Реката на тайните

Париж, Франция

Ударът на чукчето на аукционера отекна в богато украсения салон.

— Продадено за четирийсет и седем хиляди франка на участник в търга номер сто двайсет и седем.

Електронното табло в едната страна на сцената показваше цената в различните валутни курсове на всяка вещ в търга. Книгата в ръцете на помощника, застанал до аукционера, току-що бе купена за близо седемдесет хиляди долара.

Търгът бе организиран от служител на търговската къща за купувачи, които или не можеха, или не искаха да присъстват на разпродажбата на уникални книги и ръкописи. В оградено с парапет пространство седяха неколцина посредници, всеки въоръжен с телефон и компютър, свързан с интернет. В останалата част на залата с висок таван бяха наредени удобни столове за присъстващите купувачи. Librairie Antique на Дерозие предлагаше книги от колекцията „Патриарси на индустриалната епоха“. Разпродажбата на следващия ден, главното събитие по време на тридневния търг, включваше десетки библии от епохата на Ренесанса и част от ръкопис на Да Винчи, които се очакваше да донесат милиони долари.

Преди да бъде извадена следващата книга и снимката й да бъде показана на екрана в дъното на сцената, в салона се разнесе шепот и шум от прелистване на каталози.

Филип Мърсър чакаше подходящ момент, за да мине по мраморния под и да седне на последния ред. Неколцина елегантни участници в търга се намръщиха, като чуха шляпането на мокрите му обувки, но той по-скоро се развесели, отколкото се смути от надменното им държане. Отвъд високите полукръгли прозорци валеше проливен дъжд. Оловносивото небе не позволяваше на града да заблести, но в залата сияеше позлатата на тавана и лакираната ламперия на стените.

Докато сядаше, Мърсър привлече погледа на аукционера. Пол Дерозие наведе леко глава, като внимаваше да не покаже незачитане към някой клиент. Мърсър знаеше, че старият му приятел се радва да го види. Жан-Пол го бе убедил да дойде в Париж, като му бе изпратил списък на книгите, които щяха да бъдат предложени на търга.

Познаваха се от много години и бяха приятели от гимназията в Бар, Върмонт. И двамата бяха индивидуалисти, защото искаха живот далеч от ограничените възможности на малкия град в Нова Англия. Дерозие предпочиташе красивите неща в живота и твърдо реши да притежава средствата да ги постигне, докато Мърсър бе наследил страстта към пътешествията на родителите си, които бяха загинали в Африка, когато беше дванайсетгодишен. Оттогава бе живял в Бар с баба си и дядо си. Години по-късно двамата се срещнаха отново, когато професионалният успех позволи на Мърсър да се отдаде на интереса си към редките книги. Жан-Пол вече бе станал известен в бизнеса.

Мърсър отвори лъскавия каталог, видя кой номер е следващият и изруга. Половината търг бе минал. Забавянето му по работа бе провалило плана му да пристигне в Париж няколко дни по-рано. Ако не си бе насрочил среща на другия ден, щеше да се откаже от пътуването и да участва в търга чрез посредник. Бе пристигнал в града преди малко и бе взел такси от летище „Шарл дьо Гол“.

Следващата книга, предложена за продан, беше дневникът на Фердинанд дьо Лесепс, написан по време на пътуването му до Панама през 1879 година. Когато предприел авантюрата си в Централна Америка, известният строител бил убеден, че може да повтори триумфа си, като прокопае канал на морското равнище в обраслия от джунглата провлак. Опитът му завършил с неуспех, със смъртта на двайсет и три хиляди работници и с финансова криза, разтърсила из основи Франция.

Това беше една от най-важните книги за деня и се очакваше да донесе около двайсет хиляди долара.

Мърсър разгледа каталога до края и въздъхна облекчено. Ръкописът, за който бе дошъл, още не беше представен. Той се отпусна за пръв път, откакто бе кацнал самолетът, и приглади черните си коси, за да изтръска дъждовната вода.

— Следващата книга преди кратката почивка е номер шейсет и две. — Жан-Пол Дерозие знаеше кога да повиши тон с една октава, за да зареди с енергия осезаемата вълна на очакване, завладяла присъстващите в салона.

Мърсър долови сред присъстващите и смътно чувство на гняв, което не можа да проумее.

— Този дневник от сто и седемдесет страници на Фердинанд дьо Лесепс е бил написан собственоръчно от него по време на пътуването му в Панама — добави Дерозие. — Както виждате, ръкописът е подвързан с кафява кожа, с името на Лесепс на корицата, и е в изключително добро състояние.

Дерозие продължи да обяснява качествата на дневника. На екрана зад него проблясваха снимки на отделни страници. Той говореше на френски, но макар че владееше свободно езика, Мърсър не можеше да се съсредоточи. Вместо да слуша информацията за книга, която не го интересуваше, той гледаше през прозорците. Искаше му се да бе имал време поне да смени ризата си след полета. Костюмът сякаш залепваше за тялото му, а връзката се впиваше във врата му.

— Ще започнем наддаването от петдесет хиляди франка — обяви в заключение Жан-Пол.

Посредничката с номер сто двайсет и седем кимна и публиката уморено въздъхна.

Мърсър веднага се досети, че загадъчният участник в търга манипулира наддаването, като обявява повече, отколкото е необходимо, за книгите, от които се интересува. За минута цената скочи на трийсет хиляди долара. Участниците кимнаха примирено на изкуственото завишаване на цената, защото разбраха, че ще загубят, но изглежда, изпитваха извратено задоволство от факта, че принуждават посредничката да плати много повече, отколкото струва дневникът. Невъзмутимостта и започна да се пропуква, когато наддаването премина границата от петдесет хиляди долара — два пъти и половина повече от предварителната оценка. Мърсър си представи гневния глас в слушалката до ухото й.

Постепенно останаха двама участници — загадъчният човек по телефона и един американец, когото Мърсър бе видял преди година на търг на „Кристи“ в Ню Йорк. Също като Мърсър, този човек бе дошъл заради любовта си към книгите, а не заради цената, за която може да ги препродаде. Мърсър си спомни, че е някакъв богат изпълнителен директор. Но на седемдесет и пет хиляди долара дори американецът ядосано поклати глава и се отказа.

— Продадено! — извика Жан-Пол, но не последваха обичайните аплодисменти за подобна висока цена.

Салонът вибрираше от нервно напрежение. Посредничката, представляваща участника в търга номер сто двайсет и седем, не вдигна глава, сякаш се срамуваше от деспотичната тактика, която бе принудена да използва.

— Обявявам двайсет минути почивка — обяви Дерозие. — Във фоайето има шампанско.

Мърсър взе една висока чаша от сервитьорката и зачака. Жан-Пол бъбреше със стари клиенти и се запознаваше с нови. Раната на кокалчетата на лявата ръка на Мърсър се отвори и той попи кръвта със салфетка. Участниците в търга може би се питаха кой е мъжът в костюм от Армани с разранени ръце, но никой не се приближи до него. Не че Мърсър изглеждаше неуместно. По-скоро бе сдържан, но явно се чувстваше по-удобно от тях въпреки мокрите си обувки и кървящата ръка.

Мърсър махна салфетката и обезоръжаващо сви рамене на една жена, която го гледаше, сякаш искаше да й каже: „Неприятно е, когато ти се случи, нали?“ Жестът беше весел и свойски, все едно той я бе преценил и тя бе издържала проверката му. Намръщената и физиономия се преобрази и жената му отвърна с усмивка.

Дерозие най-после се освободи от някаква възрастна жена със смешна синя шапка и се приближи до Мърсър. Двамата бяха еднакви на ръст, около метър и осемдесет, но Мърсър изглеждаше по-едър. Гладката кожа на Жан-Пол, дългите му мигли и подвижните устни го правеха красив по момчешки. За разлика от него, хубостта на Мърсър се дължеше на мъжествените му черти и дръзките му сиви очи, които можеха да бъдат привлекателни или гневни като арктическа буря. Мърсър не можа да си наложи да се обърне към Дерозие с цялото му име, затова направи компромис, като го нарече Жан.

— Все пак какво става тук, Жан?

Контрастът между двамата стари приятели беше очевиден, когато се ръкуваха. Пръстите на Жан-Пол бяха тънки и добре поддържани, а на Мърсър — осеяни с белези и загрубели като релефна карта, изобразяваща години на физически труд. Дерозие бе прекарал голяма част от живота си в Париж и английският му вече имаше слаб акцент.

— Mon Dieu, Мърсър, реших, че няма да успееш да дойдеш.

— Забавих се по работа в Юта и изпуснах самолета, който минава през летище „Дълес“. Нямах време дори да се отбия у дома. — Мърсър живееше в Арлингтън, предградие на Вашингтон. — Багажът ми е пълен с мръсни дрехи и проби за колекцията ми.

— Надявам се, че са златни.

— Ами! Една компания, проучваща медни залежи, иска да вземе значителен заем от инвестиционна банка и банкерите ме наеха да проверя геологичните доклади на компанията и да прегледам пробите, които са намерили, за да преценя дали твърденията им, че на обекта има богати залежи от медна руда, са основателни.

Мърсър беше независим консултант по минно дело и подобни ангажименти бяха обичайни за професията му и му носеха големи хонорари и признание като един от най-добрите минни инженери на света. Думата му беше достатъчна за компаниите, за да инвестират милиарди долари и живота на хиляди хора под земята.

Жан-Пол сви рамене.

— Неприятен начин да си изкарваш прехраната, но предполагам, че се плаща добре. — Той потупа стегнатия корем на Мърсър. — И очевидно те поддържа във форма. Аз водя неравна битка в спортната зала по четири часа седмично, а ти изглеждаш по-добре, отколкото когато завършихме гимназията.

— Ти се ожени за професионална готвачка — усмихна се Мърсър. — Аз съм слаб, защото останах ерген и не умея да готвя.

— Благодаря за поздравленията. Спомняш ли си Кати Рич, редакторката на годишника в гимназията? След всичките тези години още ми изпраща писма по електронната поща с информация за бившите ни съученици. Писа ми, че работиш в Белия дом.

— Е, не точно в Белия дом, а като съветник на президента. Ходя само когато ме повикат. Нещо като почасова работа.

Мърсър беше съветник на президента — длъжност, създадена специално за него, и не влизаше в състава на назначените на постоянна работа съветници. Бяха му я предложили след една необикновена мисия в Гренландия, която се бе превърнала в ожесточено стълкновение с терористи, опитващи се да откраднат смъртоносен радиоактивен изотоп.

— Мисля, че не ми казваш всичко — рече Жан-Пол, — но въпреки това те поздравявам.

— Благодаря. Е, какво става на търга? Кой купува най-много?

— Проклетите китайци. Мразя ги.

— Това не е никак дипломатично от твоя страна.

— Вече съм парижанин. Ние мразим всички — ухили се Дерозие, но веднага стана сериозен. — Знам само, че човекът е китаец, и няколко дни, след като съдържанието на търга стана публично достояние, изпратил посредник при семейството, което продава документите за Панамския канал, в опит да ги купи от тях. Както вече сигурно си се досетил, той купува всичко, свързано с канала, и не обръща внимание на останалото. Мнозина от редовните ми клиенти си тръгват оттук с празни ръце.

На лицето на Мърсър се изписа безпокойство.

— Не се тревожи — успокои го бившият му съотечественик. — Когато те поканих на търга, ти обещах, че ще можеш да купиш Дневника на Годин дьо Лепине, и ще удържа на думата си.

Мърсър разбра за какво намеква Дерозие.

— Благодаря ти за предложението, но не прави нищо, което не би направил за друг клиент.

— Късно е. В началото на търга обявих, че дневникът на Лепине вече не се продава. Дай ми четири хиляди долара и е твой. Ти си един от неколцината ми клиенти, които четат купените книги. Убеден съм, че вече си прочел превода на двайсет и осемте тома на „Encyclopedie Methodique“, след като ти помогнах да събереш целия комплект. Никак не ми се иска документите за Панамския канал да попаднат на лавицата на някой бизнесмен, който мисли, че са за украса.

В салона се чу звън на камбанка.

— Трябва да тръгвам — каза Дерозие. — Ще се срещнем след търга и ще ти дам дневника на Лепине.

Мърсър изчака участниците в наддаването да се върнат в залата, бръкна в сакото си и извади мобилния телефон, който неговият приятел Хари Уайт му бе подарил за рождения ден. Номерът беше програмиран и международната връзка се осъществи след минута.

— Да? — отговори женски глас.

— Мария, обажда се Филип Мърсър.

— Мърсър… — Английският й беше добър, но със силен акцент. — В Панама Сити ли си вече? Чувам те съвсем ясно.

Мария Барбър беше родена в Панама и бе съпруга на Гари Барбър от Аляска, с когото Мърсър се бе запознал, докато учеше минно дело в Колорадо. Мърсър наскоро бе завършил геология и се готвеше за евентуален докторат. Гари беше двайсет години по-голям от него и когато се бе записал в известния колеж, вече бе предявил права върху голяма златна жила. Но отпадна още след първия семестър и се върна в Аляска. Мърсър завърши с отличие. Двамата поддържаха приятелството си с по няколко телефонни обаждания в годината и вечери, когато се срещнеха в някой град.

Преди пет години Гари неочаквано продаде концесията си и се премести в Централна Америка, за да се занимава с издирване на съкровища. Опита се да обясни на Мърсър, че броденето в джунглата в търсене на изчезнали предмети на изкуството не е по-различно от промиването на златоносния пясък в дълги стотици километри потоци.

Мърсър презираше иманярите. Според него те не се замисляха за неблагоприятните изгледи за успех на усилията си и хранеха фалшивата надежда, че ще забогатеят изведнъж. Всички с изключение на неколцина шумно рекламирани и подкрепяни завършваха разорени и огорчени след десетилетия безрезултатен труд. Той ги сравняваше с хората, които си мислят, че държавната лотария е нещо като инвестиционен план. Но не можа да накара Гари да промени решението си и непреклонният жител на Аляска замина, изпълнен с ентусиазма, обрекъл на провал толкова много хора, разсъждаващи като него.

И все пак Мърсър трябваше да му отдаде дължимото признание. За пет години Гари не намери нищо, но това не сломи духа му. Дори бе по-развълнуван отвсякога. Наскоро си бе внушил, че е на вярната следа в издирването на най-голямото испанско съкровище. Преди месец се бе обадил на Мърсър, след като бе разбрал, че дневникът на Лепине ще бъде предложен на търг, и му бе предложил да плати половината цена само за да го прочете. Гари беше убеден, че последното парче от ребуса, който се опитва да разгадае, е някъде на страниците на дневника. Мърсър смяташе, че Гари се заблуждава, но въпреки това се съгласи със сделката.

И без това щеше да купи дневника поради простата причина, че се интересуваше от човека, който през 1879 година пръв бе предложил прокопаването на канал, какъвто Съединените щати бяха построили четвърт век по-късно. Дерозие имаше право. Мърсър наистина щеше да прочете дневника.

— Не, Мария. Още съм в Париж. Гари там ли е? Имам добра новина за него.

— Той е в провинция Дариен, на юг от Ел Реал — малко враждебно отговори Мария, която не споделяше интересите на съпруга си. — Пак се мотае около онази проклета река. Не съм го виждала от седмици.

— Можеш ли да се свържеш с него?

Последния път, когато се бяха срещнали, Гари показа на Мърсър снимка на много по-младата си съпруга. Тя беше хубава жена с катраненочерна коса, още ненавършила трийсет години, но гледаше сериозно и намръщено, сякаш беше много по-възрастна. Гари обясни меланхолията й с факта, че е израснала в Каско Виехо, предградие на Панама Сити.

— Да, вчера разговаряхме по радиостанцията. След час отново ще му се обадя.

— Кажи му, че съм взел дневника на Лепине и вдругиден ще съм в Панама.

— Той много ще се зарадва — малко по-въодушевено каза Мария. — Да дойда ли да те взема на летището?

— Да. Летя през Мартиника. — Стига да се изгладеха, дрехите в багажа му щяха да свършат добра работа в тропическата жега на Панама. — Ще пристигна към десет сутринта на седемнайсети.

— Гари каза, че иска да ти покаже нещо много важно. Настоя да те помоля да останеш тук поне седмица.

— Предай му, че ще видим — уклончиво отговори Мърсър. Не се бе прибирал вкъщи почти месец и смяташе да прекара в Панама не повече от два-три дни. Очакваше с нетърпение две спокойни седмици, преди да се яви в Белия дом за поредици от дълги скучни съвещания и срещи с персонала.

— Ще му кажа — обеща Мария. — Сутринта на седемнайсети ще се видим на летище „Токумен“, а после ще те заведа при Гари. А, и…

— Какво?

— Борбата с наркотиците в Колумбия принуди мнозина бунтовници да отидат в южната част на провинция Дариен. Просто исках да ти кажа.

— Благодаря за предупреждението — отговори Мърсър, но тя вече бе затворила.

Той се върна в салона, седна на мястото си и разсеяно се заслуша в хода на разпродажбата, като проявяваше интерес само когато се появеше нещо, свързано с Панамския канал. Както и преди малко, посредничката на участник номер сто двайсет и седем купуваше всичко, като често плащаше двойно повече от стойността на книгата. Мърсър знаеше, че такива купувачи обикновено изпращат на търговете мълчаливи участници, за да докладват срещу кого са наддавали. Огледа добре облечената тълпа, но не видя азиатци, макар че всеки от европейците можеше да бъде служител на загадъчния китаец.

В осемнайсет часа търгът приключи. Биологическият часовник на Мърсър показваше десет сутринта, но той беше много уморен и мислеше единствено как ще се прибере в хотела. Не беше спал от двайсет часа, а сутринта имаше среща в училището по минно дело на булевард „Сан Мишел“, близо до Люксембургските градини.

Жан-Пол отново беше в центъра на група хора във фоайето. Благодарение на участник номер сто двайсет и седем и изключително високата цена, платена за чертеж на Гюстав Айфел, Дерозие бе спечелил малко състояние и сияеше.

— Страхотен ден, Мърсър. Мисля, че вече постигнах рекорд, а големите неща тепърва ще се продават. — Той се обърна, за да представи човека до себе си. — Това е шефът на охраната Рене Брунесо.

Брунесо имаше атлетично телосложение и държане на военен инструктор. Оредялата му коса беше подстригана късо и гъстите вежди над черните му очи изпъкваха. Главата му беше квадратна, а острите му черти бяха отчасти скрити от неизбръсната брада. Беше облечен в лошо ушит костюм, посипан с пепел от цигари, а по зъбите му имаше кафяви петна от кафе.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Мърсър и после се обърна към Жан-Пол. — Изглежда, участник номер сто двайсет и седем ще я кара на жабешки бутчета, охлюви и други градински гадини, каквито ядете вие французите.

— Това ми напомня, че трябва да отидем да вечеряме някъде или поне да пийнем по чашка.

— Съжалявам, но този път няма да мога. Отивам в хотела и лягам.

— В „Крийон“ ли си отседнал, както обикновено?

— Не. Туристическото бюро имаше клиент, който отменил резервацията си в хотел на левия бряг на Сена, близо до кулата „Монпарнас“. — Високата двеста метра административна сграда се смяташе за грозна и фотографите умело я отбягваха, когато правеха снимки на Париж. — Изнудиха ме да я взема, така че клиентът да не изгуби депозита си.

— На гости при бедняците, а? — присмя му се Жан-Пол.

— Гарантираха, че е с четири звезди. Или май бяха хлебарки?

— Господин Дерозие — прекъсна ги Брунесо. Гласът му прогърмя от дълбините на широките му гърди. — Ще донеса Дневника на Лепине на доктор Мърсър и след това трябва да се погрижа за проблема, за който говорихме.

Светското лустро на Жан-Пол помръкна за секунда, после отново се върна.

— А, да, разбира се. Дневникът на Лепине.

Във фоайето още се разхождаха четирийсет-петдесет участници в търга. Беше странно, че Жан-Пол и Брунесо говореха на всеослушание за дневника, след като Дерозие бе казал, че не е за продан.

— Искаш да разгласиш на всички, че в края на краищата го продаваш? — попита Мърсър.

— Merde! Съвсем забравих. — Дерозие се огледа, за да се убеди, че никой не го е чул. — Мислех за друго.

— За жабешките бутчета? — пошегува се Мърсър, но Жан-Пол не реагира. — Добре ли си?

— Да. Съжалявам. А, ето го и Рене.

Шефът на охраната бе увил дневника в кафява хартия.

Мърсър махна на един от помощниците и го помоли да донесе стоманеното му куфарче с проби от гардеробната. Беше оставил там целия си багаж, когато пристигна. Докато чакаше, извади от портфейла си празен чек, попълни необходимата информация, включи цената от четири хиляди долара и тържествено го връчи на Жан-Пол.

После извади от куфарчето си джобно ножче, сряза опаковката на дневника и развълнувано разгледа кожената подвързия. Не се замисли за „последното парче от ребуса“ на Гари. Очакваше с нетърпение възможността да прочете записките на един гениален инженер, изпреварил с десетилетия времето си. Бавно отвори дневника. Страниците бяха изписани на ръка с избледняло черно мастило върху дебела като тапет хартия. Почеркът на Годин дьо Лепине беше уверен и със завъртулки. Мърсър прочете няколко реда, преведе ги наум, доколкото можа, и разбра, че преди да замине, ще трябва да си купи френско-английски речник. Прибра дневника в куфарчето и щракна капака.

— Изгаряш от нетърпение да го прочетеш, а? — попита Жан-Пол, разгадал правилно прехласнатото му изражение.

— Мисля, че вие двамата трябва да отидете да пийнете нещо — обади се Рене Брунесо.

— Хайде, Мърсър, какво ще кажеш?

Мърсър поклати глава.

— Наел съм апартамент в хотел „Виктория Палас“ с огромно легло. Сутринта ще се срещна със стар приятел и следобед заминавам за Панама. Ти ще дойдеш в Щатите на големия търг на „Сотби“ през декември. Тогава ще му пийнем.

— Разбирам. — Жан-Пол му протегна ръка. В същия миг към него се приближи клиент, но преди да се обърне към него, Дерозие добави: — И внимавай.

Думите му бяха странни и Мърсър го изгледа питащо.

— Напоследък непрекъснато вали и отдел „Хигиена“ даже пусна топката. Уличното движение е кошмарно и таксиметровият шофьор ще се опита да те одруса.

— Е, ще се направя на гаден американец — засмя се Мърсър.

Взе багажа си от гардероба, преметна на рамо каишката на чантата с дрехите и стисна куфара в едната си ръка и металното куфарче в другата. Навън дъждът съскаше под гумите на колите. Мърсър нямаше шлифер и студените дъждовни капки се стичаха във врата му. Стори му се, че зърна Рене Брунесо на отсрещния тротоар, но човекът се качи в някакъв голям автомобил, без да погледне назад.

Мърсър намери такси едва след десет минути, защото беше най-натовареният час на деня, а като всички други жители на големи градове, парижани не обичаха да ги мокри дъждът. Каза на шофьора — беше от Алжир — да кара към Плас Денфор-Рошеро на другия бряг на Сена и се облегна на седалката на очуканото пежо. Париж не го вълнуваше, затова затвори очи, докато колата си проправяше път през града. Погледна бегло катедралата „Нотр Дам“, докато минаваха по Ил дьо ла Сите. За щастие шофьорът не се опита да го ангажира в разговор за незначителни неща. Бурята бе объркала движението и алжирецът внимаваше как кара.

Улиците на левия бряг бяха остатък от средновековното минало на града, лабиринт от преплитащи се пресечки. Шофьорът караше уверено, но трябваше да направи няколко отклонения, за да не се сблъска с камионите на отдел „Хигиена“, спрели до преливащите канали.

През предното стъкло Мърсър видя пожълтялата каменна фасада на построената през XVII век обсерватория и си спомни, че Люксембургският дворец, където се помещаваше френският парламент, трябва да е зад него.

Обърна се, за да види дали има право, и се вцепени, когато два пронизващи фара осветиха задната част на таксито и го заслепиха. Към колата връхлиташе голям камион. Ударът последва миг по-късно и блъсна таксито в колата отпред. Верижната реакция засегна още няколко коли. Заварен неподготвен, алжирецът удари лицето си във волана и се свлече на пода.

Мърсър омекоти удара, като се вкопчи в седалката на шофьора и сгъна ръце. Невредим, но стреснат и уплашен, той се наведе напред, за да види как е шофьорът, когато изведнъж вратата от неговата страна се отвори.

Мърсър реши, че някой се опитва да им помогне. Мъжът, който протегна ръка в таксито, беше млад и облечен във военно яке от армейския запас. Главата му беше обръсната. В следващия миг той грабна куфарчето на Мърсър. В другата си ръка държеше автоматичен пистолет.

Крадецът спря в миг на колебание, после изсъска на френски:

— Дай ми портфейла си или си мъртъв.

Младежът явно разчиташе, че видът на оръжието ще парализира жертвата, но Мърсър и преди се бе изправял срещу въоръжени мъже. Реакцията му беше светкавична и точна. Той изрита нападателя и го прикова към рамката на отворената врата. Ударът не беше достатъчно силен, за да счупи някоя от костите му, и крадецът не изпусна пистолета. Наоколо започна да се събира тълпа от пешеходци, станали свидетели на инцидента. Измършавелият от хероина крадец хукна с куфарчето под гората от чадъри на минувачите.

Мърсър изскочи от таксито, макар че разумът му казваше да не го прави. Краката му сякаш се движеха сами. Младежът не се обърна — бягаше под дърветата край пътя. Нямаше причина да предполага, че жертвата му го преследва.

Разстоянието между тях намаляваше. Мърсър бе обзет от гняв и желание да си върне куфарчето и дневника на Лепине. До следващото кръстовище оставаха петнайсет метра. Мърсър беше на пет метра от младежа и вече го настигаше. На кръстовището пред тях спря мерцедес и задната врата се отвори. „Колата за бягство на хлапака? Мерцедес?“ — зачуди се Мърсър.

Чуха се клаксони.

Крадецът хукна по-бързо — адреналинът му даваше сили да стигне до целта си. Мърсър беше сигурен, че ако спъне хлапака, мерцедесът ще потегли. Преследването щеше да приключи много преди да стигнат до ъгъла. Деляха ги само два метра. Вниманието на Мърсър бе съсредоточено върху куфарчето и гърба на крадеца.

Младежът внезапно спря и падна на тротоара, плъзна се метър-два и изпусна куфарчето и пистолета. Мърсър се наведе над неподвижното му тяло. Дъхът му излизаше на облачета във влажния въздух, сърцето му биеше оглушително. Лицето на непознатия се бе охлузило в неравния тротоар. Дъждът отвеждаше струйки кръв към канала.

В същия миг Мърсър видя тъмна рана от куршум, който бе пробил дупка в гърдите на хлапака. Макар че не го бе чул, той прецени, че изстрелът е дошъл отдясно.

Вдигна глава. Предната врата на мерцедеса се отвори и в тъмното купе проблеснаха светлинки от оръжия със заглушители. Куршумите изсвистяха над главата на Мърсър. Сред шума на задръстеното улично движение се разнесоха писъци и далечният вой на приближаваща се полицейска сирена. Мърсър грабна куфарчето и пистолета и хукна към входа на най-близката сграда.

С периферното си зрение забеляза как от мерцедеса изскочиха трима въоръжени мъже. За разлика от младежа, който бе откраднал куфарчето, те се движеха със заучена грациозност и бяха азиатци. Пред вратата от стъкло и стомана стоеше служител — заключваше я за през нощта. Без да поглежда каква е сградата, Мърсър го блъсна настрана и се вмъкна в тъмната и вътрешност.

Докато търсеше някакво укритие, връзката между събитията му се изясни. Това съвсем не беше случаен обир, а сложен и добре обмислен опит за кражба на дневника на Лепине и прикриване на доказателствата за онзи, който го искаше. „Но кой уби крадеца?“ — запита се Мърсър. Нямаше логика в това стрелците в мерцедеса да ликвидират своя човек. Куршумът бе изстрелян от невидим стрелец.

Мърсър нямаше време да разсъждава върху вероятността да са го натопили Жан-Пол Дерозие или Гари Барбър. Оставаха само няколко секунди, преди нападателите да нахлуят през вратата зад него.

В едната страна на помещението имаше извито стълбище, водещо надолу, и стена, която имаше такъв вид, сякаш бе построена преди векове. На светлината, проникваща от улицата, кръглият отвор приличаше на преддверието на ада. По гърба на Мърсър полазиха ледени тръпки — той разбра къде се намира.

В края на XVIII век Париж бил задушаван от смрадта на препълнените гробища и от епидемии, предизвикани от разлагането на труповете. В усилие да почистят града властите решили да изровят милионите мъртъвци и после да ги погребат в старите варовикови кариери, изкопани по римско време. Стотици километри тунели бяха пълни с останките на шест милиона души в нещо, което се бе превърнало в най-голямото хранилище на кости в света. Част от тези огромни катакомби — километър и половина — беше отворена за посетители и Мърсър стоеше на входа. Единственият изход водеше през лъкатушещ лабиринт, който парижани наричаха l’empire de la mort. Империята на мъртвите.

Той грабна две фенерчета от близката маса, пъхна едното в джоба на сакото си, а другото хвана заедно с дръжката на куфарчето, та ръката му с пистолета да е свободна. После хукна по спиралното стълбище към подземието. Лъчът на фенерчето освети дълъг тунел с грапави каменни стени. Мърсър чу, че над него се отваря врата, и угаси светлината. Наведе се и тръгна, като стъпваше почти безшумно по чакъла и докосваше стените с пръсти. Стигна до завой наляво и се ориентира, като запали за миг фенерчето. Друг тунел водеше навътре в катакомбите и той хукна по него.

Зави още три пъти и стигна до подземна пещера. Лъчът на фенерчето освети натрупани останки от скелети до отсрещната страна. Костите бяха пожълтели от времето, някои се бяха циментирали от водата, която капеше от варовиковия таван. Хиляди кухи черепи го гледаха, докато прекосяваше галерията. Мърсър се надяваше, че написаните на тавана знаци водят към изхода.

На половината път до следващата част на катакомбите осветлението изведнъж се включи. Лампите бяха разположени така, че да осветяват стени от бедрени кости, кръстове, направени от пищяли, и абстрактни скулптури от черепи и тазове. Но Мърсър нямаше време дори да потръпне. Преследвачите идваха и преднината му вероятно беше само минута.

Беше сигурен, че стрелците са го видели да взима пистолета, затова се съмняваше, че ще успее да застреля повече от един от засада. А останалите двама щяха да му минат от двете страни. Реши, че все пак е по-добре да се изправи срещу двама, отколкото срещу трима. Скри се зад една стена от кости и огледа тунела, по който бе дошъл. От ниския таван капеше вода.

Безбройните престрелки, в които бе участвал, му вдъхваха ако не увереност, то поне хладнокръвие. Мърсър успя да нормализира дишането си, да прогони умопомрачителните въпроси и да се съсредоточи единствено върху оцеляването си. Провери автоматичния пистолет — малък деветмилиметров „Берета“. Спусковият механизъм запъваше и не бе смазван от години, а месинговите патрони бяха очукани и потъмнели.

„Какъв късмет! Да ме ограби любител на стоките втора употреба“ — огорчено помисли Мърсър. Изщракването при евентуална засечка на оръжието щеше да издаде позицията му.

По чакъла отекнаха стъпки и в тунела се мярна сянка. Мърсър вдигна пистолета и зачака.

Тримата убийци се втурнаха едновременно в пещерата. От оръжията им със заглушители излизаха огнени езици. Изстрелите напосоки превръщаха костите в прах. Мърсър остана скрит зад стената — чакаше преследвачите му да спрат стрелбата. Наредените над него черепи сякаш се смееха.

Приглушеното ехо от първата канонада утихна и той чу гласове. Не можеше да е сигурен, но му се стори, че говорят на китайски. Не беше трудно да се сети, че са служители на участника в търга номер сто двайсет и седем и се опитват да откраднат единствената вещ, която той не бе успял да купи. Те знаеха, че дневникът е у Мърсър, и вината за това беше на Дерозие.

Мърсър наведе глава зад купчина бедрени кости. Стрелците се бяха скрили. До рамото му избухна експлозия от прах от кости и покрай него изсвистя куршум. Бяха го забелязали. Още куршуми се забиха в стената от човешки останки. Мърсър се отмести към другия й край. От сенките излезе човек и безшумно се запромъква напред. Мърсър се прицели и натисна спусъка.

Изстрелът изгърмя като оръдие в кошмарното затворено пространство. Куршумът улучи преследвача в гърдите и го повали. Мърсър се приведе и тръгна по някакъв тунел, където костите бяха наредени според вида им — пищяли на една купчина, лопатки на друга и триметрова пирамида от ребра.

Видя сводест отвор и се втурна към него. Не последваха изстрели, докато минаваше покрай нещо като олтар и влизаше в друга гробница, украсена с обелиски от времето на Наполеон. Правоъгълната купчина кости, която стигаше до тавана, беше от 1804 година и приличаше на мавзолей.

Тук светеха само няколко лампи, но Мърсър не запали фенерчето и продължи пипнешком. После погледна пода и изруга. Стъпките му личаха ясно. Където и да се скриеше, останалите двама стрелци щяха да разберат къде е. Мърсър тръгна покрай стената на пещерата. Вслушваше се дали не го преследват. Скоро разбра, че май има само един изход. Беше влязъл в капан. И в следващия миг видя спасение — дървена врата, вградена в стената от варовик, която не позволяваше на туристите да отидат по-нататък. Нямаше представа какво има от другата страна. Можеше да е килер, но това беше единствената му възможност.

Той бутна вратата, но тя беше заключена и не се отвори. Ако стреляше в ключалката, преследвачите щяха да го открият. Въпреки това Мърсър хвана беретата под ъгъл, така че куршумът да рикошира встрани, извърна глава и стреля. Старата желязна ключалка се пръсна и вратата се открехна. Той влезе и затвори след себе си. Вътре беше тъмно и Мърсър запали фенерчето и хукна покрай купчините скелети. Тунелът водеше надолу. Мърсър започна да съставя наум карта на пътя, по който минаваше. Правеше го автоматично — това беше умение, което бе придобил през годините на минно-геоложки проучвания. Беше убеден, че ако оцелее, ще може да се върне по стъпките си.

Чуваше преследвачите всеки път, когато спираше да си поеме дъх, но нито го настигаха, нито изоставаха. Мърсър стигна до тясна галерия, която сякаш се издигаше, макар и съвсем леко, угаси фенерчето и тръгна, като влачеше крака по земята, за да заличи следите си. Мракът беше непрогледен.

След петдесетина метра протегнатата му напред ръка се удари в твърда стена. Мърсър не се осмели да запали фенерчето и пипнешком намери мястото, където тунелът завиваше наляво. Обърна се и му се стори, че вижда слаба светлина, но стрелците, изглежда, още не бяха разбрали накъде е тръгнал. Но щяха да разберат.

Коленете му стържеха в неравния камък, докато се промъкваше на една страна. Уплаши се, че тунелът е задънен, но той изведнъж започна да се разширява. Вече можеше да върви нормално. Мърсър светна с фенерчето и онова, което видя, го накара да се задави.

Пещерата беше петнайсет-двайсет метра в диаметър и подът бе осеян със скелети, досущ нацистки лагер на смъртта или зона на убийства в Камбоджа. Една дупка в стената срещу него беше единственият изход. За да стигне дотам, Мърсър трябваше да стъпва върху човешките останки. Тръгна. Обувките му разтрошаваха крехките кости. Той преглътна и се опита да си внуши, че хрущенето им е шумолене на есенни листа в гора.

Панталонът му бе скъсан от търкането в камъка и от раздраната кожа на коленете му течеше кръв. Кракът му се закачи в нещо и Мърсър погледна надолу. Петата му се бе заклещила в гръден кош. Той изрита и ребрата се разхвърчаха.

Светлината изведнъж стана по-ярка и той се обърна. В тунела, от който току-що бе дошъл, блестяха две светли петна. Преследвачите го настигаха. Мърсър побягна по безбройните скелети, като отчаяно се надяваше да не се присъедини към тях. Лъч на фенерче изскочи от тунела и на метър преди дупката той се хвърли с главата напред. Грапавият камък раздра кожата му, докато се претъркаляше през отвора, притиснал куфарчето до гърдите си. Мърсър продължи да се премята надолу и чу изненаданото възклицание на единия преследвач и последвалия изстрел.

Спря в плитка зловонна локва. Фенерчето му беше на няколко метра от него и осветяваше потопен до половината във водата труп, облечен в остатъци от джинси и спортна памучна блуза. Човекът, може би нелегален изследовател на подземната крипта, се бе изгубил и бе умрял. Ако се съдеше по степента на разложеност, лежеше тук от години. Империята на мъртвите не преставаше да прибира нови жертви.

Хрумна му да остави куфарчето тук. Стрелците едва ли щяха да продължат преследването, след като намереха дневника на Лепине. Но Мърсър бързо прогони от съзнанието си тази идея, защото гневът му беше по-силен от инстинкта за самосъхранение.

Скочи и побягна. Тунелът, в който се намираше, не беше част от римските мини, а беше модерен и облицован с плочки. След миг Мърсър осъзна, че е влязъл в канализационната мрежа на Париж. Направени от барон Хаусман, градския инженер на Наполеон III, по време на модернизацията на града в средата на XIX век, каналите представляваха лабиринт от тунели с дължина хиляди километри, минаващи успоредно на улиците отгоре. За щастие пороите, предизвикани от силните дъждове, бяха отнесли човешките останки, но въпреки това зловонието беше ужасно и белите дробове на Мърсър започнаха да парят само след няколко крачки.

Дъното на тунела беше покрито с лепкава тиня, която засмука обувките му. Мърсър скочи на каменния перваз, минаващ покрай едната страна на канала. Отгоре се чуваше как водата тече по дебелите един метър тръби, монтирани на сводестия таван. Поне имаше крушки, поставени на равни разстояния на тавана.

Ако имаше по-голяма преднина, Мърсър щеше да се изкатери по някоя от стълбите, водещи към капаците на улицата, но преследвачите сигурно бяха само на секунди зад него. Той продължи да бяга толкова бързо, колкото му позволяваше зловонният въздух, без да обръща внимание на десетките плъхове, нито на порцелановите табели, поставени на всеки разклон. Нивото на водата в тунела се повиши. Мърсър свърна по остър завой и изведнъж се озова във вода до коленете. Два-три преплетени клона бяха образували нещо като бент и водата бързо изпълваше галерията.

Той ги прескочи и падна. Надигна се, избърса мръсотията от лицето си и погледна назад. Видя тъмните силуети на преследвачите, които осветяваха мрака с фенерчетата си. Беше убеден, че ще успее да застреля поне единия, а после да спечели няколко минути преднина, защото тук, под бента, водата беше много по-плитка. Мърсър вдигна пистолета и се изненада приятно, когато установи, че ръката му не трепери.

Стрелците или внимаваха за засада, или бяха отлично обучени, защото се разделиха. Единият изостана далеч назад, прикривайки партньора си, който зае позиция зад бента. Мърсър разбра, че няма да може да убие и двамата, и се съсредоточи върху по-близкия преследвач. Разстоянието беше шест-седем метра и изстрелът нямаше да го затрудни, но не познаваше оръжието, а и изведнъж се разтрепери от студената вода.

Стрелецът се подаде над бента и Мърсър натисна спусъка. Пистолетът засече и звукът отекна над водата. В отговор пистолетът на преследвача му тихо запука. Мърсър нямаше време да извади патрона — приведе се и побягна през дълбоката до глезените мръсна вода.

Тъкмо стигна до разклонение и един куршум разби плочката до главата му. Очите му се напълниха с прах. Той зави. Водата стана по-дълбока. Вместо да скочи на платформата, Мърсър потисна отвращението си, пое дъх и клекна под водата. Извади засеклия патрон, зареди и остана да клечи, забил пети в тинята на дъното на канала и стиснал куфарчето между краката си. Течението носеше покрай него неописуеми неща. Белите му дробове започнаха да негодуват, но той продължи да чака в засада, каквато китайците не предполагаха.

Гърдите му изчерпваха последните си запаси от кислород. Под стиснатите му клепачи заиграха искри. Но Мърсър продължи да чака. Знаеше, че ще издържи още няколко секунди. Някакъв чепат клон го удари по рамото и от устата му излязоха мехури. Той издиша и се показа на повърхността, скрит отчасти от няколко листа, останали от клона. Косата му бе залепнала за главата, очите му пареха от мръсната вода. Преследвачът беше на десетина крачки от него и предпазливо вървеше по платформата до реката от нечистотии. Мърсър се остави течението да завърти тялото му, докато се огледа за другия убиец.

Вторият стрелец беше далеч в тунела — оглеждаше последния разклон. Мърсър разбра къде е по движенията на лъча на фенерчето му по тъмния таван.

Насочи вниманието си към по-близкия преследвач, отново провери оръжието си и се прицели, но осъзна, че не може да убие човек в гръб. „По дяволите!“

— Хей, приятел, да ти се намира тоалетна хартия?

Убиецът се обърна по-бързо, отколкото Мърсър очакваше, и стреля.

Мърсър отвърна на огъня. Първият куршум улучи преследвача в рамото, а вторият натроши костите в горната част на гърба му. Китаецът падна още преди гилзата от пистолета на Мърсър да изтрака в стената на тунела. Той скочи на платформата, убеден, че изстрелите са привлекли вниманието на другия убиец.

Побягна пак. Промъкваше се покрай стените и прескачаше буйните потоци в средата на тунелите. Загуби представа къде се намира. Ако успееше да се измъкне от последния преследвач, едва ли щеше да може да се върне по същия маршрут. Всеки път, когато му се стореше, че е избягал от убиеца, виждаше потрепващата светлина на фенерчето му.

Отпред забеляза друга стълба и реши, че преднината му е достатъчно голяма, за да рискува да се изкатери по нея. Стоманените обръчи бяха хлъзгави от мръсотия. Той затъкна пистолета в колана си и започна да се качва. Щом стигна горе, установи, че херметическият капак, който не позволяваше на зловонието да излезе на улицата, е клеясал и не може да се отвори. Заудря го, после отново слезе долу. Не можеше да губи време. Фенерчето на преследвача светеше на стотина метра зад него. Беше твърде далеч, за да го застреля.

Мърсър мина през още тунели, относително сухи, и се запита защо е така, като се имаха предвид проливните дъждове през последните няколко дни, за които му бе казал Жан-Пол. Свърна в поредния тунел и изведнъж мръсният въздух почти го тласна. Мърсър се обърна. Китаецът още не се бе появил, но към него се носеше висока водна стена, която влачеше отломки с всякаква въобразима форма и размери. Работниците в каналите сигурно бяха преградили временно потока, за да създадат достатъчно голямо налягане, та да премахнат препятствията. Тази практика се прилагаше в града повече от едно столетие. Мърсър бе чувал, че използват дори специални лодки за същата цел.

Скочи в съседния канал точно преди да мине приливната вълна. Тунелът се разтресе от силата и. Мърсър легна на хлъзгавия под. Силите му бяха на изчерпване. Дишаше тежко. Бавно се изправи, надникна и видя, че преследвачът се приближава.

Пак побягна. Стигна до разклон, където се събираха няколко по-големи канала и имаше клапи и шлюзове, и се скри зад желязна клапа с размерите на парен котел на локомотив. Провери колко патрона са останали в беретата и установи, че има само един. Вероятността пистолетът да стреля или да засече беше петдесет на петдесет. Мърсър трескаво започна да се оглежда за изход и точно когато видя в пода дупка, която нямаше капак, убиецът нахлу в тунела. Не изглеждаше задъхан и уморен. Движенията му бяха бързи и точни. Той огледа помещението, като насочваше оръжието си на всички страни. Мърсър не можеше да чака стрелецът да го забележи и безшумно се запромъква от другата му страна. Когато между тях останаха само пет-шест крачки, се хвърли върху него. Стрелецът беше бърз, но не достатъчно. Двамата се блъснаха в перилата, ограждащи дупката от три страни. Ребрата на убиеца се удариха в метала и той изпъшка. Мърсър използва моментното си предимство и изби пистолета от ръката му.

Мъжът заби лакът в гърдите на Мърсър, отскочи встрани и зае поза от бойните изкуства. Мърсър знаеше няколко основни удара от карате, но разбра, че ръстовото му превъзходство е единственото му оръжие в тази схватка. Убиецът вдигна крак да го ритне и Мърсър го блъсна, стисна го и започна да го души. Китаецът понечи да го удари с глава, но Мърсър се наведе и двамата се олюляха.

Китаецът се изтръгна от ръцете на Мърсър и му нанесе два удара в гърдите и трети в брадичката.

Мърсър падна.

Стрелецът започна да го рита към дупката в пода. Мърсър не можеше да се защити. Вместо да се съпротивлява, той стисна единия крак на нападателя и се хвърли заедно с него в дупката.

Паднаха във водата, която течеше на пода на кръгъл тунел, и за миг останаха неподвижни, твърде смаяни, за да помръднат.

Мърсър се изправи преди стрелеца и застана с лице към странния вятър, който повяваше в канала. Китаецът беше с гръб към него и не видя какво изскочи от мрака. Но Мърсър го видя и разбра, че е кошмарно.

Тунелът беше един от главните в системата и бе направен така, че почистването му не изискваше в канала да влизат работници с лодки и специални лопати. Тинята и отломките, задръстили канала, се избутваха от огромна дървена топка с размер точно девет десети от диаметъра на тунела. Налягането на водата зад нея я тласкаше по тръбата.

Мърсър разбра какво бе имал предвид Жан-Пол, когато каза, че отдел „Хигиена“ е пуснал топката. Те наистина пускаха дървена топка с тегло петстотин килограма в каналите, за да ги изчистят от боклуците, вкарани от продължителните дъждове.

Кълбото се търкаляше към тях с невъобразима сила, тласкано от тонове вода. От пролуките между топката и стените на тунела струеше вода. Мърсър побягна, като запали резервното фенерче, което бе взел на входа на катакомбите. За миг се обърна и видя, че китаецът куца зад него — явно бе ударил крака си, когато Мърсър го бе дръпнал в дупката. Огромната сфера го настигаше.

Стрелецът сигурно разбра това, защото миг преди да бъде смазан, се обърна към топката, изкрещя и после търкалящата се топка го премаза, без да остави и следа от него, сякаш никога не бе съществувал. Мърсър събра последните си сили и хукна да търси изход.

Видя купчина пясък, която блокираше половината тунел, и я прескочи, после се претърколи, стана и продължи да бяга. Погледна през рамо и видя как топката се блъска в пясъка. Спря само за секунда, после продължи неумолимото си търкаляне, сякаш го преследваше съзнателно.

Каналът зави няколко пъти. Мърсър тичаше с всички сили. Знаеше, че ако се обърне, ще замръзне от ужас и дървената топка ще го премаже.

Точно когато отново започна да губи сили, фенерчето му освети ниша в стената, някакъв вход с метална врата. Мърсър стигна до нишата само няколко метра преди кълбото и натисна дръжката на вратата. Тя изскърца и се отвори и той се вмъкна в по-тесен тунел, минаващ успоредно на главния канал. Сферата профуча покрай отворената врата, преди Мърсър да успее да я затвори. Заля го стена от вода, която го прикова в отсрещната стена. Той падна и се задави от мръсната вода, напълнила устата му.

След като няколко минути кашля и повръща, Мърсър стана и отново влезе в главния канал. Тунелът беше изчистен и в средата течеше спокоен поток вода. Мърсър продължи да върви по него, защото знаеше, че ще стигне до изходна тръба, където хигиенистите чакаха да приберат дървената топка. След петнайсетина минути чу гласове, отекващи във влажния тунел.

Напрежението от последните два часа изчезна. Трябваше да се подпре на стената, за да не падне. Погледна куфарчето и отново се запита в какво са го забъркали. Знаеше, че по-късно желанието му да разбере истината ще се засили, но в момента искаше само да излезе от зловонния лабиринт.

Като залиташе, той се приближи до хигиенистите, които се появиха със специалната си лодка от един страничен тунел. Всички бяха с високи гумени ботуши, дебели ръкавици и каски с фенерчета. Стреснаха се, когато го видяха да излиза от мрака целият в мръсотия. За Мърсър бе истинско облекчение да ги види.

Водачът на екипа се съвзе и извика на френски:

— Как се озова тук?

Мърсър се усмихна уморено.

— Да речем, че парижките тоалетни имат страхотни казанчета.

След като разказа измислена история, че са го пребили и обрали и е бил хвърлен през капак в канала, Мърсър убеди работниците да го върнат горе, да му позволят да използва банята им, за да се изкъпе, и дори да му дадат дрехи. Нямаше намерение да изпълнява обещанието си да отиде в полицията, за да обясни какво му се е случило. Последното, което му трябваше, беше официално разследване на събитията, преди да влезе в катакомбите. Не бе казал на таксиметровия шофьор името на хотела, където бе отседнал, и в багажа му нямаше нищо, което да издаде самоличността му. Дори полицията да успееше някак да го свърже със случилото се, той вече щеше да е на половината път до Панама.

Инстинктът му подсказваше да се крие до полета на следващия ден, но му трябваше незабавна медицинска помощ. Мърсър знаеше как да я получи, без да повдига твърде много въпроси. Купи си прилични дрехи и се регистрира в хотел „Крийон“ на Плас дьо ла Конкорд, а после помоли портиера да му доведе лекар с пълна чанта антибиотици и неразвито чувство за любопитство.

Час по-късно, натъпкан с лекарства и след като се изкъпа за втори път, Мърсър се обади на Жан-Пол Дерозие и не се изненада, като разбра, че бившият му съученик не си е вкъщи.

— Обади се и каза, че ще се прибере утре — съобщи Камила, съпругата на Дерозие.

— Не си ли изненадана?

— Не — призна тя. — Той спомена, че може да стане така.

— Тогава знаеш, че Жан-Пол ме вкара в капан, нали?

— Кълна се, че не ми каза нищо.

Мърсър искаше да излее гнева си, но знаеше, че няма да е справедливо, ако го насочи към Камила. Виновен беше съпругът й.

— Когато се появи, му кажи, че щом свърша работата си в Панама, ще се върна и ще го сритам в задника.

— Мърсър, той каза, че вината не е негова. И добави, че съжалява.

— Предай му каквото ти казах — отговори Мърсър и затвори.

На вратата похлопа пиколото. Носеше плик. Мърсър сложи дневника на Лепине в плика и написа адреса. Експресното изпращане на дневника в Щатите струваше над сто долара, но Мърсър не можа да измисли друг начин да се погрижи за безопасността му. Даде бакшиш на пиколото и след като момчето излезе, набра международния оператор. Чу четири позвънявания и се приготви да затвори и да пробва в бара на Дребосъка, когато от другата страна на линията се обадиха.

— Домът на Мърсър. Какво ще обичате? — Гласът на Хари Уайт беше дълбок и резониращ.

— Да не ми пиеш пиенето, когато пазиш дома ми, и да отговаряш по телефона като човешко същество, по дяволите.

Умишлено или не, Мърсър не се бе обвързал почти с нищо и с никого в живота. Домът му беше единственото убежище, удобна база, която му позволяваше да си почива между пътуванията. Но по-важно беше приятелството му с осемдесетгодишния Хари Уайт. През годините, откакто се бяха запознали в „При Дребосъка“, двамата бяха създали връзка, по-силна от тази между близки роднини. Въпреки онова, което мислеха познатите им, те не бяха като баща и син или дядо и внук, а по-скоро като братя с четири десетилетия разлика в годините. Всеки беше готов да направи всичко за другия, без да мисли за цената или за последиците. Тъй като емоционалната връзка между тях беше разбираема и не се нуждаеше от повече подхранване и доказване, диалозите им звучаха странно, дори неприлично за непосветените.

— Чакай малко — рече Хари. — Забравих да изплатя сметките ти преди няколко седмици и оценителите от банката дойдоха да ти вземат мебелите. Казаха, че мога да купя големия телевизор за стотина долара.

— Понякога си мисля, че си загубил не само крака си, но и чувството си за хумор.

Единият крак на Хари бе ампутиран под коляното. Той казваше, че било резултат от нещастен случай през годините му в търговската флота. Само Мърсър и още няколко души знаеха истината.

— Всеки знае, че чувството за хумор е в задника — изсумтя Хари. — Мислех, че ще си дойдеш за няколко дни. Уредил съм всичко. Наех страхотна стриптийзьорка, която ще се облече като ченге. Щях да те чакам окован в белезници за кражба на котка.

— Забавих се в Юта и заминах направо за Париж. Съжалявам, че съм объркал плановете ти.

Хари се засмя сладострастно.

— Не бих казал. Преди да си тръгне, стриптийзьорката ми остави белезниците в знак на благодарност.

Мърсър не се съмняваше в историята на Хари. Това беше нещо, което осемдесетгодишният старец би направил. Но образът на възрастния мъж с увиснали атрибути и коремче със сексапилна стриптийзьорка беше отблъскващ и Мърсър бързо го прогони от съзнанието си.

— Дала ти ги е от съжаление, приятелю.

— Не бъди язвителен с мен само защото не си чукал от месеци.

— А ти не си чукал от Втората световна война.

— Е, прибираш ли се? — попита Хари, без да обръща внимание на забележката.

— Не. Искам да се махнеш от жилището ми за няколко дни. — Мърсър му обясни какво е преживял през последните няколко часа. — Изпратих дневника в бара на Дребосъка, но ако китайците разберат кой съм и отидат в дома ми, не трябва да си там.

— Забрави. Смяташ, че ще се откажа от триетажната ти къща и ще се прибера в малкия си апартамент, за да можеш да четеш някаква стара книга? Дай им проклетия дневник.

— Знаех, че ще проявиш разбиране. Ще ходиш ли в „При Дребосъка“?

— Не. Дуби Лапойнт ще пази бара. Ние с Дребосъка, Джон Пиджън и Рик Халак отиваме на баскетболен мач в Джорджтаун.

— Кажи на Дребосъка, че дневникът ще пристигне. Накарай го да го скрие на сигурно място. Може би ще се наложи да ми го изпрати в Панама.

— Добре. — Тонът на Хари стана сериозен като на Мърсър. — Нещо друго?

— Да. Не ми кради пиенето, когато си тръгнеш.

— Съжалявам, Мърсър. — Хари повиши тон, сякаш ясната връзка изведнъж се изпълни със статичен шум. — Връзката се разпада. Какво каза? Искаш да взема пиенето? Добре. Ще го пазя с черния си дроб.

— Ще ти се обадя след два дни.

— Ало? Ало? От Токио ли се обаждате? Не те чувам, Мърсър. Ало?

Мърсър се усмихна. Изобщо не се бе съмнявал, че Хари ще го развесели след случилото се в катакомбите. Навъртя трети телефонен номер, като продължаваше да се усмихва. Страхуваше се от обаждането. Усмивката му повехна, когато започна да осъзнава какво му казва Мария, макар че тя не разбираше колко са важни думите й.

— Гари не отговаря от няколко часа — съобщи Мария Барбър на фона на звуците на латиноамериканската музика, разнасяща се от стереоуредбата. — Знаеш, че не си купува нова техника. Предавателят му вероятно пак се е повредил.

— Сигурна ли си? — Мърсър успя да прикрие безпокойството си. Не вярваше, че радиостанцията се е повредила. Все пак трима убийци се бяха опитали да откраднат дневника, който му бе необходим, за да довърши търсенето на съкровището си.

— Si. Утре ще го поправи и ще се обади. Винаги прави така.

— Би ли продължила да го търсиш? Ще се обадя пак, преди да замина.

— Понякога са му нужни един-два дни да го поправи. Но ще го потърся.

Мърсър изпи втората от трите водки с лимонов сок, които бяха донесли в стаята му, и започна последната. Още няколко водки може би щяха да замъглят мислите, които го измъчваха, но той не търсеше успокоение. Искаше отговори. Предполагаше, че загадъчният участник в търга на Жан-Пол е изпратил убийците. Те, от своя страна, бяха наели уличен крадец да отмъкне куфарчето, за да се дистанцират от престъплението. Но кой бе застрелял младежа само на няколко крачки от колата за бягство? Съмняваше се, че Жан-Пол знае. Камила бе казала, че мъжът й бил принуден да даде дневника на Мърсър. От кого?

Какъвто и да беше залогът, Мърсър знаеше, че отговорите няма да са такива, каквито очаква. Не вярваше, че Гари Барбър е открил съкровище. В джунглата бе скрито нещо друго, за което някои хора бяха готови да убиват, нещо на бреговете на притока на Рио Туйра, наречен от Гари Реката на руините.