Разделяй и владей

50.ВашингтонВторник, 3,06 часа

След като Фенуик излезе от правителствената зала, Худ остана сам при конферентната маса. Опитваше се да реши какво би могъл да каже на президента, за да го убеди, че нещо със сведенията от разузнаването, които получава, не е наред. Без нова информация това щеше да бъде трудно. Худ беше на мнение, че вече го е убедил в лицемерието на Фенуик. Обаче под натиска на една развиваща се криза хората, които имаха задължението да я разрешат, често приемаха съвети от доверени лица, особено от настойчиви приятели. Фенуик беше точно такъв, а Котън беше дългогодишен съюзник на президента. Без неопровержими доказателства Худ нямаше да може да се пребори с тях. Но не по-малко го тревожеше нещо, което шефът на АНС му беше казал, преди да излезе от правителствената зала.

— Няма да ти позволя да даваш съвети на президента.

Това не беше просто перчене, а борба за териториално надмощие в Овалния кабинет. Но каква беше точната причина? Не ставаше въпрос само за достъпа до президента на Съединените щати. Фенуик се беше опитал да обърка Лорънс, да го накара да се почувства неудобно, да го заблуди. Защо?

Худ поклати глава и стана. Въпреки че нямаше какво да добави към това, което вече беше казал, искаше да чуе какво ще кажат членовете на Съвета на началник-щабовете. Фенуик не можеше да му попречи да влезе в Овалния кабинет.

Точно когато излизаше от залата, телефонът иззвъня. Беше генерал Орлов.

— Пол, имаме твърде обезпокоителна информация — каза той. Разказа му за какво става дума. Накрая добави: — Имаме основание да вярваме, че Харпунджията и няколко иранци са извършили нападението срещу иранската петролна платформа. Според нас в нападението може би са участвали същите иранци, които са освободили руския терорист Сергей Черкасов от затвора. Така би изглеждало, че Москва е замесена в случая.

— За да бъдат принудени Съединените щати да подкрепят Азербайджан и да балансират нещата — рече Худ. — Знаете ли дали от Техеран са дали разрешение за нападението?

— Много е вероятно — отговори Орлов. — Изглежда, че иранците или са били от ВЕВАК, или най-малкото са били обучени от тях.

— За да предизвикат криза, която би им позволила да изпратят свои въоръжени сили в района — рече Худ.

— Да — съгласи се Орлов. — Според нас присъствието на Черкасов е било нужно, за да даде на Иран повод да заплаши нашите петролни съоръжения. Да вкара Русия в кризата. Черкасов може и да не е имал нищо общо с нападението.

— В това има логика — съгласи се Худ.

— Пол, ти каза, че членове на твоето правителство и хора от АНС са имали контакти с иранското представителство в Ню Йорк. Че член на АНС е поддържал връзка с Харпунджията в Баку. Възможно ли е агенцията да е замесена в тази операция?

— Не знам — призна Худ.

— Може би от иранското представителство са ги свързали с Харпунджията — предположи Орлов.

Подобна вероятност имаше. Худ се замисли за момент върху нея. Защо Фенуик ще помага на Иран да взриви собствената си платформа, а след това ще кара президента да го нападне? Дали целта е била да бъде вкаран Иран във война? Това ли беше причината, накарала Фенуик да скрие от президента къде е бил?

Обаче Фенуик сигурно е знаел за Черкасов, помисли си Худ. Би трябвало да е знаел, че Русия също ще бъде замесена в кризата.

Но това не обяснява защо Фенуик е решил да се обади на президента точно преди официалната вечеря с представителите в ООН. Това е било стъпка, имаща за цел да унижи Лорънс. Да подкопае доверието в президентските умствени способности, помисли си внезапно Худ.

Продължи да разсъждава в същата посока. Нали тъкмо това беше обезпокоило Меган Лорънс? Умствената нестабилност — привидна или реална, създадена от старателно следвана линия на въвеждане на президента в заблуждение с цел да бъде объркан? Това явно го беше разстроило дълбоко. Съединените щати се бяха озовали на ръба на война и до това положение ги беше довел Фенуик. Какво ще стане по-нататък? Дали целта на Фенуик беше да подкопае доверието в президента? Да го накара да започне да се съмнява в собствените си умствени способности…

Или по-скоро целта е да бъде накарана обществеността да започне да изпитва подобни съмнения спрямо Лорънс? — запита се Худ.

Сенаторката Фокс вече имаше подобни безпокойства. Мала Чатърджи не изпитваше към него особено топли чувства. Генералният секретар на ООН беше дала интервюта, в които беше заявила, че президентът напълно греши относно инициативата на ООН. Ами ако Гейбъл и Фенуик подхвърлят информация за неадекватни и нелогични решения от страна на президента през последните няколко седмици?

Репортерите щяха да се възползват максимално от нея. Худ беше уверен в това. Пресата щеше лесно да бъде манипулирана с подобна история. Особено пък ако тя идва от такъв надежден източник като Джак Фенуик.

Сега Худ беше уверен, че в тази работа не участваха само Фенуик и Гейбъл.

Там, в Овалния кабинет, вицепрезидентът беше застанал на тяхна страна. Кой щеше да спечели най-много, ако сам президентът, а вероятно и избирателите бъдат убедени, че той не е в състояние да ръководи страната във време на криза? Разбира се, че това ще бъде човекът, който ще поеме поста му.

— Генерал Орлов, има ли някакви сведения за хората ни, които са по петите на Харпунджията? — попита Худ.

— И двамата се намират в хотела, в който той е отседнал — отвърна Орлов. — Сега се готвят да го нападнат.

— Да го ликвидират ли, или да го заловят?

— Не разполагаме с достатъчно хора, за да го заловим — каза Орлов. — Истината е, че нямаме достатъчно хора да се справим и със задачата за ликвидирането му. Изправени сме пред голям риск, Пол.

— Разбирам — каза Худ. — Генерале, информацията, че иранската петролна платформа е била нападната от иранци сигурна ли е?

— Докато частите от телата им не бъдат събрани и те не бъдат идентифицирани, бих могъл само да кажа, че това е много вероятно — рече Орлов.

— Добре — каза Худ. — Ще предам тази информация на президента. Съветниците му го карат да прибегне до военна сила. Явно трябва да го убедим да изчака.

— Съгласен съм — каза Орлов. — Нашите въоръжени сили също са приведени в бойна готовност.

— Обади ми се, ако успееш да узнаеш още нещо — каза Худ. — Благодаря ти, генерале. Много ти благодаря.

Той затвори телефона. Изскочи от залата и се затича по покрития с килим коридор към Овалния кабинет. От стената го погледнаха рисуваните портрети на президента Удроу Уилсън и първата дама Едит Болинг Уилсън. Тя беше управлявала добре страната през 1919, когато съпругът й беше получил удар. Беше се грижила за здравето му и беше защитавала по най-добрия начин интересите на държавата, без да използва това за собственото си издигане. Сега дали сме станали по-корумпирани от онова време? Или пък границата между доброто и злото вече беше напълно заличена? Могат ли добродетелни цели да оправдаят незаконни средства за постигането им?

Така човек можеше да полудее. Худ разполагаше с информация и с убедителен, много вероятен сценарий. Беше накарал Фенуик да пребледнее, когато му беше казал, че Харпунджията е бил заловен. Обаче нямаше доказателство, а без него не виждаше как щеше да убеди президента да не избързва и да прояви по-голяма предпазливост, независимо от това как ще постъпи Иран. Малко вероятно беше да разчита на помощ от Съвета на началник-щабовете. Вече 20 години военните изгаряха от желание да получат законно основание да си го върнат на Техеран.

Зави зад ъгъла и стигна до Овалния кабинет. Офицерът от охраната, който беше на пост пред вратата, го спря.

— Трябва да видя президента — каза му Худ.

— Съжалявам, сър, трябва да си вървите — настоя младият човек.

Худ извади значката, която висеше на врата му.

— Имам достъп на синьо ниво — каза той. — Мога да влизам тук. Моля ви, почукайте и кажете на президента, че съм тук.

— Сър, това няма да ви помогне — каза човекът от президентската охрана. — Съвещанието беше преместено долу.

— Къде? — попита Худ. Обаче вече знаеше.

— В залата за извънредни ситуации.

Худ се обърна и изруга. Фенуик беше прав, като беше казал, че ще му попречи да види президента. Единственият начин да влезе долу беше да разполага със значка за следващото ниво, което беше червено. Всеки с такова ниво можеше да влезе вътре. Фенуик го беше изиграл.

Худ се върна в правителствената зала. Продължаваше да държи в ръка мобилния телефон и да почуква с него отворената си длан. Прииска му се да захвърли проклетото нещо. Не можеше да се обади на президента по телефона. Обажданията в залата за извънредни ситуации минаваха през различен номератор от останалите телефонни номера в Белия дом. Той нямаше разрешение за пряко избиране, а Фенуик сигурно се беше погрижил да се попречи на всякакви опити от страна на Худ да се обади по телефона в залата за извънредните ситуации. Худ беше свикнал с подобни предизвикателства и забавяния. Но винаги беше имал достъп до нужните му хора, за да може да разговаря с тях и да ги убеди. Дори когато терористите превзеха Съвета за сигурност на ООН, пак имаше начини да се влезе вътре. Бяха му нужни само решителност и подходящи хора, за да го направи. Не беше свикнал да бъде напълно изолиран като сега. Беше ужасно изнервящо.

Спря се и погледна към портрета на Удроу Уилсън, а после и към този на госпожа Уилсън.

— Мамка му — изруга Худ.

Погледна към телефона си. Може би пък не беше толкова изолиран, колкото си мислеше.

Пак хукна по коридора и се върна в правителствената зала. Беше готов да се обзаложи, че имаше един канал, който Фенуик не беше затворил.

Не би могъл, дори и да искаше.

Царицата винаги побеждава офицера.