Морис Чарлс не обичаше да се повтаря.
Ако пристигнеше някъде с кола, предпочиташе да си тръгне оттам с автобус или влак. Ако се отправеше на запад със самолет, заминаваше на изток с кола или с автобус. Ако сутринта беше с шапка, следобед я сваляше. Ако вдигнеше някоя кола във въздуха със самоделна бомба, за следващия обект използваше С-4. Ако беше ходил на разузнаване по крайбрежието, за известно време се оттегляше във вътрешността. Издънките във всяка област се дължаха на повторенията. Те помагаха на не особено големи умници да те очакват. Единственото изключение можеше да се прави в гъсто населените големи градове, където можеше да бъде видян. Ако откриеше по-незабележим маршрут, той го използваше повече от веднъж. Рискът да бъде забелязан или разпознат беше по-голям от риска да използва повторно някакъв необичаен път или тунел.
Тъй като Чарлс беше извършил оглед на петролната платформа в Каспийско море със самолет, реши да се върне с кораб. Със сигурност можеше да се предположи, че американските и руските сателити вече търсят самолета. Той и екипът му щяха да използват моторната яхта, на чийто борд щеше да има друго име, за разлика от предишния ден. Един от неговите хора беше уредил всичко това в Баку. Яхтата щеше да ги чака в Качмас, крайбрежен град на петдесет мили северно от Баку. За целта в Баку беше нает екипаж, който беше отплавал с един от иранските моряци на Чарлс. Качмас беше не само по-близо до техния обект, но така имаше и по-малка вероятност някой да разпознае тях или кораба.
След кратък сън, който му беше абсолютно достатъчен, Чарлс и другарите му се качиха на микробуса, който стоеше паркиран зад колибата. Екипировката им вече беше на яхтата и те се отправиха от Гобустан към Баку. Пътуваха по пътища, които по това време на нощта бяха абсолютно пусти. Въпреки че Чарлс не караше, той не спеше. Седеше на задната седалка с автоматичен пистолет в скута. Ако някой по каквато и да било причина се приближеше към колата, той искаше да бъде буден.
Пристигнаха в заспалия Качмас малко преди 4,30 часа. Бяха изминали седемдесетте мили, без да спират. Никой не се приближи до тях.
„Рахел“, сега под името „Свети Елмо“, ги чакаше при един кей в мизерното пристанище. Беше спряла близо до брега. Наетият екипаж беше освободен. Те си тръгнаха със собствен превоз — рибарската моторна лодка, която беше придружила яхтата на север.
С очила за нощно виждане Чарлс оглеждаше наоколо, докато товарът от микробуса беше прехвърлен на „Свети Елмо“. Когато всичко беше натоварено, един от групата потегли с колата. Тя щеше да бъде пребоядисана и откарана в друг град. След това яхтата отплава.
Пътуването до обекта щеше да продължи петдесет минути. Щяха да пристигнат с началото на изгрева. Това беше важно. Когато работеше в морето, Чарлс не обичаше да използва изкуствена светлина. Лесно можеше да бъде забелязана в тъмното или да бъде отразена от водата. Не обичаше да работи и в ясно, слънчево време, когато мокрите костюми лъщяха. Зазоряването беше най-подходящо. Щеше да има достатъчно време да свършат работата и да отплават, без да бъдат видени.
След това щеше да напусне Азербайджан и нямаше да прави нищо в продължение на един-два месеца, освен да се радва на живота. Щеше да се наслади на международния отзвук от това, което беше направил. Както и друг път, щеше да изпита задоволство от факта, че никой световен лидер, ничия армия, никоя голяма бизнес корпорация не можеше да повлияе така на международните събития като него.