подобен скандал. Възможно е да е наел някой, който да очисти Дедрик. Може би идеята да се инсценира похищение е била негова, а не на Барът. Не беше изключено Дедрик да е заровен някъде в имението. На никого не му беше минало през ума да го търси под четири фута земя.

А каква беше ролята на Мери Джеръм? Коя беше тя? Брандън направи безуспешен опит да я открие, но очевидно за Маршланд не е представлявало никаква трудност да я намери. Как е разбрал къде е? Защо жената се беше изпарила след разговора им?

Прокарах ръка по горещото си, изморено лице и извиках: „По дяволите!“ Знаех, че почти съм се докоснал до ключа към загадката, но ръката ми се оказа къса. Трябваше ми повече информация.

Как би било най-добре да се държа с Маршланд? С него нямаше да ми бъде лесно. След като помислих по въпроса, реших, че единственият начин е да се отнеса грубо с него. Той щеше да говори или с мен, или с Брандън. Не можеше да отрече, че е ходил в хотел „Бийч“. Или аз, или Брандън.

Подкарах по частния път към Оушън Енд, а вечерното слънце се отразяваше в предното стъкло на колата.

Големият черен кадилак беше паркиран на асфалтовата алея, както през нощта на първото ми посещение в имението. Двамата китайци плевяха леха с рози с въодушевлението на човек, седящ на зъболекарския стол. Ровеха богатата, черна почва с греблата си, повдигаха бурените, на които попадаха от време на време, взираха се в тях, пускаха ги в кошницата и продължаваха нататък.

Птиците фламинго се разхождаха с вдървени крака върху тревната площ отвъд терасираната градина. Подобно на китайците и те не ми обърнаха внимание.

Минах по терасата, натиснах звънеца и зачаках, усещайки горещото слънце върху гърба си.

Уодлок отвори вратата. Гъстите му вежди се свъсиха и очите под тях изразиха неодобрение от появяването ми.

— Здравейте! — казах аз. — Бих искал да поговоря с мистър Маршланд. Може ли да му предадете, че го моля да ми отдели малко време.

— Заповядайте, мистър Малой! — той се отмести встрани. — Не съм сигурен дали е вкъщи.

Влязох във вестибюла. Стори ми се прохладен и тъмен в сравнение с топлата тераса. Свалих си шапката, погледнах в нея без видима причина и заявих на възрастния мъж, като не вдигнах очи към него:

— Паролата е хотел „Бийч“, така му кажете.

— Хотел „Бийч“?

— Да. Реакцията му ще ви изненада. Да вляза ли във всекидневната?

— Моля, сър.

— Как е мисис Дедрик? — попитах аз. — Чух, че не се чувствала добре.

— Като се имат предвид обстоятелствата, сър, състоянието й е съвсем обяснимо.

Погледнах го замислено, но старческото лице не ми подсказа нищо, и аз прекрачих прага на всекидневната. Стори ми се, че е минало ужасно дълго време, откакто не бях идвал тук. Отново излязох на терасата и погледнах с очакване към балкона, където беше седяла Сирийна, потънала в скръб по любимия си съпруг. Там нямаше никой. Върнах се във всекидневната, избрах си един удобен стол и се отпуснах на него. Денят беше преминал вълнуващо. Чувствах се крайно изтощен. Помислих си, че е от нервната възбуда. Запалих цигара и издишах дима към мексиканското седло, окачено на стената. Огромна ваза с цветя изпълваше стаята със съкрушителен аромат. От него леко ми се доспа.

След около десетина минути чух, че някой слиза по стълбите.

Сирийна Дедрик влезе във всекидневната. Беше облечена в семпла ленена рокля, а косата й беше закичена с роза. Под очите й имаше тъмни сенки, а устните й бяха свити и сурови. Гледаше ме настойчиво, докато се изправях от стола, после се усмихна студено и ми махна да седна.

— Не ставайте. Ще пиете ли едно уиски със сода?

— Точно сега не, благодаря. Искам да говоря с баща ви. Уодлок не ви ли каза?

Приближи се до големия шкаф и сипа уиски в две чаши. Подаде ми едната, посочи пакета с цигари върху малката масичка и седна срещу мен.

— Баща ми вчера се върна в Ню Йорк — погледът й беше насочен нанякъде, но във всеки случай не и към мен. — Защо искате да говорите с него?

Отпих от уискито. Беше „фор Роузис“, много добро качество. Чудех се защо Уодлок не й е съобщил за пристигането ми и не й е спестил срещата с мен. Реших, че сигурно тя е пожелала да ме види.

— Имах намерение да му задам един въпрос, мисис Дедрик — отвърнах аз. — Но след като е заминал, няма значение. Бихте ли ми дали адреса му в Ню Йорк?

— Нещо важно ли е?

— Бих желал да го попитам лично. Мога да му телефонирам.

— Той няма да остане там. Тази… тази история го разстрои. Едва ли ще го откриете — заяви тя след дълго мълчание.

Изпих уискито наполовина, оставих чашата и се изправих. — Е, нищо, не беше чак толкова важно.

Погледна ме и сега в очите й имаше изненада.

— Защо не ми го кажете на мен?

— В деня, след като съпругът ви беше отвлечен, мистър Маршланд е посетил онази жена, която се представи за ваша секретарка, Мери Джеръм. Срещата се е състояла в хотел „Бийч“, където е била отседнала жената. Исках да разбера какво са си говорили и как е научил, че е там.

— Баща ми?

Стоеше неподвижно като статуя.

— Представил се е на администратора на хотела, който би могъл да го потвърди.

— Не ми е ясно как е възможно да е бил баща ми. Той не я познава.

— Така или иначе са се видели. Държа да зная за какво са разговаряли. Ако той не ми каже, ще се наложи да уведомя Брандън.

Очите й светнаха.

— Това заплаха ли е?

— Можете да го наречете както желаете.

— Довечера баща ми лети за Европа. Вероятно вече е заминал. Нямам представа къде ще прекара ваканцията си. Често постъпва така, когато се нуждае от почивка.

— Решил е да го направи в удобно време… за него.

Тя се приближи до прозореца и се взря в градината.

— Нямате представа защо се е срещнал с нея, нали?

— Не.

— Дори не можете да предположите?

— Не.

Застанах до нея.

— Мисис Дедрик, искам да ви задам един въпрос.

Тя продължаваше да се взира в градината. Птиците фламинго гледаха към къщата — вдървени, изправени и изящни.

— Да?

— Мислите ли, че Ник Перели е отвлякъл съпруга ви?

— Разбира се.

— По какво се разбира? Защо сте толкова сигурна?

Размърда се неспокойно.

— Не желая да разговарям за това. Ако нямате други въпроси, моля да ме извините, но ще трябва да ви оставя.

— Не смятам, че Перели го е отвлякъл — отвърнах аз. — Не ви ли е минавало през ума, че баща ви има много солиден мотив да се отърве от съпруга ви?

Тя се обърна рязко. Цветът се беше отдръпнал от лицето й. В големите й очи видях страх.

— Как смеете! Не желая да ви слушам. Нямате право да идвате тук, да намеквате разни неща и да задавате въпроси. Ще се оплача в полицията.

Излезе от стаята. Докато се качваше по стълбите, се разплака.

Стоях в здрача и разсъждавах. Защо се изплаши? Дали й беше известно, че Маршланд е организирал отвличането?

Леко покашляне ме накара да се обърна.

Уодлок чакаше на вратата.

Прекосих стаята и спрях пред него.

— Очевидно мистър Маршланд е отлетял за Европа — отбелязах аз.

Очите му останаха безизразни, докато ми отговаряше:

— Очевидно, сър.

— Суки ли ви каза за Дедрик или сам разбрахте… че е контрабандист на наркотици?

Постигнах целта си. Беше недостойно за мен да постъпвам така с него — човекът беше прекалено стар, за да успява да овладее реакциите си, но аз държах да разбера.

Челюстта му увисна и очите му се ококориха.

— Суки ми каза…

Той спря, но малко късно. Лека червенина се разля по лицето му, но беше прекалено стар, за да се разгневи истински.

— Шапката ви, сър.

Поех я и я залепих на темето си.

— Съжалявам — промърморих и бях съвсем искрен. — Забравете за това.

Той затвори вратата зад мен. Обърнах се и го видях, че ме гледа през стъклото. Когато стигнах до края на терасата, имах чувството, че продължава да ме наблюдава.

След като е казал на него, Суки е споделил и с Маршланд. Не напредвах кой знае колко бързо, но все пак не стоях на едно място. Качих се в буика, вперих поглед в двигателя, а после отвъд терасата към Пасифика. Не можех да продължавам така. Трябваше да направя нещо, което да разкрие всички тайни.

Но какво?

Запалих цигара и хвърлих клечката през прозореца на колата. Подкарах по частния път, потънал в мисли.

Перели беше казал на Франкън, че е играл карти с Бетило в бара на Делмонико през нощта, когато беше извършено похищението. Твърдял, че си е тръгнал в десет и половина. По думите на Бетило Перели е излязъл оттам в девет и половина. Защо? Дали Бетило беше в играта или го бяха подкупили да даде лъжливи показания? Ако е бил подкупен, от кого? Нощта беше пред мен. Може би си струваше да проверя алибито на Перели. Бях настроен да си търся белята. Този ден убиха две момичета. Висок, непознат мъж с тъмни очила се опита да ме зарови в земята. Четвъртата сред най-богатите жени в света ми наговорила куп лъжи. Може би си струваше да завърша деня с посещение в бара на Делмонико, най-долнопробния вертеп по крайбрежието, където се навъртаха най-големите бандити.

Прииска ми се и аз да се направя на бандит. Реших да отида там.

II

Хладният глас на Пола долетя в слушалката:

— „Юнивърсъл сървисис“, добър вечер.

— Сама ли си? — попитах я, като бутнах шапката към тила си и си избърсах челото.

В телефонната кабина беше горещо като в панаирджийска палатка, последната й обитателка, беше паднала в бъчва с „Найт анд Дей“, аристократа сред парфюмите, ако се съдеше по останалата след нея миризма.

— О, Вик! Да, сама съм. Ти какво свърши?

— Нищо, заради което да скоча до небето. Моля те, обещай ми нещо.

— Какво?

— Никога не използвай парфюм „Найт анд Дей“. Отвратителен е.

— Откъде го измисли? Не бих го използвала, дори и да ми го подарят.

— Чудесно. Телефонната кабина смърди на него. Задушавам се.

— Какво стана, Вик?

— Маршланд внезапно е заминал за Европа, за да прекара там почивката си. Така ми каза Сирийна. Обзалагам се, че се спотайваше на горния етаж и сигурно си гризеше ноктите. Заявих й, че навярно баща й е организирал похищението. Разкудкудяка се и духна циврейки нагоре по стълбите.

— Сериозно?

— Изглеждаше уплашена. Струва ми се, че си го е мислила от самото начало. Тези богати, благородни семейства се ужасяват от перспективата, че някой може да ги измъкне от черупката и да им свали фасадата. Прислужникът също си отвори устата. Разкошен дядка, от старата школа. Изненадах го и преди да се усети, призна, че Суки му е казал за търговията, която Дедрик е въртял с наркотици. Как ти се струва?

— Това не помага много на Перели, нали?

— Права си. Наистина не му помага ни най-малко. Но аз веднага ще направя нещо за него. Искам да те помоля за една дреболия. Би ли изпратила телеграма на Джак, в която да пише какво съм разбрал за Дедрик. И нека да се размърда.

Пола ме увери, че незабавно ще телеграфира.

— След като свършиш, затваряй и се прибирай вкъщи — заявих аз.

— А ти какво ще правиш?

— Ще се поровя още малко. Нощта едва започва.

— Не бъди безразсъден, моля те, Вик.

Обещах й, че ще се грижа за себе си така, както бих се грижил за китайска ваза от династията Минг, и затворих, преди да й дам възможност да ми зададе други въпроси.

Отново се качих на буика и подкарах към Монте Верде Авеню. Номер 245 беше, както ми обясни Майра Тореска, малка боядисана къщичка. Градинската площ беше покрита с плочки с неправилна форма. Висок, занемарен плет възпираше погледите на любопитните съседи.

Паркирах колата пред входа, бутнах ниската дървена порта и тръгнах по пътеката. Един от прозорците светеше и когато почуках, по щората пробягна сянка.

Вратата се отвори няколко инча. Майра попита:

— Кой е?

— Малой.

Свали веригата и отвори. Коридорът зад нея беше тъмен.

— Влизай. Чудех се защо не идваш.

Последвах я в осветената всекидневна. Учудих се от факта че проявява вкус към възглавнички с къдри, китайски маски и декоративни кукли.

Беше облечена в същото яке и панталон. Очите й бяха уморени, а лицето й — бледо. Личеше си, че не беше спала много, откакто се видяхме последния път.

— Какво измъти? — попита тя, докато вадеше бутилка уиски, чаши и лед. — От снощи не мога да си намеря място.

Снощи! Изглеждаше невероятно толкова много неща да се случат за двайсет и четири часа.

Стоварих се на един фотьойл.

— Много работи. Но все още не съм сигурен дали са ни от полза. Трябва да свърша нещо дребно, за което можеш да ми помогнеш, но преди това искам да те уведомя какво се случи досега.

Докато й разказвах, стоеше пред празната камина с ръце в джобовете и с цигара в устата, с напрегнато и студено лице.

Не пропуснах нито една подробност и историята ми отне почти половин час.

— Имам много факти — заключих аз, — но нито едно доказателство, което всъщност ми е необходимо. Трябва да изградя хипотеза, способна да издържи в съда. Историята никак не е лоша, но Франкън не би я използвал в този вид. Следващата крачка е да открия доказателства, а единственият начин да го направя, е като използвам средствата на Барът срещу самия него. Първият и най-лесният ход е да се опитам да осигуря алиби на Ник. Казал е на Франкън, че е играл карти с Джо Бетило от осем и половина до десет и половина. Бетило твърди, че Перели е излязъл от бара на Делмонико в девет и половина. Бетило е известна личност в Коръл Гейбълс. За един долар би продал и собствената си майка. Отивам там тази вечер, за да видя дали няма да намеря някой, който е видял Перели да напуска заведението. Може би има такъв човек, но се страхува да не си развали отношенията с Бетило. Ако се окаже, че е така, ще хвана Бетило, ще го доведа тук и ще го убедя да промени мнението си относно времето, по което Ник си е тръгнал. Имаш ли нещо против?

Тя се усмихна студено.

— Не, разбира се. Ако ти не успееш да го накараш да говори, може би аз ще свърша тази работа.

— Ще пробваме двамата. Ник има ли приятели? Някой достатъчно голям и як, който ще ми помогне да се справя с Бетило? Ще се наложи доста да го убеждаваме.

Майра поклати глава.

— Ник не се сприятелява лесно. Тук сме отскоро. Аз ще ти помогна.

— Не, това не е разходка за момиче. Не се притеснявай. Ще хвана Майк Финеган. Той винаги е готов да си навлече неприятности.

— Идвам — заяви Майра. — Малко се поуморих да стоя тук и да не върша нищо. Мога да си служа с пистолет. Имам по-голям стимул от приятеля ти, много по-голям. Само ми кажи какво трябва да направя.

Изгледах я и реших да рискувам.

— Дай да се разберем, за да не стане някакво недоразумение. Целта ни не е да убием този човек, а да го накараме да проговори.

От погледа й ме полазиха тръпки.

— Доведи го и аз ще го накарам да проговори.

Изправих се.

— Е, добре. Хайде да тръгваме.

Отвори едно чекмедже и извади малък пистолет, провери пълнителя и го пъхна в джоба на панталона си. Довърши уискито си и се погледна в огледалото.

— Леле! Изглеждам ужасно. Добре че Ник го няма да ме види.

— Ще се радва да те види както и да изглеждаш — напомних й аз и тръгнах към вратата.

Тя загаси лампата и двамата се отправихме по пътеката към буика.

— Ами ако заберем Барът и го накараме да пропее? — попита тя, докато се настаняваше в колата до мен. — Така няма ли да спестим време?

— Не си падам много по тази идея — отвърнах, насочвайки се към крайбрежието. — При Бетило номерът може да мине, но не и при Барът. Той е с прекалено високо мнение за себе си. Нищо чудно да ни пречука, а в съда да се закълне, че сме го принудили със заплаха да направи признание. Подобни доказателства не вършат работа.

— Ако не спасиш Ник, ще убия Барът — заяви тя, с равен и категоричен глас. — Отдавна съм си го обещала.

Паркирах колата на тъмно, няколко ярда встрани от бара на Делмонико.

— Хайде да се съсредоточим върху мисълта за спасяването на Ник — казах аз. — Ще имаме много време да се погрижим за Барът, ако не успеем да го свършим по законен път. Някога била ли си в това заведение?

— Да, разбира се. Ник идваше тук буквално всяка вечер.

— Искам да огледам стаята, в която Ник и Бетило са играли карти. В състояние ли си да го уредиш?

— Да, стига да не е заета.

— Хайде да влезем и да видим.

Изкачихме петте стъпала, които водеха към заведението. Помещението беше ярко осветено и пълно с хора. Джубоксът дънеше здраво. Едър, як мъж подпираше бара. По масите, разпръснати из залата, момичета с голи гърбове и шорти се опитваха да убедят събеседниците си, че горе ще е много по-забавно, отколкото да седят в този димилник и да се наливат с долнопробно уиски. Май хвърляха думите си на вятъра.

Подобна сцена можеше да се види във всеки филм на „Уорнър Брадърс“. Липсваше само Хъмфри Богарт, за да бъде всичко съвсем автентично.

Майра изглежда се оправяше добре. Премина по покрития със стърготини под, стигна до бара и повика с пръст единия от барманите.

Седях зад нея, очаквайки да се случи нещо неприятно.

Четири-пет души, колкото широки, толкова и високи, които седяха на бара, млъкнаха и се втренчиха в нея.

Погледнаха през рамо към мен, ухилиха се подигравателно и отново насочиха вниманието си към Майра.

— Здрасти, маце — тихо каза един от тях.

Ето как стават патакламите, помислих си. Постъпих глупаво, като я доведох тук. Вместо да получа сведения, трябваше да се бия с глутница бандити, големи колкото Карнера.

Майра се обърна бавно, изгледа четиримата мъже, изрече четири думи с невероятна злоба и те замръзнаха на местата си. После отново насочи вниманието си към бара.

Тихо, сякаш бяха надникнали в стая и станали свидетели на гледка, която потресе невъзмутимите им мозъци, те се изсулиха от бара и седнаха на една от масите.

Майра прошепна нещо на бармана. Той присви очи, кимна и посочи с пръст стълбите.

— Хайде — подкани ме тя. — Качваме се.

Проправихме си път през тълпата.

— Бива си те, когато се ядосаш — отбелязах аз, докато вървяхме нагоре.

— Мога да се погрижа за себе си. Колкото са по-големи, толкова са по-кухи. Не съм си губила напразно времето, занимавайки се цял живот с мъже — лицето й беше студено и замислено. — Барманът очаква след половин час Бетило да се качи да играе покер.

— Ще го предупреди ли?

Майра поклати глава.

— Той ми е приятел. Какво ще правим? Ще чакаме докато се появи и ще го пипнем?

— Хайде първо да огледаме територията.

Стигнахме горе. Пред нас се простираше дълъг коридор с врати от двете страни.

— Стая №15 — каза Майра, тръгна по коридора, спря пред една врата, натисна дръжката и я отвори. Напипа ключа, запали лампата и двамата влязохме вътре.

Стаята беше голяма. Под лампата със зелен абажур имаше кръгла маса с колоди от карти и две дървени поставки с жетони. Масата беше заобиколена от десетина стола. Няколко месингови плювалника допълваха мебелировката.

— Добре — отбелязах аз. — А къде е задният вход, през който е излязъл Ник?

Майра загаси лампата и двамата отидохме до дъното на коридора. Една врата излизаше на веранда, която гледаше към тясна уличка. Стръмно дървено стълбище свързваше верандата с уличката.

— Хубаво. Ще го чакаме вътре. Ако реши да се съпротивлява, ще го халосам по кубето. Но ако е възможно, ще се опитаме да го убедим да проговори. Не е лека категория.

Прибрахме се в коридора.

— Знаеш ли дали някоя от тези стаи не е празна?

— Защо да не проверим? — попита тя, отвори първата врата, която й попадна, и потърси ключа за осветлението. Последва сърдит вик и поток от груби думи. Майра бързо загаси.

— Тази не е — отбеляза тя и се придвижи до следващата врата.

— Чакай — спрях я аз и я хванах за ръка. — Ако продължаваш така, ще настъпи буря. Хайде да пробваме вратата срещу стая №15.

Придвижихме се надолу по коридора и спряхме пред въпросната врата. Почуках леко. Чуха се стъпки и вратата се отвори.

Висока блондинка с уморен вид и не особено чист халат впери очи в мен. Гримираното й лице леко се оживи, а наплесканите й устни с усилие се разтеглиха в усмивка.

— Здрасти, миличък, мен ли търсиш? — после видя Майра и лицето й се вкамени. — Какво искаш?

Стори ми се, че я познавам. Умът ми се ровеше в миналото и аз се сетих, че една нощ бях изпаднал в затруднение. Влязох в коридора през капандурата и тази блондинка ме спаси.

— Помниш ли ме? Преди около три години се позабавлявахме — казах аз и се отдръпнах, за да може светлината от стаята да падне върху лицето ми. — Излязох през прозореца, а половината от ченгетата на Коръл Гейбълс бяха по петите ми.

Тя се втренчи в мен, намръщи се, а после лицето й отново се оживи.

— Господи! Бях те забравила. Сега си спомням. Съсипа един от най-хубавите ми чаршафи, спускайки се по него през прозореца. Какво правиш тук?

— Можем ли да влезем и да си поговорим?

Тя погледна Майра.

— И тази ли?

— Да. На работа съм.

Сигурно не беше забравила, че последния път не се поскъпих, и затова отстъпи встрани.

— Е, заповядайте! Мястото не е много подходящо за гости.

Имаше предвид Майра.

Влязохме в стаята, която беше малка, непроветрена и оскъдно мебелирана. Легло, скрин, умивалник и протрит килим бяха единствените удобства, с които можеше да се похвали.

— Миналия път не разбрах как се казваш — отбелязах, облягайки се на стената.

— Лола — отвърна блондинката и седна на леглото.

Присъствието на Майра я притесняваше.

Майра опря ханша си на умивалника. Огледа стаята с неприкрито любопитство. Лола я наблюдаваше, очаквайки да направи някаква забележка. Не последва коментар.

— Отново търся Бетило — тихо заявих аз. — Помниш ли? Последния път, когато се срещнахме, бях дошъл да се видя с него с тояга в ръка.

— Сега какво ти е направил? — попита Лола, явно заинтригувана. — Все още мразя този мерзавец.

— Лично на мен нищо, а на нейния приятел — посочих към Майра, — Ник Перели.

Лола се ококори.

— Човекът, който отвлече Дедрик? Гледай ти! Четох във вестниците. — Тя погледна завистливо към Майра. — Твоят сладур ли гушна петстотинте хиляди?

— Чакай малко — казах аз бързо, защото бледото лице на Майра доби студено изражение. — Не си разбрала. Перели не е отвлякъл Дедрик. Натопили са го. По време на похищението е играел карти с Бетило, но той го е продал на ченгетата. Затова го търся.

— Този мошеник би продал и първородния си син на ченгетата — заяви с отвращение Лола.

Изведнъж ми хрумна една идея.

— Не си видяла Перели да излиза, нали?

— Откъде да излиза? Какво имаш предвид?

— Играл е карти с Бетило в стая №15. Казал е, че си е тръгнал в десет и половина. Бетило твърди, че е било девет и половина. Отвличането е станало малко преди десет.

Лола затвори очи, мислейки напрегнато.

— Не си спомням да съм го виждала — отвърна най-после тя. — Но аз се срещам с толкова много мъже вечер, миличък.

— Беше облечен в ленен костюм — намеси се Майра, — с морскосиня риза и рисувана на ръка бяла вратовръзка.

Лола зяпна.

— Ама той ли е бил? Разбира се, че го познавам. Каза ми, че името му е… — изведнъж спря и може би за първи път през последните двайсет години се изчерви.

Последва тягостно, наелектризирано мълчание.

— Продължавай. Все едно че ме няма — заяви Майра. — С теб ли е бил?

Лола скочи на крака. Лицето й все още беше червено, но очите й бяха гневни и студени.

— Махайте се и двамата! Много се разприказвах. Хайде, изчезвайте! Повече нищо няма да кажа.

— Не се вълнувай — успокоих я аз. — Това е важно, Лола. Перели е загазил. Ако можеш да му помогнеш, трябва да го направиш. Щом си сигурна, че е излязъл оттук в десет и половина, можеш да му спасиш живота. С теб ли беше онази нощ?

Лола изгледа Майра с бърз и преценяващ поглед.

— Няма да говоря — отсече тя. — Махайте се и двамата!

— Майра, чакай ме в колата — казах аз и тръгнах към вратата, отворих я и й дадох знак да излезе. — С Лола трябва да се разберем. Идвам след няколко минути.

— А Бетило? — попита Майра. — Той ще се качи всеки момент.

— Зарежи го. Чакай ме в колата.

Тя излезе с изправен гръб и пребледняло лице. Затворих вратата.

— Лош късмет — заявих аз, извадих пакета с цигари и предложих на Лола.

Тя ме погледна, направи гримаса и си взе една цигара.

— Друг път си помисли, ако въобще можеш да мислиш, когато решиш да доведеш жена в такава дупка — изсъска яростно тя. — Наясно ли си в какво ме забърка?

— Да, съжалявам, но нямаше как да знам. Нищо чудно пък да се окаже щастлива случайност. Не ми се сърди, Лола. Беше ли Перели при теб?

— Разбира се, че беше. Игра карти с Бетило, а после дойде тук. Непрекъснато се виждаме. Той е един от редовните ми клиенти.

— Спомняш ли си кога си тръгна?

— Сигурно е било около десет и половина. Не мога да се сетя с точност до минутата.

— Отлично! — заявих саркастично. — Значи Бетило е говорил истината, а Перели е лъгал.

Тя не каза нищо.

— Мисля, че не е искал Майра да разбере — отбелязах аз и поклатих глава. — Навярно е смятал, че Бетило ще потвърди показанията му. Не е изключено да те призоват за свидетел, Лола. Той трябва да има алиби.

— Това мен не ме притеснява, но тя май се стегна — Лола сви рамене. — Познавам този тип жени. Смята, че след като се е влюбил в нея, мъжът е неин за цял живот. Но не става така.

Извадих стодоларова банкнота.

— Дължа ти ги заради чаршафа, който ти съсипах. Дръж си устата затворена за Перели, Лола. Ще те предупредя, ако си ни нужна за процеса.

Сгъна стотачката и я пъхна в чорапа си.

— Какви свине са мъжете! — възкликна тя и презрително хвърли изпушената наполовина цигара в камината.

III

Отворих вратата на буика, седнах зад волана и запалих двигателя.

Майра пушеше замислено.

— Значи няма да закачаме Бетило? — попита ме с тих, равен глас.

— Както се оказва — отвърнах аз, без да я погледна, — той говори истината. Ник се е разделил с него в девет и половина.

— И е прекарал един час с тази ужасна, наплескана блондинка. Браво на него! Надявам се, че е прекарал добре.

Продължих с повишено внимание по Монте Верде Авеню.

— Той рискува живота си, за да го запази в тайна — отвърнах аз. — Прави му чест.

— О, млъкни! — извика Майра, а гласът й трепереше. — Не е нужно да се занимаваш с него. Аз самата няма да направя нищо. Чаках го, докато беше в затвора. На излизане го посрещнах на прага. Когато нямаше пари, а той никога няма пари, аз го издържах. А той ме е мамил с тази уличница в един мизерен бардак и й е плащал.

— Късаш ми сърцето! — отвърнах аз. — Е, добре, мамел те е. И какво от това? Не си длъжна вече да си до него. Ти си свободна. Има стотици мъже, с които ще се чувстваш приятно. Какво те тревожи?

Обърна се на седалката, затаи дъх, а лицето й се опъна от гняв.

Ухилих й се.

— Престани да се дуеш, миличка. Не ти отива.

Впери поглед в мен, прехапа устни и се усмихна кисело.

— Мисля, че си прав. Всички са еднакви. Иска ми се да не бях се влюбвала в този мерзавец. Ако някога се измъкне, имам какво да му кажа. Когато свърша, вече ще е получил алергия към блондинки, докато е жив!

Спрях пред дома й.

— Лягай и се наспи. А аз трябва да помисля още малко.

— Защо не отидеш в полицията и да ги накараш да си поговорят с блондинката? Нейните показания няма ли да спасят Ник?

Поклатих глава.

— Изключено. Първо няма да й повярват. Подобни жени не се ползват с авторитет в съда. А други свидетели не съществуват. Ник го е осъзнал.

— Значи просто сме си загубили времето.

— Да. Налага ми се да поставя нов капан. Ще ти се обадя. Пресегнах се през нея и отворих вратата.

— Не се тревожи, може и да ти се вижда невероятно, но напредваме. А до утре ще сме отишли още по-далеч. Засега довиждане.

Хвана ме за ръката.

— Благодаря ти за всичко. Не се отказвай. Искам този мерзавец да се върне при мен.

Проследих я с поглед, докато се приближаваше по пътеката към тъмната малка къщичка, а после включих на скорост и потеглих.

IV

Докато се движех по широкия път, водещ към дюните, където се намираше къщата ми, предните фарове на буика осветиха огромна като боен кораб кола, паркирана пред входа.

Намалих, натиснах амбреажа, изключих скоростите и изчаках колата сама да спре.

Излязох от буика и се приближих до колата. Светлината от арматурното табло се отразяваше в бледото, безизразно лице на Сирийна Дедрик. Извърна глава и двамата се погледнахме през отворения прозорец.

— Надявам се, че не сте ме чакали дълго — отбелязах аз, изненадан от появата й пред къщата ми.

— Няма значение. Искам да говоря с вас.

— Заповядайте!

Отворих вратата на колата.

Тя слезе, като придържаше тъмночервеното копринено наметало плътно до тялото си. На лунната светлина фигурата й беше красива и внушителна.

Двамата тръгнахме мълчаливо по пътеката към верандата.

Отворих предната врата, запалих лампата и се отдръпнах, чудейки се какво иска тя.

Сирийна влезе във всекидневната. Последвах я, затворих вратата и запалих лампиона до канапето. Наметалото се разтвори. Носеше подходящо за случая облекло, достойно за бал при губернатора — бяла атлазена рокля, чиято долна част беше украсена с брокат. На шията й блестяха диаманти, а върху лявата китка имаше диамантена гривна, широка четири инча. Изглежда, не й се искаше да забравя, че е на четвърто място сред най-богатите жени в света.

Сипах си чисто уиски, занесох чашата до любимия си фотьойл и потънах в него. Чувствах се уморен и малко потиснат. През целия път на връщане от къщата на Майра си умувах как да обърна делото в моя полза. Но сякаш удрях глава в тухлена стена.

После, тъй като бях подозрителен по природа, в съзнанието ми изплува идея.

Обмислих я, реших, че е разумна, станах, прекосих стаята и натиснах електрическия ключ на стената. Върнах се обратно и седнах.

Сирийна ме наблюдаваше под свъсените си вежди.

— Имам телефон в спалнята. Не беше включен — обясних аз. — Е, мисис Дедрик, с какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искала да престанете да се занимавате с отвличането.

Отпих от уискито и вперих поглед в нея, преструвайки се на изненадан.

— Сериозно ли говорите?

Тя сви устни.

— Естествено. Ставате досаден. Завирате си носа в неща, които не ви интересуват. Полицията арестува един човек. Аз съм убедена, че той е отвлякъл съпруга ми. Безсмислено е да създавате допълнителни неприятности.

Запалих цигара, метнах клечката в камината и издишах облак дим към тавана.

— Мъжът, който полицията арестува, не го е извършил, мисис Дедрик. Той ми е приятел. Ще продължа да разследвам случая, докато докажа, че е невинен.

Тя силно пребледня и очите й светнаха. Ръцете й се свиха в юмруци на скута.

— Склонна съм да ви платя, за да престанете да ровите — заяви тя със строг, напрегнат глас.

— Винаги ме е учудвало колко много жени с повече пари, отколкото етика, са се опитвали да ме подкупят, за да се откажа от даден случай. Съжалявам, но няма да стане. Парите не ме интересуват.

— Каква е цената? — гласът й беше сърдит.

— Продължавам да твърдя, че парите не ме интересуват. Ако това е всичко, което имате да ми кажете, моля да ме извините, но ще си лягам. Уморен съм.

— Петдесет хиляди долара — заяви тя, наблюдавайки ме.

Ухилих й се.

— Ние се пазарим за един човешки живот, мисис Дедрик. Ако не продължа да работя върху случая, Перели ще отиде в газовата камера. Сериозно ли искате подобно нещо?

— Не знам нищо за Перели. Той не ме засяга. Ако го осъдят и установят, че е виновен, значи е виновен. Давам ви петдесет хиляди долара, за да заминете някъде за един месец. Ще ги вземете ли?

— Не мога да замина за един месец, мисис Дедрик. Зает съм. Опитвам се да открия кой е отвлякъл съпруга ви.

— Седемдесет и пет хиляди.

— Какво се случи с Дедрик? Някой го удари прекалено силно ли? Да не би да сте разбрали, че баща ви е в основата на всичко и искате да откупите живота му? Или от чисто егоистични мотиви не желаете великата американска общественост да разбере, че сте се омъжили за контрабандист на марихуана?

— Сто хиляди — процеди тя през побелелите си устни.

— Не бих приел и милион! — отсякох и се изправих на крака. — Не си хабете напразно думите. Ще продължа тази работа и ще я доведа докрай. Лека нощ!

Тя стана. Беше опасно спокойна и това ме накара да се огледам, за да разбера дали носи дамска чанта, но не видях. В подобно настроение не бих се учудил, ако се опиташе да ме застреля.

— Сигурен ли сте?

— Казах лека нощ. Не можете да очаквате да става винаги вашето. Потегляйте, мисис Дедрик. Досаждате ми.

— Има и друг начин, по който мога да се справя с вас — каза тя със студена, безизразна усмивка. — Давам ви още една възможност. Двеста хиляди.

— Вън! — изкрещях и прекосих стаята, за да отворя вратата.

Тя бързо стигна до телефона, набра някакъв номер, изчака за миг, а после изпищя с глас, който ме извади от равновесие:

— Полиция! Помощ! Елате веднага!

Затвори телефона, обърна се към мен, а безизразната усмивка все още играеше по устните й.

— Страшно умно — отбелязах аз и седнах. — Какво се предполага, че съм извършил? Нападение?

Сложи ръка върху предницата на роклята си и я разкъса. После впи нокти в рамото си и върху бялата плът се очертаха четири яркочервени ивици. Прокара ръце през косата си, ритна масичката, бутна канапето към камината, събра килима. Докато се движеше из стаята и продължаваше да разбърква мебелите, аз се пресегнах към телефона, набрах номера и зачаках.

— Ало? — чу се гласът на Пола.

— В беда съм. Идвай веднага. Знаеш ли, свържи се с Франкън и го заведи в полицията колкото е възможно по-бързо. След пет минути ще бъда обвинен, че съм извършил нападение. Мисис Дедрик в момента подготвя сцената.

— Пристигам — отвърна Пола и затвори.

Сложих обратно слушалката върху вилката и запалих цигара.

— Ако бях на ваше място, щях да си сваля чорапите. Така картината би изглеждала по-автентична — заявих спокойно.

— Ще съжалявате, че не взехте парите, глупако. Ще ви дадат две години.

— Жалко, че се издрахте — поклатих тъжно глава. — Напразни усилия. Няма да открият следи от кожата ви върху ноктите ми, а трябва да ви кажа, че винаги търсят.

Навън изскърцаха спирачки. Сирийна изрева диво и пронизително и излезе, залитайки, на верандата.

Не се помръднах.

По пътеката в градината изтрополяха стъпки.

— Спокойно, госпожо. Ние сме тук — избоботи мъжки глас.

Сержант Макгро се изправи с целия си ръст на входа, усмихвайки се подигравателно с пистолет в ръката.

— Само една крачка и ще стрелям! — изблея той, гледайки ме кръвнишки.

— Не драматизирай — отвърнах, изтръсквайки пепелта на пода. — Тя се шегува.

— Така ли? Личи й. Стани и си вдигни ръцете!

Станах и си вдигнах ръцете.

Той се вмъкна предпазливо.

— Сексманиак, а? Винаги съм подозирал, че си извратен.

В стаята влезе униформено ченге, подкрепяйки Сирийна, която се свлече на един стол. Драскотините кървяха и кръвта се стичаше върху белия й сутиен и върху роклята й. Ролята й отиваше.

— Исусе Христе! — изстена Макгро. — Това е мисис Дедрик. Хайде, сложете белезниците на този боклук.

Ченгето се приближи и белезниците изщракаха на китките ми. Удари ме леко в гърдите.

— Ще мине страшно много време, докато видиш жена, приятелче — тихичко ми каза той.

Макгро се суетеше около Сирийна. Тя плачеше и трепереше. Сипа й уиски и се надвеси над нея. Помръкналото му лице беше червено и объркано. Непрекъснато мърмореше, чешейки се по брадата:

— Господи, Боже мой!

Изведнъж тя извика:

— Дайте ми наметалото. Вече съм добре. Дойдох тук, за да поговоря за съпруга си. Най-неочаквано той връхлетя отгоре ми като животно.

— Нито едно животно не би връхлетяло отгоре ти, маце — заявих спокойно аз. — Нямаш представа колко придирчиви са животните.

Макгро рязко се завъртя и ме удари по устата с опакото на ръката си.

— Ще видиш какво ще стане в участъка — изръмжа той. — От години чакам този момент.

— Ликувай сега, защото радостта ти няма да продължи дълго — отвърнах аз.

— Имате ли сили да дойдете с нас, госпожо? — попита Макгро. — Ако се чувствате зле, може и да не идвате.

— Разбира се, че ще дойда. Искам да видя капитан Брандън. Този мъж трябва да си получи заслуженото.

— Ще си го получи — заяви Макгро и се озъби. — Е, ако сте готова, да тръгваме, мадам.

Ченгето ме сграбчи за ръката и ме тласна към вратата.

— Фрасни го с палката по главата, ако се опита да направи нещо — каза Макгро.

Двамата с ченгето седнахме на задната седалка, а Сирийна и Макгро — на предната.

Когато завивахме по Оркид Булевард, малката кола със сгъваем покрив на Пола прелетя покрай нас.

V

Дежурството на Мифлин свършваше, когато всички ние се изсипахме в стаята за разпит. Беше си сложил шапката и палтото и даваше последни нареждания на дежурния сержант, опрян на бюрото си. Когато видя белезниците на китките ми, очите му се окръглиха. Погледът му се отмести от мен и се насочи към Макгро.

— Какво ви става? — попита той. — Защо сте довели тук този човек?

Макгро се наду от справедливо възмущение.

— Обвинение в изнасилване, лейтенант — отвърна той. — Този мръсник е нападнал мисис Дедрик. Пристигнах там тъкмо навреме.

Струваше си да се види лицето на Мифлин. Очите му станаха големи колкото топки на брава.

— Вярно ли е, госпожо? — попита той, зяпайки Сирийна. — Вие обвинявате Малой?

— Да — отвърна тя рязко. — Къде е капитан Брандън?

— Тази вечер не е дежурен — обясни Мифлин, а в гласа му се долови нотка на облекчение. — Дайте стол на мисис Дедрик.

Докато сядаше, тя разтвори наметалото си и Мифлин и сержантът видяха пораженията. Мифлин затаи дъх и ме погледна с укоряващ ужас.

— Ти ли направи това?

Казах, че не съм го направил.

Макгро замахна с юмрук към мен, но Мифлин, който се придвижи много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от мъж с неговите размери, го отблъсна и той се завъртя.

— Спри! — извика остро Мифлин. — Даваш ли си сметка какво правиш?

Макгро изръмжа:

— Искам да сваля тоя мерзавец на пода.

— Млъкни! — изкрещя Мифлин и се обърна към Сирийна. — Какво се случи?

— Отидох да поговорим за съпруга ми — започна Сирийна с равен и студен глас. — Не бях стояла и пет минути, когато той внезапно ме хвана. Борихме се. Успях да се добера до телефона и да потърся помощ. После разкъса роклята ми и ме одра. За щастие този полицай пристигна точно когато силите ми ме напускаха.

Мифлин бутна назад шапката си и избърса чело с носната си кърпа. Изглеждаше шашнат.

— Не се вълнувай — казах кротко. — Тя лъже. Хайде да отидем някъде на по-спокойно място — тя, ти и аз. Това е нещо, за което госпожата не би желала пресата да научи.

— Искам да дойдат журналистите! — заяви Сирийна. — Решила съм да го съсипя. Ще ми се да дам колкото е възможно по-голяма гласност на случая. Той трябва да бъде осъден, вкаран в затвора и лишен от право да упражнява професията си.

В този момент влезе Пола с кожено куфарче в ръка. Дишаше учестено и за първи път в живота си беше рошава. Косата й стърчеше на всички страни. Лекото й палто беше закопчано накриво, а крачолите на панталона й приличаха на акордеони.

— Не успях да открия Франкън — каза тя, опитвайки се да диша нормално. — Не беше вкъщи. Не си получил още обвинение, нали?

Макгро я хвана за ръката.

— Нямате право да влизате тук. Вън!

— Не я закачай! — изкрещя Мифлин. — Какво искаш? — той се приближи до Пола и Макгро с неохота я пусна.

Пола постави куфарчето на масата и го отвори. Вътре имаше малък грамофон с плоча.

— Може би си спомняте, мисис Дедрик — започнах тихо аз, — че преди интересния ни разговор аз завъртях един ключ, твърдейки, че е на телефона в спалнята ми. Всъщност пуснах грамофона. Когато нощем приемам сам богати жени, внимавам да не си навлека обвинение, че съм ги нападнал.

Сирийна сякаш се готвеше да ме убие.

— Той лъже! Отправете му обвинението! Какво чакате?

— Пусни го — подканих Пола.

Пола включи грамофона и постави иглата върху плочата.

Гласът ми прозвуча с болезнена яснота и всички замръзнаха.

Когато женският глас каза: „Каква е цената?“, Сирийна подскочи от стола и се втурна към грамофона, но Пола й препречи пътя.

— Спрете го! — изкрещя тя. — Не искам повече да слушам! Спрете го!

Кимнах на Пола и тя повдигна иглата.

— По добре е да го чуем до края, мисис Дедрик — спокойно заяви Мифлин. — Или оттегляте обвинението?

Сирийна се изправи, фигурата й беше царствена. За миг се взря в мен, а очите й блестяха опасно. После се приближи до вратата, отвори я и излезе, без да я затвори.

Никой не се помръдна и не промълви нищо, докато стъпките й не заглъхнаха по каменната настилка на коридора.

— Свалете му белезниците! — заповяда рязко Мифлин.

Макгро се подчини с вид на тигър, изпуснал обяда си.

— Е, знаеш как да се пазиш — заяви Мифлин с неприкрито възхищение. — Щеше да ти извърти хубав номер.

— Да — отвърнах, разтривайки китките си. — Хайде да отидем в кабинета ти. Искам да поговорим. — Погледнах към Пола, която затваряше капака на грамофона. — Прекрасна, експедитивна работа. Какво направих? От леглото ли те измъкнах?

— Не, от ваната — отвърна Пола. — Ако повече няма да се забъркваш в нищо, бих искала да се върна в нея.

— Върви и ти благодаря, Пола. Ти ме спаси от тигрите.

Ухилих се на Макгро. Той напусна стаята. Вратът му беше станал аленочервен.

Когато Пола излезе и двамата с Мифлин седяхме в горещия му кабинет, аз казах:

— Ако делото се обърне така, както аз го виждам, в пресата ще се вдигне страхотен шум, Тим.

Мифлин ровеше безнадеждно в джобовете за цигарите си, но след като не ги откри, повдигна вежди към мен.

— Дай ми една цигара. Какво имаш предвид под шум?

Дадох му и запалих и аз.

— Съществува вероятност Маршланд да стои зад похищението. Дедрик е контрабандист на наркотици и работи с Барът. Обзалагам се, че Маршланд е разбрал и е наел някой да го премахне. Затова мисис Дедрик се опита да ме подкупи.

Мифлин изглеждаше слисан.

— Тогава къде, по дяволите, е Дедрик?

— И аз искам да разбера. Мисля си, че може би Барът ще ни каже. На сцената се появи нов герой, който знае не по-малко от Барът — висок, широкоплещест господин с бежов костюм и бяла филцова шапка.

— Издирваме го. Значи ти се обади?

— Да. Трябваше да свърша една работа и ако бях останал, щях да закъснея. Открихте ли уликата в кофата за боклук?

— Прекарал е нощта там, а?

— Сигурно.

— Търсим го. Какво те кара да смяташ, че Маршланд е свързан с похищението?

Разказах му какво съм научил в хотел „Бийч“.

— Според мисис Дедрик той е офейкал в Европа, но аз не й вярвам.

— Може би ще направя добре, ако отида и се опитам да поговоря с него — каза Мифлин.

— Би ли изчакал до утре следобед? Ако открием доказателства, че Барът търгува с марихуана, смяташ ли, че ще успеем да го накараме да говори?

Мифлин се усмихна мрачно.

— Нищо не ни пречи да пробваме.

— Имаш ли представа къде мога да намеря цигари с марихуана? Например двеста-триста.

— Отделът за борба с наркотиците би трябвало да има. Защо?

— Хайде да поискаме. Барът не е единственият, който може да подхвърля уличаващи доказателства. Утре по някое време ще ви се обадят, че в стаята му ще откриете двеста цигари с марихуана. Хванете го и го обработете както трябва. Не смятам, че носи много бой. Сигурен съм, че ще издрънка всичко.

Очите на Мифлин се разшириха.

— Не мога да го направя. Ако Брандън разбере…

— Кой ще му каже?

Той впери поглед в мен, почеса се замислено по врата и поклати глава.

— Не ми харесва тази идея, Вик.

— И на мен не ми харесва, но друг начин да го хванем няма. Хайде да вземем наркотика.

— Е, добре. Но ако не проговори, ще се накиснем здраво.

— Твоя работа. Пусни Макгро по следите му. Той се разстрои, че ме изпусна.

Мифлин излезе от стаята. Забави се двайсетина минути. Върна се с малка дървена кутия.

— Наложи ми се да кажа на шефа на отдела за какво са ми. От месеци се опитва да пипне Барът. Планът ти му се понрави — Мифлин изглеждаше шокиран. — Някои ченгета нямат никаква етика.

Взех кутията и станах.

— Нито пък аз, когато се занимавам с отрепки като Барът.

— Внимавай, Вик. Не ми хареса погледът, който мисис Дедрик ти хвърли.

— И на мен не ми хареса. Как е Перели?

— Добре е. Франкън се срещна с него сутринта. Поне засега не се притеснявай за Перели.

— Няма ли някаква възможност да го видя?

— Абсурд. Брандън му е поставил специална охрана. Никой, освен Франкън не може да се приближи до него.

— Когато хванеш Барът, накарай го да проговори, Тим. Имам чувството, че е в състояние да преобърне хода на делото.

— Ако знае нещо, ще намеря начин да го изтръгна от него — обеща Мифлин.

Взех грамофона от стаята за разпит, излязох на улицата и хванах такси.

Беше единайсет без десет.

Денят си го биваше.