Разделяй и владей

44.ВашингтонВторник 2,08 часа

Един таен агент отвори вратата на Овалния кабинет, за да пропусне Пол Худ. Голямата бяла врата се затвори след него с леко щракване, но звукът се стори много силен на Пол, докато прекосяваше килима пред бюрото на президента. Такива бяха и ударите на сърцето му. Нямаше как да разбере дали Фенуик е самостоятелно действащ негодник, или беше част от екип. При всички случаи обаче щеше да бъде изключително тежка задача да убеди другите, че той участва в някакъв международен заговор.

Атмосферата в стаята беше враждебна. Худ я почувства още преди да види лицата на вицепрезидента, Фенуик и Гейбъл. Никой не се извърна да го погледне, а изражението на президента беше направо сурово. Веднъж Майк Роджърс беше разказал как когато постъпвал в армията, имал командващ офицер, чието лице изразявало открито неодобрение. Гледал го така, сякаш искал да му откъсне главата и да играе с нея футбол.

Лицето на президента имаше същото изражение.

Худ бързо мина покрай столовете, за да стигне до бюрото на президента. През прозорците зад него се виждаше монументът на Вашингтон, ярко осветен от лунната светлина. Видът му разпали у Худ така нужния му кураж.

— Господин президент, господа, съжалявам, че се натрапвам, обаче това не може да чака — каза той.

— При вас нещата никога не могат да чакат — рече Фенуик. Той погледна зелената папка в скута си.

Изпреварващ удар, каза си Худ. Копелето си го бива. Извърна се и погледна шефа на АНС. Ниският, строен мъж имаше дълбоко хлътнали очи под гъстата, къдрава бяла коса. Белотата на косата му подчертаваше тъмния цвят на очите.

— Вашият екип от край време е известен, че има навика да се хвърля слепешката във всяка криза, господин Худ. И при онази в Северна Корея, и в долината Бекаа в Ливан, и при кризата със заложниците в ООН. Вие сте клечката кибрит, която някой ден ще подпали някое огнище на напрежение.

— Все още нямаме подобен случай — отбеляза Худ.

— Все още — съгласи се Фенуик. Той погледна към Лорънс. — Господин президент, трябва да приключим с прегледа на нашите сведения, за да можете да вземете решение във връзка със ситуацията в Каспийския район.

— Какво общо има Морис Чарлс с тази ситуация? — попита Худ, продължавайки да гледа Фенуик. Не смяташе да му даде възможност да се измъкне.

— Чарлс? Терористът ли? — попита Фенуик.

— Същият — рече Худ.

Не каза нищо повече. Искаше да види каква ще бъде реакцията на другия по-нататък.

Президентът погледна към Фенуик.

— На АНС известно ли е, че Чарлс е замесен в тази работа?

— Да, господин президент, известно ни е — призна Фенуик. — Но не знаем какво е неговото участие. Сега проверяваме.

— Може би аз ще мога да ви насоча в правилната посока, господин Фенуик — обади се Худ. — Морис Чарлс е поддържал връзка с АНС както преди, така и след нападението на иранската петролна платформа.

— Това са глупости! — възмути се Фенуик.

— Сигурен ли сте? — настоя Худ.

— Да! — отвърна рязко Фенуик. — Никой в моята организация не би имал нещо общо с този човек!

Худ очакваше, че Фенуик ще отрича по всякакъв начин обвинението. Обаче нито вицепрезидентът, нито Гейбъл се обявиха в негова защита. Може би защото знаеха, че е вярно?

Худ се обърна към президента.

— Сър, имаме всички основания да вярваме, че Чарлс, т.е. Харпунджията, е замесен в разрушаването на платформата.

— Доказателства от кого? — настоя Фенуик.

— От източници, неподлежащи на съмнение — отвърна Худ.

— Кой? — попита вицепрезидентът Котън.

Худ се извърна към него. Вицепрезидентът беше спокоен и разумен човек. Худ нямаше как да не изплюе камъчето.

— Генерал Сергей Орлов, командир на руския Оперативен център.

Гейбъл поклати глава, а Фенуик вдигна нагоре очи.

— Руснаците — каза с пренебрежение вицепрезидентът. Точно те може да са изпратили Черкасов в района, за да извърши нападението на платформата. Тялото му е било намерено във водата наблизо.

— Москва има всички причини да не иска да се намесваме в района — каза Гейбъл. — Ако Азербайджан бъде прогонен от каспийските находища, Москва може да сложи ръка на повечето от тях. Господин президент, предлагам да отложим разглеждането на тази част от проблема, докато решаваме по-важния въпрос за мобилизацията на иранските въоръжени сили.

— Прегледахме сведенията, дадени ни от Орлов, и сме на мнение, че те са точни — заяви Худ.

— Бих искал да ги видя — каза Фенуик.

— Ще ги имате — обеща Худ.

— Предполагам, че не сте дали на генерал Орлов наши секретни кодове, за да му помогнете да подслушва разговорите на АНС, нали?

Худ не му отговори.

— Господин президент, Харпунджията е експерт в създаването и изпълнението на сложни версии за прикритие на действията си. Ако той участва в тази операция, ще трябва да проучим внимателно всяко доказателство, до което можем да се доберем. Трябва също да уведомим Техеран, че това действие може да няма нищо общо с Баку.

— Нищо общо ли? — прекъсна го Фенуик. — Доколкото ни е известно, тъкмо те може би са наели Харпунджията.

— Може и да сте прав — каза Худ. — Това, което искам да кажа, е, че нямаме никакви доказателства освен факта, че Харпунджията се намира в района и че вероятно е замесен в нападението.

— Това не са преки доказателства — рече Фенуик. — Освен това аз си изгубих един ден, опитвайки се да сложа началото на диалог с Техеран за размяна на разузнавателна информация. Истината е, че те ни нямат доверие, а и ние не можем да им се доверим.

— Това не е истина! — каза гневно Худ. После се овладя. Трябваше да внимава, да не избухва. Чувстваше се крайно изморен и изнервен. Обаче ако не се владееше, нямаше да е убедителен. — Истината — продължи по-спокойно той — е, че между АНС, конгресната комисия за разузнаване и Овалния кабинет редовно е имало размяна на заблуждаваща информация…

— Господин президент, ние трябва да действаме — каза спокойно Фенуик. — Иран придвижва кораби в Каспийския район. Това е факт и на него трябва да се реагира незабавно.

— Съгласен съм — рече президентът.

Котън погледна към Худ. В очите на вицепрезидента нямаше враждебност.

— Пол, ако имаш някакви безпокойства от действията на АНС, трябва да представиш доказателствата си пред конгресната комисия по разузнаването, а не на нас. Те трябва да се занимаят с тях.

— Когато вече ще бъде твърде късно — каза Худ.

— Твърде късно за какво? — попита президентът.

Худ се обърна към него.

— Не знам отговора на този въпрос, сър — призна той. — Но наистина смятам, че точно в този момент трябва да се въздържите от вземането на решения във връзка със ситуацията в Каспийско море.

Фенуик поклати глава.

— И то само на основание на приказките на руснаците, които може в момента да изпращат самолети и кораби в района.

— Господин Фенуик има основание да говори така — рече президентът.

— Руснаците наистина могат да имат някакви планове относно каспийския петрол — съгласи се Худ. — Това само по себе си не опровергава сведенията, получени от генерал Орлов.

— Колко време ще ти е нужно, Пол?

— Дайте ми още дванадесет часа — каза Худ.

— Дванадесет часа ще дадат на Иран и на руснаците време да разположат корабите си в петролните полета на Азербайджан — обади се Гейбъл.

Президентът погледна часовника си. Помисли за момент и каза:

— Ще ти дам пет часа.

Худ не искаше точно това, но очевидно беше всичко, което можеше да получи за момента. И той го взе.

— Ще ми трябва кабинет — рече той. — Не искаше да губи време да се връща в Оперативния център.

— Вземи съвещателната зала на правителството — каза президентът. — Така ще знам, че си приключил до седем часа и тогава ще можем да действаме.

— Благодаря, сър — каза Худ.

Обърна се и си тръгна, без да поглежда към останалите. Сега враждебността беше много по-голяма, отколкото когато пристигна. Беше сигурен, че беше дръпнал бика за опашката, без да има достатъчна огнева мощ.

Би било прекалено да очаква, че президентът ще повярва на всичко, което му беше казал. Дори и след предишния им разговор Лорънс очевидно все още не можеше да приеме възможността Фенуик да се окаже предател. Но поне не я беше отхвърлил напълно. Худ беше успял да спечели малко време.

Той тръгна надолу по тихия, покрит със зелен килим коридор в западното крило. Мина покрай двама безмълвни агенти от президентската охрана. Единият стоеше пред Овалния кабинет. Другият беше застанал в коридора между вратата, която водеше към кабинета на секретаря по печата в северозападния край, и вратата към съвещателната зала на правителството в североизточния край.

Худ влезе в дългото помещение. По средата стоеше дълга конфрентна маса. Зад нея в северния край на залата имаше бюро с компютър и телефон. Худ отиде там и седна.

Първата му работа беше да се свърже с Хърбърт. Трябваше да се опита да получи повече информация за контактите на Харпунджията с АНС. Но дори и да разбереше точно кога са били разговорите и с кого, това нямаше да убеди лесно президента в наличието на заговор.

Худ се нуждаеше от доказателство, а точно в този момент не знаеше как да се добере до него.