Разпознаване и събиране на билки

Цвят

Частите на един пълен двуполов цвят, изброени отвън навътре, са: 1) чашка; 2) венче; 3) тичинки; 4) плодник.

Чашката се състои от зелени, малки, свободни или сраснали листчета, наречени чашелистчета. В някои случаи тя е слабо развита (лоза) или изобщо не се развива, какъвто е случаят при повечето сложноцветни растения, където е превърната във власинки и служи за разпространяване на плодовете. При слеза, очиболеца и др. цветовете са с двойна чашка, като външната е образувана от видоизменени прицветници.

Венчето е най-забележимата, най-изпъкващата част на цвета и в обикновения живот, като говорим за цветя, имаме предвид най-често него. По форма, окраска, размери и други белези в устройството си венчето е извънредно разнообразно и по-добре развито от чашката. Листчетата, които го образуват, се наричат венчелистчета.

Чашката и венчето образуват заедно т. нар. двоен околоцветник (божур). Когато околоцветникът е съставен от еднакви помежду си листчета, той се нарича прост (лале). Ако е ярко обагрен и прилича на венче, се нарича венчевиден (съсънка). Когато е зелено обагрен и прилича на чашка, е чашковиден (кукуряк). При едносемеделните растения за простия венчевиден околоцветник често се употребява наименованието перигон. Понякога околоцветникът липсва (върба).

Цветовете се наричат срасловенечни, когато венчелистчетата са сраснали изцяло или само в основата си. Когато са свободни, цветовете се наричат несрасловенечни. Цветът е правилен (актиноморфен), когато венчето е съставено от еднакви или различни по форма и размери листчета, които се редуват така, че могат да се прекарат няколко равнини на симетрия, разделящи го на две еднакви половинки (шипка, лале). Цветът е неправилен (зигоморфен), когато едно или две от венчелистчетата се различават по форма и размери от останалите. Тогава може да се прекара само една равнина на симетрия (бобови, устноцветни, теменуги). При някои растения всички венчелистчета са различни и не може да се прекара равнина на симетрия — такива цветове се наричат асиметрични (дилянка).

Фиг. 1 Части на цвета: а — чашка; б — венче; в — тичинки; г — плодници

Фиг. 2 Типове цветове: а — неправилен (зигоморфен); б — правилен (актиноморфен)

Когато венчелистчетата или чашелистчетата са сраснали помежду си само отчасти, долната сраснала част се нарича тръбица, а горните, свободни частя се наричат зъбци (дялове) на венчето или на чашката.

Според формата венчето може да бъде: тръбесто, когато изцяло или в по-голямата си част по дължина е сраснало в тръбица, например средните цветове в слънчогледовата пита; езичесто, когато има долна тръбеста част в горна, която прилича на дълга тясна пластинка, разперена на една страна (глухарче); звънчевидно, когато има форма на чаша или звънче (прасково-листна камбанка); делвовидно, когато тръбицата долу е издута, а към върха стеснена и след това пак слабо разширена и наподобява делва или гърне (лудо биле); фуниевидно, когато тръбицата постепенно се разширява отдолу нагоре и най-горе може да се разпери хоризонтално (блян); дисковидно, когато долната му част е цилиндрична, а горната е разперена хоризонтално; в този случай горната част се нарича диск независимо от това, дали е пяла или изрязана, а отворът на тръбицата се означава като гърло или устие (картоф); двуустно, когато в долната си част е тръбесто, а в горната е разделено на две устни (горна и долна), образувани от непълното срастване на три или две листчета (личат 3 или 2 зъбчета). Изрезът между две устни е по-дълбок, отколкото между останалите дялове. Характерно е за устноцветните растения. Чашката също може да бъде двуустна. При някои растения има шпора. Това е удължен като тръбица или подутина край на части от околоцветника (ралица). Терминът петурка при венчелистчетата се употребява за разширената им част, а стеснената им долна част се нарича нокът (здравец).

Фиг. 3 Видове венчета: а — тръбесто; б — езичесто; в — звънчевидно; г — делвовидно; д — фуниевидно; е — дисковидно; ж — двуустно

Фиг. 4 Тичинка: а — тичинкова дръжка; б — прашник; в — място на свързване на прашника с дръжката

Фиг. 5 Плодник: а — яйчник; б — стълбче; в — близалце

Тичинките се състоят от дръжка, обикновено тънка, цилиндрична, и от прашник, разположен на върха й. Ако липсва дръжка, прашникът е приседнал. В някои случаи тичинките са без прашници и са като нишки. Те се наричат стаминодии. Тичинките могат да бъдат свободни или сраснали по между си. Когато са сраснали в едно снопче (тръбица), се наричат едно братствени (ружа), а когато са сраснали в две снопчета — двубратствени какъвто е случаят с някои бобови растения, при които 9-те тичинки са сраснали с дръжките си в тръбица, а десетата е свободна.

Типичният плодник се състои от 3 части: долна разширена част, наречена яйчник, в който се намират една или няколко празнини (гнезда). В тях са разположени семепъпките, от които ще се образуват впоследствие семената. Над яйчника се очертава стеснена цилиндрична част — стълбче, завършващо с разширена част — близалце. Когато стълбчето липсва, близалцето се нарича приседнало (върху яйчника).

Положението на яйчника по отношение на останалите цветни части може да бъде различно и зависи от формата на цветното легло, което е надебеленият и често разширен край на цветната дръжка. На него са прикрепени цветните части. То може да бъде плоско, изпъкнало, вдлъбнато и т.н. Ако цветното легло е изпъкнало, яйчникът се намира над мястото на прикрепването на околоцветника и тичинките и е скрит във венчето. Такъв яйчник се нарича горен (мак, лале). Горен е яйчникът и тогава, когато цветното легло се вдлъбва и получава плочеста или делвовидна форма, като тичинките, венчелистчетата и чашелистчетата са разположени по неговия ръб (ягода, шипка, слива). При горния яйчник цветното легло не сраства със стените на яйчника. Ако силно вдлъбнатото цветно легло сраства със стените на яйчника така, че тичинките, венчелистчетата и чашелистчетата се намират на върха му, той се нарича долен (кокиче, круша). Яйчникът се вижда под чашката и венчето. При полудолния яйчник долната му половина се сраства със стените на цветното легло, а горната му част остава свободна — среща се рядко (бъз, каменоломки, нокът).

Фиг. 6 Положение на яйника спрямо другите цветни части: а — горен яйчник; б, в — полудолен; г — долен яйчник

Фиг. 7. Типове съцветия: а — грозд; б — клас; в — кочан; г — сенник; д — главичка; е — кошничка; ж — шитче; з — сложен сенник; и — метлица

Цветовете са двуполови (хермафродитни), когато имат добре развити тичинки и плодници. Те са еднополови, когато съдържат само тичинки (мъжки цветове) или само плодници (женски цветове). Стерилни (безплодни) са, когато в тях липсват тичинки и плодници. Растения с еднополови цветове, които се намират на един и същи екземпляр, се наричат еднодомни (дъб, царевица). Ако еднополовите цветове се намират на различни екземпляри, те се наричат двудомни (коноп).

Сравнително рядко цветовете са единични (лале). Обикновено те са събрани на групи и са разположени върху разклоненията на стъблото. Такива групи цветове се наричат съцветия. Те са връхни, ако са разположени на върха на стъблото или по върховете на клонките, и пазвени, ако се намират в пазвите на някой стъблен лист. Под стрък се разбира всяка безлистна цветна дръжка, излизаща направо от коренището или измежду приосновните листа на растението (иглика, глухарче).

Различаваме главно следните типове съцветия:

Клас или класовидно съцветие — цветовете са приседнали по дължината на една проста разклонена ос (повечето видове живовлек). Класът е сложен, когато по оста вместо цветове има класове (много житни).

Реса — класче с мека, увиснала ос, съставено от еднополови цветове и опадващо след прецъфтяването заедно с оста (мъжките съцветия при леската).

Грозд или гроздовидно съцветие — цветовете са разположени върху дръжка по дължината на една проста неразклонена ос (момина сълза).

Метлица — грозд, на който страничните клонки са разклонени няколко пъти (овес).

Щит — цветните дръжки излизат от разни точки на стъблото, но завършват на една плоскост (глог, череша).

Сенник — главната ос е скъсена и поради това отделните цветни дръжки излизат от една точка и имат приблизително еднаква височина (иглика, сем. Сенникоцветни). Сенникът е прост, когато всяка клонка (лъч) носи по един цвят, и сложен, когато всеки лъч завършва с по-дребно сеннико-видно съцветие.

Главичка — отличава се от сенника по това, че цветовете са без дръжка или почти без дръжка, разположени са върху слабо разширената връхна част на оста на съцветието и не са обвити (детелина).

Кошничка — цветовете са приседнали върху разширената ос на съцветието (общо цветно легло). Кошничката е обхваната от голям брой сближени и намалени горни листа, образуващи цветна обвивка (сем. Сложноцветни). Цвветното легло на отделния цвят не трябва да се смесва с общото.

Плод

Според начина на образуването им се различават: прости плодове, образувани от един плодник, който е единствен в цвета; сборни (сложни) плодове, образуват се, когато на цветното легло има няколко самостоятелни плодника, всеки от които се превръща в плод (божур, лютиче, малина); лъжливи плодове, в образуването на които взимат участие не само плодникът, но и други части, най-често разрасналото се цветно легло (ябълка, круша); съплодия, образувани от съцветия, в които цветовете са много гъсто разположени. Вследствие на това и плодовете се срастват и опадат заедно (смокиня, черница). Според устройството си простите плодове биват сухи и сочни. Сухите плодове са:

Кутийка — плод със сухи стени, които след узряването му се разпукват. Това става по различен начин: чрез разпукване на шевовете (лале, теменуга), чрез зъбци на горния край (карамфили), чрез дупчици (мак, камбанка), чрез капаче (огнивче) и др.

Фиг. 8. Плодове: а — сборна костилка; б — сборна мехунка; в — боб; г — шушулка; д — шушулчица; е — кутийка, отваряща се по шевовете; ж — двойна семка; з — кутийка с капаче; и — кутийка с отвори: к — плод на повет; л — плодна подбел; м — плодна глухарче; и — плод на бряст; о — плод на бреза; п — плод на габър; р — съплодие на липа

Боб — най-често сух едногнезден, обикновено многосеменен плод, образуван от един плодолист. Разпуква се по двата шева. Формата му е много разнообразна. Характерен е за повечето бобови растения (салкъм, фасул.

Шушулка и шушулчица — образувани са от два плодолиста, между които има ципеста лъжлива преграда, по която са прикрепени семената. Шушулката е четири пъти по-дълга, отколкото широка, а шушулчицата е не по-дълга или най-много три пъти по-дълга, отколкото широка. Характерни са за кръстоцветните растения.

Орех (орехче) — сух едносеменен неразпуклив плод с твърда, дебела често вдървеняла обвивка; не се отваря и съдържа само едно семе (липа, дъб, леска). При грапаволистните и устноцветните има сложен орех — плодът се разпада на 4 орехчета.

Зърно — едносеменен плод с ципеста плодна обвивка, сраснала плът-но със семето, което е едно. Яйчникът е горен. Характерен е за житните растения.

Крилатка — орехче със сух кожест или ципест плосък придатък, например при бряста, ясена и др. При яворите се наблюдава двойна крилатка.

Семка — околоплодникът е кожест, но не сраства със семето, което е едно. Този плод е характерен главно за сложноцветните растения, като често е снабден с хвърчилка. При сенникоцветните има двойна семка, която при узряването обикновено се разпада на две половинки (семки).

Сочните плодове са:

Ягода — с тънка външна обвивка и мека сочна вътрешност, в която се намират семената (боровинки).

Костилков плод — обвивката му се състои от три слоя: външен — ципест, среден — месест и вътрешен — вдървенял и твърд (костилка). Среша се при джанковия плод и др. Костилковият плод може да има едно или повече семена.

Съществуват и много други плодове, които имат по-ограничено разпространение.

При папратовидните растения не се образуват цветове, плодове и семена. При тях размножаването става с едноклетъчни образувания — спори, затворени в спороносни кутийки, наречени спорангии. При същинските папрати спорангиите са събрани на групи (сори) от долната страна на листа и често са покрити с люспици с различна форма — т. нар. покривало (индузий). При някои растения (хвощове и др.) спорангиите са събрани в класчета, разположени на върха на стъблото.

Лист

Листът се състои от петура (обикновено плоска) и листна дръжка (с нея се прикрепва към стъблото), която често в основата си се разширява и образува т. нар. влагалище, имащо понякога форма на дълга тръбица (житни растения). Когато се говори за форма и размери на един лист, обикновено се разбира само петурата му. При много растения отстрани на листната дръжка се образуват прилистници. Най-често те са два и имат различна форма и консистенция.

Според броя на петурите, разположени на една дръжка, листата биват: прости (когато петурата е само една) и сложни (петурите са повече).

Фиг. 9. Лист и частите му: а — петура; б — дръжка; в — прилистници

Сложните листа са: тройни, когато листчетата са три (детелина); длановидни, когато са повече, но всички са прикрепени радиално към върха на дръжката (конски кестен); перести, когато отделните листчета са разположени едно след друго от двете страни на общата дръжка. Перестите листа са текоперести, ако листната дръжка завършва с едно листче (шипки) и чифтоперести, ако завършва с две листчета (фий). Перестите листа могат да бъдат просто, двойно, тройно перести и т.н. Просто перест е листът, когато отстрани на главната му дръжка са разположени отделни цели листчета; двойно перест е, когато отстрани на главната му дръжка са разположени перести листчета, и т.н.

Фиг. 10. Сложни листа: а — текопересг; б — чифтоперест; в — двойно перест; г — троен; д — дланевиден

Според общите очертания на петурата простите листа, както и листчетата на сложните листа могат да бъдат: игловидни, когато са остри, тесни и корави, наподобяващи игла (смърч, хвойна); линейни, когато са повече от 5 пъти по-дълги, отколкото широки (житни растения); ланцетни, когато са 3–4 пъти по-дълги, отколкото широки, като най-широката им част е в долната им половина (бяла върба); продълговати, когато са като ланцетните, но най-широката им част се намира в средата (птиче грозде); обратно ланцетни, когато най-широката им част се намира в горната им половина (пролез); кръгли, когато имат форма, подобна на кръг (круша); елиптични, когато са еднакво широки към основата и към върха, а дължината им е 2 пъти по-голяма от ширината (зърнастец); яйцевидни, когато петурата в основата си е по-широка от върха, а дължината й е 2 пъти по-голяма от ширината (боровинки); обратно яйцевидни, когато най-широката част се намира към върха (смрадлика); ромбични, когато наподобяват ромб (черна топола); лопатовидни, когато приличат на лопата, като най-широката им част, която е тъпо закръглена, се намира на върха на петурата, а след това изведнъж се стеснява в силно удължена долна част (паричка); сърцевидно овални, когато са заострени на върха, имат сърцевидна основа и закръглени дялове (люляк); бъбрековидни, когато на върха са закръглени, по-широки, отколкото дълги и в основата си са плитко и широко изрязани (копитник) и др.

Фиг. 11. Прости листа: а — игловиден; б — линеен; в — продълговат; г — ланцетен; д — обратно ланцетен; е — овален или елиптичен; ж — яйцевиден; з — обратно яйцевиден; и — лопатовиден; к — ромбичен; л — сърцевиден; м — бъбрековиден; н — стреловиден; о — копиевиден

Преходните форми между посочените основни типове листа се означават, като се комбинират съответните наименования, например линейно-ланцетният лист е тесен и дълъг, но не е с успоредни ръбове, по-широк е в долната си част и е заострен на върха.

Според ръба на листата и на листчетата се различават: целокрайни листа, когато ръбът е цял, без зъбчета (люляк); напилени, когато зъбчетата са правилни и заострени, наподобяващи трион (бряст); назъбени, когато ръбът им е изрязан на малки делчета, наподобяващи зъбчета (габър); въл-новидни, когато изрезите са широки, неравни, със закръглени издатини и вдлъбнати части (подбел); нарязани (разсечени), когато са дълбоко изрязани, но изрезите достигат докъм средата на половината от петурата. От своя страна нарязаните листа биват: дланесто нарязани, когато изрезите са радиални по посока на точката, където петурата е заловена за листната дръжка (клен, явор); пересто нарязани, когато изрезите са по посока на средната жилка (дъб). Има също разделени листа, при които изрезите достигат почти до средата, но частите на петурата, наречени сегменти или листни дялове, са свързани в основата си. Те също биват дланевидно разделени (явор) и пересто разделени (сладка папрат). Ако връхният дял е по-голям от страничните, тогава листът е лировиден (глухарче).

Фиг. 12. Видове листа според ръба на петурата: а — целокраен; б — напилен; в — назъбен; г — вълновиден; д — дланевидно нарязан; е — пересто нарязан; ж — дланевидно разделен; л — пересто разделен; и — лировиден

Според формата в основата си листата биват: сърцевидни, бъбреко-видни (вж. при форма на петурата); стреловидни, когато долните краища на петурата, наречени уши, са заострени и насочени надолу (киселец); копиевидни, когато ушите са разперени встрани (поветица); клиновидни, когато листата постепенно се стесняват към дръжката (чувен); тъпи, закръглени и др.

Листата са приседнали, когато липсва дръжка и петурата се прикрепва непосредствено за стъблото. Ако приседналата основа на петурата има уши, които се разполагат от двете страни на стъблото, се казва, че листът обхваща стъблото. Листата се наричат низбегващи, когато основата на петурата им продължава надолу по стъблото във вид на изпъкнали ребра, наречени крила (гингер, лопен), а стъблата се наричат съответно крилати.

Според разположението на жилките (нерватурата) различаваме следните листа: с една жилка по средата без странични разклонения (смърч, лазаркиня, еньовче); с успоредно жилкуване — имат по няколко жилки, успоредни помежду си и с ръба на листата (житни растения); с дъговидно жилкуване — жилките са дъговидно извити и се събират към върха на листа (чемерика). Последните два типа жилкуване са характерни за едносемеделните растения и не се срещат при дърветата и храстите. При мрежестото (пересто) жилкуване в средата на листата има добре развита жилка (главна или средна), от която излизат странични (вторични), чиито разклонения се свързват в мрежа (бук, дъб). Дланевидно е жилкуването, когато от основата на петурата излизат няколко силно изразени жилки и стигат до листните дялове (явор, лоза). Тези два типа жилкуване са характерни за двусемеделните растения.

Фиг. 13. Жилкуване: а — успоредно; б — дъговидно; в — дланевидно; г — пересто;

Мястото, където са прикрепени листата за стъблото, се нарича възел, а разстоянието между два възела — междувъзлие. Ако на всеки възел се намира само по един лист, листоразположението е спирално или последователно (върба, бук). При срещуположното листоразположение на всеки възел има по два листа един срещу друг (устноцветни). Ако на възел има по повече от два листа, листоразположението е прешленесто (еньовче, лазаркиня). Листата са приосновни, когато излизат от основата на стъблото, и стъблени, когато са разположени по стъблото. Ако приосновните листа са разположени в един кръг в основата на стъблото и са силно сближени, се наричат розеткови (паричка, иглика).

Люспи са недоразвитите приседнали листа, които се срещат по коренищата и стъблата (например по цветоносните стъбла на подбела) и др. Като прицветници се означават най-близките до цветовете листа, ако те се отличават от стъблените по размери, форма, окраска, разположение. Те са обикновено по-дребни и приседнали. Когато прицветниците са много дребни и ципести, се наричат прицветни люспи (при сложноцветните). Обвивни листа са най-горните листа, разположени при основата на цветоносните клонки. По размери, форма и разположение те са преход от стъблени листа към същински прицветници. Когато няколко прицветни листа са събрани във вид на прешлен или обгръщат основата на съцветието (сенник или кошничка), например при сенникоцветните, сложноцветните и др., те образуват цветна обвивка. Прицветните листа на житните растения, остриците и др., които са тънки и корави, се наричат плеви.

Стъбло

Според консистенцията си стъблата се делят на тревисти и дървенисти. Според трайността си тревистите растения са едногодишни, двугодишни и многогодишни.

Едногодишните растения завършват пълното си развитие (от семе до семе) за по-малко от една календарна година. След узряването на семето растението умира. Едни от едногодишните започват развитието си през есента и го завършват през следващия вегетационен сезон (овчарска торбичка), а други се развиват само по време на един вегетационен сезон. Двугодишните растения живеят не повече от два вегетационни сезона — през първата година развиват вегетативни органи и натрупват резервни храни, а през втората цъфтят, дават семе и умират (лопен, морков). Многогодишните тревисти растения се характеризират с това, че надземната им част умира всяка година, но подземните им органи се запазват (троскот).

Дървенистите растения са многогодишни. Тяхното стъбло е вдървеняло. Различаваме дървета, храсти и полухрасти. Дърветата имат главно стъбло (ствол), разклоняващо се на значителна височина (смърч, бук). Храстите нямат главно стъбло или то е слабо развито, като разклоненията започват почти от земната повърхност (леска, хвойна). На височина те не надвишават 5–8 м. Когато са по-ниски от 1 м, се означават като храстчета (боровинки, мечо грозде). При полухрастите вдървеняват само долните части на стъблото, които са многогодишни. Връхните им части са тревисти и умират всяка зима (гръмотрън).

Според положението си стъблата биват: изправени, когато растат вертикално нагоре (при повечето растения); приповдигнати, на които основната част лежи на земята, а връхната им част се издига нагоре (мащерка); полулегнали, когато лежат на земята по цялата си дължина (пача трева); пълзящи, когато са полулегнали, но на възлите образуват корени, с които се закрепват за почвата (ягода); увивни, когато се издигат чрез увиване около други растения (поветица); туфести, когато от основата излизат многобройни къси и гъсто разположени стъбла (картъл).

Видоизменени подземни стъбла са: коренище — наподобява корен (с пъпки и люспи) и може да бъде тънко и дълго (пирей) или късо и дебело (перуника); грудка — късо, дебело и месесто (картоф); луковица — късо, закръглено, съставено от керемидообразно наредени месести люспи (петров кръст) или от люспи, които отвън са плътно обвити с ципести люспи (лук).

Издънките са млади стъбла, образувани обикновено от подземната част на растението. Те са пълзящи, когато растат хоризонтално над и под земята (надземни и подземни).

Корен

Характерен белег за корена е липсата на листа и пъпки. По това той се отличава от подземните стъбла — коренища, грудки и луковици. По корена няма възли и междувъзлия, които са характерни за всички надземни стъбла. Според формата му различаваме: нишковиден корен — тънък, слабо разклонен (очанка); грудковиден — надебелен като грудка (жълтурче); вретеновиден — надебелен, като слиза вертикално надолу и постепенно изтънява (морков); реповиден — надебелен и издут като ряпа (балдаран); брадат — представлява снопче от почти еднакво развити нишковидни коренчета (пшеница).

Вторични образувания в растенията

При определянето на растенията значение имат някои от вторичните мм образувания, като бодлите, шиповете, тръните, мустачките и различните видове власинки.

Бодлите са недоразвити връхни клонки, например при трънката, глога, крушата.

Шиповете са епидермални образувания, поради което при натискане с ръка лесно се откъртват (шипки).

Тръните, които при редица растения (паламида, магарешки бодил) се срещат по края на листата, са краища на листните жилки.

На практика бодлите, шиповете и тръните често се смесват и се употребяват като синоними.

Мустачките (разклонени или неразклонени) са нишковидни образувания, чрез които растенията се увиват около други растения и се издигат. Произходът им е различен — видоизменени клонки (лоза), видоизменени листа (тиква), видоизменени прилистници (скрипка).

Власинките са епидермални образувания и са най-разнообразни по форма — прости или разклонени, перести или звездовидни и др.

Според вида на власинките растителните органи, на които се намират, се обозначават като: ресничести, когато власинките са прави и къси; влакнести (космати), когато власинките са гъсти и дълги; пухести, когато са покрити с къси и тънки, едва забелязващи се с просто око власинки; вълнести, когато власинките са дълги, разбъркани, наподобяващи вълна; наплъстени, когато вълната образува на повърхността гъст, плътен пласт; жлезисто влакнести, когато власинките завършват с жлезиста главичка; копринесто влакнести, когато власинките са тънки, дълги, прилегнали и лъскави, наподобяващи коприна; четинести, когато власинките са твърди и прави; звездовидни, когато няколко разклонения са разположени на върха на къса власинка; брашнести, когато власинките са много къси, бели, подобни на брашно и лесно се изтриват с ръка.