Реката на тайните

Панама Сити, Панама

Мърсър имаше традиционна представа за френския Чуждестранен легион. За него те все още бяха самотни пазители в далечни крепости от пясъчник, измъчвани от слънцето на пустинята Сахара. Но спасителната операция в „Хачърли“ го накара да промени мнението си — той осъзна, че се намира в компанията на елитна бойна сила, обучена като „тюлените“ или Зелените барети.

Двамата легионери, които щяха да ги придружат до езерото, бяха във всекидневната на тайната квартира. Щурмовите им винтовки „Фамас“ бяха разглобени, а очите им бяха завързани. След рязката команда на лейтенант Фош двамата почнаха да сглобяват оръжията. Ръцете им действаха светкавично. Фош щракна хронометъра и го погледна.

— Две секунди по-бързо от последния път. Направете го още веднъж.

Докато войниците разглобяваха пушките, Лорън Ваник погледна намръщено Фош.

— Смяташ ли, че е добра идея да се упражняват с оръжия, които по-късно може да използваме в сражение?

Той се усмихна снизходително.

— Разбира се, че не. Онези пушки са в екипировката им. Тези са само за тренировка. Не се притеснявай, капитане. Знаем какво правим.

Влезе Рене Брунесо. Също като хората си, и той беше облечен в цивилни дрехи.

— Добро утро, капитан Ваник, здравей, Мърсър. Ще пиете ли кафе?

Двамата бяха заспали чак в три сутринта и Мърсър с готовност прие предложението. Кафето, което му бе направила Лорън, беше слабо, не го разсъни достатъчно и не зареди организма му с енергия.

Брунесо напълни чашите им и им обясни плана си. Легионерите имаха хеликоптер, скрит в запустяла плантация отвъд развалините на старата част на Панама Сити, която бе ограбена от пирата Хенри Морган през 1671 година. Щяха да пренесат надуваема лодка „Зодиак“ на място, намиращо се над Ел Реал, и щяха да плават с нея по останалия път по Рио Туйра. Преди да стигнат до Реката на руините, щяха да скрият лодката, да заобиколят вулканичната планина и да се качат от страната срещу водопадите.

Докато Рене обясняваше стратегията си, Мърсър зареди филм във фотоапарата, който бе купил по пътя към тайната квартира. Беше взел и телеобектив, най-големия в магазина. Надяваше се да направи снимки, докато хората на „Хачърли“ ограбват археологическите разкопки. По предложение на Лорън щяха да занесат доказателството на директора на антропологическия музей, откъдето според нея щяха да получат по-адекватна реакция, отколкото от нестабилното правителство на Омар Квинтеро. Той беше в президентската резиденция „Херон“ едва от шест месеца след режисираното му избиране и още не бе успял да обедини Конгреса и да премахне бюрокрацията.

Мърсър се съмняваше, че Лиу Юшен ще се появи на езерото, но ако заснемеше други важни личности от „Хачърли“, може би щеше да сложи край на грабежите и да помогне на Брунесо да направи пробив в разследването на сенчестата компания. Планът беше прост, сравнително безопасен и много по-умен, отколкото промъкването в строго охраняваното пристанище. След като разполагаха с телеобектив, можеха да стоят далеч от разкопките на „Хачърли“ край езерото и въпреки това да направят уличаващи снимки.

Единствената опасност беше преходът през джунглата. Шофьорът, който ги бе взел от квартирата на Лорън, им беше казал, че легионерите са членове на Трети полк, базиран в Курун, Гвиана, специалисти в сражения в джунглата. Фактът, че бяха натоварени с охраната на космическата площадка за изстрелването на „Ариана“, придаваше достоверност на разказа на Брунесо, но Мърсър не можеше да се отърси от подозренията си. Предишната нощ бе споменато нещо, което засили съмненията му.

Той се надяваше, че отговорът ще се появи в съня му, както ставаше често, но спа непробудно, откакто Лорън влезе под душа и после, преди два часа, го потупа по рамото и му каза, че хърка. Разговорът с Брунесо не бе разкрил нищо. Безпокойството, че не може да определи какво го измъчва, го изпълни с напрежение.

Мърсър насочи вниманието си към Лорън и Рене.

— Съжалявам. Мислех за нещо друго. Кога ще тръгнем?

— Слънцето залязва в седем — обясни Брунесо. — Ще спуснем лодката в реката по здрач и ще се придвижим под прикритието на мрака. Имаме прибори за нощно виждане. Ще прекараме нощта в лодката и преди разсъмване ще тръгнем към кратера.

— Къде ще е хеликоптерът, докато сме на езерото? — попита Лорън.

— На летището в Ел Реал. Ще има „проблеми с двигателя“. Боядисан е като туристически, затова няма да привлече внимание.

— Полетът е двайсет минути, ако се нуждаем от незабавна евакуация.

— Знам. — Французинът също не изглеждаше доволен. — Но там горе няма къде да го скрием.

— Добре. Какъв е хеликоптерът?

— „Джет Рейнджър 222“.

Лорън кимна. Преди да започне да работи като разузнавач, бе пилотирала „Бел 205“, известен в армията като „Хюи“. Макар че от четири години не бе сядала пред контролните уреди, бе убедена, че ще може да поеме управлението на хеликоптера, ако с пилота се случи нещо.

— Има ли разширени резервоари?

— Не. Ще ги напълним догоре в Ла Палма и ще имаме достатъчно гориво да се върнем в Панама Сити. Щом Мърсър вземе доказателството, ще се качим на лодката и ще отидем в Ел Реал, където ще чака хеликоптерът.

— Звучи добре — отбеляза тя.

Мърсър се замисли за стотиците неща, които можеше да се объркат, но не видя как могат да ги избегнат и се съгласи с нея.

— Да действаме.

Прекараха следващите два часа с лейтенант Фош, който щеше да ръководи операцията, разглеждаха карти и обясняваха какъв е теренът около езерото. Подобно на мнозина от Легиона, Фош твърдеше, че е от Квебек, за да спази правилото, че в елитния корпус могат да служат само чужденци. Спазвайки друга традиция на Легиона, Мърсър не го попита как е малкото му име. Установи, че харесва Фош, който беше непретенциозен и бе готов да изслушва цивилните, вероятно защото Мърсър вече бе доказал способностите си, като бе проникнал в „Хачърли“.

Членовете на екипа почиваха в тайната квартира до следобед и после се качиха на микробус, за да отидат до хеликоптера. Пътуваха четирийсет минути през Панама Сити, по крайбрежието и по панамериканската магистрала и наближиха усамотеното градче Чепо — последната спирка преди непроходимата джунгла. Мнозина панамци все още смятаха, че всичко отвъд неприветливото градче е неизследвана територия.

Преди да стигне до Чепо, микробусът се отклони от шосето и пътува още трийсет минути по черен път. Растителността наоколо непрекъснато се сгъстяваше. Излязоха на поляна, където сред високите до кръста треви ги чакаше хеликоптерът. Досами джунглата имаше полуразрушена плантаторска къща. Увивните растения сякаш дърпаха порутените стени към земята.

Наложи се да махнат задните седалки на хеликоптера, за да вкарат вътре лодката. Брунесо щеше да седи отпред, до пилота, а Мърсър, Лорън, Фош и други двама легионери щяха да се свият в товарното отделение. Шофьорът на микробуса щеше да ги чака да се върнат на другия ден и да координира комуникациите с останалата част от екипа в Панама Сити. Излетяха след половин час. Час по-късно заредиха гориво на малкото летище в Ла Палма. Още никой не бе облякъл камуфлажна униформа — запазваха прикритието си на туристи, отправили се към Дариен. Преоблякоха се едва когато отново излетяха. Макар че, изглежда, не се смущаваше от близостта на мъжете, Лорън запази благоприличие и облече камуфлажната риза над черната си тениска. Непромокаемите чанти с оръжията, бойната екипировка и други принадлежности бяха натоварени на лодката. Щяха да ги прегледат, когато потеглеха по реката.

Като поглеждаше картата на коленете си, роденият в Австралия пилот мина напряко над няколко завоя на Рио Туйра. Летеше толкова ниско над джунглата, че Мърсър виждаше маймуни, които врещяха по хеликоптера от върховете на дърветата. Ята папагали се плашеха и излитаха като пъстроцветни дъги.

Постоянното бръмчене на мотора и отекващото тракане на перките не позволяваха на Мърсър да мисли за нищо друго освен за онова, което възприемаха сетивата му — миризмата на пот от натъпканите в тясното пространство хора, металната скоба, впила се в гърба му, вкуса на пикантния обяд в тайната квартира и лашкането на тялото му, докато хеликоптерът се носеше във влажния въздух.

Затвори очи и когато отново ги отвори, видя, че светлината е помръкнала. В тропиците ставаше така — слънцето не залязваше бавно, а сякаш препускаше към хоризонта, преследвано от нетърпеливата нощ. Мърсър погледна часовника си. 19:20. Брунесо бе разчел времето на полета идеално.

Хеликоптерът намали скоростта. Реката беше вдясно от тях, на около четиристотин метра, тъмна ивица в сенчестата джунгла. Рене Брунесо огледа водата с инфрачервен далекоглед — търсеше издайническа светлина на мотор на лодка или човешко тяло. Каза нещо на пилота по комуникационната система и хеликоптерът зави към Рио Туйра.

Съзнанието на Мърсър изведнъж се изпълни с най-различни мисли. Дланите му се изпотиха и сърцето му заби като на хванато в капан животно. В следващия миг той осъзна, че не го измъчва страх, а напрегнато очакване, каквото обикновено изпитваше, когато бе на път да получи отговор на тревожни въпроси. Обяснението за стрелбата по трупа на Гари и за нападението на Мърсър в Париж чакаше там долу в джунглата и той изгаряше от нетърпение да разбере.

Хеликоптерът се сниши над водата и страничната врата се отвори. Единият легионер дръпна въженцето, с което се надуваше тежката лодка, и я бутна в реката. „Зодиак“ се напълни с въздух още докато падаше във водата и тупна на повърхността с дъното надолу. Първият войник скочи в реката.

Брунесо отвори вратата от своята страна и също скочи. Останалите го последваха. Лейтенант Фош скочи последен. Пилотът угаси фара, увеличи тягата и издигна хеликоптера. Маневрата отне само двайсет секунди.

Мърсър потъна под водата, изплува и избърса очите си. Двамата легионери вече се бяха покатерили в гумената лодка, а другите се държаха за нея. Мърсър заплува към тях. Някой го хвана за ръката. Беше Рене.

— Фасулска работа — ухили се французинът.

Мърсър предположи, че Рене изпитва облекчение, защото най-после прави нещо, след като няколко седмици бе наблюдавал пристанището на „Хачърли“. Планът му да изкара от укритието му Лиу Юшен, като включи Мърсър, не бе минал така, както бе искал, но поне новата насока на разследването го бе спасила от провал. И сега изглеждаше доволен.

— Да, фасулска работа — съгласи се Мърсър.

В джунглата пееха насекоми и птици, обаждаха се десетки неизвестни нощни същества. Луната едва се виждаше през гъстата растителност.

Издърпаха непромокаемите чанти на борда и разпределиха екипировката. Бойните колани на легионерите имаха алпинистки принадлежности и спасително въже, в случай че се наложеше да бъдат изтеглени от хеликоптера. Мърсър не си спомняше дали „Джет Рейнджър“ има въжета.

Лорън забеляза интереса му към екипировката и по-специално към въжето и отговори на неизречения му въпрос.

— Видях ги, докато се качвахме. Пилотът просто отваря вратите на товарното отделение и с натискането на едно копче в кабината може да спусне две въжета.

— Да се надяваме, че няма да ни потрябват — изсумтя Мърсър, провери дали пистолетът е на кръста му, сложи фотоапарата с телеобектива в раницата си и я преметна на гърба си.

Фош зае позиция на носа на лодката, без да сваля прибора за нощно виждане от очите си. Двамата легионери започнаха да гребат срещу бавното течение. Не можеха да рискуват да използват мотора, защото звукът щеше да се чуе надалеч. Брунесо се бе настанил на седалката и наблюдаваше реката зад тях. Последните лъчи на слънцето отдавна бяха изгаснали и в непрогледния мрак над тях блестеше само ивица звезди. Ако не бяха звуците на животните и жуженето на насекомите, нямаше да е трудно да си представят, че се носят в космоса.

След няколко километра лейтенант Фош изведнъж вдигна ръка и гребците реагираха мигновено. Той бе зърнал нещо през прибора за нощно виждане. Движеха се до десния бряг и при сигнала му се приближиха до сушата, държаха греблата само на сантиметри от водата, така че капките от тях да не издават звук. Всички бяха напрегнати.

След минута от мрака пред тях изникна кану. Двамата индианци в него гребяха безшумно като призраци. Не ги видяха и изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Групата изчака няколко минути, за да се увери, че кануто няма да се върне.

Плаваха срещу течението четири часа, като се редуваха на греблата.

След час Фош сложи ръка на рамото на Мърсър, който гребеше заедно с Лорън, и му направи знак да спре. Лорън също спря. Лейтенантът мълчаливо посочи надясно, където в реката се вливаше тесен приток. Мърсър и Лорън насочиха лодката натам. Навлязоха на петстотин метра навътре в джунглата и видяха, че пътят им е блокиран от еднометров водопад.

— Добре — прошепна Фош. — Ще скрием лодката тук и на зазоряване ще продължим пеша.

— Къде сме? — попита Лорън.

— Според моята карта и това тук — той им показа системата за глобално позициониране — се намираме на осем километра от мястото, където Реката на руините се влива в Рио Туйра. Мисля, че този поток извира от задната част на вулкана.

Разпънаха мрежа против безбройните жилещи насекоми и заспаха. Само един легионер остана буден, за да стои на пост.

Събуди ги половин час преди зазоряване. Напълниха манерките си с пречистена вода, провериха оръжията си и тръгнаха срещу течението. Войникът, който бе стоял на пост през нощта, остана при лодката, натъпкан с таблетки кофеин. Фош вървеше най-отпред, а другият легионер, германец, казваше се Хауер, отзад. Придвижването по брега беше по-лесно, отколкото през джунглата. Крачеха на петнайсетина метра един от друг, без да се губят от поглед в гъстата растителност.

Надяваха се да се върнат при лодката след четири-пет часа, но въпреки това носеха екипировка и храна за няколко дни. Мърсър и Лорън бяха въоръжени само с пистолети.

С изгрева на слънцето влажността се повиши и стана задушно. Вместо да освежи организма му, всяка глътка въздух, която Мърсър поемаше, сякаш изсмукваше силите му. Смрадта на гниещи растения го давеше. Освен това трябваше непрекъснато да пляска насекомите, които го хапеха по врата и ръцете. Легионерите и Лорън Ваник изглеждаха неуязвими за това неудобство. Мърсър страдаше мълчаливо.

Брунесо беше най-възрастният в групата и десетина килограма по-тежък от другите, но въпреки това се движеше пъргаво като котка. Дори не се потеше. За разлика от него, Мърсър се обливаше в пот и непрекъснато трябваше да я бърше от очите си.

Не виждаха на повече от петдесет крачки. Листата висяха над главите им. През зеленината се процеждаше слаба слънчева светлина, на която сенките изглеждаха мрачни и зловещи. Всичко беше неясно и мъгляво, сякаш го гледаха под вода. Само от време на време през балдахина от листа проникваше ярък лъч и осветяваше земята.

Вървяха покрай потока близо час, като заобикаляха паднали дървета и гъсталаци и внимаваха да не издадат и звук. Фош най-после спря, клекна, за да изчака останалите, и посочи нагоре към хълма, извисяващ се над джунглата. Там беше по-ниската страна на вулкана, а зад ръба й — езерото. Фош разреши на групата двайсет минути почивка, като се приближи до всеки и с жестове го попита как е. Никой не говореше. Лиу Юшен можеше да е поставил пазачи на хълма.

Фош тръгна да провери. Пълзеше по корем, стиснал в ръце щурмовата „Фамас“. Джунглата сякаш го погълна само след метър-два. След десет минути се върна пак така безшумно.

— На върха няма никого — прошепна той в ухото на Мърсър, — но в кратера чух бръмчене на машини. На бреговете на езерото сигурно става нещо.

— Земекопните съоръжения на Лиу — отговори Мърсър и Фош кимна.

— Мисля, че са на отсрещната страна и че можем да се качим.

Запълзяха след Фош и на трийсетина метра от върха излязоха от прикритието на джунглата. Тревата по склона беше висока най-малко метър и твърда като алуминий, и разрязваше кожата като нож. В раничките се впиваха насекоми. Щом излязоха на открито, слънцето ги напече безпощадно. Мърсър погледна нагоре и видя, че към тях се носят черни облаци. Скоро щеше да завали.

Бурята би им осигурила отлично прикритие, но щеше да затрудни връщането им при лодката.

Стигнаха до ръба на кратера и погледнаха надолу.

Езерото се намираше на петнайсет метра под тях. Мърсър ясно виждаше малкия остров в средата. Изглеждаше безлюден. Двамата с Лорън се спогледаха и се усмихнаха гордо — спомниха си как бяха измамили смъртта.

Но брегът на езерото беше коренно променен. Цяла армия работници се бе нахвърлила яростно върху скалите. Шахтите, които Гари бе изкопал през последните няколко месеца, изглеждаха миниатюрни в сравнение с огромните нови изкопи. Хората на „Хачърли“ бяха докарали багери, които дълбаеха дълбоки бразди във възвишението. Булдозери изхвърляха пръстта в езерото и брегът беше осеян с кални кафяви петна. Работници с каски направляваха превозните средства, а местни жители пресяваха купчините пръст с ръчни сита. Наблюдаваха ги въоръжени мъже, които се взираха в пръстта — очевидно търсеха блясък на злато.

За стотината работници бяха разпънати дълги брезентови палатки. Имаше полева кухня, отходни места и сметище за отпадъците. На брега беше кацнал лъскав хеликоптер. Няколко алуминиеви лодки с външни мотори бяха завързани за док, направен от празни варели от гориво и листове шперплат.

Опасенията на Мърсър, че археологическите обекти се ограбват, се оправдаха. „Хачърли“ бяха построили цял град за крадците си, бяха докарали припаси от Панама Сити с хеликоптера и тъй като мястото беше отдалечено, действаха безнаказано.

Гневът му нарасна и неудобствата, които бе понасял досега, изведнъж изчезнаха. Мърсър вече не усещаше нараняванията по ръцете си, нито ухапванията от насекоми по врата си. Не чувстваше нищо освен ужас от онова, което ставаше край езерото долу. Устните му се изкривиха в жестока усмивка. Щом се сдобиеше с доказателство, поне тази част от дейността на „Хачърли“ в провлака щеше да приключи. Той свали раницата от гърба си, извади фотоапарата, зареди филм и се обърна към Брунесо.

— Оттук не виждам лицата. Трябва да се приближим.

— Може да заобиколим до ръба над лагера и да снимаш оттам — предложи Фош.

— Да вървим.

Върнаха се до края на джунглата и използваха прикритието й, за да заобиколят възвишението, и когато се озоваха откъм лагера, се закатериха нагоре. Този път Мърсър водеше групата. Всяко негово движение бе обмислено предварително, така че да не вдига шум, по-силен от бръмченето на дизеловите земекопни машини. Стигна до назъбения ръб на кратера и видя лицата на хората. Пазачите и операторите на машините бяха китайци, а копачите — смугли панамци.

Надяваше се да види поне един от отговорниците, но никой не се отличаваше с нищо. Всички работеха като автомати и сякаш никой не ги контролираше. Мърсър тъкмо фокусираше фотоапарата към един мъж, по-възрастен от останалите, който разговаряше с някакъв булдозерист, когато Лорън го потупа по рамото и му посочи една от палатките.

Мърсър веднага видя какво му сочи. „Познавам те“ — помисли той, докато насочваше телеобектива към човека. Мъжът беше със спортно яке, но преди няколко нощи в склада бе облечен в костюм и беше заедно с другия, който погледна златото. Мърсър направи десет снимки. Китаецът говореше по портативна радиостанция с двама надзиратели на една четвърт от обиколката на езерото.

Едва сега Мърсър разбра какво правят. Хората на „Хачърли“ разкопаваха целия хълм. Не бяха съсредоточили вниманието си на едно място, където евентуално се намираше Два пъти откраднатото съкровище, а търсеха навсякъде. Лиу още не бе открил златото.

Тогава откъде бяха взели кюлчетата, които бе видял в склада?

Вместо да отговори на въпросите за „Хачърли“, това пътуване пораждаше още загадки.

Фош го дръпна за крачола и прошепна:

— С Брунесо трябва да са промъкнем в лагера. Едната палатка е за администрацията. Брунесо трябва да влезе вътре.

Тази промяна в плановете беше изненада, но първоначалното изумление на Мърсър се превърна в гняв и той стисна зъби. Когато обсъждаха стратегията си, не бяха разговаряли за проникване в лагера, но сега той разбра, че това е било намерението на французина от самото начало.

— Да не сте се побъркали?

Фош очевидно не се интересуваше от реакцията му.

— Ще чакате тук с Хауер, докато се върнем.

— Имаме каквото ни трябваше — възрази Лорън. — Да се махаме оттук, по дяволите.

— Съжалявам, капитане — каза Брунесо. В тона му нямаше и намек на извинение. — Трябва да отида там.

— Излагате на риск мисията ни!

— Мисията ни е да влезем в лагера — настоя агентът.

И без да кажат нито дума повече, Брунесо и Фош запълзяха надолу по едно дере към задната част на лагера. Стигнаха до широката пясъчна ивица, спряха зад редица варели от дизелово гориво, промъкнаха се до първата палатка и се вмъкнаха вътре. След минутка изскочиха навън и под прикритието на варелите тръгнаха към другата палатка. Трябваше да минат трийсетина метра открито пространство, за да стигнат до целта си.

Мърсър изруга. Французите едва ли имаха шанс. Нямаше представа защо поемат този риск, но знаеше, че правят грешка. Имаше лошо предчувствие и съзнаваше, че трябва да предприеме нещо, така че пое контрола над положението.

— Ефрейтор Хауер — каза той на младия легионер. — Обади се на пилота на хеликоптера и му кажи да дойде тук.

— Защо? Фош ще се върне след няколко минути.

— Фош ще бъде заловен след няколко минути. Извикай проклетия хеликоптер.

Войникът се приготви да възрази отново, но радиостанцията му изпращя. Звукът беше достатъчно силен и Мърсър чу прошепнатите на френски думи.

— Фош, обажда се Левеск. — Това беше легионерът, останал при лодката. — Намирам се на двеста метра надолу по течението от „Зодиак“. Към мен се приближава въоръжен патрул. Засега се оттеглям, но ако се движат по брега, ще открият лодката. Какво да правя?

— Левеск, тук Хауер. Фош е в лагера. Не може да отговори. — Младият легионер се поколеба, защото не беше сигурен какво трябва да направи. Той беше войник, а не офицер, и бе обучен да изпълнява заповеди, а не да ги издава. — Можеш ли да ги ликвидираш?

— Не. Четирима са и се движат на разстояние един от друг.

— Това се превръща във фиаско — намеси се Мърсър. Едва сдържаше гнева си. — Извикай проклетия хеликоптер, преди да е станало късно.

— Недей да спориш — добави Лорън, когато видя, че Хауер продължава да се колебае. — Направи го.

— Чакай малко, Левеск. — Ефрейторът смени радиочестотите и използва кодовото име на хеликоптера. — Пастир, Пастир. Тук Хауер. Ела веднага. Край.

Пилотът отговори мигновено.

— Прието, Хауер. Чух обаждането на Левеск и включих двигателите. Ще съм при вас след двайсет минути. Къде са останалите от стадото?

— Наоколо. Излитай, а ние ей сега ще решим къде да е мястото на евакуацията. — Той превключи на честотата на Левеск. — Хеликоптерът идва. Какво е положението?

— Те са на около четири минути път от мен. Мога да се измъкна, но ще намерят лодката.

Мърсър грабна радиопредавателя от ръцете на младия легионер.

— Левеск, каквото и да се случи, не трябва да им позволяваш да предупредят базата си. Направиш ли го, всички сме мъртви. Премахни радиста и ги задръж десетина минути, а после се разкарай оттам. Тръгни към Ел Реал. Ще те вземем от реката.

Предавателят изщрака веднъж в знак на потвърждение.

Патрулът сигурно вече беше съвсем близо и Левеск не искаше да рискува гласът му да го издаде.

В далечината се чу изстрел. Отговори му стрелба от автоматично оръжие, после пак се разнесе гърмежът на „Фамас“. Левеск бе започнал престрелка.

На брега на езерото шумът от стрелбата бе заглушен от бръмченето на машините, но само след няколко минути патрулът щеше да се свърже с базата. Фош и Брунесо нямаше да могат да се измъкнат, но още не го знаеха.

Хауер се разтрепери, обзет от страх, за какъвто обучението му не бе могло да го подготви. Останалите от екипа му бяха участвали в сражения. Само той беше новобранец и се прокле, че доброволно е проявил желание да дойде с Фош на езерото. Младият легионер забеляза как Лорън се вслушва в звуците на престрелката и наблюдава лагера, за да види момента, в който пазачите ще бъдат предупредени. Присъствието й му вдъхна увереност и го успокои. Освен това нали и хеликоптерът пристигаше.

Единственото място, до което „Джет Рейнджър“ можеше да се приближи достатъчно, за да ги вземе, беше ръбът на кратера, но тук беше открито и щеше да привлече огромен брой изстрели веднага щом се появеше. Лейтенантът и агентът нямаше да успеят да се измъкнат. Хауер не виждаше изход.

— Къде да дойде хеликоптерът? — най-сетне попита той.

Мърсър мислеше по този въпрос, откакто Фош и Брунесо се бяха промъкнали в лагера.

— Кажи му, че ще сме в езерото.

Рискът беше пресметнат. Мърсър се надяваше, че след като патрулът докладва за инцидента, последното място, където пазачите на „Хачърли“ ще търсят, ще е в границите на собствения им периметър. Би било много по-умно да се скрият в джунглата и по-късно да се свържат с хеликоптера, но Мърсър не можеше да изостави Фош и Брунесо. Ясно беше, че те крият важна част от загадката, и той бе твърдо решен да я узнае.

Хауер нямаше собствен план и като видя решителността в очите на Мърсър, предаде намеренията му на пилота, като се молеше американецът да знае как да запази живота им до пристигането на хеликоптера.

В престрелката в далечината настъпи затишие — зловещ миг тишина, който завърши със силна експлозия. Мърсър изтръпна. Сигурен беше, че Левеск току-що е взривен с граната.

Нямаше връщане назад.

Лорън и Хауер наблюдаваха лагера, но Мърсър не откъсваше очи от джунглата зад тях.

Някакво движение в края на храстите привлече вниманието му. Без да изчака да види какво има там, Мърсър извади пистолета си и стреля три пъти в бърза последователност. Бутна Лорън от ръба на кратера и отново натисна спусъка. От джунглата се появиха силуетите на трима патрулни. Мърсър се подаде над ръба и в същия миг ответният огън разпръска камъчета от мястото, където бяха лежали допреди миг. От храстите проблеснаха огнените езици на оръжията на китайците.

Лорън стреля с беретата си. Бяха хванати в капан в кратера и разполагаха само с няколко секунди, преди някой по-наблюдателен пазач да ги забележи. Хауер погледна Мърсър.

— В дерето. Хайде.

Мърсър ги изведе от падината и ги насочи към дерето, по което бяха слезли Фош и Брунесо. Засега никой не бе чул изстрелите, но патрулите всеки момент щяха да се обадят по радиостанцията. След секунди в базата щеше да настъпи суматоха. Тримата хукнаха към палатката за спане и се вмъкнаха вътре. Беше празна. Все още имаха шанс.

Мърсър доближи предавателя до устните си.

— Фош, обажда се Мърсър. Левеск е открит от патрул. Хеликоптерът идва насам. Влезте в първата палатка, през която минахте. Тръгваме!

— Какви ги вършиш? — ядосано попита Фош.

— Разкриха ни. Трябва да се махаме оттук.

Лорън надникна през процепа на палатката.

— Мърсър, мисля, че патрулите току-що се обадиха. Мъжът от склада крещи заповеди на пазачите. Чакай. Сега се обажда по сателитен телефон.

— Ще иска инструкции от Лиу.

— И аз мисля така.

— Виждаш ли Фош или Рене?

— Да. Изглежда, са осъзнали, че играта свърши. Скрили са се зад купчина пясък на около шейсет метра оттук и чакат лагерът да се поразчисти. Рене идва. — Лорън отстъпи встрани и след няколко секунди агентът нахлу в палатката. Лицето му беше зачервено от напрежение. Беше се задъхал.

— Какво… — обърна се той към Мърсър. — Какво си… направил? Какво стана с… Левеск и лодката?

— Трябва да предположим, че „Зодиак“ е на гумени конфети — мрачно отговори Мърсър. — И се боя, че същото се е случило и с твоя човек.

Фош също влезе в палатката, още по-ядосан от Брунесо.

— Казах ви да чакате на хълма.

— Патрулите ни забелязаха. Не можехме да чакаме, нито да се върнем, след като Левеск беше убит. — Мърсър нямаше намерение да отстъпва. — Хеликоптерът ще е тук след пет минути. Заповядах му да ни вземе от средата на езерото, единствената безопасна зона наоколо извън обсега на китайците.

— И мислиш, че пазачите ще ни позволят да доплуваме дотам? — подигравателно попита Брунесо.

— На кея има две лодки. — Мърсър се мъчеше да говори спокойно. — В суматохата ще се качим на едната и ще се отдалечим, преди да са разбрали, че сме били тук.

Френският агент беше на път да загуби контрол. Той тръгна заплашително към Мърсър, но Фош го спря.

— Той има право. Нямаме време за друг план. Лодките са единственият изход.

Импровизираният кей беше на стотина метра от палатката. Китайските охранители се подготвяха за фронтална атака по ръба на кратера и заемаха позиции за престрелка с армия от командоси, без да подозират, че противникът вече е зад тях. Неколцината работници, стоящи между палатките и езерото, не бяха от значение.

Фош включи предавателя си.

— Пастир, тук Фош. Кога ще пристигнеш?

— След шест минути според глобалната позиционираща система. Би трябвало да ме чуете след пет.

— Прието. — Фош беше ядосан и недоволен и се чувстваше притиснат между китайците и обстоятелствата.

Никой не видя китайския войник, който се промъкна в задната част на палатката, и не разбра, че е там, докато той не откри огън. Ефрейтор Хауер беше най-близо до него и тялото му се разтресе от високомощните куршуми. Бронежилетката му пое ударите на повечето, но един попадна в целта. Хауер умря, преди да падне на земята. Лорън рязко се обърна и застреля китаеца.

— Ще дойдат и други — извика Мърсър и грабна пушката на убития ефрейтор.

Дулото беше студено. Всички патрони бяха в пълнителя. Младежът не бе изстрелял нито един куршум по време на първото си и последно сражение.

Фош не искаше да оставя мъртвия си другар, но нямаше избор. Огледа лагера и направи знак на останалите да бягат към пристана. Четиримата оцелели се спогледаха с фаталистична решителност. Или щяха да успеят, или щяха да умрат.

Хукнаха към езерото. Един мургав местен работник хлъцна, като ги видя, но беше твърде стъписан, за да вдигне тревога. Потокът от куршуми, който Мърсър очакваше, не ги обсипа. Пазачите на пясъчната ивица не се обърнаха и след петнайсет секунди малката група стигна до дървения кей. Варелите се разклатиха от тежестта им.

Лорън скочи в по-голямата алуминиева лодка и посегна да запали мотора, а Фош сряза въжетата. Мърсър и Брунесо коленичиха до лодката и огледаха пясъчната ивица през мерниците на щурмовите винтовки. Мърсър забеляза раздвижване около китайския хеликоптер. Подготвяха го за полет.

— Виждам — каза Рене, когато Мърсър го посочи. — Ако излетят, докато нашият хеликоптер ни взема, свършено е с нас.

Моторът на лодката запали при първото дръпване на въженцето. Тримата мъже скочиха вътре точно когато порой от куршуми обсипа пясъчната ивица и пристана. Патрулните, които първи бяха забелязали Мърсър и Лорън, бяха заобиколили палатката за спане и стреляха по тях. Единият крещеше нещо по радиостанцията си.

Плоскодънната лодка бързо се отдалечи от брега и се насочи към средата на езерото. Перките на китайския хеликоптер се завъртяха. Мърсър видя няколко войници в товарното отделение.

Иззад острова в средата на езерото се появи гумена лодка с войници. Лорън ги забеляза първа и извика:

— Мамка му!

Китайците бяха твърде далеч, за да се прицелят точно, но въпреки това стреляха и от водата около лодката се занадигаха малки гейзери. Китайците контролираха средата на езерото и лодката им се приближаваше. С всяка секунда Лорън губеше пространство за маневриране. Тя направи завой и насочи лодката към водопада, който се намираше на около четиристотин метра. Отвъд зееше пропаст. Бурята се приближаваше.

Хеликоптерът на легионерите се извиси над ръба на кратера, но никой не чу пристигането му. На „Джет Рейнджър“ не бяха монтирани оръжия и пилотът не можеше да направи нищо с лодката, преследваща екипа, затова се съсредоточи върху другарите си. От височина петнайсет метра ясно видя, че ако Лорън спре, за да изчака евакуацията, китайците в „Зодиак“ ще ги настигнат. Налагаше се да ги качи на борда в движение.

Пилотът се обади по предавателя на Фош, съобщи му инструкциите си и спусна въжетата от двете страни на хеликоптера.

— D’accord3 — Фош кимна и се обърна към останалите. — Подгответе се за бърза евакуация.

— По-добре да е адски бърза — каза Мърсър.

След трийсетина секунди щяха да стигнат до водопадите. Бурята беше още по-близо, пулсираща стена от черни облаци, изсипващи невъобразимо количество дъжд.

Пронизителното бръмчене на двигателя на лодката бе заглушено от по-плътното пулсиране на „Джет Рейнджър“, Хеликоптерът се спусна и изравни скоростта си с тяхната. Два куршума се забиха в мотора на лодката и той спря. Китайците бяха преполовили разстоянието до преследваните.

Тежките дебели найлонови въжета висяха от хеликоптера като пипала на гигантска медуза. Фош успя да хване едното, но другото беше далеч. Пилотът се спусна още по-ниско и второто въже мина над лодката. Металната закопчалка удари Мърсър по главата и щеше да го събори през борда, ако Лорън не го бе видяла. Тя направи рязък завой и Мърсър падна в лодката. От раната на главата му потече тънка струйка кръв.

Фош закачи куката на въжето за колана на Мърсър и после завърза и Лорън. Бяха на петдесет метра от водопадите. Брунесо коленичи на кърмата и стреля по китайците, но не улучи никого. Те се приближаваха с пълна скорост и стреляха по лодката.

Водата, устремена към водопада, стана съвсем гладка. Няколко капки изпръскаха Мърсър. Той вдигна пушката, превключи на автоматична стрелба и започна да стреля. Фош най-после улови второто въже. До водопада оставаха четири-пет метра. Фош протегна ръце да закачи въжето за колана на Брунесо.

— Дръжте се! — извика Лорън, когато езерото под тях изведнъж изчезна.

Понесоха се във въздуха.

В първия миг инерцията тласна лодката по права траектория, но после гравитацията я привлече. Лорън бе издърпана първа.

Въжето на Брунесо се опъна и той също бе изтеглен от лодката. Пилотът се бореше с добавената тежест и полетя надолу към водопадите, защото знаеше, че единият от екипа не е закачен. Но след секунда хеликоптерът щеше да се блъсне в скалите и той нямаше друг избор, освен да го издигне.

Мърсър усети това, хвърли се към Фош и уви ръце и крака около него.

Лодката се удари в скалите миг след като Мърсър почувства как коланът се впива в раменете и слабините му. Въжето ги издигна, а алуминиевата лодка се разби. Моторът се откъсна и полетя в празното пространство. Корпусът се претърколи надолу по водопадите като очукана консерва.

Рязкото дръпване на въжето ги завъртя във въздуха. Мърсър погледна надолу и видя, че китайците са съвсем близо до водопада. Бяха преценили погрешно скоростта, разстоянието и безмилостното течение на водата и след миг гумената лодка полетя надолу, блъсна се в скалите и отскочи. Пазачите се запремятаха като парцалени кукли от водопад във водопад. Единият се наниза на заострена скала. Гръбнакът му се прекърши и ръцете му се отпуснаха във водата.

— Закопчай се — изкрещя Мърсър на Фош, за да надвика тракането на перките и вятъра. Движеха се с четирийсет възела. Първите капки дъжд се посипаха като дребни камъчета и Мърсър присви очи.

Фош успя да закопчае най-близката кука за колана си и Мърсър го пусна.

— Благодаря — каза французинът.

— Още не ми благодари. След минута ще ни погне хеликоптерът на Лиу.

Мърсър видя, че Лорън го гледа, и й се усмихна. Въздушната струя развяваше косите й. Брунесо беше високо над Мърсър и Фош, така че да не се сблъскат. Хеликоптерът полетя към Панама Сити.

— Не може да останем във въздуха — извика Фош. — Ако ни преследват, пилотът няма да може да маневрира, като висим така.

Мърсър и Фош започнаха да се издърпват нагоре по въжетата. Лорън и Брунесо ги видяха какво правят и последваха примера им. След няколко минути четиримата се претърколиха в задната част на хеликоптера и в същия миг забелязаха тъмно петно, което се издигна над хребета на вулкана. Преследването продължаваше.